(1 votes, average: 5,00 out of 5)(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА)
Бях на 18, когато стоях на зелена поляна пред бистра река и изпитах нещо, което остана за цял живот. Изпитах до разтърсване чистотата на ума си – проумявах света така, че никакви въпроси не оставаха, макар че нищо не бе обяснено. Тогава умът ми беше остър. Решавах математическите задачи още с излагането на условието от нашия учител. Но се влюбих и ме завладя копнеж, а умът ми бе залян от безпокойства. Започнах едно несвършващо търсене, което ме заведе във философията. Десетки години напрегнато мислене, четене, писане и говорене по аудитории и нито за миг повече не изпитах онази чистота. Няколко пъти бях близо до нея и си спомнях ясно усещането от ранната младост, но никога то не се повтори.
Този низ от моменти на чистота ми мина през главата снощи. Исках да се успокоя преди операцията днес, като намеря вътрешна опора. Не успях, но стигнах близо до едно затлачено блато в мен, което трябваше да разчистя, за да живея в яснота. Още вярвам, че онази яснота е нещо много важно и трябва непременно да я открия под валмата мисли и безпокойства, които натрупах.
Вървя, следвайки медицинската сестра по коридора на ортопедичната болница. Водят ме на операция. Лягам почти гол по гръб на операционната маса и ме покриват със зелен чаршаф. Над мен е кръглото осветително тяло, край мен сноват анестезиоложка и нейната медсестра. Ръцете ми изпадат от грубата зелена облицовка. Треперя леко от хлад и безпокойство. Залата е студена, широка и неприютна, насреща виждам един събрат по съдба днес, усмихваме се един на друг. Професор Джеров ще оперира, майстор е. Ще ми обездвижва глезенната става след седем опита за ремонт в ИСУЛ на многофрагментното счупване на фибула, тибия и ходило. Докато дойде професорът, ме подготвят. Сестрата ме убожда и поставя абокат. Идва доктор-стажант. Той ме кара да се изправя в седеж и бодро ме уведомява, че ще ме боцне в средата на гърба. Забива дебела игла и в същото време сърцето ми спира. Усещам как иглата за малко ще се счупи в гръбнака ми. Вади я и прави нов опит да улучи диск между прешлените. И така няколко пъти, докато колабирам.
Понася ме вихър. Разпадам се на частици, но не са клетки или молекули, а светещи и усещащи елементи. Разпръсквам се в черно пространство като искри в тъмна нощ. Изпитвам ужас и се чувам как стена. Трудно са ме възстановили за упойката и операцията. От самата операция помня едно продължително и упорито стържене в глезенната става. Професор Джеров ми е обяснил, че ще премахне целия хрущял и ще слепи двете кости с петата. Обещал ми е да не слага метал, но това значи пет месеца в гипс.
След излизането от упойката се вдигам от леглото и щъкам из коридора. Владее ме съвсем ново усещане. Залял ме е лепкав страх от умирането – непостижимо мъчение без капка контрол, и натраплива яснота за пълно безсмислие на живота. Малката смърт ме е довела до осъзнаване, че живеем като насън. По коридора крачат бодро санитарки, сестри и лекари. Те не знаят, че щъкат напълно безсмислено. Всички сме малоумници, защото не знаем какво става и защо. Въобразяваме си ползи и цели: един бута количка с болен, болният иска да се погрижат за живота му, лекарят бърза за операция. Всички сме в един мръсен филм. Играем сляпо, без умствена яснота, и се щураме пред лицето на смъртта.
В следващите месеци денем и нощем ме човърка този вихрен преход. Преди три години изпитах за пръв път това изтичане като клинична смърт. В него пак имаше чернота и вихрено носене, но то завърши в жива светлина. Вече зная, че смисълът на живота в този свят се изяснява в това, което наричаме умиране и всякакви приказки за унищожаване или за астрален свят са безпомощни. Никой нищо не знае по същество и това е отчайващо. Трябва да се подготвяме най-сериозно за това неизвестно изтичане, като живеем правилно, а това е да проникнеш в загадката живот и умирането като най-важен процес. Не по книги, а с опит.
