- Файлове за изтегляне
Стачка на Игуменица
22.09.2016. Това есенно пътуване беше добре организирано. Направих проучване на Корфу (Керкира), избрах най-интересните места, резервирах малък семеен хотел и даже платих нощувките. Тримата: Ани, седемгодишният Иван и аз, предчувствахме приключението и главно гръцките островни прелести. Потеглихме от София с моето Лачети и настроих на джипиеса линията: София – Игуменица, най-голямото гръцко пристанище на Средиземно море. Оттам само трябваше да хванем първия ферибот за по-малко от два часа и да намерим нашия хотел: Andre Corfu Village на 23 километра от столичния пристанищен град Кѐркира.
Първите неприятности започват в сложната плетеница от разклонения на запад от Солун. Джипиесът Garmin е със стара карта или просто с лош софтуер. Имам разпечатан маршрута и от Google maps, но на терен не успявам да улуча правилния път на запад. Магистралата, към която се насочваме на два пъти не е правилната, и се налага да прекосяваме сложен терен със селски пътища, за да отидем на правилното трасе. Това ни забавя. Накрая, потен от зор, съм на магистралата към Игуменица, макар че няма никакъв пряк знак за това. Просто линията на джипиеса се „изправи“. Магистралата е нова, пътят се вие плавно през голяма планина. Спомням си, че преди едно десетилетие тук пътят се изкачваше и спускаше с главозамайващи завои над равнината. Сега магистралата се промушва през 55 тунела, нещо невиждано в Европа. По трасето, както е типично за Гърция, през десетина километра се спира на тол за плащане на поредната такса.
Така или иначе, късно следобед сме на пристанището след 600 километра сложно шофиране. Аз съм напрегнат и леко изнервен. Влизаме в морската гара и се насочваме към гишето. Отказват да ми продадат билети за ферито, а имаме платена резервация за хотел. Всички компании за морски превоз са в стачка, която не се знае кога ще свърши. Искат по-високи заплати. Гръцка работа! Обаждам се по телефона на хотела и говоря с мъж на английски. Питам го какво да правим. Той ме успокоява, че резервацията може да се промени, но трябва да платя повече, ако престоят ни се отложи. Съгласява се с мен за тази лудница и коментира кратко: “This is Greece, crazy country”.
Какво да правим в Игуменица? Имаме една седмица за екскурзията, а тук няма какво да се гледа, нито наоколо. Но в ума ми се мярка Лефкада и помня, че пътувахме натам по същата магистрала. Боря се с джипиеса и накрая получавам маршрут към Лефкада. Можем да изкараме два-три дни там, докато стачката свърши. Лефкада е магично място! Връщаме се назад по магистралата и после се отклоняваме надясно. Пътят следва западния бряг на Средиземно море и разстоянието до Лефкас е само 110 километра! Но тези километри се оказват особено неприятни, защото се минава през десетки градчета и села. Бавно, несигурно и изцеждащо след 600 километра от София.
Пак Лефкада!
Навлизаме в столицата Лефкас и се насочваме към познатия път покрай морето на изток. Целта е онзи хотел Alexandros с многото котки, където бяхме приети добре преди две години. Стигаме на мястото, хотелът си е там, но има ново име! Няма го вече хотел „Александрос“, собствениците са други и даже нямат места. Котките също ги няма, тъжно. Продължаваме на юг в търсене на малък хотел. Спираме в приятна зона преди Нидри и питаме. Studios Irini. Къщата е бяла, двуетажна и с балкон. Уговаряме цената на две нощувки. Оставяме си багажа в хола и отиваме на разходка, докато домакинята подреди спалнята. Срещу нас е Йонийско море в цялата си прелест. Наближава залезът, насреща се извисява остров, а пред нас е легнала синята шир. Снимам, като се опитвам да направя пейзаж. Облаците загръщат насрещната планина и правят живописни сенки. Следвам правилата и композирам от трите слоя: близък план с морето, среден план с планината отсреща, по която са накацали бели селца, и далечен план на небето с облаците. Наоколо е спокойно и почти безлюдно – идеално за семейна почивка. Но вече сме били тук, а аз нямам никакво намерение да се откажем от Корфу, за да повторим Лефкада – красива, но позната.
