(1 votes, average: 5,00 out of 5)(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)
(преди редакция)
Беше пролетна утрин. Тежък облак запушваше небето. Прошарен мъж излезе от хипермаркета „Фантастико“. Погледна небето, вдиша и потръпна от мразовития повей. Тръгна по рампата и забеляза жената. Тя седеше на тротоара с кофа цветя до столчето. Беше стара циганка, мургава като египтянка и суха, с дълбоки бръчки по лицето. Цветята в кофата не бяха купени от борсата, а набрани – диви и разноцветни. Държеше роза – свежа и карминена като венозна кръв.
Мъжът приближи, тя сякаш го позна и го простреля с огнен поглед. Протегна розата към него:
– Вземи я, господине, специално е за теб!
Прикован от черните ѝ, кръвясали очи, мъжът попита:
– Колко струва?
– Подарък е за тебе, господине, за хаирлия, да тръгнат продажбите.
Тодор я гледаше и в ума му проблесна смътен спомен за едно гледане на ръка. Сякаш беше същата старица: зовяща и вещаеща. Разтърси глава и се сети, че днес е Цветница, жена му Биляна има имен ден. Мъжът обича розата, царица на цветята и знак за любов. Хареса тази от пръв поглед, нещо го повлече в нея: дива, ярка и нахална. Протегна ръка и я пое. Розата ухаеше омайно и някак странно, а цветът ѝ беше като на култивирана от цветарски магазин. От стъблото ѝ се разклоняваха пъпки и се стичаха капки. Беше гъсто обрасла с бодли, извити като нокти. Тодор забрави студа и цял се потопи в цветето. „Не съм виждал нищо подобно.“ Прокара пръсти по розата, усети острие като змийски зъб и изохка. На пръста му цъфна капка кръв с цвета на розата. Болката пулсираше, а капката се източи в тънка струя. Тялото му трепна, а дланта му конвулсивно хвана стъблото. То беше мокро, не, мазно. Отвори длан и видя петно от гъст сок, което се сля с кръвта му: зелено и червено. „Гадост! Дали имам лепенки в колата?“. В миг тялото му се отпусна. Болката се оттегли.
Той паркира и влезе в къща с разлистена лоза по фасадата. Изкачи витата стълба, отвори вратата на втория етаж, съблече шлифера и влезе с розата. Жена му спеше в спалнята. Той се върна в хола и се огледа за вазата. Взе я от шкафа, напълни я с вода и сложи цветето. После пусна и лъжичка захар. Хвана се, че полага специална грижа. „Розата го иска.“ Леко смутен, се преоблече, отиде в кабинета си и седна пред компютъра. Това цвете завладя ума му. Сякаш бе оставил в хола непозната. След два часа стана да се поразтъпче, но избегна хола. Леглото в спалнята бе празно и оправено. Наплиска се в банята и се освежи, готов за среща с дивата роза. Пристъпи в хола и какво да види: те бяха три! Дали жена му бе купила или получила още две? Но трите рози бяха еднакви на цвят и форма: наситено червени, разлистени и нагли. Сякаш не просто бяха там, а присъстваха. Лозан се взря, затаи дъх и усети сърцето си. Приближи масата на пръсти и надникна във вазата. Розите не бяха три отделни. Двете израстваха от първата. „По дяволите, какво става тук? Ще ги изхвърля.“ Посегна, но се дръпна: тази роза бе толкова специална, че не позволяваше.
Вечерта на масата седяха тримата с жена му и дъщеричката. Биляна извади бутилка червено домашно вино.
– Благодаря за розите! Чудни са, прекрасни! Как ги намери? Отвори виното, моля те!
– Но… Аз бях купил една, а това е друга, тройна роза. Джина, ти ли я донесе? Къде е моята?
Момиченцето отвърна:
– Не съм донасяла рози.
Опитът му да помести случката и цветето в света на обичайното се провали. Тодор се слиса, протегна се към розата, вдиша аромата ѝ: наситен, властен и упойващ, и му се стори, че листата са още по-буйни и сокът по стъблата – по-обилен. Пъпките на розите разцъфват бързо, но цели стъбла за часове? Намери тирбушон и извади машинално тапата. „Прорасла е, сипах захар, а естествената светлина в хола е силна. Просто дива роза. Дива, но червена и със сок.“
Наля тържествено по чаша вино собствена направа от лозата, а на Джина сок от вишна.