Излизам от болницата в гипс до коляно и на патерици. Седя пред компютъра на бюрото си по цял ден. Пиша книга за смъртта. Анализирам всякакви позиции, с периферен поглед към окултните науки. Планини от думи: съмнителни концепции и религиозни текстове. Никой нищо не разбира. Предлаганите обяснения са без всякаква опитна база, само измислици, които няма как да провериш. Нищо не разбирам, както и плеядата претенциозни философи и богослови, писали за смъртта. Хора, няма „смърт”, няма такова нещо. Има неясен преход и думи като изчезване и задгробен живот са пълни нелепости: нито имаме, нито можем да имаме каквато и да и представа за „нищото”, нито за “отвъдното”. Никой никога не е докоснал нищото или друг свят и да се е върнал да каже.
Чак след като предавам моя ръкопис в издателство, ми попада нова интелигентна книга, доста смислена: „Тибетска книга за живота и смъртта” от Согиал Ринпоче. Книгата не обяснява нищо смислено за самата „смърт“ и „отвъдното“. Тя следва „Бардо Тодол“ („Тибетската книга за смъртта“). Не мога да приема тибетската картина на фазите на прераждане „бардо” и техния „пренос на съзнанието”, за който ламата инструктира умиращия до леглото му, защото при умиране няма как дори да запазиш съзнание, но и дори да можеш, ти със сигурност не можеш да го „пренасяш” по някакви указания на хора, не изпитали нищо от умирането. Но в книгата на Ринпоче има доста умни изречения за приемането на предстоящото умиране.
Моята следваща посока към разбиране е Дзен. В Дзен или по-точно китайския Чан е развита изумителна практика на медитация с коани, която води отвъд опозицията живот-смърт, отвъд Аза и илюзиите в този свят. Яснотата на ума е свобода от мисли и чувства. Само с ясен ум може да се проумее нещо от загадката живот: тленният живот на това изумително тяло.
Аз съм в Япония, Киото, навярно най-религиозния град на планетата и най-студения. Не климатът, а хората тук са студени. Бродя като бял циганин и не срещам бял човек по цели дни. Настаних се в малък апартамент в кампуса на дзен-университета към храма Мьошинджи, но сега живея с монасите в мъжката зала.
Седя на нара си в поза полу лотос – доста трудно бе да я науча отново с моя обездвижен глезен. Гледам право срещу млад брат японец с непроницаемо кръгло лице. От нашата страна сме шестнайсет монаха, аз съм гост, отсреща също са шестнайсет. Всеки нар е от твърдо дърво с тънък стар матрак отгоре. За възглавница можеш да ползваш личната си дървена кутия. Ставаме в три, сега е горещо и влажно лято.
Том, дзен монах от 18 години, ме покани в дзен института към храма Мьошинджи, където той живее и прави своите проучвания. Той настоя да се настаня в манастира въпреки моя скепсис от слабия ми японски и съпротивата ми срещу строгите порядки. Тук само той разговаря с мен извън всекидневните дреболии, за които другите монаси ме напътстват или ми правят забележки.
Сега е пет сутринта. Вече сме се измили на общата мивка, закусили сме горещ ориз и сме пили чай. Бяхме и на сутрешна служба. Време е за медитация и всеки се приготвя. Повечето монаси вече се потапят в своите коани – загадъчни изрази и реплики от традицията на Чан. Аз имам да работя върху „му”. Му на японски е „у” на китайски (無). В отговор на въпрос на монах: „Има ли кучето Буда-природа?“, учителят Джаоджоу отговорил с „у”, което на китайски е отрицание. Но нали всички живи същества имат Буда природа? Защо тогава Джаоджоу е отговорил така?
Медитиращият трябва да се фокусира целия в това му: то е отрицание, но като утвърждение на принципа, на самата Буда природа като празен ум. Основателят на Чан Бодхидхарма отговорил на въпрос на владетеля будист:
„Какъв е първият принцип на свещеното учение?”
„Празнота и нищо свещено.”
Трябва да напрегнеш „всичките 206 кости на тялото си“, за да потърсиш отговора. Медитацията (дзадзен) е нещо просто. Сядаш с кръстосани крака. Поставяш десния глезен върху лявото бедро, а после обратно. Поставяш дланите си дясна върху лява по средата върху кръстосаните си крака с палци нагоре, опрени един о друг. Тогава постепенно изправяш торса, като за стабилност се накланяш надясно и наляво и се връщаш към изходна позиция. Държиш устата затворена. Раменете са подравнени, главата е изправена, погледът е напред. Очите остават леко притворени, така че да се избегне заспиването. Веднъж усвоил физическата поза, човек трябва да регулира дишането чрез изтласкване на корема напред.
