ВАСАНГА

(2 votes, average: 5,00 out of 5)

(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)

Планината е напоена със златисто сияние на фона на канелено небе. Изкачвам се над езерото по трева с блестящи капки, не усещам тежестта си, взирам се в стъпалата си, те се полагат сами, без мое участие. Склонът се изправя и идва скален праг. Хващам горния ръб, а ръката ми е прозрачна. Стигам площадката. Ето го малкия зид, площадката, стрехата от гранитна плоча. Леговището на белия йога. Старецът е тук, замрял е в поза лотос. Прокъсана риза виси от раменете му. Краката, със суха черна кожа под продрани панталони, са надлежно кръстосани. Едното коляно се подава с капачката навън. Торсът е изправен, главата, леко приведена, опира в надвеса. Лицето му е на дълбоко медитиращ аскет. Черната кожа е прилепнала о черепа, зъбите леко се подават, косата и брадата са сплъстени. Очите са черни бездънни кухини. Срутвам се, разтрисам се и стена. Старецът напомня на мумифициран китайски Чан майстор.

Това съновидение ме преследва вече цял месец. Отново потеглям към Седемте езера, към върха над Петото езеро с обиталището на Васанга – белия йога. Запознах се с него миналото лято на Езерата.

Бях опънал палатката зад старата хижа до Рибното езеро, а не както обичайно – в покоя на Харамийското. Трябваше да зареждам лаптопа, имах да пиша – на Езерата работя леко, главата ми е ясна, намирам точните решения. Сутрин писане, после преходи из планината и катерене по леки скали.

Тук са вече дъновистите, очертали са лагера си с бяла лента и аз съм попаднал вътре. Това разбирам от настоятелен брат, отговарящ за лагера. Мъжът е на около шейсет, предлага да се регистрирам, да платя такса или да се изнеса. Плащам му и обещавам да се изнеса след два дни.

На сутринта до мен виждам две палатки – на младо момче и на момиче, познават се явно от Братството. Радват се на срещата като жадни странници в оазис. Момичето е некрасиво, но срещата я озарява. Изглеждат ми някак наранени и намерили лек тук при своите. Бели братя и сестри слизат до поточето и се поздравяват със „Светъл ден!“. Ходят на паневритмия на три места: долу при първото езеро, горе под Харамията и отсреща пред Бъбрека. Езерата имат специални имена за дъновистите, Харамийското е наречено от Учителя „Езеро на чистотата“. Какви хора стават бели братя? Виждал съм какви ли не, българи и чужденци, най-често французи. Много ми изглеждат неориентирани. Явно който дойде, е добре дошъл.

Днес изкачвам на един дъх Харамията и след кратко слизане отвъд пъпля по стръмен ръб към билото и връх Раздела. От платото поемам надолу към по пътеката край езерата. Седемте рилски езера са едно под друго. Първо минавам покрай Сълзата. Тя лъщи в зелено под Езерния връх, един купèн с панорама към всички езера. На върха между каменните кулички се прегръщат двойка влюбени.

От премката се отваря Окото. То лежи в дълбок циркус и синее в тюркоазено. От северната му страна се белее сняг, отрязан над водата. Застивам на пътеката. По езерото блещукат искри. Проблясват на вълни за стотни от секундата. После облак закрива слънцето и Окото потъмнява. До снежния бряг водата става бледосиня. Потръпвам: вятърът отвява топлината от гърба ми на секундата. Спускам се до езерото и поспирам, а после и до Бъбрека. Присядам на полянка пред Близнака, насреща е канарата на Харамията. Двойното езеро е в дълбок циркус – огромна леща, която сякаш фокусира космически енергии.

На следния ден до хижата се появи Васанга: беловлас и белобрад, бос и усмихнат. Загорял, в бяла риза под бяло яке и бял панталон. Усмихва се, леко притеснен от фотоапарата ми. Игриво пламъче блясва в сините му очи. Щракам много пъти в опити „да го хвана“, но ми убягва. Сядаме на пейката и се запознаваме – Васанга (Владимир), йога. Пием чай, човекът излъчва ведрина и тиха сила. Живеел над Бъбрека, дошъл да си зареди телефона. „За какво ти е телефон? – Имам си ангажименти“. Васанга не се държи като отшелник.

