(1 votes, average: 5,00 out of 5)(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)
Христо се събужда от болка в пълен мрак. В главата му е блед спомен от сън: той е паднал в черна кал, не намира дъно и вика за помощ, а край него отминават върволица хора. В главата му се оформя изречение: „Никой не може да се приближи до страданието ти“. След малко алармата звъни: 6.00. Размърдва се в леглото, кръстът му е скован и е залепнал за чаршафа. Тъмно ранно октомврийско утро. Жена му Ася се обръща и покрива главата си със завивката. Той спуска краката на пода и се надига мъчително, както всяка сутрин от месеци насам. Седнал, се пресяга към нощното шкафче, вади спринцовка и ампула, прави си инжекцията дексаметазон, забива иглата в дясното си бедро и поляга. Чака болката да се оттегли.
„Да падаш и да лягаш са най-спонтанните движения на тялото. Но едно банално изправяне е акт, който насилва ентропията. Да се изправяш е подвиг на десетки мускули. Превъзмогваш гравитация, която статично е деветдесет килограма, а динамично е в пъти повече. Мускулите на корема и на кръста, които свързват торса с краката, координирано и рязко се свиват. В това просто движение, което извършваме всеки ден по няколко пъти, се включва буквално цялото тяло. Тялото е изумителна машина за оцеляване, а ние не просто оцеляваме. Ние сме изправени примати, които правят машини и създават неща като музиката. Можем да изследваме съгласуваното движение на стотици мускули, за да стоим прави, да ходим, да тичаме и скачаме, да пробягваме маратонски разстояния и да изкачваме върхове при минус 40 градуса“. Такива изречения формулира Христо на айпада, докато чака лекарството да подейства и да стане. А тялото му е превърнато в немощна и болезнена мека маса, в която стават застрашителни неща. Болката дълбае в кръста и се точи по нерв чак до пръстите на краката, а друга болка се надига от корема и гърдите, когато Христо се изправя. Двете болки го пронизват при всяко движение. Тогава той спира да диша и по него избива лепкава пот – от косата до пръстите на краката.
Прост ритуал, но не мога да опиша колко е усложнен при него. Ставането е сложно, болезнено и върховно трудно упражнение. Банята е близо и с подпирания, стискане на зъби и странни, но вече привични движения Христо завършва тоалета си. Обличането е: панталон от закачалката, лягане, навличане, чорапи с гримаси и усилия, изправяне, обуване на панталона, блуза. После хола с кухня, прави си кафе. Куфарът му е готов за десет дни санаториум, документите са във външния му джоб. По-лесно е нахлузването на якето, „да не забравя раничката с айпад и зарядни, несесер с лекарства и инжекции и един кроасан“. Последен поглед към спящата загърната Ася и лека усмивка. Христо заминава на кални бани в прехвален санаториум край морето – във форумите е изчел няколко истории на излекувани жени, които обичат да споделят за чудесата на такива бани и за забавленията със стари познати на такива места. Уредил е всичко, а в главата му е надеждата за нови хора до него, с които да споделя: „Най-важното е да има някой до теб. Много са хората около мен, но никой не е с мен.“
Стълбището е стръмно и дълго, но парапетът е солиден, мъжът се държи здраво и се смъква стъпало по стъпало с куфара. После го търкаля край спящата къща, като си помага с бастуна, и го пуска към тротоара. Няма жив човек на улицата. Трудният момент е вкарването на куфара в багажника. В колата е студено и Христо потръпва. Набира на джипиеса „Ветрен, Свети Мина, база 2“. Шофира по Цариградско. Днес до обед трябва да се регистрира в базата с поморийска кал – последна надежда да изчисти нещо много гадно от тялото си. Плавно се ускорява и не забелязва КПП-то на изхода от София. Някой отзад просветва с фарове: червено БМВ. Той натиска педала на газта, като ругае тихо. Премества се в дясната лента и в този момент го спира полицай с палка. Подава документите и безропотно изчаква да му попълнят фиша за превишена скорост.
