(1 votes, average: 5,00 out of 5)(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)
Мъжът стои на ръба и поглъща пейзажа, а по-точно пейзажът го поглъща. Бурята е направила мястото пределно настръхнало, „фотографско“. Белият скален венец обгръща в широка дъга бушуващото зелено море, слято с небето. То се срива с тътен под мъжа и се разбива на пръски. Върнал се е в миналото, като е избягал тук. Бягството му не е първо и ще се повтаря, докато намери решение, но днес няма как да стане…
Днес бягството му е дотук, при отвесите на Тюленово. Морето не спира да блъска отвесния бряг и скалите, пръснати край брега. Отвеси от неговата младост, по които е пълзял с партньор или соло без въже. Соловите изпълнения свършваха с бухване в бистрите води. Катеренето е възлизане от всичко мътно, застояло и блатно към яснота. Когато тялото е вкопчено в схватка с надвесените форми, житейските драми избледняват, бориш се буквално за живота си и излизаш пречистен. Споменът от тези скали го изпълва и предизвиква отново. Как ли ще приеме тялото едно закъсняло вкопчване? С катеренето е приключил от две години, обеща на Дани да се пази за тях тримата с малката Мартина.
Бе срещнал Дани тук преди шест години. Изплува пред него на малката скала и в миг го превзе с мокра усмивка и черешови очи, опиянени от залива. После плуваха заедно и пълзяха наоколо по отвесите…
Върна се при загубената свобода и началото, със задавено очакване за някакъв край. Мъжът пристъпва по пътечка близо до ръба. Ето го Мостът! Трийсет метрова скална арка, под която зее начупена кухина. Стига до него и вижда паметна плоча, закрепена в средата на арката:
На ЧЕЧО
ОТ ПРИЯТЕЛИТЕ
До надписа – години и снимка на човека, който се е хвърлил от тук, младо лице с очила. По-нататък на самия ръб е закрепена друга плоча:
СБОГОМ КИРЕ
ОТ ТУК – КЪМ ВЕЧНОСТТА
Плочата е малка, без снимка и години, лаконична и сгъстена като човешката съдба пред бездната. Тук той спира и сърцето му спира. Пристъпва към ръба до плочата и поглежда надолу – кипеж и тежък ритмичен трясък. Там долу в камъните се е разбил Кирил и се е „пренесъл във вечността“. Вечност? Клише на безпомощния ни ум, прикривана с думи неизвестност. От тук до смъртоносното дъно е налудната смелост на отчаяния. Стои във вцепенение и се губи, грохотът дълбае забрава и тишина в пламтящия му мозък. Поема бездната, а тя го иска.
Напуснаха го. Дани му отне малката Мартина и я заведе при майка си. Поводът беше въображаема среща с гадже в заведение. Налудничава ревност, в която не виждаше любов. Беше видяла снимка във Фейсбук, публикувана от някаква позната. Мъжът, в полупрофил, беше припознат и разобличен като самия него. Последва невъобразима сцена, напразно отричаше. Същата вечер, почти в полунощ, те си тръгнаха. Марти се беше залепила за майка си и го гледаше като чужд. Две седмици звъня и пуска есемеси, никакъв отговор. Два пъти ходи до детската градина, но дъщеря му я нямаше. Бяха я спрели, за да я пазят от баща ѝ.
След седмица мъжът замина на археологически разкопки. Цял месец Лудогорието се печеше и земята изпръхваше без капка дъжд. Живееха в бунгала на суха поляна. Разкопките вървяха с методична монотонност. Разкриваха разрушени крепостни стени всред хаос от варовикови късове от тракийски град. Мъжът копаеше, изриваше, буташе колички и чоплеше с мистрия, а в главата му се въртяха едни и същи натрапливи спомени и мисли. Студентите си разменяха плоски шеги от типа: „Арбайт махт фрай“, а той бях загубил всякакви следи от чувство за хумор. Вечер засядаха около дългата маса на хаотични разговори, в които се включваше без ентусиазъм. Нощем в стаичката, която делеше с професора, се будеше и излизаше под звездите за цигара все с тази буца в гърлото.
Мобилната връзка се правеше на хълмче до руините. Телефонът мълчеше и той почти не звъня. Дани му вдигна два пъти. Били в Поморие с бабата. Можел да ги види там, неутрално място на 250 километра. Дани великодушно се съгласи той да говори с Марти, но тя „не искала“. Детето беше лоялно към майка си, без да разбира какво става. Мъждукаща интернет връзка имаше в хижата наблизо. Следобед мъжът прескачаше до там и вадеше таблета. Отваряше клюкарницата на Зукърбърг с отвращение, колкото да провери има ли нещо от тях двете.