- Честито, Биляна, да е свято името ти!
- Благодаря, наздраве.
На другия ден пак стана рано; кафе, закуска и седна пред компютъра. Не се налагаше да отиде до офиса. Към десет се протегна уморен и излезе на балкона да подиша.
Балконът е обгърнат с лоза, която тръгва от основата на къщата. Тодор е добър стопанин и се грижи за домашната лоза специално. Дебелият ѝ ствол се раздвоява под балкона, в дъга наляво и разклонение надясно. Двете стъбла пълзят нагоре по стената край балкона от двете му страни. После се разстилат отгоре по рамка в буйна корона от стръкове, истинска асма.
Беше ги подрязвал преди два месеца. Сега лозата бе някак помръкнала. Листата бяха избледнели. Защо? Но нямаше време да помисли.
От ръба на плочата надничаше червена роза! Като онези. Изпълзяла изпод балкона, тя сякаш го гледаше. Направо викаше: „Вземи ме!“. „Като изкусителка на дансинг“. Лозан потръпна. Откъде се е взела? Приклекна и го лъхна онзи аромат: омаен и тревожно чужд. Тук има нещо… неизвестно и опасно! Посегна и се спря, бодна го страх. Дръпна се и отиде в хола. На масата бе празно. Розите ги нямаше! Какво бе станало?
Позвъни на Биляна:
– Хей, къде са розите от вчера?
– Хм, не се сърди, изхвърлих ги.
– Защо? – нещо го бодна пак в гърдите.
– Трудно ми е да ти обясня, Тодоре… Съжалявам, но тези рози не бяха… читави.
Заля го пак онзи смут и в тялото му се надигна тревога. Върна се с телефона на балкона и вече чуваше сърцето си. Розата се бе протегнала напред и сякаш искаше сама да влезе в къщата.
– Къде ги хвърли? – гласът му потрепера.
– Как къде, долу пред къщата. Някой ако ги хареса… Защо питаш?
– На балкона е дошла… роза.
– Какво? Не ме занимавай с глупости. Имам спешна работа в офиса.
Чао! – Затвори.
Тодор се надвеси над парапета. Не видя нищо особено. Премести се вдясно… Черните стъбла на лозата бяха обвити от пълзящото растение, наситенозелено, бодливо и обрасло с рози. По някои листа и по стъблата бяха избили капки сок. Все същите рози – наситено червени като кръв, необуздано диви, направо заплашителни. Филизи бяха пропълзели по плочата.
На следващата утрин Биляна замина рано на конференция.
Тодор се обу набързо, слезе и изскочи от къщата. Отиде отпред и застина: стволът на дивата роза бе дебел като храст. Израстваше от лехата до самите плочки, извиваше се към стената и към лозовия ствол и се устремяваше край него нагоре. На метър над земята се раздвояваше заедно с кривата лоза и следваше двете й стъбла – наляво и надясно. Увиваше се плавно около тях встрани и нагоре в спирала – вдясно и вляво. Двойната спирала – сети се механично – молекулата на живота. Десетки ярки рози бяха избухнали във всички посоки. Една пъпка се разпука и розата разцъфна пред очите му. Звукът се повтори отдясно, и още веднъж отгоре. Розите разцъфваха една след друга като пулсации на неземна красота.
Стоя там вцепенен няколко минути. По улицата фучаха коли и шумът му пречеше да мисли. Не че имаше какво да мисли. Беше смазан от непознато усещане – сякаш виждаше пришълец от друг свят. Огледа се безпомощно, отвори уста и за малко да извика „Помощ!“.
Възрастна жена вървеше насам по тротоара. Тодор се вгледа във фигурата през пръчките на металната ограда. Отиде към вратата и излезе на тротоара. Изглеждаше му позната – с дълга шарена рокля и червена плетена жилетка. Носеше кошница с цветя! Циганката, която му даде розата.
– Госпожо, лельо, ти ли ми даде розата вчера?
Тя го стрелна в упор с онези пламенни очи и сви рамене.
– Господине, не си спомням. Вчера съм продала доста цветя, нали беше Цветница.
– Не, ти ми подари една роза, беше пред хипермаркета.