Му, му, му – започвам да си шепна на ум.
С всяко издишване казвам на ум по едно му.
С всяко издишване изхвърлям нещо нечисто от мен.
С всяко издишване изчиствам моя ум от някакви мъгли.
С всяко издишване отпускам мускулите и болката в коляното почти ме отпуска.
Дишам дълбоко и бавно. Броя до десет на японски: ичи ни сан ши го року шичи хачи кю джу. С всеки такт изгонвам пълчища мисли. Особено силно усещам му, след като фокусирам очите във върха на носа и така разфокусирам визията. Тогава носът си раздвоява и заедно с него се размиват очертанията на нещата. Хората срещу мен, залата, аз с болящо коляно, манастира и планината. Това продължава с отпадане на мисленето. Нямам понятие къде съм и кой съм.
Към реалността ме връща нервен глас на японски. Дежурният (окуражаващ) днес е Ву сан от Виетнам. Забелязах още на общата мивка, че ме гледа с неприязън: „Какво ли си въобразява този западняк, че ще постигне? Сигурно още не може да каже нищо на японски, а е дошъл тук да се просветлява!“ Сега той стои пред мен. Дежурният при медитация ходи тихо между двете редици монаси. Той наблюдава внимателно всеки от тях. Ако забележи, че някой се държи неадекватно и не медитира, следва тъй нареченото окуражаване. Аз се покланям ниско напред, докато челото ми опира в ръба на нара. Знам какво ще последва. Стягам се спонтанно и по гърба ми изплющява камшикът от няколко тънки дървени пластини. Следват още два удара и усещам как всеки от тях прорязва гърба ми. Стискам зъби и стена приглушено. Само да не припадна: дишам дълбоко след всеки удар. Накрая се изправям, Ву ми се покланя и аз на него. Трудно овладявам гнева си.
Опитвам си да стоя правилно и постепенно се успокоявам, за да медитирам отново. Не оценявам и не разбирам добре това окуражаване. Не бива да негодувам и е недопустимо да протестирам. Моето лично обяснение защо Ву ме избра за нарушител не струва. То е от ниско качество и се корени в гневна неприязън и болка на егото. Всъщност не усещам егото си вече така болезнено. Гърбът ми гори от болка и медитацията ми се измества. Е ли болката илюзорна и нищожна? Опитвам се да я лиша от болезненост и да я усетя като поток от енергия. Когато успявам да подредя дишането, си давам ясна сметка, че са ме поощрили да елиминирам самия Аз като център на света ми. Няма нужда от такъв център, защото всичко в течащия поток няма нужда от неподвижен носител. Болката няма нужда от някой да я изпитва. Тя, напротив, ме завладя и обсеби, каквото и да съм. Наистина няма аз, защото този аз щеше да може да носи и да сваля болката си като товар. Това става обаче отвъд егото. Болката отпада заедно с аза и с отпускането на тялото с всяко дълбоко издишване: не болка, а енергия, не аз, а тяло, не нещо и не нищо, а му. Празнота, но не като лишеност, а като свобода и проникване. Му.
Том ми е уредил среща с майстора, роши. Двамата с него чакаме дълго. Седим пред вратата му извън времето, обичайно за интервюта. Часът е десет сутринта. Монах отваря вратата и ни кани. Майсторът е в чисто черно кимоно, дребен, блед и тих. Казва се Мусо и наистина прилича на Мусо Сосеки от една рисунка от 13-ти век. Седи в лотос на своя подиум и държи пръчка. Двамата се вмъкваме тихо с допрени длани отпред в знак на почит и с наведени глави. Майсторът проговаря. Неговият японски е тих, но скептичен и укорен. Поканени сме да седнем. Сядаме: аз срещу майстора, Том до мен, да ми превежда. Майсторът ме пита чрез Том, аз разбирам и отговарям на английски пак през Том:
– Откъде идваш?
– От България.
– И за какво си изминал десет хиляди километра?
– За да получа освобождение.
– Че кой те е вързал?
– Аз самият, предполагам.
– Много лош аз имаш. Как ще се оправяш с него?
– Не знам, майсторе.
– Кой да знае вместо теб?
– Мъчи ме умирането. Никой не дава отговор какво е това и как се постига.
– Отвън има едно умиращо дърво. Как го постига?
