Бран
10.04.2010
Вървим по стръмна алея между дървета. Пред нас се врязва в сивото небе острата кула на замъка. Дракула! „Дракул“ значи „дявол“, думата я помня от детството си в Родопите: „дракус“). От повече от век насам думата се е превърнала в грозен и зловещ символ благодарение на касовия роман на Брам Стокър и поредица от филми и комикси. Това, както е лесно да се предположи, няма нищо общо с историята на влашкия владетел Влад Цепеш от 15 век.
Замъкът в Бран е внушителен, но и елегантен в сравнение с някои каменни страшилища в Западна Европа. Влад Цепеш не е бил никога собственик или стопанин на замъка. Дългият списък на благородниците, живели тук, е от немскоезични имена. Няма пряка следа от Влад Цепеш, какво остава за някакъв вампир Дракула. Липсват данни да е бил някога временно в замъка. Влад Цепеш е средномащабен местен воевода и временно управител на областта Влахия. Турците го споменавали с името „Казаклъ“, което се превежда като „набивач на кол“. Влад Цепеш е последният владетел, прославил се с дълга и успешна съпротива срещу османците през XV в. Може и да е набивал. Набиването на кол е познато в Fсманската империя, и не само в нея. Цар Петър Велики е използвал и това наказание наред с други, още по-изобретателни. А не е бил и пръв в тези изобретения – само век преди него се помни Иван Грозни – името говори достатъчно. Дракула, безсмъртният вампир, е плашило за суеверни девици и за малоумния съвременен зрител на страшни филми. Всеки може да попадне в това число, доколкото се забавлява с неспирните версии на скалъпената история. И авторът на този пътепис се е забавлявал.
А замъкът е наистина впечатляващ, особено за българския турист, който в родината си не вижда подобни сгради. Впрочем, замъци с по-друга архитектура сме имали, но турците са ги разрушили. Имаме един съвременен приказен замък край село Равадиново близо до Созопол. ‘Рицарят’ на този замък, Жоро Тумпалов, е внушителен мълчалив великан, с когото се запознах на едно коледно парти и бях доста предпазлив в обмена на мнения помежду ни. Оказва се, че е мечтател.
Замъкът се извисява на карпатския склон над долината, в която е разположен малкия китен Бран. Вътре сградата е обкована с дърво, обзавеждането е на лятна резиденция, ползвана от последните румънски владетели и специално от кралица Мария. Дървените врати, прозорци и мебели му придават уют. По стените са окачени картини и рисунки на Мария, на други благородници, много свежи детски рисунки, включително и на Влад – на вид простоват, опулен и никак не издаващ жестокостта си. Тук е и списъка на собствениците от XIV век насам.
Долу преди алеята за замъка на пазарчето може да пробват вкусни местни колбаси, сирена и кашкавали, наред с дрънкулки, тениски и изображения на вампири и на Влад Цепеш.
Бран е пълен с приятни и стилни хотелчета, къщите са пръснати по долината, а туристите и колите трудно се разминаваме.
Отправяме се към Брашов, а по предното стъкло пръска ситен дъжд.
Брашов
10.04.2010
Брашов е на 29 км насам от Бран. Изненадващо за нас голям град. На отиване даже се позагубихме, но сега лесно намираме стария център, който трябва да се види. Кметството и Черната църква са най-впечатляващите сгради. Сградата на сегашното кметство има собствена история и е увенчана с висока часовникова кула. „Черната църква“ е мрачна готическа катедрала, но не с мащабите на Кьолнската, нито на Краковската. Успяваме да паркираме с късмет на две крачки от нея, тръгваме без чадър, но само след секунди завалява проливно. До нас се издига висок хълм с голям надпис в холивудски стил: BRASOV.
Дъждът прави такива места специални, създавайки особена атмосфера. Усещам някаква хармония между времето и този стар градски пейзаж, запазил в сградите и улиците излъчване от миналото. Но след обяда в ресторант „Да Винчи“ намираме същия пейзаж приказно осветен от слънцето, намерило пролука между облаците. Мокро и слънчево – едно приятно съчетание къпе площада и венеца от тухлени сгради с разноцветни фасади, сред които се откроява православен храм. Обикаляме и снимаме, опитвайки се да попием уникалното усещане.
