ЕДИНАК

(1 votes, average: 5,00 out of 5)

(НОВЕЛА от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)

1

Слънцето захождаше над далечни синкави била. Димитър Войнов се изкачваше по пътеката в бърз ход. Беше в добра форма за петдесетте си години, но в главата му пулсираше болка и той не можа да се наслади на стъпките си. На моменти неусетно се забавяше, защото му се въртяха болезнени сцени.

Научният съвет на факултета по фармация гласува против професорската му кандидатура: трудът му върху приложенията на нанотехнологиите и лечението на ракови образувания с нанотела спечели одобрение от журито, но безразличие от колегите. Просто половината не гласуваха и той не получи професурата. Нямаше опровержения и дори етикиране („тезата е в разрез с данните“), имаше просто сговорно мълчание. При това бяха гласували тайно – само с имейл до секретарката на декана. Той никога не разбра кой е гласувал и как.

Доцент Войнов беше предложил труд върху нано частици и машини за откриване и лечение на няколко вида рак. По темата бе публикувал ред статии в авторитетни списания. Трудът развиваше изобретение на учени от Страсбург, Чикаго и Грьонинген, получили Нобелова награда за химия. След 2010 тази област, обединена с молекулярната биология и медицината, стана научен хит и богатите държави влагаха милиарди долари в нея. Наномашините от злато и титан са с размери от порядъка на макромолекулите. Задвижват се със светлина. Могат да пробиват раковите клетки и да ги убиват бързо. 50 хиляди в сноп са колкото човешки косъм. Могат да се променят за различни клетки според формата на специфични рецептори на повърхността им. Доктор Войнов беше проследил историята на молекулярните технологии в медицината и беше описал създадена от него „молекулярна машина“, която унищожава ракови клетки. Друго приложение беше доставянето на лекарство в точно определени места в организма. Новото лекарство представляваше магнитни наночастици. Намерили раковите клетки, те се активираха от микровълни и изгаряха рака. Лекарството беше тествано в задължителната процедура. Много екипи по света работеха в това направление, но най-новите резултати се пазеха в тайна до пълното им потвърждение и патентоване.

Седемчленното жури гласува единодушно за, но без да открои научния принос на новия лекарствен дизайн. Само професор Топалова го беше посочила, но колегите от факултета му го връщаха: той беше разнищвал на няколко пъти тривиални разработки. Мнозинството подкрепяше слабите: неписан закон в местния академичен морал. Войнов получи осемнайсет за, два гласа против и двайсет негласували и „въздържали се“. Получи само един коментар онлайн: „Не можем да подкрепяме колега, който е публично известен като сътрудник на олигарх“.

„Като някакви мишки“… Такива хора се чуваха редовно, разменяха тайно мнения и споделяха възмущението си от „милионите, които Войнов печели от фармацевтичната мафия“. Лекарството с името Magnolit беше патентовано и купено от Стамен Вълчев, собственик на Pan pharma. С времето тези хора не намаляваха. Те пълнеха деканати и академични съвети. Събираха се в групи, разменяха си подкрепа и рецензии, доминираха и се разрастваха, уреждаха си командировки за всякакви форуми, печелеха проекти и усвояваха средства. Такива го бяха съветвали на чашка да си подготвя гласовете на четири очи и да подкрепя здравомислието. Те имаха необорими аргументи за общото благо на колектива. Джими беше „загубен човек“ според малкото си близки от гилдията: въвличаше се в безполезни конфликти, странеше, не идваше на събрания и на коктейли.

Подаде си оставка от университета, принуден от смазващата изолация. Заточи се дълга процедура, на която не виждаше края. Фокусира се в ново търсене, което го спасяваше от болката. Имаше постоянен достъп до малката лаборатория на Pan pharma в сърцето на Родопите.

Изкачи се на черен път, пресече го и навлезе в гората. Тук беше здрач, а боровете – унесени в дрямка. Силно задъхан от стръмнината, той стигна билото. Планината се разкри във всички посоки, а оранжевото слънце я докосваше и хвърляше златиста светлина. Джими ускори хода си до лек бяг и пулсиращата болка в слепоочията изчезна. Пътеката лъкатушеше, изкачваше се на вълни, навлезе в изсечения в скалата път и го отведе до върха. Трийсет и шест минути – малко над планираното, но доста добре. Джими примижа срещу залеза. До него стърчаха нащърбени руини от средновековна крепост. Идеално място за укрепление и тракийско светилище с кръгъл гранитен олтар.

Мъжът стоеше на древния олтар задъхан и усмихнат. Взря се надолу към склона, облян в златист ореол и проследи нишката на пътеката. На хълм като купен над близкото село блестеше кула на мобилен оператор с ъгловата глава на върха. На биолога това му напомни бактериофаг – най-ефективния убиец на бактерии. Той дишаше и слушаше сърцето си, докато туптенето затихна. После заслиза спокойно и мислите му се насочиха към тези полуживи същества.

Фагите, убийци на бактерии, са най-разпространените биологични форми в света. Те приличат на перфектни сонди, а също и на комари. Тези нано убийци са навсякъде, където има бактерии. Те са специфични за всеки вид бактерии, каквито приемаме с водата и суровите храни. Фаговите терапии отново се развиваха.

„Комарът“ е кацнал върху клетъчната мембрана с впити членести крака. Главата му е многоъгълна и прилича на кристал. Тя съдържа ДНК, защитена от слой белтъчни молекули. Фагът пробожда клетката и с еластично движение инжектира кода си през опашката и шилото. Цялото нещо е двайсет милионни части от милиметъра.

Планината се потапяше в здрач, между боровете беше тъмно. Замислен, Джими се спъна в корен и едва избегна жестоко падане. Вирусите са перфектни машини и действат точно и бързо. Вече са използвани при рака на кожата, убиват клетките, но без истинско разпознаване. Може ли да се направи такава машина, която да разпознава изродените клетки и само тях? Острата левкемия е мръсно заболяване с обърканите си мутации и не дава шанс за точно прицелване. Борбата продължава десетилетия без успех. Оръжията са слаби, навярно принципът не е верен. Протеиновите молекули не стават за целта. Идеята за вирус-убиец е очевидна, но далеч от реализация за левкемията. Използваните специфични лечебни молекули, както и вируси, не действаха на генетично ниво. Всяко лекарство за рак убива много здрави клетки, а при левкемията това са елитната части на имунната армия: левкоцитите.

Не усети кога стигна до дома: къщичка в родопски стил близо до лабораторията на Вълчев. Идваше за нови изследвания, за отдих и откъсване от затегнати ситуации. Беше от Родопите и се чувстваше тук у дома си. Собственикът попадаше според медиите в категорията „олигарх“. Беше се доверил на доцента пред по-именити колеги и Войнов му беше донесъл милиони.

Съблече се, взе хладен душ и се погледна в огледалото: леко побелял, с дълбоки бръчки от носа надолу по бузите. Тялото му беше атлетично, с добре очертани мускули на гърдите, ръцете и краката. После си направи бърза вечеря. Не можеше да се фокусира в готвенето и яденето, защото мозъкът му превърташе въпроси и отговори. И въпросите, и отговорите по темата бяха заплетени. Хапна набързо и хлътна в спалнята с книга. Чете до прималяване и загаси лампата. Затвори очи, но не можа да заспи. Взе айпада от нощното шкафче и отвори документ с хвърчащи идеи. Започна да записва.

Архитектониката на живота е безумно сложна – цял космос. Организъм – органи – тъкани – трилиони специализирани клетки. Клетката е жив мегаполис, който се строи сам, а всеки органел в нея е изграден от интелигентни молекулни машини. Интелектът се разпознава по целенасоченото поведение в решаване на проблеми. Човек решава огромни проблеми, но решенията ни бледнеят пред клетъчните: клетките работят до квантово ниво, елегантни и ефикасни далеч над човешките машини.

Превъзбуден, Джими стана и се насочи по пижама към балкона. Лъхна го остър хлад и потръпна. Опрян на дървения парапет, той се загледа в небето. Млечният път, милионите видими звезди и бялата луна – всичко се открояваше в ясното небе и всеки път го изумяваше. Но цялата тази Вселена, слабо достъпна и за най-мощните телескопи, няма организация и не е жива.

Лечебните молекули трябва да се включат в потока на живота. Неживите тела, с които се беше занимавал досега, не са решението. Доколко и как можем да се намесим в тази жива вселена така, че да лекуваме болести като рака, без да я разстроим? Това е възможно само с биологични агенти. Отговори вече имаше за хроничната левкемия. Таргетната терапия с протеини се прилагаше с висок успех – 80 процента преживяемост.

Джими пропадна в съня след пълно изтощение.

На сутринта стана както винаги в седем. Направи си гимнастиката на балкона и след кафе и закуска се отправи към лабораторията. Тя беше скромна и нямаше нищо общо с големите фармацевтични центрове, но беше добра за чисто научната фаза на лекарствения дизайн. Беше място за нови проекти, добре оборудвана и защитена. Димитър пристъпи към входа в оградата, постави палеца си на датчика и вратата безшумно се плъзна. Над нея имаше скрита камера и аларма. Влезе в сградата, поздрави охранителя бай Данчо, разговориха се и се изкачи на втория етаж. Плъзна електронна карта до вратата и влезе в лабораторията. Вляво беше поредицата от микроскопи, в края електронен Zeiss. Имаше UV лампа, ултразвукова вана, вакуум помпа, центрофуга, миксер Vortex. Напред в десния ъгъл имаше клетка за опитни мишки.

Войнов се насочи към работното си място. Вратата му напомни на вход към олтар. Той се спря, отново постави палец за разпознаване и вратата се отвори. Влезе и седна пред компютъра. Тази машина беше без интернет, за да е недосегаема за хакове, а лаптопът беше само за поща и търсене в мрежата. В компютъра се пазеше огромна научна работа, незащитима вън от този кабинет, изразена в думи, формули, образи и схеми. Тук бяха изследванията върху ред лекарства и огромна виртуална библиотека с публикации. Той се фокусира върху новите си идеи и се опита да ги изясни.

Обикновено доцентът се потапяше веднага в работата и нищо не можеше да го отклони поне до обед. Но този път още на петата минута се дръпна назад в стола си, протегна се и сложи ръце на врата. Ключов момент трябва да е реакцията на организма. Лечебният вирус трябва да се приеме от имунната система, а не да се отхвърли като чуждо тяло.

Премести се пред лаптопа, видя че имаше поща, но мразеше да я отваря. Странен симптом: „асоциалност?“… Напоследък му се повдигаше, когато виждаше служебно писмо. Такива беше получавал почти всеки ден в университета, а откакто напусна, се изля лавина. Не отвори пощата, а затърси информация за използване на фаги в медицината. Грегъри Уинтър от Тринити Колидж в Кеймбридж беше получил Нобелова награда за химия за своя фагов дисплей за моноклонални антитела – един цикличен метод, използващ генома на фаги. Самите фаги се премахваха, преди антителата да се въведат в организма.

В този момент телефонът му светна: Борислава… Джими се строполи на диванчето и едва си поемаше дъх. След десет години левкемията на Яна се беше върнала. Последните резултати бяха положителни: левкоцитите в периферната кръв бяха доста над нормата.

След още половин час той се носеше с вехтата си, но мощна Мазда 6 по серпентините на планинския път край каскада язовири, навлезе в равнината и скоро навлезе в магистралата за София.

Врагът се връща. Предстои нова война. Изродените клетки от мутирали линии в левкемията изключват програмата си за естествена смърт след остаряване или повреда и постигат пълно превъзходство в болния организъм. Имаше много път до решителната битка: специфична диагноза, химиотерапия, поддържаща терапия и ако се наложи – трансплантация на стволови клетки.

2

При първото разболяване на дъщеричката семейството изпадна в шок. Мама Боби беше взела Яна изцяло под крилото си, водеше я по лаборатории, искаше маркери, следеше състоянието ѝ и при всяка инфекция изпадаше в паника. Момиченцето беше оздравяло, но тази болест нямаше окончателно излекуване. Майката пазеше дъщеря си по начините, които тя виждаше. Не ѝ позволяваше да ходи на планина, на „бели“ и „зелени училища“. Трепереше при всяко кървене от носа или венците. Опипваше редовно лимфните ѝ възли за подуване. Не бяха взели стволови клетки от Яна, които да замразят – методът беше нов. Борислава следеше цвета на кожата ѝ за побледняване, посещаваше с нея личния ѝ лекар за направления. Пишеше молби и заявления за специално третиране. Джими с болка виждаше, че дъщеря му се държи като инвалид. Той остро се противопоставяше, но беше съкрушаван с аргумента: „Какъв баща си ти? Специалист… По-добре си гледай безполезната наука!“.

