(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА)
Вися в непрогледната нощ на триста метра под връхния гребен и на половин километър над реката. Спускам се по двойното въже, върховете на обувките докосват гладка стена. Насочвам лъча на челника надолу, мярват се призрачно клони на храст. Дали става за още едно спускане? В този момент хлътвам под объл надвес. Фиксирам се и отново се вглеждам. Стъблото може да издържи, но под него е все тази бездна. Кратко замайване, умът ми пропада.
Стряска ме силно изпърхване. Бухали? Храст, впит в тесен перваз, а надолу гъст мрак. „Сега загазихме“. Иван виси в горния край на въжето на малка скална халка в пълна тъмнина – няма челник. Спускам се през клоните опипвам скалата с лъча. Надясно отвесът хлътва в черна овална ниша. Жилището на бухалите? Залюлявам се, стъпвам на первазчето, влизам в нишата, охлабвам въжето. Осветявам нагоре и викам… Минутите се нижат… Иван се появява, осветявам го. Точно в надвеса му се затяга възела на въженцето, с което се приплъзва по въжето. Мъчно се освобождава, троши клони, залюлява се и го придърпвам. А тук е неочаквано уютно. Отнякъде се обажда домакинът:
– Уууух! Уууууух!
Отговаря му друг с различен глас:
– Уххууу! Уххууу!
Това го превеждам като „Да сме канили гости? Неее, не смеее!“ Присядаме, издърпваме въжето. 3:26. Няма път нагоре. Рухваме подгизнали отвън и пресушени отвътре. Отпускаме се, бррр, студено е, втриса ме. Полягаме… Усещам камъчета и остри кости под мен: „от храната на бухалите“. Парцаливи мисли се мятат в главата ми. Тук няма да умрем скоро, но и няма как да живеем дълго. „В гранична ситуация човек осмисля живота си и това е автентична екзистенция…“: колко нелепо. Сърцето тупти и вдишвам жадно. Какъв смисъл трябва да има отвъд това?
Изкачването нагоре е изключено по силно надвесения „корем“. Опитваме се да подремнем, потръпвайки от студ. Лежим на камък, шума и костици, а наоколо е инвентарът: седалки, примки с карабинери, въжето и раничките, които ни служат за възглавници. И двамата сме по блузки без ръкави и леки катерачни панталони. Гушнати сме в поза „лъжица“ и си предаваме топлината на телата и трескавите тръпки. Иван се опитва да се свърже с Васил. Батерията му свършва, „ах, не“. Покритието е лошо. Пишем смс: „В пещера сме високо над сипея до сутринта“. Няма заспиване. Разглеждам кадри на дисплея…
Пет часа сме слизали към очаквания сипей… Ванката насочва фотоапарата към лицето си с фатален израз, оставя спомен… Усмихвам се безумно. Снима и мен. На снимката не съм отчаян, а по-скоро на примирен. Нямаме полезен ход, но сме настанени, ха-ха.
Тръгнал съм от къщи преди… двайсет часа, както винаги с мимолетното съзнаване, че може да не се върна, „за един ден на Вратцата“, казвам на Дара. Връщането е висящо. Така са тръгвали от пещерата преди сто хиляди години на лов или на бой. Събудил съществото, което влиза в битка. Тогава всичко измислено отпада и остава живеене с всеки мускул и мозъчна гънка. Всички мускули и мозъчни гънки сега са изцедени. В ума ми се превъртат сцени от изкачването. Този път не се получи. Къде сгрешихме? Когато гледаш назад в лоша ситуация, се виждат цяла серия грешки. Едната води до другата, а първата беше, че предвиждахме леко изкачване. Подценихме тура, тръгнахме късно и дъждът ни заклещи, а после в тъмното объркахме слизането. Между поривите на треската осъзнавам, че всичко е наред и целият смисъл е тук. Докато умирачката не ни е полазила, има надежда. Намерихме тази дупка и не висим безумно. Утре ще се наложи спасяване. Ако се стигне до планинската спасителна служба, става неприятно. Надути песесари ще обясняват на тъпи репортерки, че правят и невъзможното. Ще надойдат под стената – голяма дандания…
Около 10, вчера. Отсреща се извисява в небето начупения като светкавица ръб, а ние сме на поляната до реката, вляво от ресторанта. Васко и Стоян, Ванката и аз. Те ще катерят „огледалото“ на Централната стена, а ние – безкрайно дългия нащърбен ръб, който излиза най-горе, на шестстотин метра над нас по отвес. Масивът е два пъти по-висок от Айфеловата кула, а чистият отвес на Централната стена – колкото нея. Късничко е – слизането по светло е под въпрос.
