(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)
Бяха двама – мъж на средна възраст и млада жена. Вървяха в опразнения нощен град, хванати за ръце. Стъпваха с видима лекота и елегантност. Бяха излезли от ресторант след дълъг разговор между стари приятели и търсеха място с музика, за да танцуват. Близо до Народния театър намериха тих клуб с жива музика и влязоха. Залата беше тъмна и празна, само две жени седяха в сумрака, а вляво, на ограден подиум, бяха музикантите. Оклюмалата банда свиреше лениво блус. Седнаха на кръгла масичка в далечния ъгъл. Поръчаха си джин фис и се заслушаха.
Спогледаха се, той я хвана за ръка и я отведе на дансинга. Обхвана я през кръста, а тя сключи ръце на врата му. Докосваха се след години и се гледаха неутолимо, гърдите му докоснаха гърдите ѝ, той вдиша косата ѝ, усети бедрата ѝ, завъртя я. Бяха се намерили трудно и пак за кратко. После тя помоли музикантите за салса. Подхванаха “Elegua” в джазиран вариант. Той пое дланите ѝ и се гмурнаха в латино ритъма. Поглъщаха се с погледи и рисуваха споделени спомени с телата си. Утолени, седнаха и се заслушаха в себе си. Той се отнесе в спомени… и едва чу въпроса ѝ. Тя повтори:
Как започна това в теб?
Кое: салсата или ти?
Тя се засмя: Салсата и аз.
Ти се появи със салсата и изчезна от едно парти, тъкмо се бяхме запознали…
Салсата повлича, унася и те възнася в полет. В тàнгото също са унесени, но цари достолепие. Още със стъпките надолу под светещия надпис Salsa + на улица „Аксаков“ младият мъж чу ритъма и се усмихна, а по тялото му премина тръпка. Тази вечер Момчил, археолог, беше с Божидар, художник. Бяха се запознали тук преди месец и оттогава идваха заедно – двама самотни мъже. Седнаха на масичка близо до дансинга и си поръчаха „Маргарита“. Залата беше здрачна, а дансингът се осветяваше от разноцветен глобус. Музиката беше тиха, без вокали. Сменяха се салса, бачата, меренге, чача и регетон. За час клубът се напълни и музиката се усили. Дансингът се оживи от първите двойки и завря, когато зазвучаха класиките. Двойките се въртяха в шеметен ритъм, ръце и крака се мяркаха и губеха, длани се докосваха и пускаха. На кръглия подиум се разиграваше групов ритуал на менади и сатири с проблясващи лица. Всички те му се видяха като едно многосъставно същество, отдадено на бурен транс.
Момчил погледна Божо: „наздраве“, посегна към чашата си, вдигна я да отпие, но ръката му застина. Погледът му се залепи в танцуваща салсера. Тя беше с гол гръб, пресечен от презрамки. За миг станаха няколко неща, които думите изказват в серия. По бялата тъкан пробляснаха искри. Гърбът ѝ се изви в странична дъга, десният ѝ крак стъпи напред, левият се опъна и фиксира и черният ток удари пода. Дясната ѝ плешка изпъкна заедно с левия овал на ханша. Дясната ръка удари надолу, а лявата се стрелна напред с чупка в лакътя, дланта застина вдлъбната, с дълги пръсти, опънати напред. Черната ѝ плитка се метна назад. В следващия такт тя се завъртя насам. Лицето ѝ пламтеше, а по бузите ѝ блеснаха капчици. Открито чело, извити вежди, големи черни очи, плътни устни. Чер кичур падна към острата брадичка. Тя срещна погледа на Момчил, хвана кавалера си през рамо и вдигна рязко другата ръка. Бюстието се опъна и изду на метър от него. Връхчето се вирна над тъмно петънце от пот.
Той беше погълнат и гледаше като в каданс: всеки детайл се отпечата в очите му. Движенията ѝ напомняха газела в устремен бяг. В танца тя налагаше власт над неизтощими сили като жрица в транс. Кавалерът просто я крепеше, застанал в центъра, и я насочваше с длани и пръсти. Тя настъпваше и отстъпваше, сменяше посоката и се завърташе светкавично под ръката му. Последва фигурата сетента. Ръцете им се вдигнаха, спуснаха кръстосани отзад и пак се опнаха в две фази, докато телата им се завъртяха наляво и надясно. Глави-ръце-гърди, гръб-ханшове-крака в един плаващ двоен йероглиф. Черни бляскави очи под тънки вежди, черна права коса, хваната на плитка. Малки разногледи цици, тънък кръст и стегнато дупе. Позите им се преливаха, а те оставаха все там като водни фигури в поток. Потокът течеше в кръг и се усукваше. Мъжът я насочваше, завърташе и пускаше с длан в длан. Ръцете им се вдигаха и спускаха, телата им се въртяха и обръщаха като в окото на торнадо. Дългата ѝ плитка се мяташе и политаше. Капчици пот блестяха по полуголия ѝ торс. Ханшът се извиваше и гънеше обратно на гърба ѝ с две отделени полукълба. Тези овали изпъкваха подред, дългите крака се опваха и вдигаха, червената поличка мигом се отваряше и откриваше ръба на стегнато бельо.
