(1 votes, average: 5,00 out of 5)
- Файлове за изтегляне
5.02.2022 – 17.02.2022
Преди двайсет години планирах лудо пътешествие за два месеца до сърцето на Африка с джипа си Ланд Ровър, който бях купил с такива намерения. Цели месеци проучвах и пресмятах линии през десетина държави, условия за влизане и за пътуване във всяка страна, хотели, къмпинги и резервати. Рисковете, особено в Судан и Етиопия, леко ме разколебаха, а никой от приятелите не се нави с изключение на Трей от Тексас, тогава мой докторант. Чак сега имам възможност да отида на сафари по „цивилизования начин“. Ани и Иван решително отказват да ме придружат и това е съвсем естествено за мен. Планирах всичко и направих маса проучвания, резервации и контакти. Купих си специално телеобектив и го изпробвах за животни в зоопарка и Борисовата градина. Най-сетне планираният ден дойде.
За да се опише хубаво този вид сафари, навярно трябва да се разбере как това прави Хемингуей. Четох Зелените хълмове на Африка, наскоро втори път. Той е подбрал автентични персонажи и случки и ги е подредил в нишка. Местните типове от Кения са живи, сложил е и няколко думи на суахили, каквито се използват с чужденците. Там има много диалози, които за мен са излишни. Има и много пиене, което при мен го няма. Остават ловните акции (изключвам състезанията за добри екземпляри и надлъгването), но те при фото сафарито не се планират, а се „стреля“ по това, което се яви по пътя.
Пристигане и настаняване
5.02.2022. С Луфтханза се добирам до Найроби след два часа до Франкфурт, три часа чакане и дванайсет часа до Найроби, Jomo Kenyata Aeroport. Тук ме чака трудно уговорения шофьор и ме кара до хотела Mvuli studios: 22 км, 30 USD. Призори излизам с двете раници и пратеник на Axis safari ме кара до джипа, спрял пред офиса им. Зелен Toyota Land Cruiser дълга база. Плащам и сядам до водача Денис. Излизаме от столицата, зареждаме и караме на север по асфалтов път. Спираме на панорамна площадка с изглед към Голямата рифова долина. 270 километра по асфалт и после по черен път край няколко лагери до резервата Масаи Мара („петниста земя“ на езика на масаите маа). Влизаме в Camp Lenchada – къмпинг за сафарита в Масаи Мара: китен, спретнат и удобен. Трева, дървета и цветя, брезентови палатки с легла, столова. Настаняват ме в едната сам. В съседните са двойка от Франция и двойка от Унгария – приятелки. Обядваме пилешка яхния с бакла и картофено пюре. Лъчезарна черна дама ни събира на инструктаж. Топлата вода е в изобилие. Токът е от генератор и ще зареждаме батерии само вечерта.
Първи гейм драйв – „Голямата петорка“
Тръгваме на запад за първия гейм драйв – същинското сафари. Днес програмата е Голямата петорка: – слон, лъв, бивол, леопард и носорог. Поставил съм си телеобектива 100/400 на фотоапарата Canon 6D. Седя удобно вляво до шофьора. Релефът е савана, хълмиста равнина, наситено зелена. Безкрайната зелена шир е осеяна с дървета с възлести стъбла и плоски корони, тук-там малки храсталаци и горички. Земята е прорязана от оврази с потоци и малки езерца.
В началото се мяркат стадата на масаите – крави и кози. Кравите са дребни и ъгловати като биволици. Пастирите са стройни, изправени и ведри. Облечени са с червени и розови карирани наметала. Лицата им са с остри черти, ушите са провиснали. Деца ни махат край пътя, а на изхода към нас притичват върволица жени масаи с живописни облекла. Повечето са наистина красиви, а водещата се наглася за снимка. Жените се стълпяват и протягат своите изделия, а дамата иска пари за снимката. Нямам шилинги и дребни долари, имам 20. Предлагат ресто 500 шилинга или 4 долара. Изтривам портрета по настояване на обидената дама.
Първите диви същества, които виждаме в Масаи Мара, са зебри, газели и антилопа Гну. Животните не са далеч и ги снимам комфортно, търся фокус в очите. После от моята страна изниква първият жираф. Стои между дърветата, краката му се извисяват над джипа, пресяга дълга шия, откъсва от акацията клончета с листа и дъвче. Мъжки, с тъмнокафяви петна и огромни тестиси. Зад него се показва и женската – по-тънка и изящна. „Джурасик парк“ наживо. Жирафите по два, по три стърчат в подвижни линейни композиции. Вървят плавно и изящно, като на забавен каданс.
Скоро спираме при два сафари джипа и бял ван. Един гепард, чийта, както го наричат на английски, играе шоу пред ловците на мигове, подали глави от три посоки. Насочвам „дулото“ и стрелям в серии. Гепардът се изправя и пак сяда, протяга плоска глава и души, прави котешки дъги с гърба си, играе пози на дебнене.
Тревопасните са масови: най-много газели, фини същества на стада по трийсетина, водени от достолепен мъжки. Газелите са два вида: на Грант и на Уилиямс. Те са дребни, изящни същества с кремав цвят и бял корем. Антилопите гну (уилдъбийст) са тъмни до черни, силни и масивни, с дълги муцуни. Има още три-четири вида антилопи с различни форми на рогата, между тях куду – разкошно същество с извити рога. Антилопа гарна (кана) са кафяви, със спираловидни рога. Ориби приличат на сърни и елени по форма и цвят.
Птиците не съм проучвал, но на клони и в короните на плоските дървета поне три пъти виждаме соколи и белоглави лешояди. Те трудно се снимат и с телеобектив, но щъкащите черни кълбести токачки и цветните птици-каска са наблизо в тревите. В малко езерце кацат няколко патици в кафяво, бяло и черно. Мярваме и щрауси на фона на зелените хълмове. Те стъпват бавно и навеждат шии към тревата. Птицата-каска е голяма и красива, с глава в бяло и черно, оранжев гребен, дълга светлосива шия с ярко червено петно, торс в черно, жълто и бяло. Опашката е шоколадова, а краката – черни. Стъпва като важна лейди (съответно джентълмен). Информация намирам още за седлоклюнест щъркел, жерави, орли-рибари, птица секретар, пчелояд, синявици и много други.
Продължаваме на запад по саваната – зелено море с хълмове насреща и няколко дървесни вида. Сивото възлесто дърво с корона като чадър е украса на пейзажа (Вахелия тортилис). Други дървета са акация, евкалипт, казуарини. Срещаме и особено масивни баобаби, под един от тях обядва сафари група. Тревата е осеяна с цветя: орхидеи, пеперуда, водна лилия в малките водоеми.
Лъвицата е на три метра от мен и я следя от упор. Денем тези хищници са много пасивни, а тази е бременна според Денис, и трябва търпение, за да стане интересна. Когато сме вляво от нея, съм принуден да насоча обектива край Денис. Над мен има шибедах, който отварям, изправям се трудно на седалката по чорапи, но високата позиция е лоша. Французите и унгарките отзад стоят удобно и снимат под повдигнатия сенник. На десет метра в гъстата трева е мъжкият, заспал дълбоко. Лъвицата лежи като сфинкс и ме гледа в упор. Върти глава и я хващам профил и анфас. Дребни мушички са впити в кожата ѝ, а някои от тях, застинали във въздуха пред нея, се целят за следваща атака. В това сънливо състояние са направо добродушни. Ловни сцени едва ли ще видим, обяснява Денис. Хищниците са активни нощем. А зад лежащата лъвица в един момент излита голяма птица: лешояд. Жалко, изпуснах я. Изпускам и една широка прозявка на лъвицата, Денис ме насочва, но е късно. Всеки миг е важен за хубавия кадър. В облачния ден няма контрасти между светло и тъмно, а цветовете са наситени. Зад мен са се изправили, не спират да говорят и щракат от високо, но ниският поглед е по-добър. Така си срещу очите на животното.
На връщане към лагера телефонът ми звъни и говорим с Ани. Тя се е притеснила, макар, че ѝ пратих поне десетина снимки и съобщения по вайбъра. Тук няма интернет покритие и нищо не може да се изпрати от Найроби насам. А имам платен пакет за данни в роуминг от Теленор. Минаваме край малки селца и лагери. Страната впечатлява с лоши пътища, паянтови постройки, мърляви пазарища. Но хората изглеждат добре, спокойни и достойни. Всички ходят изправени и не видях приведени и отчаяни, няма и огромни дебелаци. Ще е проблем снимането на хора отблизо. Трябва да ги хващам неочаквано и отдалеч. Свикнал съм с ролята на „папарацо“ при моите пътувания. Кадрите с местни хора са решаващи за образа на една култура и за живи ситуации. Утре ставаме в 4:30. Закуска в 5 и тръгване в 6.
7.02. 1:24. Не мога да заспя вече повече от час. Навън се разнасят ревове: антилопи? Единият рев наподобява “ууууууох”. Сега е часът на лъва, на леопарда и на много други нощни същества. Ние сме прибрани зад брезентови стени, както сме прибрани в джипове по време на гейм драйв. Забранено е излизането от джипа или вана. Неволно наблюдавам и поведението на Хомо сапиенс. Местните пастири пасат кравите си в началото на резервата, необезпокоявани от никой. Денис обяснява, че животните са свикнали с тях и даже лъвове не ги нападат. Знаят от опит, че с масаите шега не бива. Гледам туристите от другите возила – ловци с камери, и реакциите на сниманите животни. Човешки глави и камери следят лъва, а на него това никак не му действа. Лицата са прехласнати и трескави, а животните са безразлични. Те са свикнали с хората и рядко им обръщат внимание. Но хората са направо екзалтирани от тях. Напъплили сме саваната от Европа и целия свят: любопитни индивиди без реален интерес към тази страна и хората тук. Виждаме веднъж в живота си тези животни наживо и за нас това е събитие. А нямаме никакво понятие как те, включително хората, мислят и живеят. Филмите, които изгледах преди сафарито, бяха често интригуващи. Тук, на място, ловни сцени не видяхме и май няма да видим – денем те са изключение и явно са режисирани за филмите. Но гледката на живите жирафи, слонове и биволи на пет метра от теб е събитие. Точно за това си бях мечтал от двайсетина години.
