(1 votes, average: 5,00 out of 5)(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)
Когато вляза във фитнес залата, се сещам за нея. Дамата не е секси, нещо друго е, неизвестно. Тя е над трийсет, с права черна коса на опашка, дълбоки черни очи, фини ръце и крака, с бронзов тен. Хубава жена с изящни движения, попили години работа с тялото. Татуирана е. Опитвам се да разгадая образите, доколкото позволява екипът: черно бюстие и къс черен ластичен клин. Разпознавам дракони сред виещи се листа: един вляво по плешката и ръката, друг долу по дясното бедро. Тя почти не разговаря, също като мен, и е вглъбена. В нея виждам някаква история, която ме привлича. Тя прави невероятни неща на постелката без видимо напрежение. Но когато си почива, се вижда, че не е тук, потопена е в грижа и работи за тялото си по навик, без наслада.
Влизам в лобито леко потиснат от мокрия ден. Отдясно е барчето, телевизорът показва футбол. Наляво е залата, напред – рецепцията. На гишето се усмихва ново момиче, пристъпвам и ме залива ведрина, а тя примижава като котка. Плащам, получавам жетона си и хлътвам в съблекалнята. Харесвам тази зала: чиста и просторна, на две нива, с уреди за всеки мускул с марката Technogym. На всеки уред е означен с мускулът, който натоварваш. Надписът гласи: Pure strength. Музиката е в подбран ритъм и можеш да настроиш движенията си с нея. „Помпам“ на лежанката в ритъма на музиката, 90 кг, петото повдигане с потрепване на ръцете, седя и отдъхвам. Умората не оставя място за мисли. Правя серии в четири кръга гръб–гърди–трицепс–бицепс–корем. Избирам различни уреди във всеки кръг и приключвам с йога или кардио.
Мярвам руса тийнейджърка. Седи с кръстосани бедра в лилаво трико. Крехка и притеснена, абсолютен заек с големи сини очи. Не се увличам: спазвам неотклонно програмата си. Фитнесът е начин да се освободиш от напрежение, от глождещи мисли и дилеми. Три пъти седмично след часовете пред компютъра, десетки години. В събота или неделя – бързо изкачване по пътеки в планината. Пределните отмерени усилия под гумираните дискове и на постелката не оставят сила за терзания. За час от напрежението не остава нищо и стъпвам леко, сякаш ще полетя.
Изкачвам се от долното ниво по витата стълба и се озовавам срещу дамата с драконите. Кимам ѝ привично и тя ми кимва в отговор. Леката усмивка не променя вмисления израз, тънките ѝ бръчки и дъгата на превития ѝ гръб. През какво ли минава? Докато сменям уредите, я срещам и я виждам да се упражнява със своите перфектни, но лишени от настроение движения. Разведрява се само след стойката на ръце в ъгъла до стената. Изпъната като струна, тя се сгъва и полага длани на тартановия под, повдига крака и ги опира на стената. След минута стъпва на крака, изправя се и грейва: мимолетна радост, пробила мъглата на депресията. Дамата се качва и отново сяда да почива. Кръстосва крака, отпива вода и потъва отново в своята драма. Очите ѝ угасват и лицето ѝ помръква.
След минута тя взема гумена постелка, просва я и ляга, после сяда и прави пълни шпагати наляво и надясно. Драконите оживяват между извитите листа. Жената е спортувала, но и лудяла: рокерка или хипарка. Раздяла след дълга мъчителна връзка, или той се е появил неочаквано с конфликт? Тя не показва интерес към никого, а аз съм аутсайдер, по-възрастен с десетилетия и отдавна не тръгвам към непознати жени. Обвързан и прегорял в драми, съм си създал имунитет и дистанция. Седя на нейното място, отпивам вода и за кратко следя движенията ѝ. Тя се разтяга и свива, усуква и обръща. На два пъти прикрито ме поглежда. После прави партер, поставя лакти на матрака, глава между тях и издига ханш с прибрани крака. Тръгва да прави стойка на глава, тази поза е от йога и ми е добре позната. Неволно се обаждам:
– Краката още по-близо до опората.