Момчил беше спрял да диша и когато накрая пое дъх, той забеляза, че ръката му държи чаша. Божо се обади със смях: „Ти май се отнесе“. Момчил се обърна към него със силен шепот: „Дупето ѝ сякаш е направено от две отделни части“. Божо уточни: „Тя цялата е от отделни части…свързани с шарнири“… Двамата отпиха. Момчил добави: „Знаеш ли, тя ме погледна“. Песента свърши, с три крачки тя стигна до масата си и седна до една друга, руса дама. Двете се погледнаха и се изсмяха. Диджеят обяви: „Селия Круз“. Селия беше минала през салсата като комета – от фина черна дама до стокилограмова матрона.
– Божо, да ги поканим!
– На танц ли?
– На нашата маса.
– Ти първо се пробвай за танц.
Момчил чу сърцето си. Беше респектиран от нивото ѝ и го обзе смут. Вдигна чашата и пое голяма глътка. Докато се съвземе, тя беше пак на дансинга. Вихреше се с друг, усмихната и завладяна. Той погледна към масата им: беше празна. Русата ѝ приятелка също танцуваше. Последва „Candela“ на Буена Виста с Ибрахим Феррер, „огън“. Парчето започва с тимпани и тромпети. Нямаше път назад, това беше моментът. Момчил стана и кръвта му се надигна, а ушите му зашумяха. Стигна масата с девойките и полугласно я покани. Тя го стрелна учудено, но не отказа.
Първите движения бяха прости. Включи се гласът на Феррер и заразказва в ритъм. Телата им се търсеха, за да влязат в синхрон. Момчил я завъртя в заключен хват, после под ръката си в енчуфла. Тя плаваше край него и го гледаше. Във втората фигура застана плътно зад нея и изрече: „Не съм те виждал досега на салса“. След два такта тя леко се извърна: „И аз теб. Алена. Впрочем не идвам тук“. „Момчил“. Дойде кулминацията: „Ay, Candela, Candela me quemo ahi … О, огън, огън, огън ме изгаря“. Момчил се превърна в жив инструмент, опъна се като струна и се впусна да рисува мелодията. Алена го следваше безгрешно и го поздрави с поглед. От този миг двамата станаха едно. Адиос – енчуфла добле–любимата сетента с двойно обръщане с ръце през кръста – марипоса с широките дъги с ръце. Въртеше я под вдигната десница, обръщаше я рязко с докосване по кръста, сваляше я ниско с поддръжка и я гледаше. Усещаше докосвания с други двойки. Чуваше магичния глас на Феррер и китарата на фона на тимпаните. Опомни се в края и я поведе към масата ѝ. Приятелката ѝ беше там и плесна два пъти с длани. Руса, с кафяви очи и развеселена.
– Браво!
Той се ръкува с нея и се представи. Тя отговори непринудено:
– Ива.
– А това там е Божи дар, Божо. – Момчил направи жест към тяхната маса. Божо ги следеше и повдигна чаша. – Ще ни направите ли компания?
Девойките се спогледаха и кимнаха. Взеха чашите си и се изправиха. Той ги поведе край дансинга и ги представи на Божидар. Разговорът беше прост – трудно се чуваха. Момчил опита да я опознае, но успя само в танца. А това беше достатъчно, за да бъде превзет. Главата му гореше и той се чудеше как да остане насаме с нея по-далеч от врявата. Извини се, тръгна към изхода и хлътна в тоалетната. Наплиска лицето си със студена вода и подложи жадно устни под струята. Излезе навън, изправи се до стената, пое дълбоко дъх, извади цигара. Едва успя да я запали – пръстите му трепереха. Трябваше да изведе Алена. След малко се реши, хвърли недопушения фас в кошчето, влезе и я потърси с поглед. Масата беше празна. Момчил се взря в дансинга, но видя там само Божо и Ива. Краката му се подкосиха. Той едва стигна масата, седна и усети как ситно трепери. Ива и Божо скоро дойдоха. Той попита приглушено:
– А Алена – къде изчезна?
– А, Алена ли? – трябва да е тук някъде.
Но Алена не беше тук, нито на дансинга, нито на някоя маса. Пропуснаха следващия танц. Ива се смути, взе телефона си и набра номер. Телефонът мълчеше. Момичето беше изчезнало. Момчил се стегна за един танц с Ива. Седнаха в мълчание. Чашата му беше празна, поръча си голям ром и го изпи без да усети. Не посмя да поиска телефона ѝ от Ива – едва се познаваха. Мозъкът му запулсира: защо Алена си беше тръгнала? Сама или с мъж? Тя не се върна, а партито свърши в полунощ. Божо го успокояваше навън с плоски шеги. Разделиха се и той стигна до дома си пеша. Влезе в празния си хол и потръпна от хлад. Заспа трудно.
