(1 votes, average: 5,00 out of 5)(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)
Плъзга се в бездънна тюркоазена вода, тялото му е призрачно бяло, долавя нечовешки призивен звук. Зовът се извисява до границата на слуха в писък и после се снишава… Към него плава русалка с котешки очи и отворена уста, посяга и го хваща с ципеста длан...
Момчил се събуди с уплаха, а сцената се вряза в мозъка му. Беше още рано, изхлузи се от спалния чувал и се измъкна от палатката. Беше я поставил далеч от бунгалата на лагера, на метри от ръба на скалната тераса, в сянката на една крива липа. Момчил от малък беше откъснат от другите, погълнат от неясен копнеж към дълбините. Момчето се усмихна: снощи край огъня се беше наговорило какво ли не за русалки и менади. Точно той отвори темата. Бяха на лятна практика от Университета, до обед разкопки, следобед почивка, а днес е неделя.
Изпиха няколко бутилки вино и обсъждаха дивите митични същества. Сирените пеели и омагьосвали, а Одисей бил вързан за мачтата на кораба, за да не скочи в бездната. Самодиви се превръщали в приказни жени, вземали ума на овчари и изпивали живота им като вампири. Танцували и плували в омагьосани вирове. Траките изобразявали лицата на менади с очи на хищници. Жената на Орфей Евридика е именувана и Агриопа, което на гръцки значело „диви очи“. Менадите били диви жени, които следвали Дионис и със своя танц зовели и увличали в дълбоки гори. В скрити пещери на юг Лизимах криел съкровището си.
Момчил пристъпи към ръба на терасата. Морето беше още сребърно, небето розовееше на изток, юлският ден започваше. На север се белееше крепостта, реставрирана с нови мраморни квадри. Брегът пред него бе отвесен, а ниско долу равен и зелен. Вълни и ветрове са изваяли безбройни кухини в скалите. Черни кухини над и под сини води, глух плясък и зов за проникване.
Беше записал археология, следвайки копнежа си към дълбините от всякакъв вид: първо вировете, после морето, пещерите и сега археологията – дълбините на времето. Това не се побираше в нищо конкретно, то беше като звездното небе. В дълбочините на ума и на очите, в земните недра и морски бездни живеят древни същества, които зоват…
Вчера той започна курс по гмуркане към близкото ваканционно селище „Русалка“. Двама инструктори показваха боравенето с аквалангите, знаците с ръце, основните действия и трудните упражнения под водата. След обясненията и гмуркането с треньор бяха съставени двойки. Всеки нов беше прикрепен към опитен, Момчил към Роксана от Милано. Запознаха се на корабчето на клуба по дайвинг. Роксана бе отседнала в „Русалка“ с приятелка. Тя имаше поглед с цвета на морето, а като обу водолазния си екип в синьо-сиво, той видя в нея русалка.
Когато ги пускаше сами, треньорът им каза да не се делят, да не се превъртат и да не плават пряко надолу. Тя му се усмихна, той я хвана за ръка и се плъзнаха тяло до тяло. Носеха се в прозрачна вода на двайсетина метра под повърхността. Усещаше я цялата през дланта ѝ, която потрепваше, и между двамата протече ток. Погледнаха се и заплаваха между бели скали и зелени водорасли. Тя се носеше с изящни извивки в синевата. Слънцето пронизваше водата и хвърляше отблясъци по тялото ѝ, сякаш покрито с люспи. Плаваха над самото дъно и пред тях се появиха останките на малък мъртъв кораб. Момчил се вгледа надолу и ушите силно го заболяха. Сети се за наставлението, стисна си носа и напъна, за да изравни налягането. Роксана го погледна и той направи знак с палец и показалец: ОК. Тя пусна облаче въздушни мехури. Останките от кораба лежаха като сплескан гръден кош на дъното. Дивото поглъщаше всичко, направено от хора. Носеха се над дървения скелет в пълна тишина, той стисна пръстите ѝ, а тя му посочи нещо между дъските. Видя синкава муцуна на голяма дебнеща риба с изцъклен поглед.
Сцената беше беззвучна и леко нереална, Момчил усети чуждо присъствие отвъд човешкия свят. В този миг почувства Роксана, после на палубата поговориха, но на пристана, докато се опомни, тя му каза „чаао“ и изчезна. Момчил се усмихна: „Ще потърся Роксана на „Русалка“ – довечера. Днес няма разкопки. Ще пообиколя и ще се гмуркам, макар и без водолазен костюм“. Скали и слепи пътечки, кухини и плуване край карстовия бряг. Теренът му е познат, но бегло. „Пò на юг имало пещера, ще я потърся и проуча.“
Студентът си направи чай на примуса, хапна и се приготви. Пъхна в пещерната раничка маска и шнорхел, челно осветление и плавници. Тръгна по платото и свърна по пътеката към брега. Мина покрай пещерните жилища, изрязани преди хиляди години в отвесите над водата, подмина крепостта и стигна до морето. Слънцето напече и Момчил се съблече по плувки. Следваше пътечки, каменни отломъци, скачаше и плуваше в прозрачната вода… Търсеше дълбоки ниши, вървеше в някакъв захлас и без да усети, се озова на непознато място.