Предлага ми да се качим на Харамията. Давам му аванс, а той направо се носи пред мен. Минава по камънака като флуиден и ме изчаква с усмивка. По стръмния ръб най-горе, който ми взема дъха, той говори като долу на пейката. На върха сме – тясна площадка с пълна панорама. Сядаме, питам го как е станал толкова издръжлив. Васанга разказва за йогата Махариши, от когото е получил посвещение. Събира билки, разработил е своя терапия.

Изправяме се. Искам да зърна западната стена, да я огледам отгоре. Слизам леко и след няколко стъпки я виждам. Васанга ме следва, показвам откъде искам да се изкатеря утре: отвесен кафяв гранит с тревни первази, отрязан от ръб като трион. Той ме поглежда изпитателно и ми се чуди: „Знаеш, че трябва да внимаваш, нали?“

Сутринта към шест ме събужда гръмогласно пеене. Подавам глава и се изхлузвам. На близкия хълм стои мъж и пее с цяло гърло срещу изгрева. Аха, бял брат. Гледам на дисплея кадри от Харамията: стената с плочата, кулоара и ръба, прокарвам си линия. Изкачвам се на хълма, правя гимнастика и оглеждам върха. От запад той прилича на бюст на мъж с качулка, а двата ръба са като мощни ръце.

На тръгване оставям личната си карта в палатката „за всеки случай“. Екстремно катерене по кулоара и ръба няма, но може да те подведе изваден камък или да се хлъзнеш на мокра трева. Западната стена е усойна, кулоарът е винаги влажен и крие отлепени през зимата блокове. По средата на стената се точи тревен перваз, лъскав от роса.

Възлизам по сипея към стената, задъхвам се. Спирам в дъното на кулоара до висящ скален „език“. Над мен е вертикален жлеб, затворен от блок по-нагоре. Първите метри са въздушно катерене на малки опори. При блока се изнасям вдясно над зеещ отвес. Полазват ме познати тръпки, оглеждам се най сигурна линия. Там долу не съм сигурен във верните житейски стъпки. Тук формите и решенията са ясни. Следвам релефа и подминавам зеления корниз. Възлизам в жлеб под къс небе в гранитна рамка. После нацепена стена със стърчащи късове, опасна за соло. Намирам сантиметрови ръбчета за носа на обувките и се изнасям, камъче се хлъзва под крака ми и за секунда губя опора. Излизам на малък корниз и изкачвам винкел, на ръба съм, слънцето ме гали. Малко вляво, малко вдясно, възлизам в еуфория. Точно под мен блести Близнака. Ръбът се чупи и към края се разтваря в ронлив склон. Изправям се на връхната площадка. Езерата блестят като капки на дланта ми.

– Пууууууууу!

Сядам, преобувам се, отпивам вода. Тениската лепне по тялото ми. Долу на равната поляна белите братя се носят в кръг по двойки. Ръцете са напред и после нагоре, краката пристъпват в синхрон, чувам и музиката. Не мога да се откъсна от зрелището: ритуалния танц паневритмия. Кръговете рисуват символ от преди хилядолетия: небе със слънце.

Слизам на поляната, гледам танца и се опитвам да вникна в него. В центъра на кръга са музикантите, всички пеят. Разпознавам наши, келтски и северни лица. Погледът ми е прикован от млада двойка. Мъжът е строен, с дълга коса на опашка, дълга черна брада. Жената е елегантна, косата се вее на гърба ѝ, носи се като самодива. Облеклото им е комплект: бели дълги ризи с ресни по края, бели панталони, тесни пояси с цвят на злато. Пристъпват с разтворени ръце един към друг, той докосва деликатно хълбока ѝ.