Това бе преди десетина години, а тази нощ в полумрака двамата подхващаха прекъсвания разговор очи в очи след всеки танц. Говореха само за танца и за сплитането, случило се в него. Опитваха се да разплетат странния случай на два живота, течащи независимо, но съдбовно завързвани в непредвидени срещи и дълги раздели. Историята беше лишена от лична връзка – двамата слабо се познаваха. Телата им обаче се познаваха и търсеха. Едно ефирно сплитане ги правеше прозрачни един за друг: за всичко, свързано с танците.
Как видя Испания?
Ходих да разбера фламенкото.
И какво разбра?
Бях в школа във Севиля и пътувах из Андалусия. Фламенкото е в циганската кръв и в арабските звуци.
И надълбоко в арабските гени…
А ти още ли танцуваш?
Рядко, като ме хване депресивна вълна.
Трябва ти жена завинаги, а не само за танците.
Не ми се получава.
Още преди танците се бе разделил с жена си. Вечер се прибираше сам и си пускаше музика. Ходеше на разкопки, на планина и проникваше в пещери. Бореше се с депресията, която се просмукваше в цялото му тяло. Слушаше много класически блус, главно като фон, докато работеше пред дисплея по поредното си проучване. Но блусът го потапяше още по-дълбоко в меланхолия. Една вечер си пусна нашумялата „Дансандо ламбада“ на Каома. Танц в бар на плажа с ритмично поклащане на ханшове и голи бедра. Настроението му неусетно се вдигна. Ламбада се оказа измислена, а парчето – откраднато, но пробуди в тялото му непозната тръпка, която заличи тъгата. Момчил започна да слуша латино – бурно море, в което той се гмурваше в самотните си вечери. Записа пет диска салса и един с отбрани романтични песни.
Та-та-таа, та-та-таа, та-та-таа… Ритъмът на салса е прост като ромон, а танцът може да те подлуди от сложност. „Салса“ – смесен зеленчуков сос и кубинска смесица от ритми, а после имигрантска танцова вълна в Маями, беше станала световна страст. Школите по салса се множаха като гъби. Момчил отиде в школата Vamos на Моника. Още с първото си влизане в залата на „Стамболийски“ той беше докоснат и повдигнат. Звучеше салса тихо и призивно. Седна и изгледа въведението към урока. Моника беше истински отдадена на танца и на своите несръчни ученици. Момчил веднага плати курса, два пъти седмично. Беше плах на първите уроци. Тогава осъзна възрастта си, защото момичетата му се усмихваха специално. Тренираха кубинската салса в кръг, руеда. В руедата с всяка фигура двойките се сменят. Девойките с готовност приемаха водещото му партньорство в залата, но не скъсяваха дистанцията. Сдвояването тук бе само до вратата и чао. Меренге, салса и бачата се учеха в пакет и звучаха на съботните партита при Моника. Когато намираше с кого, Момчил влизаше в и в клуба „Салса +“.
Той продължи да слуша и да гледа сам кубинска салса. Така надникна в уличките на Хавана с развети по паважа вестници и заоблени ръждясали коли от шейсетте. Кубинците го удивиха с детинския възторг при цялата си бедност. Мърлявите улици, олющените фасади и старите коли не ги правеха мрачни и не видя намръщени лица. Те не само оцеляваха, а и се радваха на синьото небе и океана. Млади мургави девойки и момчета се прегръщаха навред. Кълчеха се в групи и по двойки с грейнали лица по тераси и площадки. Кубинките се кълчеха в къси полички над яки мургави бедра. Изслуша всичко от класиците и се възхити на филма „Buena Vista Social Club“. Тези ритми бяха бомби, които взривяват самотата. После чу „Чан Чан“ на Компай Сегундо.
Компай е самороден гений, каза тя.
Не, той е плод на атмосферата, на страната си, на нагласата на своя народ, отвърна той. Много са като него, но той е по природа лидер.
Компай Сегундо – стар кубинец, висок и винаги изправен, в костюм и вратовръзка, с лятно бомбе и достолепен, пееше с лекота и наслада, играейки със струните на своята китара. Той пее ниския глас, асинхронно с високия глас на партньорите от групата. Музикантът е сниман и на улицата, с дебела кубинска пура, и на сцената. Кокалест, мургав, с тънък мустак. Изпито лице, лъщящи бели зъби зад усмивката и усмихнати очи. Човекът пее и свири, упоен от своите мелодии. Салса тровадор!
Ти бил ли си в Куба? Аз бях и ги усетих. Тези хора са обречени поради своята отдаденост на страсти.
Да, това го има в един друг латинос: Габриел Маркес. Невероятно мизерни, безкрайно бъбриви истории, но всичко е потопено в някакви съдбовни срещи и раздели. Ето, „Чан Чан“ е един нищожен текст, а парчето те запалва… „Чан Чан“ бе простичка песен, но прокарваше тръпки по гърба му. Компай беше създал собствен инструмент, armónico, хибрид между китара и трес, със звънък резонанс, с който прави и това парче. Той беше казал: „Не съм композирал „Чан Чан“, сънувах го. Сънувам музиката. Гледам над балкона и не виждам никого, но го чувам, сякаш се играе на улицата“. Една сутрин се събудил с няколкото ноти и им дал текст от приказка за Хуаника и Чан Чан. Припевът гласи: „De Alto Cedro voy para Marcané Llego a Cueto voy para Mayarí. От Алто Седро вървя към Маркане. Стигам до Куето и оттам към Маяри“. Двата гласа и тимпаните тъкат бърз ритъм, който повдига и разклаща. На Момчил му звучеше като изповед на мъж, който скита от град в град да търси момиче, зърнато за миг… Като неговата история с Алена.