Сякаш се прехвърли в симулация. „Странно, как не помня това място“. Заливче, скрито между отвеси, закътано плажче за двама. Брегът е отсечен и укрепен. Момчил пристъпва по ваниловия пясък. В средата два празни шезлонга под чадър, покрити с бели плажни кърпи. Зад тях вляво до стената – стълба. Стъпалата се вият в спирала около странно съоръжение. Четири лъскави колони крепят прозрачна кабина. Тихо е като в беззвучен филм…
Момчето чува плясъци и се обръща: някой плува насам… Ръце ритмично се повдигат със събрани длани, подава се глава, лице, гърди. Косата е пригладена назад, очи с чудата форма… Русалка… Изправя се. Момчил застива. Тя излиза от водата, сваля плувните очила, преобразява се, стъпва на пясъка с усмивка.
– Извинете ме, аз прросто минавах – запъва се Момчил.
Русалката продължава плаването си право към него:
– Брегът е за всички – усмихва се жената. – Радвам се да те видя. – Тя подава ръка:
– Силяна.
- Сирена?
- Не, Силяна.
– Момчил, ъъ… Минавах и гледам – какво местенце. Не съм го виждал преди.
– А, това е нашето малко плажче. Живеем горе, в къща.
Силяна е в тридесетте, загоряла, изправена и неустоима. Гърдите ѝ лееко потъват, а връхчетата са настръхнали. Плувките са бели и изрязани, лентички пресичат много стегнат ханш. Тя взема кърпа от шезлонга и започва да се суши. Повдига ръце и гърдите ѝ потрепват. Момчил отмята поглед и се обръща назад с усещане, че са наблюдавани.
– Имате си и асансьор – обръща се той към дамата, която сега е с гръб. Силяна се навежда с чупка в ханша и протяга загорелия си крак, за да го подсуши.
– А, това е за мъжа ми. Седни де, какво стърчиш? Не там, тук. Това е моята територия – засмива се тя припряно. – Е, Момчиле, ти… откъде така?
– На разкопки сме от Софийския, студент съм. Разхождах се по брега, търся пещерата. Не съм виждал това място, макар че съм идвал.
– А, може и да си го виждал, малко го устроихме. Завършихме къщата тази пролет. – Силяна присяда на шезлонга до Момчил. – Пещерата е на стотина метра на юг. И аз смятам да ходя натам днес. – На него му става все по-трудно да диша. Тя се изтяга – бронзова и сияйна. Посяга към слънчевите си очила и тогава той среща за миг зеления ѝ поглед.
– Ще пиеш ли едно узо? – Силяна посяга към хладилна чанта, вади запотена бутилка, чаши, пуска лед и налива.
– Съжалявам, че те притесних, но наистина ми е много… приятно. Каква среща само?
– Е, да я полеем. Имаш особен поглед, нещо си напрегнат.
– А, ннищо. Напоследък съм малко…отнесен. – Отпива и потъва в очите ѝ. – Пия за теб, Силяна… Преди малко ми заприлича на русалка, като излизаше на брега.
– Ха-ха, така ли? Хайде, не се занасяй. Някога тренирах водни скокове, но сега… задоволявам се с малко плуване и гмуркане.
– Така ли? Супер, и аз обичам дайвинга, даже искам да вляза в пещерата.
– Внимавай там – не е за соло.
Момчил трепва от метален звук. Съоръжението е включено, спуска се кабина. Той рязко се изправя. Силяна се обръща:
– А, ето го и Тони.
Кабината се приземява, вратата се отваря и се появява мургав мъж с изпито лице, черни очила и в блузка с цвят на водорасли. Седи на луксозен инвалиден стол, снабден с ръчки и моторче. Тони се усмихва в снежно бяло и идва към двамата.
– Охо, скъпа, добре си прекарваш, имаш си компания. Ще ме запознаеш ли? – Човекът спира, погледът му се мести от нея към госта, Момчил стои препариран.
– Приятно ми е, Трифонов.
– Момчил.
Мъжът оглежда пришълеца. Силяна пояснява:
– Момчил е студент, на разкопки са. – После към него:
– Тони ми беше треньор.
Момчето оглежда остатъка от треньора, доколкото може в неговата поза. Мъжът е слаб и сух, но жилав. Погледът му е скрит зад очилата, а носът му, о, този нос, прилича на хищна човка. Под кръста е наметнат със зелена хавлия. Тяло като жива мумия, даже цветът му е египетски. „Грифон до русалка“. Тони проследява погледа му.
– Нищо особено, приятелю. Злополука и нов живот – усмихва се г-н Трифонов, белите му зъби лъсват. – Занимавам се с доставки на спортни стоки.
