(2 votes, average: 4,50 out of 5)(ЕСЕ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)
Тялото
Тялото е мраморно бяло. Лежи от 8 юни 1924 изпънато ничком с ръце напред с впити в скалите пръсти на каменно-ледения северен склон на Еверест на 8155 м, в „зоната на смъртта“. „Зона на смъртта“ не е метафора: над 8000 м тялото неумолимо умира и е въпрос на денонощие да останеш завинаги там. Разреденият четири пъти въздух драматично не достига, при това в тежък режим на изкачване с пасажи, трудни и на нормални височини. Тялото се е вкопчило в скално-ледения склон в отчаяно усилие да се задържи. При падане по заледен склон алпинистът се опитва да се спре с пикела си, който държи отпред с лице към склона. За по-силно сцепление се налага да хванеш пикела с две ръце за самото острие и да го притискаш към склона. В тази поза настъпва риск от смъртоносно самонараняване. Джордж Малъри навярно е направил това, пикелът е отскочил рязко от камък и е пробил черепа му. Но не е намерен пикел.
Тялото е открито от Конрад Анкер на 1.05.1999 мумифицирано и разголено от разпадането на дрехите: целия широк гръб, мускулестото седалище и бедрата. От коленете надолу краката са кожа и кости, с надлъжни разкъсвания на пищялите: тибията и фибулата. Левият крак е сгънат върху десния, с пречупени пищяли, бос и бял. Десният е обут в кожена алпийска обувка, подкована с метални зъбци.
Главата почти не се вижда, заровена в дребни камъни, които са покрили и пръстите на голите ръце, както са вкопчени в склона. Отломъците, с които е обгърнато, са дребни, нападали отгоре година след година. Главата е заровена в тях. Смъртта е причинена от тежка пробивна рана в челото, открита от Том Полард, единственият човек, видял лицето при второто търсене на 16 май 1999.
Около кръста е впито завързаното конопено въже, а другият му край е на няколко метра, разкъсан. По кожата личи следа от жестоко протриване в момента на удара. Джордж е бил свързан с партньора си Андрю (Санди) Ървайн, когато се е откъснал и въжето между двамата се е скъсало. Запазени са части от якето, пуловера, ризата, голфа, чорапите. Но къде е тялото на Санди?
Това вижда и показва с камерата си Конрад Анкер, член на екип алпинисти от САЩ, Великобритания и Германия. Експедицията има план да открие телата на Джордж Малъри и Ендрю Ървайн, останали завинаги в най-горната част на Североизточния гребен на 8 юни 1924 г. Един от двамата е носел камера „Кодак“, в която трябва да е заснетият филм с кадри от изкачването. Конрад се отклонил от линията на маршрута и изненадващо открил тялото. Преди това той изкачва Второто стъпало и го оценява като „практически невъзможно“ за Малъри по онова време (степен на трудност 5.10). Той съобщава в базовия лагер за находката си и на другия ден цялата група е при тялото. Първото предположение е, че това е тялото на Ървайн. Но на яката на ризата му от вътрешната страна откриват перфектно запазен етикет с името: George M. Mallory.
– O my God, O my God! – повтаря алпинистът, след като го вижда.
Свидетелствата
Йохан Хемлеб е изследвал случая и е проучил всички свидетелства. Тук се спирам на главните:
На 30 май 1933 г. Пърси Уин-Харис от експедицията на Хю Рутлидж намира пикела на Ървайн на 8460 м.
През 1975 г. Уан Хунгао от китайска експедиция открива тяло на англичанин с „дупка на бузата“. Но как е могъл да я види, ако тялото (на Малъри) е било в позицията с лице към склона? Има вероятност китаецът да е видял трупа на Ървайн, който не е открит досега.
Доста неща са намерени в многото джобове на Малъри: писма от съпругата Рут в портфейл, джобен часовник, алтиметър (барометър), голяма кутия кибрит, джобен нож, тъмни снежни очила и случайно запазена фактура за ръкавиците. От самите ръкавици са намерени влакна: ръкавиците са използвани, но са били свалени или изтръгнати от ръцете при свличането. Намерени са ремъци и щипка за кислородна маска в единия джоб. Малъри е отбелязал на гърба на плик с писмо количествата кислород във всяка от взетите бутилки.
Фотокамерата, взета от двамата, не е намерена. Липсва снимката на Рут, която Джордж предварително казал, че ще остави на самия връх. Това означава или, че снимката е била оставена на върха, или че не е била взета (невероятно: взел е писмата на Рут).