Христо продължава по магистралата. Спидометърът показва 140 – максимално разрешената скорост. И отново някой бясно присветва отзад: червеното БМВ! Този не мина ли напред? Не може да мине в средната лента, защото там се носи плътна колона. Христо вижда в огледалото лицето на млад мъж с пригладена назад черна коса, черни очила и яростно изражение. Неполучил писта, той го заобикаля отдясно и веднага се разполага пред него. Рязко забавя и принуждава Христо да скочи върху спирачния педал. Един удар отпред ще е фатален. Веднага го промушва болката и ръмжи през зъби. „Ах, бандита му с бандит!”. С риск да се набие в опела отдясно той прави отчаян опит, но опелът не го пуска и мъжът се връща в бързата лента. Там БМВ-то отново го притиска и той ускорява. Вехтото му деу се напъва до предел и вдига 150, а идва завой. Едва удържа линията, а онзи отзад не спира да святка. Христо му прави път, а бандитът минава пак пред него и веднага забавя. Христо пак скача върху спирачката и скърца със зъби. Най-после намира пролука зад джип Вранглер и усеща как излиза от ада. По бузите му смъдят капки сълзи, хората около него му идват в повече: чакане по опашки с бастун, документи и подписи в НОИ, тътрене, спяща жена, глоба, гаменски атаки.
Христо вече кара часове и поглежда часовника на таблото и линията на джипиеса, вече е между Пловдив и Стара Загора. Без да се усети, напрегнат е вдигнал 160 и продължава да натиска педала на газта, а кракът му е вдървен. Закъснява за регистрацията, която е до обед. Звъни на администрацията на База 2 да ги предупреди. По едно време колата се спъва и кашля. Скоростта пада мигновено. „Само това ми липсва сега!“ Христо отбива в аварийната лента. Измъква се от колата с подпиране и отваря капака. Отдолу изпълзява черен дим и от дъното се прокрадва пламъче. Мъжът се суети в ступор. На метър от него прогърмява дълъг ТИР, след него друг. Не намира дори една бутилка вода. Очаква всеки миг двигателят да гръмне. Подпира се на колата, отивам отзад, отваря багажника и вдясно от куфара напипва стария пожарогасител. От него не излиза нищо освен струя въздух. Пак прогърмява ТИР на метър от него и изсвирва пронизително. Христо не е сложил триъгълник. Захвърля пожарогасителя с ярост на метри от пътя и болката го промушва като копие. Колите профучават край него. Добира се до седалката. По бузите му избиват сълзи. Набира 144 за пътна помощ. Има карта към СБА. Питат го къде е. На джипиеса успява да види близко селище и го казва. Описва и вероятната повреда: изтекло е маслото. След пет минути му звънят: от Пловдив идва аварийна кола и ще го закарат в сервиз.
Магистралата фучи и гърми, а Христо чака, свит на седалката. Плановете изведнъж се объркват. „Кога ще се ремонтира тази кола и как ще стигна до Ветрен? С този багаж и неподвижност…“ След половин час жълта аварийка спира пред него. Той се измъква от колата. Мъж в оранжев екип идва и гледа под капака. „Картера”. Христо се сеща, че смени маслото преди седмица. Механикът бързаше за вкъщи и говореше с жена си, докато завиваше капачката на дъното. Вибрациите от високата скорост са разхлабили пробката. Маслото е изтекло бързо и двигателят е блокирал. Колата е качена и закрепена, а той се изкачва с мъка до шофьора.
Скоро стигат до сервиза, който му показва Google maps: „Гаранция”, в източния край на Пловдив. Колата е свалена и паркирана с избутване. Христо благодари на човека и се тътри към колата. Механикът се мръщи в почуда от вида му. „Имам части втора употреба и ако трябва ще поръчам“. Но след оглед на мотора се отказва: „Няма смисъл, господине. Виж биалетките: всичко е помляно. Двигателя е заминал. Можеш да намериш някакъв, ама с труда ще ти излезе над 2500“. Христо не може да приеме такава сума плюс търсенето и осъзнава, че вече е без кола. „Ами колата? Може ли да остане тук за десет дни, че отивам в санаториум“? „Няма проблем“. „Отиде ми и колата!“ „Тука има ли морга наблизо“? Човекът свива рамене и му обръща гръб. Измъква с усилие раницата и мъчително куфара, моли да му повикат такси. Нямат време да се занимават с него, отиват да обядват.