Един ден в Месинджъра се появи: „Извини ме, припознала съм се, на снимката не си ти.“ Тази реплика не го зарадва, а направо го зашлеви. Сюжетът се повтаряше няколко пъти с жестока упоритост. Изтри я от „Приятели“ и добави профили на всякакви девойки. Остави я да ги вижда – специално. Сподели ситуацията с двама приятели в мрежата. Получи дълго съобщение от единия, в което обясняваше, че проблемът му е абстиненция. Когато не можеш да изтръгнеш тежка зависимост, смазваща привързаност към алкохол, дрога или човек, боли много. „Имам ли абстиненция към Дани, или само мъка по Марта? Обичам ли я, или не?“ Мозъкът му пулсираше и се разпадаше. Не можеше да се усмихне искрено, не му се говореше, болеше го, когато мълчи.
Идваше краят на разкопките. В безсънните нощи се оформи плана да отиде на морето и да покатери. В малка раничка мъжът подреди катерачни обувки „еспадрили“, лек екип и челно фенерче. На следния ден плисна дъжд, руините се наводниха и разкопките приключиха два дни преди срока. Студентите се пръснаха по автобуси и влакове за вкъщи, а той бях свободен да блуждая.
Понася се по напуснатото поле, изгорено от слънцето. Крайпътните дървета са замрели, по тях не трепва и листо, изнизват се назад в пълна тишина. Слънчоглед, царевица, гола обгоряла земя. Слънчогледите се крият посърнали, навели глави. Хълмовете се издигат и спускат сиви и безразлични. По полето няма жив човек. Пътят след Исперих е пуст и съвсем занемарен. Явно не е видял ремонт, откакто е направен. Този напукан, надупчен и изоставен асфалт, лице на безхаберие и мизерия, затяга буцата в гърлото му. Място, захвърлено в праха на безвремието. „Трябва да заредя газ и да се отдам на пътуването“. Затишието е бременно с буря.
Радиото пращи, къде са десетките „национални“ станции? Цифрите на радиовълните текат и пак спират на БНР – единствен и неизбежен звуков фон. Преминава през няколко бедни села по пусти улици, край глухи магазинчета и празни кафенета. Няколко пъти мярва по селските пейки сковани старци с отпуснати ръце. Угнетението се усилва и уляга, расте и се просмуква в цялото му тяло, превзема го.
Мъжът спира на миниатюрна бензиностанция. Човекът е сам и опърпан като фирмата си. Пита го за тоалетна, колкото да каже нещо. Оставя го да зарежда и минава зад малката постройка. В клозета той усеща задушаването с всяка фибра. Гърлото му се свива в спазъм и в гърдите му се надига вик.
И отново се понася през равнината, през спрялото време и борбата с надупчения асфалт. Главният път е още далеч. Мярва стадо крави, пасящи лениво край банкета и спирам. Излиза да поразхлаби гърлото и диша дълбоко. Пастирът се подпира на тояга и го гледа. В погледа му няма любопитство, а само някаква унесеност. От сянката на дърветата се изправя забулена жена. Мъжът махва за поздрав и се усмихва. След няколко километра вижда очукана табела – трикрила перка с надписи: Варна–Шумен–Исперих.
Отново пуска радиото. Съскане, после пак „Христо Ботев“. Говори школуван глас, сякаш записан от преди петдесет години. Другарката от културния отдел разказва за творчеството на Мungo Jerry, групата на английския поп изпълнител Рей Дорсет от началото на седемдесетте, а стилът напомня беседа по културни въпроси от онова време. Престарелият Дорсет е май в Банско сега, на фестивала. После зазвучава и забравеният хит:
Чик-чичик-чик-чичик
In the summertime when the weather is hot
You can stretch right up and touch the sky
When the weather’s fine
You got women, you got women on your mind
Have a drink, have a drive.
Go out and see what you can find
През лятото, когато е горещо
можеш да се пресегнеш и да докоснеш небето…
Когато времето е хубаво, имаш жена в ума си.
Пийни едно, подкарай колата,
излез и виж какво можеш да намериш.