Тъмните очила, предпазващи от ослепяване от яркия сняг, са прибрани, а кислородната апаратура липсва. Това значи, че падането е станало след залез, а кислородът е изразходван и апаратите са изхвърлени. Двойката явно се е спускала след изкачване, а по обед са били в района на 8500-8700 м, така че може да са изкачили върха (8848 м). Най-ниската точка, до която със сигурност са се изкачили, е 8480 м., под Първото стъпало, където през 1999 г. е намерена кислородна бутилка от 1924.
Факти и моменти
Свръзката Малъри–Ървайн е съставена преди самия трети опит за изкачване. Ендрю (Съни) Ървайн е млад, 22-годишен и неопитен алпинист, но е „силен като вол“ според Джордж и двамата са се сближили много при пътуването с кораб до Индия. Малъри е поел отговорността да води свръзката, като е разчитал на силата на партньора си и уменията му с кислородната апаратура.
По Североизточния гребен има три „стъпала“ над 8500 м.: отвесни скални пасажи, набити с лед и сняг във всяка кухина и цепка. Първото стъпало е 34 м високо, второто, на 8605 м – най-трудното, е 50 м с особено трудни последни метри, а третото, 30 м, е сравнително леко. Следва леко наклонен терен и връхната пирамида от 150 м, която не е технически сложна.
Двамата са били на едно от стъпалата (най-вероятно на третото) в 12:30 според видяното от Ноел Одел. По тъмно вечерта те са слезли на ниво 8150 м, на 300 м. под второто стъпало. Не са носели осветление (Одел намира фенер в палатката им). Съни Ървайн не е успял да стигне палатката на V лагер. Навярно той също е пострадал фатално от удара при падането на Малъри. Такъв удар има различна сила и зависи от дължината на падането и дължината на въжето. Конопените въжета не се разтягат, така че въжето се къса, а телата, вързани на двата му края изпитват огромно и рязко натоварване, при което е възможна смърт. Вероятно Ървайн е загинал от удара при падането на партньора си. (Но къде е тялото му?)
Ноел Одел, следвал на един ден назад щурмовата двойка, видял и двамата на 8 юни по обед в ход нагоре, високо по гребена, при единия от трите „прага“ под връхната пирамида. „В 12:30… небето внезапно се изчисти, разкри се целият върхов гребен и върховата пирамида. Очите ми бяха приковани от мъничко черно петно, очертано на малък снежен гребен под скално стъпало на билото; черното петно се премести. Друго черно петно се появи и се премести нагоре по снега, за да се присъедини към първото на гребена. Първият след това се приближи до голямото скално стъпало и скоро се появи на върха му; вторият направи същото. Тогава цялата завладяваща гледка изчезна, обвита отново в облак.“
Одел пояснява: „Видях Малъри и Ървайн да се приближават до основата на крайната пирамида“, а по-късно уточнява: „видно скално стъпало на много кратко разстояние от основата на крайната пирамида“: място, съответстващо на третото стъпало. Анди Полиц прави специално наблюдение от нивото на Одел към върховия гребен. Оттам трите стъпала горе на гребена са ясно очертани в небето и са на разстояние едно от друго, така че не могат да се объркат, и заключава, че това е третото стъпало. Одел предполага, че са стигнали върха: „Аз мисля, че когато те са стигнали до основата на финалната пирамида, е било късно. Малъри би казал, е, трябва да побързаме,…, да продължим. Не мисля, че Ървайн би се поколебал, нито пък мисля, че би казал: о, не, не мисля, че ще се справим. Мисля, че би бил напълно готов да продължи и те може да са се изкачили на върха“.
Ключовото място е второто стъпало. Джордж Малъри е автор на много труден тур, наречен на него, което в британската алпийска общност е изключение. Той е върховен катерач, един от най-добрите в Англия в началото на 20-те. Конрад Анкер хвърля нова светлина по въпроса, след като изкачва стъпалото почти чисто, с едно използване на алуминиевата стълба на трите най-трудни метра. „Бих му дал 5.8 степен на морско равнище, но тук горе-долу се усеща като 5.10. 5.8 щеше да е в горните граници на възможностите на Малъри.
Това не е съвсем коректно, защото с котки, въведени след 1924, е по-трудно по скала. Моят аргумент е, че скала се катери по-лесно с подковани обувки като тези от 1924, отколкото с котки, така че 5.10 е завишена и реално Малъри е можел да изводи Ървайн по пасажа.
Джон Ноел си спомня: „Малъри беше, имам впечатление че беше абсолютно обсебен от идеята за изкачване на Монт Еверест. Той го носеше в сърцето си. Не говореше за нищо друго изобщо. И аз смятам, че това бе една от причините за смъртта му“. Това е ключово сведение. Малъри е готов на всичко за този връх, така че не трябва да очакваме нищо по-незначително от изкачване на предела. Това обсебване е познато на алпинистите и то е, което води до отместване на границите. То не е нормално спортно фокусиране, а пределно състояние. От личен опит знам, че човек в това състояние прави неща, невъзможни при нормално фокусиране.
