(1 votes, average: 5,00 out of 5)(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)
Събуждам се от леко убождане в гърдите. Стреснато се взирам в полутъмното. Беса лежи върху мен, тихо пърпори и пристъпва на място с лапи. Котката усеща, че съм буден и отговаря на погледа ми в жълто с черни разширени зеници. Тялото ѝ вибрира върху плътта ми и тя притваря очи. Прозорецът просветлява, време е за ставане. На леглото скача Томи и застива срещу майка си. Беса исхъсква и замахва светкавично с лапа. Двете са в малка война. Беса не приема делене на територията. Остри дъговидни нокти, които се прибират в жлебове, за да се гали, мие и пристъпва. Извадени като ками от ножници, те дращят, дерат и убиват.
Томи седи в дланта ми, четирите лапи са събрани, близва палеца ми. Допреди седмица източваше майка си когато и където свари. Тя е галеница на семейството. Малкият Петьо я закача и гали бялото ѝ коремче, когато тя се обръща по гръб на килима. Котката започва с косо гмуркане, усуква се и се просва по гръб, после се разсуква и преобръща. Само след секунди подава муцунка от хартиена чанта. Ненаситното ѝ любопитство я разхожда из всички кътчета в големия хол. Шкафове и рафтове са претъпкани с кристални съдове и керамични фигурки, събирани цял век. Тя се старае да не чупи: обхожда предметите с изящни извивки и изправена вертикално опашка, души и оглежда, преминава нататък, скача от мебел на мебел и често прави малки катастрофи. Накрая застава на върха на дървен стенен часовник.
Майка ѝ е съвсем различна. Като малка и тя беше любопитна, но никога не счупи нищо. Преминава между вази и статуетки като змия. Обича много скоковете нагоре. Започва гимнастиката още в банята, докато съм зает със сутрешния тоалет. Първо бяла лапа с черно петно се провира под вратата. Отварям и тя се устремява към мен, отърква се о краката ми и се изпишква в нейната тоалетна от кристали. После скача на пералнята, преминава между шишенца и тубички и се взира нагоре, пристъпвайки с предни лапи. Следва скок високо над двата метра. Залавя се с лапи за стъклената врата на душ кабината, издрасква, преминава по ръба и застава на первазче от десет сантиметра. Оттам наблюдава как се мия и бръсна. После скача от три метра на пода и ме следва в хола, за да получи закуската си. Появява се и Томи, не се радват на поредната порция Уискас. Беса души в купичката и ме поглежда: „Пак ли този боклук?“ Ще трябва да им купя пилешки крилца. След закуска Томи се разиграва и лови въображаеми жертви. Намира подвижни нещица и ги побутва с лапа, впуска се да ги гони, забутва ги под килима, навира се под него и ги хваща.
Беса има долен произход. Преди година се бях върнал от пътуване, още от стълбището чух пронизително „Мяаааууууу“ и я намерих сама в къщата, затворена в кафез от заек. Забелязах веднага уличната ѝ прелест. Котенцето беше бяло, с оранжеви и черни петна, лицето разполовено през носа на оранжево и черно. Гледаше ме с уплаха и аз го изнесох на свобода зад къщата. Когато Дара и Петьо се върнаха, бурно протестираха срещу изгонването на новия домашен любимец. Бързо издирих котето и го върнах.
Нарекох я Беса, а Дара я кръсти Риса, но котките никак не държат на имената. Те никога не са наши и правят каквото си искат, а ние им угаждаме. Уличните са диви и никога не идват, когато ги повикаш: само когато благоволят. Когато работя на компютъра, Беса безцеремонно ляга до мишката и въпреки че я избутвам, тя отново се намества.
Още от малка обикаля двора, като се промъква светкавично навън всеки път, когато отваряме входната врата. След секунди вече тича по покрива на съседната къща и застава на ъгъла високо над улицата, за да наблюдава сновящите хора и коли. Когато се прибирам, Беса ме вижда отдалеч и се спуска по задната страна на покрива. Достигнала до ниския ъгъл, тя се сепва и спира, сякаш не смее да скочи от три метра. Аз се залавям за оградата, протягам ръка да я сваля, но Беса изфучава и ми посяга с настръхнала лапа, докато не се откажа. А после сама скача и ме изпреварва нагоре до входната врата на втория етаж.
