(2 votes, average: 3,50 out of 5)ЗАЩО БЪЛГАРИЯ Е ЧЕРНА ОВЦА?
По повод Резолюцията на ЕС за България
Малко се коментира и дискутира за Резолюцията на ЕС за България от 8.10.2020.
Като политически документ тя е победа на социалисти, либерали и зелени (358 гласа „за“, 277 „против“ и 56 „въздържал се“), с помощта на отделни депутати от ЕНП (7 гласа за, вкл. Радан Кънев). Всички българи от групата на Прогресивния алианс на социалисти и демократи са гласували „за“: президентът на ПЕС Сергей Станишев и Петър Витанов от БСП, Елена Йончева, Иво Христов и Цветелина Пенкова. Всички евродепутати от ГЕРБ/ЕНП и СДС/ЕНП – Асим Адемов, Александър Йорданов, Андрей Ковачев, Андрей Новаков, Ева Майдел и Емил Радев и двамата от ВМРО/Европейски консерватори и реформисти – Ангел Джамбазки и Андрей Слабаков, са гласували „против“.
В резолюцията се изреждат стряскащи оценки за правовата държава и корупцията в страната, които силно влошават и без това лошия образ на България в Западния свят. Тези оценки използват предимно данни, които се генерират от анкети в България.
Не е за вярване! Най-авторитетни международни институции една след друга поставят България на дъното на всякакви класации: за свобода на медиите, за корупция, за върховенство на закона, за богатство. При това често свободно се преминава от „Европейски съюз“ към „Европа“: „България е най-бедната страна в Европа“. Така се говори вече от много години. При това без съпротива или опит за анализ: дали това е наистина така, как се получават тези цифри и какво е истинското положение. В това виждам симптоматична липса на отговорност. Очевидно се приема, че правителството и някакви задкулисни фактори са виновни за всичко това. Излиза, че от нас – гражданите, журналистите и коментаторите – нищо не зависи.
Наистина ли живеем в най-лошата страна в Европа?
Аз не живея в чак толкова лоша страна. Работя в Софийския университет, пиша книги и статии, имам малко издателство. Обичам да пътешествам и съм обиколил над 40 страни. Пътувал съм и за конгреси и конференции, бил съм с месеци и години на специализации зад граница. Във всяка страна съм се сблъсквал с неприятни неща и навсякъде съм се радвал на хубави неща. В никакъв случай не съм получавал комплекси от типа: „България е много лошо място. Тук сме невероятно бедни, нямаме свобода на словото, нямаме законност“ и т.н. и не съм си позволявал да очерням страната си. Така правят хората отвсякъде – когато критикуват недостатъци в страната си, те не стигат до тотални присъди.
Нямам впечатление, че ние сме най-големите расисти, че живеем в тотално беззаконие, че сме най-бедни и всички подобни присъди. Но имам впечатление, че така се говори. Това колко сме зле е любима тема по форумите и в такситата, както се говори за времето. Ако възразиш, ставаш черна овца и с теб не се говори. Имам ярки болезнени спомени, че България е сочена с пръст за атентата срещу папата, за „българския чадър“, а наскоро за расизъм по повод на един мач с Англия. Там един вестник писа: „Лъвове срещу животни 6:0“. Негативните публикации и постове не спират и се раздухват по всякакви поводи. Впечатлението е на „черна овца“, което е огромна вълна на национална дискриминация. От наша страна коментираме и се защитаваме на български, за наша употреба, но не съм чел сериозни аргументирани публикации в защита на английски, немски и испански например.
За всеки от тези случаи има релевантни данни, факти и обяснения. Когато човек се задълбочи да изследва случаите, се натрапва едно и също обстоятелство: свидетелствата се обобщават за българите като цяло, тълкуват се винаги в негативна посока и се пренебрегват всякакви данни и факти, които променят картината към положителна.
Най-обезпокоителното е, че ние самите поддържаме негативните версии с някакво задоволство от разобличаването: ето, отвсякъде ни казват, че не сме нормална държава и наистина не сме. Но лично аз, ти и третият никак не са виновни за това. Вина носят единствено „онези отгоре“ и „онези в сянка“. Излиза, че от никого от нас не зависи, а зависи само от правителствата и някакви олигарси зад кулисите.