Когато откриха болестта, Джими беше разговарял с Яна на болничното ѝ легло. Тя поиска приказка, както беше свикнала преди заспиване. Той ѝ разказа за клетките – безброй много мънички живи телца в нас. Каза ѝ за добрите и лошите клетки. Добрите клетки ни правят живи, а лошите ни вредят. Те са вид паразити като малките червейчета в ябълките. Яна попита:

–  А откъде идват лошите клетки и как ни разболяват?

Баща ѝ отговори:

–  Отвсякъде: от въздуха, водата и храната. Случва се така, че някои добри наши клетки се превръщат в лоши. Те се делят и делят, не служат на тялото, а само заемат все повече място. Твоите лоши клетки са в кръвта. В нея има безброй червени телца, които правят кръвта ни червена, и бели, които откриват лошите и ги убиват. Някои от тях обаче сами стават лоши и те правят болестта.

–  А как ще ги победим?

–  Ще насочим към тях силни лекарства, които ще ги убият. Ще ги влеем в кръвта ти, както се бие инжекция.

Тогава бяха победили. Химиотерапията я излекува.

Джими шофираше със свито сърце и буца в гърлото. Тялото му повтаряше реакциите си от тогава. От появата на рака всяка нощ се беше въртял в безсъние, прободен от тревога. Следобед отиваха в болницата, поставяха им маски, а малката Яна лежеше уплашена за поредното вливане, прободена и свързана с лечебни банки. Димитър бе обсебен от идеята да се бори докрай с болестта и следеше всичко, което му беше достъпно от елитните научни списания и форуми. Ракът не е една болест, а огромна група различни израждания със свои причини и симптоми. Общото е, че клетките се израждат и размножават безконтролно. Терапиите бяха напреднали много, но за левкемията само в хроничната ѝ форма. Острата левкемия е много по-различна, проблемът е цяла група генетични мутации. Тук нямаше пробив. При Яна химиотерапията даде резултат след цяла година мъчителни сеанси и паузи. Малката остана без коса и премина на косъм от най-лошото при две усложнения. Таткото купуваше скъпи имунни стимулатори, мама я тъпчеше със силни храни. Накрая изследванията показаха пет процента миелобласти – изродени левкоцити. Болестта беше прогонена.

В София Джими позвъни на жена си и се отправи към Хематологията. На рецепцията го познаха и упътиха със специално внимание. Той влезе в болничната стая със свито сърце. Сестра го спря и му постави маска. Яна спеше, пронизана от система. Стаята беше за двама, другото легло беше празно. Бащата се завтече към дъщеря си. Погали я по бузата и Яна се събуди. Приседна до нея.

–  Как си, моето момиче?

–  О, тате… Благодаря ти, че дойде… Не се притеснявай, тук се грижат добре за мен. Нищо не ме боли. Просто съм отпаднала… Страх ме е, тате… –  захлипа Яна, хвана го за протегнатата ръка и сви лице в дланта на баща си.

–  Горе главата, момичето ми. Всичко ще се оправи. Побеждавали сме, пак ще победим.

В стаята нахлу енергична жена в напреднала възраст с къдрава изрусена коса. Димитър Войнов се изправи:

–  Какво става, Вера?

Двамата спонтанно се прегърнаха.

–  Ами предстои диагностиката. Засега е ясно, че бластите са много над нормата – 35 процента. Общите показатели са добри, нещата засега са под контрол. Яна се държи мъжки, нали, моето момиче? Ти как си?

–  Как да съм при това положение… Почти бях забравил за… болестта. В научен план… работя отдавна в лекарствения дизайн с наномашини. Но скоро напуснах университета. Ориентирам се към частния бизнес.

–  О, чух за гласуването, страшно съжалявам… При Вълчев ли си?

Войнов поклати глава:

–  Ще видим…

–  Оставям ви, –  кимна професор Топалова към Яна. – Не я претоварвай… Ела после при мен, направо по коридора, 6-а стая.

Димитър стисна ръцете на дъщеря си.

–  Какво стана бе, моето момиче?

–  Какво, нищо особено. Не съм имала инфекции, нито рани. Просто ниско кръвно, от време навреме слабост… Побледняване, прилошаване за моменти. Но тия тук ме уплашиха, а мама направо се е побъркала…

–  Да, ясна ми е ситуацията, –  въздъхна Димитър.

–  Ти защо не си с нея?

–  Идвам от Родопите. Звъннах ѝ и направо тук.

–  Вчера мама беше тука цял ден. Нервна, кара се с персонала…

–  Почивай си, аз отивам при Топалова.

Професор Топалова е стратегически съюзник. Познаваха се още докато беше студент по молекулярна биология. Тя му беше водила семинари по хистология и ембриология. После го насочи към медицината. Борислава не я гледаше с добро око, не толкова от ревност, колкото я подозираше, че експериментира с дъщеря ѝ. Не ѝ повярва, че няма нужда да се пътува за лечение в Турция или Германия. И тук вече сме имали всичко за най-съвременно лечение на левкемията.  Дискусиите с Боби се бяха развихрили още през 2009-а. Тогава не се стигна до лечение в чужбина, а и правителствените програми бяха много ограничени. Майки с болни деца призоваваха хората да дарят средства за космически скъпи операции за 150 000 евро.

Вера седеше на бюрото си пред компютъра. Стана и му посочи дивана.

– Ще пиеш ли кафе?

Димитър кимна, тя излезе, върна се и каза:

– Джими, неприятно е, но се случва. Ситуацията не е добра, но съвсем не обречена. Остра миелоидна левкемия по всяка вероятност. Стар срам за хематологията.

Димитър кимна.

–  И аз се боря с „въпроса“, макар и малко по-встрани.

–  Следва костно-мозъчна биопсия.

–  За кога е назначена? Къде ще я бодат? –  Димитър пое кафето си от сестрата.

–  За утре в девет. В тазовата кост, обичайно. Ще имаме материал за микроскопски анализ, определяне на точния тип левкемия, имунофенотипизиране, флуоресценция, цитохимично оцветяване.

–  Значи ще можем да разгледаме нещата в детайли.

–  Най-вероятно – хромозомни транслокации… между 4/11 и 8/14.

–  Как виждаш състоянието ѝ в момента?

–  Слаба е и доста сънлива, лимфните възли са увеличени – типично.

Джими се върна при Яна. Тя се беше унесла отново и той не я събуди. Само я погали по челото, стисна ѝ дланта и напусна болницата. Прибра се вкъщи и Борислава го посрещна. Той затвори входната врата с гръб и я прегърна силно.

–  Къде се губиш? Аз ще умра от тревога.

–  Идвам от болницата. Видях я, говорих с Топалова.

–  Питаше ме за тебе. Какъв е този специален интерес?

–  Боби, тя е най-доброто, което може да се случи на Яна в момента. Правилно е при нея, благодаря ти.

–  Не съм я избирала… То няма много други варианти, знаеш.

Хапнаха унило бъркани яйца. Борислава беше възмутена от „мизерията и безхаберието“ в болницата. Димитър се усети грохнал.

–  Ще се справим, Боби, ще видиш! А сега ще си почина.

Джими лежеше неподвижно по гръб с глава върху длани, после се обърна и се унесе, но тревогата отново го преряза. „Готов ли съм след десет години с нещо надеждно за Яна? Отговорът е: не“. Предстои детайлна диагностика. После идват химиотерапиите. Димитър стана и машинално се насочи към кухнята. Наля си студено кафе и запали цигара.

Първият път ракът се появи като гръм от ясно небе. Нищо не я болеше, но зачестиха неразположенията. Детето губеше настроение и се затваряше, няколко пъти от детската градина се обаждаха да си я вземат поради прилошаване и пребледняване. След едно падане спешно се обадиха, че кръвта на Яна не се съсирва. Отведоха я в болница, направиха ѝ тест, и страшната новина беше остра миелоидна левкемия.

Малката Яна беше подложена на жестока химиотерапия. Тя ѝ бе донесла силни прилошавания и възпаления на устата. Болниците ѝ станаха втори дом. Дори най-малката настинка беше опасна. Едва я спасиха от пневмония. Всичко, с което се хранеше, се изваряваше, а пресните плодове ѝ бяха забранени. Всяко нараняване носеше риск. Яна престана да усеща вкуса на храната, косата ѝ опада. У дома прекарваше часове със смартфона. Общуваше онлайн с познати и непознати. Просълзена гледаше снимките и клиповете, които ѝ пращаха от морето и планината. Започна да рисува.

Последната банка с вливка беше украсена с розово балонче. След последната капка Боби пукна ритуално балончето: да не се върне никога повече този кошмар. Яна се пазеше и беше пазена от майка си с такава отдаденост, че получи страхова невроза.

Борислава Пешева беше журналистка в столичния вестник „Куриер“. Беше настойчива като хрътка. Издирваше скандални новини без оглед на източник и проверка. Прекарваше цели нощи, сърфирайки в мрежата, за да е в течение по темите, по които пишеше. Когато малката Яна учеше вкъщи, майка ѝ седеше до нея ѝ и обясняваше, решаваше задачи и поправяше грешки в домашните ѝ. Димитър беше настоял Яна да спортува, за да укрепва. В трети клас тя плуваше два пъти седмично и се включи в малко състезание. Бащата бе дошъл да я подкрепи и засне клип на смартфона. Яна плува добре, но пет метра преди финала се огледа и видя, че беше назад. В този момент тя се отказа и докосна стената на басейна последна. Отиде в публиката, зарови глава в скута на баща си и заплака. Джими преглътна и я утеши: „Плуването не е най-важното нещо. Няма да ставаш състезателка“. Вечерта Боби попита как е минало състезанието. Джими замълча, Яна наведе глава, а Боби вдигна показалец пред мъжа си:

–  Нашата Яна не е състезател. Мисля, че трябва да се откаже от плуването. Може пак да се нарани, а знаеш, че трябва да я пазим. Нали така, бебчо? Сега да видим тестовете по български.

Яна се обади:

–  Решила съм ги, както съм могла.

–  Какво значи както си могла, бебчо? Трябва ти отличен.

Преди година Яна влезе във Втора Английска с помощта на връзките на Пешева. Не можа да се впише в група и рядко я канеха на партита. Избягваше всякакви състезания, не участваше в олимпиади. Чувстваше се безсилна да се фокусира и бори. Момичето растеше крехко, свито и избягваше споровете. Майка ѝ беше забранила да ходи на партита, да приема гости вкъщи и ѝ напомняше за опасностите от лошите навици: пушене, пиене, не дай си боже марихуана. Димитър използваше малкото възможности да провокира у дъщеря си самостоятелни решения. Често я питаше какво се случва с нея. Яна се оплакваше от лошо отношение и нередности, а той я питаше:

–  А ти как постъпи? Защо? Какво ще направиш?

Момичето нямаше отговори. Една вечер Яна отказа да седне на вечеря и се прибра намусена в стаята си. Димитър попита Боби:

–  Какво става?

–  Има двойка на съчинение по английски. Било пълно с „копи-пейст“ пасажи. Джими, не я притеснявай, разстроена е.

–  Копи-пейст на съчинение по английски? Че тя нали е там да научи този език професионално?

–  А ти как си мислиш, че действат професионалистите?

–  Вие във вестника така ли правите?

–  Ние сме длъжни точно да предаваме кой какво казва и пише.

Димитър изсумтя и нахлу в стаята на Яна:

–  Значи преписваш. Всичко наготово, нали „бебчо“.

Яна беше се свила с лице в шепи и плачеше.

–  Спокойно, Яна. Не искам рев, а обяснение. Наистина ли мислиш, че е ОК?

–  Всички преписват понякога. Не ме карай да се чувствам гадно. Майка ми… прави всичко за мен. Но…нямам самочувствие, чувствам се тъпо. Навярно съм си тъпа – вдигна тя към него сините си очи, мокри от сълзи. – Постоянно се чувствам задължена… а не мога да се справям.

В този момент Борислава влетя в стаята:

–  Остави момичето и спри да я тормозиш! Поне да беше ѝ помогнал като баща, да се заинтересуваш, да отидеш в училището!

–  Не е моя работа. Виж, Боби, ти си в голяма грешка, казвал съм го много пъти. Спри да се месиш в задачите на Яна. Позволи ѝ да се справя, както може сама, няма друг начин да се развива. Детето живее в измислен свят.

–  В измислен ли? Ти живееш в измислен свят! С твоите мизерни изследвания и претенции за открития.

–  Като баща настоявам дъщеря ми да е самостоятелна!

Яна се обади:

–  Ега ти бащата!

Яна периодично посещаваше клиниката за тестове, всичко беше добре… до завчера. Момичето беше потресено, едва дойде на себе си след повторната диагноза. Предстоеше ѝ нова борба, пълна с неизвестни.

3

Острата миелоидна левкемия (AML) е агресивна и лечението е шоково. Химиотерапиите са тежки, а резултатът не е гарантиран. Отровите убиват много здрави клетки, но няма по-добър вариант. Трансплантациите са въпрос на късмет да се намери донор. Усложненията от тях правят лечението опасно, затова са крайна мярка. Организмът е склонен да отхвърли клетките от донора. Прицелната (таргетна) терапия на практика не работи поради многото мутации. Хроничната левкемия (CML) е друга история.