Майсторът говори по-дълго на Том и Том кима усърдно. Накрая Том се обръща към мен и казва:
– Продължавай да работиш с коана „Му”, като питаш така, все едно чукаш с камъче по желязна кофа, дълбока една миля. Бъди като камъчето, което потъва в бистра вода без дъно.
Октомврийска нощ в градината на манастира. Градината е подредена като красив планински кът в китайски стил: зелени полянки, езеро, течащи води и скалички. Една широка алея е покрита със ситен чакъл, от който стърчат остри скали. Това е японски образ на китайска планинска верига с остри върхове, стърчащи над морето от мъгла (ще видя такъв пейзаж в Хуаншан, Китай). Избрал съм кът за дзадзен до редица храсти, наблизо има езерце с оранжеви шарани, а горе свети полумесец. Тихо е, но захладня доста. Облечен съм с леко кимоно и дълги панталони с ластик.
Правя моето добре тренирано разтваряне. Разтварям се, като първо губя смислените форми около мен: небе и земя, езеро и риби, храсти и поляна. После губя тялото си и изпитвам живеенето като едно пулсиране. Това, което обичайно зная като аз е разтворено до усещане за тялото и въздуха по кожата ми. Доминира дълбокото дишане и глухите сърдечни пулсации. От време навреме се появяват мисли и ме увличат. Долавям, че мисля колко далеч съм от дома си, от университета в София и от жена си, от дъщеря ми и приятелите.
В един момент цялата вселена се взривява. Някой ме удря рязко по врата, сякаш карате удар с втвърдена като стомана длан. Извиквам и падам на тревата като отсечено дърво. Над мен се надвесва фигурата на виетнамеца Ву, съпроводен от доста едър брат японец. Той изтърсва дълга фраза на японски, а Ву стои до него. После едрият се усмихва и ми подава ръка да се изправя. Аз едва сподавям яростта си. Изправям се, без да ползвам подадената ръка. Едрият произнася на японски фраза, нещо като: „Много е важен чужденецът, но не е по-важен от урината, която се стича по крака му”.
Двамата изчезват бързо в мрака. Тяхната братска проява на поощрение, с която са дошли да ме удрят с изненада в този трети час след полунощ, ми изглежда като много подъл акт. Трудно ми е да се отърся от гнева, залял ме за секунди като бурен поток. Вземам решение: ще се махна от това обиталище на възвишени Дзен духове. По едно време до мен се настанява Том. С него спим в една барака, но рядко си говорим. Той мълчи и усещам, че ме следи, без да ме гледа. Успокоявам дишането и отново се потапям. Когато изплувам отново, Том е изчезнал.
Моят японски напоследък е станал по-добър и се изразявам без особени проблеми. Допускам много грешки, главно граматически, но ме разбират. Произношението е лесно, японските срички до една са ясни и отворени, трудно е само да не поставяш ударения, а да следваш една мелодика, за да изразиш нагласа или ситуация. Трудно ми е обаче да разбирам бързата и често съкратена реч на братята. С майстора не съм имал нова среща.
В Япония дзен общността има свои твърди дати и периоди. Скоро идва сесшин –седмична отворена медитация, в която се допускат и външни хора. В този манастир сесшин трае две седмици: подготовка и медитация с повече дзадзен в пакети от по 45 минути, след които идва кинин: ходеща медитация за петнайсет минути. Храненето е между другото, а спането е максимум шест часа.
Преди сесшина излизам „в отпуск“ и се връщам в малкия си апартамент в Кодзенкан – блока за изследователи от чужбина. Тук сме само двама с един китаец, Цан, доста потаен, преподавател по китайски. Вечерта го хващам: живее точно срещу мен, и двамата си прекарваме доста добре на бутилка саке. Приготвих и добри мезета, а китаецът донесе вкусни тестени форми мантоу. Той е на работа в университета, в който тече и моята специализация: Ханацоно (Цветна градина). Цан ме осведомява, че ректорът, Наоми сама, е напуснал институцията и храма и се е уединил в малка планина на юг, на остров Аваджи (Аваджи-шима). На другия ден кореецът Куонг, докторант, потвърждава това и споделя, че е ученик на Наоми сама. Когато има какво да сподели, той влиза във връзка с майстора (предполагам по мобилен телефон). Моли за среща и според преценката на наставника му се разрешава частно посещение за инструкция. При това сведение изпитвам благородна завист. Куонг не ми изглежда напреднал, но навярно греша. Аз греша почти за всичко тук и най-вече в моята критична позиция относно порядките в Япония – най-далечната за нас във всяко отношение страна. Тук няма демокрация, макар че управлява Либерално-демократичната партия (не са губили избори от 40 години насам, и само веднъж за 70 години). Тук никой не знае английски, макар че ги смятат за отворена нация. Тук се убиват от работа, а живеят много трудно, особено с тесните си жилища и придвижването за работа всеки ден. Всеки от моите познати извън монашеската общност има по две работни места и не може да си поеме дъх.