Втори гейм драйв
7.02. Събуждам се в тъмната палатка в 4:30. Няма ток и използвам челното си осветление. В банята пред тоалетната чиния има малко същество. Осветявам го и на главата му заблестяват две червени ивички. Това трябва да са му очите, те отразяват светлината на челника ми. Бръмбарът е с краката нагоре и ги мята безпомощно във въздуха. Но както седя и го следя, след секунди ивичките изчезват и бръмбарът замира – усеща ме и се прави на умрял. Оставям го да се помъчи, а после го изнасям извън палатката. Подреждам раниците и се приготвям за драйва с малката. Вземам и надувното шалте, за да го поставя на седалката заради кръста. Навън няма жива душа. В тишината чувам генератора от столовата – готви се закуската. Небето е направо черно. Днес трябва да тръгнем в 6:10.
7.02. 19:46. Току що вечеряхме – отново пилешко със сос, картофено пюре и ориз. Прилично и питателно, но тук доста огладнявам както при всяко пътуване. Отново съм офлайн въпреки всички мерки, взети в София. В офиса на Теленор обясних, че пътувам в Кения и Танзания. Данните не работят, въпреки че купих допълнителен пакет за чужбина. Нито вайбър нито нищо. Успях да пусна два есемеса. (Ще ми излязат златни).
Днес гледахме и заснех доста животни, но новите не бяха повече от вчера. Отново лъвове, но този път цял прайд; отново много антилопи, но този път фронтално. Куду са едри и кафяворозови, с бели ивици, висящи гуши и великолепни рога. Биволите са на стада – масивни, черни, с големи странични завити навътре рога, съединени със солидния череп. Едрите говеда кротко си пасат и гледат насам. По гърбовете им са кацнали дребни кафяви птици, а понякога черни гарвани. Това е симбиоза – птиците се хранят с впити насекоми в козината. Единични чакали плахо се стрелкат по полето. А това е дървото кренвирш (sausage tree). Кремавите плодове с форма на краставица се използват от масаите, обяснява Денис. Кафяви лешояди с бели шии и криви клюнове клечат в гнездата си високо в короните и се оглеждат. Малки обли червеникави скали се подават от тревите. Мътни езерца пълнят дълбоките оврази. И пак просторните поля, преливащи във всички нюанси на зеленото на фона на далечни хълмове. Когато се покаже слънцето, тревата заблестява. На хоризонта се появяват едри птици. Щраусите са три, стъпват важно и навеждат дългите си шии към тревата. Керемиденият път се вие и го следваме. Минаваме край спрял сафари джип – същия като нашия, перфектни возила за офроуд поне на трийсет години. Често се налага да свалям лявото стъкло с ръчка, за да снимам, и пак го вдигам. Днес е много хладно, а Денис ме посъветва да не си вземам якето. Дланите ме болят тази ръчка и от обектива.
Напредваме към две заоблени скали, около които са спрели три джипа и ван. На лявата седят шест лъвици. Подредили са се като за снимка, но са напълно безразлични към захласнатите зрители. На дясната скала е мъжкият с рошава кафява грива. Той е на върха на скалата, а под него припкат лъвчета с различен ръст, явно от две-три котила. Бащата пази малките, докато майките си правят седянка в съседство. Обикаляме скалите и спираме пред дясната. Лъвът бди, а котетата си играят. Гонят се, хапят се, боричкат се и се обръщат по гръб. Истинска детска градина. Цар лъв наказва нежно най-палавите, които го закачат. Той трябва да ги пази, защото чужди самци могат да ги нападнат и издушат. Това е конкуренция между генни линии. Бих искал да съм тук, когато прайдът вечеря след успешен лов. Сега е време за отдих и игра. Цели минути дебна с насочен обектив и се взирам във визьора. Главата на лъва е на фокус и правя малки серии. Около нея обективът хваща рояк мушици. Изчаквам за портрет с отворена паст, хващам мигове от детската игра. Лъвът отваря леко бърни и се озъбва. Зъбите са жълти, като очите. На лявата скала шестте лъвици гледат насам.
Двойка диви прасета (пумба) се гонят във високата трева. Тези глигани са големи, кафяви и живописни: от главите им стърчат уши, рога, покрити с кожа, и остри бивни. Това животно глупаво се сепва и юрва надалеч при вида на джипа. Трудно е да се заснемат. Нататък група е седнала на обед под голямо дърво. Малка птица е кацнала на клон в идеална поза за снимка. Птицата е черно-бяла и просто се оглежда. Така е на това сафари: всички животни, които виждаме, стоят, ходят, пасат и почиват. Няма екшън. Забавлението е в това, че си играя с фокуса и зума, запечатвам всеки косъм, перо, трева и насекомо по муцуните. Но най-важни са очите.
Семейство слонове върви към нас: женска с малко до корема. Женската се устремява към нас колкото да запази периметъра и пак се заема с храненето си. Хващам лявото ѝ око – спокойна е. Хоботът ѝ отскубва трева и я насочва към устата. Бебето търси майчината гръд под предните крака, извива хоботчето си назад и суче. Друго по-голямо пасе редом до майката и таткото. По-нататък три патици кацат в мътно езерце. Те са в черно, бяло и кафяво. Плават няколко секунди и отлитат. Хващам ги и в полет, но не фронтално, а почти в гръб. Настроил съм апарата на скорост 1/1000. Тази бързина фиксира движенията, на полетът изисква 1/3000. Бели цветенца пъстрят зеления килим. Джипът излиза от пътя, когато има нещо интересно, и поема всички неравности без усилие. Само веднъж Денис включва блокажа на диференциала, за да излезе от дълбока кал. Попадаме на лъв мъжкар. Изправя се от дрямката си и пак се стоварва настрани. Но после го намира женската. Това е двойка в любовен период. Двамата лежат един до друг, гледат се в очите с вдигнати глави и си разменят нежности. После се отдалечават заедно.
В коловоза отпред забелязвам легнали силуети. Чуват джипа и лениво се изправят: хиени. Отправят се лениво встрани и гледат лошо. Няма по-противно същество в саваната. Това не намалява интереса ми на ловец и проследявам въргалянето на едната, както и прозявката ѝ. Зъбите са големи, остри и безмилостни, както ми е известно от много филми. Учудващо е, че хиени е имало в Европа преди 40000 години. Нашите предци са ги нарисували, както и биволи. Очите на мършояда са кървясали и тъпи. И пак гьол с нежни лилави лилии. И до него семейство слонове. Опитвам се да ги опознавам, но нищо ново не откривам. Слоновете са особено интелигентни и Денис казва, че покривали умрелите си събратя, за да ги опазят. Слоновете живеят дълго като хората. Унгарското момиче не спира да задава нелепи въпроси за животните, а Денис е възпитан и търпеливо обяснява очевидното.
Така минаваме край Пясъчната река и след малко стигаме реката Мара на границата с Танзания. Спираме пред надпис STOP на табелка между пет черепа. Посреща ни рейнджър в униформа каки и наметнат, с пушка, небрежно висяща отпред. Пита ни на кого са черепите и отговаряме почти успешно: гну, бивол, лъв, куду, крокодил и хипопотам. Тази челюст ме смразява, защото може да захапе човек през кръста. Хипотата са с лош нрав и често нападали хора.
Реката е пълноводна, сивокафява и от нея се разнася рев: хипопотамите са на групи, почти цели във водата, и грухтят. Показват се и туловища на крокодили. Един-два се насочват насам. Той се подава все повече над водата, съпътстван от партньорката, накрая вади муцуна и души нагоре. Над него на ръба са застанали хората от нашия джип. Крокодилът отваря озъбена паст нагоре и успявам да направя серия с добър фокус. Допълвам снимките със смартфона. Тук снимам и с него за шерване в мрежата, а и клиповете стават лесно.
Рейнджърът ни взема за разходка. Земята направо е подгизнала и обувките бързо се намокрят. Само аз съм по тениска и потрепервам. Небето се е смъкнало до тревата и всеки миг ще завали. Тръгваме в индийска нишка край отсечения бряг. Пресичаме овраг, пълен с кал. Кениецът ни помага, а аз минавам ловко, макар че кръстът ми е схванат. Все пак имам добър баланс от трийсетте години катерене. Целта ни е група хипопотами нагоре по реката. Грухтенето става все по-силно и стигаме висок бряг. Право срещу нас на двайсетина метра реката клокочи и грухти. Купчина сиви гърбини и сиво-розови муцуни. Кръгли очи се подават от водата. Отделям се от групата и търся позиция по-ниско, за да са приближа линейно и надолу към тези същества. Стоя на ръба между две дръвчета с насочен обектив и дебна. Позите са прости и бързо се изчерпват. Масивните туловища са скупчени едно до друго, главите над водата, но рядко се насочват насам. Не дочаках вдигната муцуна и отворена паст. Неусетно дъждецът се превръща в проливен дъжд и ме намокря за секунди до кости. Бързам да се връщам, макар че имаме инструкция да вървим след рейнджъра. Прибирам се в джипа до Денис и затръшвам вратата. Униформеният идва и се успокоява, че съм се върнал. Денис казва да му дадем нещо за благодарност. Възнаграждавам го с банкнота от петстотин шилинга. После ще оставя хилядарка (десетина долара) на Денис за грижата за снимките и страхотното каране.