Момчил учеше с непознато за себе си усърдие. Поръча си огледало за цялата задна стена в кабинета. Тренираше стъпки и фигури сам пред огледалото след всеки урок. Фокусира се в кубинската, класическа салса, усвои и американската версия LA Style, но тя не му носеше тръпка и никога не я затанцува свободно. Мъжът посети няколко школи, продължи курса и напредна много. След няколко сезона тялото му само изпълняваше над трийсет фигури. Стана желан партньор и дамите го търсеха. В залата идваха и схванати възрастни мъже с блеснали очи. Моника шеговито казваше: „Ето, Данчо е отново тук, явно пак се е развел, щото той като се ожени, изчезва, а като се раздели, идва пак“. Момчил свободно въртеше всякакви салсери на партитата в „Салса +“ и по-новите латино заведения в столицата.
Всеки танц е взаимно надникване – надникваш през очите и ръцете в едно друго същество. Виждаш радостта, която е надмогнала стаената тъга. Първата проста фигура е за синхрон. Следват по-сложни, а с нахлуването на ритъма във всяка фибра двойката навлиза в песента и плете нейното послание. Фигурите се сливат във вихрен поток. В школите и в клубовете се редуваха всякакви латино ритми. Изпълнен и изтощен, Момчил се прибираше и заставаше под душа.
Една вечер в клуба срещна погледа на дама в трийсетте, гушната от схванат кавалер. Тя беше неопитна, но тялото ѝ носеше стаена страст. Бързо смени кавалера си с Момчил и седна на масата му. В танца Румяна се обтичаше около него и го следваше с котешка нежност. Беше тъмноруса, с черешови очи и пълни устни. Излязоха прегърнати: той я държеше през раменете, а тя – през кръста. Хванаха такси, но тя каза на шофьора адрес някъде в Овча купел, на другия край. Той настоя за своя адрес, но тя го погледна така, че той изстина и машинално слезе от таксито. После, вървейки в хладната вечер, си даде сметка за недоразумението. Тя не му бягаше, а го канеше. Ах, тъпако! Беше станал по-муден и по-мнителен. Момчил все по-силно усещаше разликата в поколенията. Салсата беше за млади, навярно трябваше да опита танго…
Търсих те, както бедуините търсят оазис далеч от дома си. Те са били в него и са пили от водата му. Оазисът трябва да е някъде там, а го няма, стопен като мираж. Защо изчезна?
Изчезнах, защото усетих, че ти действам прекалено силно, някак… помитащо. Тогава се боях от връзка, защото трудно оцелях от една измамна история с инструктор…
А как стигна до брака?
Не съм омъжена, живея с някого.
Танцьор ли е?
Не, но танците не са за цял живот. Те останаха назад, а ти – неизвестно къде. Човекът, с който живея, организира частни партита на богати клиенти. Аз му помагам.
Алена се появи и се стопи в пространството като мираж. Проблесна като светкавица и го разтърси. С появата и изчезването ѝ Момчил се усети превзет и ограбен. Посети всички клубове и школи в София, подпитваше познати, но не я откри. Отиде в „Latin Power“ при Лора, после при Алфредо и Раул и накрая при Мигел. Все по-често срещаше познати, но Алена я нямаше и никой не я познаваше. Върна се пак във “Vamos”. Валя, пъргава дама с жив ум, го прие за фаворит. Понякога тя довеждаше дъщеричката си, с която живееха сами. Валя беше с него само в залата. Момиченцето я изчакваше търпеливо на стол до стената. Момчил не искаше повече. Той не можа да изгони Алена от ума си и тя се появяваше най-неочаквано. Точно в стъпките на някоя нова фигура тя му се явяваше като полъх и докосване и той губеше такта. Фигурите станаха по-трудни, той започна да се разсейва и правеше грешки. По-опитните дами, които добре го познаваха, се стъписваха. Веднъж дочу шепота на Валя: „Днес Момчи се скъса да бърка“. „Да, и аз забелязах…“ „Изобщо напоследък не е в час“. „От ЕГН-то ще е!“. Двете се засмяха в шепи. Той се сащиса и напусна тренировката, без да се обади. Изсули се с яке на лакът и се усети чак на студената улица. Вятърът мигновено смрази потта по врата му. „Какво става с мен, по дяволите?“ Той знаеше какво, но не смееше да си признае.
Зазвуча танго.
А тангото? Как се насочи към него?
Тангото е друга история, то е за посърнали.
Посърнали?
Хора с болка, загубили някого…
Да, в тангото намират своя партньор в „сектата“, която се събира само за милонга.
Жени и мъже със зрели глави и разбити сърца.
В тангото има нещо много високо над тъгата – аз усещам тържество.