Настаняваме се и потегляме към пристанището Нидри на юг. Иван иска корабче, останалите нямаме нищо против. Спираме и излизаме на плажа до пристанището. Идва залезът и морето задрямва. Единични човешки фигури и кучета. Двойка влюбени. Ето го и пристанището. „Искам лодка!“, настоява Иван. Първото корабче рибарски тип е с името Odysseia. После идват големите ферита: Nidri Star I, II… Купуваме си билети за утре за морска разходка из островите. Разхождаме се край морето по чакълестия плаж. Иван си играе с водата. Тук има палми с розови плодове на гроздове. Над Нидри се издига висок скалист връх. После вечеряме в тихо ресторантче наблизо и се прибираме грохнали.
Морска разходка из островите
- 09. Корабът ни тръгва в 9.30. Маршрутът ни е познат: прелестният плаж Порто Кацики, Василики, остров Итака, островът на Онасис. Сядаме на високата палуба с поглед напред. Под нас на първата палуба най-отпред, при носа на кораба, се е разположила живописна група младежи. Опитвам се да направя портрет на интересна персона, използвайки зума. Хващам лицето на млада дама на самия нос. Седнала е и гледа морето. Руса с прави коси и прозрачни слънчеви очила.
Носим се край каменистия бряг, оцветен в бяло и жълто, с оскъдна зелена дантела отгоре, заобикаляме носове и заливи. Междувременно компанията долу се настанява за плаж. Дамите се опъват под галещото слънце. Русата дама лежи по корем с голи бедра и сякаш си е забравила банския, защото е по фино бельо. Дупето и краката са перфектно оформени и стегнати. До кръста е с розова широка блузка. Напред на скален нос стоят рибари. На запад заобикаляме висок нос с кула на върха, морски фар. Брегът тук е сякаш изрязан в тялото на планината като откъснато парче сирене. Цветът на отвесния варовик варира от ярко бяло до наситено жълто. Мястото ми е познато: отиваме към Порто Кацики. Плажът е изумителен, гледан отгоре, където бяхме предишния път, и виждам, че туристически списания го поставят на върха на класацията на най-красивите плажове. Единственият му недостатък е, че не става за лежане и плуване, а главно за гледане. Все пак ще акостираме и ще се топнем. Не преставам да търся с обектива на Никона цветни съчетания и скални форми във водата. Петната синьо с различен оттенък са в изобилие. Изсипваме се на брега и веднага стъпвам с джапанки на обли камъчета, на които не мога да задържа кривия си глезен. Иван и Ани са ентусиазирани и влизат във водата да се плацикат, а аз търся пейзажи.
След обеда на корабчето продължаваме към островите Кефалония, Итака, Меганиси, Скорпио, пещерата Папаниколао и острова на Онасис. Вече не си спомням точно къде спирахме, но едно от пристанищните градчета особено ме зарадва. После е Итака с дълбокия залив. Разхождаме се по алеята край брега, Иванчо иска своя сладолед и сокче, а Ани се захласва по сергиите, докато аз снимам. Попадаме на познатото площадче с басейнче, в което си играят червени и оранжеви шарани. Те са особено лакоми, защото се сбиват за всеки къс хляб. Изкачваме се по уличките и заливът долу се разкрива. Попадаме на руини от римската епоха. Тук е построен водопровод с квадратно сечение, покрит с мраморни плочи. Разпознавам остатъци от римска вила и беле мраморни саркофази. Прибираме се на кораба и спираме за гмуркане. Иван е ентусиазиран и си слага маска и шнорхел. Дълго се забавлява във водата, а аз само се топвам и се връщам на кораба да гледам и снимам. Младежката група са на кораба и се забавляват. Плажуват, пият бира и си правят селфита. Момчето ми е във възторг и ме радва. Разнася се с моряшка тениска. Следобедът се изнизва. Корабчето плава в обратната посока и последният остров за днес е Скорпио на семейство Онасис.