Това е втори опит за изкачване: преди четири дни Едуард Нортън и Тиъдър Сомървел са достигнали без кислород до лагер V, на следния ден двамата се изкачват на 8170 м., а Нортън стига до 8565 в Големия централен кулоар, наречен после на негово име. Сомървел изостанал от партньора си след задавяне и след като вече очаквал задушаване, стиснал силно гърдите си, напрегнал се и откашлял замръзналата лигавица. Гърлото е изключително сухо и възпалено поради сухия въздух, а всички страдат от остър недостиг на вода нависоко: човек просто се изпарява в сухия въздух, а кръвта се сгъстява. Нуждата от вода е към 7 литра на ден, невъзможна за набавяне.
Джордж и Съни не са имали клинове и други изкуствени опорни точки освен пикелите и железните малки зъбци на обувките, които са добри за Алпите, но не така добри за Хималаите. Те са перфектни за заледена скала, точно за тези стъпала. Алпийските котки, които се прикрепват към стъпалата, са по-късно изобретение. Това значи, че изкачването по скалните стъпала е било твърде възможно, но спускането е било наистина много рисковано.
При откъсването на единия и двамата са изпитали страхотен удар. При конопените въжета рязкото друсване може да е фатално: ударът достига до два тона. На кръста на Малъри личат дълбоки следи от въжето. Тялото, видяно през 1975 е доста встрани от намерения труп и с рана на бузата, това трябва да е било тялото на Ървайн, но остава неясна причината за голямата дистанция между двете тела.
Преодоляването на Второто стъпало изисква пределни усилия: ръцете на тази височина лесно мръзнат, а ръкавиците не позволяват стабилно захващане. Налага се да ги свалиш на трудните места, а всяко сваляне е реална заплаха от необратимо замръзване. По европейските планини такава скала също е проблем през зимата, особено с тежка екипировка по заледени и заснежени форми. Над 8000 м. дишането е неефективно и учестено, енергията е четири пъти по-ниска. Всяка стъпка коства усилия, а нужните стъпки са хиляди, за да стигнеш върха.
Днес маршрутът е добре разработен, първите екипи полагат въжени парапети, а на второто стъпало китайците са поставили метална стълба през 1975. Този маршрут и другият от юг през Югоизточното седло са много популярни и ентусиасти от цял свят ги изкачват с кислород и водач срещу десетки хиляди долари. Можем да видим абсурдни сцени: върволици от десетки хора на метър разстояние чакат и пъплят по гребена. Подобни изкачвания лишават напълно върха от неговата стойност и алпинистите трудно намират чиста и свободна линия за истинско изкачване.
Преди един век нещата са били много по-сурови: алпинистите са били оборудвани с лошо задържащи пикели с дървена дръжка и две семпли остриета с формите на зъб и копач, и лоши екипи: вълнени и памучни пуловери, сака (якета) и голфове до коленете, вълнени чорапи и кожени обувки. Те са ползвали примитивни кислородни апарати, които на трудните места повече пречат, отколкото подпомагат изкачването.
Дали двамата са стигнали върха? Какво реално е станало в деня на щурма? Няма ясен отговор, но освен другото, прибраните очила и липсващата снимка (оставена на върха?) насочват към това, че Еверест е изкачен за пръв път от Малъри и Ървайн през далечната 1924, а не през 1953 г. от Едмънд Хилари и Тензинг Норгей. Не е изключено бъдещото намиране на тялото на Ендрю с камерата, марка Kodak. Камерата е постижение за времето: с тогавашния разтегателен обектив, който се сгъва, тя може да се побере в джоб. В нея трябва да има филм от изкачването, който според производителя може да се е запазил и да се прояви.
“Because it’s there!”
До този паметен и фатален ден се стига след много други, всички белязани от все по-силна обсесия на Малъри, който е пленен от върха още като го зърва за пръв път, през 1921.
„Може да изглежда ирония на съдбата, че в деня след шокиращата смърт на д-р Келас ние изпитахме странното вълнение да видим Еверест за първи път. Беше ясна ранна утрин, когато изкачихме склоновете над лагера и се издигахме над познатата неравност: впечатляващ и драматичен спектакъл; бяхме изминали около триста метра, когато спряхме, обърнахме се и видяхме това, за което бяхме дошли…
Не можеше да сгрешим двата големи върха на Запад: този вляво трябва да е Макалу, сив, суров и все пак несъмнено грациозен, а другият далеч вдясно – кой може да се усъмни в неговата идентичност? Беше изумителен бял зъб от челюстта на света. Видяхме Еверест не съвсем ясно очертан заради леката мъгла; но това добави полъх на загадка и величие; бяхме доволни, че най-високият връх не ни разочарова“.