Христо присяда на дървено столче пред входа с куфара и бастуна до него. Отново отваря Google maps. Повиканото такси идва след 15 минути. „Помогнете ми моля ви, за куфара”. Шофьорът се мръщи, но помага. „Карайте към автогара за Бургас”. Шофьорът кара мълчаливо по пловдивските улици, после се съветва по телефона и обяснява, че трябва да обърне за друга автостанция, и след двайсетина минути през центъра, задръстване, стоварва клиента си на правилната автогара. Клиентът с благодарност добавя два лева, шофьорът сваля багажа и отпрашва. Христо се дотътря с куфара на колелца до гишето. „Какво? Вече не тръгват оттук“? Отново на улицата и пак звъни за такси. Отново куфар и раничка. Карат наобратно, към другата автогара. Крета към гишето за билети. Автобусът за Бургас е тръгнал преди девет минути. Христо купува билет за след час и половина, до Стара Загора. Оттам имало връзка. Сяда на стол и се опитва да дойде на себе си. „Колата ми отиде, изпуснах регистрацията, изпуснах автобуса, едва ходя. Жена ми не е звъняла. Прилошава ми и ми прималява. Трябва да хапна нещо.“ Той купува сандвич. Влиза обратно в чакалнята и се оглежда за свободно място. Торсът му сякаш се държи на тънка скърцаща кост. Намества се между баба и майка с момиченце, което щъка пред пейката. Усеща отново пронизваща болка от твърдата пейка. Неволно изохква и усещам как кръвта му се дръпва от лицето. Майката го поглежда с почуда и се дръпва. „Ще колабирам“. Тя става и отвежда дъщеричката си.
Стара Загора. Слизане, багаж, Христо оставя куфара, билет за Бургас. Търси да седне и се намества на пейка. Приближава пътник, но като вижда недъгавия, се обръща назад. А болният се заравя в раницата и вади обезболяваща капсула. Поглъща я с вода от шишенцето и пъшка, а лицето му е плувнало в пот. Трие се с кърпичка и се намества. Поляга на раничката и затваря очи… Най-после автобусът е на коловоза, мъжът се надига и влачи куфара, предава го на шофьора. Автобусът е стар и седалките са протрити, но той се намества с облекчение, а лекарството е подействало и задрямва. Събужда се на малка автогара, суматоха, човек сяда до него, после друга автогара… Автобусът обикаля половината Южна България и към пет е на автогара Бургас.
Христо си взема куфара, дърпа го с усилие и търси такси. На петдесет метра намира стоянка и към него се обръща мургав мъж с едра глава, невчесан, но приветлив. Той вижда на какво дередже е клиентът и помага с багажа, цената е 20 лв до Ветрен, санаториума, втора база. По пътя Сашо обяснява колко полезна е поморийската кал и как ще се кракът ще се оправи за нула време. Клиентът го ангажира и за връщането, а шофьорът му дава визитката си. База 2 е малка и приютена дълбоко в селото в малък парк. Таксито спира пред входа с тясна алея. Сашо взема куфара, качва го по стълбата пред самата врата, а Христо се хваща за парапета и се измъква догоре. Отново е плувнал в пот. Няколко котенца щъкат на площадката. Рецепцията е след самия вход и пациентът застава пред гишето с подпиране на бастуна. Регистрацията е минала отдавна, но за Христо има стая, предупредил е. Плаща и получавам купоните, но вечеря днес не се полагала. Има някакви вафли. Стига до стаята си, за късмет тя е на базовия етаж, в дъното на коридора.
Христо спи дълбоко след нова инжекция и от изтощителното пътуване. На сутринта се измива, в огледалото образът го стряска: има измъчен вид и брадата му е набола. Чуди се да обуе ли направо анцуга, но му предстои посещение при доктора. Панталоните навлича в легнало положение, после се изправя с пъшкане и ги вдига до кръста. Облича тениска и тънък пуловер. Вади от куфара приготвената папка с документи. Но първо закуската.
По коридора новият пациент се разминава с унили мъже и пълни забулени жени. Тези бани привличат силно хората от малцинствата. Не забелязва да са сакати или болни, просто идват профилактично. Закуската е сирене, сладко, мед и чай. Христо сяда на пейката пред лекарския кабинет за назначаване на лечение. Докторката е погълната с някакви документи и го връща, без даже да го погледне. Сдържа се, отново се тръшва на пейката. Най-после е вътре. Доктор Кирчева (според името на ревера) сякаш иска да го откаже, защото въпреки желанието му за кални процедури, единствено за които е тук, му дава само три, и не вписва масажи, на каквито пациентът има право по НОИ. Вписва в картона му водна гимнастика, електро и магнитни процедури, през каквито Христо е минал и в Наречен, и в София, и в Павел баня. Процедурите започват почти веднага и той се спуска по парапета под лобито, за да стигне посочените кабинети. Докато лежи по корем с кабели на гърба нещо се надига в тялото му отново. Христо усеща застрашителен процес, но досега никое изследване не е посочило какво е. „Как така след две операции, антибиотици срещу инфекция, маса процедури, бани, хапчета и инжекции от ден на ден се влошавам и едва ходя?“ От тока и нагряващите електромагнити му прилошава, но намира успокоение: вероятно това е нормална реакция. Все пак тези кални бани са последна надежда да превъзмогне болестта.