Тези дни съм с привилегията да седя отпред и казвам кога да спрем за оглед и снимане. Изправям се трудно за поглед над шибедаха. Денис рядко обяснява, но разпознава лично някои от редките екземпляри в резервата. Това явно важи и за колегите му, които обграждат тези индивиди и семейства. Клиентите стърчат над джипове и ванове, облещени като невидели, каквито сме си. Любопитството на Хомо сапиенс, отделѐн от дивото, е неутолимо. Фотосафарито е скъпо удоволствие и заменя ловното сафари, за да ги има тези видове изобщо. Това са гледки за цял живот и сякаш от друг свят. Все едно си се преместил във времето и си попаднал в епоха преди човека. Напомня на филмите от динозавърската серия с тичащите антилопи, тежки слонове и носорози и най-вече с жирафите, които приличат на брахиозаври.
Спътниците ми са от четири нации: французин с приятелката си, две унгарки, индийци и моя милост, без да се брои водача. Той почти мълчи, като мен. В джипа е малък Вавилон, защото всяка двойка разговаря оживено. Всички питат Денис на английски, а девойката от Унгария не спира: „На каква възраст малките слонове се смятат за малки? Винаги ли майките слоници бдят над своите малки?“ И още серия подобни важни питания. Сутринта чакахме половин час двамата от Индия, доста разпищолени индивиди. Малката в един момент вдига скандал на единия: “Don’t touch me please!”. Масивният индус падна два пъти на калната пътечка, а рейнджърът го вдигаше като чувал. Двамата брахмани, подали глави отгоре, бавят групата при всяко спиране, след като всички вече са направили своите снимки и животните няма повече какво да предложат. Аз треперя от студ, а групата отказва молбата ми да се затвори вдигнатия покрив. Накрая се намятам с шалтето.
Денис е бог на волана на този върховен ланд круйзър! Теренът е мека земя с много неравности и трева, с доста кални рекички за пресичане. Преминахме поне през двайсет оврага и прекосихме многократно груби терени. Денис получава информация от своите колеги драйвъри за всичко интересно. Насочваме се към поредното животно или група, където поне два джипа вече го обсаждат.
На връщане попадаме на леопард. Мъжкарят е видимо недоволен от непрестанните маневри на возилата с любопитни хоминиди. Хищникът следва пътя си, а ние го заобикаляме и изпреварваме за по-добри снимки. Навярно тръгнал на лов или на среща, а се натъкна на ловци със суетни щения. Не знам дали успя да види днес любимата, но кадрите ми се получиха успешни и интересни, в профил и в лице, в тръс и в атака. Леопардът е изящна и перфектна котка, с движения на танцьор, при това много силен.
Много съм доволен от портретите на животни, за които се боях, че няма да успея. Почти всеки вид, за които спирахме, го хванах в лице с отворени очи. Не винаги улучвам настройките на фокуса, винаги ми трябват очите, но го превключвам и разпределям за по-широки планове. Общо взето се справих със снимането благодарение на доброто мерене с постоянна висока скорост (1/1000), превключване на фокуса и останалото автоматично. Композициите са ми силна страна и се получиха.
Още не сме срещнали носорози, но Денис каза, че край Накуру ще видим непременно. Местните жени отново ни хващат на връщане, и то пак мен – слабото звено. Денис тактично се оттегля и ни оставя в техни ръце. Видях да им подава своя плик с обяда си. Те се скупчват на прозорчето и тикат под носа ми всякакви дрънкулки ръчно производство. Разбирам, че са бедни и трудно оцеляват, но не съм майка Тереза. В Мексико, в Египет, в Тунис и Тайланд беше нещо подобно, но ние в Европа не сме така. Не съм видял български търговци да са нахални с чуждите туристи. Днес пак не се разбираме. Те вдигат пръст за всяко нещо, аз питам: one dollar? Но се оказа хиляда шилинга, което е към 10 долара. Купувам маска и гердан за Ани, давам двайсет долара и искам ресто 10. Следва дълъг пазарлък: предлагат още стока за 10 долара. Аз се запъвам: “No, No. I want my change!” Едрият индиец го хванаха навън – за пръв път му съчувствам. Живописни и настойчиви, много жизнени жени. За малко да купя червено наметало, но ще заеме доста място в раницата.
Утре пак ще ставаме рано и първо ще ходим на драйв, а после ще посетим масайско село. Влюбих се в зелената савана с бродещи красиви и силни животни. Обширна, равна и на хълмове, с отделни дървета и горички. Ще видим как е в Накуру и после в Танзания. Днес бяхме на самата граница между двете държави и се снимахме на гранични блокове. Пресичането е забранено. И от местните изискват визи, но масаите минават метър.
Трети гейм драйв. Масаите
8.02. От вчера обмислям една идея: да се напише програма, която да следи потоците животни от различни видове с помощта на джипиес и информацията да се подава на дисплей на всеки от водачите. Така те ще имат актуална представа от динамиката на групите в района и ще се насочват ефективно към най-интересното за клиентите. Сега това става по телефона. В джипа до мен има и радиостанция, която не работи. Струпванията на возилата с фотоловци показват, че на мястото има лъв или друг хищник.
Отиваме в саваната по тъмно и чакаме изгрева. Посрещаме огнения диск, следим го и така минава близо час от тръгването. Зелената савана сияе в златисто: идеално за снимки, но няма какво да се снима освен газели, токачки, антилопи. Пълзим на запад и се натъкваме на гепарди. Проследяваме играта на семейството. Денис ги разпознава: четирима юнаци от вчера с майка им. Петте котки са изащни, ходят като полъх и тичат като вятър. Майката ги води и следи, а малките подтичват и се врат между дърветата. Допускам, че са тръгнали на ловен урок, газелите са наблизо и в изобилие, ама не. Играят си, напредват на изток, но не с най-бързия бяг, а ние им досаждаме. Семейството смущава два бивола и те сърдито ги подгонват. После се натъкват на група чакали. Следва дебнене и бяг. Чакалите бягат от гепардите. Светлината е ярка, идва им отпред и котките получават златист ореол. Заснемаме още една малка история от Масаи Мара.
После се кръстосваме саваната без нови находки и по обед влизаме в село на масаите с името Sayana. Селцето е пръснато на равна поляна. Къщичките са квадратни и с плоски покриви. Дечица и кози щъкат по поляната. Мъжете се събират начело с кмета, който ни посреща. Джон събира по 20 долара „за училището” и представя местната общност. Масаите са отделен народ тук и в Танзания. Имат свой език, маа, различен от суахили. На „благодаря“ (асанте) съответства „аши“. Те са полигамни и купуват жените срещу крави, средно двайсетина. Можеш да свалиш от цената, ако скачаш високо в сватбения ритуал. Имат ритуал-посвещаване за момчета. Събрани в голяма група, те убиват лъв с копия и така стават мъже. На поляната започват танци с много подскачане. Двама палят огън: слагат на тревата стоманен нож, над него обработен къс дърво с няколко отвора. После бързо трият пръчка с две ръце, поставена с долния си край в отвора. Само след минута краят почва да дими и се зачервява. Огънят е готов във вид на запален връх. Пробваме и ние, но без никакъв успех.
Хората от селото са снажни и с уникални лица. Идеални са за портрети. Културата им е „неолитна“: примитивно земеделие и скотовъдство. Отглеждат предимно крави, порода малки и костеливи, приличат на биволици. Наблизо има и стадо кози. Не спазват много правилата и законите, бяха без никакви маски, а при продажбите не може и да става дума за бизнес по правила. Похвалиха се, че свободно пресичат границата с Танзания въпреки граничарите (изглежда ги подкупват). Май си позволяват да убиват диви животни, особено като им нападнат стоката. За това ги разбирам, ама нали имало закон според Денис, че за убиване на диво животно наказват жестоко и дори със смърт.
Мъж на име Джак ме повежда „на гости“ в къщата си. Къщите им са едноетажни, със стени замазани с кал и крави изпражнения. Къщата е по-лошо направена от известните ми възстановки на неолитни жилища и е без прозорци. Опитвам се да не стъпвам по кафявата смрадлива кашица. Влизаме приведени, а вътре е тъмно като в рог. Тясно е и нищо не се вижда. Антрето няма и квадратен метър, коридорчето е 40 сантиметра. Влизам след Джак в стаичка два на два с малка плоска глинена печка. Тъмнината е пълна освен мъждукането на огнището. Тук Джак разказва за храненето и други обичаи. Не правят хляб – тук няма зърнени култури, не видях градини. Хранят се предимно с плодове, месо и мляко. От кравите си вземат по малко кръв всеки ден. Карат си с животните, с плодовете и с туристите. Правят маски и накити, някои с лъвски зъби. Хубаво ги правят.
На излизане Джак и брат му вадят три огърлици и гривна, всяка по 20 долара, а аз си мислех, че ще се задоволят с по 5. Вече съм купил маска и гердани и нарочно съм оставил само пет долара при мен. Връщам накитите. Джак е разочарован, съжалявам. На изхода брат му ми подава дрънкулка за петте долара, да не се губят. Развалят добрите впечатления, защото наистина са хубави жени и мъже с чудесни тела. Малко жени виждаме в селото, но вече ги познаваме от входа на парка. Възрастните са пак снажни, но лицата са им живописно сбръчкани, а ушите са провиснали от накити.
