СЪДЪРЖАНИЕ
Предговор
МОНОГРАФИЯ
Глава 1
Информация и ентропия в археологията
Глава 2
Обяснителни схеми в археологията
Глава 3
Артефактите – реални и виртуални
Глава 4
Антропологичната перспектива в археологията
Глава 5
История, археология и динамика
Глава 6
Сакралното като свръхинтерпретация
Глава 7
Естествен култ
Глава 8
За тракийската традиционна култура в собствена координатна система
Глава 9
Танците на траките – антропология и археология
СТАТИИ И СТУДИЯ
Фернан Бродел и историческото обяснение
Микена – зад маската на Агамемнон
Конфликти в Палестина в края на VIII в. пр. Хр. – динамично обяснение
ПРЕДГОВОР
Това монографично изследване е главно в областта на теоретичната археология – дисциплина, почти неразработвана у нас. Тeоретични теми се разработват интензивно в съвременната археология. Тези изследвания са в силна степен спекулативни, но тук следвам правилото за емпирична проверка. Археологията е широко поле на изследване, в което се преплитат и сливат естественонаучни и хуманитарни теории и методи. Във всички случаи темите са интересни за самата философия, която винаги се е опитвала да създава синтези от разделени и неопределено съотнесени дисциплини и науки.
Чашата пада и се счупва и никога няма да се върне сама на масата и да се възстанови. Можем да видим този фантастичен вариант само на филм, пуснат наобратно. Това е така поради спонтанното разпръскване на веществото и енергията, ентропията. Но чашата може да се залепи и да се постави отново на масата от нас, интелигентните същества. Това прави археологът, когато от разпръснати фрагменти на съдове, домове, селища, култови места и некрополи възстановява формите на изчезнали култури. Това прави историкът, когато от разпръснати писмени свидетелства описва и обяснява исторически факти. Всичко живо прави нещо подобно: извличане на ред от безредие, на информация от шум, на енергия от ентропийни потоци.
Вселената изглежда статична за човешкото око и обикновен ум. Но тя е процес, стартирал с Големия взрив преди около 14 милиарда години. Веществото на Вселената продължава да се разпръсква с нейното разширение. Земята е една незначителна частица във Вселената от стотина милиарда галактики с по милион до билион звезди. Животът се появява на нашата планета преди около 4 милиарда години. Оттогава живите форми се множат и разпространяват по цялата ѝ повърхност и в цялата дълбочина на океаните. Човешките същества ходят по земята от 2–3 милиона години, а нашият вид – Homo sapiens – отпреди около 200 хиляди години. Нашата (християнска) цивилизация е на 2 хилядолетия. Виждаме как културната еволюция се ускорява. Същото ускорение намираме в развитието на технологиите.
Целият свят е процес, но в него се открояват много насложени процеси. Трилиони, милиарди, милиони години са свръхпредставата ни за движение, вкоренена в нашия жизнен процес. В нас текат потоци от различен порядък, нашите клетки се възпроизвеждат в геометрична прогресия с изумителна бързина. Между тези микропроцеси в нас и мегапроцесите във Вселената е процесът на собствената ни дейност. Ние осъзнаваме всичко, което контролираме, и много неща, които са извън нашия контрол, но са разбираеми по смисъл: действия и събития, вериги от събития, тенденции на стабилност и промяна. Всеки ден ние оцеляваме и се променяме, следвайки ритмите на живота, и създаваме. Създаденото се използва и остава според своята трайност. Ние живеем в общности, които творят и развиват култури. Културите също като индивидите и общностите се раждат, живеят и умират. Те оставят свои следи в пластовете на времената, в земните пластове.