Минава ден след ден в монотонен ритъм и масово присъствие на хора, които Христо не познава. Сам сред непознати вече месеци подред. Сутрин Христо излиза пред входа и сяда до една от масите за кафе с цигара. Всеки ден се опитва да върви навън. Минава по алеята и се спира при котката с малките: черно-бяло, най-нахаканото, черно, сиво и едно бяло, много слабичко. Те доближават, но не позволяват да ги докоснеш! Тук няма с кого да размени и дума. Почиващите сутрин сядат на кафе, а вечер на карти и бира около две-три маси пред входа. Всеки ден пациентите правят водна гимнастика. Гледат инструкторката горе пред басейна. Тя се държи като кака в детска градина, а те повтарят движенията. Във вода тялото се движи леко, а болката е притъпена. Христо се топи тук и следобеда, когато няма занимания. Хората в басейна са винаги много, на групи, говорят си, повече турците, гласовете им кънтят в залата, а той е сам. В басейна е приятно и се потапя с облекчение, приседнал на стъпалото. След вечеря изминава пътя до изхода, сякаш ходи по стъкла, и сяда за цигара. Пазачът, сух жилав старец, сяда до Христо и го разпитва. „Не знам какво ми има.“ Описва му операциите, но не може да му обясни защо е толкова слаб и едва ходи. „Тука ше се пооправиш! Няма човек да не е почувствал тая кал и луга“!
В малкото помещение, подобно на баня, но много занемарено, миризмата е гнилостна и трудно поносима. Тук са натъпкани няколко души и се плескат с черна воняща маса, която трябва да действа със солите си на травмираните тъкани. Христо намазва кръста си обилно и сяда на табуретката. Почти веднага от корема към гърдите му се надига спазъм и той започва да се задъхва. Надига се и нова болка по гръбнака, която търпи с утешението, че е част от лечебния ефект. Едва успява да се изплакне на душа, да се избърше и да изкачи стълбите. След третата кална процедура мъжът едва се прибира в стаята си. След час се гърчи на леглото. Не може да стане и вика „Помощ“. След минути идва лекар и му бие дексофен. Докторът потвърждава, че е от топлата кал, която понякога събужда болезнени процеси, но и той не е наясно какво става.
Днес следобед Христо стига за трети път до площадчето с автобусната спирка, купува си круши и сливи, баница и наденица, а на връщане минава край главния санаториум – База 1. Хубава масивна сграда с разкошен парк и басейн. При това много близо до площада със спирката. Разстоянието до база 2 му коства последните сили и крета с бастуна по наклонената улица, все едно се изкачва по стръмна стена. Раничката на гърба му натежава осезателно. На всяка крачка кръстът му поскърцва, той се влачи и се поклаща, а едно падане ще е фатално: гръбнакът му ще се пречупи като сух клон. Стига до базата, сяда на една пейка в паркчето и звъни на неврохирурга в София. Той не вдига. Пише му смс: „Аз съм във Ветрен на кални бани, но се чувствам зле и едва ходя.“ След минути идва отговора: „Имаш разсейки във вид на частици по целия гръбнак. Баща ми почина от това“. Хирургът му съобщава резултата от PET скенера.
Христо не изпитва страх, но тялото му се разтриса. Какво? Разсейки? Рак? Нали беше херния? Как от инфекция след операция на херния се стига до рак? Навярно всеки с тази присъда инстинктивно я отхвърля, за да я приеме постепенно и да заживее с нея. Главата му бучи. В краката му се оплита черно-бялото котенце. Това е бъдещият лидер на малкото семейство. В една и съща прииждаща вълна на Христо му прилошава и му става безкрайно мило. Човек изстрадва изтичането на живота си сам. От месеци отговаря „Не съм добре“ на редките обаждания, а след такъв отговор хората се дръпват. И жена му, лекарка, е много далеч. Чуват се всеки ден, но Христо има чувството, че Ася се отдръпва. Звъни ѝ както е на тревата. Тя е пак на смяна в болницата и не вдига.
