Пакистан – 4

14 септември, 2012 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 1,00 out of 5)


  • Файлове за изтегляне

Сергей Герджиков

Пакистан – 4

Исламабад

3.06. Исламабад и Равалпинди са били два града, а сега са две части на едно цяло. Автогарата е неописуемо мръсна и огромна. Шарените автобуси се разминават в пълен хаос, на полуасфалтената, полукална площ. Шофьорът на такси ме закарва в хотел ‘Исламабад’, цената на стаята е неочаквано висока – Rs 800, без топла вода. Климатикът не работи и вътре не се живее, но след малко го оправят. Изкъпвам се със хладка вода и слизам в ресторанта. Тук е истинско удоволствие. На рецепцията нищо не знаят за билети за самолет за Истамбул.

Отказвам се от дълго пътуване през Иран, Ирак и Турция. Отказвам се от Азия не заради загуба на интерес, а заради умора – Азия е много уморителна, особено ако си сам. Всеки ден губиш часове в ориентация, настаняване и транспорт. Езиковата бариера в Китай е ужасен проблем, а тук хората знаят английски, но са трудно поносими. Наемам такси да търсим туристическа агенция, банка и да разгледам града. Човекът е много любезен. Кръстосваме Исламабад – град на зелени паркове, големи къщи и бордеи. Новата част е пълна с банки и агенции. Намирам билети до Истанбул, но през Дубай, отново с един ден и една нощ престой. Купувам рупии от чейндж-бюро под зоркия поглед на шофьора – да не ме измамят. Агенцията е съвсем модерна, с млади хубави тъмни момичета и момчета, говорещи перфектно английски. Ориентират ме бързо във вариантите.

Утре потеглям! А днес да разгледаме града. Продължавам с таксито и се пазарим за някакви десетина долара за една горяма разходка. Качваме се на висок хълм на север от столицата. Шосето се вие като шосето на Витоша. От гората изскачат малки любопитни маймунки. Горе е парк и малки паметници. От широка тераса разглеждаме града като на длан. Виждам супермодерна джамия с четири остри минарета. Моят спътник ми описва града и обръща особено внимание на сградите на парламента, президенството, съда и правителството. После храня маймунка с бисквити и слизаме от хълма. Минаваме поркай правителствения квартал – бели модерни сгради всред зелени градини. Чисто е.

Ислямска простота

Мюсюлманите са прости хора, в най-добрия смисъл. Обикновените хора живеят скромно и не личи недоволство. Четири стени, един покрив – са жилището. Две парчета евтин плат, ушити по най-простия начин като дрехи – са облеклото. Шалвар-камизът е най-простата и най-удобна дреха за горещ климат. Хляб, леща, пилета, по малко месо – шилешко, говеджо – им е храната. Водата е кът, но те не я харчат като нас. Няма превземки, няма недоволства, не се чуват скандали, всички са кротки и добри. Хората си помагат в беда. Никой не те оставя сам, което за нас понякога е непоносимо.

Чужденецът е обект на досадно внимание и е изложен не само на това досадно внимание, а и на опосности. Ако само знаех колко чужденци са убити насилствено в Пакистан от бандити, колко тетористични акции стават всеки ден по религиозни причини, нямаше да вляза в тази страна. Но не съжалявам – все пак съм невредим, а се порадвах на вълшебството на Пакистанските Хималаи и Каракорум.

4.06. Днес ползвам интернет, близо до хотела. Скоростта на интернета е невероятно ниска – успявам да прочета две съобщения и да изпратя две.

От Исламабад летя за Карачи с местните линии. Цената на билета е съществена все пак: $ 58. На летището ми откриват джобно ножче и ме връщат да си го прибавя към багажа. Това ми отнема много време. Докато чакаме закъсняващия самолет, гледам мач от световното в Япония и Корея: Япония – Белгия. Японците всички са ‘руси’, играят слабо, но много навито.

Глобалност

Тук, в Азия, няма начин да не се почувстваш западняк, при цялото незападно самовъзприемане в България. Респектът към белия човек е голям.

Животът и смъртта не са азиатски или европейски. Човешката ситуация не говори гръцки или немски. Затова можем и трябва да превеждаме специфични категории като ‘шуня’ с ‘празнота’, ‘дукха’ със ‘страдание’ и т.н. На летището виждам и пакистанки с открити лица. Хубави са! Тук летят изглежда само заможните хора. Говорят помежду си на урду, но с ‘Please’, ‘Thank you’, ‘Goodbye’, ‘Excuse me’.

