Пакистан – 1

14 септември, 2012 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

Сергей Герджиков

Пакистан – 1

 

Напредвам към гребена нагоре по снега в дясната част на Диамирската стена. Вървя леко и обувките ми с котки оставят само леки драскотини и дупки. Небето е синьо, въздухът – кристално ясен, а снегът – девствено-бял.

Черният гребен е вече на метри пред мен. Тогава виждам на гребена фигурата на Абдула – хунзата, който знаеше всичко. Прави ми знак с ръка да отида при него. Аз се изкачвам, а той ми казва: “Ето, тук можеш да опънеш палатката си. Никой няма да те безпокои.” Аз не нося палатка и знам, че не ми трябва. Хунзата подновява прекъснатата си молитва към Аллах и забива чело. Аз загубвам вкус към изкачването, мечтата ми за върха се изпарява, а тялото ми натежава. Чудя се какво правя тук. Поемам тежко по склона с последни сили.

Това е фрагмент от съновидение под Диамирската стена.

Посока Сост, Пакистан

Автогара на гр. Урумчи, Китай. За Сост, Пакистан, има шест-седем души. Автобусът трябва да тръгне в 6, но може и да не тръгне. Разделяме се сърдечно с новия ми приятел, уйгура Ахмед. Закусвам набързо и разговарям с първия пакистанец, когото виждам. Говори перфектен английски. Облечен е в сива роба („пижама”) с горнище до коленете и долнище – тип шалвари („шалвар хамиз”). Недоволен е от китайците и от незнанието на английски. Автобусът тръгва едва към десет и половина. Вибрациите са силни и ми трябва време, за да свикна. Имам чувството, че двигателят ще откаже да работи във всеки момент или нещо ще се счупи.

Пътят върви през пустинята. Слънцето изгаря жълто-червената земя. Впечатлява пясъчната пустош без видими граници. На места се разпознава човешко присъствие: каменно-калена ‘къща’ без прозорци и с плосък ‘покрив’, пушещо огнище навън, баба и внуче.

В автобуса преобладават пакистанците: брадати смръщени мъже с плоски плетени шапки и запуснати сиво-кафяви роби и пуловери, намъкнати върху тях. Езикът, който говорят, урду, е особено звучен. Напред седи китайка, която не спира да разговаря на смешен английски с пакистанците. Французин и германка отиват в планините към южната граница на Китай. Те съжаляват, че нямат виза за Пакистан. Тук е и една японка, която е тръгнала с надежда да пресече границата. На местата, където спираме да починем, китайката ме оглежда любопитно. Пита ме откъде съм и се опитва да повтори името на страната. Получава се нещо като Путариа. Е, пак е по-близо до оригиналното от нашето Китай за страната, която китайците наричат Джунгуо – ‘Централна страна’. Повежда се разговор от всезнаещата бърборана за ‘Путария’, но събеседниците й явно не знаят нищо.

Любопитният българин по света

Как ли ще изглеждат двама-трима българи, хванати оттук-оттам, в този автобус, като ги сравняваме с пакистанците и китайците, със западняците и японците? Те ще се отличават със своята прикрита отвореност, опитите за разговор със знаци – крадешком, с пакетите и със сухата храна. Но няма да са по-зле от пъстрата смесица тук. С цялата си непохватност, неловкост, стреснатост и неадекватност в чуждо място, любопитният българин тръгва по света. Тези неща тежат, но българинът си ги носи, както костенурката носи корубата си. Аз се чувствам нетипично, имам космополитна нагласа. През цялото време ме поддържа съзнанието и достойнството на лично и отговорно предприетото пътешествие, адекватното планиране и екипировка. Западняците и японката изразяват бяла завист за трекинга, който готвя, и за пакистанската виза, която съм си извадил още от Япония след внимателно четене на пътеводителя на Лонли планет. Пътеводителят предупреждава, че пакистанска виза не може да се извади на границата, нито на друго място в Китай, освен в Пекин, в пакистанското посолство. В автобуса има още един млад японец, загадъчно затворен, който си размени само две-три думи с японката. Тя обаче много се радва на опитите ми да говоря японски.

Пустинни пътища

В сивите пясъци вървят мъж и жена. Оглеждат автобуса любопитно. Накъде отиват? Мога ли да проумея? В същия свят ли живеят, в който аз се нося на пърпорещия автобус през тяхната земя? Разбира се, отиват си вкъщи като всички други. Къщата представлява правилен паралелепипед, с малки дупки за прозорци, построена е от глина. Такъв дом пази хладно в горещите дни и изглежда топъл през зимните нощи. Тези хора живеят в различна природа, в различни къщи, говорят различен език и са на хиляди километри от нас. Но ако отида при тях, навярно ще ми опекат тънка вкусна питка и ще ме напоят с чай и някакъв камилски продукт. Ще се разберем за елементарните неща.