– Човек не бива да се предава… Аз следвам археология, на практика сме, близо до крепостта. Днес малко на разходка, проучвам района…
– „Онова, което не убива, ни прави по-силни“, нали така беше? Това е много специално място, Момчиле, нашето място. Тук се случи, аз бях на скала, а моята русалка ме зовеше от морето… – Момчил трепва при тази дума. „Този е подслушвал“… – а моят скок се оказа… последен.
Момчето не може да възприеме историята, нещо го отблъсква у този… грифон.
– Е, благодаря ви зза… хубавата среща! – Момчил рязко се обръща към Силяна-русалката. – И за узото. Аз ще продължа… Хубав ден!
Тони вдига ръка и се усмихва. Силяна изпраща госта и го гледа в упор:
– Ще се видим пак, Момчиле – смигва му. – И умната!
Момчето свърва зад скалата още в плен на случката. „Тази русалка е пленена, но не и смирена, имаше нещо в последния ѝ поглед“. Стъпва инстинктивно по пръснатите камъни, пак плува с непромокаемата раничка на гръб и се опомня чак след минути. Напред е ново заливче с мраморни стени. Тук изглежда е водната пещера – да, ето го и входа. Отвесно се издигат, хлътват и се чупят скални форми в бяло и ръждиво. Момчил се разполага на плосък камък и оглежда мястото. Над призивния вход чернеят две дупки с формата на очи. Потресаващо… Момчил си слага маската и челника и щрака да провери дали свети. Колебае се дали да обуе плавниците, може да му попречат. Пъха ги обратно и търси място за раницата. За последно обмисля плана си: плуване навътре с гмуркане, проследяване и проучване на кухините.
Само след минута Момчил е в пещерата. Спира и се изправя във водата – не стъпва на дъно. Отгоре свод, напред неизвестен терен, потаен плясък. Зелената вода потъмнява навътре. Той се гмурка и вижда дъното, плава тихо между водорасли и се сеща за Роксана. „Тука е само за нея, непременно ще я доведа, само да я открия“. Скоро се озовава в малка зала. Две черни дупки напред са възможни продължения. Той се спира и извиква: „Ехоооооо!“, екот отвръща с гласа на кухините и бавно отзвучава.
Момчил избира дясно и навлиза, следвайки лъча. Погледът на Силяна още го вълнува, ако не беше онзи…Тони, можеха сега да са двама… Видението, което го събуди, беше като отзвук и предвиждане. „Специален ден, съвсем особен, и то с дълбочина, сякаш ще намеря нещо отдавна търсено“. Тези русалки му идват в повече, „но какво точно търся?“. Отдясно блясва слънчев лъч, той угася своя, прави завой срещу светлината и погледът му спира малка фигура с жълт ореол от контражура. Вкаменена менада… След секунди лъчът изчезва. Той напипва бутона, светлина облива тъмния варовик. Момчето търси фигурката и се удря в невидим издатък. Дяволски сложна кухина…
Момчил спира и се оглежда, опипва с лъч наоколо и намира продължение: проход с едва видима светлина в дъното. Навлиза с леки тласъци и уста над водата. Таванът се снишава, светлината изчезва от поглед. Той вдишва дълбоко и се гмурва, ускорява се с удари на краката. Пронизва го първият страх, но само след секунди подава глава над водата. Това е нова зала, от горе чува пърхане, прилеп се стрелва в светлинния сноп. „Как намират път над водата?“ Момчил си дава кураж и отново се провиква:
– Ееееооо! Ееееооо! – „Още едно гмуркане и назад. Ще трябва да се връщам, тук не е за сам човек. Ще проуча малко под водата…“. Водата е тъмна и някак зовяща… „като пропаст“. Дъното не може да е много дълбоко, да видим… В лъча се мяркат бледи медузи, не стига дъно, изпада в лека паника, обръща се нагоре и търси излаз. Но главата му среща таван и срещата е болезнена, замайва се от удара. Тръгва трескаво наляво, няма продължение, но намира малко въздух. Спира и опипва кухината с лъч: „оттук ли минах?“ Момчето диша дълбоко и осъзнава, че е в беда. „Спокойно! Как няма да се върна, сигурно съм на двайсет метра от брега. Само да мярна светлина“.
Дълбоко вдишване, ново гмуркане, сега с ясна цел: излизане. Тласка мощно с крака и ръце, лъчът се разтваря в мрак, напрежението расте. И тогава в главата му се врязва звукът от видението, призивен и нечовешки, извисява се и се снишава. Пронизва го болка в ушите. Насочва се инстинктивно нагоре и удар взривява искри пред очите му. Изстенва през нос със стиснати зъби, плува напред, разтърсван от този звук. Кухината е изцяло пълна. Нещо потича от ушите му и лепне в устата. „Кръв!“. Момчил се сгърчва в спазъм, „задушавам се“, гърлото го стяга нетърпимо, започва да губи свяст и гласът отново се извисява.
Русалката иде за него с ципести длани, той я познава, очите ѝ са сини и изцъклени, тя го хваща за ръка. Той се обръща в полукръг с нея и двамата се плъзгат нататък.