На мен ми е време за следваща степен – набрал съм някаква инерция, срокът ми скоро свършва, а в манастира вече не виждам какво може да се постигне – тук времето тече бавно и никой не приема и не търпи срокове. Имат си техен ритъм и календар, които стриктно следват. Ще съчетая склонността си към дивото бивакуване с Дзен тренинга. Но къде? Планината е вариант. Кенсаку, студент и монах в Мьошинджи, ме води на двайсет километра на юг, там пресичаме река и изкачваме Атагояма. По пътеката и стъпалата сме бързи и се получава малко състезание. Младежът не се дава и старото куче не се дава – много „дзен” ситуация. Стигаме задъхани рамо до рамо на връхната точка и както може да се очаква там има шинтоистка джинджа. Тя е нещо като голям параклис. В него се седи с длани, долепени една до друга и се призовават японските ками (духове). В Япония будизъм и шинтоизъм мирно се съчетават.
Хапваме донесената храна. Питам момчето къде мога да се скрия от хората на по-продължителен бивак и той ме обезкуражава: няма къде. („Коре-га чотто модзукаши-да не”). „Чотто модзукаши” буквално значи „малко трудно”, но с израза японците предават твърдо отрицание.
Но аз съм балкански субект и следващите дни обикалям и душа по всички хълмове. На север е езерото Бива (Бива-ко). Стигам там с електрическо влакче. Езерото се ширва пред мен без видим отсрещен бряг. Мястото не е оживено, както очаквах за езеро близо до двумилионно Киото. Днес все пак е работен ден. Тук брегът е осеян с грозни опаковки и загнили автомобилни гуми. Заобикалям ги и продължавам покрай водата – тя е прозрачно чиста. След дълго ходене стигам страхотно и при това скрито кътче – една млада горичка на равно място, където не се вижда пътека. Мястото е притулено, но не знам кога тук ще цъфнат група японци, за да си пийнат саке. Правят си пикници с барбекю и лесно се напиват.
Днес съм щастлив от находката, денят е слънчев и на връщане във влакчето се запознавам с красивата Кьоко. Тя знае малко английски и ми помага в японските изрази. Дава ми имейл, но не отговаря. След седмица получавам от нея картичка с японски текст, детинска рисунка и сърчице. Те много работят, а и тя живее при родителите си. Нямаме шанс. Така или иначе не съм тук за такива неща. Ще се върна на намереното място да си направя мой самотен „сесшин”, без опеката на японската храмова култура.
Привечер е, слизам от влакчето с тежка раница на гръб. Намирам моето ново място и построявам палатката. Нарушител от чужбина в Япония. Нашите нарушения в Япония, както забелязах, се приемат толерантно дори от полицията. Тук е забранено дивото къмпиране, но под Фуджи не ме глобиха. Под мостовете на Камогава е пълно с миризливи палатки на клошари. Тук е перфектно за медитация край спокойна и чиста вода. Това има значение. Тази вечер е най-самотната и най-свободна, откакто съм в Япония. Дълго ходя край линията на водата под есенното небе и проследявам залеза. Сядам за медитация преди вечерята, после паля огън и вечерям. Гледам дълго огъня и пия червено вино. Щурците свирят, жаби се обаждат от тъмните води.
Отново се вкопчвам в мъчителния въпрос за умирането. В дзен традицията много изречения и истории говорят за живота и смъртта. На фона на празнотата те са илюзорни. Нося си разпечатки на класики от китайския Чан. Мадзу казва: „Просто премахни и едничката мисъл и ще изкорениш раждането и смъртта.” Това не го разбирам. Добре, ще елиминирам мисленето и специално за живота и смъртта, които са заедно: без живот няма смърт. Но с това не елиминирам реалния живот и разликата между мен и тази скала. Има слой, в който живото не е срещу неживото и тук е изкоренен проблемът за умирането. Това ми изглежда ясно, но непостижимо.