Защо масаите живеят в тъмнина и смрад, а навън се къпят в слънце и зеленина? Дали за бягство от силна светлина и дъжд? А защо са без прозорци? Сигурно заради атаките на диви животни. Представи си нощем хищник как чупи прозореца и скача върху спящите хора. Паянтови калени къщи, стада от крави и кози, жени и мъже с разноцветни облекла, главно розови наметала. Хубав човешки тип, весели хора с гордост и самочувствие, говорят английски. Суахили не е майчин, а официален и го учат в училище, където учат и английския. Но са деца на природата и са като на гости на обществото. Масаите живеят отделно от другите села и градове, в резервата Масаи Мара. Отвъд границата той става в Серенгети. Живеят в съседство с дивите животни. Имат привилегии: преминаване на границата без проблеми (едва ли имат паспорти), убиване на агресивни животни, продажби без документи. Все още убиват лъвове на ритуали и за защита. Денис каза, че лъвовете ги избягват и не нападат кравите им. Разпознават ги по червения цвят на наметалата. Явно хищниците са срещнали решителен отпор от човешката популация. Оръжията им са копия, лъкове и стрели и ножове. Типично съвременно „неолитно“ общество, масаите са култура с реликвен характер с много праисторически форми на живот: примитивно скотовъдство, съчетано с лов и събирачество, неолитни оръжия, примитивни къщи от кал, имат занаяти. Но имат и модерни неща като училището и парите, които измъкват от туристите най-упорито. Това племе едва ли е единствено по рода си, но колонизаторите са го „извадили“ на показ.
Денят след посещението в Саяна продължава в пътуване, над двеста километра по асфалт до езеро Накуру. Утре предстои гейм драйв на езерото, минахме и край Найваша. Денис казва, че имало сафари с лодка за един час по сладководното езеро само за 20000. Това е страхотен шанс за снимки на водните птици отблизо, но останалите не се навиват. Групата се промени. Към нас след обеда в крайпътен ресторант се присъединиха момче и момиче от Хърватска. Момичетата от Унгария си заминаха с ван. В ресторанта имаше wifi, та изпратих снимки на Ани, Иван и Ирина.
Настаняваме се в хотел в Накуру. Стандартът в тукашните хотели е подражателско европейски. Почти ОК е в добрите, навярно е ОК в много добрите. Аз не отсядам в такива. Но досега в три различни места за нощувка на различно ниво и с различни категории навсякъде е чистичко. Банята е леко мърлява. Тоалетната хартия е просто сложена в банята, за всеки случай. Крановете са стари и не работят добре. Топлата вода, а и студената, тук идва бавно. Казанчетата и те са допотопни. А леглата са обгърнати с мрежести завеси против комарите. Сега тук няма комари и тези завески ми препречват достъпа да леглото, затова ги вдигам. Иначе хотелите отвън изглеждат добре. Но като цяло градежите им са груби, недодялани.
Кения е онова, което грубо можем да наречем „циганска страна“, без да влагаме обида. Подобни държави са например Пакистан и Индия, а донякъде Тайланд и Мексико. Хората са приветливи и ведри, за разлика от холандци, немци и британци. Те са открити и любезни, с искрени усмивки. Тези народи обичат живота, хората, чуждите и своите, доверяват се и се радват. Но държавите са им запуснати, мърляви, неуредени. Тези народи не спазват реда и правилата. По пътища и улици коли, мотори и пешеходци се разминават на косъм и се борят за преминаване. В тези държави има много корупция. Толерира се небрежно отношение към проблемите, мързела, безотговорността. Тук пазарищата са грозно лице на мизерията, както беше в Китай и Пакистан през 2002. Те са като бунища, разпрострени нашироко. Тълпи шарени хора, гъмжило от коли и животни, пакети направо на земята. Самата земя не е асфалтирана, а гола и кална, някъде с наранен асфалт или бетон. Така изглежда Кения: страна на хубавите хора и грозните градове и бани.
В статията за Кения в Укипедия пише:
„Кения има Индекс на човешко развитие 0.555 (среден), поставяйки я на 145-о от 186 страни в света. Към 2005, 17.7% от кенийците живеят с по-малко от $1.25 на ден. През 2017 г. Кения се класира 92-ра в индекса за бизнес климат на Световната банка, издигайки се от 113-о място през 2016 (190 държави). Важният агрикултурен сектор е един от най-малко развитите и най-неефективни, давайки работа на 75% от работниците в сравнение с по-малко от 3% в развитите страни. Кения обикновено е класифицирана като граничен пазар или в някои случаи, като развиващ се пазар, но е една от най-слабо развитите страни в света“.
В Кения живеят близо 50 милиона души. Почти 90 процента от тях са християни. Останалите са мюсюлмани (11 %).
Четвърти гейм драйв. Накуру
9.02. Приготвеният малък речник с думи и изрази на суахили не влезе в употреба. Думите и изразите са трудни за запомняне и тук не искат от теб да ги знаеш. Достатъчно е „джамбо“ („хабари“) за здрасти, „асанте”, „асанте сана” за благодаря, благодаря много. Те са доволни от това. Смеят се на израза „Хакуна матата” (Няма проблеми). За „добре” в смисъл на ОК се използва „сава” (навярно от френското sa va). Използва се и „карибу“ за моля.
Lanet Matfam Hotel е съвсем приличен с изключение на банята, но и тя се търпи. Даже има парк с чист басейн и аз реших да поплувам, но мече затваряха. Има интернет, сигналът е слаб, но го има в лобито. Сутринта ни бави спаднала гума и двамата от Индия, които се успаха пак. Свървам в заден двор и откривам птици. Ибиси! С дълги извити клюнове те щъкат по двора. Тръгваме към 7:30 за Накуру. Паркът включва и суша около езерото. Движим се успоредно по източния бряг. Водата проблясва в меко синьо между дърветата. Оглеждаме терена: зебри, антилопи и няколко бабуна. Край водата растат големи иглолистни дървета. В езерото те са мъртви от солената вода и са отрупани с птици. Следя специално соколите, защото те са рядкост и кацат високо в гъсти клони. В езерото плават морски птици: чапли, корморани и главно пеликани с големи торбести клюнове. Водата е кристално синя и блести на слънцето. Rhinos! До езерото два черни носорога пристъпват тежко и пасат, съпроводени от малки бели чапли. Дълго ги гледаме и снимаме, но са малко далеч от джипа.
Следваме черния път покрай брега и завиваме надясно към южната страна. Там се минава по малък мост. От двете страни на моста – стотици розови фламинго, пеликани, чапли и по-малки птици. Спираме на моста и поглъщаме с очи и уши сцените отляво и отдясно. От юг по сухата трева се задават биволи в редица, а край перести дървета с вяла зеленина крачат няколко жирафа. Познати цветни патици щъкат до биволите.
Минаваме на южния бряг и пред нас се ширва езерото – огромно розово гъмжило. Спираме и Денис разрешава да слезем. Занемял, пристъпвам по суха напукана земя. Всички сме погълнати от гледката и снимаме неспирно. Стигаме до самото езеро. Напред, надясно и наляво е блестящата вода. Бъка от розови фламинго в групи, пеликани, корморани, щъркели марабу. Тези птици са близо пред нас и ги разглеждам. С бели кореми и черни гърбове, те стоят изправени като масаи и си чистят перата с оранжевите клюнове. Хиляди птици щъкат във водата и кълват. Фламингата потапят целите глави с изящни дълги шии. Трескаво насочвам обектива и търся сцени. Снимаме, гледаме, снимаме се до езерото. Просто не ми се тръгва оттук. Неусетно е минал цял час. На западния бряг знам че има висока позиция за оглед. Денис каза, че достъпът до тази панорамна кота (Baboon cliff) над езерото е затворен поради ремонт на пътя.
Откъсваме се трудно и запъпляме по жълтите треви и червената земя на юг и югоизток. Между перести дървета скитат стада биволи и групи жирафи. Попадаме на цяло семейство: мъжки, висок над 6 м., женска, малко по-ниска (5 м), и наследници по 4, 3, 2 м. Вървят като в забавен каданс по сухата трева, сякаш спят при ходенето. Запътили са се към дърветата на запад. Питам Денис дали могат да тичат. Той казва да, когато са заплашени. Тичат си и бързо, но сега са се напекли и мозъците им работят вяло, а и кръвта стига нагоре по дългата 2-3 м шия бавно до мозъка. Сърцата им били огромни. Иначе са почти неуязвими, защото с ритане напред и назад с крака, подобни на стълбове, а и със солидни копита, могат да убият лъв. Ама направо си медитират като някакви бродещи монаси. Въобще тези африкански едри животни, които не се страхуват: слонове, биволи, лъвове, леопарди, жирафи, ходят, лежат и дъвчат, мързелуват и спят най-невъзмутимо, сякаш цялото време на света е тяхно. И не изглежда да им е някак скучно или криво. Биволите като намерят сянка, лягат и преживят бавно и изтежко. Тук няма слонове навярно заряди малкото трева.
По-нататък друго семейство жирафи ни пресича пътя буквално на три метра пред джипа. Занемели, ги гледаме цели минути, подали глави също като тях високо над джипа. Мъжкар с тъмни петна е последван от по-изящен женски, и малкото отзад. Застанало на пътя, то захласнато ни гледа, рояк мушици облитат главата му, докато майка му не го прибира. Тримата пристъпват и хрупат от клоните. Достигат с муцуни и езици и най-далечните свежи листенца. Композират всевъзможни тройни фигури с плавните линии на телата си. Жирафи Ротшилд, пояснява водачът.
Денис ни води до закътан водопад с езерце и идол с биволски череп. Правим широк кръг и се връщаме на север. Стари биволи с набръчкана и пъпчива кожа, покрита със суха кал, стоят на пътя и ни гледат. Разпознавам пътя, по който дойдохме. Снимам серийно един стар бивол, намерил в жегата малък храст края пътя. Изследвам го и се питам на каква възраст е – доста по-напреднал е от мен по пътя си към края. На връщане отново попадаме на двойка носорози, тези са светли (тук има бели и черни носорози, black rhinos). Дебна за лицата и особено очите им.
Отново се връщаме към езерото с моста. Сивата чапла стои на един крак и с клюн право напред: следи едно фламинго с неясна цел, а може би просто съзерцава водата в божествения ден. Фламингото е с мека долна челюст на закривения надолу червен клюн, която пълни с рибки и насекоми. Рошави бабуни скачат по камъните край моста. Един от тях е по-специален, държи се като бос и стои на камъка като мислител на Роден.