В нета са публикувани епизоди от историята на островчето за стотици милиони, закупено навремето от Аристотелис Онасис. Тук той се оженил за Жаклин, дъщеря на президента Кенеди. С годините мястото става гробница на фамилията. Тук е поглебан самия Аристотел Онасис, после синът му Александрос, загинал през 973 г., дъщеря му Христина намерена мъртва в хотелска стая в Буенос Айрес от свръхдоза. Внучката Атина става собственик, но го предлага за продан през 2005 година. Взема го руският милиардер Риболовлев, но фактически не го купува, защото гръцкото правителство не му разрешава. Наема го за 99 години. Спираме на плитчина до зеления бряг. Ентусиастите се потапят за последно.
Вечерята срещу залива е романтична. Прибираме се грохнали.
24.09. Днес ще посетим познатия ни красив залив с къща на северния бряг. Спираме на пустия бряг и стигаме до познатата къща. Вървим по камениска пътека над морето. Боровата горичка предлага прохлада. После се връщаме към пристанището и крепостта. Оттук нататък следва връщане към първоначалната цел – Игуменица за ферибота към Корфу. По пътя ме хващат катаджии и ме глобяват за неправилно изпреварване през двойна бяла линия. Държат се агресивно, аз искам да си платя глобата от 20 евро на място, но ме насочват към някаква поща. Нямам намерение да я търся, нито време. На Игуменица стачката е свършила, слава Богу. За два часа сме на пристанището в Керкира. От градчето до хотела ни дели сложен път. Имам приготвена разпечатка от Гугъл мапс. Тук не ползваме интернет, а и телефоните още не ставаха за навигация. Намираме правилния път, но пукаме гума. Успявам да поставя резервната, но не намираме място за ремонт на гумата. Хотелът е по-хубав от очакваното. На три етажа е, близо е до северния живописен бряг и ни посрещат радушно. Хазайката даже ни упътва за романтичния бряг, който сме планирали. Оказва се наблизо. По предварителна информация Andre Corfu Village се намира в Астракерѝ, на 23 км от главния град на Корфу, Кѐркира, и на 22 км от курортното селище Глифа̀да. Предлага безплатна Wi-Fi връзка, градина и безплатен частен паркинг на място. Апартаменти/стаи: 12. Всички апартаменти са снабдени с телевизор със сателитни канали и включват кухненски бокс, оборудван с фурна, тостер, хладилник, плот с котлони, кафемашина и термокана. Осигурени са хавлии. Andre Corfu Village разполага също с тераса за слънчеви бани. Имаме 3 нощувки платени (4 нощувки – 200 лв).
Beach D’amour (Бряг на любовта)
След известно лутане намираме романтичния бряг. Трудно намираме място за паркиране. Тук има малко градче, отвъд което е брегът на влюбените. Той е осечен и има ярко жълт пясъчен цвят и състав. Насреща е ресторант с име Beach D’amour. На терасата му са накацали сините масички с туристи. Под нас е плаж. Разхождаме се по ивицата над заливчето. В него стърчи жълта кула. Търсим специалното място – плажа на любовта. Тук е и Canal D’Amour, Каналът на любовта. Минаваме покрай розов хотел и по дървено мостче. Гледаме залива от запад. Земният релеф е отрязани хълмове и ласкав залив между тях със стърчащи от морето пясъчни кулички. Търся място за най-добър кадър. Вървим по тънка пътечка близо до самия ръб. След малък завой на запад попадаме на мястото: това трябва да е брега на влюбените с Канала на любовта. Плажът долу е мъничък, в дъното на тясно заливче. Стоим отгоре и разглеждаме в търсене на „канала“. Слизаме на плажчето. Тук няма никой. В жълтата слоеста скала са пробити тунелчета – естествени или изкуствени. Някой от тях именно трябва да е „канала на любовта“. Трябва да го преминеш, за да се срещнеш с любимата отвъд, в съседния залив. Спъпвам по стръмен терен над заливчето. Ани и Иван ме следват трудно. Минаваме от запад и тогава виждам тунела ниско долу отсреща. Това трябва да е „канала“!