Тя се издига още нагоре като сгъващо се Л. Оттласква крака и ги повдига, но губи баланс и ги връща. Виждам къде е проблемът – в опората. Ставам, прикляквам до нея и показвам как да постави главата между ръцете си. Намествам ръцете ѝ като бедра на триъгълник. Сега виждам почти целия дракон: червеният му език се стрелка до лакътя, шията му се извива до рамото, синьо-зеленото тяло с люспи покрива плешката и продължава под потника. Тя не отклонява намесата ми. Изправен съм до нея с протегнати ръце с готовност да помогна. Дланите ми са на сантиметри от бедрата ѝ. Дамата стои в поза Сиршасана. Няколко секунди, но достатъчно за начало.
– Браво, успя!
– Благодаря! Аз го правя до стена, но това е по-трудно.
– Знам. Важно е да уцелиш точната позиция на лакти, длани и глава.
Сядаме един до друг и аз протягам ръка:
– Страхотна си. Спас…
– Приятно ми е, Милена. Виждала съм те да се изправяш така.
– Правя го…близо четирийсет години.
– Така ли? Не ти личи.
– Ти кога свършваш?
– Ами трябва да си направя кардиото.
– Да пием по кафе тук до входа…
– ОК.
Привършвам кръговете с коремни преси от обратен наклон. Отпивам голяма глътка вода и стъпвам на шалтето за йога. Развълнуван съм, но позите ме потапят бързо в тялото, което изцяло поглъща личността ми. В най-пълните ми мигове не знам кой съм. Разтягането носи неописуема наслада. Когато приемеш леката болка, идва блаженство и оставаш в позата цели минути. Тренировката трае точно час: четирийсет минути помпане и двайсет минути асани.
Обличам се и сядам в кафенето, поръчвам си еспресо и вода. Милена идва след малко, сяда и си поръчва капучино.
– Милена, защо си тъжна?
– О, това е твърде прям въпрос. Ако ще топим ледовете, може да сменим темата.
– Гледам те тук от година, не говориш почти с никого.
– Така е, аз идвам да се раздвижа и разговорите ми пречат.
– А от кога идваш тук? Не мога да хвана ритъма ти.
– О, аз съм от самото начало. Тази зала я създадохме преди…десетина години.
– Така ли?!? Ти да не си нещо… собственик?
– Не-не, ха-ха… Дадох идеята и… поработих по дизайна… стара история…
– Ммммм, ти си една загадка. Имам догадки: била си хипарка или рокерка.
– Хм… И как разбра? Татуировките? … А ти какъв си, що си? Не виждам халка, а изглеждаш солиден човек.
– На практика семеен, имам момченце на 10.
– Аз пък имам тийнейджърка… Милена изведнъж посърва, сянка минава през лицето ѝ. Въпрос засяда на гърлото ми, не го задавам.
– Знаеш ли, едва си следвам минималната програма.
– Защо?
– Не се радвам като преди, всеки път ми е трудно да дойда.
Кимам, навлизаме в дълбока вода…
– А иначе с какво се занимаваш?
– Работя в БАН, в института по молекулярна биология.
– Така ли? Представях си нещо като моден бизнес или спорт. Хармонично тяло, грим, сменяш екипите, подбираш с вкус…
– Благодаря. А ти къде работиш?
– В университета, преподавам. Щом ще поседим, да пийнем нещо. С кола ли си? Аз съм пеша, живея наблизо.
– Значи почти колеги. И аз съм пеша, живея в Редута. Бих пийнала водка с кола.
Напитките пристигат. Вдигам чаша:
– За теб и красивото тяло.
– За душата, за духа.
Отпиваме.
– Казваш душата, духа. Ясно ли ти е за какво говориш?
– Освен тяло имаме и още нещо и то май е главното. Ето, тялото ми е ОК, но имам ментални проблеми.
– „Душата ми е стон, душата ми е зов…“. Сега те гледам: душата ли гледа? Мислите се нижат неспирно, подклаждани от грижи. Безполезни са, обсебват и вкарват във въртоп, в огън, изгарят те… През ума ми минава какво ли не… Работата ми е „мислене“, говорене и писане. След това главата ми ври и копнея за движение. Но… ти си специалист тъкмо по телата, по малките живи тела, от които сме изградени и които текат тук вътре. Например серотонинът, изглежда не ти достига.