На летището в Карачи се оказва, че не мога да отида до града – няма време, трябва такси, а и нямам ясна визия какво да гледам. Искаше ми се да отида на брега на Индийския океан, но едва ли ще намеря плаж. Снимам наоколо и правя записки. Има доста военни в специални униформи, военна полиция. А до една сграда срещу летището виждам въоръжен с автомат войник на позиция зад барикада от пясъчни възглавници. След това ме арестуват

В началото на 21 век има само една водеща и призната от цял свят цивилизация – западната. Даже тук, в бастиона на исляма, богатите се носят западно, летищата са построени като западни, интернетът прониква. Същото е в Китай, но китайците са много по-отворени. Няма азиатска държава, която да не се мадернизира по западен образец – източните култури нямат своя модерност, свое съвремие. Явно това е глобализацията – проникването на съвременната технологична западна цивилизация във всички страни на планетата.

Свободният пазар и финанси, банковото дело, политическите системи с поне формално разделена власт, парламентите, правата на хората и пътуванията – това са неща, които завладяват с различна скорост целия свят. Изтокът все пак удържа навиците си, които изключват свободата на индивида. Тук не е ясно какво ще се случи.

Модернизацията не им дава ценности, а готови продукти – осезаеми, видими и пряко използваеми. Модернизацията пряко променя артефактите и технологичната страна на живота, като навсякъде налага едни и същи форми на производство, обслужване и комуникация. Но тя не убеждава никого тук, че парите и стоките са първа ценност, а правата и свободите са общочовешки.

Арест на летището в Карачи

Явно съм им съмнителен – бял, с фотоапарат и камера, снимам и правя бележки. Пакистанците са си подозрителни и без това, а сега се правят, че са във военно положение, макар че не стават за войници. До мен цъфва полицай с автомат, арестува ме и ме води до началника си. Казва ми, че съм подозрителен и опасен. Обяснявам, че съм приятел на Пакистан. Разглеждат бележника ми и като виждат скицата на Нанга Парбат, се убеждават, че не съм шпионин – никой шпионин няма да прави ръчна скица на осемхиляден връх.

В Пакистан ги тресе бутафорна и смешна шпиономания. Кой може да повярва, че един открито любопитен чужденеци, който снима явно и не се крие, когато си прави бележки, е шпионин? В Пакистан военните трябва да са много неопитни, за да допускат това. Но истина е, че съм прекалено недискретен и непредпазлив.

Изглеждат изключително мирни и спокойни хора в частния си живот, а в обществото им цари насилие и военщина. Шиити убиват сунити, сунити убиват шиити, а всички мразят индийците, с които са кръвни братя.

Пакистан явно е затворена страна, тези хора не пътуват лесно и не ги интересува останалия свят. Но те са постигнали най-простия начин на човешки живот и в микроплан сякаш са постигнали междучовешката хармония – мир, добронамереност, гостоприемство. Не се забелязва алчност, крадливост или агресия. Не се забелязва недоволство, протест и гняв.

Цивилизацията не променя манталитета из основи. Западни форми на производство, финанси и комуникация не означават западни нагласи и мислене. Ето японците, най-затворените хора на света, с най-потискаща социална система, произвеждат най-качествените и високотехнологични продукти, създадени за пръв път на Запад.

Дубай – арабска перла

4. 06. Карачи – Дубай. Проверки на летището:

– проверка на паспорта, билета и този дневник,

– проверка на билета за влизане в ‘Departures’,

– проверка на багажа и портфейла,

– проверка на билета от Емирството (фирмата),

– проверка на паспорта. Три опашки за чужденци, дипломати и пакистанци. Държат жена с три деца 16 минути на гишето. Други направо ги връщат (пакистанци или индийци). Оглеждат лицето с камера на специален екран.

– проверка на багажа на гише ‘Security’,

– проверка на тялото – малък обиск,

– проверка на билета,

– проверка на борд-картата.

Тези девет проверки отнемат около един час!

‘Емирствата’ са си ‘емирства!’ Самолетът е Боинг, много голям, с девет места на ред в три колони и с монитори пред всеки. Избираш си филм-реклама, музика, информация. Можеш да се обадиш по телефона до всяка точка на света. Можеш да пуснеш факс. Стюардесите са: арабка, китайка, англичанка, подбрани хубавици от всички раси. Езиците, на които се съобщава информацията, съ седем (вкл. суахили). Подготвям се да видя една технологично високоразвита и богата страна. Равнището на обслужване за обикновената класа, в която пътувам, надминава всичко, което съм виждал досега (вкл. и при полета от Бостън до Лондон).

6. 06. Дубай не ме пуска. Трябва да си извадя виза ($50) и да платя за хотел (най-евтината опция е $50.) Но не си струва за едно спане и няколко часа разглеждане на Дубай. Летището е огромно, съвсем съвременно и даже футуристично, пълно с магазини и реклами. Обслужването е на високо ниво, служителките и служителите са от всички раси и много националности. Всички говорят перфектен английски и са безукорни – нито японци, нито китайци, нито американци могат да се сравнят с тях. Опитвам се да си уредя нощувка на човешка цена, но хотелът на летището е много скъп. Прекарвам нощта в разходки, пиене на кафе, гледане на телевизия. Поспивам на един диван край стената в огромното хале за пристигащи.