Следващите дни намирам много специално място под един дъб. Сидхарта, станал Буда, дал преди това обет, сядайки под дървото бодхи (индийска смокиня), че няма да стане оттук, докато не проумее живота и смъртта.
Сутрин медитирам, докато напече и стане невъзможно. Вечерната сесия е по-дълга и започва в четири. Мога да седя до късно, а нощта е перфектна за медитация, когато не вали и не е студено. На третия ден, събота, на поляната нахлуват шумна група младежи, но бързо се изтеглят, като ме виждат – намръщен гайджин. Търсят си друго място за парти. След това съжалявам, че не ги поканих и не се събрах с тях. Но така е по-добре с оглед целта ми.
На петия ден цели часове съм никой и цялата природа престава да съществува в привичен ред. Вървя, седя и се храня, без да напускам празнотата и целият съм се превърнал в пулсираща топка живот без ум и понятие за небе и земя, неща и същества. Вечерта медитирам под пълната луна и гледам лунната пътека пред мен. Тя престава да е лунна пътека и се разпада на бели звезди, които трептят като несъздадени и неизчезващи не-неща.
Умът е като езерото: то отразява Луната, но в него няма нищо. Колкото по-чист е той, толкова по-ярки са сетивните форми. Изчистен, той е празен. Изпразнен, той изчезва: няма ум. Остава кипящият многоцветен свят, лишен от основа. Под него с научни експерименти и технологии откриваме дълбока реалност, в която няма сетивни форми. Но и науката е в мехура на човешкия свят, зависим от човешко тяло.
В дълбока медитация и в много редки моменти светът става трептящи точки – проблясъци на една неизвестна реалност. Ум няма, а светът съвпада с живота. Забравиш ли живота, се разтваряш в тази реалност. Спомниш ли си живота, се появява и светът. Сега светът е ефирен и лек. Езерото е езеро и не е езеро. Всичко е такова, каквото е, и все пак нищо не е наистина такова, защото е зависимо от другото и от нас, а сме тук само мигове като човешки същества. И няма отговор за този свят защо е такъв. При умиране се разпада или се преобразува. „Нищо” обаче е лишено от смисъл: никой никога няма опит с „нищото”. Има смисъл изтичането на този свят заедно с живота. „Преобразуването“ е по-реалистично, но също неясно. Можем ли да направим нещо в това изтичане? Едва ли е много: тибетските книги фантазират за един поток на съзнанието през умирането. Но тъкмо съзнанието първо угасва. В тибетските книги мъдро е поведението на умиращия преди прехода „бардо”: приемане без съжаление и очакване за неизвестен преход.
Много добре съм се приютил: навсякъде около мен е храсталак: вид хвойна или клек. Езерото тук е кристално чисто и тази сутрин седя на брега и храня рибки – малки сиви пъстърви. Големите се крият. Умът ми е спокоен и сетивата са се изострили. Шумът от рибките, борещи се за късчета хляб, е галещо ушите игриво бълбукане.
Изправям се срещу водното огледало. Хвърлям плоски камъчета навътре в бръснещ полет и те отскачат по няколко пъти от водата, докато потъват. Гледам затихващите кръгли вълни. Накрая хвърлям наблизо овално камъче и се опитвам да го проследя как потъва. Пльок. Като звука на гмуркащо се жабче. Ето и стиха на хайку майстора Башо от 7 срички:
古池や蛙飛込む水の音
furuike ya
kawazuto bikomu
mizu no oto.
старо езеро
една жаба подскача
звук на водата.
Закусил съм и седя в медитация. В ума ми нахлуват рибите, езерото и каменистия хълм. Наблизо е една от малките хълмисти планини около Киото. Постепенно се потапям заедно с моето камъче дълбоко-дълбоко в бездънна бистра вода: му-му-му-му-му…. Това езеро не е като реалното пред мен: то няма дъно. В главата ми отеква тихо ритмично бавно чукане. Кой потъва? Търся онзи, който си представя камъчето: надолу-надолу, няма дъно и корени. Няма нищо освен една бистра вода, но и вода не е. Това е, от което извира водата и другите неща, от което цялата реалност се появява заедно с дишащата форма, която наричаме „човек”.
После чукането престава. Чувам дълбокото пулсиране на сърцето. Сливам се с него и всичко става един пулс. С този пулс се издигам високо и езерото се очертава под мен. После се смалява, виждам планината и едно широко поле. Издигам се още и още и езерото вече го няма. Няма я и равнината, появява се синият овал на планетата. Разтварям се в небето, а после в космическо пространство сред светещи звезди.
