(1 votes, average: 4,00 out of 5)(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2022)
Тя се изниква в трептящия въздух като мираж. В следобедната жега Студентският град е съвсем напуснат и аз се влача, сякаш тегля труп, когато живо червено петънце се появява в края на алеята, бързо расте и добива очертанията на момиче. Каква сила движи това създание с устрема, с който се носи право срещу мен? Тя стъпва в права линия, сламенорусата ѝ коса блести, бялата ѝ блузка ритмично пулсира, а изваяните бедра се кръстосват под червената поличка. Идва на фокус и лицето – съвършени черти, вирнато носле и стегнати устни. Очите ѝ ме приковават, зелени и окръглени, хващат погледа ми и ме теглят, аз спирам и повлечен се обръщам. Кръшната нимфа бързо се отдалечава и стопява в маранята.
Това момиче не е студентка на моите години – лъхва ме вълна от мускусен парфюм на истинска жена. Стоя превзет и разнебитен: няма как да я видя отново, и едва дишайки, се опитвам да си спомня за какво излязох.
Но случаят отново ни събира. Виждам я пак, и то още на следващата вечер, при съседите. Божана, изрича тя свенливо, и уж се учудва: къде ли ме е виждала? Днес тя е в бяла рокличка, почти прозрачна, седи на леглото кръстосала крака и се смее с леко дрезгав глас. Семейна приятелка, идва от Алжир, където живее с мъжа си. Една от многото истории между наши студентки и араби, зарязала е следването, а сега се опитва да го завърши – отново записване, невзетите изпити, дипломиране. В следващите дни се появява и в нашата стая, където се събираме привечер на по бира. Оказва се, че е майка на три деца, а изглежда така, сякаш никога не е раждала. Стройна, с подрязана под ушите коса, малки гърди, изящни крака, безтегловна и ефирна, богиня.
Божана нахлува като донесена от вятъра: „Здравейте, момчета, как я карате?“, пие по чашка, пуши по цигара, смее се на закачките ни и изчезва. Аз трудно разговарям с нея и тя е наясно защо. Подпитваме я къде живее и с кого, навиваме я за дискотека, отказва през игрив смях и убиващ поглед. Спи нелегално „при една приятелка“ в блока. Божана се смее на тъпите закачки от типа: „Има ли мустаци приятелката ти?“
И така, докато един следобед ме вдигат по домофона от дрямка. Като член на домсъвета имам ангажимент към реда в общежитието.
При леля Данче седи разплакана жена и през сълзи и сополи споделя за уличницата, която сварила с мъжа си. Портиерката съчувства и ругае, кани се да се обади на милицията, която трябва да я „нареди“. Все ще мине оттук, още е в блока.
– Хайде, стига си циврила, нали ги знаеш мъжете. Ще я пипнем! – отсича леля Данче. Обръща се към мен: – Да звъня ли на кварталния, или ти ще се оправяш? – В общежитията строго се изключва нощуването на външни лица, случаите се разглеждат в районното след задържане и разпит, най-леката мярка е глоба.
– Никаква милиция засега, няма да се излагаме, ще се разчуе.
Длъжен съм да приема мерки по издирването на нарушителката. Обяснявам тихо на дамата, че най-малко в неин интерес е да не вдига шум. Бодва ме догадка: Божана. Обещавам съдействие и се качвам в стаята си. Какво да направя и защо изобщо приех участие в тъпия домсъвет? Само след минута се чука плахо. Божана стои пред вратата с широко отворени зелени очи, силно уплашена и с одраскана буза.
– Ще ме пуснеш ли? – крадешком пита тя и потреперва.
– Какво става? – питам, но съм наясно.
Тази жена ме кара да отмалявам. Очите ѝ ме поглъщат, потъвам като във вир. Но Божана е загубила божественото си излъчване. Немея, а тя нахълтва. Дамата заслужава урока, който случаят ѝ дава, но не във вид на милиция, разпит, доклад и още кошмари. Не съм аз, който ще я съдя, но да ѝ прикривам връзка с друг мъж ми идва в повече.
Божана разказва на пресекулки, с бързи въздишки и повдигания на блузката. Не била с Антон в леглото, „говорихме си, нищо, повярвай ми“, съпругата се прибрала неочаквано и се нахвърлила срещу двамата; кавалерът, ударен с дамска чанта, скочил да защитава гостенката си и наругал жена си; двете жени се вкопчили една в друга; Божана избягала, целият ѝ багаж останал в…
– 405-а?
– Да, от…откъде знаеш?
– Ей сега идвам от портиерната… Там е… жената, от мен очакват… да те издиря. Тук съм в домсъвета,… нали знаеш как са нещата?
Божана ахва и примира. Присяда свита и беззащитна и така е просто неустоима. Тя е напълно в мои ръце, но аз не знам дали съм.
– Моля те моля те помогни ми без теб съм загубена моля те. Усещам те, мислила съм за теб… – Седи до мен на диванчето и не сваля този котешки поглед, хваща ръката ми и я стиска, аз я погалвам по косата и леко потрепвам. Тя ме докосва и устните ни се събират в целувка, от която можем да пламнем. Мъчително се откъсвам: точно сега не става… От мен се очаква да я предам, а тя очаква да я измъкна. Както сме вплели ръцете си, се замислям. Ще трябва да отида в 405-а стая, да взема багажа ѝ, без да познавам онзи…Антон, а после да изведа Божана, без да ни видят.
– Ти се пооправи, разполагай се…
Качвам се на четвъртия етаж и веднага виждам човека – нисък, набит, плешив и уплашен. Държи пътна чанта и се озърта в коридора, сякаш специално ме очаква. Приближавам се, поглеждам го: „Антон?“ и безцеремонно посягам към чантата. „Точно тоя ли намери, Божано!“ Мъжът е сащисан, дава ми багажа машинално, усеща, че съм „точния човек“. Слизам бързо в стаята, Божана се усмихва облекчено и ме целува:
– Как успя така бързо?