Ела…
Беше се усетил далеч от врявата и се заслуша в аржентинския танц, за разлика от салсата солиден и дълбок. Една вечер в клуб „Макондо“ попадна на танго парти, милонга. Седна до бара, обърнат към дансинга. Двойките се носеха по паркета плавно и отмерено, с остри влизания и обрати. Алена естествено я нямаше. Мъжете бяха строги и сериозни, а жените, в дълги поли и рокли, загадъчно усмихнати. Нямаше момиченца и къси полички. Нямаше вихър, шум и показ. Музиката беше чиста и къртеше. Тан–та-таа, тан-та-таа. Отсечена, тържествена и някак решителна, тя не търпеше игрички и ангажираше. Момчил усещаше познатите пълзящи тръпки по гръбнака си. Намери обява за курс, във вторник облече бяла риза и костюм и паркира на тротоара на „Аксаков“. В обявата пишеше: „Желателно е да си водите партньорка“, но той не потърси такава. Паркира и слезе по стъпалата. Задиша учестено, позна „Кумпарсита“ – песен отпреди век: „малко улично шествие, умалително от cumparsa“. Салонът беше полутъмен, от бара и от тавана струеше червена светлина. Двойките танцуваха несръчно. Той потърси с очи инструктора (казваше се Чавдар) и се представи. Чаво го погледна въпросително.
– Идвам за пръв път. Може ли да се включа?
– Да, но курсът започна преди месец.
– Знам, ще погледам и ще реша.
Чавдар му посочи стол в ъгъла. На столове и маси бяха нахвърляни връхни дрехи. Няколкото маси бяха заети. Някои държаха чашки с коктейли, а двама в ъгъла се преобуваха. Най-младите бяха в средата на трийсетте. Дамите бяха елегантни, повечето в бални рокли, гримирани с вкус. Момчил седна в ъгъла, послуша, погледа и реши. Извади плитки черни мокасини с остър нос и се преобу. Запъти се към инструктора с въпросителен поглед. Чаво му каза:
– Ходи.
– Моля?
– Ходи… – Чаво му посочи с жест. – Момчил направи няколко отмерени танцови крачки. Гласът на инструктора го настигна:
– Ела, ела. Ходим прави, както ходим на улицата. Не се кълчим и извиваме… Ти май си тренирал салса! Кръстът да е неподвижен.
От тъмния ъгъл се надигна руса дама. С манекенска стъпка тя дойде пред него, усмихната сияйно. Имаше кадифена кожа и зелени очи. Момчил застина, а тя сложи дясна длан в неговата лява и го прихвана през врата. Залепи гърдите си в неговите и го придърпа с усмивка:
– Просто стъпвай срещу мен.
Той направи крачка напред срещу съпротивата на овалите ѝ. Едва си пое дъх.
– Така ли?
Тя кимна и го поведе назад, произнасяйки „Дивна“. Той помисли, че не е чул добре, но замълча. Пленен и скован, запристъпя с едри стъпки, опитвайки се да я следва. Усещаше я цялата. Гърдите ѝ пулсираха, тя се усмихваше и го теглеше. Вървяха в дъга наляво, останалите двойки отстъпваха и те направиха пълен кръг в ритъма на завладяващ гръцки глас (Оказа се „Танго то нефелис“ на Харис Алексиу). После Дивна го върна на инструктора. Чавдар с партньорката си показваше нова фигура, според Момчил лесна: „затворен променад“. Той потърси новата си дама, тя се отзова и двамата изпълниха фигурата. Чаво го похвали: – Вижте господина: – Момчил. – Браво, Момчиле. Още от първия път навлезе в стъпките. – Момчил си пошепна „затворен променад“ и го запомни. – Заслугата е на дамата – отговори той. Усмихна ѝ се. Тя го покани на масата си. Той беше набрал смелост.
– Кажи ми коя си?
– Как коя? А ти кой си? – Тя се усмихна.
– Кажи ми нещо за себе си.
– Танцувам, работя, понякога се чувствам сама.
– Познато чувство.
– Ти танцувал ли си досега?
– Да, доста. Салса, бачата, меренге…
– Личи си. Но трябва да стегнеш още кръста. И какъв е този костюм? – Тя звънко се засмя. Устните ѝ трепнаха. Разговорът им потръгна, защото Дивна се оказа непринудена и отзивчива. Нищо общо с достолепието на танго. Направо го свали. В края на урока-милонга вече бяха готови за продължение. Той се преобу и я изчака. После тя направо го хвана под ръка:
– А сега къде ще ме водиш?
Момчил се сепна, но бързо се съвзе.
– Ами да пийнем нещо. Може да побъбрим в „Бай дъ уей“.
След два часа двамата влязоха в апартамента му и се хвърлиха в леглото. Дивна беше страстна, жадна и отдадена. Алкохолът в кръвта на Момчил проточи акта, двете тела се впиваха едно в друго, вплитаха се и разплитаха. Тя търсеше устните му и леко ги захапваше. Въргаляха се два часа. На сутринта Дивна изчезна като вятър, а Момчил намери листче с номера ѝ на нощното шкафче. Той не усети радост, а задоволство. Беше свален най-безцеремонно и изсмукан. Дивна имаше всичко за любов, но беше прекалено активна. Не го остави да я покори, а го обсеби. Следващата седмица почти не се разделяха. Всяка вечер уроци-милонги при Чаво и в два други клуба, а в неделя тя домъкна куфар и го помоли за част от гардероба. Момчил не успя дори да отговори. Трудно се освободи от нея, но завинаги. Усети отново болката по Алена. Стана груб и Дивна си тръгна разплакана. Към самотата му се прибави и кънтяща празнота. Усети суетата по-силно от всякога и престана да ходи на танци.