Дали ще пристигнем и кога? Вече е късно, а няма изгледи да пресечем границата. Нямам понятие кога ще пристигнем. Възможно е и утре, но дали ще спираме за нощувка? Питам един пакистанец и той ми казва: днес пристигаме в Таш Курган, китайски град близо до границата.

Азия е необозрима мрежа от пътища, които азиатците вървят по свой начин. Пакистанците нямат особени цели, амбиции и планове и заникъде не бързат. Ислямът носи смирение и свобода от претенции в този свят. Пакистанците ме впечатляват с пълното си спокойствие относно кога ще стигнем и ще стигнем ли, за където сме тръгнали. Няма и следа от страст и устрем в леко усмихнатите им лица. Знам, че тази кротост може да премине в друго агрегатно състояние и тогава мюсюлманинът става боец. Това състояние ние наричаме ‘фанатично’, сега аз си го представям като безпределна и мистична преданост. Китайката повдига въпроса за войната на пакистанците с Индия до самата граница на Китай, а също въпроса за Осама бин Ладен – не се ли крие той в Пакистан? Хората в сиви роби възбудено се разграничават от тероризма – той не е ислямски, ислямска е войната за справедливост, каквато според тях те водят с Индия.

Спираме често. Първото голямо спиране е край мътна река. Чакаме да покрият участък от пътя с асфалт. Пакистанците се разхождат и разговарят тихо помежду си. Един кляка край пътя – робата го прикрива, докато пикае. Аз обаче се дразня, че трябва да прекараме още една нощ в Китай, а утре ще тръгнем чак в десет! Пътят е лош и на места крие опасности за автобуса, и без това раздрънкан. Китайката заявява:

– Some busses are not OK. (Някои автобуси не са окей.)

Пакистанец отговаря мъдро:

– Every bus is OK! (Всеки автобус е окей!)

Модерната китайка не се предава:

– That’s you think. (Това трябва да е: Така мислите вие.)

В тези фрази се вижда различието в манталитета на китайци и пакистанци. Първите са изцяло във времето и сега се модернизират. Вторите са в ръцете на Аллаха и каквото им прати, все е добро.

28. 05. Таш-Курган

Мястото, в което отсядаме, се нарича хотел, но е спалня с нечисти тоалетни и умивалник. Настанявам се в стая с французина и германката. Китайката се оказа от Таш-Курган и има тук ресторант. Пакистанците ме канят на вечеря. Японката се оказва, че е живяла в Исламабад по линия на някаква доброволна организация.

Каракорум Хайуей

В 10:00 продължаваме. За малко да изпусна автобуса поради неотчетена от мен разлика в часовете между Китай и Пакистан. Пътят, тук вече ‘Karakorum Highway’, строен от китайската армия, се извисява постепенно. Навлизаме в планината Каракорум. Планината е скалиста и върховете нависоко са заснежени. Границата е на кота 4500 м надморска височина, както показва моя ‘Altimax’. По серпентините надолу закъсваме наистина яко: огромен камион е препречил пътя. Повредена му е задната предавка и не може да маневрира и да тръгне. Два джипа ‘Toyota Landcruiser’ успяват да се проврат, но автобусът не може да мине. Двадесетина мъже бутаме многотонното чудовище, то мръдва, но недостатъчно. Отгоре идват два камиона и го теглят.

‘Allah Akbar! – Good is Great’ (‘Бог е велик!’), е написано на табелка в стаичката на ‘check point’-а, където плащам такса за влизане в страната. Впечатлява униформата на военните в британски стил – барета, маскировъчно стегнато облекло, бричове, ботуши. Горещо е и не им завиждам, но са наследили от британците спретната униформа и познания по английски. Пътят към Сост продължава надолу по живописна долина между остри и високи чуки.

Пакистан!

Сост е градче от едноетажни къщурки. Автогарата е барака с двор, застлан с дребен чакъл. Граничният контрол представлява маса и служител пред бараката. Кратко интервю за намеренията ми и печатът е ударен. Офицерът ме напътства. За трекинг до К2 не било нужно разрешение от министерството на туризма, а само регистрация във ‘Foreign Registration Office’ в Гилгит, закъдето продалжавам.

