Архив за: ноември 2022

Шифтър мечтаеше за деня, в който ще покажат световете на другите същества. Да се гмурваш като кит и да опипваш дълбините с ултразвук. Или да се издигаш нависоко и да виждаш всяко пълзящо същество. Да се потапяш в океани от нови визии и звуци. Така хората щяха завинаги да се свържат с хиляди форми на живот. Щяха да превъзмогнат глупавата си надменност и да постигнат уникалната си мисия.

Шифтър работеше и се отдаваше на своята игра.  Преглеждаше богатия си фонд от пътешествия. Пускаше симулации и ги сравняваше със спомените си. Рядко бе доволен от симулираните със софтуер преживявания, търсеше по-добри „преводи“ – трансдукции.

Двете сплетени тела танцуват високо над планетата. Въртят се и обръщат, усукват се и сплитат, проникват едно в друго. После се гмурват надолу, разделят се и кацат до зелено езеро в кафяв циркус. Напред се издига остър връх, а зад него надниква сияещата сфера с плосък ореол от цветове отвъд всякакви познати.

Ева получава прозрения, които не могат да се изкажат. Тя преживява и проумява един нов свят: необясним и все пак напълно ясен. Не остават въпроси за задаване. Няма и следа от понятие, което да се изрази с дума. Постепенно я обзема еуфория, която преминава в разтърсващ оргазъм.

Нощта се точеше мъчително. Тодор почти не спа, но след полунощ се бе унесъл. Сънува как розата пълзи като змия и се насочва към тялото му в леглото. После видението се смени: той лежи на операционна маса, хирургът се навежда над него и казва: „Упоен си от кръста надолу, ще усетиш само стържене“. Усеща си краката като в менгеме и започват да ги режат с електрически трион над глезените.

Изправи се в леглото с вик, облян в студена пот. Усети краката си стегнати. Изохка задавено и ги дръпна. Болка го промуши откъм краката и се вля в торса му. Изохка силно и невярващо. Сърцето му заудря глухо. Краката му не се помръднаха и странно, не ги усещаше. Взря се в здрача и видя…

Сега Христо е с присъда и има срок, незнайно какъв, до изчезването си. Не се паникьосва. Умът му не асимилира вестта. Тялото боли, но не разбира от диагнози. Зелената трева неудържимо го привлича. Котенцата припкат наоколо. Опира се на пейката с ръце зад гърба, свлича се и поляга направо на поляната. От очите му потичат сълзи и капят в тревата, но Христо се усмихва. Извива се и мести раницата, тя се отваря. Котето се изкачва по него, пъха муцунка и души в раницата. Щъка с меки лапи по гърдите му и го изучава. Забожда леко нокти в блузата му и мърка. Той вади парче наденица, разкъсва опаковката със зъби и отхапва: парче за себе си – парче за котето. Останалите бързо надушват кльопачката и припкат насам. Зад тях лениво пристъпва майката в ръждиво-сиво. Само за секунди котешкото семейство са всички по него и около него. Христо раздава хапки, а те – мъркащо доволство. Черно-бялото коте го докосва с мустак. Тези същества на тази зелена трева, лишени от емпатия, му носят сила, за да приеме ситуацията. А тя е без изход. Важно е да има някой до теб.

Среднощ е. В момента Христо не може да мръдне: лежи по гръб скован от спазъм и се опитва да достигне с пръст червения бутон зад него. Тялото му е разпънато в четири посоки между две легла от гърчовете. Всяко мръдване сякаш го разкъсва и съска между челюстите си. В мозъка му се мярка спомен: с мощно набиране минава надвес на гранитна стена в Рила. Отново е в неврохирургията и това е четвърто влизане в болница, плюс два санаториума. Тук го качи в инвалиден стол Ася, след като го изхвърлиха от неврологията. Там пък тя го докара направо от калните бани след шок от топлите процедури. Съсед в неврологията му беше Юлиан, шофьор на ТИР от трийсет години. Юлиан не млъкваше и час по час излизаше да пуши. При всяка стъпка гърбът му тихо хрущеше. Прешлените му се разместваха и наместваха. Надяваше се на операция и още работа: „Трябват ми само още шест години, да изплатя заема“ – беше казал.