Слизаме на плажчето. Събличаме се и с Иван влизаме във водата. Тук тя не е толкова солена, а имаме и очила (Иванчо – маска). Плацикаме се в топлата водичка. После аз връщам детето и се насочвам с плуване към „канала“. Влизам в тъмното тунелче и плувам. Става все по-тъмно, но се показва отсрещния отвор и нямам повод за притеснение. Дължината не е повече от 50 метра и се озовавам отсреща. Заобикалям жълтия бряг и търся нашия плаж на запад. Само след минута виждам дълбоко в заливчето фигурките на Ани и Иван. Плуването към тях е гладко, но се задъхвам. Вземам душ, обличаме се и се изкачваме обратно. Търсим място за вечеря. Ресторантите на брега са скъпи и се насочваме към градчето. Намираме пица-ресторантче на улицата, Иван предпочита пица за вечеря. Но първо изпиваме по една ледена вода. Гръцката салата е чудно допълнение към пицата.
По западния бряг
- 09. Мястото се нарича Сидари. То е на запад от жълтите скали и „брега на влюбените“. Паркираме на издаден нос до ресторант. Търсим място за оглед на високия бряг. По мраморна пътечка стигаме до стъклена площадка. Тук, стъпили на стъклен под и защитени от стъклен парапет, оглеждаме отвесната брегова ивица на изток и на запад. Тънки непознати дръвчета растат от скалата. Разглеждам брега. Височината е над петдесет метра. Цветът на скалите е сивожълт. На стъклото е напечатан надписа на близкото кафене: 7th Heaven Café – Кафене Седмо небе. Кафенето е кацнало близо до нас на ръба на отвеса. Не сядаме тук да пием кафе – вече сме пили и закусили. Предстоят стотици километри обход на целия остров. Хазайката ни даде опорни цели, но и аз съм набелязал някои места. Следва Агиос Стефанос с плажа. Нищо особено, но заливът е също живописен. Плажът е тъмно оранжев и празен. Между дърветата край брега коза щипе тревата. На запад се ширва Йонийско море с острови и планини. Разхождаме се в търсене на гледки и кадри. Брегът е обрасъл в храсталак, а на места стърчат острите зелени листа на бодливо агаве.
Porto Timoni!
Следва страхотното място с двоен плаж, което бях намерил предварително в нета. Паркираме и окачваме да е наблизо. Вървим пеша по широк път, покрай хотел. Пътеката продържава надолу и става все по-стръмна и тясна. Скоро Ани и Иван се отказват, а аз продължавам. Пътят сече стръмен склон с южно изложение. Промъквам се между стени от гъст храсталак. Отдолу се изкачват хора със светнали очи. Това ми дава криле. Ходенето ми е приятно, отдавна не съм се натоварвал физически. След два-три километра морето разкрива тънка зелена ивица между две малки заливчета с жълти плажове, която пък води към малък зелен остров, кацнал в синевата. Спирам и поглъщам гледката. Няколко човешки фигури, двама плуващи в лазурната вода. Продължавам и скоро съм долу. По тънка пътечка стигам „шийката“ между двата залива. Отляво плаж и отдясно плаж. Но и двата са изцяло в ситни камъчета – позната гледка. Излизам на левия плаж и се озовавам на тясно заливче. Две фигури лежат на кърпи, а младо семейство стоят прави и разговарят. Таткото държи бебе в кенгуру. От западната страна малка бяла лодка.