Потегляме в ранния мокър следобед към Синая. Снощи отседнахме в кокетен мотел (Izvorul Rece) преди курорта и успяхме само да вдъхнем малко от вечерната атмосфера, малко потискаща в дъжда. Курортът леко пустее в това междусезоние и се е притаил, изчаквайки ново съживяване. Тук намерихме приветливо ресторантче, за да похапнем и да отбележим с местно вино деня на раждането ми.
Пътят ни води обратно през неспирните хотелчета, всички малки и кокетни. Не видяхме нито един масивен хотел, почти никакви нови хотели, за разлика от подобни места в родината. Долината през Трансилвания само загатва за мащабите на Карпатите, а в един момент високо горе огромни зъбери и стени ме карат да отбия от пътя и да се загледам упорито, мислено прокарвайки линии за изкачване. Черните върхове са призрачно притаени в тънка мъгла.
Синая
10.04.2010
След множество завои и серия селища, преливащи се едно в друго, се връщаме в Синая. Това не е нов курорт, а историческо място за резиденции и вили, най-популярно в Трансилвания. Прави впечатление, както и в Брашов, и в Бран, чистотата. Улиците, тревните площи, тротоарите и повечето фасади са чисти. Малко са следите от мърлявата социалистическа румънска действителност. Но това е територия европейска от векове.
Замъкът Пелеш, издигнат по-нагоре в долинката, е бял, елегантен, висок и стилен. Под него се спуска меко голям зелен парк, осеян с вековни дървета. Минзухари са изпъстрили поляната пред нас в тази едва напъпила северна пролет. Този замък е само на един век, но въплъщава хилядолетна традиция.
Манастирът в Синая е също елегантен и стилен, а църквата му има красива фасада с колони.
Изморени сме и след възстановителния душ избираме да вечеряме в ресторантчето на мотела. Отново търся в менюто румънски специалитети и се спирам на мамалига със сирене и цеден йогурт. Вкусна е, но и в България вариантите на качамака са вкусни. Яденето ме връща десетки години назад. Баща ми го правеше много по-вкусен от този, защото беше от печено царевично брашно. Вареше го дълго, после бъркаше и разстилаше в тава, намазана с масло. Заливаше го с горещо препържено масло и го поднасяше с кисело мляко.
Храната при пътуване приемам като момент от самото пътешествие, а не просто като наяждане. Няма смисъл да обикаляш из Трансилвания и да си хапваш вездесъщите пици или макдоналски бургери. Макар че миналата есен в Милано си преплитахме краката от умора в търсене на нещо интересно и накрая бяхме победени от вездесъщата пица и лазаня, по-лоши от софийските им изпълнения.
Мамалигата и мамалигарите имат в нашите глави и даже в моите спомени лошо реноме. Но днес тук преоткривам страната и съм приятно изненадан от една европейска, макар и източна действителност. Пътищата са оправени в девет десети от изминатите километри. Има дупки само по пътя Брашов – Синая. Боклук видях само край едно кошче в Синая. В самото хотелче беше чисто, и само въпросът на рецепционистката дали искаме фискален бон ме връща на Балканите. Мога да добавя и леката миризма в чинията ми от снощи. Но тези неща лесно се забравят, когато общото впечатление е хубаво.
Букурещ
11.04.2010
Самият Букурещ, който оставяме за последния ден, се оказва също различен от спомена ми. Няма ги мръсните тротоари и лепнещите седалки на тролеите, няма ги нахалните тъмни дечица, които просеха през прозорците на влака през 1984 година. Букурещ преди всичко е много голям град, трябваше ни повече от час, за да го преминем, като изключвам разходките в централната част.