Жената сви рамене, но погледът ѝ се насочи към розовия храст и блесна. В миг тя се сепна се, повдигна ръка, хвана си лицето и се забърза по пътя си. Лозан изпадна в паника: „Какво да правя?“. Това чудо трябваше да се изкорени! Набра офиса и каза, че има проблем вкъщи и ще отсъства.
Влезе в къщата, слезе в тъмното мазе, включи лампата след трескаво опипване и затърси кирка или мотика. Намери ръждясал инструмент, кирка без острие, и запъхтян се изкачи обратно.
Беше напрегнат и шумът на улицата го раздразни. По тротоара се зададоха две жени. Разговаряха оживено. Тодор се намръщи от гълчавата и се насочи към дебелото стъбло. Тогава чу зад себе си:
– Здравейте, къде са котките?
Точно сега не му беше до котки. В двора, както и в съседните дворове по улицата, имаше доста котки. Напоследък тук щъкаха малки – цяло котило. Позна жените, носеха храна за котките. Обърна се към тях, те бяха се опрели на оградата. Не беше на себе си от гняв.
– Какви котки? Нямате право… – Замлъкна, защото двете се ококориха към буйния храст с височина на дърво.
Едната в захлас промълви:
– Божичко, какви рози! И там току-що се разпука една.
– Цял храст. Това да не е някаква шипка? – добави другата.
– Каква шипка? – отвърна първата. – Не си ли виждала шипка? Шипките не цъфтят в червено!
– Госпожи, моля ви, не ме занимавайте.
– Ах, фантастично! Миналият път май я нямаше, – учуди се първата.
– Сигурно си е била тук, до лозата, роза до лоза, но не е цъфтяла – обясни втората.
– Господине, може ли да си откъснем? – попита първата и тръгна към вратата. – Божествени са!
– Откъснете си, но тази роза не е нормална. Опасна е!
– Какво опасно може да има? Бодлите ли?… Ще се опазим някак. Може ли?
Двете кикимори нахълтаха в дворчето и се насочиха право към розата. Със завидна настойчивост нападнаха храста… дървото… Посягаха и късаха като невидели. Охкаха и чупеха бодлите по дръжките. Набраха си букети и си тръгнаха доволни.
– Благодарим ви, господине! И бъдете по-ведър, това дърво е послание от добра душа. Господ ви благославя!
„Господ ме благославя?!? Добра душа!“ Тодор се сети за властната си тъща. Розалия бе собственица на къщата, бе винаги загрижена и се разпореждаше всеки ден по телефона. Погребали я бяха преди месеци, позамисли се, но тръсна глава. Този проклет храст ще убие лозата, ако не и…! Мъжът имаше опит в изтребването на подобни навлеци. В селото на баща си всяка година изрязваше и изкореняваше повети и храсти.
Много ще е трудно да го изкопае! Стъблото бе солидно, сякаш растеше тук от години, и това го изумяваше. Но не можеше да измисли обяснение. И какво да направи? Кого да извика? Проблемът не бе нито пожар, нито наводнение. Растение… „Сега ботаници ли да търся?“. Нападна ствола в самото дъно. Много жилаво, тъпият копач изскача! Копа около него и го удря пет минути така, сякаш удряше опасен хищник. Изровената дупка не разкри корени. „Ще те оправя аз… Ще те довърша!“. Качи се и намери трион в шкафчето с инструменти. Трионът не бе използван от години, но ще свърши работа.
След минута, клекнал до стъблото, Тодор започна „ампутацията“. „Режи от корен всеки плевел!“. Режеше и се чудеше – какво нещо е животът! Не можеш да го спреш, промъква се навсякъде. Такова нещо не бе отвъд всякаква причина! „Цял розов храст за два дни! И то какъв?! Ами това е научна загадка, няма такова чудо! Ще имам време да помисля и ще действам по въпроса. Мога да отида в Биологическия факултет, да им занеса проби. Какво могат да открият: роза като роза, да не би да е извънземна?“. Тодор се сепна при думата „извънземна“, нервно се засмя и се ядоса на абсурдната идея. Режеше суровото стъбло, напъваше се с извит гръб, а кръстът вече го болеше. От разрязаната тъкан капеше зеленикав сок! Изправи се, дръпна малката дървена пейка и седна. Усети мощно замайване и болката отмина. Наведе се странично и продължи. Проклет трион, затъпял е, а това животно е много жилаво!