Тръгвам обратно, макар че пътечката ме зове за проникване навътре, отвъд плажчетата. Но там е зелен остров, гъсто обрасъл. Ако отида, ще се озова дълбоко в храсталака. Поемам обратно. Изкачвам се щастлив от приятната тяга в бедрата и прасците. Скоро обаче се потя. Моите хора ме посрещат горе. Наближава обед. Продължаваме. Ще търсим път към Палеокастро – красив замък високо над брега с крайморското селище Палеокастрица. Точно в 12 сме на най-високата точка, но оттук започва едно объркване.
Палеокастро
Джипиесът ни подлъгва на едно място да влезем в самата гора. Това е според лилавата линия на екрана най-краткия път и е логично – трябва да преминем през планината. Завивам уверено по черен път и се спускаме в долчинка. Черният път води насреща и нагоре. Става все по-необработен и тъкмо когато очаквам продължение надясно, пътят просто свършва. Следва диагонална просека. Аз се колебая за три секунди и се доверявам на линията. Но тук ако е имало път, това е било в друга ера. Колата, която преодолява много черни пътища, тук няма как да мине. Не виждам дори път за джип. Налага се да се връщаме, но няма къде да обърна. Ани взема Иванчо и слизат. Моля ги да ми показват докато обръщам. С няколко къси измъчени маневри успявам и пъплим обратно към пътя, а после обратно по асфалта. Много трудно намираме правилния път, но към 13 и четвърт срещу нас стърчи самия замък, кацнал на висок полуостров: местното Палеокастро (Старата крепост). Гърците имат поне сто такива Палеокарстри. Това долу трябва да е съответно Палеокастрица. По серпентините след пет минути сме на паркинга под замъка. Ани отказва да се изкачи с мен, а и изглежда доста стръмно. Но тъкмо това ме настървява. Стягам връзките на маратонките. Оставям моите хора на кафенето със сладолед. Аз ще изям моя след слизането.
Изкачвам се в гората по удобен черен път и стълбички. Най-горе стигам за четвърт час, задъхан и доволен. Върхът, ограден отвсякъде с крепостни стени, е широк плосък камък. Във всички посоки се спускат стръмни и отвесни брегове. Палеокарстрица отгоре е живописна. Постройките са кацнали над две заливчета с причудливи очертания, идеални за акостиране. В средата е и пристанището. Търся с очи пътя до там, но виждам едни серпентини, а пътят е май черен. От западната страна е пълен отвес. Ниско долу вълните се блъскат о скалния бряг. Разглеждам крепостните стени и се мотая между тях. Няма много за гледане. Отивам на северната кула и тогава виждам много ниско долу паркинга с колите и кафенето. Слизам почти с тичане. Естествено, Иван яде шоколадов сладолед и шоколад тече от устата му. Присъединявам се със студена вода и сладолед. Продължаваме и стигаме панорамно място. Долу Палеокастрица и морето. Правим си снимки заедно. Ани е с розово потниче и бял панталон до под коляно. Аз съм с бяла гръцка тениска и оранжеви шорти. Слизаме по серпентините и сме край морето, на север от Палеокастрица. Вече е два и половина и е време за обед. Влизаме в ресторант Horizont. Не помня какво сме яли тук и нямам снимка.
По източния бряг
Посоката постепенно се променя и вече сме от източната страна.
Тук също има доста за гледане, главно плажове. Но, както виждам после в нета, не сме намерили южните плажове с истински пясък. Нищо, ние тук сме на пътуване, а не на почивка. Нашето плажуване сме го изкарали на нашето море. Пропускаме Issos, Glyfada. Насочваме се неусетно на север и съвсем нормално към връщане, защото нашият хотел е доста на север. Попадаме на голям плащ със селище и това трябва да е Агиос Йоанис. И тук плажът е от малки камъчета – днес явно не ни е ден за плаж. И това не е лошо, защото ако се залежим някъде, няма да ни стигне времето. Тук сме, за да видим повече, а не да лежим. Така че по една снимка и нататък!
По пътя над морето на няколко места виждаме хора да продават плодове и зеленчуци. Купуваме си това онова за довечера, ако не намерим ресторант наблизо. Гледките са омайващи по обления от слънце бряг долу с всякакви заливчета, скали и гори. Правим си дълга разходка по улиците на градчето, качваме се и на ниска крепост.