Необгледна верига от отвесни стени и шилести чуки. Гледам схемата в книжката и си отбелязвам варианта за излизане от тура на десет въжета от началото. Ако довършим тура до връхния гребен, е към 20 въжета. Връщането не е просто – ориентацията горе е проблем. Няколко пъти съм го качвал, два пъти до края, всеки път е различно. Влизаш в отделна история, ситуациите следват една от друга, наслагват се и са неизвестни. Гладките изкачвания приключват според плана, но се забравят.
На този тур са дълги часове катерене по серия напечени стени и ръбове по гребена над пропасти вляво и вдясно, слънцето изтощава и устата съхне, а водата бързо свършва. Вземаме само минималното, за да не тежим: без чукове и клинове, само джаджи за цепки. Екипираме се и всяка двойка тръгва към тура си. Вземаме си номерата на джиесемите.
Ето го първия кадър от изкачването. Чак в единайсет сме в началото, при плочата с числото 15 с червена боя. Триъгълна стена, осеяна с дупки вляво, където е линията. Катеренето е събиране и разделяне на двама души на двата края на въжето. Въжето се разтяга и свива, както дробовете дишат. Двамата в свръзка зависят един от друг догоре и после до долу. Първият катери и окачва въжето на джаджите, закрепвани в скалата, вторият му отпуска въже отдолу. Когато водачът стигне „удобна площадка“, спира и обира втория. Катеренето в свръзка се отмерва с всяко разгъване и сгъване на въжето по линията нагоре.
Не мога да заспя в тази дупка, мозъкът ми върти клипове и гледам заснети кадри на дисплея.
12:00… Движа се с наслада от точните движения по мраморната плоча. Ето за това се катери: тялото като машина, а умът напълно чист. Стъпка–хватка по сантиметрови релефи. Танц по вертикална сцена – издигане над бездната, което съвпада с оживяването. Човек се измъква от тъмните си бездни. Здрав черен клин стърчи в небето. Щраквам се, осигурявам Иван и след минути се събираме… Издигаме се, надолу са шеметни отвеси над тънка асфалтна линия до виещата се река в дъното. Отсреща е мощният зелен Балкан.
Яко набиране, после ръб и рамо. Слънцето ме суши, а бутилката е празна. Долу блести окото на басейна до червения покрив на ресторанта. Преглъщам сухо. Закъсняваме!
3:40, в нишата. Иван се надига, вади телефона си и се свързва с приятелката си, „ние сме в гора“ и ще прекараме тук. Тя да е спокойна, да си хване такси за летището за Брюксел. Аз нямам връзка, телефонът ми изключи, а после го ударих някъде, пукна се и ще дава най-лошия сигнал – неизвестност. Дара носи в себе си сина ни и точно това не ѝ трябва.
– Иване, пази батерията.
Някъде към 16:30 небето посивя за минути, дъжд закапа едро и настойчиво, стрелкаше се като пелена пред панорамата, засвятка се и загърмя. По жлебовете текнаха води, еспадрилите нямаше вече да държат. Дъждът прецака изкачването и го вкара в серия от грешки.
Седяхме на скално рамо, изгубени в мократа планина. Бяхме мокри до кости, а вече удариха зърна град. Светкавиците – една след друга, следвани от трясъци и тътен, стреляха около нас. В мозъка ми избухваха тихи светкавици и заличаваха проекта на изкачването. Тръгнахме след бурята сковани. Мъгла прикриваше релефа в плътна сива маса…
Тук не мога да заспя, макар че съм капнал, Иван обаче успява. Не сме сами – нещо се промушва между телата ни: щъкат буболечки в отсъствието на бухалите, само ние сме налудно отклонени от всичко живо…
17:45. Краят на десетото въже е място за напускане на тура. Тръгвам по корниза в търсене на точката за спускане. Ако намерим клинове за спускане, ще слезем по светло. Другият вариант е нагоре докрай. Катерене на мокра скала, а после неясно нощно слизане. Слизам по наклонен перваз. Опъвам цялото въже, стигам мястото за спускане, но няма и следа от рапелни клинове. Фааак, ще трябва да продължим нагоре! Отгоре на всичко откривам, че едната ми обувка за слизане (висят на кръста) е пропаднала.