Димитър се унесе с въпрос в главата: А защо изобщо тези гени мутират?

В костния мозък непрекъснато се образуват стволови клетки. Всяка кръвна клетка възниква от стволова, която може да се развие във всеки от видовете кръвни клетки. Изродените левкоцити спират развитието си. Наричат ги бласти, нормално са пет процента. Те се размножават в различни патологични форми. Ако станат над двайсет процента, е налице остра левкемия. Причината е в мутации на хромозоми. Мутациите – генетични увреди – се установяват под светлинни или електронни микроскопи. Цели хромозоми си обменят части и се смесват: транслокации между 12 и 21 хромозома, между 9 и 22 (Филаделфийска хромозома) и това води до анормални протеини.

Но как така от масивни мутации вместо пълен хаос се получават смъртоносни клетки? Излиза, че организмите не само са несъвършени, но и понякога самоубийствени. Армия от техни клетки се обръщат срещу другите и срещу живота на тялото. Точно клетките-воини на имунната система са станали врагове. Те проникват и в други органи: кост, черва, мозък…

Нощта беше тежка. Димитър влизаше в болезнени сънища. Озова се в тъмно непознато място. Вървеше сам, задъхан и уплашен. Видя непознато момиче. Тя беше млада и хубава, но зле облечена и запусната. Идеше срещу него. Устните ѝ бяха ярко червени и стиснати, а когато се разминаваха, тя впери в него големи черни очи. Изгледа го крадешком: пронизително и повличащо. Той изпита болезнено съжаление, от което сърцето му замря. „Някаква наркоманка?“. После усети тежкия ѝ поглед върху тила си. Момичето го следваше. Той ускори крачка, тя също. После я видя вдясно. Тя отново се взря в него. Изведнъж позна улицата до родната си къща. Вървяха по нея и тя го докосна с ръка. Отново го прониза съжаление: „отритната“. Тя стисна пръстите на дясната му длан. Нейната бе ръбеста и сякаш го ужили. Той дръпна ръката си, но не можа да се отскубне. Момичето носеше мръсен зелен панталон и омачкана черна блузка. Напомни му една студентка, която беше станала хипарка. Беше я видял на излизане от Ректората. Тя се беше подпряла на подлеза и пушеше. Позна го и го изгледа със същия поглед. Попита го криво усмихната: „Как сте, доцент Войнов? Имате ли едно левче?“… На шията на момичето зейна рана. От вътре изпълзяха дребни насекоми и се спуснаха бързо по ръката ѝ. Някои паднаха на земята, а други запълзяха по неговата ръка. Той извика задавено и избяга в паника към къщи. Тя извика след него: „И ти ли бягаш, доценте?“ Достигна вратата и се опита да влезе. Но противното създание беше вече до вратата. Той извика: „Не я пускайте!“, но от устата му не излезе звук. Тогава се събуди и повече не заспа: „Какво беше това? Смъртта? Вината ми?“…Предстоеше дълга и сложна борба. Без нея на Яна ѝ оставаше максимум година живот. Джими се разтрепера.

4

Сутринта Димитър едва успя да убеди Борислава да не идва за биопсията.

–  Разчитай на мен – няма нужда от двамата, аз съм навътре в нещата, ще ги обсъдим спокойно.

–  С твоята професорка?

Той въздъхна и излезе. След петнайсет минути беше в Хематологията. Влезе при Яна малко преди девет. Тук беше сестрата. Момичето беше подготвено, предстоеше биопсията: извличане на материал от костния мозък. Джими слезе в кафенето на партера, взе си кафе и мрачно се замисли върху болестта: война надълбоко между клетъчни армии.

През това време под обща упойка пробиха тазовата кост на Яна с въртеливо движение на куха игла и изпомпиха изрязания костен мозък. Доцент Войнов мислеше. Ако се стигне до имунологично лечение, става много сложно и скъпо, но вече се прави и у нас. Борислава, естествено, ще търси клиники в Германия или Турция… Погледна часовника си и се заизкачва тежко към отделението. Почука плахо на вратата с табелка: Проф. Вера Топалова.

Тя му се усмихна:

–  Здрасти, всичко мина добре. Дъщеря ти е в стаята си, излиза от упойка, ще я боли. Предстои подготовка на пробите. Трябва да се определи точния тип левкемия. Изследването е три седмици: миелограма, хистохимия, цитогенетичен анализ, биомаркери за оценка на риска. Ела с мен.

Топалова го заведе в лабораторията. Клетките се брояха със специален апарат: поточен цитометър, подобен на микроскоп, с няколко обектива. Подготвяха се проби за микроскопски анализ. Левкограмата на Яна потвърди трийсет и пет процента изродени клетки. Микроскопското наблюдение допълнително изясняваше картината.

Топалова събра стажанти и специализанти и заобяснява. Свръх тънките срезове за електронна микроскопия – до 50 нанометра – се правят от микротом с диамантено острие. В пробата можем да наблюдаваме бластите. Зрелите клетки имат на повърхността си специфични молекули-маркери. Липсата на точно определени от тях показва типа левкемия: миелоидна или лимфобластна. В случая хипотезата е миелоиден тип, но има подтипове. Типизирането дава точни данни за евентуална трансплантация на стволови клетки.

Лаборантът бе заредил мощния конфокален микроскоп с проби от клетките на Яна. Топалова включи големия екран и всички се настаниха пред него. Появиха се тела на оцветени кръвни клетки: тъмночервените еритроцити, жълтите тромбоцити и сивите лимфоцити. Множеството лимфоцити беше смесено с доста мръсновиолетови клетки.

Топалова попита:

–  Виждате ли бластите? – Петнайсетина-двайсет микрона.

Ядрата на тези кръгли телца в тъмнолилаво заемаха почти цялото пространство, финомрежести. – Вижте малките нуклеоли в ядрото – в бледосиньо. Тук е станала белята: хромозоми са се смесили и объркали. Цитоплазмата е също бледосиня, малко по-ярка в периферията. Почти няма структура – никакви органели. Тези клетки са спрели развитието си. – При вида на тези миниатюрни чудовища в стомаха на Джими се надигна вълна. Той стана и отиде до прозореца, като дишаше дълбоко.

–  Нищо неочаквано, –  го настигна гласът на Вера. Трябваше му минута да се успокои. Топалова включи лаптопа към екрана:

–  А това е нова анимация от Харвард. –  Анимацията беше на нива и образите бяха взети от подобен микроскоп с илюминация и от електронно-микроскопски снимки. Клетките бяха оцветени изкуствено.

Джими си представи необикновено гмуркане, сравнимо само с фантастичен скок в далечни галактики: от нашия обичаен мащаб през кръвната плазма до клетките от порядъка на десет микрометъра, милиони пъти обемно увеличение. А клетките са огромни организми за своите макромолекули. Тези невъобразими числа хвърлят в шок. С такива числа се измерва Вселената: на практика безкрайно голяма за нас. В дълбочина мащабите са обратни, но пак безкрайни: една необозрима и организирана Вселена, кипяща от живот. В Млечния път има 250 билиона звезди, а в едно човешко тяло – 60 трилиона клетки – стотици пъти повече, при това живи. Всяка клетка е изградена от органели, а те от молекули със строго подредени атоми, а всички клетки са подредени в тъкани и органи, за да станат организъм. Всяка клетка се дели на две еднакви свои копия с всички нейни структури.

Да се превърнем в малки демони и да се гмурнем. Колко дълбоко ще трябва да навлезем, за да плаваме в клетките? Смаляваме се милиард пъти линейно, ставаме два нанометра, колкото е дебела нишката на ДНК. Един левкоцит е към 20000 нанометра. Ще видим клетката като крива сфера, широка петнайсет километра. Толкова е един голям град. Като демони можем да плаваме в гъстото море от цитоплазма с множество организирани тела. Този ред е по-сложен от Вселената, при това жив. Процесите са светкавично бързи. Влизаме в ядрото – обемиста като обсерватория конструкция, висяща в центъра на морето-клетка. Тук са нагънати дълги двойни спирали: геномът, пакетиран в двайсет и четири сдвоени тела, подобни на огромни гъсеници – хромозомите.

На екрана те се раздвояваха, като първо се разплитаха спиралите в тях – тънки сплетени нишки ДНК. Това се правеше от много точни и бързи протеинови машини, молекули ДНК-хеликаза, използващи електронни двигатели от АТФ-молекули.

Оттук тръгват разместванията. По неизвестни причини някои хромозоми, вместо да се раздвояват точно, се сплитат и разменят свои части. Така ДНК-геномът, програмата за всички стотици видове клетки, в случая за синтеза на левкоцитите, се разбърква коварно, подобно на погрешно напечатана книга. В мутиралите клетки си разменят местата цели глави от книгата – ръководство за сглобяване или „операционна система“. Реално се комбинират части от различни хромозоми. Те програмират създаването на анормални копия на лимфоцитните  клетки – бласти. Генетично бластите са истински чудовища.

Визуализацията показваше оцветените лимфоцити в акция. Вера поясняваше, когато колегите я питаха. Лимфоцитите са големи (NK клетки, буквално естествени убийци) и малки (Т  и В). „Родените убийци“ са светлосиньо оцветени, с тъмносини ядра, воини на вродения имунитет. Те защитават тялото от заразени и изродени клетки. Разпознават ги с повърхностни рецептори като ключалка-ключ. При туморните е променен един специфичен (МНС I) рецептор. Следва атака с токсични гранули, които убиват изродената клетка. Убиват всяка срещната клетка, която не представя правилно изразен рецептор. Т  и В клетките са агенти на придобития имунитет. Те произвеждат антитела и  изглеждат като светлосини къдрави сфери.

Левкоцитите се появиха като обли сини тела с ядро, заемащо по-голямата част от клетката. Цитоплазмата е само една шеста от обема. Ядреният хроматин съдържа хромозомите с ДНК-генома, той е финомрежест. В него се виждат няколко бледосини ядърца. Цитоплазмата е гълъбовосиня, малко по-ярка в периферията. Нормално те съзряват за 15 дни – милиони от тях. Това става почти изцяло в костния мозък. Броят на клетките се увеличава осем пъти с всяко деление. Изродените остават неразвити и се размножават в много злокачествени форми.

Появиха се здравите В  и Т клетки с рецептори на мембраните им: маркери за клетъчна зрелост. Показа се CD20, лимфоцитен рецептор (антиген) на всички B клетки. Незрелите клетки нямат този рецептор и не могат да откриват врагове. Те предават своя организъм и се множат, измествайки здравите лимфоцити. Здравите клетки ги разпознават, атакуват и унищожават. На екрана здрави левкоцити Т и В се насочваха срещу ракови клетки със специфичните си протеинови израстъци. Имунните клетки разпознаваха раковите клетки при контакт и инжектираха в нашествениците химични патрони.

Топалова продължи. Всяка лимфоцитна клетка има рецептори за разпознаване на врагове. Те непрекъснато сканират повърхността на чуждите клетки и тела подобно на четец на баркодове. Процесът се нарича сървейлънс – наблюдение. Ако пептидът е нормален, клетката се отдалечава. Ако не, тогава тя „застрелва“ врага.

Здравите лимфоцити атакуваха раковите. Раковите клетки се отбраняваха със собствени оръжия. Те изстрелваха молекули (инхибиращи химикали) и блокираха оръжията на левкоцита. Враговете превръщаха здрави Т клетки в техни приятели – предатели на защитната армия. Струпани заедно, бластите правеха лагер и изграждаха защитни стени около своите струпвания, които не позволяваха на Т клетките да влязат.

Картината го потресе, въпреки че беше добре запознат с рака. В този миниатюрен свят се водят битки и войни. Но този невидимо малък свят сме самите ние отвътре. Молекулите и клетките се държат като съществата. Ние сме организирани колонии от клетки със самостоятелен живот.

Нашествията на вирусите му заприличаха на набези на номади срещу градове. Номадите не искаха да управляват градовете, а да ги ограбват, разрушават и да бягат с плячката. Понякога се настаняваха в градовете и ги превръщаха в свои селища. Такива те построяваха много, бързо и по цялата територия на превзетите страни.

Войнов се върна в реалността. Топалова продължаваше.

Специфичен ген кодира антигена CD20. Генът, ето тук, има форма на няколко съединени спирали от ленти с две опашки. Генът играе роля в съзряването на плазмените клетки. Той работи като имунен отговор срещу антигени. Когато генът е повреден, и протеинът е повреден. Срещу този протеин са новите прицелни лекарства.

Топалова приключи:

–  В нашия случай тази терапия е неприложима. Остава ни добрата стара химиотерапия. Тя става все по-леко поносима и безопасна за организма.