Няма как обаче да не зависи. Ние сме гражданите, ние сме България, ние мърморим, ние плащаме или укриваме данъци, осигуровки и такси. Ние гласуваме и избираме парламенти и оттук правителства. Те създават законите и ги прилагат. Спазваме ги и ние или пък ги нарушаваме. Наистина ли сме изрядни граждани? Доколко аз и ти сме коректни данъкоплатци? Доколко поемаме отговорност за избираните от нас? Не виждам дебати по тези въпроси. У нас се приема, че гражданите са някакви жертви на кого ли не, само не на собствените си граждански дефицити: заобикаляне и нарушаване на правила и закони, възползване от положение и ситуация за облагодетелстване, влизане в конфликти на интереси и т.н.
Като върховна проява на гражданство у нас се приема да се оплачеш, да разобличиш, да протестираш, да сезираш институции и хора от чужбина и особено от Запад: един посланик, един депутат или журналист от чужбина, който критикува България, се приема за авторитетен говорител, за експерт, за оторизиран да произнася присъди. Не се чуват в световното пространство гласове в защита на собствената страна, държавна институция или представител.
В никакъв случай не искам оправдания на всяка цена за всяко действие на български институции и официални лица. Не съм дотам наивен и знам, че у нас има голяма корупция, хлабави закони и правила, повсеместни нарушения и несправедливи съдебни процеси. Както има големи проблеми в образованието и медицината. Такива неща обаче съм чувал навсякъде в чужбина, където съм имал свободни разговори, а и съм изпитвал на гърба си, където съм оставал за по-дълъг период. Специфичното е, че ние сме развили нихилизъм относно собствената си страна и държава. Това е уникално, няма го другаде по света. Само у нас със задоволство се заявява, че сме „най-бедна, най-корумпирана, най-беззаконна държава“. Т.е. „аз лично съм ОК, ама онези отгоре…“
Който е убеден в тези неща, мисли и действа съгласно тях, не поема отговорност и живее така, сякаш от него нищо не зависи. В същото време е свободен да нарушава правила и закони, да говори и пише негативно. Когато може, този човек се оплаква от страната си в свободни национални и чужди медии, на всякакви международни форуми. Това се прави от журналисти, от хора на изкуството, на социалните науки, които се наричат не без гордост „интелектуалци“. В тази нагласа има очакване, че онези от Запад задават критериите, могат да съдят и да направят нещо. А нещото е да накажат България в лицето на отговорните правителство, съд, прокуратура. Това е вид доносничество, но се приема като достойна гражданска позиция. Интелектуалци пишат, че колкото повече такива „доноси“ се правят, толкова по-добре за България, защото „като ни го кажат отвън, се чува“ и това е патриотизъм. Другото е „съучастие в престъпления“ (И. Дичев).
Досегашният връх на подобни граждански актове е инициативата на леви депутати от България в Европейския парламент срещу правителството и прокуратурата. Резултатът е „Резолюцията на Европейския парламент относно принципите на правовата държава и основните права в България“. В нея не остава сфера, незасегната от европейската унищожителна оценка, освен президенството: правителство, парламент и съдебна система; върховенство на закона, човешки права и дискриминация, корупция, несвободни медии, като се стига до Истанбулска конвенция, малцинства и ОМО „Илинден“. Отхвърлиха се текстове за финансиране на протестите от Васил Божков и за руските връзки в президенството. По силата на негативната нагласа тези лоши оценки се прибавят към досегашните и така се възпроизвежда и разраства образа на България като „черната овца“ на Европа.
Това не е ново. По-възрастните помним скандала с „българското покушение над папата“ и „българския чадър“ – две позорни петна за България, които са донякъде заслужени, донякъде не – Антонов не беше виновен, чадърът не беше български, нито най-вероятният убиец беше българин. Оттогава изтече много вода, днес сме част от Европейския съюз, но тенденцията отново е налице.
Резолюцията на Европейския парламент, безпрецедентен документ (има резолюции по отделни проблеми за Унгария и Полша), е удар по България, по нейния имидж, репутация и достойнство като член на ЕС. Гражданите на Европа, които се запознават с документа, вече имат негативна нагласа към страната, създадена и потвърждавана десетилетия от медии, от български гласове и от международни институции и с вече дълбоки исторически корени. Сега тази нагласа се втвърдява. Тя рисува страната ни като корумпирана държава, в която няма върховенство на закона и правата на гражданите се погазват систематично: „системният отказ на държава членка да спазва основните ценности на Европейския съюз и Договорите, към които свободно се е присъединила, засяга и заплашва Съюза като цяло“ (резолюция).