Така пише Джордж Малъри в Reconnaisance of the Mountain: the Nordhernen approach. След неуспешните опити от 1922 Малъри пътувал за три месеца в Щатите. Там бил попитан от репортер на Ню Йорк Таймс защо иска да изкачи Еверест. Отговорът е бил кратък и ясен и остава като най-сбитото обяснение на алпинизма.
“Why Everest?” “Because it’s there!” (Защо Еверест? – Защото е там). Предпочитам пред варианта: „Защото съществува“, защото не съществуването, а виждането на върха обсебва.
Кой е Джордж Малъри? Има доста информация за него: снимки, текстове, малко филми, вестникарски статии и интервюта и няколко негови глави в книга-дневник за Еверест от 1921. На снимка като тийнейджър гледа открито със светли очи, спокойно лице и волева брадичка. На друга, официална снимка, като колежански учител в Кеймбридж има невероятно излъчване: едновременно мъжко и нежно. Малъри станал алпинист като млад учител в колежа, под въздействието на по-опитен приятел. Катерил е в Шотландия и в Алпите. Математик по интереси, пишел е доста добре.
На по-късен портрет е в трийсетте, с вълнен костюм и иронична усмивка. На групова снимка от 1924 в базовия лагер стои до партньора си Ендрю (Съни) Ървайн по дебело сако и разрошена коса, току-що свалил шлема от главата и с другата ръка в джоба. Младият Ендрю е с размъкнато яке и широко усмихнат. На последната снимка двамата с Ървайн са екипирани и тъкмо се товарят с широки самари с кислородни цилиндри, в последен опит за върха.
Джордж винаги изглежда събран, фокусиран и насочен, няма снимка с отпуснат вид. Това е лице на изтънчен и целеустремен търсач. Това е човекът, превърнал се в тест за човешките възможности на терена на „третия полюс“. Много са активните и заслужили британски планинари от 1921-24, но той се откроява, защото е постоянно активен и в трите експедиции. Той отдава последните години от живота си на най-високия връх, разпознат и разузнат от самия него. Малъри е типичен британски “explorer”. Този тип изследвачи са заредени с викторианския приключенски дух като “empire builders”, строители на империя. За този именно дух се казва, че е създал Британската империя – владение на възможно най-широки области от планетата с намерение те да се превърнат в части от британската цивилизация. Това не е испанската нагласа да се опустоши, умъртви и ограби всичко живо и ценно от завладяната цивилизация. Британците вече са загубили битките за Северния и Южния полюс, останал Еверест, „Третия полюс“.
Серия британски експедиции оформят за цял век модела и речника на експедициите в Хималаите. Класиката е очертана: военна организация начело с висш офицер, голям керван носачи и отбор алпинисти, дълъг преход с изнасяне на целия багаж до мястото, избрано за „базов лагер“, още по-нагоре е предният базов лагер, следват ред височинни лагери с латински числа и щурмови лагер накрая. Разработена е и тактиката: планирано, с график по дни изкачване до всеки от височинните лагери, оборудване на лагерите, изнасяне на палатки, храна, примуси, кислород, слизане за възстановяване и атака на върха от няколко свръзки на един ден разстояние.
Британците следват проекта си неотклонно, но неуспешно в периода на 20-те и 30-те години. После идва войната, а след нея опитите продължават, като през 1952 шанс получават швейцарците. Те за малко не успяват, за да дойде перфектно организираната британска експедиция начело с полковник Джон Хънт през 1953, когато най-страстно отдадените на мечтата за Еверест Хилари и Норгей изкачват върха при максимална сигурност и обезпечаване.
С изкуствен кислород или без? От самото начало има опити със и без изкуствен кислород: явно това е реална дилема без категорично решение. Кислородните апарати са факт през 1922, а в първата експедиция има кислородни бутилки. Изкуствените средства са в разрез с етиката на алпинизма и особено с нагласата на британските катерачи, но къде е границата? Все пак катерим с екип, с въже, после се прибавя пикел и зъбци на алпийски обувки, и още цял ред помощни средства. В последните десетилетия, много след като Еверест е изкачен, не се ценят изкачванията с изкуствен кислород и алпинистите следват стария принцип за минимум изкуствени средства.