После пак пълзим край езерото и спираме за групи птици в най-различни пози и сцени. Дълго следим два-три орела рибари, кацнали на живите иглолистни дървета. Те са черни с бели глави и малки жълти клюнове. Стоят в клоните и дебнат, а може би почиват. Минават минути, докато се обърнат насам. Снимането на птици е нещо специално. Полетът е трудно уловим – трябва бърза реакция и скорост от порядъка на 1/3200.
Дебненето е присъщо и на нашия вид. Когато дебнеш, не усещаш потока на времето. Ние дебнем набелязаните „жертви“ за снимане. Те пък дебнат своите жертви: орлите дебнат насекоми и рибки, лъвът дебне да не дойде чужд мъжки да издуши малките, леопардът дебнеше за антилопи или търсеше своя близка. А семейството гепарди ужким дебнеха, но това беше един гейм драйв за тях: тичаха без да бързат на прибежки след майка си. Отново се направихме на дебнещи ловци и чакахме минути орелът да се обърне към нас, или пък пеликаните да разперят крила и да глътнат нещо. Само бабуните не дебнат нищо: грозни и рошави, дребни и нервозни, те скачат и припкат наоколо. Един мъжкар позира като философ, подпрял брадичка в размисъл (сетих се за статуята на Роден) и не изглеждаше по-тъпо.
Изпълнени сми с гледки и звуци и картата в канона ми е пълна с птици: разкош от видове, форми, цветове в различни сцени. Повечето птици, накацали по клоните, просто се препичат на слънце и се радват на водата. Лениво се закачат помежду си, издуват гуши, плават, кацат и отлитат. Пеликаните играят с клюновете си, чешат си перата и издуват гуши. Заснех стотици в едър план и всевъзможни пози, но без сензации. Не хванах ловни сцени, не хванах битки и дори плячка в устата. Не остана време за Найваша, сутринта закъсняхме, а следобед Денис трябва да откара двойката от Хърватия до хотела им. По пътя движението е много нервно. То е обратно на нашето и ситуациите ми изглеждат необичайно. А шофьорите правят рисковани маневри на една боя разстояние. Много пъти срещу нас се задаваха коли, които изпреварват, и се прибираха в последния възможен миг.
Споменавам, че утре пътувам към Аруша, Танзания. Андреа и Денис ме питат имам ли нов PCR тест. Не можело да вляза в Танзания без PCR. Това силно ме смущава и влизам в спор: имам си тест от България и сертификат. Не знаех за изискването, тестът от София е вече на шест дни, а срокът бил до 92 часа. Няма кога да го направя, а утре имам платен хотел в Аруша и в другиден сафари в Серенгети. Ахх, плановете ми се провалят! Това е да си без интернет: все щях да разбера. Дейвид от танзанийската фирма за сафари не бе ми казал. Денис предлага да ме уреди за тест при негов доктор, за 120 долара! Нямам избор и приемам, но когато пояснява, че и в Танзания само за да дойда до летището в Найроби ще ми трябва още един тест, вдигам ръце. Още други 120 долара – доста скъпо и за Европа, а в Танзания пак няма да имам време за болница. В София тестът ми излезе 70 лева или 40 долара. Пламва ми главата: имам платен самолет за 200 евро от Дар ес Салаам до Найроби и две резервации в хотели, имам танзанийска виза и пакет за интернет, всичко предплатено. Не мога да летя за Европа предсрочно и не искам. Сещам се, че в Кения има хубав плаж.
– Денис, кой е най-хубавият плаж в Кения?
– Диани бийч, близо до Момбаса.
Андреа се обажда:
– Има бърз влак всеки ден от Найроби до Момбаса, 1000 шилинга.
Това накланя везните за коренна промяна в плана. Вече имах сафари, а Серенгети е продължение на Масаи Мара. Едва ли ще видя нещо съвсем ново, а цената ще е 1170 долара. Плажът не е лош вариант за отдих след тези изцеждащи пътувания, безсънни нощи и преди дългото завръщане. Спираме за късен обед в същия ресторант край пътя. Тук влизам в сайтове и приложения да отменя каквото мога от направените резервации, но се оказва невъзможно. Booking.com, Hotels.com, Opodo, сайтът за уайфай, хотелите в Танзания, всички са си дръпнали цената от банковата ми карта! Губя 800 лв, а те ми пишат, че са на моите услуги! Но спестявам 2000 лв., и още 400 само за ковид тестове. Ще се опитам да си върна част от неползваните плащания.
Денис ни оставя, за да откара хърватите до Найваша. Прехвърля индийците и мен на свой приятел, Чарлз, който ни качва в личната си кола и е много мил. Носим се в трафика към столицата, аз съм до водача. Става дума за стречинг, йога и спортуване и Чарлз ни разкрива, че бяга, че е маратонец и има резултат 2 часа и 9 минути! Всички ахваме: това е резултат от най-високо световно ниво.
– Ами ти трябва да си участвал на олимпиади!
– Да, участвах на… изброява три олимпийски участия. Не спомена за медали, но ако и правил по 2, 09 часа, непременно е печелил големи състезания. А колата му е вехта и няма мултимедия, радиото е от 90те години. Няма джипиес. Нямат джипиес, нито друга навигация и Денис с джипа си, и човекът който ме докара, и другите водачи от фирмата за сафари. Назад са с технологиите и това е един от белезите за изоставане в Кения.
– Ами да. Знам че бегачите от Кения са най-добри на дългите дистанции.
В крайна сметка се сближаваме с този джентълмен. Чарлз е над 40 и го питам дали не е треньор. Но той споделя, че продължава да тренира всеки ден по три часа. Бяга в полето край родното си място наблизо. Даже ми дава телефона си. На влизане в Найроби (8-9 млн) ме стряскат мотористи, които влизат на десет сантиметра пред колата, коли, които се пъхат пред Чарлз и пешеходци на прибежки с явен риск от връхлитащи коли. Това е култура и манталитет. Това нещо го видях в Китай през 2002, има го и в Индия, и на други места. На места, където не викат срещу прокуратурата, но всяко правило е хлабаво, а за ковид никой не спазва нищо. Не носят маски, но искат от чужденците куп тестове и формуляри за влизане. Чарлз ме сваля пред моя хотел Мвули и пак ме регистрират без рецепция. Добре, че намирам нещо за вечеря за 10 долара и плащам нощувката си с карта – иначе пак нямат ресто. Появява се и Леонард, който ми съдейства и отчита 5те долара от миналия път. Отново правя опити за връзка с хотели и доставчици. Вече е след полунощ.
Цяла вечер се занимавам с канселиране на резервации. Нямам положителен резултат, така че изгарям. Резервирам си хотел за тяхното източно крайбрежие: Bahari Dhow villas на Диани бийч. Пак ще ставам по нощите за такси до специална гара. Лека паника ме гони. Събуждам задрямалата охрана и питам за таксито. Такси няма, но момчето, което ме докара от летището е тук. Спираме на банкомат, за да изтегля шилинги.
Към морето
На третия път успявам да изтегля 10000 шилинга, равни на 100 долара и продължаваме по спящия Найроби. В този час няма трафик и това е приятна изненада. Разговаряме се с шофьора. Обяснявам, че съм принуден да остана в Кения поради липсата на ковид тест. Той ме изненадва: цената на PCR теста в Кения изобщо не била 120 долара, а към 40 долара, и освен това на границата с Танзания правели бърз (rapid) тест. Това ми идва в повече и ми минава мисълта, че точно в осем тази сутрин е и автобусът за Аруша, за който съм запазил и билет. Само да кажа на човека да кара към автостанцията, но тя беше до някакъв хотел. Записан е във файла с програмата ми, имам и разпечатка, но… вече съм поел по другия план. Какви обрати!
В чужди култури като Кения сам турист се натъква на шокови изненади и недоразумения на всяка крачка. Информацията, която ти трябва, не е достъпна, сега и тези ковид регулации. Английският тук е много труден за разбиране. Трябва да ти го произнесат правилно или да го изпишат. И още: лъжат, манипулират и мамят, макар не всички и не винаги. Служител от проверката на багажите ме догони, за да ми върне чантичката „банан“, която забравих в суматохата. Денис ми даваше обратно оставяните 1000 шилинга за него в джипа, и му поясних че са бакшиш, за който той сърдечно ми благодари. Същият Денис обаче заедно с Андрея ме подведоха, че със сигурност на границата трябва да представя PCR-и в двете посоки, а се оказа че не е така. Това е неопределеност и не откривам патерн на местното поведение спрямо чужденци.
Терминалът Nairobi Terminus, е нов и устроен. Много неща тук са съвсем съвременни, много услуги като визите и хотелите са електронно уредени. Но от друга страна признаците за нецивилизованост се набиват на очи. Най-зле са улиците и пътищата. Някои са нови, но много сега се ремонтират или са черни. Често се минава през черни участъци. В Найроби има доста неасфалтирани или наранени улици. Тази нова гара обаче е перфектна.
NAIROBI TERMINUS. Оттук тръгват бързите влакове китайско производство, които стигат до Момбаса за 5 часа (550 км). Хората чакат на две опашки с багажите си. Смъквам двете си раници и „банана“ от кръста. Опипват ни точно като на летищата. След това отново ни карат да поставим целия багаж на ленти. Две кучета минават край лентите и душат. Парите са ми във висящо портмоне на гърдите. Следва пак проверка на целия багаж и отново минавам на скенер. Искат да махна един дезодорант. Накрая се отправям към залата за билети. Над десет гишета с компютри са срещу мен, но не виждам нито един служител да седи зад тях. Намирам една дама зад гише. Моля я за билет за влака за Момбаса. Тя ми казва да чакам, докато говори с колега и не ми обръща внимание. Изнервям се. Накрая жената ме насочва към гише 19. Там нейната колежка ми обяснява:
– All tickets for Mombasa are sold!
– O no, I do not believe! I have to travel!