Верен ли е този образ? Ако той е верен, то всички българи сме жертва на самите себе си. Защото масово заобикаляме и не следваме правилата, някои между нас са расисти, а не правителствата, защото ние избираме своите правителства и ги контролираме чрез конституционните механизми на парламентарната демокрация. Но тогава как да разбираме: „изразява своята солидарност с българския народ в неговите легитимни искания и стремежи за справедливост, прозрачност, отчетност и демокрация“. Значи народът е жертва, а всички институции извършват престъпление към народа си. Излиза, че ЕС приема, че народът не е отговорен за тези дефицити, а е жертва, което значи, че народът не управлява.
Да приемаш, че живееш в ненормална държава, е огромно и решаващо като нагласа. Оттук следват милиони актове на въпросната „ненормалност“. Аз не приемам, че съм жертва. Живея в нормална страна с много проблеми, както и с постижения. Моят глас има значение и не остава нечут. Сигнализирам за посегателства срещу права на работното си място и в моите отношения с институции. Преподавам и моята работа има резултати. Пиша и моите книги и статии се четат. Издавам и моят малък бизнес се развива нормално. Реагирам остро срещу нелоялни търговски практики. Плащам данъци и осигуровки, участвам в процедури на МОН. Досега никой не ми е поискал подкуп и не съм дал, нито пък съм взел. Сигурен съм и намирам наистина, че има много граждани, загрижени за законността. И изведнъж научавам, че страната е тотално корумпирана, че държавата се управлява по мафиотски модел, че тук има дискриминация и непризнати малцинства.
Къде е тази ужасяваща антинародна държава, която много гласовити граждани, с много силно присъствие в „несвободните медии“ не спират да клеймят? Нали тъкмо за тази държава протестирахме през 2013-2014, когато парламентът се превърна в наказателна институция срещу управлявалата партия? Защо тази позиция, че живеем в нормална държава, не се чува от онези международни институции, които рисуват страната ми в ужасяващи картини?
Нагласата, че живееш в нормална държава, се изразява в законни поведения и нормални реакции срещу ненормалното в държавата: това, което прави обществото „гражданско“ и така тя поддържа нормалността си. Не приемам, че само критиката и протестът са свидетелство за гражданско поведение. Не приемам, че само несъгласните са добрите граждани. Но е факт, че несъгласието, критиката и протестът са най-интересни за медиите и гласовете против се усилват многократно до един „народ“, който въстава срещу лошата държава. В документа е прокарана тезата, че в България държавата (управлявана от ГЕРБ) е противник на гражданите. Как тогава да обясним, че същите тези граждани препотвърждават на няколко парламентарни, местни и европейски избори същото това управление? Навярно с „дебилност“ и „инфантилност“ (Иво Христов)?.
- Резолюцията, за разлика от Доклада на ЕК, е ярко изразен политически и партиен документ, иницииран от социалистката Елена Йончева, следствена за пране на пари, написан от испанският социалист Хуан Фернандо Лопес Агилар, председател на Комисията по граждански свободи, правосъдие и вътрешни работи.
- Резолюцията като политически документ, е насочен срещу една държава-членка и нейната управляваща партия, част от семейството на ЕНП. Свидетелство за това е съставът на подкрепилите я. Радан Кънев в поста си във Фейсбук приветства депутатите от ЕНП, гласували „за“, за това, че са „на страната на българските граждани“, а не на „партийната дисциплина““.
Аз като български гражданин съм на обратната позиция. Несъмнено резолюцията влошава позициите на България, а това значи и на българските граждани. Тя може да активира и действия на правителството и прокуратурата срещу корупцията, но такива са налице и са отразени в докладите на ЕК. Негативните последици са масивни и дълготрайни.
Това е левичарска нагласа и теза, в която държавата е нещо над и срещу гражданите и може въпреки демокрацията да работи срещу тях. Тя говори за изначално недоверие в системните механизми и институциите на демокрацията и вместо тях доверие в извънсистемни форми на борба на „гражданското общество“ срещу държавата. Протестите са факт, те изразяват основно право, но не са нещо свещено над системните сили. Тези протести са в силна степен открито „гражданско неподчинение“ с неговите типични форми на неспазване на закона и права на другите граждани. Тук се проявява още един дисонанс: борба за върховенство на закона чрез целенасочено и демонстративно неспазване на закона. Не бяха такива протестите през 2013 – те бяха по реда на закона и бяха срещу нелегитимно наказателно мнозинство и правителство срещу първата политическа сила в парламента.