Сега Христо е с присъда и има срок, незнайно какъв, до изчезването си. Не се паникьосва. Умът му не асимилира вестта. Тялото боли, но не разбира от диагнози. Зелената трева неудържимо го привлича. Котенцата припкат наоколо. Опира се на пейката с ръце зад гърба, свлича се и поляга направо на поляната. От очите му потичат сълзи и капят в тревата, но Христо се усмихва. Извива се и мести раницата, тя се отваря. Котето се изкачва по него, пъха муцунка и души в раницата. Щъка с меки лапи по гърдите му и го изучава. Забожда леко нокти в блузата му и мърка. Той вади парче наденица, разкъсва опаковката със зъби и отхапва: парче за себе си – парче за котето. Останалите бързо надушват кльопачката и припкат насам. Зад тях лениво пристъпва майката в ръждиво-сиво. Само за секунди котешкото семейство са всички по него и около него. Христо раздава хапки, а те – мъркащо доволство. Черно-бялото коте го докосва с мустак. Тези същества на тази зелена трева, лишени от емпатия, му носят сила, за да приеме ситуацията. А тя е без изход. Важно е да има някой до теб.
Следващите дни са катастрофални. Болката се усилва дотам, че и с инжекции едва стига до столовата. Христо звъни на Ася да дойде да го прибере с колата. Тя отговаря, че има смени. Така или иначе е предупредил Сашо да го вземе утре с такси. Лежейки замаян от лекарството, пише във вайбъра, за да отмени поръчаната поморийска кал, поръчана на Сашо за домашно лечение. Сашо може да го закара само до Бургас. Няма да може да се справи с автобусите.
След тежка нощ болният лежи вцепенен на леглото и пак вика за помощ. Този път идва доктор Кирчева. Тя е притеснена и той усеща някакво съпричастие. Отново дексофен и други хапчета. Ще го изпишат, но днес е събота. Доктор Кирчева го кара да подпише на процедурния картон, че си е взел всички процедури, за да се отчетат по пътеката. „Ти въобще не си за тука. Кръвното ти е много високо“, казва тя, и Христо долавя и искрица съчувствие, защото вече е станал безропотен и се съгласява с всичко. Заключението гласи: „Изписва се с подобрение“.
Инжекциите бавно го упояват и потопяват в дрямка. Към обед се обажда пак на Ася да го вземе, „няма как да се добера сам до София“. Тя ще дойде утре, но могат да го изпишат чак в понеделник. Той пише на Сашо да му купи инжекции за болки и за кръвно. Шофьорът идва по обед с лекарствата. Христо му дава парите и за превоза до Бургас, който се наложи да отмени. Отива до столовата на собствен ход, като се подпира с бастуна.
След вечеря Христо допъпля до поляната с две кюфтета в салфетка, поляга и неговите котки идват да го налазят. Черно-бялото е начело. Със скок се мята на гърдите му, захапва лакомо вкусната хапка и я изгълтва. Поглежда го втренчено с благодарност. Той го хваща нежно и го допирам до лицето си. Колко е пухкаво и меко. От тялото му се носи все това мъркане, което сякаш идва от най-дълбоката му котешка природа, а тя е неизвестна. Христо не знае какво става в него, но ще трябва да разбере. „Ще ме изследват и лекуват още“. В този момент е по-силен от смъртта, отказва се да вярва в нея. Той иска да оцелее, да живее, да се оправи, да доживее до дълбоки старини, когато да умре в съня си. Милувките сякаш нямат край, а тялото му празнува живота като изключително, магическо и чудно събитие на тази зелена планета и под това синьо небе.
Следобед Ася идва с колата си. Остава с болния си мъж до понеделник, когато урежда изписването. След процедурата Христо си бие дексофен за пътуването и сяда тежко до жена си. След два часа влизат в Пловдив, намират сервиза и колата. Той няма сили да се погрижи за машината и предава тялото ѝ за скрап. Прибират джипиеса, мултимедията, документите. После викат репатрак и съпровождат деуто към автоморгата. Сбогуването с любимата му кола, синя птица с елегантна линия, го натъжава. Христо гледа как я вдигат с паяк и я наместват в редицата мъртви возила. Пронизва го остро съзнание за тялото му като една машина, която се е повредила непоправимо и се е запътила към моргата… Ася получава документите за отписване на колата. Той отново бие инжекция в бедрото си, за да изтърпи вибрациите по пътя, които усеща с всяка фибра и всяка костица на кръста. В София Ася го кара направо в болницата, където го оперираха. Качват го на инвалиден стол по рампата към спешния прием.
„Всички умираме, но засега отказвам“, си казва Христо. „Има хора до мен“.