Милена трепва и ме поглежда, очите ѝ са тъжни и дълбоки.
– Ако имаш предвид депресия, не знам дали това е точната дума. Лични проблеми, домашни… Не можеш да ги решиш с тялото.
– А можеш ли изобщо да ги решиш? Всичко ли зависи от теб? Спомена за тийнейджърка.
Милена отпива и се умълчава. После изрича:
– Тук идват едни и същи хора, сигурно вече ги разпознаваш. Според теб, за какво идват?
– Общо взето за едно и също: раздвижване и тонус… сила, сексапил. Някои са сами, търсят и познанства… Като те гледам, не търсиш контакти. Излъчваш респект и… тъга, а тъгата не е привлекателна.
– Хормони… Регулират тялото химически и основно те отговарят за настроенията ни. Веществата на емоциите се произвеждат в жлезите, най-вече в мозъка. Хормоните пътуват по неврони и с кръвта, движат се между клетките по цялото тяло. Поемат се от рецептори по мембраната на клетката. Не можем да ги регулираме, те следват житейски събития. Грижите объркват химията, радостите я оправят, повишават ендорфина.
– „Хормонът на щастието“.
– Да. Нали затова сме тук. Фитнесът и особено кардиото – тичане, изкачване, освобождават ендорфини, усещаме го като радост. Или обратно: радостта от движението създава ендорфини.
– Не можеш да отделиш двете посоки, защото това е едно цяло, а не „душа – тяло“. Е, на първо място все пак е полът: тестостерон и естроген. Също хобито. Работата също, ако ти е хоби.
– При мен работата стана съдба, а сега – опитвам се да спася дъщеря си. Експериментираме с нови лечебни субстанции… работим по проект.
– Струва ми се, че не химията те е спасила все пак, а работата. Ако дъщеря ти намери цел в това, което учи и това, в което е добра, нещата ще си дойдат на място. Любовните драми са извън контрол… А на теб фитнесът не ти ли помага? Имаш си програма, добре се поддържаш.
– Не съм постоянна, трудно се навивам да дойда. Всичко си правя, но рядко стигам до удоволствието, което помня. Бях много навътре, навремето с приятеля ми участвах в създаването на клуба. – Милена въздъхва. – Но това е затворена страница.
– Бащата на…?
– Калина. Не, след него… Сега той не е тук, негов съдружник пое клуба.
– Ако ти си дала идеята за комплекса, поздравления! Уникален е. Продават и добавки… Никога не съм навлизал в зобането. Един месец вземах протеин, без ефект, и оттогава нищо.
– Не ти и трябва. Тук не се правят мускули. Да си видял културисти?… Знаеш ли, струва ми се че имаш проблем. Гледам, че правиш едно и също, доста коремни преси, а си малко отпуснат в корема. Сигурно обичаш да си похапваш.
– Ами ЕГН-то си казва думата, и главно напрежението… Нощно хапване след дълго четене.
– Препоръчвам ти една добавка, CLA, линолова киселина. Изпитано е, не е менте.
– Ти си наистина наясно с тези неща. Интересуват ме тънките механизми… Ще ме поканиш ли някой път в института? – подхвърлям уж на шега.
Днес гостувам в института на Милена, доцент Делева. Събота е и сме сами, после идва докторантката ѝ, Рада, която следи свои проби. Ради прави кафе, а Милена ми показва електронния микроскоп и изумителни образи на клетки и вируси. След това отиваме в зала с мултимедия. Сядаме отпред, Милена говори, а Ради пуска серия клипове и снимки с надписи. Темата е „Молекулярните механизми на зависимостите“.