– Ванка, няма изход тука, ще излизаме по тъмно.
– Спокойно, нали сме тръгнали на разходка.
Гледам го и не вярвам на ушите си.
Стоян и Васил звънят на Иван. Моят мобилен е мокър и изключил. Те са на една камина по Централна стена в най-горната ѝ част. В нея се извивах като червей преди двайсет и пет години, сега и тя е мокра. Ще се спускат двеста метра до сипея. Иван ги успокоява, че сме „на две въжета под върха“, ха-ха.
19:08. Мокър кадър: водна капка на зелен лист на размазан сив фон. Размазано и мокро. Седя на площадка и осигурявам партньора, краката висят над половин километър въздух и мислено политам. После пъплим по начупения ръб, а той не свършва. Потъвам в някаква апатия, движенията ми се забавят. Това е другият полюс на опиянението. Лавината от случки повлича сякаш насочено към място, откъдето връщане няма…
По отвесната цепка се стича ручейче, еспадрилите не зацепват, пръстите на ръцете са вече вкочанени. Още две мъчителни дължини на въжето. Най-после подавам глава над плоска тераска. Извличам се на върховия гребен. Светлините на Враца мъждукат отвъд.
20: 00. В малко дъждовно езерце плават осветени от луната облаци. Край на тура! Идва и Иван и се прегръщаме. Двайсет и две въжета за девет часа. Умът ми се разтваря във водното огледало. Тази нощ ни чака светът, измит от бурята. Небето ще се напълни със звезди, а Враца ще угасне. Ще следим мислите си като парцаливи облаци, реещи се в тъмнината. Ще се отпуснем в прегръдката на планината, а утре по светло ще намерим линията надолу.
Студът обаче ни напъпля като цяла колония мравки. Подгизнали сме и не можем да останем тук… Грешка – подценяване на нощното връщане. Свързваме се да кажем, че сме излезли. Васко и Стоян са долу, при тях е Гьоко, легендарен местен тип, който катери тези стени соло. Рядко съм го виждал, но помня как очите му святкаха. Катери се тук от малък и най-често сам. Носи си въже и малко джаджи, основно за слизанията. Прекарвал е и нощем по отвесите на Вратцата. Познава всяка форма и всеки знак в огромния масив. Гьоко казва да останем тук до сутринта, но ако ще слизаме, да тръгнем към маркирания кол. Не виждам никакъв кол, нищо освен жълта маркировка без видимо продължение. Тук някъде трябва да тръгва „пътека“, означена е в книжката-гидовик, има спускане от нея в сипей на изток. Преди три години с Калин намерихме следата по диагонал до стръмен километров сипей, водещ чак до шосето. Първо тръгнахме по близкия улей, стана отвесно и се върнахме, налучкахме пътя, но беше светло… В тази тъмнина мисля да излезем отвъд гребена, където си представям пътека за Враца.
20:15. Слагам челното осветление на каската, още сме обвързани. Иван „само днес“ не си е взел челника. Тръгвам за отвъд, излазвам две къси стенички в борба с гладки влажни пасажи, храсти и коприва на светлината на челника. Няма цепки за джаджи и трябва да се върна. Остава несигурното спускане към сипея. Далеч долу проблясва градът, а в мен проблясва надежда.
21:00. Търсим следа в посока към сипея, но не намираме. Вървим на усет между дърветата под гребена, спускаме се, но дали сме в правилния улей? Става много стръмно и продължаваме с въжето, първо аз, като осветявам напред и после назад за партньора. Осъзнавам, че сме в друг улей, но и той трябва да слиза до сипея. Поредна грешка. Очертават се отвесни скални форми и неясно обещание, че сме близо. Неизвестно е, рискуваш, продължаваш и навлизаш във все по-затегнато висящо положение.
