(1 votes, average: 5,00 out of 5)(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2022)
Огънят играе и препуква, а ние – Марио, Тони, Мария и аз – седим около него. На бивак сме до езерце под Орловец и Злия зъб. Луната осветява тънки облаци в рилското небе, измито от дъжда. Черната гирлянда от настръхнали върхове крие предизвикателство. Гледам огъня и пламъците ме отнасят, забравям се и се разтварям. Утре ще катерим. Човек се разкрива и някак изчиства над бездната. Тогава действа като за последно. Вкопчен в скална стена, с всеки захват и стъпка избягва полета в бездната. Но катеренето е събитие не само външно – то се извършва и в бездната на човешкото същество. Кой е този, който катери? „Аз катеря с моето тяло.” Това е очевидно: алпинизмът е съзнателна и телесна дейност. Свободна, отговорна и понякога опръскана с кръв, но лишена от персонално участие. Иван Драганов, оплетен в паяжината на града и личните си истории няма нищо общо. Катерещият е забравил своята персона и всички светски дилеми и лични драми.
Хиляда деветстотин осемдесет и осма е. Работя като асистент в Университета и се мъча да се изтръгна от заседанията, канцелариите, опашките, невъзможността да публикувам това, което мисля и дори това, което пиша… Тук съм избягал от всичко това, за да се освободя… В опит за изясняване написах есето „Блато и космос“: „Разпокъсан от празни думи и щъкане из блатни ниши, се взирам в белия връх и се пречиствам. Но това не ме събира: трябва да съм там и да възлизам към върха, за да се събера.“
В главата ми се върти тур по Черната стена на Горната Дяволска игла, изправена под ъгъл до южната на Злия зъб. Въздушен ръб, устремен право нагоре, красив и е по силите ми за водене. Да водиш по труден тур е игра на преборване с хаоса в теб и със страха. На стената всичко е жестоко реално и предлага само преодоляване. Няма начин да избягаш, да се изхитриш и почти никога да се върнеш. Представям си едно трудно набиране по обратен наклон на третото въже. Унесен в този надвес, се порязвам дълбоко с джобното ножче, докато режа домат. Безименният пръст на лявата ръка кърви. Мария ми помага да си сложа лепенка. „Точно сега ли трябваше?“ Питам Тони какво смята за тура, но той има план с Марио. Ще опитат „Армеец“ на Злия зъб, яко „помпане“. Обръщам се към Мария:
– Искаш ли да изкатерим „МАЛ“ на Горната Дяволска?
– Щом си навит да водиш, аз съм ОК като втора.
Въртя се дълго в спалния чувал… Мария ще се справи ли утре? Свила се е комфортно, като зародиш, и не чувам дишането ѝ. Когато се измъквам от палатката, огнището спи в пепел, а поляната още не е погалена от слънцето. Очите ми са приковани към Злия зъб: от изток върхът пламва в оранжево. После отгръщам гидовника (книжката със схеми на туровете) и проучвам линията на „МАЛ“. Оглеждаш най-трудните места много внимателно. Ако прецениш, че някой пасаж е неодолим за теб, не тръгваш изобщо – такова е неписаното правило. Но пък ако не се пробваш на границите си, как ще ги преместиш? Такива пасажи те човъркат отвътре, докато не се вкопчиш в тях. Появява се Мария. Показвам ѝ схемата и описвам тура, тя кима. Мисленото изкачване не може да се сравни с живото вкопчване, но е от полза. „Катериш се“ все едно, че си там, с реалните си умения.
Някои изкачвания преминават така, че ги помниш цял живот. Остава онова, което ни разтърсва, а то е близостта на смъртта… Какво ни тласка към това разтърсване? Ние влизаме в риск, увлечени от мощен импулс: преборване в чиста ситуация, без помощ отникъде и без изкуствени фактори. Търсим забрава и оголване – тялото в пределно усилие над бездната. Такива мисли ме поглъщат, докато слизаме от гребена покрай стената на Злия зъб. Разделяме се по двойки с пожелание за успешно изкачване. Отърсвам се от мислите пред Черната стена, заела половината небе. Сто и шейсет метра, колкото шейсет етажа.
Екипираме се и докосвам стената. Три тура тръгват от една точка, „МАЛ“ върви диагонално наляво, към Южния ръб. Но веднага виждам, че днес няма да го следвам. Лявата част на стената е леко наклонена в долната част и блести от вода, текат тънки струи. Не мога да кажа на Мария: „Връщаме се, мокро е.“ Вече ме е хванало упоението. Поглеждам право нагоре – поредица от разлати винкели, „ПКСС“ или „Бистрица“. Не съм ги проучвал, над нивото ми са едни надвеси на трето въже. По тях се използват висящи стълбички, а аз не съм взел. Виждам два клина нагоре и това ми е достатъчно. Отлепям и се вкопчвам в гранита. Разпознавам линията по винкелите, турът е як, скалата е суха и здрава. Влизам в ритъм и танцувам по вертикалната арена: стъпка–хватка–стъпка–хватка по ръбчета и вдлъбнатини. Бързо се издигам на четирийсет метра, колкото е въжето, намирам площадка и обирам Мария. Тя идва, щраква се, хваща ми въжето. Тръгвам за втората дължина, партньорката ми отпуска по малко въже. Идват нови плочи и винкели, пъхам клеми, включвам въжето.