Служителката се отпива да ме отпрати. Накрая ме връща към първото гише, където ме пренасочват към второто. Там една любезна дама най-после ми продава билет! В такава моменти най-елементарната платена услуга ти се струва благодат. Следва нова серия проверки на паспорта и билета. На два етажа нагоре е платформата. Тук чакам в зала точно като чакалня на летище. Поръчвам си кафе, имам нужда. Отново опашка за качване, пред вагона оглед на билета и съм вътре. Настанявам се на тясна седалка до млада госпожа. Въздъхвам. Поредното препятствие е преодоляно. На моменти се чудя на глупостта си, която се състои в непрестанни проби и грешки в нови за мен територии. Носим се по равната Кения. Равнината е зелена, но без гори по тази линия. Преобладават храсталаци и треви, по които видях на едно място да се разхождат газели. Замислям се.
Засега мога да сравня Кения с Тайланд и с Пакистан. Пакистан е по-назад в развитието си, а Тайланд – по-напред. Но и трите държави имат доста по-нисък стандарт от нашия, който е нисък за Европа. И в трите има ниски хигиенни стандарти. И в трите има съвременни елементи. Много важна обща черта е ниският курс на тяхната местна валута. В България имахме такъв период през 1996-7. Но и в Европа и даже в ЕС има страни с нисък валутен курс като Унгария, или Хърватска. Страните от „третия свят“ са специфични с ниска производителност на труда и съответно ниски заплати. Това е факт с културни измерения. Той е наличен и в България (имаме една втора от производителността, средна за ЕС). Но пък сме с 50 процента сива икономика. Ако това е факт, то нашият БВП на човек от населението при корекция спрямо ниските ни цени е равен на средния за ЕС. Така беше до 2020, но сега цените летят нагоре. Мърлявщината и лошите пътища навсякъде са най-яркият белег за нецивилизованост.
Какво прави неразвитите държави неразвити? Като погледнеш историята и географията, все белите (и жълтите) от север са по-развити от черните на юг. В последните 300 години Западът тотално доминира. Оттогава е науката и технологията на Европа и Щатите. Белите европейци и преселници в Америка господстват над черни и червени, над араби и индийци. Колонизират ги и правят част от тях роби, които продават като добитък. Колонизаторите от Европа са направили пътища (Тук и в Танзания има асфалтиран път, построен от пленници през Втората световна война под британско командване). Англичаните са наложили своя език в Индия, в Пакистан, в Кения и на други места. Танзания е била немска колония, след тежки робски времена, но и там се налага английският.
Имат ли белите интелектуално превъзходство над другите раси? Този въпрос сега не е съвсем легален и науката мълчи, поне официално. Но IQ класациите напоследък се оглавяват от индивиди от жълтата (монголоидна) раса. Няма черни в челните класации и резултати. Това сигурно е някаква емпирична истина, но нямам достъп до представителни когнитивни изследвания по раси.
Общуването ми тук с черните показва, че те умствено изобщо не изостават. Денис например е интелигентен, макар че едва ли има високо образование. Той е все пак един водач и шофьор на джип. Умът му работи точно и бързо, а в управлението на колата е майстор от класа. Не е глупав и прост също бегачът на дълга разстояния Чарлз. Английският им е лош, навярно поради голямата разлика със суахили във фонетиката. Образователната им система не е на ниво. Не са тъпи служителите от хотелите, на летището и гарата. Всички те обаче имат проблем с цивилизованите стандарти. В хотела снощи дамата не знаеше да работи с POS терминал. Не издават фискални бонове. Не ми издадоха фискален бон и на модерната гара за билета. И това не е нецивилизовано по всички критерии. В Гърция фискалните бонове в туризма също не са правило.
Храната тук не е лоша, но доста еднообразна. По пазарите виждам картофи, дини, домати, лук и чесън. Имат остри червени подправки. Отглеждат на места царевица, продават направо на пътя печени кочани като в Мексико. Готвят прилично и чисто, но снощи видях готвача със захабен нож и стара кухня. В стаята имаше кухненски бокс с мърляви пластмасови съдове. Както и в банята, стандартът за чистота не е висок. Но хората изглеждат спретнати и чисти, не миришат на негърски пигменти или на нечисто. Посетих тоалетната – съвсем прилична и точно като в самолет. Така както в самолет е организирано и предлагането на напитки и снаксове – млад стюард бута тясна количка между редиците – от едната страна по двама, а от другата – по трима. Хората са тихи и възпитани, а децата са сладки и послушни.
Навън е равнина с ниски хълмове, а преди малко мина върволица камили с камилар. Появява се рядка гора или савана, залесена с много африкански дървета и овошки. Мярвам царевични нивички тук-там. На кенийците не им харесва земеделието или пък климатът не е подходящ?
Диани бийч. Хотел Bahari Dhou villas
11.02. Продължавам от хотела („Bahari Dhou“). Дотук ме докара Гуди, мила жена с колата си, превърната в такси. На Момбаса Терминус държах първо да си подсигуря връщането до Найроби на 16. Но потокът ме насочва към изхода и с двете раници заобикалям зданието. За да стигна до входа с контрола, минавам пред тълпа таксиджии с табели и подвиквания към всеки чужденец. Заобикалям ги и попадам на паркинг, пълен с всякакви коли, повечето без надписи „taxi“. Предложенията до Диани бийч са все за 50 долара. От другия край на Кения пристигнах за 10 долара бе хора. Търся Uber taxi по съвет на Чарлз, но не се вижда такъв надпис. Жената с малка Хонда склони на 40 и ме придружава с малката раница към контрола. Пак минавам през контроли и си купувам билет за връщане.
Поемаме с бялата хонда, тя набира адреса в Гугъл и се промъкваме в трафика на Момбаса към ферибота. Момбаса е на остров, пъплим в жега на косъм от другите коли. Напред се точат строежи, ремонти и нечисти улици. Циганията е най-фрапираща на пазарите покрай пътя. Телефонът ми звъни и говоря с Ани за проблемите с интернета. На ферибота излизам, оглеждам мястото, това е пролив. Небето и водата се съединяват в далечината, бризът ме гали и аз предчувствам почивката. После в колата разговаряме. Гуди била омъжена за британец, който е починал от рак, и има две деца, “half white half black”. Животът бил много труден, а британците – расисти и егоисти, като и американците. В Кения имало голяма корупция, висока безработица (30 процента) и скъпо здравеопазване. Отбелязвам, че и такситата им са скъпи. В тази държава досега ниска беше само цената на влака по превъзходната жп линия, построена от китайците.
След около час сме в Диани бийч – курорт с дълга улица и хотели, а морето е от дясната страна, на изток. Ето я и табелката “Bahari Dhou Beach Villas”. Огромна дървена порта се отваря и ни отваря усмихнат пазач. Пълзим по алеята навътре и надолу. Рецепцията е на открито, а хотелът е двуетажна композиция от отделни тела (вили), ограждаща паркче с басейни.
Стаята е хубава и дори банята е чиста. Леглото е двойно и с дежурната наметка против комари. Има климатик и вентилатор на тавана, два гардероба и масичка, разкош. Изгледът е към басейн. Водата не е съвсем прозрачна, но това се постига със специална химия. Бърз душ, преобличане, фотоапарата на врата и излизам за разходка по плажа.
О, майко! Очакването ми за прелест се изпарява от черни водорасли, останали след отлива. Плажът е почти пуст в този час. Вървя край водата, и тя не е привлекателна, вижда ми се мътна, има вълнение. Е, не е перфектно, но и на Занзибар е така, доколкото видях на снимките. А тук мога да се разпусна за пет-шест дни. Младо момче с плодове (кокосови орехи?) се насочва към мен. Учтиво отказвам внимание. Точно до хотела има ресторант с изглед към морето. Тук може да се вечеря. От ресторанта се носи тиха ритмична музика. Тукашните ритми много ми допадат, има някакво латино в тях. Пясъкът е с цвят на ванила, плажът е широк, но извит нагоре, където се извисяват ред кокосови палми. Без тези водорасли това щеше наистина да и най-красивият плаж. Самотни бели двойки, черни мъже, смесени двойки ходят лениво край вълните. Появяват се черни търговци и една дама идва усмихната към мен. Предлага масаж, боди масаж, умеела да го прави. Показва ми малка къщурка със сламен покрив, и това ме отнася в Тайланд на плажа в Ао нанг, където точно преди десет години с Ани се изкефихме на тай масаж в малки павилиони. Хиляда и петстотин ми е много за един масаж, а за „другия масаж“ нямам нагласа.
Свалям си джапанките и стъпвам бос. Пясъкът тук е твърд, не се затъва и е удобен за бягане. Още една черна госпожица предлага колибка с масаж. По-нататък две девойки се кикотят и си правят селфита. Аз им се усмихвам: „Джамбо“. Те се кискат и идват за снимка. Връщам се към хотела. Дребен брадат мъж идва към мен: “Джамбо”. Показва ми снимки от албум. Морски животни, гмуркане, яздене на делфин. Интересно, това ми беше в програмата за петия ден на сафарито в Танзания (“blue safari”). Казвам сиксти, той найнти и накрая се спираме на ейти, 80 долара. Ще ме чака на рецепцията вдругиден в 7:30.
Изкачвам се по пясъка към ресторанта (African Oasis) и сядам срещу синевата. Веднага ме залива усещането за море. Оттук гледам океана, а не водораслите по плажа. Бризът ме гали, усещам дъха на морето на фона на тиха кенийска музика. Поръчвам си местна бира с картофки и супа с морски дарове. Изведнъж се стъмнява е от морето остава звукът на вълните. Животът е хубав!