Повечето клипове са на английски, първият е за лиганди и рецептори – молекули със сложна форма, които се свързват на повърхността на клетките и в самата клетка. Рецепторите са приемни филтри, които пропускат специфични лиганди. Лигандите са хормони, лекарства, вируси, токсини. Те също са тримерно специфични. Пропуснати в клетките, те отключват гени за синтез на нови молекули, примерно хормони. Серотонин прескача от края на един неврон към следващия, насочва се към рецептора. Пептиди и хормони пътуват по нервите и кръвта. На екрана тримерна форма с оформен като език „ключ“ на върха плава към отворената като уста „ключалка“ на повърхността на клетката. Ключ и ключалка се скачват и тръгва поток от йони, те преминават мембраната от нагънати липиди и са вътре в клетката. Наркотиците заместват естествените хормони и „лъжат“ клетките. Има самоусилване: колкото повече хормони, толкова повече рецептори за тях се образуват. Например опиатите: морфин или хероин, стимулират производството на допамин, серотонин, норадреналин… Естественият опиат е ендорфин.
Хормоните бързо стигат до всички клетки. От клетките пък тръгват обратни потоци към мозъка, който решава: атака, бягство, секс. Хормоните работят още в зародиша. Те определят кога и как да се създадат органели и органи, а след раждането – как да работят в синхрон. Милиарди молекулни машини с насочени траектории и реакции регулират живота на тялото и настроението: когато десетките трилиони клетки са в хармония, ние се радваме на живота.
Изумен съм. Тялото е организъм от системи, те пък са комплекси от органи, органите са машини от тъкани, а те – милиони подредени клетки. Всяка клетка е сложна като Боинг, а всяка молекула е машина от атоми. Невъобразимо… Няма с какво да го сравня, освен с Вселената, а тя е нежива. Онова, което съзнаваме, е на самата повърхност: усещания и мисли, решения и действия, потопени във вълни от емоции. „Ние“ сме нищожни в тази бездна…
Милена продължава. Всеки миг в една клетка протичат милиони насочени реакции. Всяка среща на точни молекулни партньори е като интимен акт. Тези срещи, протичащи синхронно в клетките по цялото тяло се усещат като общ комфорт. Наркотикът има същата молекулна форма като естествения хормон и лъже клетките, като ги блокира или отключва, отново и отново. По нервите и кръвния поток тръгват вихри от молекули, които променят цялото ни състояние. Ние го преживяваме като подем и наслада, светът е вече нов, отключват се фантазии и халюцинации (при гъби и LSD).
Това извисяване е мимолетно и измамно, то подменя реалността. Процесите са разстроени и тялото работи в порочен режим. Наситено с дрогата, то спира да създава естествени хормони и иска все по-големи дози, за да излезеш от дупката. Хероинът развива опасна зависимост. Най-ефективен е при венозно инжектиране, усещанията са несравними, но дозите растат: естествена последица от все по-силния недостиг. Дрогата става първа нужда, за да направиш каквото и да е. Тялото отпада и се руши поради тотално обърканата химия. Клетките умират и първи са невроните. Свръхдозата може да причини парализа на дихателния център и смърт.
Филмът продължава, а заедно с него в мен тече друг филм. Безброй молекули в потоци и реки се стрелкат по дългите нерви и достигат всяка клетка. Други милиони се носят с потока на кръвта и ни заливат. Следват ги обратни потоци към мозъка. Зелени и сини струи в кръговрата на живота. Потоците, задвижени от дрогите, са червени и оранжеви, като огньове, подпалени от впръсканите струи. Сноп сигнали се извиват като пламък и се стрелват към хипоталамуса в мозъка. Бавният огън в кръвта и вихреният огън по нервите възпламеняват и накрая изгарят жертвата си. Пожарът ни поглъща като драконов огън. Ставаме като лабораторни мишки, които натискат и натискат бутона за наслада, докато умрат. Направо се разтрепервам от усещането за разруха.
– Какво ти става, добре ли си? – чувам гласа на Милена.
– Нищо ми няма, нищо…
Миниатюрни молекулни машини се вихрят по цялото ни тяло и възсъздават хармония и хаос, радост и скръб, живот и смърт… Не си даваме сметка за това, не разбираме тялото и сме лишени от елементарен контрол върху живота си. Но кое е това „ние“? Не можем да контролираме Вселената, контролираме видимото и достъпното: поведението. Малка част от тънката мозъчна кора, префронталният кортекс, планира цели и действия. Но всеки ден следваме готови шаблони. Въртим се в цикли от навици. Нашите преживявания са твърде разлети, за да изразят необятната сложност на телата. Няма граница, отвъд която тялото свършва и започва душата. Неизброими рецептори чакат в напрежение „своите молекули“, създавани и разнасяни из тялото, които ни правят за минути весели или тъжни, оптимисти или песимисти, романтични или трагични. Те невидимо оформят нашите дълбоки нагласи, мисли и житейски решения: дали ще последваме любимия накрай света или ще се заключим в самотата си.