Тя изприпква напред през хола, втурва се в спалнята, скача и се вкопчва в ръба на вратата на гардероба. Души бельото на горния рафт. Подава глава и се изкатерва над дрешника. Преминава по куфарите и е на другия край, откъдето с бързо фокусиране прескача на корниза над балконската вратичка. Преминава го и сега е срещу климатика, прицелва се и скача, закрепва се с лапи за уреда, минава по него и застава срещу корниза на широкия прозорец. „Животните нямат съзнание“. Упражнението ми напомня на боулдър в зала за катерене. Котката е кацнала на ръба и гледа напред към корниза, леко се поклаща с повдигнати хълбоци, буквално опрели в тавана. Не стига място за отскок. Този път не става, но опитите продължават до успех.
Беса е дива и необуздана. Надава вой всеки път, когато Дара се опитва да я притисне до себе си и да я милва. Първо леко изръмжава, после изхъсква, посяга с нокти и опитът за нежност завършва с кървави драскулки по ръката на „господарката“. Жена ми така и не се отказа от опитите за нежност и котката не се отказа от беса си. Петьо също биваше наказван за груби посегателства.
Беса се разгони още на десетия си месец. Издава копнежен вой, търси излаз и я пускаме на балкона. Оттам тя се прехвърля на отвесно лозово стъбло и по него се спуска на двора, където я чака черно-белият храненик на зоомагазинчето. Тя не му се дава, а го предизвиква. Цапва му серия ляво-дясно-ляво кроше и се стрелва на близкото дърво, откъдето го дебне с ръмжене. Но по-често черно-белият Ромео я чака още в ранни зори на самия балкон. Няколко пъти любовните сцени се пренасят и в кабинета.
„Котката няма да се кастрира!“, отсича Дара. А още два звяра от махалата се присламчват и в малката градинка назрява конфликт. Черен охранен боец обикаля наоколо и Ромео вече е в изпитание, прогонван от по-едрия съперник. После двамата се споразумяват и се изчакват на балкона, готови да приемат решението на Беса. Тя още не се дава, а ги разиграва.
Тогава един ден се появи оранжевият циклоп. Прибирах се от работа, тъкмо бях паркирал и чувам зверско квичене. Полегатото стъбло на лозата под балкона е арената. Схватката е свирепа. Бият се черният и непознат оранжев едноок мъжкар. Черният не се предава, но понася жестоки удари. Битката е спечелена от пирата и редът на ухажване се променя. Натрапникът овладява балкона и изчаква вниманието на Беса. В единия ъгъл се е свил Ромео, в другия – Черния, в третия – Пирата. Все пак Ромео се класира, красив е. Той се мята върху нея, захапва я за ухото и намества задницата си. Беса вирва трътка и замира в хватката на любовника. След краткия акт тя го отхвърля с вой. Тези сцени продължиха няколко дни. Май и тримата успяха да дадат генетичен материал, съдейки по шаренията в котилото. Най-хубавото коте остана при нас: Томи. Тя бързо отрасна и всеотдайната ѝ майка вече я приемаше като конкурент. При всяка среща тя я гони с хъскане, често с бой. Боят се подновява пред двете купички и дори нощем на леглото, където Беса пази територията си най-ревниво. А важният ресурс в територията е тялото ми.
Не познавах котешките нрави и често допусках Томи до мен. Беса постепенно премина от агресия към депресия и изживяваше болезнено края на монопола си. Започна да слиза често в градинката и да клечи върху парапета на оградата. Минувачите се спираха да я погалят и очевидно я приемаха за улично коте. Майките с деца прекалиха и започнаха да я гушкат най-редовно. Момиченца я разнасяха насам-натам. Не можех да повярвам: Беса вече не беше непокорното зверче. Хванах се в неочаквана ревност и започнах да я мъмря. Тя ме гледаше с укор: напомняше, че не е започнала първа.