5

Химиотерапията започна – отново след десет години. Неочаквано Яна я понасяше по-трудно от първия път. Тя беше шокирана от новината. Усещаше се като жертва на световна несправедливост. Майка ѝ се грижеше за нея всеотдайно, но това не я изпълваше с благодарност. Детството ѝ мина под знака на специалното третиране. И пак се стигна до този кошмар. Майчиното внимание вече я дразнеше с тези часове край леглото ѝ. Беше обидена на баща си – някак неясен и сдържан. Виждаше с болка, че двамата не се разбират и взаимно си нямаха доверие. Сеансите ѝ се сториха продължителни, веществата бяха тежки, а паузите между тях бяха изпълнени с мъки. Яна едва се възстановяваше със силна храна, диета и лекарства.

Терапията мина през три фази. Индукционната фаза (десетина дни) включваше вливане на силни лекарства, които унищожаваха злокачествените клетки („елиминиране на левкемичната линия“) и целеше ремисия: намаляване на бластите под 20 %. Яна отново загуби кестенявата си коса. Майка ѝ я заведе в ателие, където ѝ направиха коса „почти като истинската“. Получаваше гадене, диарии, пазеха я от инфекции и гълташе скъпи имунни стимулатори. И след всичко това тя още не беше изчистена. Проведоха допълнителен курс от няколко сеанса с по-силни отрови. След двайсет дни последва втората, затвърждаващата фаза. Сега трябваше да се унищожат всички левкемични клетки, останали в кръвта и най-вече в костния мозък: консолидация. Дозите станаха по-високи. Прекара още десет дни в болница.

Циклите бяха повторени. Между вливанията провеждаха поддържаща терапия. Борислава беше в стихията си, постоянно тревожна и всеотдайна. Посещаваше всякакви сайтове. Обаждаше се в болницата да съобщи някаква новина, която според нея беше пропусната от екипа. Не можаха да избегнат инфекциите, въпреки или поради многото пазене. Те нападнаха обезсиленото тяло на момичето, лишено от естествена защита. Една вечер Яна беше вдигнала 40 градуса и се мяташе в треска. Даваха ѝ антибиотици.

Проведоха флуидна терапия за предотвратяване на тумор лизис и уратна нефропатия. Преляха ѝ тромбоцити, защото и те бяха унищожени от отровите. Яна разви алергични реакции. Повръщаше и на два пъти едва спряха кръвотечение от носа. До пневмония не се стигна. Допълнително ѝ даваха лекарства за потискане на мензиса, защото той заплашваше съвсем да я обезкърви.

Димитър поръчваше и плащаше лекарствата. През останалото време трескаво проучваше болестта и най-новите терапии. Всички те бяха в зачатъчна фаза и неприложими. Посещаваше Топалова в болницата и се запознаваше с поредните резултати от генетичните и имунни проучвания. Мисълта му се мяташе в отчаяни опити да разбере болестта в дълбочина.

Кризата беше тежка борба – микроскопична война на живота срещу смъртта. Животът беше интелигентен и мощен, но също толкова коварно интелигентна и мощна беше смъртта – живот за рака, но зависим от живота на организма. Там надълбоко нямаше добро и зло. Раковите клетки оцеляваха и дори блокираха естествената си смърт. Те бяха прекъснали връзката си с организма и образуваха своя организация. Защитаваха се вкупом със стени около лагерите си. Горе-долу като банди в наркомафията.

Димитър проучваше имунотерапиите. Мощни онкологични центрове в именити университети и компании търсеха решения. Беше безнадеждно намирането на прицелни специфични тела при бластите с всевъзможни промени. Този враг беше многолик и беше заел толкова много позиции, че беше неуловим.

6

Химиотерапията приключи, организмът на Яна беше изчистен, но нямаше гаранция, че резултатът е траен. Всички приеха трансплантацията като най-сигурен завършек на лечението. Яна трябваше да се съвземе и да си почине преди нея. Димитър отиде отново в Родопите. Той се обади на Стамен, преди да тръгне, и го помоли за разговор. Вълчев и без това беше планирал да прескочи до семейната си къща за гости.

Двамата се разхождаха по пътека край реката между два рида. Стамен прояви искрена загриженост и готовност да помогне. Джими му благодари и добави:

–  Засега се справяме. Лечението е по пътеки на здравната каса, плащаме някакви консумативи и лекарства.

–  Сигурен ли си, че нямаш нужда от допълнителни средства?

–  Не, само в краен случай…

–  А какво разбираш под краен случай?

–  Ще видим след стандартния процес. Ще се прави трансплантация, но първо да видим дали майка ѝ и аз ставаме за донори. Процентът е около 50. Ако Яна имаше брат или сестра, щеше да е много по-висок. Може да се стигне до лечение в чужбина.

–  Знам, че в Германия я правят най-добре. А вече и в Турция имат съвсем модерни центрове.

–  И в България я правим, в Хематологията в София, засега сме там. Има и център във Варна.

–  Ти сигурен ли си, че не ти трябва помощ?

–  Да, всички разходи за трансплантацията от момента на хоспитализиране до изписване за два месеца, по новата наредба, са по здравна каса и извън нея.

–  А предварителните изследвания?

–  Тепърва предстоят. По принцип има донорна банка, понякога се случва някой чужд донор да е най-подходящ. Ще ни изследват генетично успоредно с Яна за съвместимост.

–  А след трансплантацията?

–  Ще има реанимация и допълнително лечение, ако се наложи.

–  Знаеш, че съм насреща, ако потрябва, –  Стамен го потупа по гърба.

Джими погледна приятеля си с признателност:

–  Благодаря ти, Стамба!

Успокои се и чу водата. Бяха до реката на малка полянка. Спряха спонтанно и намериха място да седнат. Реката течеше равна след малък каменен праг. Водата беше бистра. Седяха мълчаливо, гледаха и слушаха ромона. Главата на Джими се чистеше.

Изправиха се и поеха обратно. Наближаваше обед.

Стамен погледна часовника си:

–  Не знам за теб, но аз огладнях зверски. Да обядваме в къщата.

–  Добра идея, –  засмя се Димитър. –  Отдавна не съм хапвал прясна пъстърва.

Седнаха на терасата на ресторантчето. Долу в басейните на рибарника се стрелкаха тъмните тела на пъстървите. На поляна отвъд реката пасяха червени и черни коне. Двамата отпиваха „Бургас 63“, докато чакаха пържената риба.

Заговориха за своето сътрудничество.

–  Как вървят продажбите напоследък? – запита Димитър.

–  Ами все същата тенденция надолу. Получи ли информация с последния хонорар за миналата година?

–  Да, както е в договора. Поне успявам да се справям финансово след напускането.

–  Появиха се нови лекарства от същия спектър. Знаеш, че конкуренцията е убийствена. На нашия пазар все пак сме ние – Магнолит е с пъти по-евтин от конкурентните на Запад.

–  Отдавна съм на друга вълна.

–  Левкемията, разбира се. Нещо ново ли мътиш? Модификация?

–  Още се мъча, не съм много наясно. Няма какво да модифицираме за ЕйЕмЕл. Трябва да се пробва нова концепция. Става въпрос за генетична технология, базирана на фагите. Убийците на бактерии, нали се сещаш.

–  Изцяло съм с теб. Разполагаш със свободен достъп до лабораторията тук. Като стане нужда, идвай в централната лаборатория.

–  Е, да стигнем до там.

–  Ти знаеш най-добре. Само ме дръж в течение.

–  Можеш да разчиташ на лоялността ми. Всичко засега е в главата ми, и малко в компютъра.

Замълчаха, после Вълчев се обади:

–  Абе какво се случи с професурата ти?

–  Писах ти, че се провалих. Останалото не е за разправяне.

–  Прецакаха те в гласуването, нали?

Димитър кимна кисело:

–  Седем гласа за от журито и отрицателен вот в съвета.

–  Как стават тези работи бе докторе? Не ти е за пръв път.

–  Остави… Най-хубавото е, че се отървах от това… социалистическо блато.

–  Познаваме се, господин доцент! – засмя се Стамен. – Знам, че ги вбесяваш, давай го по-тактично. Честолюбив си… Страниш от колектива, другарю! – вдигна пръст Вълчев и се засмя. – Поведението ти е наивно, не биваше да позволяваш нещата да стигнат дотам.

Той отпи, замисли се и каза:

–  Не сме от една порода, Джими, но ти си ми слабост. Може да се разчита на теб.

–  На теб също, приятелю.

Двамата се чукнаха и се загледаха в играещите коне. После Джими се обади:

–  Тези хора живеят в друга епоха. Във всяка нормална организация се търсят продуктивни и надеждни хора, които дърпат напред.

Стамен постави ръка на рамото му.

–  Ако искаш, ще те назнача в централната лаборатория. Можеш да я ръководиш. Ивана е на пенсионна възраст.

–  Коя Ивана?

–  Коя Ивана?! Не Тръмп. – Алексиева, естествено.

–  Благодаря, ще мисля. Сега ми трябва свобода и време… за Яна.

7

Доцент Войнов мислеше. Не можем да проследим тези мисли в детайли. Предаваме само контури за реална представа и правим аналогии. Раковите клетки са убийствени паразити. Те се получават от здрави, после експанзират и разрушават органите, докато организмът умре. Така е и в света на хората. Някои се озовават на удобно място. Те усвояват ресурси, а апетитът им расте. Научават усвояването и го разширяват. Надушват се и се сработват в екипи, контактуват в страната и навън. Правят проекти, получават финансиране, включват чужденци, ходят на конференции. А най-дребните паразити просто получават заплати срещу минимална работа. Умеят да отчитат труд и разходи. Те са подозрително настроени към онези, които работят много, „натегачите“. Приемат ги за индивиди с голямо его, които ламтят да се изтъкват. Поне поемат черната работа.

Институти и университети, фондации и фирми, заразени с паразити, постепенно западат. В частния бизнес пазарът ги ликвидира, а в академичния свят те губят репутация. В тях не влизат най-добрите студенти и сътрудници. В здрави организации се елиминират и се налагат онези, които допринасят за общия успех. Цени се уникалния специалист и се пази достойнството му. На него се разчита. Издигат се можещите и допринасящите: меритокрация.

Понякога и добрите организации се разболяват. Това става със скрити и открити конфликти. Паразитите прояждат здравата тъкан и я израждат. Развалят самата среда и можещите стават нежелани. Те се изтласкват в периферията, стават черни овце. Към тях се насочват атаки от всички страни. Опасни са, защото подкопават спокойното съществуване на мнозинството. Мрънкат, възмущават се, излагат на показ недостатъците на институцията. Понякога правят публични скандали. Те вредят на всички и най-много на себе си. Не получават признание и справедливост, а само разбутват… Но така стават лесна мишена и институцията ги елиминира.

Всички се повлияваме зле от напреженията и конфликтите. Хората буквално се разболяват от тях. Но с какво са виновни децата, в какви драми се въвличат, за да се разболяват? Вероятно ние ги въвличаме в нашите конфликти. Семействата са гнезда на скрити и открити обиди, стаявано напрежение и скандали. Децата страдат от тях, дори да не го съзнават и се изолират. В училище стават неща, непонятни за възрастните. Как да споделиш, че в класа те пренебрегват, че странят от теб, че скрито те обсъждат? Как да кажеш на майка си, че с грижата ти пречи да израстваш? Как да кажеш на баща си, че всъщност ти трябва повече взискателност? Как да ги накараш да те оставят да вземеш живота си в ръце? Яна почти съзнателно разбираше тези неща, но не можеше още да ги формулира. Истината беше, че така е удобно за всички. А тя все ще се оправи в училище. Все пак не е лошо някой да стои зад гърба ти.

А Яна имаше човек зад гърба си: мама Боби. Мама Боби беше енергична, устремена и постигаше своето. Тя беше добър журналист и привличаше вниманието на публиката. Захапеше ли някоя жертва, не пускаше. Решеше ли да помага, направо пишеше вместо Яна. Само дето не разбираше, че дъщеря ѝ е голямо момиче. Учителите следваха програмите, а програмите съдържаха задължителни знания и умения. Нямаше никакъв дебат по това от какво учениците реално имат нужда. А те нямат нужда от неща, които могат да научат от интернет. Почти нямаше учител, който да създаде свободна ситуация на игра и творчество.

8

Доцент Войнов беше обсебен от проблема с острата левкемия. Това сега беше животът на дъщеря му. Той осъзна с болка, че задачата е нерешима за него. Тя е задача голяма, с нея са се заели елитни екипи от цял свят. Големи онкологични центрове, обществени и частни, работеха по въпроса. Проблемът беше многостранен и предстоеше дълъг път. Но докторът вече имаше идея. Нужно му беше да я избистри най-напред в главата си.