Май се танцуваше в този ритъм и това беше станало дори мода: смешно удряне на бедра и хълбоци един в друг, как беше името на танца? Аа, кунфу. Мъжът разтяга устни в крива усмивка. Поглежда се в огледалото. Усмивка, която държи на разстояние всички около него. Той угася радиото. Закапва едро, а после се сипва пороен дъжд и равнината плувва в сива пелена. Колата излиза на главния път за Шумен. Той кара плавно и сякаш плава, порейки мъглата. Безлико място, тегаво време, тъжна страна, но красива. „Отивам на морето, за да посрещна слънцето… утре“.
Наглася джипиеса за Тюленово, към двеста километра. Скоро излиза на магистралата, асфалтът лъщи, дъждът блъска на талази и той едва вижда напред през бесните махове на чистачките, които сякаш искат да го изтрият. Линията на екранчето води на запад от брега, встрани от Албена и Балчик, далеч от утешаващата глъчка. На една бензиностанция спира, набира номера на хотел „Орбита“, запазва стая, взема си сандвич и продължава. Вали сякаш за последно, небесната вода се излива като потоп. Плувнали пусти пътища, фаровете едва пробиват полумрака. В главата му не спира да звучи тъпия рефрен на Дорсет:
Have a drink, have a drive.
Go out and see what you can find!
Късно следобед мъжът влиза в Тюленово. „Орбита“ е близо до рибарския кей. Семейният хотел спи като след сезон. Хазайката го посреща и настанява, на коридорчето се сблъскват с лъчезарно момиче, той няма сили да я заговори. Оставя куфара, взема фотоапарата и излиза да се разведря – дъждът е спрял.
Тук двама души са се хвърлили от трийсет метра и са се разбили, навярно тласнати от разкъсваща липса на ясен път. На какъвто и да било, дори отвличащ смисъл. В главата му се върти натрапчив клип с тялото му, което се удря и разпада долу. Болката отново се разраства, човекът я поема и превръща в някаква неестествена и нарастваща наслада. „Финалното решение е под мен. После тук ще закрепят още една табелка.
Пълни глупости! Къде е „красотата на болката“ и „духовното извисяване от страданието“? Няма достойна депресия. Да си зле е просто беда, която сам си причиняваш. Депресиите се усилват в облачно, мъгливо и притулно време като днешното. Знам, че серотонинът ми е паднал драстично“. Мъжът се изтръгва от пропастта, от надвисването си, въздъхва и поема към ресторанта. „Време е за едно питие и вечеря. Вкусна морска храна! А утре ще видим… Ще покатеря наоколо, напук на обещанието“!
Ресторантът е надвесен над залива, клиентите са оредели, а сервитьорите се скатават някъде. Мъжът сяда до прозореца към морето, луната пробива облаците, той отваря менюто. Разглежда го, но не може да „вкуси“ нищо и не усеща никакъв глад. Поръчва си само ракия и салата. Площадката за живата музика е пуста. Наснреща сламено руса жена плаща сметката и догонва дъщеричката си. Той отпива и блуждае, включва фотоапарата и разсеяно гледа заснети мигове. Алкохолът го сгрява, но не го отпуска.
Без жалост и надежда мисли за нея: „Тя отнема дъщеря ми, използва я срещу мен и я наказва без вина. Това се е повтаряло няколко пъти и ще се повтори пак. Луд съм, за да се терзая по такава жена… Но кой избира това? Любовта (кисело разтяга устни) ни превзема и обсебва: болка, обида и стягане в гърлото, широко отворени детски очи“. Брегът тъмнее и утихва, като да заспива. Мъжът пие втора ракия, но не може да се отпусне в обятията на тази лунна вечер. „Ах, колко ми липсва приятел на тази маса!“ Небето се променя бързо, сивите облаци се разкъсват. И тази бледорозова кръгла луна! При пълнолуние лудите са особено активни, затова ги наричат „лунатици“… Ресторантът обезлюдява, а той е още трезвен, макар и с мътна глава.
Морето сякаш се изтощава и заспива.
Go out and see what you can find!
Пореха прозрачните води между белите скали, пръскаха се и се гонеха. Изкатерваха се до върха на някоя скала и се хвърляха във водата. Сега той е пак тук, за да се намери на светлинни години от онези дни. Плаща и се потътря към изхода. Попива с тялото си залива и потръпва. Всичко се е променило! Заливът е утихнал, вълните са приглушени, небето е пречистено от бурята, луната свети. „Ще трябва да се прибера в празната стая. После ще се въргалям в чаршафите, ще пуша на балкона и ще чакам утрото. Спасението на утрото. Безразличието на утрото. Наказанието на утрото!“
Мъжът изкачва пустата уличка, трите хотела са тихи и присветват полусляпо. Озовава се до входа на „Орбита“. Посяга да отворя вратата и се спира. Превърнал се е във валмо от нишки, което трябва да разчисти или да разкъса… „от тук – към вечността“ – лесно е да се напише! Потреперва – в тази нощ трябва нещо да се изясни и приключи.