При смъртоносно разредения въздух апаратурата е физиологично задължителна. От оскъдния кислород кръвта се сгъстява поради повече червени кръвни телца – адаптация за използване целия достъпен кислород (хемоглобинът носи кислорода) за изгарянето на храната. Кислородът все пак не стига и клетките са лишени от енергия дори за оцеляването без катерене. Капилярите се свиват и запушват от сгъстената кръв, кръвотокът в периферията на тялото, в пръстите на ръцете и краката става опасно бавен, клетките започват бързо да загиват, лишени от храна и топлина. Ръце и крака стават неусетно безчувствени и мускулите се вдървяват. Некрозата е неотвратима – тъканите умират, побелявайки, а след това стават черно-сини. След около два дни в белите дробове и в мозъка се изцежда течност и човек заболява смъртоносно от белодробен или мозъчен оток. Алпинистът е безпомощен – с вдървени ръце и крака, неспособни за захващане и стъпване, остра дихателна криза, бързо изтощение и неумолимо умира.
Апаратурата доставя кислород за дишане през система от тръби и вентили, притокът се регулира от алпиниста. Но тя е твърде тежка и неудобна, а изкуственият приток на кислород прави тялото зависимо от него и то не се адаптира (аклиматизира) към екстремалните условия. Свежият кислород решава проблема с кислородния глад и цялата верига от тежки поражения, правещи мястото „зона на смъртта“, но подменя реалността: изкачването вече съответства на 6000 м. И представете си катерене на осем хиляди метра по трудни терени с десетина килограма в повече на гърба. Тежко е и бавно, трудно се борави с всички тези маски и вентили, закрепване и свързване, следене на разход. Апаратите от 1922-24 са на алуминиеви самари, покриващи целия гръб, с място за три кислородни цилиндъра – над 12 кг.
Алтернативата е без кислород, но с аклиматизация: постепенно и методично адаптиране на тялото към височината с изкачвания, биваци на по-високо и слизания.
Алпинистите първопроходци на осемхилядниците са до един силно мотивирани, фиксирани в изкачването. Не можем да подценим никого от неколцината от 1922 и 1924, изкачили се в зоната на смъртта, както и от следващите експедиции. Пределната мотивация разширява областта на риска, който поема всеки от тях. Джордж Малъри е специален: той е намерил подстъпа и правилната линия за изкачване и изглежда единствения обсебен от върха. Кой друг, ако не той, изпъкнал пред всички в целия проект Еверест от проучването през описването и подходите за изкачване до самото изкачване – първо на най-високия връх? И когато това е последен шанс за експедицията, трета поред, и навярно последен за теб, ти си обсебен в буквалния смисъл.
А това включва варианта да не се върнеш. Даваш всичко от себе си до върха и след това си изцеден. Стъпките надолу стават пак мъчителни, по друг начин: ти си изтощен, отпускаш се и рискът е още по-голям, при това подценяван. Целта вече не е нагоре и не е връх, демобилизираш се. Огромно мнозинство от загиналите намират смъртта си на слизане. Някои допускат, че Малъри и Ървайн (или само Малъри) са достигнали върха този ден. Но да се качиш и да слезеш жив и невредим е по-ценно с оглед на човешкия живот и на пълнотата на изкачването – то е цикъл от основата през върха до основата. Това правят Хилари и Норгей през 1953, но реално цялата им експедиция, защото екипът е подготвил линията почти до върха.
Какво значи „Защото съществува“, „Защото е там“? Трябва да избегнем всякакъв патос и спекулиране, защото ще излъжем, а тук лъжата е забранена. Вестниците още от тогава пишат за покоряване (conquer) и за героизъм, но са подведени от военния подход и от трагедията. При благополучно връщане на всички без изкачване за героизъм не се пише. Излиза, че самото загиване създава „героите“, и именно така се е получило с Малъри и Ървайн.
Но защо живите Нортън и Сомървел да не са герои? Смея да се захващам с отговора, защото съм го изпитал неведнъж през десетки години алпийски приключения. Върхът е там, забил ледено чело в небето и излъчва предел, истина, жестока реалност и предизвикателство. Можем да лъжем за всякакви постижения, да ги интерпретираме всякак, но върхът не позволява алтернатива на истината. Хората имаме в природата си това предизвикателство: да достигнеш, да завземеш, да отбележиш като свое, да го имаш като плячка. Това е вкоренено в инстинкта на ловеца-воин от праисторията на нашия вид. Ние сме ловци и събирачи. Но върховете не са територии, те са точки за изпитания. Ние ги използваме за изпитване на нашите граници, след като цивилизацията е обезсмислила завоеванието за оцеляване.