В един момент поглеждам нагоре и преглъщам сухо. Следва светъл пасаж с голям обратен наклон. Нямам стълбички. Надвесен пояс прекосява цялата стена, но обратният му наклон не е видим от земята. Възлизам под надвеса притеснен и се включвам в стар клин с криво ухо – следа от нечие друсване. Поглед надолу: въжето виси свободно, стената хлътва навътре. Усещам се сам, висящ в бездната. Обзема ме неприятна тръпка. Не виждам Мария, викам надолу да обере въжето, за да увисна. Увисвам на клина, ръцете ме болят, разтърсвам ги, за да поемат кръв, дишам дълбоко. Оглеждам пасажа, не виждам следващ клин. Обърнат надясно, пропускам отклонението наляво. С лява длан държа скален джоб. Безименният пръст остро ме боли. Докосвам с върховете на обувките стената и търся решение.
В този миг клинът се вади: „дзънн“, и се плъзга надолу по въжето.
– Ааааах!
Сграбчвам хватката, увисвам на нея. Поглеждам надолу. Въжето е опънато без никакви опорни точки, губи се в надвеса. „Сега ще падна!“. В главата ми се мярка представа: двайсетина метра до друсване на последния клин, натоварен ударно той се вади и летя до камънака на сто метра под мен. За следващите минути паметта ми е празна… Трябва да съм се набрал на лявата ръка и по-нагоре на дясната, после съм продължил през надвеса… А той е дълъг няколко метра и продължава в отвес още десетина метра без нито един клин. Тук явно съм катерил вън от тура. Спиране за поставяне на клема е немислимо.
Опомням се на малък затревен перваз, плувнал в пот. Сърцето ми ще изскочи. Откъде е тази кръв по мен? Ръцете ме болят до прималяване. Чак след минути вадя чука. Забивам три клина в плитки цепки. Всеки от тях е накървен, раненият пръст е разцъфнал. Включвам въжето и организирам осигуровката. Дишам като парен локомотив и сърцето ми бие като чук. Усмихвам се диво: „Жив съм! Направих го. Надминах себе си!“. Поглеждам стената на изток: лицето на Злия зъб, двеста метра светъл гранит с огромен нос по средата и две вежди. Отляво на едната пъпли с червен клин Тони, вкопчен в надвес. Посяга с лява ръка към торбичката с магнезиев прах на кръста, а тя се откачва и пада в пропастта… На двайсет метра под него мярвам Марио в бяло. Вадя лепенка от раничката, опитвам се да облепя раната, но кръвта не позволява, а ръката ми трепери.
Кой надмина себе си? Кой надмина кого? Безумно съм щастлив: нещо в мен се надигна, помете блатната тиня и ме събра, сякаш всички клетки влязоха в синхрон. И в същия момент съм изцяло изпразнен. Мария много се мъчи след мен, чувам стоновете ѝ в надвеса. Тя е вън от опасност, обирам я плътно. След десет минути стъпва до мен и я фиксирам. Очите ѝ ще изскочат. Продължавам нагоре на интуиция по мокри туфести пасажи. Стигам до усойна камина, Мария идва. Пускам я първа.
Следобед лежим на поляната до езерцето и разглеждам гидовника. Какво изкатерихме? Турът, съдейки по изкатерените форми, трябва да е „Бистрица“, а след тревния перваз е „ПКСС“. Излязъл съм от линията след извадения клин. Ключовият пасаж е катерене наляво на стълбички, а изкатереният от мен е нов и труден до невъзможност.
– Как мина оттам? – чуди се Мария. – Това не беше тура! Никога не бях минавала такъв пасаж.
– И аз. Но сега ще ти покажа.
Насочвам се към петметрова скала наблизо. Хващам се с облепена лява ръка и с голям хъс, стигам надвеса преди излизането. Не мога да се прехвърля нагоре. Опитвам пак и пак – неуспешно. Тупвам долу на тревата.
Мария се смее:
– Не си на оня зор!
Тони и Марио се прибират. Обръщам се към Тони:
– Честито! Видях те на ключовото място, падна ти торбичката. Как беше?
– Какво да ти кажа, яка шестица! Ама и помпане на примки и стълбички.
Марио ме пита:
– На вас какво ви се случи? Голямо викане падна…
– Извади ми се клин в надвеса, докато висях на него. Неприятна тръпка. Не се усетих как минах нагоре.
Не коментираме повече: негласно споразумение. Говорейки за пределните мигове, ние ги заличаваме с думи. Така подменяме чистото пределно усилие с някакъв разказ. Можеш да го разкажеш, но едва след като си го утаил. Съживяваме огъня и правим вечерята. Този път не си спомням нищо, което да утая. Защо ми се губят миговете по надвеса? В такива секунди човек действа инстинктивно, с цялото тяло, без мислене – то е твърде бавно и излишно. В първия миг ме удари шок от загубата на опора над пропастта. А после непозната сила ме изнесе нагоре с моите собствени мускули. Хормони? Древни инстинкти?
Късно през нощта се събуждам от собствения си вик. Стреснат, се обръщам към Мария, която съм събудил.
– Сънува ли нещо?
Кимвам. В ума ми още е живо видението. Води се кървава битка за крепост. Аз съм воин, катеря се по стълба, опряна на стена. Отгоре ни обсипват със стрели. Излизам на бойница, стълбата зад мен пада, сграбчвам камъка и стъпвам с единия крак вътре. Там ме чака врагът и замахва с меч, аз вадя своя меч и замахвам.
– Ааааах!
После цял час проумявам, че това е все същата ситуация. Като среща на първобитно човешко същество с голям звяр, който го напада изневиделица и човекът се хвърля с голо копие срещу него… Изглежда толкова сме разпокъсани, че само бездната може да ни събере отново. Събиране без съчинената личност. Не се намира Някой там, висим в бездна. Не: ние сме бездната.