Ние хабим огромна енергия и милиони думи, за да обясняваме какво и защо чувстваме, да обосноваваме своите мнения и да оправдаваме решенията си, горещо упрекваме и разобличаваме другите, но една молекулна буря в тялото помита всички тези думи и събужда други. Говорим и четем за това, че човек не е животно и не е тялото си, а душата. Но чаша алкохол или доза наркотик и ставаме сговорчиви, симпатични, весели, еуфорични. А после се люшкаме в обратната посока. Това ли е съкровеното ни „Аз“?
Избираме четката си за зъби и какво да закусим. И още хиляда подобни дреболии. Вземаме решения за наглед важни неща. Претъпкани сме с ценности и думи за тях, но не избираме нищо наистина важно, достъпни са ни само няколко бутона. Поетите-алкохолици повтарят, че животът няма смисъл и затова продължават да се тровят, но тровейки се, те пълнят телата си с огромните вълни на безизходното „няма смисъл“. Милена сама страда от депресивни вълни от десетилетия и още не се е преборила с тях. Работата по новия проект явно я изпълва и тя продължава борбата за дъщеря си, но тук потъва в безизходни дебри. „Драконите не умират, а само се оттеглят в тъмните недра, за да изпълзят отново“.
Привършваме към обед и хлътваме в ресторантче да похапнем. Милена се отпуска и споделя за раните, нанесени от дрогата на нея и семейството ѝ. Грижата за малката Калина и работата са я изтръгнали от опасната зависимост. Но бащата Орлин ги е напуснал и станал наркопласьор в Испания, а дъщерята е вън от контрол, зависима и най-лошото, не се доверява на майка си. Това трови живота ѝ и тя не може да намери изход. Милена е жертва на най-близките си хора. Тя е права, но ако човек чуе тези, които са я предали, сигурно ще стигне до друга истина. Милена изглежда вкопчена във вината и жертвата и не може да разбере нещо много по-важно, което е под носа ѝ. Потоците на тези молекули го показват: в този необятен космос няма място за добро и зло. Тази реалност завладя ума ми днес. Какво можем да разплетем от валмата на личните истории? Раните са видими и следва да се лекуват, а не да се разчепкват. Някои са просто въображаеми, макар че болят като истински.
Какво са обидите и болките, вините и заслугите, наградите и наказанията пред чудото на живота? Следвай пътя му и действай нежно и точно. Въртопите и вихрушките са повърхност на океан. Тялото било затвор за душата? Духът управлява тялото? Как може да си въобразиш, че управляваш космоса, който си и да наложиш своите „съдбовни преценки“ за смисъл? В нас зее бездна, ние сме цяла Вселена. Тя е над всичко, което можем да разберем, но ни е дадено да улавяме и разтваряме болките. Когато отваряме хладилника, без да сме гладни, поливаме самотата си с алкохол или сме в лепкава депресия, ние приемаме това за „безсмислие“, отдаваме се на безпомощни размисли, а философите измислят екзистенции. Чувам се да казвам:
– Остави тези анализи, Милена. Не ти ли е хрумвало, че прогонваш близките си със своите преценки и присъди? Остави тези неща, те са нерешими. Откажи се да бъдеш жертва. Кой е разглезил дъщеря ти? А после ѝ втълпява, че предава майка си и си съсипва живота? И намери мъжа до себе си.
– Не е честно, Спасе, постоянно съм я пазила от това, което прави със себе си, аз съм се лишила от личен живот за нея, след като ме лишиха от семейство.
Ради се обажда:
– Бъди сигурна, че за Калина ти си една обсебваща досадница.