Един следобед стоя на балкона и виждам майката с момиченцето пак да се забавляват с Беса, но не пред къщата, а по-нагоре по улицата. Майка, дъщеря и котка се разбраха, детето гушна Беса и си я понесе. Остра болка ме прониза и се втурнах да спасявам „собствеността“ си. Докато се обуя и стигна до улицата, тях вече ги нямаше. Ни котка, ни момиченце, ни жена. Аааааааахххххх…. Мина човек, запитах го, нищо не беше видял. Нямаше защо да питам, явно те я взеха за тяхна. Но дали влязоха в блок, или я качиха на кола?
Минаха няколко дни, майката с момиченцето не се появиха. Май само минават насам от близкото училище. Наглеци… подло животинче! Вкъщи настана суматоха, поведоха се спорове. Разпечатах обява със снимка: КЪДЕ СИ, БЕСА?, с телефонни номера, разлепих я наоколо. Томи се изтягаше щастлива на дивани, легла и килими, цялата къща стана нейна. Нямаше и следа от тъга по майка ѝ. Никакви отзиви за Беса. Котката ни напусна – какво искаш: котка.
Томи се шири в къщата, но в движенията ѝ няма спортни амбиции. Тя проучва кътчета, съдове, кутии и чанти. Излязла от поредната кухина, Томи се въргаля и заспива на момента, където свари. Позите ѝ са необозрими, защото са течащи. Тя се обтича о мебели, крака, ръбове и извивки. Спи всякак, понякога се просва като кожа с опънати крака, често дреме в готовност да изтича, но любимата ѝ поза е по гръб с вирнати в четири посоки лапи и извита назад глава. Не излиза никога навън и се възмущава, ако я изнесеш. Тя привлича и се отдава на милувки: „Мило коте, малък пухчо“, Томи мърка силно, галя я и усещам вибрациите по цялото ѝ тяло: прррр-прррр-прррр-рррр…
Но Беса е непрежалима и сърцето ме боли, като се сетя за нея.
Днес бяхме с Петьо и Дара в Борисовата градина.
Седим на пейка под вековните дървета. Момчето е някъде с колелото. Малка врана изскача нервно от храста до близкото дърво. Изглежда подплашена от нещо и това нещо се промъква изпод храста. Бяло-оранжево, проблясват и очите. Потръпвам:
– Дара, това там Беса ли е? – Докато жена ми се обърне, котката се шмугва обратно. Аз се завтичам към храста, но тя вече е изчезнала.
– Какво? Къде? – чуди се Дара.
– Това беше коте и не знам дали е нашата, но беше бяла с оранжево.
– Котките не идват сами в парка, а и изобщо не идват.
– Знам. – Изнервям се и тръгвам да се поразходя. Завивам зад ъгъла покрай разкошен храст с висящи клони. Нещо се вплита в краката ми. Беса! Ето те изменнице! Но какво е това в устата ѝ? Мишка, разбира се. Беса ме гледа кръгло и жълто, мишлето виси от зъбите ѝ. После тя оставя жертвата пред краката ми. Направо се срутвам на тревата. Вземам Беса и я гушвам, притискам я към гърдите си:
– Бесо, мишка ли ми носиш, къде се губиш? – Въргалям се с нея. – Малка хищница такава. При кого беше, откъде се взе тук? – безсмислено повтарям и осъзнавам: „Избягала е, но не е искала да се върне при нас, подивяла е“.
– Дара, Беса е тук, Беса е тук!
Лягам по гръб на моравата, котката заема шефското си място на гърдите ми и ме гледа в упор. Мъча се да видя отговор дали се връща, но не долавям нищо. Беса блажено примигва, поляга и замърква. Ще си я вземем, но не знам дали тя иска. Ако не иска, няма начин да я занеса.
– Какво да те правя, Бес?
В меката предзалезна светлина виждам за пръв път детайлите на очите ѝ. Жълтите втренчени ириси са полупрозрачни ципи с оранжеви нишки, а бездънните черни зеници във форма на листа пулсират. Очите ѝ са просто хипнотични – сякаш гледа някъде от отвъд. В този поглед не мога да възприема ни мисъл, ни чувство, ни емоция; само едно чуждо присъствие. Чуждо и все пак безкрайно близко. Къде си, Беса? Любовта ни свързва през цели светове.