Добре де, защо не остана в тангото?
Защото изисква много усилия, а нямах този импулс.
Навярно си продължил да търсиш младо гадже, – засмива се Алена.
Бил съм на стотици латино забави и уроци, но само няколко пъти съм си тръгвал с момиче.
Момчил замлъква, защото иначе ще признае, че е бил изцяло в нейна власт.
Алена отново дойде в спомена му и той усети с остра болка кървящата си рана. Тя беше някъде дълбоко и болеше силно, когато Момчил оставаше сам. Всяка вечер, пъхайки се под завивките, той усещаше физическа липса. Алена превзе съня му и често я сънуваше в ореол, далечна и недостъпна. Беше изчерпал начините да я открие. Само едно „Алена“ не беше никак достатъчно: в Гугъл се появяваха безсмислици. Набра пак една вечер в Гугъла „Алена салса“. Надолу в списъка излезе някаква танцова школа в Пловдив на някоя си Алена Германова. „Салса де Куба“, с партита в клуб „Ещрела“, с адрес. Снимка не откри. Пловдив?!?
Намери си повод – имаше да огледа детайлно руините на Небет тепе, за да прецени сам дали градежът с едри гранитни блокове е тракийски от бронзовата епоха или е античен. По въпроса две пловдивски археоложки оборваха старата теория: „циклопски тип градеж“. Вечерта намери клуб „Ещрела“, където Алена Германова беше обявила парти. Над широкия кръгъл подиум висеше екран, а на екрана танцуваше… Алена?!? Алена! Показваше фигури. Видео – реклама на школата. Момчил пристъпи към бара и се сепна. Тя седеше на високо столче и разговаряше с бармана. Няколко двойки вяло танцуваха. Краката му омекнаха, Момчил излезе на тротоара и седна на някакъв парапет. Запали цигара и вдишваше така, че скоро се закашля. „Най-после я намери – нали я искаше“. Това му върна самообладанието. Влезе в клуба с уверена стъпка и се насочи право към Алена.
В полунощ в хотелската му стая Алена стоеше гола в здрача, а той я гледаше от дивана. Висока и дългокрака, стегната като амазонка и леко загоряла. Очите ѝ се смееха под тънките извити вежди. На дългата шия висеше верижка на колие. Тя отметна глава. Малките гърди бяха на разстояние помежду си и гледаха леко нагоре с изпръхнали връхчета в средата на кремави кръгове. Тя вдигна ръце на тила си и се завъртя с танцова стъпка. Дясната ѝ гръд застана в идеален профил. Изпъкваше в две насложени дъги. Тя прихвана косата си отзад. Косата се спусна и покри раменете. Под гърдите коремът бе плосък и стегнат и се вливаше в пубиса с тясна черна ивица. Момчил прималя. Левият ѝ крак стъпи напред и бедрото ѝ трепна: „като оживяла Афродита“. Тя се завъртя, гърбът се огъна в странична дъга, която мигом се обърна огледално, линията на гръбнака се очерта рязко, а дупето се полюшна. Между двата овала тъмната цепка се стаяваше и скриваше. Бедрата ѝ растяха от там на разстояние от самата си основа. Лявото коляно се повдигна леко и Алена се завъртя в пълен кръг с едва доловимо пристъпване…
Тази нощ беше безсънна и безумна. Призори заспаха прегърнати и изцедени. На другия ден привечер те се изкачваха по калдъръмите на Стария град към Небет тепе. На хълма се откри есенно небе, а слънцето клонеше към залез. Потръпна от вятъра, а тя се сгуши в него. Двамата пристъпваха по алеите между измръзналите треви. Градът се ширна пъстър във всички посоки. Вляво белееше дъгата на Античния театър, напред беше тепето с кулата, а още по-далеч – хълма с паметника. Тънки многоцветни облаци изпращаха деня. После двамата дълго вечеряха и разговаряха в ресторант „Пълдин“. Алена призна, че има приятел-колега в танците, тези дни е в чужбина. „Не е нещо сериозно, но аз по принцип съм такава“. „Каква?“ „Никога не съм сама, и никога напълно нечия“. Отказа да му даде номера си, нито някакъв имейл.
А ти защо изчезна след срещата ни в Пловдив?
Защото се усетих зависима.
Каква е тази мания за независимост?
Така се спасих навремето. Преди да се отдам на танците, се влюбих в инструктора…
Раул, Алфредо, Мигел?
Не е кубинец, няма да ти кажа… – Алена поаленява. – Не мога да си простя как съм се влачила след него. Не исках да се повтаря и не бързах за никого. Единствената ми страст бе танцът и свързаното с него скитане.