- В Резолюцията са изредени спиращи дъха констатации и преценки, подходящи за държави отвъд пространството на ЕС като например Беларус. Чета ги и не мога да повярвам, че страната ми е ценностно отвъд свободата, човешките права и върховенството на закона и в България се вихри насилие над малцинства. Как такава държава, приела чрез своите закони ценностите на ЕС, наблюдавана и оценявана и досега, все още е член на този съюз? Да, ние сме от Балканите, с културна специфика „встрани“ от тази гражданска култура, но и Гърция, и Хърватия, и Румъния са балкански страни. Но как така именно ние попаднахме в светлината на прожекторите? (В скоби отбелязвам, че по-рано Румъния, а след това Унгария и Полша, са попадали под критичните констатации и оценки за специфични неща. Но Унгария и Полша отстояват своите позиции и практики с национални и културни интереси и ценности. Ние сме по-различни: ние винаги „слушаме“ и после се правим, че изпълняваме. Така е било и при други правителства.)
Заставен съм да приема, че целият ми опит на човек и гражданин, цялото ми творчество в областта на философията и науката, културите и обществата, моите граждански участия и действия от повече от 30 години, всичко това е пълен провал: аз не виждам по-далеч от носа си и нямам адекватна политическа и гражданска ориентация. Как може да не видя, че управляващата партия е въвела в страната ми някакъв „мутренски модел“ на управление.
Не, нещо тук не е наред и това трябва да се види. Нека видим какви факти Резолюцията привежда и как ги подбира. За всяка от темите може и трябва да се направи отделно проучване: докъде оценките са справедливи и се основават на добре установени факти, но това означава и отделни статии. Тук се спирам само бегло на ключови преценки: „според публикувания в началото на тази година индекс на „Трансперънси интернешънъл“ за възприемане на корупцията за 2019 г. България е на дъното на класацията, що се отнася до държавите от Съюза, и се нарежда на 74-то място в света“.
- Подборът на факти е лишен от неутралност и е с двойни стандарти.
Наистина ли България е най-корумпираната държава в ЕС? Не би било изненада: ние сме балканска страна и корупцията е голяма на Балканите, но аз имам личен опит в Гърция, Румъния, Хърватска и другите балкански страни, както и в Турция. „Тансперънси“ приема България за по-корумпирана от Гърция, а Турция – за по-корумпирана от България. Нещо не ми се връзва: в Турция на ниво, което посетителят усеща, процедурите и поведенията са много по-коректни отколкото у нас и особено отколкото в Гърция.
Как се мери корупцията? Какво значи „възприятие на корупцията“? Очевидно не можем да мерим подкупите. „Мери се“ преценката на гражданите и избрани специалисти. Ние добре знаем как се оценяват обществените неща у нас: негативната нагласа и критичната преценка и избягването на признанията и похвалите са твърд елемент на културата. В България достиженията най-често се отминават с мълчание от малките общности и много рядко достигат публичност. Да се критикува и разобличава е тема на неангажиращ разговор в автобуса, в таксито и във влака, както се говори за времето. Ако вмъкнеш позитивна корекция в смисъл че нещо се прави и е добро, това се посреща като лош тон. Максимата е „много се краде“ и това не е от вчера. Помним вълната в общественото мнение за грабежа от фалиралите банки през 90-те, корумпираната приватизация в края на 90-те, корумпираната „тройна коалиция“, и т.н. Няма нещо „некорумпирано“ у нас. Далеч съм да отричам, че корупцията е повсеместна. Но това не е така само у нас. Разликите не са големи, но има разлики във възприемането на корупцията и това са систематични, трайни разлики. Те съвпадат с разликите между други възприятия: например за благоденствието, за щастието, и дори за екологията. Забелязвам, че в едни и същи държави от Северна Европа всички тези показатели: за върховенство на закона, за некорумпираност, за човешки права, са най-високи, както са най-високи и за богатство (БНП на човек от населението), благоденствие, а и за щастие. Този удивителен синхрон и висока корелация не може да не породи въпрос за обяснение. Обяснението, освен в чисто икономически измерими показатели, но подбрани, е и в социални нагласи на хората в различни страни и е елемент на културата. Определено хората от Северозападна Европа са позитивни спрямо своите държави и общества.
Но има и друга система за измерване на корупцията: тази на Евробарометър. Тя показва много по-различни резултати и не е взета под внимание в Резолюцията. За коректно сравняване и по-дълбоко вникване е нужно специално изследване. Тук само ще посоча ключови данни. Картината е почти хомогенна, с малки различия.