2:30. Вече сме в отвес. Как се стопиха шест часа? Осветявам наляво и надясно, залюлявам се. Вдясно мярвам каменна халка. Пъхам два пръста и напъвам – здрава е. Промушвам примка, щраквам карабинер, осигурявам се и освобождавам въжето за партньора. Иван се спуска в тъмното към мен. Окачвам следващия рапел. Сега следва необратимо решение. Ако се спуснем и не намерим продължение, ще трябва да се върнем тук, но ако е гладък надвес, това е невъзможно.
Ако–ако, или–или, дали–надали… Ако се измъкнем днес, край с катеренето! Двадесет и шест години стигат. Лесно е да се каже, но човек се въвлича и не може да се спре. Създава страст. Играта има подъл хазартен момент, не знаеш кога да излезеш, докато стане съдба. Ще се роди синът ми, ще трябва да се пазя за него… Спускаме рапел след рапел с мъждукаща надежда в капана на отвеса. В надвесените пасажи се пускаме „на камбана“. Движим се нелепо в плътен мрак отвъд прага на изтощението. Фокусът се поддържа от зова за оцеляване. Докога, докъде, по дяволите? Цели минути се взирам след лъча. Светлината се топи в безкраен отвес! Още едно самотно дърво под нас – още един рапел. Бездната привлича с очакване за дъно, а после всмуква с бездънност. „Беше изкачване към рая, а сега е слизане към ада“…
6:00. Просветлява и ме е страх какво ще покаже утрото. Сковано се измъквам и пристъпвам по корниза, за да погледна надолу. Занемявам. Надолу е гладка отвесна стена, а нагоре – надвес. Сипеят е далеч под нас (към сто и петдесет метра? В дъното е ресторантът с басейна и паркинга. Връщам се в дупката и започвам да се екипирам схванато и без идея. Шест клеми и два френда, непригодни за рапелиране по компактната стена. Седем-осем 20- метрови пускания ни трябват, но къде ще се закачаме? Сядам отново, гледам спящия Иван, отново полягам. „Какво направихме“?
6:20. Иван се размърдва и включва телефона. Диктувам есемес: „В дупка в стената 200 метра над сипея, срещу паркинга на ресторанта. Нямаме клинове и чук, помощ за рапелен път.“… Нищо в отговор… Минава час и повече. Не ме свърта вече. Стената трябва да се проучи. Под храста е плитък жлеб. Уточняваме с нов есемес: „Срещу ресторанта Чайка“.
– Ванка, пускаме се.
Закрепвам въжето в основата на храста. Както очаквах: никакви прорези и джобове за джаджи. Въщам се.
9: 33. Най-сетне отговор! Идвали вече нагоре. Сега трябва да се спусна задължително, за да видят къде сме. Слънцето ярко осветява целия масив. След малко виждам ниско по сипея двама, първия в жълта тениска или яке, изкачват се.
Махам с ръка:
– Тук смеее, горе над стенатааа.
– Къде сте?
Изваждам камък, пускам го надолу. Разбива се с трясък на парчета – един знак къде сме. Спускам се още и въжето се изнизва през джаджата. Какво е това?! На едно място е почти прерязано, вижда се сърцевината. За малко да пропусна фаталната точка… Ще последва скъсване и падане.
– Въжето ни е прерязано, Иване!
Човекът отдолу вика, видял ни е, Стоян е. Бързо се връщам горе. Явно сме наранили въжето на остър камък при рапел. По чудо не се е скъсало. Седя в дупката, а Ванката е на корниза. Когато гледаме назад, виждаме добре грешките. Едната подготвя другата, другата – третата. Така се стига до задънен изход. Ако човек си стои на място, изключва серията, но от вкъщи на дивана спомени няма… След час ни ободрява гласът на Васко отдолу: „Идвамее!“ Чувам звук от забиване на клин, но странно глух. Когато клинът не звъни, цепката е куха и няма да държи. „Фаак! Като нямам чук!“
Да не забива с камък? Васил трябва да е изкатерил една дължина на въжето и е някъде на една трета от отвеса към нас. Сега трябва Стоян да дойде до него и да продължат нагоре… Още половин час чакане и чувам приглушено гласа му. Пускаме въже, за да улесним изкачването му. Ванката обира и след минути се подава Стоян.