Вечерта пада бавно и тихо, редките птичи звуци са отчетливи в ушите ми, небето на запад се обагря около слизащото слънце. Седя на моето място на полянка над водата и примижавам срещу диска. Той скоро угасва, а езерото губи блясък, но водата е прозрачна. Виждам отново камъчето, което неотклонно търси недостижимото дъно.
В един момент чувам нов шум. Звукът е като при плуване под вода, но много по-слаб и все пак отчетлив и множествен. Опитвам се да го задържа на фокус, леко отварям очи и поглеждам надолу. Цял пасаж тъмни пъстърви плава покрай брега.
На сутринта леко се потопявам в моето вътрешно езеро. Светът замира. После чувам пак плаващи пъстърви. Идват насам, стигат до метър от брега и застават неподвижно. Гледам ги: те са десетина. Направо висят във водата, опашките им потръпват. Големи, изпъстрени с черни точки гърбове, сивозелени. Пъстървите обичат плиткото сутрин и вечер. Със сигурност са научили, че тук има някой – едно голямо същество от лошите двукраки, но този е безопасен, при това пуска по нещо за ядене. Сега не се хранят, а се радват на живота като риби в тази спокойна и чиста вода.
Вече чувам рибите във водата. Умът ми е по-чист от всякога. Това е постижение! Тази мисъл мигновено разваля магията. Дълго се заплитам в опити да изгоня прилива на тиха гордост. Ставам, тихо слизам по камъните и пъстървите веднага се скриват в дълбините. Мисълта, че мога да ги чувам, усилена от мисълта, че тази мисъл замърсява, водят до мисъл за безсмислието на цялото начинание. Как ще разбереш живота и неговото изтичане, ако сляпо се носиш в него? Но кой се носи? Няма такъв.
Тялото ми кипи от енергия. По едва видимата козя пътечка тичам и скачам по камъните над езерото. Силата не ме напуска и продължавам нагоре към върха на хълма. Клекът е завзел почти цялото пространство и търся каменни преходи в храсталака. Разбутвам криви стъбла. Издигам се над езерото. Притъмнява и повява остър хлад. Заставам на връхче и гледам на изток и надолу. Равнината продължава на север. Езерото е голямо и оттук не се вижда цялото, но в далечината се виждат малки пристанища с корабчета и лодки.
Тази земя не е моя и доскоро не си представях как бих могъл да изкарам тук години наред. Липсва ми моята България. Но сега за пръв път усещам мястото като много близко и скъпо. Слизам, защото съм гладен, не знам дали имам готови дръвца за огъня. Имам някакви месни топчета „яки“, но не са ми вкусни. Мога да изпека наденички, които не са сравними с родните. Месото тук е много скъпо, вкусът му е изкуствен и така е с почти всичко.
Защо не си взех въдица? Та аз не си взех дори мобилен телефон. Не си взех книги, а само разпечатки. Имам храна, кибрит и челно осветление, лъжица, вилица и нож, алуминиево канче и тоалетни принадлежности.
Огънят пред мен гори спокойно с тънък дим. Приготвям надениците: нанизвам ги на тънки дървени шишчета. Изчаквам да се получи жар и я избутвам леко настрани, под шишчетата, като внимавам да не угася огъня. Приемам го като живо нещо. Всичко е живо, защото е в сетивата на живо същество. Но щом всичко е живо, то няма нужда да се говори за живо. Светът пулсира и накрая се разпада, не знаем в какво. За да има свят, трябва да има живот.
Остротата на сетивата, никога недостигана досега, следва изчистен мозък. Намирам загубената яснота от онзи миг на 18 години. Но как този чист ум ще ме отърве от съмнението и страха, от раните, стареенето и превръщането ми в тръпнеща буца месо пред умирането? Тези въпроси остават без отговор. Смърт така или иначе няма, а животът е кратък огън. Преходен е, а това значи нереален. Този огън може да се изживее от позиция отвъд него, където няма разлики и всичко е празно.
Надениците излъчват апетитен аромат и този път са станали вкусни. Луната осветява скалите отсреща в невероятно силен, бял блясък. Водата се обажда с тихо бълбукане.
Отново чувам как рибите идват и си отиват на пасажи на метри от мен. Но сега не съм някой и не чувам, а има само звук на плаващи риби.