ПРАВА БЕЗ ЗАДЪЛЖЕНИЯ
Във Вселената има някакъв ред. Например не можем да получим енергия от нищо. Обществото е част от вселената и в него също има някакъв ред. Например не можем да очакваме пари в сметката си, ако не сме ги изработили. “Няма безплатен обед”. Това не е природен закон и знаем, че се нарушава. Обаче също знаем, че дарените пари трябва да идват отнякъде и някой ги дава, а не се генерират от нищото.
Затова добрият и в добро здраве гражданин не очаква дарения, а работи, за да оцелява и да се реализира. От своите изработени пари той дава на държавата: данъци и такси, здравни и пенсионни осигуровки. Тези пари формират бюджета на държавата, на здравната и осигурителна система. В банките пък внасяме спестявания и пари от наши продажби, и теглим заеми. И в двата случая ние се доверяваме на една банка, че от нея парите ни няма да изчезнат. В това държавата помага, като гарантира влоговете до определена сума.
Доверието е базова нагласа. То разчита на отговорност. Без доверие и симетрична отговорност обществата не могат да функционират. Ако банката безотговорно харчи парите ни, доверието към нея ще се загуби, хората ще изтеглят парите си и банката ще фалира. Така работят институциите, доколкото са парично зависими. По подобин начин работят и другите институции. Тук доверието и отговорността имат по-общ характер.
Ние гласуваме отговорно, с мисъл за последиците: ако гласувам за партията Х, какво тя може да направи като управляваща, и така определяме състава на следващия парламент. Ако гласуваме без тази преценка, например наказателно, ние най-вероятно ще формираме неработещ парламент. Оттук нататък ние с доверие оставяме институцията да работи. В парламента партиите се коалират, за да формират управляваща мнозинство. Ако се формира някакво безпринципно, наказателно мнозинство, както през 2014, парламентът няма да работи. Така или иначе, ние вече сме дали своето доверие, държавата заплаща от нашите данъци на депутати и министри и сме в правото си да очакваме отговорно управление. Това е кредитът доверие, който предоставяме подобно с вложените пари в банка.
Ако доверието се загуби, държавните институции не могат да работят. Кога доверието се е загубило? Ами когато вече няма работещо мнозинство в парламента или пък министрите са доказано корумпирани и съдът се занимава с тях. Тогава конституцията има предвиден механизъм за нов вот, нов парламент и ново правителство. Мандатът е ограничен във времето и идват нови избори, ако се налага предсрочни. Това е нежелан режим, който включва временно липса на парламент и правителство във всичките му функции.
Така работят нещата в съвременната парламентарна държава.
Някои хора не приемат или не разбират този прост механизъм.
Те смятат, че държавата начело с премиера или президента решават всичко и създават блага за гражданите, които са длъжни да раздават. В България тези хора са много, защото такова е било наследеното в главите управление при социализма. Но те се приемат за пълноправни граждани на демокрацията и си знаят правата: право на публично изказване на свободно мнение, право на протест и дори на гражданско неподчинение. Те използват тези свои права, когато са недоволни от управлението. Недоволни са, защото подозират управляващите в корупция и/или защото държавата не им дарява незаработени блага.
Сбърканата позиция е: Имам права, но нямам задължения.
Мога да говоря каквото си искам, но управляващите не могат.
Мога да правя каквото си искам, но държавата е длъжна да си грижи за мен.
Законът не ме интересува, освен когато ме защитава.
Мога да не си плащам и няма да си плащам сметките, данъците, осигуровките и таксите. Според мен те са високи. Затова държавата и монополистите на пазара за услуги са длъжни да намалят данъците, таксите, сметките и вноските. Тук има противоречие. Има нарушение, подобно на нарушението на закона за енергията: тези хора искат, без да дават. Те изискват отвъд мярката на наличното. Без да плащат данъци и такси, те искат институциите да се грижат за тях. Без да имат доверие и дори да поругават институциите, като например лежат във фоайето на парламента, те изискват отговорност: оставката на депутатите.
Още по-голяма е грешката, когато гражданите не си дават сметка, че получаваните ресурси от държавата идват от всички граждани, които си плащат таксите и данъците, от страната или от всички страни на ЕС, и никога не се пораждат от нищото. Те протестират за по-големи суми, но никога не питат останалите граждани дали са съгласни. Така те упражняват некоректен натиск (принуда, изнудване) върху правителството и другите институции, а косвено върху всички отговорни граждани, да бъдат задоволени техните искания за сметка на другите, които не протестират. В този случай демокрацията е наранена с механизма на правата. Права без задължения. Същото е с безплатното лекуване на здравно неосигурени граждани.