Джими стана пак в седем, имаше си биологичен часовник. Направи си кафе, закуси и в осем вече беше в лабораторията пред компютъра. Мозъкът му вреше и усети остра нужда да походи здраво. В девет часа излезе на тераската. Насреща се издигаше мощният рид Мурсалица. Билото ѝ се издигаше и спускаше на десетки километри на изток и запад. Точно насреща се извисяваше като китайска шапка връх Чаева чука.  Преди десет години го беше достигнал от тук за два часа и половина и се върна за деветдесет минути, почти на бегом. Погледна часовника си: девет и пет. Отвори хладилника и си изпече сандвич във фурничката. После зареди раничка с най-нужното за обед на открито, навлече туристически панталон и тениска, хвърли още една тениска в раницата, сложи и айпада, обу си маратонките, взе планинарското яке, грабна смартфона и излезе.

Трябва да е бърз, за да успее да се върне по светло. Точно това размерено усилие му допадаше. Откакто се помнеше, Димитър обичаше да възлиза, бързаше и често грешеше, но намираше важните решения преди другите. Беше самотен търсач и непрекъснато се втурваше в изпитания. Единак.

Метна раницата на гръб и ускори ход, после се спусна по ливадите край две плевни и оградени имоти. Пътеката продължи през равно било, което свърши и изтъняващата ѝ лента се спусна през диви ябълки и габри. Неусетно набра скорост и ритъм. Ловко прескачаше ниски стъбла и с наслада следваше серпентините. Задъхан, стигна шосето, затича се по банкета му и след два километра се озова пред моста до малкия хотел. Погледна спортния си часовник Suunto: 17 минути, с две минути над рекорда.

Премина моста бавно, потапяйки се в шума на придошлата река. После потъна в хладната гора и пое нагоре. Пътеката ставаше все по-стръмна и Димитър забави ритъма. Изкачваше се между прави светли букове, а под тях земята беше покрита с дъхава шума. Премина през ливада, некосена и обхваната от храсти. Хората бяха напуснали традиционния си поминък, почти не гледаха добитък и не добиваха сено. Гората ще превземе и тази поляна, и тази пътека ще изчезне.

След още половин час склонът към долината хлътна и Димитър се озова на ръба на пропаст – Момина скала. Пътеката минаваше близо до ръба, оградена с мощни борове. След този участък дойде нова серпентина в смесена гора. На следващата поляна, вече доста високо, той усети, че целият е в пот. Спря, изяде една вафла, отпи две глътки вода, съблече се гол до кръста, сложи блузката в раницата и отново я метна на гръб.

Пътеката съвсем се загуби във високата трева, газенето му беше неприятно. Добре че предпочете панталон вместо шортите. Но мухите и стършелите го нападаха безмилостно по потния гръб и по лицето. Спря и отново нахлузи тениската. На места намираше остатъци от пътеката. Мина край три дъба и гърбави разцъфтели джанки. После отново се приюти в боровата гора. Склонът полегна и се изравни и Джими навлезе в разпръсната изоставена махала с градини и празни къщички. Пътеката го водеше край порутена ограда. От един двор изскочи грамаден пес, черно-бяла овчарка. Тук живееха хора. Тези зверове само чакат да побегнеш… Димитър намери сух клон и се насочи устремно срещу кучето. Звярът се спря, озъби се и заръмжа. Човекът продължи нагоре между празни къщи, следван от кучето. Песът лаеше, задавен от злоба, докато човекът се отдалечи. Димитър излезе над селото в ухайни ливади.

След пет минути се озова на високо било. Оттук се откри отсрещния рид. Джими се спря и се обърна. Очите му попиваха Чернатица  със сгушеното село и сградата на лабораторията с къщичката, откъдето беше тръгнал. Пътеката го преведе през голям овчарник с глуха колиба и празна кошара. Пресече коларски път и отново навлезе в гората. Тук теренът се изравни и той дълго следваше черния път през усойни падини. На една поляна стоеше табела: „Внимание, мечки“ с указания. След още четвърт час се натъкна на малък джип, оставен в края на малка поляна, „на лесничей или ловец“. Тук пътеката се раздвояваше, а нямаше табелки. Димитър се поколеба, спря се и усети остър хлад. Измъкна якето и го облече. Склонът се изправи. Тази гора нямаше край, а изобщо не се виждаше от дома му. Тук настроението му падна, защото очакваният излаз на открито не идваше. Върхът беше скрит и оставаше далеч напред.

Сега му се видя невъзможно за какъвто и да е агент да разчете мутациите в левкоцитите. На Запад в огромни онкоцентрове не е постигнат резултат по въпроса. Големи екипи от свързани области си сътрудничат. Специалисти на топ ниво. Тук не можем да разчитаме на такива ресурси.

Димитър с гняв прескачаше паднали стъбла и разбутваше надвесени клони. Когато целта се губи от поглед задълго, човек потъва в скепсис и напредва само на инат. Най-после пътеката излезе на открито и чуката се показа, но беше на километър напред след голи хълмове. Навлезе в коловоз, прорязан в планинското пасище. Пресече две падини и запъпли по конуса, обрасъл с единични борчета. Извисяваше се в последно усилие и под него се ширна планината с просторно зелено било. По тези пасища трябваше да има стада, но не се виждаха. Беше още началото на април.

Последните метри взе устремно. Докосна стопа на часовника и вдигна ръце. Чаева чука на самия връх е белокаменна. Димитър стоеше до циментовото блокче с координати и височина 1922 м. Погледна часовника: 11:33. Беше изминал пътя за два часа и петдесет минути. Седемнайсет минути беше началното спускане, значи се е изкачил от 800 до 1922 метра за два часа и половина.

Димитър постоя прав и занемял и бавно се завъртя в пълен кръг, попивайки панорамата. На изток се извисяваше гърбицата на Голям Перелик, на юг море от близки и далечни била, на запад се беше проснало пасището. Гористи купени го обграждаха като огромна зелена арена в сърцето на планината. На север се изправяше обляната в светлина Чернатица.

Приседна на камък, извади шишенцето и утоли жаждата си. Не можеше да се откъсне от върха. Часът наближаваше 12, имаше време. По голото било се точеше дълъг път на запад. Този път трябва да води отново надолу, да се разклонява и слиза в същата река, макар и по-на запад. „Ще го пробвам“. Всеки нов път, по който тръгваше, му носеше тръпка.

Димитър заслиза към равното пасище. Там имаше овчарник с колиба, кошара и чешма с дълго корито. Бяха безлюдни. Слизаше бавно, превзет и омагьосан. Дишаше дълбоко и на моменти се замайваше. Стигна овчарника и се насочи към чешмата. Поляната беше изпъстрена с лилави минзухари и жълти глухарчета. Край някои скали се таяха снежни преспи. Стрелкаха се сиви планински птички. Земята под краката му омекна. Тиха вода се процеждаше през тревата. Димитър стъпваше колебливо и прескачаше мокрите места.

Стигна чешмата, отпи от чучура и подложи глава под бистрата режеща струя, постоя така и се изправи. Огледа се още веднъж във всички посоки и широко се усмихна. Свали раницата. Потърси място близо до чешмата, подложи якето на тревата до коритото, намести се и седна да хапне. Вкусът на хляба, нарязаните късове сирене и домати беше вълшебен. Все още имаше време. Димитър седеше с гръб към слънцето, опрян на коритото. Слушаше ромона с наслада. Водата изтичаше и се губеше под тревата. Попи в сетивата си всичко това, както земята попиваше тази прокрадваща се вода. Повече няма какво да се поиска… После дълбоко въздъхна: тази хармония беше безучастна към борбата за живот, в която беше въвлечен.

Отвори айпада, свърза го към смартфона за интернет и поднови търсенето. Всеки от отваряните сайтове и видеа го насочваше към следващ за изясняване и задълбочаване. Не беше тесен специалист по темата. Не търсим детайлите, неразбираеми за нас, затова само се ориентираме наедро.

Левкемията е болест на левкоцитите. Тяхна функция е фагоцитозата или убиването на чужди вируси и бактерии. Фагоцитите, вид левкоцити, убиват вируси и бактерии с кислород-зависими агенти. Лимфоцитите са друг вид левкоцити: Т, В и НК клетки. Различията между трите са в специфичните участъци на повърхността им. Първите имат Т клетъчен рецептор (TCR). Т идва от „тимус“ – органа, където съзряват. Те са цяло семейство със специфични функции. В клетките са лимфоцити, които синтезират антитела и запомнят миналите атаки, за да реагират на повторни.

Докторът намери специализирана статия, излегна се и зачете, но беше принуден да се премести на сянка, за да избегне блясъка на дисплея. Статията беше на английски, от голям международен колектив и се отнасяше за surveillance, „наблюдението“, което извършваха лимфоцитите. Изродените клетки съдържат чужди молекули на повърхността си. Тези анормални пептиди се разпознават от Т клетките и се атакуват. Понякога имунните клетки не успяват (точно те са поразени при левкемията).

Но големите тумори придобиват резистентност и излизат от контрола на имунната система. Изяснено е, че тя не само защитава срещу развитие на рак, но и „извайва“ молекулните му форми и може да помага за появата на резистентни варианти на туморни клетки. Така те копират здрави клетки и лъжат наблюдението! Туморните клетки го удивиха със своята пластичност. Тя се основава на генетична нестабилност. Избягвайки имунното наблюдение, те поемат контрола и обръщат хода на войната, като овладяват тъканите.

Авторите обявяваха откриването на нов тумор асоцииран антиген. Той трябва да разкрие стратегии за ваксинация, които събуждат специфични имунни отговори. „Стратегии за ваксинация“ – ето го важният момент. Този вид ваксини не са генетични: действат на протеини.

Освен че се маскират, раковите клетки изграждат колективна защитна обвивка. Войнов видя образа: гъвкава обвивка на цяла колония морави телца. Тя пречи на имунната армия да навлезе в раковия лагер или да изпрати молекулни патрони срещу изродените Т клетки и деактивира оръжията им. Раковите клетки изграждат „чек пойнт“, аналогично на гранична полиция. Те могат да изстрелват молекули, обезоръжаващи Т клетките. Така чудовищата не само се отбраняват и атакуват, но и превръщат здравите Т клетките в свои приятели. Такива са Т регулаторните клетки, които на свой ред инхибират другите здрави Т клетки и ги обезоръжават. Тези нови предатели на организма воюват срещу своите.

Но какво отключва този сценарий?

Войнов беше прочел нашумялата книга Биология на убежденията на Брус Липтън. Нашите гени са пасивни програми, които се активират от сигналите, които средата, организмът и мозъкът изпращат към тях. Странно за учен, той твърдеше, че нашите убеждения, повлияни от средата, влияят на гените и клетките. Клетките са самостоятелни същества като организмите и в тях има функции, аналогични на тези в тялото. Гените в тях спят, докато се събудят от организма и от външната среда. Но фактът, че средата и нашите мозъци специално повлияват деленето на стволовите клетки в костния мозък, дойде за Джими като удар. Ние водим война със себе си и тази война се корени в мозъка или начина, по който възприемаме реалността.

Когато вече сме болни, не можем да се излекуваме с правилни убеждения. Какво да се направи, че организмът да си върне контрола? Имунотерапията е революция в медицината. Тя събужда организма и го стимулира сам да се справя с инфекциите. Лечението е само тригер, а от там нататък имунната система е готова да се справя. Така действат ваксините. Те са болестотворни вируси или бактерии, които се инжектират в тялото, за да предизвикат имунен отговор с производство на специфични антитела. Този отговор се запомня за цял живот и при всяка бъдеща атака от същите армии организмът е готов.

Но левкемията поразява точно основните отряди на имунната система. Левкоцитите, убийци на чужди бактерии и вируси, се израждат във вътрешни врагове. Ситуацията е възможно най-сложната: собствени клетки, които следва да поразяват вражеските, стават растяща вражеска армия.

Димитър спонтанно си представи поведението на някои свои и неподозирано нарасналата маса от мълчаливи чужди, с някои от които беше седял с часове и които беше подпомагал. Те лесно пресмятаха плюсовете и минусите във всяка ситуация и все по-често му обръщаха гръб. С него се чувстваха изложени на рискове и го избягваха. Умееха да се обединяват при опасност и без уговаряне действаха съгласувано, а още по-съгласувано мълчаха.

Имунотерапията използва популации от самите чужди тела (антигени), включително изродени лимфоцити. Такива са мутирали антигени. От такива неоантигени се правят ваксини и се инжектират в лимфните жлези, където са натрупани лимфоцитите при рак. Те провокират здравите Т клетки за имунна реакция, като първо убиват поразени Т клетки. Оттам те пътуват по лимфата и кръвта към туморните клетки. Сега вече Т клетките са „тренирани“ от ваксината и започват да разпознават и убиват изродените клетки. Друг вариант е инжектиране на Т клетки, взети по-рано от организма и развити ин витро в специфичната посока чрез „обучение“ с подбрани антигени. Те се вливат обратно в тялото венозно чрез обичайните системи. Има и други подходи, все в посока антитела, например срещу инхибиторите на раковите клетки, които блокират атаки от Т клетките.