– Стояне, вие сте страхотни!
Той щраква примка на стъблото и вади от раницата бутилка лимонада! Глътки оцветена вода – глътки оцветен живот. Тръпкаво-сладък, примесен с пот и страх. Спускам се пръв по тяхното въже. След минути съм на шейсет метра по-надолу, при усмихнатия Васко. Той е на новичък клин с халка.
– Забих го с камък.
„Площадката“ е малък наклон в плочата. Осигуровката е дублирана през съмнително сухо дръвче в скалата.
– Все пак сте носели клинове.
– Ами, този го намерих вчера по стената.
Силно се надявам да е здраво забит. До мен е „стъпил“ Иван, накрая идва и Стоян. Последната фаза е още едно спускане 60 метра. Васко потъва във въздуха, гледаме втренчено натоварения клин. Ухото пружинира нагоре-надолу, но тялото в цепката не мърда. След минути въжето се отпуска, мой ред е, спускам се плавно, за да не натоварвам клина динамично. Гледам да не събарям камъни над Васил. По плочата, а след това по винкел, скоро стъпвам на сипея. Най-после!
– Жив съм!
Стискам ръката на Васко. Оглеждам стената, която са изкатерили – плоча, ръб и гладки винкели.
– Та това си е премиера, нов тур.
– Ще го наречем „Акция“, – усмихва се Васил.
След минути идва Ванката, а последен е Стоян.
– Оживях и този път!
Да оцелееш по отвес значи да се спуснеш до земя. Изкачването е само първата половина, то приключва едва когато „лапнеш бирата“.
– Как беше клина?
– Ми в началото само мърдаше, а после се извади на милиметри.
Заявявам, че това е краят на моето катерене. Момчетата ме тупат по рамото, не бързай да решаваш. По сипея се спускам последен, клатушкам се на една туристическа обувка и на една Ваньова еспадрила. Сипеят е дълъг, а в главата ми се нижат мисли… Трябва да се откажа, това е точният момент. Трябва да изляза от играта жив. Този път е наистина важно, обвързан съм с жена и рожба! Знак е, че днес оживяхме трудно. Броят на изкачванията трябва да е равен на броя на слизанията, както броят на вдишванията – на броя на издишванията. Но в тази игра няма гаранция издишването да е последвано от вдишване.
След малко ме сепва врачанският дъжд. Предавам се на ледените струи, безпаметен стигам шосето. На асфалта нагазвам в река, през моста стигам Алпийския дом – мокра дрипа, но жива. Тримата, голи до кръста, вече са хванали по една бира. Влизам в тоалетната, пускам чешмата, в мивката от главата ми се стича сол и две зелени гъсеници. После ми подават шише бира. В знак на отказ давам остатъка от въжето на Стоян, може да послужи за катерене в зала. Васил си харесва един от френдовете ми. Но те лукаво ме светват, че има толкова много неизкатерени турове.
– Как ще се откажеш, Светльо на шейсет и четири…
– … се преби на Вражите дупки.
– Ами ето, не се отказа човекът, – хили се цинично Васко.
– Ти кво искаш, да се откажа с пребиване ли?
Потегляме за София, носим се по мокрия асфалт… Въпросът дали-или пак увисва в главата ми. Докога? Докрай значи само едно, а то е немислимо. Животът не е само мой: мечтаният ми син ще се роди, а майка му никак не приема това положение: не приема и не разбира. Да, близките ми ще одобрят слизането, но няма да вкусят поражението. Нещо от мен ще умре и ще бродя призрачно, докато намеря заместител. Какъв заместител? Катеренето не е заменимо, но ме чака нов живот. Блазе му на Гьоко, никой не го чака, Вратцата е домът му. Мен уж ме чакат, тук е сложно, но е ясно, че до болка искам неродения си син. Бих дал живота си за него, но за това трябва да съм жив. Мога да се катеря и без смъртен риск, но това значи без тръпката на бездната. Ще видим Дара какво ще каже. „Стар съм, стига вече“ е като твърдо топче в гърлото.
Оставам във висящо положение по въпроса.