Попадаме на специално място. Долу напред е малък полуостров, целият градина, с хотелчета (?) и басейни. Оказва се частна собственост, огромен частен парк с вили. Не може да се влиза, но го разглеждаме отгоре. В центъра е бяла триетажна къща с колони и балкон.
Днес отново завършваме деня на омайния бряг на влюбените – близо ни е. Иван си играе на пясъка. Аз правя моето плуване около пясъчните форми. Иван пише името си на пясъка със сърце. Той вече знае буквите, макар и сега да става ученик – на седем е.
Керкира с парковете и крепостите
26.09. Днес се насочваме към столицата. Там има какво да се гледа, и то не малко.
Керкира е била венециански град, като много гръцки градове и места по Йонийско море. Улиците му са калдаръмени, но трябва да излезеш извън центъра. Центърът не е нищо особено. Ние обаче трябва да изтеглим пари в евро.
Ще посетим Старата и новата крепости Фроурио (Paleo и Neo Frourio). Те се откраяват на изток. Старата крепост се извисява отделена от града.
Отдаваме се на спокойна разходка край морето след пристанището. Попадаме на голям парк. Тук има скромен дворец със статуя. Това трябва да е дворецът на Свети Михаил и Свети Георги от времето на британската окупация. Другият дворец е Ахилион. Той е разкошен. Издига се сред вековни дървета и е на Императрица Елизабет Австрийска, посветен на митичния Ахил.
Разхождаме се в големия парк край крепостта, Esplanade. Вековни кедри с бели кори, набраздени от дълбоки бръчки, като достолепни старци. Малки колонади и зелени лехи. Наблизо е дълбокият канал, който ни отделя от крепостта. В старата крепост се влиза по мост над канала.
КАТ в Корфу ме разкатава
Паркирам близо до малък парк в централната част, в началото на малка улица. Гледам за знаци, но не разчитам правилно знак за забранено паркиране. Купили сме си колбаси, сиренца и вкусен хляб. Седя на пейка в парка и си похапвам. Ани се разхожда с Иванчо наоколо. Идват при мен, аз приключвам и тръгваме към колата. Но колата точно сега я вдигат с паяк! Аз ръкомахам и викам. Идва полицай и ми показва знака. Колата я натоварват на паяка. След кратка дискусия приемам да се кача при полицаите до сградата на полицията. Там си какам реда за глоба и се надявам да си взема колата навреме – днес ни предстои дълго пътуване.
Но ме разиграват, не знам дали е защото съм от България. Ще трябва да платя 40 евро, но не в сградата на полицията, а в централната поща. Божичко, тези още са в друга епоха. Смътно се сещам къде може да е пощата. По телефона се чуваме с Ани и отивам да плащам – няма как. Поне ще си спестя другата глоба от преди няколко дни по пътя за Игуменица. Излиза поносима сделка. И така, седя на пейка в пощата и чакам. Идва ми реда и плащам, като получавам отстъпка за плащане в срок. Настроението ми се връща. После такси до полицията, с документа в канцеларията, и си вземам ключа за колата.
Вземам Ани и Иван от парка. Оттук към пристанището. Изпуснали сме ферибот следобеда и следващият е към 17.
Пътят към България е много дълъг, но си починахме с нощувка в Мелник.
= Електричеството на острова се осигурява чрез кабели, разположени по морското дъно.
= Мръсните води на острова се изливат на 5 км навътре в морето. Затова водите му са толкова чисти и сини.
= На Корфу можете да посетите и къщата на Джералд Даръл – прочут английски писател. Двамата с брат му Лорънс Даръл, израстват на о. Корфу.
= Само на Корфу расте кумкуат. Това е дребен цитрусов плод с вкус, подобен на портокал, но повече кисело-горчив. От него се правят сладко, желе, ликьор, ракия и т.н.