Летището цялото е от стъкло и метал, на много нива и с неизбродими зали и преходи. В него растат истински палми. Долу магазините нямат край. Можеш да си купиш от самобръсначка до кола. Избирам парфюми ‘Cristian Dior’ – за жена ми и някакъв подобен за себе си. Това летище е над равнището на ‘Хийтроу’ (Лондон), ‘Нарита’ (Токио), да не говорим за ‘Логан’ – Бостън. Богатство, цивилизованост, безукорна чистота и известен блясък.

Арабите от Емирствата са целите в бяло, с черни обръчи на главите, с бради и неотменните мобилни телефони. Заговарям някакъв служител, който любезно ме кани да гледам телевизия при него. Казва, че бил в България и му харесвала Варна, а също Будапеща.

– I go visit Varna and Budapest. (‘Ще отида посетя Варна и Будапеща.’)

– Go to Plovdiv, the old sity. (‘Идете в Пловдив, стария град.’)

– Bulgaria is old. Are you from Budapest? They check you: taxes, everithing. (От Будапеща ли сте? Те ви ‘проверяват’: таксита, всичко.)

– You mean, overcharge? The same is in all Asia! All the time I was overcharged! (Имате предвид, вземат ви повече? Същото е в Азия! През цялото време навсякъде ми вземат отгоре!) – не се давам аз.

Лош английски, лоша осведоменост, неуважение към другите, надуто самочувствие:

– I have $150 a day here! (Печеля по 150 долара дневно.)

– O, goood! Възхищавам се гласно, но си мисля, че при тези цени в Дубай, (а тук са занижени поради свобода от мита), тези пари никак не са много на ден.

Обяснявам му откъде идвам: Япония, Китай, Пакистан. Проявява любопитство към Япония. Не ми се обяснява подробно. Казвам:

– Japan is strange country. Standard is high, but the people is not reach enough. (Япония е странна страна. Стандартът е висок, но хората не са богати.)

– Yes, Japan – strange country – съгласява се той компетентно. – Did you stay at Narita? (Били ли сте в Нарита?) Нарита е най-голямото летище на Токио, но моят приятел има предвид, че е град. Разсейвам недоразумението:

– Narita is aeroport. I stayed at Kyoto. (Нарита е летище. Аз бях в Киото.)

Въпрос. Как Емирствата са прогонили мръсотията и простотията от Дубай?

Отговор: Чрез пари. Чрез блясък, който респектира. Тук просто е немислимо да се влачиш мръсен и да хвърляш хартийки. Няма как да се разхождаш в шалвар-хафиз и да се почесваш по брадата. Тук и арабите помежду си говорят английски.

Това не се връзва много с исляма, но къде е казано, че ислямският свят трябва да е задължително свят на мизерията и мръсотията. Напротив – чистотата е ценено качество в Корана. До мен сяда дама на средна възраст и държи вестник. Проявявам любопитство, вестникът е на латиница, но не го разбирам. Питам на кой език е. Дамата се усмихва: ‘Africans’. ‘From South Africa?’ ‘Yes’.

Тук виждам много хора от цял свят със сходно поведение: учтиви, меки, толерантни, отстъпчиви, скромни и дистанцирани. Можеш да заговориш всеки и никой няма да те пренебрегне. Но няма да завържеш приятелство, няма да седнеш на чашка (Тук алкохол не се сервира.) Снимам с камерата и с това предизвиква интереса на охраната и тук.

Цените са шокиращи: вестници по $3, сандвичи по $3, храни по $5-6.

 

Дремя на пейката и сякаш сънувам…

Напредвам към гребена нагоре по снега в дясната част на Диамирската стена. Вървя леко и обувките ми с котки оставят само леки драскотини и дупки. Небето е синьо, въздухът – кристално ясен, а снегът – девствено-бял.

Черният гребен е вече на метри пред мен. Тогава виждам на гребена фигурата на Абдула – хунзата, който знаеше всичко. Прави ми знак с ръка да отида при него. Аз се изкачвам, а той ми казва: “Ето, тук можеш да опънеш палатката си. Никой няма да те безпокои.” Аз не нося палатка и знам, че не ми трябва. Хунзата подновява прекъснатата си молитва към Аллах и забива чело. Аз загубвам вкус към изкачването, мечтата ми за върха се изпарява, а тялото ми натежава. Чудя се какво по дяволите правя тук. Поемам тежко по склона с последни сили.

Тук не само фантазии, а и халюцинации ще получиш! Почти денонощие съм на това летище. Самолетът от Дубай за Истанбул закъснява вече един час.

2002 г.

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.