Това, на което се натъкна в следващата статия от Science Daily му бе познато в общи линии, но в текста имаше важни детайли. В Калифорнийския университет (UCSF) бяха създали нов вирус, убиващ рак (онколитичен вирус), за пръв път приложен през 2015 г. Той предизвиква имунната система за борба срещу меланома на кожата. В друга статия се описваше начина на действие на този векторен вирус. Той се инжектира пряко в туморното тяло. Вирусът се реплицира в клетките на меланома, като ги разрушава.

Перфектен вариант е вирусът да убие критична маса от неразвитите поради мутацията левкоцити, а имунната система да започне да ги разпознава и убива изцяло. Така работи природата, а лечението тук ще е само спусък, който да задейства естествената защита: вид ваксина. По гърба му запълзяха ситни като мравки тръпки. Беше на прав път! Идеята на доктора вече работеше, но за друг вид рак и не върху гените. Все пак това беше общ механизъм, отговарящ на идеята за имунотерапия на рак. Джими продължи търсенето и проучи още по-конкретна статия за вируси срещу рак.

Стана и се разтъпка. Слънцето го приласка, а зелената поляна с глухарчета и минзухари го омая. Той отново седна, отпи от кафето в термоса, и продължи търсенето си. Кликна върху лекарството Imlygic. То стимулира имунната система на пациента да разпознава и унищожава меланомните клетки. Всички тези вируси се размножават в клетките и ги разрушават. На друг принцип са разработени таргетните молекулни лекарства. Те действат върху специфичните израстъци (рецептори) на клетките. Попадна на друга статия. Тя беше върху все същите протеини, които се разпознаваха и сключваха на повърхността на болните B клетки. Авторът Макдоналд рисуваше действието на новите вируси така: „Изглежда, че тези вируси са като пускане на бомба, която активира имунната система.” И така, вече имаме ваксина срещу меланом и молекули срещу хроничната левкемия. Въпросът остава принципно неясен относно острата левкемия. Джими се надигна и отново го обхвана вълна на тревога. Беше в безмилостна надпревара, която почти нямаше шанс да спечели.

9

Изправи се, огледа се и видя откъде се беше изкачил. Посоката беше изток, а той беше на запад от върха. Голото било се точеше още на запад, прорязано от коловози и пътека. Тръгна в тази посока с намерение да свърне в гората на север и по обиколен път да се прибере. Билото се опна пред него като гол гръб на титаничен кон. Погледна часовника, беше вече два и половина. Забърза се по пътеката между следите от камиони и се потопи в планината.

Множеството варианти на мутации и оттук подтипове на острата левкемия трябва да се атакуват заедно, в корена им. Трябва да се действа на генетично ниво. Това е съвсем нов подход. Лечебният вирус трябва да сканира РНК с мутиралите генни серии. Тук вирусът може да стигне пряко или със своята ДНК. Но какъв да е той, за да действа като четец на бар-кодове? И как да се спаси от атаки на имунната система?

Вървя така дълго и осъзна, че е пропуснал отклонението на север. Скоро главната пътека сама свърна в тази посока и Димитър навлезе в гората. Потръпна от студ и усети, че е доста леко облечен за това място. Следваше влажен път с кални локви. Стана още по-студено. Димитър се спря и застина. Дори не беше видял, че тук гази в неразтопен сняг. Посоката все пак беше вярна: изток. Пътят продължаваше, прорязан в гъста борова гора, но не се виждаше докъде води. „Трябваше да съм стигнал широките ливади срещу селото и да виждам познати релефи на отсрещната Чернатица“. Но склонът на север бе близо, плътна гора. Вървя така още двайсет минути и изгуби търпение. Извади телефона, включи Google maps, сигналът беше слаб, но синьото кръгче за мястото му бавно се появи и затрептя. Намираше се на пет километра на запад от долина, по нея вероятно имаше пътека надолу.

Усети как лицето му се смръщи: „точно като ситуацията ми по биологичния проблем. Вървя напред, но не знам къде точно съм и как да стигна до целта“. Димитър спря отново и се напрегна. „Ще вървя до долината, ще търся пътека надолу, вероятно ще сляза до шосето, сигурно по на запад, но лесно ще се ориентирам. Всъщност се загубих“. Погледна пак часовника, 17:58! Видя и датата: „О, днес е рожденият ми ден!“

След още половин час нямаше промяна в релефа. Откри се полянка, показа се порутена къщичка. Димитър продължи окуражен, но скоро се разколеба. Не се виждаше никакъв склон насреща. Той не понасяше безпътицата и го заля гневна вълна. „Залутах се като последен глупак!“. Усети съкрушаваща умора. „Нямам време…нямам яснота,… не намирам път“. В стъпалото си усети студената влага и колената му започнаха да омекват. Продължи силно притеснен. Осъзна, че няма как да се прибере днес. Той се върна назад до поляната с къщичката. Това му вдъхна надежда – все пак няма да остане в гората. Вратата беше паянтова. Къщичката беше двуетажна, порутена, но цяла. Долу беше празна, глуха и нечиста. Изкачи се горе по бетонни стъпала и усети дъхава и леко кисела миризма. Старо сено. Извади телефона си, батерия имаше, и включи светлината. Сеното беше слегнато в единия край. Някой беше лежал в него.

„Мога ли да изкарам нощта тук? Мога-не мога, налага се. Нямам друг вариант.

Защо се загубих и закъснях? Защото се увлякох.

Опасно ли е да остана в колибата? Извън уплахата и извънредния случай – досега не съм правил такова нещо – няма опасност.

Диви зверове – вълци, мечки? Без съмнение трябва да има наоколо.

Мога ли да се отбранявам? Нямам никакво оръжие.“

Само светлината на смартфона. Дивите животни се плашат от огън, а това е някаква студена светлина. Двама „супермени“ от Нешънъл Джиографик бяха заснели филм за оцеляване в тази част на планината: „Най-дивото място в Европа“. После научи от познати, че „сървайвърите“ били настанени на хотел в Девин и са идвали в планината само за снимки. В Мурсалица бяха прокарани черни пътища за извозване на трупи, а при социализма и на работници. Главните пътеки личаха. Денем няма как да се объркаш, ако внимаваш. Но този ден свършва и гората е притъмняла. Онези от филма си бяха правили огън с търкане на съчки, нещо невъзможно, и бяха яли охлюви и жаби. „Аз имам…чакай да видя… – бръкна в раницата –  … една вафла, една ябълка и два бонбона. Имам и вода, добре че налях от чешмата горе. Разкош… Истинско парти за рождения ден. Само да имаше малко вино, ха-ха“.

В този момент по гърба му запълзяха мравки, „страх или студ?“. Нямаше пуловер, беше само по яке без топла подплата, но със слой Горатекс за дишане и срещу дъжд. „Добре че не вали все пак.“ Насочи светлината към тавана: керемиди над прогнили дъски и греди, но без дупки.

Изяде вафлата, остави ябълката за резерва, отпи вода и се зае да оправя леговището. Под влажния слой се разкри сухо сено. Сеното не топлеше, но той щеше да го затопли със собственото си тяло. Свря се в купчината. Потърси раничката и я намести под главата. Позата му беше некомфортна, размърда се и зае хоризонтално положение. Сухата трева не стигаше за завивка. Димитър се изправи и на светлината на телефона разкри още сено към средата на „стаята“. Натъкна се на нещо метално и ръбесто. Освети го: „Печка“. Пое наръч и го занесе в леговището. После още един наръч. „Мамка му-у-у, колко е студено-о-о!“

Приюти се като в пашкул, сега беше „завит“. Опита се да се унесе. „Все още е рано за лека нощ“. Часът беше осем без пет. Размърда се да се намести и осъзна, че няма да може да заспи. Отметна „завивката“, седна и застина. Запита се как се озова в това нелепо положение. „Рожден ден, честито!“ Не държеше на тези дни, понякога ги забравяше, както днес. Но загубването… „не трябваше да се случва, все пак съм планинар и планинец“. Димитър се върна мислено към билото и затърси в спомена си мястото, където трябваше да се отклони. Да, беше подминал голям кол без табели. Там точно следите от гуми се бяха раздвоили, а той беше карал направо, потънал в мисли. Беше вървял инстинктивно, без грижа да намери безопасното връщане. Извървените пътища не бяха неговата сила. Не умееше да ги надушва – нещо, което колегите му умееха и затова нямаха глупави проблеми. „Болнава клетка, блуждаеща в здравия организъм. Или клетка-разузнавач, търсеща път за всички. Не, аз съм загубен егоист, но амбициран“.

Стана, отърси се „като куче“ и включи отново светлината. Нещо го тласкаше навън: любопитство, примесено със страх. Тръпка, която не дава да заспиш. Запъти се навън, „само да не се пребия по тези стъпала“ и излезе. Поляната продължаваше в посоката, която следваше преди час-два. Пристъпи бавно и се огледа. Погледна нагоре. Малък къс небе с ярки звезди.

И в този миг чу вой: „Аууууууууууууууууу“. И още един: „Ауууууууууууууууууууууу“. Звукът беше далечен. Замръзна в очакване, но воят не получи отговор отникъде. Бързо се съвзе и отново освети наоколо. Тревата беше некосена, но ниска. Можеше да стъпва. Стигна края на поляната и потърси пътеката, но не видя нищо освен шума и гнили иглички, сухи шишарки и пречупени стъбла между дебелите стволове на боровете. Гората беше тиха и тъмна. Обиколи цялата поляна без определена цел: „инстинктивна ориентация в територията“. Спъна се в някакъв корен и падна, телефонът му отхвръкна, добре че светеше. Изправи се невредим, но силно смутен. Изруга гласно. „Може ли вълкът да дойде тук… Едва ли. Вълците избягват всякакво човешко присъствие и усещат нашата миризма отдалеч“. Нямаше какво да направи повече и се прибра в „квартирата“. Хотел „Звездоброй“. Да не би пък квартирата да е нечия? Какво същество би я предпочело пред естествена дупка или ниша от шума?“.

Беше силно разколебан – още му трябваше време и пренагласа, за да приеме ситуацията – „да я приема с тялото си“. Отново се намести в леговището и се опита да изпразни главата си. Усети умората с всяка клетка. После пропадна в трескав сън. В някакъв много късен или вече ранен час усети че му се пикае, и се събуди. Налагаше се да излезе пак. Едва не се препъна по стъпалата, излезе и уринира, загледан в звездите. После се сепна, защото чу приглушен лай-скимтене. Вдигна си панталона и извади телефона, освети напред, обърна се към звука и се смръзна… Истина ли е, или ми се привижда?

От тъмнината на гората го гледаха чифт жълти очи. Вцепени се, стоя така със спряло дишане и чуваше сърцето си, което също заглъхна. Човек и звяр се гледаха и човекът насочваше светлина към звяра. Очите за миг блеснаха, главата се очерта, но позата изглеждаше мирна и някак уважителна. Вълкът стоеше там и не показваше признаци на отстъпление, но и не обелваше зъби. После изръмжа тихо и колебливо, изскимтя. „Единак. Самотен воин в нощта… като мен“.

И тогава вълкът бавно се обърна и се потопи в гората. Димитър стоя още, докато дойде на себе си. Сега сърцето му заигра и се заблъска в гърдите му. Не тръгна да се прибира. Напротив, тръгна без мисъл напред към мястото, откъдето го гледаха онези очи. Стигна гората, освети навътре, никаква следа от живо присъствие. Поуспокои се. „Отиде си. Да ме прощава, но това жилище е на хората.“ Нямаше вероятност да е завзето от вълка.

Прекара остатъка от дългата нощ в накъсан и нездрав сън. Най-после просветля. Измъкна се, освети леговището и намери раницата. После обели бонбон и го засмука. Излезе в студеното утро и чу сойка. Зовът ѝ беше пронизителен. Този звук го събуди. Извади бутилката, изля малко вода в шепа и изплакна лицето си. После застана на поляната, изпъна се, беше скован, и направи несръчно привичната си гимнастика. Изяде ябълката, намери пътя и тръгна на изток. Вървя така още километри. Отпред се изправи склон. Ускори крачка и след малко чу тих ромон на вода. После видя долината и потока на дъното ѝ. Най-после!

Край потока се спускаше чакълест горски път, който трябваше да го доведе до реката. Джими вървеше все по-бодро и стъпваше леко. Вляво шумеше реката, край нея на места малки полянки. Пътят криволичеше и се спускаше ту вдясно, ту вляво от реката, и така осем километра. Главата му постепенно се проясни.