Диани бийч, ден втори
- 02. На сутринта си подреждам багажа в гардероба и по шкафчетата. Приготвям се за плуване: ще пробвам морето дали е много мътно и солено. Тръгвам по алеята към плажа: „Джамбо – Джамбо“. Момчетата от персонала чистят басейна и наоколо. Хората тук могат да са искрено мили. Спускам се по празния плаж с противни водорасли. Вървя край водата, а тя се плиска тихо в глезените ми. Напразно търся чисто място. Навлизам в морето. Водата не е мръсна, но е пълна с водорасли. Не е студена и не е солена като в Гърция. Навътре е плитко. Правя няколко движения с едно вдишване. Изправям се и се отказвам от плуването тук. Ето затова избрах хотел с басейн. Черният отгоре ме поздравява. Махвам му и се прибирам към басейна. Масивен мъж го чисти с помпа в единия край.
– Can I swim now?
– No, not here. Use small basin, please!
Несръчен надпис на табелка гласи: No swimming, basin under rehabilitation.
Стъпвам по стъпалата на малкия басейн. Вземам първата дължина на един дъх, после се връщам по гръб. Пробвам бруст и така правя десетина дължини. Не е зле, но ми трябва по-яко плуване, че съм се изоставил и коремът ми е малко отпуснат. Сещам се, че не трябва да се фиксираш в съвършенството: каквото и да правим, сме несъвършени и стареем.
Закуската е в същия ресторант. Бюфет с познатите неща. Плащам стая за двама и ми се полагат две закуски. Не мога да ги ям и двете, но моля да ми опаковат едната “за път”, мога да обядвам с нея. Пия кафе и горещо мляко: тук то е много вкусно. Мюсли с йогурт и едно яйце. Днес ще се разходя наоколо и ще проучвам в нета Кения и масаите.
Излизам от портала и тръгвам по улицата-път. Павилион на ваятел на дървени фигури и на художник, военно поделение никакъв магазин наблизо! Няма да е лесно, но мога да се изхранвам в ресторанта. Връщам се и плащам за още 5 нощувки. Влизам пак в апове и сайтове за резервациите. Никой доставчик не прояви елементарна бизнес етика да върне парите при отказ от услуга. Никога повече резервации с посредници. Търси си собственика и плати на място, при реално ползване на услугата. Не беше така до пандемията.
Без доверие и отговорност няма бизнес и няма общество. И най-ефектната услуга губи смисъл, ако клиентът се лишава от контакт със собственика и от право на избор и на отказ. Ние сме роби на алчни посредници и търговци, без достъп до създателите на стоки и услуги. Така е и в обществото. Посредниците: служители и политици – прибират ресурсите и контролират достъпа ни до тях. Те размиват отговорности и обезсмислят доверия. Какво е посредник? Това е да се напъхаш между създателя и клиента и да поемеш продажбите. Като тези наглеци на плажа, които ти пробутват разходки с лодки. В държавата – да се намърдаш в институциите и да разпределяш ресурси. Посредникът е паразит, който се угоява за сметка на нормалните граждани без власт. Играта съвсем е загрубяла, а правата на „скъпите клиенти” са все по-жалки.
Разходка с лодка
12.02. Трети ден. На входа до самия бус паразитът от плажа прибира 100 долара и няма ресто, щял съм да го намеря лесно, а след това слиза някъде по пътя. Качват се две семейства украинци и през цялото време бъбрят с водача за Украйна, Русия и световната политика. Това е глобалното село: простотията се лее на всякакви видове английски, смесени с родни езикови форми. Хората общуват, няма лошо. Политика, спорт и икономика в познатия стар стил: “У нас так – а у вас как?”. Украинецът настоява няколко пъти:
– You said only you and me, what is that?
Човекът си мисли, че колата е само за него: няма си представа от пътуването в малки групи, събирани от хотели. Едър и със стърчащо шкембе, лицето му е зачервено като рак. Днес той ще се изпържи още. Не спират да бърборят на английско-руски. Наслушах се на всякакъв английски, суахили, унгарски, сърбохърватски, сега украински, имаше и полски, вчера чешки, в лагера и в джипа хинди.
Вече сме на лодката за морска разходка. Седя до млада двойка. Дамата е с гладка шоколадова кожа. Тази кожа се отличава не само по цвета си от бялата. Тя е и по-плътна, еластична и има много здрав вид: хомогенна, без микро релефи и видими нарушения: няма бръчици, неравности, пъпки, възпаления и по цвят е хомогенна, с плавно изсветляване отвътре. Това е оригиналната раса на Хомо сапиенс. Бялата кожа, изложена на слънчеви изгаряния, възпаления, нездрави пъпки и разпадане, е вторичен продукт на мутация, в нея нещо липсва. Аз се намазах с крем против изгаряне, но сега бедрата ме щипят.
Тук сме моя милост, местни млади хора, бяла дама с черен татко и мургави дечица и тези украинци. Шефът представя екипажа и описва пътешествието днес. Има добри попадения, като например:
– Това е кофата за повръщане. Повръщането не и включено в пакета и се заплаща отделно.
Завършва с “HAKUNA MATATA”.
Лодката навлиза в открито море. От нашата страна се мяркат гърбовете на делфини. Това е екстрата “swimming with dolphins”. Често се показва поведението на всякакви диви животни. Но покрай снимането разбрах, че далеч по-интересно със своята странност е човешкото държание. Хората се кокорят да видят делфините в морето, а после вдигат врява. Това е глупаво поведение, уникално за нас. Няма го изобщо при другите животни и то няма никакъв смисъл. Екзалтация, викове, блещене, сочене и пак викове. Обикаляме група плоски острови, покрити със свежа зеленина и осеяни с птици. Един микроскопичен Обама се усмихва насреща ми. Тригодишното хлапе е остригано, с изящен овал на главата и живи очи. Момчето си има по-големи сестрички и всички те са деца на смесената двойка: масивен местен и фина европейка с майка си. Жената е пристанала на черен мюсюлманин и е приела май религията му, защото се загръща с яшмак. Как стават тези неща? Младият бос сяда до мен и ме прегръща:
– Are you good, papà?
– Yes, I’m fine!
Дойде време за snorkeling!
– Papa, are you good swimmer? – осведомява се отраканият шеф.
– Yes I am!
– Then get that mask and snorkel.
Хубаво ама скачам както съм свикнал с главата напред и надолу. Приятно усещане, но при изплуването усещам как се пълня с вода: шрохелът ми е докарал вода колкото за целите дробове. И от ЕГН-то е, но тези шнорхели никога не съм ги овладявал. После плувам само с маската – мяркат се рибки, но не така шарени и разнообразни като в Червено море. Приближаваме зелена плитчина с няколко спрели лодки, водата е осеяна с човешки тела. Сега скачам без маска и шнорхел и плувам на воля. Стоим цял час в плитчината и хората се гмуркат, играят в прозрачната вода и пак се качват.
Черни и бели, млади и стари, слаби и пълни. Възмутен съм от това прахосничество – съвършени тела като този кениец да се сбръчкват и провисват, да си влачат мазнините. Има ли виновни? Да, живеем като свини, но защо и най-добрите тела повяхват и губят качество? Възмутително! Необяснимо! Естествено, ентропия. Но телата струват много: те са плод на работа на трилиони сложни клетки, а се съсипват така лесно. Това е изразено в тибетските фигури от цветен пясък. Монаси месеци наред рисуват сложни фигури с цветни пясъци, а накрая с два маха на ръката ги рушат. В будизма това е непривързаност към тленното.
14:13. Лодката ни се казва HUSNA. Виждам името ѝ, защото се прехвърлихме на друга лодка. Акостираме на остров Wasini за обед. Качваме се по стръмни бетонни стъпала до ресторант-тераса. Сядаме по дължината на една групова маса. Поръчал съм си риба и сега напитка „васини“ от смесени плодове. Първо поднасят ориза със сос къри. Това е индийско, както и чапатито. Нарязано на триъгълни парчета, то няма нищо общо с горещо свежо чапати. Гъстата напитка е страхотна! Глъчка на суахили на масата и смехове, туристите разбиват раци, заливът шуми приспивно, а аз се унасям пак: и тази нощ ставах три пъти. А това ми е ваканция, и то екзотична! Не мога да се отпускам и потапям. Гледам чепатото дърво, което стърчи от водата насреща ми. Сега се опитвам да се потопя, примижавам и чувам морските вълни и усещам с носа и с цялата си кожа бриза на Индийския океан.
След обеда влизаме в селото Wasini. То е малко и всички са мюсюлмани. Вървим по тесни прашни улички между паянтови къщички. Повечето са построени от шуплести камъчета, подредени в скелет от пръти – глобална строителна техника от неолита, но материалите варират. На двете площадчета растат вековни дървета. Едното е баобаб. Другото не чух какво е, около него се събират за обсъждане на селските дела. По-нататък излизаме на открито и пред нас се ширва зелено, но сухо поле, в дъното затворено от мангрова гора. Мангровото дърво дава материала за скелета на къщите, а пръснатите наоколо шуплести скали са вкаменени корали от морето, което е заливало острова.
Спускаме се към морето. Идват и ни натоварват на лодка, а с нея ни завличат до нашата. Потегляме обратно към пристана. Младежите от екипажа подемат ритмична песен на суахили и удрят в такт празните бидони. Всички местни се включват. Някои песни се разпознават, като “Малайка”. Те пеят спонтанно и с радост като децата. Записвам малко видео. Прибираме се към пристана.
Диани бийч, ден четвърти
13.02. Днес се излежавам, пиша и чета. Ходих с такси тук-тук да си тегля шилинги от АТМ. Тук тук са леки и пъргави грозни триколки с моториста отпред и две местенца отзад. За пръв път ги видяхме в Тайланд преди десет години.