Системата, за да работи, не може да допуска системно изпомпване на ресурси от едни групи за сметка на мнозинството. Но това се случва. Когато това се случва в големи размери, бюджетите се провалят чрез запълвани на дупки и не отиват за развитие. Тогава се теглят заеми не за развитие, а за раздаване.
Взискателните, гласовитите и кресливите граждани не само не си изясняват доколко имат право (без задължение), но и застават пред камери и микрофони и с тях се занимават вече всички останали на екраните на телевизорите. Журналистите ги намират за интересни и обществото ги намира за важни. Та нали това е „гражданското общество”. Те окупират медиите и така оказват огромен натиск върху цялото общество. Получава се така, че се облагодетелстват, въпреки че ерозират легитимността (доверието в институциите). Медиите могат да насочват и деформират общественото мнение и това е в интерес единствено на окупиралите ги.
Медиите поддържат вреден мит за „гражданско общество“ като онази група граждани, които протестират публично, а оттук се създава изкривена реалност. Правата на повечето граждани са нарушени. Гражданското общество далеч не се състои от хората, които се показват на площада и на екрана, а предимно от хората, които не са в публичното пространство, плащат данъци и такси, спазват законите и поддържат реда и благодинствието. От онези, на които се крепи държавата: доверието в институциите и спазването на закона и реда. Онези, които, спазвайки правилата, винаги губят от това, за сметка на нарушителите, и то безнаказано у нас.
Останалите говорят само за права и премълчават задълженията си.
„Мога да използвам меките правила, за да прокарвам моите интереси с малки и големи нарушения, защото от опит знам, че се разминавам със санкциите. Но само да помирише на корупция, аз викам.“
„Мога да критикувам страната и народа си. Но изисквам държавата да ми дава, а полицията да ме пази.“
„Държавата трябва да раздава поголовно пари, но ако прави заеми, “нашите внуци ще ги плащат”.“
„Мога да не плащам данъци, такси, осигуровки и сметките си, но имам право на енергия, добро образование, безплатно и качествено здравеопазване, на помощи при трудности, на пенсии при увреждания, на протест и гражданско неподчинение.“
Това е заболяване на демокрациите и най-вече на новите демокрации. От развитите демокрации гледат на нас с подозрение и при всеки публичен сигнал от медиите ние като държава страдаме. Други, по-стари европейски демокрации, си позволяват волности: те нарушават финансовите правила и прикриват собствената си корупция без последствия. Това се понася благодарение на потоците ресурси от по-богатите и уредените държави към по-бедните и „разглезените“ стари демокрации във вид на фондове и заеми. Заемите понякога се опрощават, а за някои страни се опрощават най-редовно. Гражданите в държавите със здрави институции и здрава култура на баланс между права и задължения носят на гръб гражданите от “разглезения сектор” на демократичната система. Това се случва вече десетилетия пред очите ни в Европейския съюз. Допълнително тежи имиграцията, при която гражданите от по-богатите страни приемници издържат огромни маси от неканени гости от бедни страни чрез социалните си системи. Това е дисбаланс, който ще доведе до социален и ценностен фалит на системата.
Това вреди на съвременния демократичен свят и го подлага на ерозия.
Във всички тези фалшиви права без отговорности позицията е разрушителна за държавата, обществото и в глобален мащаб за бъдещето на демократичната цивилизация.
Всички тези права без задължения разрушават реда, без който няма общество държава и цивилизация. Те са лишени от логика и морал.
Този манталитет е типичен за измамни общества и за културата на измамата. „Няма да плащаме данъци, но правителството ще се оправи някак.” „Трябва да си знаем правата и да ги отстояваме.” Ами задълженията? Много общества днес са поели по тази път и това ясно личи в огромната процентна задлъжнялост на тези държави. Масово хората в тях не дават толкова, колкото получават. Това е корупция в мащаба на цялото общество, не само в държавата като система от институции. Нека да видим този вид корупция, която е по-масивна от откраднатите пари.
Не искам България да върви по този път, а и няма да ни позволят. Няма да ни опрощават дългове и това е доказано вече над 30 години.
Затова ние тук следва да сме съвсем наясно с неясните за някои, но много прости правила. Те се изчерпват в максимата: „Няма безплатен обяд.” Макар че изглежда доста мека, в крайна сметка тя е желязна: винаги някой плаща, блага от нищото не идват. Добрият гражданин си ги заработва, като заработва нещо и за другите: онези, които викат повече и искат повече. Държавите, в които се работи повече и правилата се спазват, се източват от останалите. Същото важи и за отделните граждани: тарикатите, които използват пролуките в правилата и резервите от ресурси, ограбват останалите. Ние, останалите, трябва да кажем: нека видим какво давате и какво получавате, преди да се оплаквате и да искате оставки.