Но аз съм също като теб в това, а не тъп бройкаджия.
Това е още по-лошо, – усмихва се тя, и го повежда за пореден танц.
Алена изчезна по своите пътеки, школи и мъже.
Онова лято Момчил беше в знойния Созопол на разкопки. Мотаеше се вечер по главната улица с колегите и сам. Днес пак беше там между хора, сергии и живописни фасади. Тук някъде трябва да е латино бар „Червило“. В един момент долови звуците на салса и сърцето му трепна. В ума му веднага изникна нимфата Алена. Ускори крачка и стигна до масичките с плетени столове. Барът бе изпълзял на улицата и просто не можеше да го подминеш. Клубът бе на два етажа. Долу пред дългия бар-плот танцовият подиум светеше в лилаво с розови вълни. Музиката беше приглушена, но той позна „Elegiua“ и тялото му се напълни с тимпанния ритъм. Самата музика танцуваше тихо и спокойно. Видя свободно място в ъгъла и седна с лице към дансинга. Поръча си уиски със сода. Подиумът беше още празен. Светлините плаваха и за миг осветиха двойка навътре вдясно: остригано усмихнато момче с наболи мустачки в черна блузка, колие проблясна на шията, в лявата ръка държеше висока коктейлна чаша. Момчил позна „Мохито“ по зелените листа мента в чашата. Момчето се усмихваше на дамата си. Тя седеше с гръб към Момчил, в лилава блузка и черна права коса, вързана на опашка, явно гледаше момчето. Усмивката му беше готова да се превърне в целувка. Нещо трепна в Момчил, но не виждаше защо. Отпи и видя отново Алена – горчив и тлеещ спомен.
Той се върна в реалността от нова песен. Позна „La vida es un carnaval“. Тромпетите го пронизаха и прогониха спомена. Тимпаните го заставиха неволно да се разшава. Гласът на Селия закънтя и Момчил се изправи. Насочи се към седнала руса жена в червено в другия край. Тя се усмихваше широко и тихо ръкопляскаше. Той просто протегна ръка, тя я пое и го последва. Жената беше към 40, в стегната рокля. Момчил я заведе в средата на дансинга и обхвана свитите ѝ длани. Усмихна се срещу нея и двамата се представиха, но той веднага забрави името ѝ. Заслуша се за секунда, за да улучи такта, бързо смени ръцете, тласна я напред и я върна в дъга. После я прокара под вдигнатата си десница. Тя се завъртя и го погледна. Превъртаха се бързо и погледите им се срещаха. Дансингът се напълни, двойките се въртяха вихрено и никой не знаеше как всички тези тела намират място за всички тези фигури. Като птици в стройно ято те летяха устремно, без да се докосват и пресичат летежа си.
В един момент беше разтърсен. През няколко глави видя опашката и познатото испанско лице се превъртя пред погледа му. Той сякаш се прекърши и едва остана в ритъм. Алена беше тук и тя беше с момчето. Момчил усети горещо топче в гърлото си. Заведе дамата до масата ѝ и с усмивка я напусна. Седна си на стола и се обърна с гръб към двойката. Чашата му беше празна и той затърси сервитьорка. Мярна момичето с табла и посочи с жест: „Още едно“. Почти не чу следващите песни. Изпи на три глътки второто уиски и се посъвзе. Потърси пак дамата в червено, тя му беше опора в момента, отиде до нея и седна на масата ѝ. Оказа се, че Лора е настанена наблизо в стария град. Излязла специално за салсата. Не била сама, а с приятелки, но те предпочели ресторант.
Обърна се неудържимо и отново намери бляскавата двойка. Кавалерът беше завел Алена на бара и разговаряха с мъж в костюм, навярно управителя. Момчил долови, че двойката тук е със специален статус. Преди следващото парче момчето обяви, че клубът към бара организира курс. Алена беше сама на масата, беше го познала и погледите им се срещнаха. Тя дори му помаха с ръка и повдигна чашата си. Момчил отговори със същия жест. На въпросителния поглед на Лора отвърна: „Моя стара позната, от школата в София“. Докато си разменяха реплики, Алена и кавалерът – явно двойка инструктори тук, започнаха демонстрация за публиката. В блестяща черна рокля с цепка Алена показваше женските стъпки и движения, а срещу нея кавалерът мъжките. После танцуваха отмерено в съпровод на прост ритъм без мелодия.
Следващото парче беше върховно: „Yo vivire“ на Селия, „Ще оживея“. Момчил се обърна към Лора с питащ поглед, а после към дансинга, и в този миг мярна Алена, която идеше към него с победна стъпка. Тя се усмихна на Лора и ѝ кимна, а заедно с този жест го хвана за ръка и заведе на дансинга. Стояха един срещу друг и тя промълви: „Какво правиш тук“? „На разкопки съм“, сви той рамене. „А ти?“. „И аз съм на море, работя тук това лято“. Той кимна и двамата влязоха в танца. Песента беше като марш и апотеоз. Селия Круз се борела с коварна болест и първата битка била спечелена. Двамата се усетиха и телата им се сляха в едно бурно цяло. Те избухваха и затихваха като морски вълни. Дланите им се помнеха и намираха във всяка точка и фаза, погледите им се кръстосваха, но в нейния той не видя нищо повече от ведрост и наслада от самия танц. Той я беше намерил, беше същият, но тя беше с друг, беше друга. Посред танца изникна Лора, тя постави длан на рамото на Алена, кимна ѝ и го отне обратно. Леко объркан, той прие смяната, а на следващия, тържествен вик на Селия той заедно с нея изпя:
– Yo vivireee!