Използват се много и „дух“ и „душа“. Духът движел алпиниста нагоре, а не тялото, което търси единствено оцеляване. Къде е този дух? Няма дух, който да замени дишането и да превъзмогне мъките на тялото. А духовността на християнската цивилизация е в смирението, покаянието и опрощението. Няма религия, която да проповядва това завземане. Атеистичният екзистенциализъм и абсурдизмът на Камю също не казват нищо за „постижението“, освен че трябва да устоим на безсмислието. Съвсем неприемлива за случая е и манията да се прочуеш и името ти да се носи от медия в медия. Кой си причинява пределни мъки и евентуална смърт заради славата?
Ситуацията с пределно трудното изкачване е като други ситуации в екстремните спортове и приключения: рисковано пределно усилие за постигане на нова, по-трудна, пределна цел. Едновременно се бориш за оцеляване и за изкачване на върха. Оцеляването не изисква непременно да се изкачиш, а точно обратното: да оцелееш означава да се върнеш надолу към безопасно място. Ти вървиш обаче нагоре към целта си и срещу оцеляването си, към все по-вероятна смърт. И все пак държиш да оцелееш, оцеляването не само е цел, но и необходимо условие, за да стигнеш върха. Освен това истинското постижение не е просто да се изкачиш, а и да слезеш жив.
Двете цели: оцеляване и постижение, като първата е условие за втората, са в конфликт. Комбинацията на оцеляване през изкачване и слизане е изключително маловероятно начинание над 8 000 м., особено без изкуствен кислород. Едва се движиш нагоре, а трябва и да преодоляваш сериозни препятствия, да избягваш измръзване на ръце и крака, да дишаш нормално и да избегнеш белодробен оток, да понесеш мъката да местиш краката напред, да дишаш, да живееш. Това става в ритъм: вдишване-издишване на всяка крачка – веднъж или два пъти, спиране след десет крачки с десет вдишвания, и отново, и пак. Стъпките са малки в снега, на леда или на скалата, фокусирани: да се задържиш, да се изкатериш, да се издигаш на сантиметри и така хиляда метра по вертикала, до следващия лагер, а накрая до върха. А после надолу обратно: до щурмовия лагер, до базовия лагер. Постоянна слабост, задъхване и изнемога, замайване и примиране, сухота в гърлото и студ. Краката омекват до следващото стъпване, нагоре спонтанно се поспираш, надолу спонтанно се залюляваш. Пейзажът е ярък и нереален, ти си на много чуждо място. Цялото тяло крещи: „Надолу!“. Прилича ли това на покоряване? Прилича ли това на героизъм? Прилича ли на духовно събитие?
„Героизъм“ е изхабена и подвеждаща дума. По-точно е „подвиг“: по-двиг, прекрачване на граница, границата на възможното в дадени условия. Къде е пределът на възможното – няма друг начин да се види освен в реален опит. Човек в такава ситуация опровергава медицински проучвания в лаборатории. Телата се адаптират и към такива условия. Поставени в барокамера, от която въздухът се изпомпва регулирано, на алпинисти са поставяни задачи. Те се справят много зле при разреден четирикратно въздух, някои не могат да съберат две и две, а на Еверест не само вземат важни решения, но и се изкачват успешно, връщат се живи и понякога спасяват други. Може ли това да е завоевание на безтелесен дух?
Подвигът е преместване на границата напред, по-вдигане на летвата, като изключително трудно откритие или невероятно постижение, които променят биографията и понякога историята. Подвигът за теб може и да не е значимо световно постижение, а просто да се добереш жив след счупване на кост до базата. Това е преместване на човешки граници на оцеляване и успех при много трудно и тежко състояние: липса на храна, вода, кислород, планинска болест, нощ, много ниски температури, измръзване, и най-вече тежка травма на голяма височина.
„Защото е там“ е хубава, силна фраза с огромен заряд за коментари и интерпретации. Никак не искам да пълня това есе с повторения на много пъти казвани неща. Всички те се отнасят до героизма. Прието е, и никой не смее да го оспорва, че хората имат висши достижения като откриването на огъня, поемите на Шекспир, музиката на Моцарт, относителността на Айнщайн, достигането на полюсите, създаването на компютрите.
На това равнище, макар и от друг тип, се поставя „покоряването“ на най-високия връх. Тази дума ме дразни и винаги е дразнела хората с планинарски опит, защото изразява превратно разбиране. Как изглежда един покорен връх или полюс? Може би се покланя, или пък пуска господаря си с предимство, или пък му служи?