Намирам Васанга наблизо, ще има лекция за богомилите. Промъкваме се между клековете по тънка пътечка. Всяко местенце е заето с палатка, пред палатките примуси и храни в купи: най-вече жито, леща и грах, най-старите храни. Йогата минава флуидно, а аз го следвам припряно и често повличам клековете. Стигаме до централата на лагера – полянка на билото. Склад, трапезария, кухня, аромат, готвят обеда. На изток е „залата“ – стръмна поляна, в дъното каменен подиум.

Лектор е човекът, който ме прие долу. Намира родство между богомилите и белите братя. Но богомилите са делели света на духовен и сетивен, създаден от Дявола. Как този лъжовен свят се обожествява от дъновистите като хармония? После за европейския път на богомилството, „донесло Ренесанса“. Споделям съмнението си с Васанга, а той вижда корена в есеите. Есеи, богомили, бели братя – бунт на отцепени ереси, отхвърляни и преследвани.

Петър Дънов, нарекъл се Беинсá Дунó, не е бунтовник и е виждал в природата една „монархия“. Записките, издавани в десетки книги след 1990, са „народна религия“, култ към слънцето, земята и любовта. Дънов е следвал теология в Щатите. В България създал Бялото братство, избрал Езерата като ритуално място, каквото е вече близо столетие. Обаятелен, завладяващ и озаряващ учител, който е живял според учението си, световно известен.

Оставям Васанга при братята и слизам към потока. Търся място да поседя насаме край бистри води и се озовавам до извора на Учителя. На бял камък като на екран са издълбани и оцветени в синьо думите:

БРАТЯ И СЕСТРИ, МАЙКИ И БАЩИ

ПРИЯТЕЛИ И СТРАННИЦИ

УЧИТЕЛИ И УЧЕНИЦИ

СЛУГИ И ГОСПОДАРИ

ВИЙ СЛУЖИТЕЛИ НА ЖИВОТА

ОТВОРЕТЕ СЪРДЦАТА СИ ЗА ДОБРОТО

И БЪДЕТЕ КАТО ТОЗИ ИЗВОРЪ

На дъното са символи, които не разбирам. Сестри и братя наливат вода от мраморния чучур в бели бидони с надписи: „смелост, дълготърпение, благост, милосърдие“.

Сядам близо до извора, на тревист корниз над малък водопад, който се спуска към Рибното езеро. Водата прорязва зелената поляна. Потокът неспирно тече, като запазва формата си. Някога умът ми беше бистър като тази вода и също толкова бърз. Сега често е помътен и забавен, течението му е затлачено от думи, грижи и болки. Катеренето ме е възстановило вътрешно, но още не съм пречистен. Кога изобщо човек е чист? Житейските грижи ме застигат навсякъде. Насочвам вниманието си към дишането – въздухът ме опиянява. Попивам планината. Оранжева точка се плъзва по ръката ми. „Растителна прашинка?“ Тя се стрелва и скача в тревата. Много подвижно същество… трябва да е листна въшка. То ситнѝ с крачета, непреброими за окото ми. Усеща ме като нещо чуждо, огромно и опасно! С буквално невидима глава реагира по-бързо от мен и съвсем точно. „Зрящите“ роботи с мощна оптика и „невронни мрежи“ изчисляват милиони пиксели в секунда, но едва заобикалят една преграда. Усмихвам се на чудото живот. Усещам докосване по рамото, до мен е беловласият йога.

– Хубаво местенце си намерил.

Медитирал съм в дзен стил, практикувал съм йога, изчел съм маса книги в двете традиции. Но сега имам жив майстор пред себе си.

– Водата сякаш ми чисти ума.

– Да, водата пречиства и отвън и отвътре. – Васанга е напълно чист: без петънце по себе си, погледът му е чист и думите са му чисти. Питам го:

– Как да се освободя от безпокойствата?

Очаквам обяснения, но Васанга ме насочва към дишането. Това го знам… на теория. Вдишвам и издишвам дълбоко със задържане. Но медитацията не върви – мисля си за майстора и за тъпотата си. Васанга се обажда:

– Искаш ли да те заведа до моето място?