Разрезът достигна до средата, но храстът – какъв ти храст, цяло дърво – не помръдваше. Розите нагоре трепкаха като наранени. „Ще ви дам аз живост. Досадници проклети!“ Режеше странично и фронтално, но стволът не помръдваше, само потрепваше с ритъма на триона. Тодор го хвана по-нагоре и го разтърси, за да го отчупи, но противникът се крепеше упорито. Погледна нагоре. Розата се бе захванала вляво и вдясно с двете си стъбла и се бе оплела здраво нагоре. „Виси на ръце.“. В главата му мина фраза от филма „Джурасик парк“: „Life finds the way! Животът намира път!“ Динозаври бяха изпълзели от праисторическото минало и превземаха човешките територии. Но човек винаги излиза победител!
Кой кого? Тодор режеше и режеше, облян в пот, капки се стичаха от лицето му и падаха на плочите. „Няма да се давам на някакъв си храст!“. След четвърт час битка стволът бе отрязан. Отрязан, но оставаше цял, жив и непобеден. Остана си на мястото. Розите останаха невъзмутими, листата с капки блестяха натрапчиво на слънцето. Нямаше им нищо. „Ще го оставя така, до утре ще изсъхне! Потокът от хранителни вещества и вода е прекъснат.“.
Изцеден и някак виновно неспокоен, той избърса с опакото на дланта си потта от челото. Беше доволен от свършеното, но някак замаян. Усети се капнал и сънлив, изкачи се по стълбите и прибра инструмента. Време бе за обед.
Обядва вяло и без апетит. Налегна го умора и някакво блажено отчаяние. Стана му все едно за розата, мислите му потънаха и се скриха. Грохна на леглото с дрехите. Към четири следобед се събуди, усети сила, подреди си сака и излезе за фитнес тренировката. Вървя пеша до близката зала и работи с уредите и тежестите до откат.
След час и половина се върна. Небето бе завзето от сиви облаци и смрачено. Розите бяха помръкнали и от целия храст се излъчваше странна болка. Мъжът потръпна и го обля жал. Ядосан на абсурдната емпатия, той се насочи към храста. Стволът изглеждаше цял. Разрезът едва личеше. Той го разтърси, сякаш тръскаше врата на звяр, за да го пречупи. „Борба за съществуване.“. Разрезът се отвори и потече сок. Тодор се прибра и взе душ. На балкона розите бяха още живи, но посърнали. Бяха спрени в устрема си по плочата. Не бяха стигнали вратите на спалнята и кабинета. Цветът на стъблата и цветята бе леко потъмнял. „Трябва ви само още една нощ, и сте свършени.“. Той се настърви отново, наведе се и взе да чупи пропълзелите филизи, после нарита зелените стъбла покрай балкона.
На другата сутрин Тодор трудно се фокусираше в писмата си въпреки силното кафе. После пое с колата към офиса. Разказа на колегите набързо какво чудо е сполетяло дома му. Колегите го посъветваха да се обади на 112. „Какво да им кажа? Елате, че у нас израсна опасна роза. Не, има си специалисти.“ Той намери в Гугъл института по ботаника и позвъни. Имаше късмет. Свързаха го с учтива дама, която се представи: доктор Гълъбова. Тодор заобяснява и даже се заплете. Ботаничката го изслуша, без да пита нищо. Обеща да дойде утре, в два. Заинтересува се, без да оспорва абсурдния му разказ.
На следващия ден розата не беше по-добре, но тежкото стъбло бе стъпило пак на разреза и той бе трудно видим, но на него не му се занимаваше. Доцентката дойде навреме и му звънна отвън. Тодор я намери пред розата, стоеше, загледана нагоре. Беше като вцепенена. Той я извади от унеса й, запознаха се.
– За пръв път виждам такова нещо, – призна тя глухо. – Rosa Mosqueta, дива роза, но цветовете са като на „Мистър Линкълн“.
– Какво, мистър…
– „Мистър Линкълн“, вид култивирана роза. Но това е диво, много диво и… голямо. Няма такъв храст. Този е израсъл към… три метра. И как само се е увил около лозата! Трябва да е стар, поне на няколко години.
– Не, от завчера е!
Тя се засмя нервно:
– Невъзможно, господине! Нищо не мога да кажа засега. Ще взема проба…
Ботаничката се приближи, пресегна се нагоре и хвана с два пръста един лист. После поднесе мокрия от сок пръст под носа си. Леко се намръщи и по лицето ѝ се изписа почуда.