В хода надолу близо два часа решението се очерта в главата му: инженерен вариант на вирус с РНК, съдържаща копия на мутиращите гени, с възможност за вариране. РНК трябва да е взета от здрави клетки. Информация от дефектиралите хромозоми може да се записва и използва за синтез на такъв вирус. Екип на Крейг Вентър още през 2009 беше синтезирал геном на най-простата бактерия: Mycoplasma mycoides. Той се реплицираше и управляваше успешно синтеза и размножаването на клетката. Беше синтезиран в изпразнена клетка, използвайки запис на неговата ДНК. Беше го нарекъл Синтия. „Хубаво име, дали е на жена му? Не по-лошо е Яна. Моето е още гола идея, която придвижвам към хипотеза за експериментиране”. В най-добрия случай предстоеше да измине дълъг път до инженерния вирус, който пък имаше много по-дълъг път до лекарство. Щеше ли да стигне времето? Да, защото Яна щеше да живее. Ще оздравее или ще постигне ремисия, за да дочака новото лекарство на баща си. Усмивка грееше на лицето на Димитър, когато неусетно стигна реката.

Видя наблизо солиден дървен мост, мина по него и след петдесет метра излезе на шосето. Трябваха му още минути, за да разбере къде се намира. После пое на запад, за да стигне автобусна спирка. Беше голяма спирка с табели. След четвърт час хвана автобус в посока Смолян, после ходи нагоре по селското шосе четири километра, отби и стигна дома си, погълнат от идеята си.

10

Стволовите клетки са станали медицински хит, но малко от нас знаят за какво става дума. Те са уникални – примитивни са и могат да се превърнат във всеки един от многото видове наши клетки чрез диференциация. Това ги прави универсален източник за възстановяване на увредени тъкани. В първия месец от живота на плода това са ембрионалните стволови клетки. Затова се присаждат клетки от пъпна връв. По-късно те се пазят в различни области на тялото и се развиват в съответните тъкани и органи. Клетки от пъпната връв на бебетата отскоро се замразяват и пазят за бъдещи присаждания.

Доцентът се зае да проучва трансплантацията. Имаше два вида: автоложна и с донор. Най-добрият вариант е автоложната: вкарване на собствени зрели хемопоетични стволови клетки от костния мозък, докато човек е здрав. Костно-мозъчната маса се извлича и обработва (аспирация) и се извличат множество стволови клетки. От лежащия пациент със специална игла се извлича тъкан като при биопсията и се обработва в апарат с центрофуги. Извлечените и центрофугирани клетки се замразяват в специално помещение с ламинирани боксове и съдове, пълни с течен азот, при минус 190 градуса. Така клетките изпадат в анабиоза: състояние със спрели жизнени процеси. Трансплантацията може да се извърши във всеки бъдещ момент години напред. Замразената клетъчна култура се размразява и се влива венозно само за един час в кръвта на болния след пълно пречистване на увредения му костен мозък. Процедурата е лека: клетките се вкарват в тялото, стигат до костния мозък (болният костен мозък е премахнат с химиотерапия) и започват да работят, като създават бързо нови кръвни клетки. Но Яна нямаше този шанс, защото не бяха ѝ направили аспирация, докато бе здрава: нямаше признаци за рецидивиране на болестта, а и този метод беше нов.

Оставаше трансплантация от донор. Донорът трябваше да е генетично идентичен или близък до рецепиента. Яна нямаше братя и сестри. Следваха по ред родителите ѝ. Предстояха ред тестове и ред административни процедури. Шансовете, предварително преценени, не бяха много високи, но добри.

Димитър отиде в стаята на дъщеря си. Тя четеше книга. Той ѝ се усмихна съучастнически и седна до нея. Погали я по косата и я целуна по бузата, прегърна я и хвана ръката ѝ.

–  Как си, моето момиче?

–  Добре съм… Малко ме е страх.

Димитър се усмихна:

–  Всичко ще е наред… Едва ли си спомняш… Преди десет години, когато се разболя, ти разказах приказка за добрите и лоши клетки в нас. Сега ти казвам, че в света на клетките няма добро и зло. Има борба за съществуване и размножение, експанзия. Раковите клетки се борят за своето съществуване за сметка на тялото ни. А то ги храни, докато е живо. Те са престанали да му служат, но искат да живеят и да стават все повече и повече. Докато тялото умре и те умрат заедно с него.

Ние сме колонии от много клетки – към петдесет трилиона, петдесет хиляди милиарда – над сто пъти повече от звездите в нашата Галактика – Млечния път. Те погиват постоянно и се създават нови. Всяка от тях е сложна като един Боинг или като мегаполис, само че без хаоса и при това жив. Костният ни мозък произвежда милиони клетки на ден, милиони сложни телца колкото този Боинг. Кога една човешка фабрика ще произвежда милион Боинги на ден, при това живи? Нашите тела го правят, а ние дори не подозираме това. При това всички клетки са организирани. Клетките – това все пак сме ние. Всяка клетка се програмира от гени. Нали знаеш какво са гени? Това са молекулни записи, подобни на книжки с инструкции как да се построи нещо, например едно лего. Всички те се управляват от едно място: мозъка. Тялото е толкова сложно и подредено, че не се побира в ничий ум. Не е сравнимо с нищо. Петдесет трилиона организирани клетки е нещо извън представите. Такава е неизвестността на живота.

Двамата замълчаха. После Джими продължи:

–  Нормалните клетки живеят в синхрон и се възобновяват, но понякога се объркват. При обновяването много рядко, но стават големи грешки. Такива са големите мутации – разбъркване на гени. Някои от тях засягат много гени наведнъж и тогава се появяват съвсем различни клетки. Те живеят, но не служат на тялото, а само на себе си и се размножават бързо. Стават врагове.  Нормалните не успяват да ги прогонят, а някои от тях са заблудени от враговете и минават на тяхна страна.

–  А защо тези клетки стават врагове?

–  По най-различни причини. Клетките зависят от цялото ни тяло и специално от мозъците ни, а чрез тях – от средата. Понякога изпитваме лоши чувства и те не ни напускат. Такива чувства ни завладяват, когато сме в лоша ситуация или среда…

–  Какво значи лоша среда? Когато нямаш приятели?

–  Да… Случва се да не се разбираш с хората около теб. Тогава се питаш защо е така, в какво бъркам, аз ли съм виновен… Тогава всички наши клетки… се пълнят с лоши енергии и вещества, с молекули, които ги разстройват. Тогава може да се отключат големите мутации. Бъди ведра и светла дори само заради този чуден свят, в който живеем. Вярвай в живота. Когато се зарадваш на залеза, без да мислиш за врагове и без да виждаш в себе си враг, твоите клетки трудно ще се разболяват.

Яна вметна:

–  Нямам увереност в себе си. Не знам,…, не ми се удава възможност да… избирам и да се боря. Чувствам се слаба и уязвима, неразбрана. Не мога да се разкривам пред другите и те ми нямат доверие. Не знам на какво съм способна и най-често си мисля, че съм бездарна и безпомощна.

Джими кимаше:

–  Усещам го и се опитвам да го разбера, а и аз съм горе-долу така, но никога не намерих сгоден момент да говорим за това. Навярно  тази опека от майка ти след първото разболяване, тази всеотдайна грижа… Не можах да я спра да се меси в живота ти и вдигнах ръце. Оставих те да се учиш – да грешиш и да напредваш. Но явно съм изпуснал нещата и съм те предал с бездействие.

–  Татко, не се обвинявай. – Тя хвана дланта му и я стисна. Той я погледна с любов и в този миг искаше да преобърне света, за да я опази.

–  Не мисли за болестта и живей всеки миг с радостта, че дишаш и целият прелестен свят го излъчваш с очи и уши, с нос и език. Ние всички тук ти помагаме –  майка ти, аз и лекарите. Сигурно имаш приятели, ще разпознаеш истинските в този труден период. Аз съм с теб, докато съм жив. –  Димитър я целуна по бузата. Яна му отвърна малко объркана.

Тогава Яна попита:

–  Защо аз, тате? Защо на мен ми се случва? Лошите хора…дали се разболяват така? Аз с какво съм го заслужила?

Димитър се позасмя:

–  Хубав въпрос. Завинаги без отговор. Мутациите са случайни, лошите са лош късмет. Но клетките реагират на средата и предават информация към гените. Всяка клетка се износва и умира по програма, но преди това се дели и създава нови. Изродените клетки отказват да умират, а само се размножават.

–  Чувала съм, че всеки има съдба.

–  Това не е така. Всички накрая умираме, и така са програмирани телата ни. Има наследственост, както знаеш. Децата наследяват качества от родителите, както наследяват черти на лицето. Изглежда си се метнала на мен: чувствителна, непримирима. Вървиш напряко, казваш истината, понасяш удари. Майка ти се опита да те промени… На нея дължиш много, тя се отдаде на това да те пази и подкрепя. Но те направи крехка. Разчиташ от малка за всичко на помощ. Но светът не работи така. Всички ние и всичко живо трябва да избута живота си нагоре по стръмното. Иначе не става: когато някой те носи или дърпа, ти не усещаш нито стръмнината, нито своите сили. Не познаваш и слабостите си. Живееш измислено и лесно попадаш в капан, когато помощта не стига до мястото, където си уязвим.

–  Не мога да се примирявам, но не мога и да печеля. Как да спечелиш, когато системата е срещу теб? За да спечелиш и малката игра, ти трябва съдействие, а приятелите ми винаги се отдръпват в труден момент. Съчувстват ми, но все не могат да ми помогнат. И в училище, и в живота. Траят си, когато се карам с учителите за несправедливо оценяване. А иначе са ми помагали…да преписвам. Карат я по лекото, и аз станах такава, а това ме доведе до постоянно недоволство от самата себе си. Майка ми ми е помагала с уроците, използвала е връзките си, за да ме вреди: за английската, например. А ти все отсъстваше. Какво ми даде ти?

Бащата се поразмърда на стола, стана му неловко, въздъхна.

–  Имах малко време, зает с бутане на камъни… Не умея да общувам. Увличах се постоянно в борби, винаги съм бил черна овца и трън в очите на останалите. Поемал съм удари и съм издържал. Не се научих да се пазя и не можех да науча и теб. Учил съм те да се отстояваш, да се справяш сама.

Важното е какво самите можем да си дадем, да създадем. Никой освен теб не може да отговаря на въпросите ти към света. Развиваш ли познанията си, уменията си, отговорността си? Намираш ли своето призвание или занимание, с което да се заемеш още сега за да го издигнеш нависоко? Учи ли се тялото ти да се бори за здравето си? Твоето тяло познава болестта. Ти се справи като съвсем малка с най-страшното. Ще се справиш и сега.

11

Наредбите определяха строго процедурите по трансплантация. Първо, кръвните групи на донора и рецепиента трябва да са съвместими. Следват имунологична съвместимост, кръстосана реактивност, тъканна съвместимост в тясна и точна зависимост с трансплантацията.

Родителите на Яна отидоха в болницата за кръвни проби. Следваше да им определят специфични хаплотипи за тъканна съвместимост, за да оптимизират прогнозата, минимизират риска от отхвърляне и избягване реакцията към HLA антигени. Борислава и Димитър получиха резултатите за съвместимост с Яна. И двамата нямаха инфекции и бяха имунно здрави. И двамата отговаряха на условието да са на възраст под 51 години. Димитър беше генетично по-близо. Бе взето решение да се пристъпи към трансплантацията.

Най-напред изчистиха костния мозък на Яна с мощни химикали и лъчи. На практика поразената тъкан беше премахната и костният мозък престана да произвежда стволови клетки. В същото време инжектираха на баща ѝ медикаменти за стимулиране продукцията на здрави клетки.  След това взеха тъкан с множество такива клетки от кръвта на Димитър (левкофереза). За целта той беше на болнично легло на система, която отвеждаше кръвта му към апаратурата. Тази процедура трая четири часа. Апаратът центрофугираше на няколко фази кръвта, за да извлече достатъчно кръвни клетки. След няколко цикли имаха достатъчно клетъчна маса. Още същият ден имплантираха на Яна стволовите клетки от баща ѝ. Това стана под обща упойка със специална игла.

Очакваше се активиране на имунната система на Яна, след като новите ѝ кръвни клетки заработеха. Решаващо за успеха беше Т клетъчните лимфоцити да не предизвикат пределно силна реакция.

Настана нова битка, този път за мир между клетки на баща и дъщеря. Започна потискането на имунната реакция на Яна с нови лекарства. В тази дълга и жестока клетъчна борба медицината се намесваше в миниатюрния и тънко настроен, заплашен от разстройване свят на организма. Балансираше се по ръба на риска. Лечението се оказа нова болест.

Целта бе да се изчисти организма от ракови клетки до ремисия или отстраняване на симптомите. Операцията беше поета от здравната каса, но трябваше да платят скъпите консумативи. Яна остана в болницата десет дни. Предписаха ѝ възстановяване с антибиотици, силни храни и специални лекарства срещу отхвърляне. Яна посещаваше болницата периодично. Следяха за усложнения и мереха процентите на здравите и болните кръвни клетки. След трансплантацията те бяха под 5 процента от нормалните. Отново строга карантина и диета, отново откъсване от нормалния живот, но картината беше обнадеждаваща. Яна отначало беше толкова слаба, че едва ходеше до тоалетната, но от ден на ден укрепваше. Нещата се развиха добре, настъпи стабилизиране. Тя се върна на училище, за да навакса изоставането си. Още посещаваше клиниката за тестове, но по-рядко. Периодът беше рискован, всичко се следеше, но семейството беше в стрес. Все пак процентът на раковите клетки спадна трайно и настъпи ремисия.