Милена ни поглежда мрачно и млъква. Опитвам се да съветвам:
– Добро и зло за теб са болезнено реални полюси, а науката ти показва съвсем други неща. Преди години си намерила своето решение, а на възрастта на Калина си била по-луда от нея. Остави я да намери пътя, и тя сама ще те потърси, ако има нужда.
Рада добавя:
– Около теб е пълно с истински мъже, а ти си още с този твой „предател“. – Рада прави кавички с пръсти, а после посочва главата си.
– Но това значи да се примиря и да оставя живота на самотек.
Аз откликвам:
– Самотек е хубава дума: животът тече и нека го следваме в това течение, защото колкото пъти го набутваме в релси, толкова пъти той ни удря по главите.
Продължавам диалога мислено. Ние не сме хаос, тъмен инстинкт и безобразно зло. „Ужасяващото диво“ не е извор на страдание. „Лудият Дионис“ по-скоро съгражда, отколкото руши. Намираме го рушащ, защото преди това сме го заприщили. Проблемите избуяват отново и отново, думите между нас се разрастват в безумна врява. Специалисти по душата, психолози и психиатри, скалъпват обяснения от нашите житейски перипетии, но не могат да оправят и своя живот. Миговете на яснота потъват във водовъртежи без изход. Но ако изляза в гората или до фитнеса и започна своята програма, отмивам това противно валмо. И животът е прелестен, защото мускулите ми работят и се радват, ушите ми ловят ритъма, в гората вдъхвам боровия въздух, а главата ми е бистра и ражда ясни решения.
Следващата ни среща е в залата след седмица: аз идвам през ден, но с Милена не се засичаме, а избягвам да ѝ звъня: между нас се е настанило несъгласие. Тя все пак приема да я изпратя до дома ѝ. Апартаментът в кооперация на уличка в Редута е малък, изряден и чист, но някак студен. Милена ме въвежда в хол с работен кът до прозореца: бюро с лаптоп. Настанява ме на дивана до масичка с ваза, в която цветята са повехнали. Поднася кафе и уиски с вода, сяда под ъгъл срещу мен. Тя се отпуска и преобразява. Явно не пие редовно и алкохолът ѝ действа.
–…Всъщност съм сама – Милена ме поглежда от упор, – лягам си сама, събуждам се сама, след работа се връщам в глух апартамент, Калина избяга от мен, след като завърши училище. Не ми се разказва… Тя взема смартфона си, показва ми снимка. Поглеждам я и ахвам.
– Че тя е живо твое копие!
Милена долива.
– Лошото е, че тръгва по пътя на баща си, ако изобщо е път. По-скоро пущинак, и аз още не съм се измъкнала.
– Милена, отново ли? Опитах се да ти кажа нещо миналия път…
Милена разказва с паузи и накъсано. Спортувала, станала рокерка, била в банда, пушели трева… Обикаляли с мотори, събрали се с Орлин, родила Милена, бащата избягал с друга в чужбина, сега е в Испания, в наркодилърска мафия.
– Бях наркозависима, а в известен смисъл съм още… ха-ха. Това ми стана работа. А ти опитвал ли си?
– Малко трева, няколко пъти. Интересно беше, но всеки път различно. Единият път си направих експеримент. Записвах си каквото ми минава през главата. Имах чувството, че са прозрения, а като го прочетох после, пълна каша…
Милена потайно се усмихва:
– Почакай малко. – Излиза и след малко се връща, свила е два джойнта. Запалваме, всмуквам, тревата ми е приятна, леко се закашлям. Милена става и пуска блус на лаптопа. Появява се черният Би-Би-Кинг с китара, звучи Trill Is Gone.
– От това не се умира и не се пристрастяваш. Няма порочна химия, има даже положителни ефекти. TNC, тетрахидроканабиол. Свързва се със системата за насладите в мозъка.
Постепенно се напушваме, а разговорът се отпушва, чувам сърцето си на фона на Sky Is Crying на Гари Колман, обхваща ме еуфория. Стаята се люшва, предметите се размиват, слушам Милена, тя е все по-открита, все по-близка.