Големите градове ме изпълват с досада, но тук намерихме интересни неща, някои набелязани в плана, други изненадващи. „Малкият Париж“ ни посреща с Триумфалната си арка, копие на парижката, където, разбира се, спираме за по снимка. Търсим Парламента, Патриаршеската църква, дворец и познатите от рекламите обекти. На първия кръгъл площад проучвам сградите и охраната ми обяснява, че това е Парламента. Явно това не е онзи парламент, строен при Чаушеску, защото го рекламират като втора обществена сграда след Пентагона, а тази тук е по-скромна. Питам за катедралата, показват ми посоката, а в улицата намираме две красиви малки църкви и един музей на музиката. В църквите има неделни служби.
Европа е културният модел за Балканите, но те не се стремят безрезервно и на всяка цена да станат като другите европейци. И не може, и не трябва. Чистотата и редът винаги са впечатлявали балканците. Но фасадата на Европа не показва веднага упорития труд, дисциплината, множеството зависимости от банки и компании на европейския гражданин, които го оплитат така, както балканецът не би приел в родната си среда. Нека си живеем понашему, с нашите прелести, свобода и равновесие между работа и почивка. Да не се лишаваме от любимите ни балкански нрави край масите и от нашето отворено общуване. Вкусът на родната кухня е на топ световно ниво. Само да научим азбуката на чистотата, реда и елементарното правосъдие. Хората от Балканите имат страсти, таланти и вкус, не стоят на едно място, дори само за да си пречат, и имат хилядолетия история. Те не търпят прекаления ред, санитарната чистота и скуката. Тук е животът.
Чисто е тук за балканска столица, по-чисто от Белград, от София и от Атина, а иначе е пусто в този неделен ден. Добре, че на следващия площад намираме Художествената галерия. Истинска находка за нас в унилия сив следобед.
На първото ниво, Християнско изкуство, са изложени множество икони, но и някои интересни изображения на царе, патриарси и боляри. На второто ниво зала след зала показват модерното японско изобразително изкуство. Изненадите следват една след друга. Батални картини се редуват с изключително живи селски сюжети, портрети и голи тела. Върхът за мен бе една „Балада“ – нощна картина със самодиви във вода. Тук водопад образува вир, закътан между скали, а на заден план синее морски залив. Центърът е една самотна фигура над водопада, окъпан в лунна светлина. За мен интересни са лицата от миналото в реалистично изображение. Опитвам се да проникна в мислите и чувствата им. Изразите им са далечни и трудно понятни. Сещам се за излъчването от портрета на влад Цепеш – не жестоко, не заплашително, а по-скоро някак странно сговорчиво. Една картина показва пътуване в полето с биволски впряг. Биволите изхвърлят изпод копита прах от пътя. Млада жена в бяло, навярно невеста, язди бял кон, а на каруцата е седнал брадат възрастен мъж, който а-ха да подвикне към биволите. Още двама мъже, единият млад (женихът?) излъчват автентичен живот. Почти изтощени, минаваме и през залите с европейско изкуство, събрали случайни колекции. От другата страна срещу галерията е импозантна жълта сграда, надписана: „Университетска фондация“. Вляво от нея е сградата на Националния театър – подобна на тази на „Иван Вазов“, но нашият Народен театър е по-красив.
После се понасяме из града, търсейки изход на юг, но плътно сивото небе не дава ориентири. На едно кръстовище слизам и питам, приветлива жена ни упътва и се оказва, че трябва да обърнем посоката. Точно отсреща е огромният силует на Парламента от времето на Чаушеску. Нямаме време да го разглеждаме. Носим се отново от кръстовище към кръстовище, взираме се за табелки с посока Gyurgyu (Гюргево по нашему) и най-после откриваме вярната посока. По широка магистрала се носим към България и преди Джурджу се отклоняваме наляво, следвайки ТИР-овете. Тук пътят е тесен, осеян с дупки и минава през едно село. Пространството преди Дунав мост е преградено и се заобикаля. Познаваме старата картинка от балканските граници – максимално неудобство за съседа, задължителни дупки и запуснати сгради, задължителни криволици наляво и надясно, следвайки стрелките. Почти неотменни са и забележките от граничните чиновници. Плащаме такса мост (6 евро) с последните леи, едно евро и два български лева. Всичко приемат.
Мостът е железен и импозантен. След високите колони в края ни посреща Родината.
16.04.2010