Тя поема багажа си и нахлува в банята. Аз правя кафе и наливам някакво бренди. След минути се появява по бельо, а драскотината е заличена. Чувам сърцето си чак в гърлото. Гледам я как се преоблича в „маскировъчна“ блузка и пола. Движенията ѝ вече са овладени, косата е пригладена. Отпиваме и почти не говорим. „Не ми е любовник, стар приятел е, имахме нещо навремето“. Поставям пръст на устните ѝ…
Вариантът е само един – да я изведа през задния вход, който обаче сигурно е заключен. Тези задни входове са разположени точно срещу главните, няколко стъпала надолу, и се ползват от персонала. Слизам долу да проверя изхода и надниквам в портиерната. Съпругата се е поуспокоила, настоява просто „курвата да си получи заслуженото“. Само я питам:
– А мъжът ви как ще си го получи? Впрочем, обадих се на дежурния и той обеща да дойде. Аз съм дотук. – Не съм се обаждал на никого, естествено.
Фоайето е празно, задната врата е заключена. Изкачвам се и мисля. Комшията Ахмед, от емигрантите кюрди, хубав човек, приятел – е и чистач в блока и трябва да има ключ, но дали е вкъщи и какво ще му обяснявам? Късмет: съседната стая не е заключена – спокойни времена. Явно Ахмед е някъде наблизо и скоро ще се върне. Това обаче става проблем, щом съм влязъл непозволено. Оглеждам се, на рафта с книги виждам връзка ключове, грабвам ги и пак долу при изхода. С няколко проби намирам нужния ключ, отключвам и притварям вратата.
Въздъхвам облекчено, дотук добре. Качвам се при Божана, успокоявам я, допиваме кафето. Слушам с половин ухо объркания ѝ разказ от миналото. Чудя се с какво недодяланите мъже привличат красавиците. Какво изобщо се случва и какъв смисъл да му дам, за да го побера в главата си. Трябваше ли да изпаднем в това нелепо положение, за да се сближим? С пределни усилия и рядък късмет отървавам една жена, с която се разминаваме. Къде си късмет, когато те търся за себе си? Последиците за нея щяха да са: задържане, районно, обяснения, санкция, ще алармират Университета; после посолството, мъжът ѝ чак в Алжир ще разбере.
Божана ме гледа с благодарност. Време е. Тръгваме по пустия коридор, аз напред с чантата, тя след мен. Правя ѝ знак да чака тук на площадката. Слизам към партера, гледам към портиерната и се прокрадвам. Отварям изхода и оставям чантата на Божана отвън. Връщам се назад и ѝ махвам, тя слиза, шмугва се през вратата, аз след нея. Двамата се засмиваме силно, като след успешна кражба.
– Чакай ме на спирката. Трябва да върна ключовете.
Влизам, заключвам, запътвам се към фоайето, в същия момент леля Данче подава глава от прозорчето:
– Какво става?
– Какво да става, дежурният е един, ще чакаме. – Отново на втория етаж, в стаята на съседа, оставям ключовете на място, въздъхвам. После бързо в банята, поглеждам се в огледалото. От лицето ми се стича пот и неясен срам, измивам се бързо и бегом навън. Божана чака на спирката, вече почти развеселена. Колко бързо им минава на жените! Тя трябва да се прибере в Стара Загора, а автобусът не идва. Хващаме такси за гарата.
До тръгването на влака ѝ остава повече от час, пием „Плиска“ в бара, тя попълва разказа си. Следвала испанска филология, с този Антон са били колеги и близки. Но тя се влюбила в Салах, почти се преместила при него, забременяла, оженили се още във втори курс. Арабинът бил шавлив. Тя изтърпяла две години, ангажирана с детето. После Алжир, шокът от чуждата култура, добре че вече говорела езика, още две деца… Сега имала шанс за работа като преводач, искали ѝ диплома.
– В Алжир как ходиш? Забулваш ли се?
– Задължително, но рядко излизам. Три деца, знаеш, съпруг…
– И след дипломата какво ще правиш?
– Ще се връщам, естествено.
– А ако мъжът ти научи?
– Не ми се мисли… Спасе, ако не беше ти, не знам… Тя протяга ръка и обхваща коляното ми. – Моля те, не казвай на никого.
– Можеш да разчиташ на мен. Аз съм гроб.
– Ти си страхотен човек…
– А ти си страхотна жена… Драскотината ти почти не личи…
Значи не мъж, а „страхотен човек“? Зелен си още… Отдръпвам се, а тя стремително ме целува, от което занемявам. Качваме се във вагона, намираме купето, оставям багажа ѝ на решетката над седалката. Сядам до нея, а тя ме поглежда в очите:
– Защо не те срещнах по-рано… Защо въобще те срещнах?
Повдигам рамене.
– Е, приятно пътуване…
Целуваме се чисто приятелски, по бузите. „Ах, Божано!“, влакът я отнася, а аз оставам вгорчен и объркан: какво стана и какво не стана? Слизам в подлеза, до статуята жена разхожда териер с оранжево петно на гърба. Кученцето души червено лале, после вдига краче и го опикава. Мъжкарче… Това ме впечатлява по странен начин. Машинално стигам до автобусната спирка, след малко рейсът идва и със скърцане спира.
В блока драмата е свършила, милиция не е идвала. Вечерта пред входа виждам помиреното семейство от 405-а стая да се връща от богат пазар. Антон държи пакет, а жена му носи хартиена чанта и има най-щастливото изражение за деня, което е възможно.