Планините и върховете им не подлежат на покоряване, а на достигане до най-високата точка. Върховете над 8000 се достигат с огромни усилия при благоприятни условия от пределно мотивирани и много подготвени хора, посветили се на тази цел. Ветровете и снеговете, разреденият въздух и студът не стават по-малки. Еверест продължава да убива хора, пъплещи по него. Как изглежда покореният Северен ледовит океан за разлика от непокорения?
Наистина има белези на „завладяване“ на един осемхилядник: по маршрута има доста въжени парапети, бутилки кислород, на някои места даже алуминиеви стълби. Това обаче са белези на нашето опорочаване на върха и принизяване на постижението. Тези „помощни средства“ принизяват, те са част от боклука, който трябва да игнорираш, ако искаш постижение.
Аз не съм съгласен с „висшите достижения“ като актове на геройство. Това води към неприемливи препратки към дълбоката и пълна с митове история като „хероическата епоха на Древна Елада“. Херакъл е удушил още като бебе смъртоносните змии, Ахил е сразил Хектор пред Троя. В по-нови времена Кортес с триста души е завладял цяла една империя и цивилизация. На друга плоскост е кацането на хора на Луната през 60-те години.
Геройството е публичен мит, който фалшифицира и изопачава постижението, фалшифицира живота на „героя“, изтривайки всички негови слабости дотам, че се превръща в икона. Хората не действат с такава мотивация и не са такива. Те не си казват: „Ще направя нещо велико, за да ме запомнят като герой“. Забелязали ли сте, че за герои се провъзгласяват и се славят мъртвите? И че на героите се прощават прегрешения, понякога престъпления, и се премълчават всякакви „петна“ в биографиите. Нещо такова е станало и с Малъри: той е икона, културен герой. Премълчават се слабости, а после се разказват като пикантни тъмни деяния на героя или гения. Но Малъри, също като другите, извършили подвиг, никога не е намеквал за подобен мотив и изобщо „героизмът“ не работи реално. Той е казал: „защото е там“, а не „защото искам да направя нещо ново за цивилизацията и да ме славят като герой“.
Високите постижения типично не са мотивирани от висши идеи за саможертва. Хората не се жертват, без да са обхванати от импулс, например за идея, за давещо се дете, за човек в тежка беда, но и тогава не искат да загинат, а така се случва. Хората не стават герои по свое решение и неговото изпълнение, а по силата на културни нагласи и обстоятелства, отговарящи на ценности на групата, рода, племето, нацията, империята. Героите се произвеждат от културите. Какво ценно има в това, че Ахил е пронизал с копие Хектор, а после е влачил тялото му около Троя за назидание и отмъщение? Тази безсмислена за нас жестокост е точно героизмът в културата, създала Илиада: жестока култура на насилственото завоюване.
Не, оставете геройствата.
Другият мит е, че културните герои (колко перверзно!) го правят заради другите, заради нас. През 1994, когато българската експедиция изкачи Еверест пет пъти и Христо Проданов остана там след изключителното си солово изкачване, писателят Йордан Радичков каза: „Те го изкачиха вместо нас“.
Не. Те не го направиха вместо нас, най-малкото защото на повечето от нас не им пука за Еверест. По-близо до истината е: „Те го правят за идеята“: да бъдеш пръв на най-високия връх, сам или без кислород, да откриеш основен закон на природата, да създадеш компютъра. Тук още нещо дразни с фалша си: думата „идея“. Сякаш някакви абстрактни мисли и представи витаят във въздуха и някой герой се наема да ги реализира. „Трябва да се завладеят ацтеките“, „Еверест трябва да се изкачи“, „Човек трябва да стъпи на Луната“. Такива идеи назряват в реални човешки глави само когато им дойде някак времето и те са постижими като проекти, назрели като постижения в цивилизацията. Да, големите постижения са плод на назрели идеи, за които се намира начин за реализацията им. Но това не обяснява защо именно този човек или тези хора са успели и как са го постигнали.
Най-близо до истината за върховните постижения ми се струва обсебването на отделни хора. Някои още от деца са „отнесени“, „реят се в облаците“ и лелеят свои съкровени мечти. Това не е толкова идеалистично, защото кореспондира с дълбоки инстинкти на човека-ловец и хищник, който проучва нови пространства. Когато пораснат, те остават в този свят на мечтите и търсят поле, реална цел, която да въплъти мечтата. Цел, мечта, инстинкт не са разнопосочни: тук няма място противопоставянето на „високи човешки идеали“ и „низки животински инстинкти“. Това обяснява защо толкова често героите се оказват и престъпници. Те правят повече, позволяват си повече от другите.