Очевидно процесите са корелирани с формите, които се променят. Мащабите на процесите съответстват на мащабите на формите. Всеки мащаб е в суперпозиция спрямо по-големия. Най-мащабните процеси на нашата планета са много дълбоки и буквално невидими. Но тези процеси са се отпечатали в пластове скални породи. Геологическите епохи са видими като слоеве седиментни или вулканични скали един върху друг. Това е дълбокото минало, отложено в геологическия запис. Геолозите днес използват метафората за дълбочината на времето: Deep Time, и като научих този факт, изпитах задоволство от пренамерената находка в заглавието и разочарование, че тя вече се използва за по-дълбоки пластове. Но геологическите епохи не са отделени от археологическите: човешките култури се разполагат в няколко епохи на замразяване и затопляне, а последният геологически преход: от плейстоцена към холоцена преди 12 000 години, е предизвикал прехода от палеолит към неолит. Палеолитът заема повече от 99% от човешката история. Геологическият запис от този период е синхронен с генетичния и с археологическия запис. Затова горните пластове на дълбокото геологично време са и археологически. Антропогенните структури, които хората създават на повърхността на времето всеки ден, се използват, заменят и отлагат в различна степен и с различни скорости. Те се разрушават спонтанно и преднамерено и са потънали в пясъците на времето. Но ние можем да ги открием като пластове остатъци от тях, легнали един върху друг в археологическия запис.
„Времето“ е метафора, доколкото реално няма чисто и празно „Време“, а „времена“: процеси с различни скорости, наслоени един върху друг. Един е процесът на човешките рутинни дейности, друг е икономическият процес на производството, трети е демографският процес с ражданията, смъртите и миграциите, четвърти е процесът на развитие на технологиите, пети е бавният процес на традициите и техните промени. Тези процеси оставят следи в исторически документи и в археологически записи, но в различна степен. Документите репрезентират всекидневни дейности и изключителни събития. Трайните артефакти репрезентират по-бавни процеси на съграждане и упадък, а генетичният запис е елемент на много бавните промени в популациите.
Всички тези процеси са едно цяло и са различими само в анализ. Въпреки различията и пропастите между научните техники и теории човешката реалност си остава цялостна и нейното обяснение налага преливане между дисциплините. Истината не е разделена на дисциплини: антропология, археология, история, философия. Тя е единна като реалността. Целта на изследването на миналото и особено на изчезналите култури е една: възстановяване (реконструкция) на културата в нейната цялост. Защото само в тази цялост компонентите имат своя оригинален смисъл: артефакти и биофакти; индивид, семейство, бит, икономика, политика и духовна култура.
Човешкият живот с неговите фази на растеж и съзряване, старост и смърт е естествена мярка за възприемане на времената. Така за нас осезаемо реални са промените, които са настъпили в мащаба на нашия живот. Хиляда години може да се възприемат като петдесет поколения.
Стоим на мост и гледаме нагоре срещу течението на реката под нас. Водите идват отдалеч, насочени към нас, минават под нас и отминават назад. Така бъдещето идва към нас, става настояще и после минало. Ако плуваме срещу течението, ще трябва да влагаме усилия, за да напредваме и дори само да се задържим на място. Това е процесът на самия живот – непрестанна работа на тялото срещу неумолимия поток на ентропията. Забавим ли темпото поради недостиг на сили, ние сме повлечени назад. Накрая спираме и времето вече не тече за нас: ние сме се слели с реката на ентропията. Това става с всяко живо същество, с всяко поколение, с всяка общност. Човешките групи, малки и големи, имат свой жизнен път: те се зараждат, растат и разширяват, усвояват ресурси, а после западат и изчезват. От тях остават артефакти с различна трайност. Големите популации в благоприятни среди създават хилядолетни традиции. Малките общности понякога блясват ярко и създават шедьоври, но и бързо се претопяват в по-големи или изчезват, разрушени от конфликти.
Всекидневието пулсира с ритмите на часовете, минутите и всеки момент се случват безброй нови неща. Този микро ритъм е на повърхността на реката. Той е като набраздена повърхност от вълни. По-надълбоко тече по-бавен процес: на сезоните и климатичните колебания, на човешките масови дейности, на производството и размяната. Още по-надълбоко са промените в популации и общества, в култове и традиции. На дъното пада всичко тежко и стабилно. Тук течението е много бавно, почти нулево. Нулевото течение е смърт и след смъртта човешките останки и фрагментите на нашите градежи се отлагат в покой, а времената ги затрупват.