Поемаме не по пътеката, а по линия, позната само на него. Старецът отново ме оставя и после намалява ход. Палецът на левия му крак е превързан, но това не му пречи. Моят десен глезен е неподвижен и съм нестабилен. До Бъбрека намираме група по йога, насядали в кръг с инструкторка, цялата в бяло. Старецът е посрещнат като гуру: видът му е достатъчен. Сядаме до учениците, трудно подгъвам десния крак. След сеанса с Васанга продължаваме по тънка пътечка в склона. Стигаме до полянка, в дъното ѝ са построени стъпала. Те водят до ниша с плосък камък, надвесен като стряха. Малки зидове вляво и вдясно. Вътре – сгънати дрехи, алуминиева купа, чаша. Йогата посочва:

– Това е леговището.

Сядаме на площадката. Долу се ширва зеленото плато, прорязано от пътеката към Бъбрека, а точно под краката ни блести езерото. На изток се извисява Харамията, вдясно от него е Езерният връх с пътеката до него, по която пъплят туристи. Ниско долу е Близнака.

– Страхотно място! – Виждам бялата палатка, поставена на полянката по-надолу. – И колко време прекарваш тук?

– Ами кажи-речи цяло лято. Есента става студено и слизам.

– Къде?

– В София, имам си жилище, работа.

– Имаш ли семейство?

– Имам голяма дъщеря, самостоятелно си живее.

Васанга ме кани да остана тук тази нощ, но аз имам проблеми в София. Той не настоява.

– Ела някой път да посрещнем изгрева.

– Сложна ми е ситуацията…

– Заслужава си, ще видиш. Със сигурност ще искаш научно обяснение. Добре, важна е хармонията между мозъчните полусфери. При подходяща практика се постига равновесие – въпрос на хормони, ендокринна система, зависима от мозъка. Дълголетието за Васанга не е самоцел. Важно е не колко живееш, а как.

При мен нещата се затягат, минава година на всякакви кризи, до Рила не стигам. Проучвам Васанга и Дънов. Йогата има лечебен център и се занимава с терапия. Владимир Зарев споделя, че наследил архив на братството, който пазел. Натъквам се на няколко разказа в мрежата. Надписът на камъка бил изсечен от Владимир Николов – руснак-белогвардеец, заселил се във витошкото село Мърчаево с брат му Сергей. Били пияниците на селото, но тръгнали с Дънов, оставили пиенето и станали каменоделци.

В Мърчаево се заселил и самият Учител в последните си месеци. През януари 1944 заради бомбардировките Братството се евакуирало в селото и настанили учителя у Темелко Темелков. През октомври той се върнал на Изгрева, в Борисовата градина. На 27 декември Дънов издъхнал в къщата в Мърчаево. За да издействат подобаващо погребение, учениците му се обърнали към Георги Димитров, някога подпомогнат от учителя. Чак след пет дни получили разрешение от вожда, а през това време тялото му не получило признаци на тлен. Мъртвото тяло на учителя изглеждало като мумифицирано. Прахът му бил положен в гроб на Изгрева.

Смутен от видението с мумифицирания йога, пълзя с тежка раница по стръмния склон над новата хижа. С излизането на билото планината се разкрива. Пътеката прорязва зелено плато, ширнало се като сцена между ридовете. Разпознавам кръговете за паневритмия. Вляво доминира черната Харамия. Вдясно се извисява канарата на върха над Бъбрека. Най-горе е облият гребен на Рила. Взирам се отдалеч за мястото на Васанга с надвесения камък. Разпознавам две полегати фази от канарата. Скоро съм пред езерото и синята вода ме поглъща.

На полянката пред Бъбрека е седнал пълен мъж в анцуг. Поглеждаме се недоволни. Той ме гледа с моята огромна раница: явно търся място да отседна. Аз го гледам с този торбест анцуг: явно мястото му не е тук. Чака свои хора, за да окупират мястото. Така е тук в неделя. Изкачвам се към мястото на йогата, скоро пътечката се стопява. Излизам на малко било, смъквам раницата и се оглеждам. Под мен е синьото езеро, на изток се ширва платото, прорязано от пътеки, по тях пъплят хора. Продължавам нагоре. Ето го мястото, няма никой… Нишата май е намерена от някой анцуг и омърсена.