–… Боя се, че нещата са напреднали, влачи се с един хипар, Филип, пълно хахо, друсат се, движат се в банда. Все търси лекото, закъсала го е със следването, не може да се задържи на работа. Разчита на пари от баща си. Вземат често екстази, а то у нас е менте, мръсни амфетамини. Когато се реши да спре, изпада в тежка депресия. Ще вземе да си посегне… Леле и аз бях същата, но поне се спасих навремето заради нея. Работа, плуване и фитнес… Бях откачила след изчезването на баща ѝ … Въобразяват си, че е яко да смъркаш, а на един рожден ден неин познат паднал под масата и не станал повече. Трябва да я спася от плъзгането ѝ надолу.
– Плъзгането може да е приятно за плъзгащия се, ха-хах… Взимаш я, заключваш я и я лекуваш.
– Лесно е да се каже, и това съм опитвала, последният път избяга и последва най-тежкият период. Сега не мога да измисля нищо, като в ступор съм. Не ми вдига телефона и не ми отговаря на имейлите.
Аз я слушам и кимам, но скоро изключвам и само се взирам в лицето и в очите. Зениците ѝ се разширяват под извитите вежди и дълги мигли. Изпускам думите и следя устата ѝ, тя всмуква, отпива и говори. Възбуждам се, но нямам сили, разпаднал съм се. Потъвам в чернотата на тези бездънни зеници на фона на унасящата музика. Всичко ми се размива, чувам я отдалеч. Сякаш си говорим без тела, през дълга тъмна тръба, става ми абсурдно смешно. Гласът ѝ заживява собствен живот…
„Драконът ни беше емблема на клуба, татуирахме се заедно“. После чувам своя глас: „Бил съм в Китай… Драконът е вездесъщ, владее небето, земята и водите… Живее в тъмни недра, в пещери, спи дълго, но като се събуди…“ Милена ми заприличва на заспал дракон, който сънува дълъг лош сън. „Драконите са фикция, мит и колективен сън, те всяват ужаси като върколаците и вампирите. Но са и спасяваща сила, особено когато са опитомени“. Милена продължава, аз се рея в музиката и ми е леко, а гласът ѝ продължава да кънти през някаква космическа тръба.
Тогава тя докосва ръката ми върху дивана и потръпвам. Хващам я за дланта, тя става и се намества до мен. Посягам и я галя по бузата, тя отмята глава и продължавам по шията, хващам брадичката и я обръщам към мен, навеждам се и я целувам по изпръхналите устни. Вкусът им е тръпкав, смесен с уиски и трева, тя отвръща. Прегръщам я през талията, после пълзя нагоре. Сутиенът ѝ е еластичен, връхчетата на гърдите ѝ се очертават. Тя пак отмята глава, облизва устни, впива ги в моите за момент и леко ги разтваря. Поемам дъха ѝ, напоен с алкохол и канабис. Eзикът ѝ се стрелва в устата ми, а аз си представям огнения език, тя ме прегръща през врата, драконът на лявата ръка оживява, а аз потръпвам и се дръпвам назад. Тя остава за миг с отворена уста, диша дълбоко и погледът ѝ се избистря. Гледа ме невярващо.
– Май попрекалихме, – рязко се изправя и отива към банята. Аз изтрезнявам с тъпо главоболие и осъзнавам, че току-що загубих приятел. Милена се връща и ме поглежда от дистанция. Допива чашата си:
– А сега какво?
– Май трябва да си тръгвам.
Лутам се из тъмните улички и едва налучквам посоката. Тази нощ пътят към дома ми е безкрайно дълъг.
На сутринта се събуждам с тежест, в банята се оглеждам и виждам още един предател. Нараних я, както и другите преди мен. После ѝ звъня, не вдига. Минават дни, а нищо не мога да измисля. Два нови опита за връзка остават без отговор. На третия получавам смс: „Не ме търси повече“. Следващите посещения на залата са ми мъка, всеки път плахо очаквам да я видя и се чудя какво ще си кажем.
Един следобед телефонът ми звънва: Милена! Вдигам:
– Здравей, какво става?
Тишина…
– Милена?!?