– Увехнала е, а сокът е така свеж. Ароматът му е странен.
– Аз я отрязах, вижте тук, в самата основа.
Гълъбова се наведе:
– Не сте успели, има следа от разрез, но едва се вижда.
– Отрязах я и даже я разтърсих да се отдели…
Жената извади ножица, отряза три рози, разклонени и бодливи. Изохка от изненада и болка и трудно ги прибра в широката си чанта. После направи снимки с телефона си, в общ план и отблизо. Взе номера му.
– Ще ви се обадим.
Тодор се наведе към стъблото и го хвана над разреза. Дръпна го, но усети съпротива, сякаш беше зарасло. Какво ти „сякаш“ – в прореза имаше тъкан! Обхвана го гняв, хвана го и го разтърси диво. Чу пращене и стволът се отчупи в мястото на разреза. „Това няма да е достатъчно“ – разбра той. Хлътна в къщата и взе триона, решен на последна схватка. С много пъшкане и пот направи разрез на пет сантиметра над първия. Изхвърли дървения остатък. Пусна ствола и той увисна над разреза. Тодор бе доволен. „Опитай сега да регенерираш!“
По-късно през деня му позвъни Гълъбова:
– Извинете, господине. Бихте ли излезли?
Тодор излезе и ахна от изненада. Пред къщата се бе събрала малка тълпа. Представиха се: професор Златарев, още една доцентка, две момчета и едно момиче – асистент и специализанти. Дълго гледаха, оживено дискутираха, отрязаха си проби. Той попита:
– Професоре, за какво става въпрос?
Златарев сви рамене, беше силно притеснен.
– Под микроскопа изглежда нормално. Още я изследваме. Rosa Mosqueta, дива роза, сестра на шипката. Те растат бързо и обилно, но този екземпляр изглежда уникален и по цвят, и по секреция.
Професорът се наведе.
– Кога сте го отрязали?
– Завчера и вчера, на два пъти.
– Вижте.
Тодор се взря отблизо и видя сноп бели нишки между двата разреза, на около сантиметър. Това същество се бе протегнало и се възстановяваше!
– Стволът регенерира, виждате ли – задавено произнесе професор Златарев.
– Да, знам, затова го рязах два пъти, на разстояние…
Ботаникът завъртя глава наляво и надясно в недоумение. Изправи се и пак погледна нагоре. И Тодор погледна. Храстът бе свеж почти като завчера, а розите отново тържествуваха.
– Ще продължим по пробите. А, установихме наличие на триакантин – чували ли сте? Противовъзпалително, успокоява болката.
– А, така ли? – мъжът се усмихна удивен. „Ето защо упоява!“ – Благодаря, дръжте ме в течение.
Отидоха си, бръмчаха като кошер.
Нощта се точеше мъчително. Тодор почти не спа, но след полунощ се бе унесъл. Сънува как розата пълзи като змия и се насочва към тялото му в леглото. После видението се смени: той лежи на операционна маса, хирургът се навежда над него и казва: „Упоен си от кръста надолу, ще усетиш само стържене“. Усеща си краката като в менгеме и започват да ги режат с електрически трион над глезените.
Изправи се в леглото с вик, облян в студена пот. Усети краката си стегнати. Изохка задавено и ги дръпна. Болка го промуши откъм краката и се вля в торса му. Изохка силно и невярващо. Сърцето му заудря глухо. Краката му не се помръднаха и странно, не ги усещаше. Взря се в здрача и видя…
Розата беше там, над глезените му. Беше пропълзяла точно като в съня му. На всеки от краката си видя тъмни кръгли прорези, а дълбоко в тях бяха впити бодливите стъбла. Те идваха иззад леглото. Бодлите бяха наредени като зъби на трион и бавно се местеха напред-назад. Мъжът извика пак, защото усети наяве стърженето в костите. Не го болеше. От разрезите изтичаше тъмна кръв, но не обилно. Чаршафът бе подгизнал там долу. Заедно с кръвта се оттичаше гъст сок. Сети се какво е, беше усетил опиата: професорът го беше споменал. Не беше само това. Носеше се тежко ухание на диво и на лепкав ужас. Глезените и стъпалата му бяха мъртво бели.
Нададе писък и пропадна в мрак.