Слизам до раницата, бързам да навлека суха блузка, че духа сериозно, а аз съм плувнал в пот. Тук искам да посрещна изгрева рано сутринта. Седя, ставам, местя се, пак сядам, навсякъде духа. Вятърът ще ми провали съня, който и без това е доста крехък. Спускам се към езерото, надничам надолу зад един издатък и се дръпвам. На поляната се е разположило семейството на Анцуга, жената вика, момченцето реве, а той се разпорежда. Анцугът е до скалата на двайсет метра точно под мен, изтръсква се и се загащва. Жена му мие дупето на малката в езерото, тя надава вой. Навсякъде са разпръснати храни и дрешки.

Слизам много бавно. Продължавам покрай езерото и сядам на брега. Глъчката зад мен не спира, обядват, после пъхат нещата си по найлонови пликчета и се туткат. Дошли са тук да си изядат надениците и сиренето с лука, но са оставили простотията си. Едва изтърпявам да си тръгнат. Въздъхвам и събирам боклуците в плик, погнусен се пресягам към всяко парченце.

Вечерта запалвам огън на малко огнище. После опъвам палатката, седя под звездите и се приютявам за сън.

Сутринта идва самият Васанга, цял ден се разхождаме, седим до езерото и разговаряме, а вечерта опъвам палатка до неговата. Тази нощ е тиха.

Белият йога седи като статуя под звездите. Подгънал съм крака на метри от него, коленете ме въртят, поклащам се и се намествам. После ме заливат мисли за непостижимата Вселена. Планината чернее с дълбоки сенки под луната. Постепенно свиквам с позата и се успокоявам. Събирам поглед във върха на носа. Носът ми се раздвоява, превръща се в нещо непознато и непроницаемо. Губя памет за себе си и не разпознавам нищо под мен. Светът запазва формите  си, но вече не знам какво са те. Няма „планина“, тя е куха дума. Няма никакви думи и разпознати форми, остават светлините и сенките, които плават в премрежения поглед. Отмервам времето с дълбоко дишане, броя до десет отново и отново. След това забравям броенето. Напускам ситуацията. Блаженство без всякакво лично присъствие.

Мислите ми затихват, разтварям се, губя потока на времето. Чувам глухо ритмично туптене отдалеч. Отнасям се и сякаш се рея под луната. Приземявам се на брега на всяко езеро и чувам плисъка му. Пълзя по отвеса на Харамията. Сядам на връхната площадка.

После отново съм на полянката, небето изсветлява. Под него изниква платото с белите каменни кръгове. Острият връх на Харамията пламва. Точно срещу погледа ми изниква огромният ален диск. Едно лилаво цвете се обагря в ореол, капките по мъхестото му стъбълце блестят, аз се опомням окончателно и леко помръдвам. Поглеждам към Васанга. Той не дава знак.

Слънцето бързо се издига и премрежвам поглед. Целият зрим свят е тук, но като неизбежна илюзия на едно тяло, което вдишва и задържа дъх. След всяко вдишване идва издишване, а след него пак вдишване. И така – докато сме в този свят.

Сепва ме гласът на Васанга. Йогата се е изправил и казва нещо. Аз също ставам и го поглеждам. Изпъвам ръце заедно с него и ги задържам зад главата. После ги спускам надолу и докосвам тревата. Слънчевите пози.

После Владо прави чай, а аз правя сандвичи. Езерото се събужда и танцува в синьо и зелено. Тази нощ не сме спали, а сякаш сме пътували. Усещам се напълно свеж и измит отвътре. Пием чай от билки и мълчим. Духа студено, търся си шапката, после закусваме. Денят е дошъл на власт и задачите заемат местата си – ясни и прозрачни, рутинни и неотменими. Стягам си раницата за надолу.