Високо възприемане за корупция:
- Хърватия: 97 %. 2. Кипър 95 %. 3. Гърция 95 %. 4. Испания 94 %. 5. Португалия 88 %. 6. Литва 84 %. 7. Малта 89 %. 8. Италия 88 %. 9. Чехия 87 %. 10. Словакия 87 %. 11. Словения 87 %. 12. Унгария 87 %. 13. Латвия 84 %. 14. Румъния 83 %. 15. БЪЛГАРИЯ 80 %. 28. Финландия 22 %.
И още данни:
По години високото усещане за корупция в България намалява: 2013 – 84%, 2017 – 83 %, 2019 – 80 %.
По непримиримост/нетърпимост към корупцията: 1. Португалия 88%. Средно ЕС – 69 %. България 63 %, Унгария 38 %.
По лично засегнати от корупция България е на 13 място (28%) при средно за ЕС 26 %. ( https://ec.europa.eu/commfrontoffice/publicopinion/index.cfm/survey)
Тук нека критиците се възмутят, че собствената им страна е така „назад“ или „като другите“. Предполагам, че ще обвинят Евробарометър, че подкрепя мафиотската държава в България.
Но нашата тема е Резолюцията на ЕС. Тук в нея очевидно се манипулират данните, като игнорира Евробарометър. Приема се най-неблагоприятния отчет. Симптоматично или случайно? По същия начин, когато се казва, че България е на дъното на ЕС (а често: на Европа) по богатство (БНП на човек от населението), се игнорират ред други индекси за богатство: доходи, натурални притежания, сив сектор, цени. Цените са ключови, защото когато един продукт в България струва 1 лев, а в Западна Европа 1 евро, това е косвено „богатство“ 2/1 в полза на България: с 1 евро си купувате два броя, а не 1. Защо се подбира един критерий, а се елиминират ред други? Но това не е темата на този анализ. Посоката на подбора и тук е към поставяне на България на дъното.
Проблемът корупция е много широк: глобален, и много дълбок: човешката природа. Почти няма човек, който на сто процента да е чист в социалните си поведения и договори, без да нарушава нищо. Когато говорим за корупция, нека се запитаме: „А аз?“ Аз никога ли не вземам страна според симпатия, според добро отношение или малка услуга? Винаги ли съм безпристрастен като ръководител? Плащам ли си доброволно всички данъци, такси и осигуровки? Ще разоблича ли себе си, ако съм дал бакшиш в таксито, което очевидно отмерва над тарифата, пари на полицай, когато съм в нарушение, на лекар за качествена операция? Ако съм склонен да решавам проблемите си с леки заобиколки на закона и правилата, ако присвоявам средства като ръководител на финансиран проект, ако крия доходи като управител и собственик на търговско дружество, ако давам неверни данни и манипулирам търг за държавна поръчка в интерес на другар или съпартиец, във всички случаи аз участвам в корупция и не е нужно да има „мафиотски модел“. Ами ако съм заместник-министър или пък прокурор? Ще остана ли чист въпреки предложенията, досадните домогвания или пък рекета и заплахите?
Да си дадем сметка, че каквито сме гражданите, в степента на своите правомощия, такава ни е държавата. Да разберем, че доверието е корелирано с отговорност и механизмите на една държава не могат да работят чрез безотговорност и недоверие.
Ярката негативна тенденция, която е прокарана в Резолюцията като политически документ, не работи за мен, за нас, защото е изтъкана от невярна идея: че една демократична държава е над и против народа. Затова такъв документ, дори при верни констатации, не работи за българските граждани. Неистината работи за определени групи, които имат интерес от нея. В случая това са социалисти, леви либерали (и зелени), които са опозиция в Европейския съюз и в България. Утре те вероятно ще спечелят изборите и ще управляват. Неизбежно начело с най-голямата опозиционна партия БСП. Тя вече е управлявала – сама и в коалиции. В България всяко управление на БСП се помни с провали. Корупцията в тези години е била по-голяма, а не по-малка. БСП и партньорите ѝ показват управленска немощ, липса на оригинални и полезни политики, причиняват икономически кризи и катастрофи.
Нагласите и тенденциите в подобни документи не са ангажирани с националната репутация и достойнство. Не са ангажирани с тежките последици за своята страна от тотално негативния ѝ образ. Те не се фокусират върху детайлите на една позитивна промяна. Искат просто сваляне на настоящата власт. Те внушават, че от отделния гражданин нищо не зависи, че „народът“ е жертва на мафиоти и едни могъщи бъдещи правителства, съставени от свръх честни и свръх компетентни хора, ще се преборят срещу огромните социални недъзи и „мафиотския модел“. Как? Не ни казват.