В Созопол разбрах, че не мога да те имам.
Никой не може да има някого.
Какво стана с онова момче, с което бяхте инструктори?
Какво да стане, лятото свърши… Разделихме се.
Далечни епизоди се въртяха в главата на Момчил, а някои бяха припомнени от задъхани и накъсани разкази. „А помниш ли как…“. Алена беше тук и пак не беше негова. Двамата имаха само своите мигове в танца. Тя стана, отиде до солиста на групата и му пошепна нещо на ухо. Зазвуча Чан Чан:
De Alto Cedro voy para Marcané
Llego a Cueto, voy para Mayarí.
Момчил отпи пак и се заслуша разсеяно. „Текстът ми напомня моята история… Момчил се усмихна: – … нашата история“. Музиката го отнесе пак назад и той си спомняше мигове от срещите им – до една случайни, незавършени и паметни. Обичаше ли я? Обичаше ли го? Това е просто дума. Тяхната история беше накъсана и дори не беше връзка. Така беше и в тази нощ. Тя беше оставила мъжа, с който живееше, и се бе отдала на една налудна несвършваща среща.
Танцуваха леко, без бурни движения. Сливаха се чрез паметта на телата си. Песните се редяха и преливаха, а телата им се превръщаха в жива музика. Седнаха да си отдъхнат. Бяха потни. Отпиха от коктейлите си и замълчаха, погълнати от сдвоеното си същество…
Алена се връщаше към масата със своята плаваща стъпка, осанка и пусната права коса. Гледаше го пак така неустоимо. Той потръпна и почувства: двамата бяха сплетени в паметта на двойното си тяло. Потокът на танца, който ги съедини, никога не се вля в море. Оставаше течащ и неутолим. Отново станаха. В миговете на танца двамата: Алена и Момчил, ставаха едно същество и с тях се извършваше дълбок до всяка клетка ритуал. Докосването на телата им, без те да се проникват, събуждаше страст, с която рисуваха струи в перфектен синхрон.
Те загубиха представа за времето и за броя на танците, които изваяха пред смаяните музиканти. Групата остана с тях докрай и мъжете бяха изпаднали в тяхното състояние. Те първо изпълняваха, но постепенно заживяха в салсата, защото я усетиха чрез тази странна двойка. Момчил ги гледаше и се сети за неясната испанска дума duende. Групата беше изпаднала в онзи творчески транс, в който си едно с музиката. Китарист, клавирни, солист и ударни бяха едно в онзи транс, в който ги вкара салсата. Дуенде накара Алена да забрави за мъжа вкъщи, на когото беше вярна. Дуенде спря времето и те не разбраха кога нощта си тръгна. То нямаше връзка с алкохола и беше друга дрога в кръвта. Тя водеше назад към незапомнени епохи. Милиарди молекули се носеха през всички клетки и ги караха да светят, а цялото тяло да гори. Творчество, вдъхновение, триумф бяха слаби и изтъркани клишета, за да го изразят… Дуенде…
Потопен в тези мисли, Момчил трепна от рязък звук. Телефонът на Алена. Тя скочи, отиде встрани и се обърна към стената, вдигна го и заговори. Той извърна поглед и потрепера. Усети се мокър от пот и изваден на показ. Тя пристъпи с телефон все още до ухото, а после го свали и обърна към сумрачната зала с бандата на пет метра от тях. Момчил се сети: тя показва къде е на своя мъж, като му спестява кавалера. Той е чакал цяла нощ, потопен в мъчителна ревност.
Ти какво му беше казала?
Казах му, че имам среща със стар познат… Забравих се, забравихме се двамата…
Напротив, напомнихме се.
След пет минути двамата излязоха, потънали всеки в своето мълчание. Това не помрачи усещането за летене: какво друго може да е по-силно от дуенде, от полета, който щяха да си спомнят в остатъка от животите си. Вече просветляваше, а градът беше пропаднал в най-дълбоката фаза на съня. Момчил вдъхна хладния въздух, потръпна в потта си и видя блещукащата зорница между спящите здания. Алена му посочи с пътя към дома ѝ. Ходиха дълго и той изтрезня. Стигнаха така в мълчание до ъгъла на нейния блок. Тя каза:
Дотук сме.
Той кимна, хвана я за ръце и я целуна бегло по върха на устните. Устата му промълвиха:
Кога ли ще те видя пак?
Тя сви рамене, усмихна се и побягна. Той въздъхна, обърна се и усети студа. Приземяването беше неизбежно и Момчил осъзна, че дуенде не можеше да трае повече. Магията отлиташе, за да дойде някога пак и да си остане магия завинаги.