12

Димитър Войнов отново се усамоти в планината. Посвети се на новия проект. Прекара седмици в проучване на опорните пунктове: най-новите открития, които можеха да се използват идейно и технически. Те бяха три: биосинтез посредством цифров запис, онколитичният вирус и по-встрани фаговият дисплей на Смит. Тези опорни пунктове бяха странични – всеки в различна посока.

Проучи всички известни досега мутации – причини за болестта в поне седем варианта. Основните са хромозомни транслокации (промяна на местата на части от хромозомите). Ако всички те бяха хаотични и бяха блокирали създаването на кръвни клетки, нямаше да има изродени клетки.  Но ставаше нещо друго. Повредата създаваше истински вътрешни врагове. Това бяха клетъчни чудовища. Досегашните постижения на таргетната терапия на острата левкемия се изчерпваха с експериментиране и нищо сигурно.

Решението е синтез на нов вирус от естествен. Крейг Вентър беше нашумял във връзка с „първия изкуствен живот“ през 2010 г. Нищо такова нямаше. Екипът му беше синтезирал Микоплазма микоидес на базата на подобна бактерия, като ДНК геномът на бактерията беше записан цифрово и записът се използваше за лабораторен синтез на клетка, която живее и се реплицира…

Технически нещата тепърва щяха да се изясняват, но за нас отстрани те са неразбираеми. Специфичен  инженерен вирус трябваше да се закрепя към клетките, да инжектира РНК серии и да „чете“ болестните мутации. След това трябваше да убива изродените клетки и накрая да се отстранява заедно с тях от тялото. Цяла серия от принципни и технически проблеми щяха да дойдат. Доктор Войнов се зае с огромното предизвикателство. Човешките клетки са резистентни срещу фаги. Трябва ни модифициран фаг, който оцелява в човешки клетки, а това значи не само генетична, а и белтъчна модификация на обвивката на фага. Фагите се използват като заместител на антибиотиците, когато срещу тях има резистентност. Тази употреба на фаги е открита още в началото на миналия век и е практикувана преди откриването на антибиотиците.

Проектът за лечение на нов принцип, с вирусни гени плюс агресивни молекули, може да се нарече „онкоцид“. Това ще бъде нов тип таргетна терапия. Тя трябва да действа не специфично върху Т и В левкоцитите, а върху РНК. Такава терапия, ако се развие до успешен финал, би могла да се използва и за други генетични заболявания. Инженерният вирус за остра левкемия трябва да убива само онези клетки, които са жертва на лоши мутации. Принципът е: разпознаване по принципа на „четене на баркод“ на патогенни мутации и убиване на мутиралите клетки. Вирусът ще разпознава мутиралите хромозоми или техни части в болните клетки. Рисковете бяха: генетична нестабилност и нови мутации на вируса, засягане на здрави клетки с безопасни мутации, отхвърляне от клетките. Как да се „закача“ вирусът за клетките, как да съчетае информационната РНК с оръжията: протеинови молекули или наночастици. Такива тела, убиващи изродени клетки, бяха разработени и от самия доктор Войнов. След като избият бластите, онкоцидите трябва да измрат или да се изхвърлят безопасно от организма. Вариант е да се отхвърлят от имунната система.

13

За Димитър Войнов проблемите се деляха на чисти и мръсни. Чистите проблеми бяха като стръмни пътеки, високи върхове и скали за изкачване. Мръсните проблеми бяха като намушкване с нож в тълпата, мълчаливо негласуване и поведението на клетките при левкемията. В среднощни тревоги и гняв той стигна до свой капан за мръсни проблеми.

Щеше да предложи за ново гласуване професурата си. Имаше основание: първото гласуване беше тайно, а трябваше да е явно. Щеше да види лично кой как гласува. Защото се бяха скрили: порочната процедура заличаваше разликата между негласували, гласували „въздържам се“ и гласували „против“. Само двама се бяха появили открито с глас „въздържам се“: бяха пратили имейли до всички. Останалите – само до деканата. Подобна практика беше станала вече рутинна.

Войнов ще пусне примамка. Фалшиво и несъстоятелно обяснение на нови научни факти в хабилитационния труд. Онези, които го „хванеха“, щяха да напишат основание за глас против. Той не целеше положителен резултат, беше прежалил професурата. Но подобен капан щеше да покаже както „специалистите“, така и „приятелите“. Решението беше принципно, но някак отблъскващо. С подъл трик щеше да инсценира една обречена процедура, за да се изтъкне и самопостави за пореден път над другите.

Във всички подобни организации, издържани от държавни субсидии, се случва едно и също. Промъкват се некомпетентни хора с масова подкрепа. Помага се на всеки кандидат, който едва се добира до процедура. Така се печелят трайни съюзници, които в бъдещи обсъждания и гласувания да образуват мнозинство за или против. Това въвежда непрофесионален принцип, но така работи този тип организации. Затова техните резултати отстъпват на резултатите на пазарно ориентираните. Нивото пада, репутацията на институцията се руши, но работещите в нея са доволни. Те получават заплати, усвояват средства и правят надути проекти. Фалшът, трябва да се признае, има протекции от най-високо ниво, където процъфтява по силата на същите механизми. Слаби ръководители привличат още по-слаби подчинени, за да имат комфорт и безопасност от изместване. Така те винаги имат на разположение гласове, задължени за услугата да са там и да усвояват средства. В тези организации се извършва негативен отбор и накрая съставът е максимално некомпетентен. Възпроизвежда се посредствено ниво, слаба работа и слаби резултати. Възпроизвеждат се маса паразити и организацията замира, задушена от тях.

Разбира се, съществуват свестни и кадърни хора и в тези организации. Те работят по свои навици и критерии. Имат признати резултати навън, някои в световен план. В някакъв момент те стават недосегаеми за процедурни трикове. Тяхната работа обаче крепи болните институции, докато те получават обичайните равни заплати. Такива хора оцеляваха, ако бяха добри и великодушни, спокойни и търпеливи. Войнов не беше такъв. Той беше изстрадал близо тридесет години своето неблагополучие и сега малко по малко усещаше свободата си.

Те си го заслужават, заслужават да получат шамар. Нощем Войнов се амбицираше и кроеше подобни капани. Но сутрин той осъзнаваше, че никога няма да осъществи тези намерения. Щеше да се омърси. Щяха да го намразят и да изсипят върху му купища мръсотии. Щеше да се усети виновен, познаваше се. Така болестта ще продължи и обществото няма да се излекува. Така че планът му остана само идея.

Единствената адекватна постъпка беше излизането от такива болни организации. Димитър беше фактически напуснал, а сега реши да ускори процедурата и се отказа от съдебна защита и реабилитация. Прие предложението на Вълчев и оглави централната лаборатория на Пан фарма в столицата.

Зае се изцяло със създаването на лекарството. Всяко свободно време прекарваше с новия си проект. Проектът се избистряше и очертаваше. Трудностите се преодоляваха една по една. Нещата вървяха нагоре. Това изпълваше Димитър с удовлетворение. В семейството имаше мир, макар и без разбирателство, а Яна намали и накрая спря лекарствата.

14

Яна и баща ѝ се изкачваха спокойно по склона над лабораторията. Тя беше здрава, но още неукрепнала и се задъхваше. От време на време се спираха, сядаха срещу Мурсалица и продължаваха разговора си. Яна каза:

–  Сега в мен тече твоята кръв.

–  Винаги е текла, но….аха, да, сега е буквално.

–  В мрежата четох доста неща за рака. Според един специалист по карма медицина болестите са последици от наши действия в предишни животи.

–  Предполагам, че твоят специалист е руски езотеричен гений с много почитатели.

–  Да, лекциите с клиповете му имат стотици хиляди гледания, а книгите му се продават в милиони екземпляри.

–  Трябва да си била много лоша, например вещица в Средновековието.

–  Не си прави майтап, баща ми. Ракът е програма за самонаказание в нашите гени.

–  И какво? Изтърпя ли вече наказанието? Това беше втора присъда.

Яна замълча, станаха и продължиха да пъплят по пътеката. След малко стана по-стръмно, Димитър усети умората на дъщеря си и обяви нова почивка. Той каза:

–  Яна, този свят не ми е ясен извън обичайните научни теории. Философите са разделени на школи и те взаимно се изключват. Но като наблюдавам клетките, това е нещо необятно и много далеч от човешкото разбиране. Дори от нашата представа за мащаби.

–  Какви мащаби?

–  Преди всичко сложност, после специфика и накрая размери. Животът израства направо от атомните фигури, толкова е дълбок. Атомите се подреждат така, че образуват молекули. Живи молекули са онези, които се раздвояват и размножават. Но и това не е всичко. Тези молекули не се градят от елементи, които са налице в средата. Няма на планетата и в познатия ни космос нито един нуклеотид и нито една от сложните аминокиселини, от които се изграждат нашите протеини. Нуклеиновите молекули в един момент стават гени, които се реплицират. След това много по-нагоре в развитието се появява клетката. Успоредно се появяват вирусите: неживи геноми. Има две обяснения сега: интелигентен дизайн и химическа еволюция. Първото е ненаучно. Склонен съм да приема, че двете начала са само наши примитивни представи. Става въпрос за една жива галактика! Тя непрекъснато създава структури и процеси. Ние самите сме такива структури и процеси – огромна организация от такива.

Сложните организации са силно чувствителни към средата. Природата, обществото и хората близо до нас ни въздействат. Клетките ни реагират и техните гени се задействат в отговор на средата. Нашите мозъци управляват телата ни. Техните клетки, невроните, изпращат сигнали до всички клетки и ги променят, като включват и изключват гените за положителни и отрицателни състояния, здраве и болест. Когато лоши мисли ни обземат, цялото тяло се променя и се разболява.

–  А как са тези неща при животните? Май само ние, хората, мислим, както например мислим за тези неща и се опитваме да ги разберем.

–  Всички живи същества имат усещане и възприятие за тялото и средата. Ние разбираме повече от другите същества. Но нашите постижения са нищожни пред постиженията на живота. Ние разбираме безкрайно малко и не сме равностойни на съвършенството даже на една клетка. Не можем да създадем клетка от неживи съставки.

–  Това показва, че животът е сътворен и че има Бог или горен интелигентен свят. Което е едно и също.

–  Виж сега, науката не е враг на религията. Но вярата в Бог нищо не дава за разбирането ни за света, а концепция за Бог е нещо несериозно. Такива има безброй – като се почне от митовете, после идват религиите, а сега са на мода езотерични учения. Имитират наука, обиграни са с публиката, но на практика малко могат да направят. А науката прави медицината и технологиите.

–  А вие, учените, като сте толкова умни, защо не можете да победите болестите, а напротив, идват все нови и нови?

Димитър замълча. Яна продължи:

–  Например ти. Специалист си по молекулни лекарства. Създал си лекарство за меланома…

–  Всъщност за други видове рак…

–  Аз съм се разболяла преди десет години… И оттогава какво си направил ти и каква е тази ваша медицина и фармация, дето не може да се пребори с острата левкемия?

–  Ето че се преборихме… всички ние, и ти си излекувана… При мен има нещо специфично: аз винаги съм се държал на разстояние от… всичко, което ме… обижда и унизява. Виждам в твоята болест нещо, което ми напомня на моето положение в работата и в живота. Нещо подло и коварно, срещу което съм…бях…безсилен. Както съм избягвал да се боря с житейски врагове, интриги и предателства. Винаги съм усещал, когато нещо се крои зад гърба ми, но това е било само отврата без ясно обяснение. Не съм се ровил кой какво говори и прави срещу мен, защото това ме е наранявало и обезоръжавало. Не съм способен да се противопоставя и още по-лошо, разстройва ме. А и майка ти… някак ме е отблъсквала… с тази своя битка за това да те опазва. Не ме разбирай погрешно, аз уважавам и донякъде разбирам, такива са майките. И все пак, има нещо ненормално в това да се опазват хората, като се лишават от свобода и развитие.

–  Така ли? Ах ти философе! Значи да не се помага, а всеки да се спасява сам?

–  Яна! Аз… повече от всичко на света исках и искам твоето здраве. Но моят начин е да направя нещо, което да събуди болния да се излекува сам. Аз правя нещо съвсем ново и то може да помогне на много хора, точно за твоята…бивша…болест.

Двамата продължиха, изкачиха се на полегатото било и неусетно стигнаха върха.

Там те се прегърнаха. Бяха се намерили и оттук нататък щяха да са заедно по пътищата и пътеките нагоре.[1]

[1] Научен консултант: проф. Р. Миронова