Къде в тази огромна река са границите между дух и материя, съзнателно и несъзнателно, култура и природа? Всички пластове са едно цяло, всяко движение срещу течението е човешко усилие на индивидуално, локално и глобално ниво. Това са културни процеси на създаване и рушене, които са съзнавани на повърхността, но по-надълбоко само с усилен фокус. Затова са историческите науки. Затова са науките, които могат да откриват структурите на отложеното в дълбок покой време. Надолу-надолу в дълбочина до дъното на геологически трайния материк. А той пази следите на цялата еволюция за милиарди години, докато самата планета се е променяла неузнаваемо. Историческото време потъва в археологическо, а то потъва в еволюционно и геологично време.
Тази монография с добавените статии и студия са написани от философ, който се е докоснал до археологията и историята. Тя е плод на усилия за разбиране, задвижени от стремеж и мечта за проникване. Тя е продукт на дългогодишно търсене и вече публикувани книги и статии за времето, науката и културата.
Аз следвам емпиризма и се доверявам на данните и фактите отвъд свободните спекулации и идеологиите. Затова се опитвам да навлизам в тъканта на самата наука, вместо да строя априорни философски концепции. Само емпиричната наука може да тества теориите и хипотезите. Затова развиваните тези са подложени на изпитания в конкретни археологически и исторически казуси. Основните тези, разработвани в серията глави, могат да се маркират така:
Информация–ентропия в археологията. Археологическият запис е стабилна структура – резултат от диференциален ентропиен процес. Археологическото изследване е извличане на информация от ентропията на записа във вид на реална и виртуална реконструкция на артефакти, поведения, ритуали, социални структури и културни системи.
Археологическите обяснения във фазите на анализ и интерпретация са обяснения с културни патерни. Класическият модел на обяснението като извод от закони и условия не е приложим пряко в археологията и историята. Тук се прилагат динамични модели, които потъват в биологичната и физичната динамика.
Артефакти. Археологията и историята са науки за човека и като такива са „разрези“ на една и съща реалност, изследвана и от антропологията. Артефактите се дефинират и обясняват като антропогенни форми с техните функции в човешки поведения.
Човешка природа, „човешка форма“ и културни универсалии. В археологията и историята неизменно присъстват интуицията и фоновото знание за човешката природа и глобалните форми, налични във всяка култура. За единението на природа и култура въвеждам термина „човешка форма“, проецирана в артефактите и биофактите.
Културна относителност. Една култура се обяснява адекватно в собствена координатна система, съпоставена с релевантните външни координати.
Суперпозиция на патерни със съпоставима структура. Историята и археологията изследват патерни, наслоявани един върху друг като динамични структури.
Суперпозиция на процеси. „Историческият процес“ и „археологическият процес“ са в суперпозиция над динамиките на човешки популации в ресурсни среди. Те пък са в суперпозиция над енергийни потоци и трансформации.
Непрекъснатост и сливане на културните процеси с природните и на тази основа разтваряне на опозиции: материално–идеално (духовно), природа–култура, естествено–изкуствено. Реално–виртуално е ново деление, което обхваща класическите опозиции.
„Свръхестественото“ е свръхинтерпретация на култовете, когато за него няма свидетелства. Вярванията на хора от изчезнали култури като ментални състояния са недостъпни. Това, което е достъпно, са култовете с техните ритуали в структури, образи и текстове. Изтъквам наличието на естествения култ като респект към живота.
Идеите и изследванията в първите глави се верифицират в решаване на археологически проблеми (в дискусията за тракийската култура и в темата за танците на траките). В допълнение са приложени изследвания по казуси, в които се показват ограниченията на идеологиите: казусът „Микена“, и работата с динамични патерни в историята („Конфликти в Палестина в края на VIII в. пр.Хр.“). Дълбоката история, научно описвана и обяснявана, е свободна от идеологии.