Сърцето ми се разтуптява. Изскачам с яке на рамо, мятам се в колата и след минути съм пред кооперацията. Изкачвам стълбището на един дъх. Звъня, но никой не отваря. Колебливо натискам дръжката и вратата се отваря. Нахлувам в апартамента, в който няма признаци на живот. Влизам в хола – тук е някак стерилно чисто. На малкото бюро в ъгъла присветва дисплея на включения лаптоп.
Тогава чувам отчетливо цъкане. Обръщам се към звука и забелязвам стенния часовник. Махалото под него се движи хипнотично. Чувам сърцето и дъха си, който се ускорява.
– Милена?!?
Цъкането кънти в синхрон с единственото движение – люлеенето на махалото. Съвземам се и с уплаха се втурвам към вратата отсреща, озовавам се в банята. От чешмата се отцеждат капки и се разбиват в дъното на мивката. На плота мярвам някакви кутийки и опаковки.
– Милена?!?
Отварям друга врата, това трябва да е спалнята.
Милена лежи неподвижно по гръб на двойното легло, застлано с бяла покривка, по бяла блузка и клин с полувидими дракони, ритуално. Лявата ръка е леко присвита, а в свивката на лакътя има кървава точка. Главата е отметната, очите са притворени. Тя е бледа, а устните са посинели, не личи да диша.
– Какво си направила?!?
Пронизва ме болка и сядам до нея, докосвам челото, очите са затворени под извитите вежди, погалвам студената буза, устата е безжизнена, докосвам шията. Леко притискам вената, пулсът е едва доловим, жива е. До тялото ѝ виждам използвана спринцовка. Оглеждам се. На нощното шкафче до смартфона стои празно шишенце с етикет. Взирам се в надписа: Diacetylmorphine.
Впивам устни в нейните и тласкам въздух в нея. Притискам ритмично гърдите ѝ с длан. Продължавам в ритъм, но тя остава безжизнена. Разтрепервам се, трябва да видя каква е тази… отрова. Вадя телефона си, отварям гугъла, химическото име ми отнема ценни секунди. Излиза хероин, този трябва да е лабораторен. Опит за самоубийство или просто свръх доза? Защо изобщо ми е кликнала? Да не би да ме е повикала да я намеря така? Да звънна ли на 112? А адреса какъв беше? Чакай, на това няма ли противодействие? Продължавам търсенето, намирам: Naloxon, впръсква се в носа… Както е донесла някакъв лабораторен хероин, трябва да има и налоксон… Втурвам се в кухнята, водата още капе, сякаш отмерва изтичащ живот, отварям шкафчетата… Ето, това трябва да е: бял флакон за впръскване, Nyxoid. Връщам се при Милена. С трепереща ръка впръсквам всичко в ноздрите ѝ. Погледът постепенно се избистря и кожата ѝ порозовява. После устните ѝ оживяват и дишането ѝ се връща. Милена идва на себе си и отваря очи. Тя гледа отчуждено. Зениците са се свили като глави на топлийки.
– Благодаря ти, – пошепва тя и се мъчи да се усмихне.
– Хероин?!?
– Не исках… да живея… Удари ме, но… не успях… Кликнах ти… не знам защо…
– Но защо изобщо го направи?
– Калина… Виж на лаптопа. – Отивам в хола до бюрото, кликвам и се взирам в дисплея.
Мамо, заминавам при татко в Испания, с Филип. Не ме търси повече по никакъв начин. Не ми пробутвай усилията си да ме спасяваш, а първо спаси себе си. Не искам да контактувам с теб, забрави ме. Калина
Връщам се при Милена:
– Разбирам, съжалявам… Трябва да го приемеш, нещата за момента са вън от контрол. За момента, Милена. Успокой се, на Калина ѝ трябва време, явно трябва да мине през това.
– Провалих се тотално. Така или иначе изгаряме – бавно или бързо.
„Изгаряме“ ме прогаря… Спящият дракон, който събуждаме…
Лицето ѝ се отпуска и затваря очи, знае, че е в сигурни ръце.
– Май трябва да ме закараш… в токсикологията… „Пирогов“.
Вземам я на ръце, тя ме обхваща през врата, и на асансьора. Подкарвам колата, а в главата ми отеква: „Така или иначе изгаряме – бавно или бързо“.