От тъмнината на гората го гледаха чифт жълти очи. Вцепени се, стоя така със спряло дишане и чуваше сърцето си, което също заглъхна. Човек и звяр се гледаха и човекът насочваше светлина към звяра. Очите за миг блеснаха, главата се очерта, но позата изглеждаше мирна и някак уважителна. Вълкът стоеше там и не показваше признаци на отстъпление, но и не обелваше зъби. После изръмжа тихо и колебливо, изскимтя. „Единак. Самотен воин в нощта… като мен“.

И тогава вълкът бавно се обърна и се потопи в гората. Димитър стоя още, докато дойде на себе си. Сега сърцето му заигра и се заблъска в гърдите му. Не тръгна да се прибира. Напротив, тръгна без мисъл напред към мястото, откъдето го гледаха онези очи. Стигна гората, освети навътре, никаква следа от живо присъствие. Поуспокои се. „Отиде си. Да ме прощава, но това жилище е на хората.“ Нямаше вероятност да е завзето от вълка.

Аз я слушам и кимам, но скоро изключвам и само се взирам в лицето и в очите. Зениците ѝ се разширяват под извитите вежди и дълги мигли. Изпускам думите и следя устата ѝ, тя всмуква, отпива и говори. Възбуждам се, но нямам сили, разпаднал съм се. Потъвам в чернотата на тези бездънни зеници на фона на унасящата музика. Всичко ми се размива, чувам я отдалеч. Сякаш си говорим без тела, през дълга тъмна тръба, става ми абсурдно смешно. Гласът ѝ заживява собствен живот…

„Драконът ни беше емблема на клуба, татуирахме се заедно“. После чувам своя глас: „Бил съм в Китай… Драконът е вездесъщ, владее небето, земята и водите… Живее в тъмни недра, в пещери, спи дълго, но като се събуди…“ Милена ми заприличва на заспал дракон, който сънува дълъг лош сън. „Драконите са фикция, мит и колективен сън, те всяват ужаси като върколаците и вампирите. Но са и спасяваща сила, особено когато са опитомени“. Милена продължава, аз се рея в музиката и ми е леко, а гласът ѝ продължава да кънти през някаква космическа тръба.

Стрелките се въртят и цифрите се сменят хипнотично: 13:43-44-45. „Цифрите танцуват, стрелките се въртят, времето изтича, а ние гнием“. Прималява му и му прилошава, чезне и губи свяст. Стоварва се назад в почуда, тук било дълбоко, потъва-потъва, отпада и се забравя. После тласка с крака и ръце, но няма въздух… Отваря уста, водата го разкъсва, бори се в конвулсии, тласка нагоре, вика задавено, отпада пак и изчезва. Много е тъмно, черно е, чува далечен звук, по-скоро мощна вибрация, пак се изгубва…

Следващото, което вижда, е бяло тяло, проснато по гръб под него. Самият той е някъде отстрани и отгоре, и сякаш няма тяло. Малка яхта, двама се суетят около тялото. Изкуствено дишане и сърдечен масаж. „Боже, това са моите останки. Ах, как съм се откъснал, къде съм, как да се върна? Умирам ли?!?“…

Не, жив е, усмихва се щастливо в познатата си кожа: неугледен, безформен, жалък и жив до пръсване.

(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023) Събуждам се от леко убождане в гърдите. Стреснато се взирам в полутъмното. Беса лежи върху мен, тихо пърпори и пристъпва на място с лапи. Котката усеща, че съм буден и отговаря на погледа ми в жълто с черни разширени зеници. Тялото ѝ вибрира върху плътта […]