О, чудо! Плажът е почистен и се ширва бял и съвършен пред прозрачната вода. Днес морето е съвсем тихо и аз пристъпвам и се плъзгам. Само дъното е осеяно с остри коралчета. Но и така днес плажът е сбъдната мечта. Сбъднатите мечти обаче са донякъде помрачени. На снимки и филми е едно, а като стъпваш бос по тези остри камъчета в този пек, е друго. Пясъкът е вълшебен, зад плажа се извисяват палми като на снимките. Мястото е страхотно не само за тук, а и глобално: Диани е нагоре в световните класации, но аз не мога да се потопя достатъчно в него заради досадниците тук. Бийч бойс на всяка крачка ти досаждат с кокосов орех, банани, дрънкулки и рисунки, а “масажистките” са цяла пасмина. Те просто искат да изкрънкат някакви пари. Все едно живеят в постоянна мизерия. Те така и ще останат: мизерникът не може нищо, а иска да спечели нещо. Онзи, който е на някакво ниво, ще предложи реална стока и услуга при ясни условия. Тогава ще спечели и клиенти и пари. Благоденствието е въпрос на цивилизация.
Тази вечер бандата свири латино, танцува се и се пускам. Както съм по шорти и джапанки, салсата ме завладява със спомена за няколко години латино танци. Каня черна девойка от близка маса и я завъртам, после друга. Не съм забравил всичко, защото девойките се радват на бясното въртене и обръщане.
Диани бийч, ден пети
Днес съм на плаж. Възлягам на шезлонг до чадър, импровизиран от стъбло на дърво и клони. Паркът на хотела е пълен с тропически дървета и храсти. Опитвам се да намеря имената им в интернет, но без успех. Тук има поне двайсет различни ботанически вида. Разпознавам високата кокосова палма по орехите които висят като гроздове по десетина заедно. Точно на над мен високо е чадърът на кокосова палма с четири зелени яйцевидни плода. Как ли ги берат?
Тук нещата са естествени, всичко е правено на ръка и ръцете са останали в направата. Нещата са груби, но така са по-натурални. Свиква се с тази грубост, но тя не трябва да засяга неща като ключалките. Те трябва да са сигурни. Ръчна изработка са колибите край плажа и навътре в палмовите паркове и мангровата гора при сухата река на север. Ръчно са стъкмени и местата за масаж. Ръчно са издялани рибарските лодки, на които местните мъже ловят вкусотии за прехрана и за някой и друг шилинг.
Диани бийч, Кения, е един от белите плажове, за които въздишаме през зимните вечери пред екрани и телефони. Заслужава си да изкараш една почивка тук. Може би си заслужава да караш всяка зима тук. Ако съм жив и здрав, и ако изкарвам прилични пари, ще идвам пак тук и в Тайланд. Разбира се, ще навивам Ани и Иван да идват с мен.
В далечината, малко под линията на хоризонта, човек ходи по водата. После виждам тънка и дълга ивица суша, успоредна на хоризонта, изплувала навярно при отлива. Рибари щъкат по нея, а към тях плава лодка с четирима други рибари. Разхождам се на юг и виждам рибарите да щъкат между плажа и острова, а някои се връщат с улов: калмари и октоподи висят от ръцете им. Нямат пропуск и в лова на клиенти: към мен идва младеж, джамбо – джамбо, How are you – I am fie. Мехмет ме кани на морска разходка до острова да ловим октоподи. Купувам си кокосов орех. Сокът на кокоса е бистър и сладни, не е по-вкусен от плодов сок от ананас или банан. Опитвам и бялата кора отвътре. И тя е с неопределен вкус. Чешката група – четирима млади мъже и две жени – лежат наоколо и не спират да бърборят. Аз отдавна се чувствам добре сам: няма навивки и сръдни, обяснения и конфликти. Правя, каквото ми скимне, а мисълта ми е спокойна.
За обед съм в “ресторанта“ на триста метра на север. Конструкцията е от бели греди и пръти, с надпис „Sea food“. Зад тънък параван са седнали клиенти и си хапват. Али и Мустафа ме водят в кухнята – тъмна „стаичка“ с огнище и два шиша-щипки, забити в пясъка над огнището. В тях още цвърчат изпечените части на калмар. Едното парче е бяло и плътно, а другото е пипала с вендузи. Цър-пър с морски дарове на Индийския океан. Настаняват ме и ми подреждат масата. Отгоре зелена покривка от кокосови листа. Али Баба нарязва месото на хапки. В купа е приготвен ориз, а към него нарязва и домат. Мустафа се мотае наоколо и подпитва:
– Good, a, papà! Enjoying sea food, papà!
Месото е леко твърдо и има вкус на море. Правя задължителните снимки и даже кратък клип. Наливат ми напитка. Дъвча бавно: почти не съм ял морски дарове, а това е натюр от най-автентична проба от тропика. Само на пет метра от ресторанта са подредени колибите за масаж. Тук всичко е самоделно и е от мангрово дърво и суха захарна тръстика. Вечерната разходка е на север и както крача край един хотел, чувам “Professor, professor”! Тъкмо ме е налазил поредният досадник и трудно възприемам. Обръщам се: към мен тича момиче по бански и най-неочаквано разпознавам в нея Андреа от Хърватия! Светът наистина е малък. Андреа ми се радва: “professor -adventurer”, пита ме откога съм тук и се оказва, че са дошли ден след мен. И точно се разделяме, виждам черния, който ми дължи долари. Той ми дава знак и отивам при него. Невероятно, приготвил ми е банкнота от 20 долара! Бях вече отписал тези пари. После пак ме хващат Мустафа и Али Баба и ме навиват на малка морска разходка до рифа, който отливът разкрива.
Диани бийч, последен ден
15.02. Днес рано сутринта излязох с телеобектива и снимах изгрева. Небето е покрито с рехави облаци. Огненият диск изниква от водата за минути. Силуетът на рибарска лодка минава пред него. Слънцето се вдига бързо и прави блестяща пътека. После майка с момченце стоят на брега като черни силуети на червен фон. Прибирам се и се екипирам за крос по плажа с маратонки. Правя бързи серии последвани от ходене. Стъпва се меко, но не се затъва в широката ивица, където е стигала водата. Черни и бели момчета и момичета тичат или ходят по брега, пред разкошната шир на блестящия океан.
Али Баба ме посреща още като се отправям на север по плажа. Кораловият риф се показва като кафява линия под хоризонта. Качва ме на проста дървена лодка и ме слага на една дъска отзад. Вкара лодката в плитката вода и я подкара с прост прът като сал. Скоро сме на рифа. Стъпваме и се взираме в дупките, пълни с вода и живот. Виждам черно звездовидно същество с глава в средата – вид паяк. Идва и Мустафа. Показва ми рибката Немо. Али държи на длан зеленикава морска звезда. Изваждам релефен рапан с много цветове. Мустафа намира черен морски таралеж – мъжкият. Поемам го в дланта си и той мърда бодлите си. По-нататък намираме и женската – бяла и по-мека. Попадаме на още животинки, но не на октопод или калмар. Двамата ме канят в пет на разходка по реката и в мангрова гора.
Следобед Али и Мустафа ме водят до реката и началото на село. Местните предлагат манго и кокос. Подарявам на двамата поисканите шорти, тениска и хотелски шампоани, правя малко снимки на устието край мангрови дървета и тръгвам обратно. Но те ме следват чак до хотела за шапки и по бира в ресторанта. Не спират да искат пари за всеки вид общуване и „услуга“.
Утре потеглям в 5:30. Трябва да стана в 5. Опитах този страхотен бял плаж и донякъде хората тук. Не че съм ги разбрал, но се докоснах до тях: бедни, прилепчиви, лъжливи, но много живи хора, спонтанни и естествени, а расата е атлетична и с прекрасна кожа. Хубавото тяло тук е по-твърдо и стегнато, изглежда по-здраво. Храната им не ми хареса много. Религията – ислям и християнство, е съвсем повърхностна. Хората не са видимо религиозни. Разбира се, един пълен чужденец и скитник все нещо не разбира и не реагира адекватно. Сам в чуждата култура си един глупак и лесно се подвеждаш. Това не е туристически канал с програма, а непрекъснато решаване на проблеми. Затова пътешествам: за да изпитам на гърба си и позная с главата си непознатото и чуждото.
Последен ден, пътуване
16.02. Тоалет, багаж, обличане и екипиране: висящо портмоне, чантичка за кръста, раница на гърба, раница в ръка и към рецепцията. Оставям ключа, момчето спи, бялата хонда на Гуди ме чака в полумрак. Гуди също спи, сгъната на седалките отпред.
Потегляме в тъмнината към Момбаса Терминус и след час сме на гарата. Плащам и Гуди отива да си доспи. Предстоят проверките: три-четири на багажа, две-три на паспорта и билета. Гладен съм и влизам да закуся, искам в пакет за път, че закъснявам. Поднасят ми кафе, но няма вода или сок в пакета. Нямам време и не мога да го изпия, нито да нося в ръка. Поръчвам фанта към палачинката и хлебчето чапати. Ескалаторите са затворени и мъкна целия багаж на два високи етажа нагоре към перона. Отново проверка и съм на правилния вагон. Хващам влака в осем без пет и той вече се ускорява.
Летището е близо до Найроби терминус, но се обикаля. А шофьорът ме убеждава, че ще ми трябва ковид тест, за да изляза от страната. Това не е вярно и не е логично, но той е сигурен. Даже ме кара в някакъв медицински отдел до летището. Ужас: само това ми липсва! Имам информация от Луфтханза: за Европа се иска и признава сертификата за ваксинация. Няма да им ходя по гайдата, но всичко е възможно при тази бюрократщина. Не искат ковид тест, но не пускат в залата за заминаване и трябва да изчакам доста часове навън с целия багаж. Сядам в едно чисто кафене наблизо. Бира и хрупкави пържени картофки! На стената има даже контакти за зареждане.
Най-после се издигаме над светлините на Найроби. Цяла нощ изкарвам на седалка в бизнес класа.
Следобед кацаме в София, Иван ми звъни точно на багажите, а после тримата се прегръщаме на изхода. София е слънчева и даже не си слагам якето над тениската.