Един човек още от дете има голяма мечта и насочва целия си живот към нейното осъществяване. Тя или той мисли за нея, фиксира се в нея, учи се за нея, тренира за нея, става готов и я формулира като цел, планира я като проект, събира средства за нея, създава организация за постигането на целта. И накрая прави постижението действителност, като прокарва пътя към него и го осъществява. Понякога мечтателят (мечтателката) е авантюрист, не добре приеман в обществото и ненадежден за мирно сътрудничество. Поети и писатели, художници и композитори често са безогледни егоисти, самотни алкохолици или публични пияници. Алпинистите са специални и в това: те не изпадат в лоши навици и не се потапят в алкохола и депресията, защото имат трудни задачи за тялото. Те са надеждни, поемат ангажименти и тежки задачи, обичат да работят, защото алпинизмът е тежък и организиран труд, типично с голяма група. Те са далеч от престъпни наклонности, защото агресията им е силно трансформирана към върхове, а не срещу врагове: заменили са битките с борби за нови пространства. Често алпинистите имат диагнози: Малъри е имал астма, нашият Боян Петров имаше диабет. Как човек с астма отива на 8000 и се справя? Човек напира да превъзмогне слабостта си, да стане повече от това, което е.
Голямото постижение обикновено е дело на един живот. То няма нищо общо с културното геройство за самия автор, нито пък с върховния алтруизъм и саможертва. Ако буквално си залагам живота, трябва да очаквам нещо адекватно: няма да го заложа за „културна ценност“. Това не е нещо изключително, духовно, свръхчовешко. То просто е максимален израз на вродения в хората стремеж към проучване и достигане на нови пространства. Другите същества също имат върховни постижения, заложени инстинктивно, както и нашите. За някои от тях ние хората не можем и да мечтаем: просто не сме устроени така. Змиорките плават хиляди километри нагоре по течението на буйни реки, за да хвърлят хайвера си, като по пътя много от тях загиват. Казвате „безсъзнателно“? Опитайте безсъзнателно да изплувате срещу водопад.
Хората аналогично на тези змиорки и прелетните птици, които летят хиляди километри и кацат точно на познатите си места, могат да се изкачват нависоко до пределни нива, където всеки живот е невъзможен. Хората, аналогично на тези змиорки и прелетни птици, само че с помощта на изкуствени средства, могат на кацнат на Луната и навярно на други небесни тела. И това не е изключително за живота, защото вируси и примитивни бактерии оцеляват на предела от милиарди години.
Изумителното във всичко това е, че животът пробива пространствата отвъд всякакви предели и тук всяка граница е временна. И уникален принос към това изумително присъствие и експанзия на живота в суровите места на тази планета имаме ние, хората чрез някои наши представители. Ние сме телесно крехки и пробиваме в новите пространства с изкуствени средства: екипировка, техника, технологии и висока наука. Хората напредват в познанието, невъзможно за другите видове на тази планета. Но нашите познания и технологии не ни позволяват да постигаме естествено онова, което другите живи форми постигат.
В алпинизма измерението на естественото е много силно. Ценят се високо само онези постижения, които са направени при минимално използване на технологии и други изкуствени средства: свободно изкачване без въже и партньор, солово изкачване на осемхилядници и особено без изкуствен кислород, с голо усилие. Ти не го правиш за други и изобщо за нещо друго и тук няма заслуга: точно както в изкуството и в останалите творчески сфери. Това не се прави за нещо друго освен за самото изкачване. Когато си там, за да спасиш други хора, това е заслуга в човешката общност и е уместно да се оцени като героична саможертва, но самото изкачване – не: то се предприема и осъществява само при пълно ангажиране и отговорност, а това е възможно само ако разполагаш с това, което рискуваш. Да нямаш ангажимент извън това. Затова върховното постижение е чистото солово изкачване без изкуствени системи: кислородни апарати, въжета и изкуствени опорни точки.
Малъри е видял Еверест извисен на стотици метри над другите осемхилядници и на хиляди метри над морето от върхове в най-високата планина и от думите му личи колко силно е завладян. И от момента това става негова цел, не само цел на серията експедиции, на империята и цивилизацията. Ако не стане нечия цел, то и общността няма как да го постигне. Общността не се изкачва, империята не стига полюсите: отделни хора го правят, обсебени.
Върхът е там завинаги – впито в бездънното небе острие, което възхищава, респектира и плаши. Върхът приковава погледа и събужда неустоим стремеж да се изнесеш до острието му с цялата си крехкост и тленност. Той обещава дни на борба за достигане и пробив в граничната област на човешкото същество, промъквайки се покрай смъртта и утвърждавайки живота.
Тялото на Малъри е погребано на място в каменна камара от малката група през 1999 с импровизиран ритуал. Остават предметите, филмите, кадрите и думите.