„Вярната посока не е надолу, Кире, а нагоре…“ Нагоре валмото се разтваря. Трябва да излезеш от дупката, било по кал или по скала, но да се изтръгнеш с тяло, защото умът, оставен на себе си, блуждае и се гърчи. Възлизането е трудно и в тази нощ налудно…, но затова пък безвъзвратно. Мъжът се разтреперва. Отива до колата и отваря капака. Хваща раничката и замира в колебание. „Нощем? Соло по трийсет метра мокър отвес? Винаги има първи път и никога не е късно да откачиш под луната“. Бурята се е изтощила и морето му дава шанс.
Той тръгва с раничката на рамо, стига брега с лодките. Напред са проблясващите гребени на вълните. Горе е лунният диск, пробиващ облак и обвит в ореол. На стотина метра на юг е Арката. Там вълните се укротяват… „Не съм я изкачвал от кога? И никога нощем“. Спира до първата лодка, оставя раничката, съблича се. „Сякаш се готвя за екзекуция“. Обува еспадрилите, притяга вървите, идва познатият страх, който помита вцепенението. Усеща тръпката в пулса и в мускулите, битката ще се състои. Загрява по привичния начин – кръгове с ръцете напред и назад, кръгове в кръста, напати наляво и надясно с краката. Челникът работи и е непромокаем.
Мъжът пристъпва смело във водата, нагазва и скача с главата напред. Студено та чак сърцето примира. Вълната го залива. Гмурва се в черното, да свикне. Посоката я избира инстинктивно. След десетина метра завива надясно и плува почти под вода и по усет. С всяко движение той се успокоява и фокусира.
И вече не се чувства луд, дори объркан. Пред него е надмогването или поне изтръгването. Той пори вълните и прави леки гмуркания, под водата е глухо и чува ударите на сърцето си. После отново изплува под тази омагьосваща луна и танцуващи отблясъци. Взира се в надменния бряг вдясно. Скалите се открояват призрачно, релефите се очертават с дълбоки черни сенки.
Той стига до заливчето с моста. Тук отвесът е пълен, вляво е рамото на арката с полегата форма, вдясно отвес и лек надвес. Водата е спокойна между едрите камъни. Спира при стърчащ отломък, приютен от вълните, изпълзява и се изправя. Лъчът на челника облизва варовика насреща. Очертава си линията: право нагоре, после надясно покрай надвеса, следва гънката. В главата му прокънтява даденото обещание: „Никога повече няма да рискувам живота си. Заради Марта и теб, за онова, което е между нас!“ …
Обещанието бе следвал обезличаващо, не вдигаше телефона за катерене, партньорите го оставиха. Остави си малки излети… „Прости ми, Марти! Трябва да погледна в себе си, а ми е още мътно. Само тази разтърсваща тръпка ще ме избистри!“ Насочва снопа светлина. Гледа релефа, повече помни, отколкото вижда в светлия кръг. В този миг гърбът му изтръпва от студен удар. Морето го тласка и предизвиква. Целият му страх се е оттеглил. Скача в дълбокото, светлината на челника играе в чернотата, възлиза нагоре и опира длани в скалата.
Първите движения са мъчителни, само на ръце. Напипва ръбчета за първите фаланги. Набира се и се зацепва с краката на триене. После още едно сигурно захващане. Челникът очертава гънките добре. Вижда на два метра нагоре и тази осветена област се разширява с всяко следващо движение.
Мъжът възлиза все по-уверено и стъпва все по-сигурно. Влиза в плитка ниша, скалата тук е суха. Надясно тръгва тесен перваз. Пъха пръсти в плитка цепка и намира с носа на обувката прагче. Тук е мокро, но обувките държат. Накланя торса наляво в противонатиск. Нагоре намира нова хватка. Усмирява дишането. Чува приглушена вълна отдолу. Вече е набрал височина.
Изкачването завършва само след минута. Мъжът наднича над ръба срещу заспалите къщи. Измъква се целия и се изправя на ръба. „Направих го!“ Обръща се към луната, вдига ръце. Ръцете го болят и трепери, но главата му е бистра! „Мога да се върна у дома“. Усмихва се широко и сякаш изведнъж отново го приемат и поздравяват.