Два високи върха, единият съвсем близо до Сост, ме привличат за изкачване. Първите двеста метра нагоре са по тънка видима оттук пътечка по глинестия стръмен склон – към 60 градуса. После идва скален пояс и наклонът се изправя до вертикал, но скалата изглежда преодолима даже соло. Върхът е увенчан много високо горе със снежна остра шапка. Другият връх е на километри напред и е много по-висок. Защо не спра тук?

Градчето Гилгит според моя план е изходен пункт за моите трекове до Налтарската долина и Нанга Парбат. Качвам се на микробус все по същия Каракарум Хайуей по долината на Индус Ривър (река Инд!). Назад се изнизва красивия каньон на Инд, прорязан от буйните води в пустинната планина. На фона на кафявата пустош изпъква крайречната зеленина. Хората са приятелски настроени, разпитват ме и ми обясняват. Френдли кънтри! Всички говорят английски! Запознавам се с две момчета, Вагар и Аднан, студенти, които също ще ходят до Налтар от Гилгит.

29. 05. Настаняваме се в гостилничката ‘Hunza guest house’ заедно с новите приятели си партньори, симпатягата от автобуса ме кани на гости в Исламабад. За 200 рупии ($ 3) разполагам със самостоятелна стая с баня и тоалетна (в лошо състояние), носят ми чай, а по желание и закуска, в стаята: “Your milk-tea, sir!”, “Your breakfast, sir!”!

Тези хора не те оставят, интересуват се какви са ти желанията и намеренията, предлагат информация и всичко, което търсиш. Водят те, настаняват те, канят те на закуска, обед, вечеря. Първо пакистанците от автобуса, а после Вагар и Аднан, не дават да платя, ако не настоявам съвсем решително. И този езиков уют! Няма човек без английски! Процентът на незнаещите английски тук е равен на процента на знаещите в Япония и Китай. Само един стар продавач в Хунза не ме разбра за екипировката, но му помогнаха.

Налтарска долина (Naltar Valley)

29. 05. След регистрацията във Foreign registration office, която ни забави доста, тръгваме с наетия ‘Jeep Wrangler’ първо по Инд, а после по Налтарската долина. Пътят е тесен и стръмен, вие се покрай буйна планинска река. Долината, за разлика от повечето долини тук, постепенно става зелена. И пак тези необозрими извисяващи се веднага до нас върхове. Сега виждам, че със своя пясъчен състав те са почти недостъпни за катерене. Стигаме до село Налтар – няколко четвъртити плоски къщички, една от които носи названието ‘Naltar Hotel’. Прилича на барака, в каквато тук се подвизават стари до безпаметство обущари. Вътре обаче има стая с легла, има и трапезария – сега тя е изнесена на малка веранда.

 

– Асалам алейкум!

– Алейкум асалам!

Тръгваме по зелената долина, която много прилича на рилска долина, ако не бяха тези извисяващи се поне на пет хиляди метра върхове. Небето потъмнява и се задава буря. Тръгваме нагоре по левия скат, следваме полувидими пътечки. Затичвам се нагоре, за да проверя формата си, Вагар и Аднан се опитват да ме следват, а към нас се е присъединила компания от местни овчарчета. Стигам до началото на снега и в момента, кагато цифрите на алтиметъра ми показват 3000, спирам и снимам. До мен скоро идват останалите. Момчетата ме оглеждат любопитно и предано. Погледът им е непредсказуемо див и не бих останал да си правя компания с тях.

Водят ме да видя водна електроцентрала. Влизаме в малка бетонна постройка, където е разположен воден генератор на моя възраст и операторът следи работата му всред грохота. Хапваме леща (‘dhal’) и тънки хлебчета (‘nan’) в ‘хотела’ за по един долар. Разделяме се с домакините:

– Аллах хафиз! (Довиждане!)

В Хунза и Гилгит проверяваме за екипировка. Магазините също са разположени в барачки и бунгалца, но не дървени като у нас, а кирпичени. Купувам си котки за 15 долара, леден клин, скални клинове и още карабинери.

Донасят ми хубава карта на района на К 2, препоръчвана и от Лонли планет, но моите от Япония се оказват по-добри. Картите показват местни релефи с доста добра точност. Влизаме и в туристическата агенция ‘Golden Peak Tour’ за информация. Според тях ми трябва задължително разрешение за К2 и те могат да ми го издействат, плюс водач за сума от около 35 долара на ден – космическа цена за тук и надхвърляща всички препоръки, които бях получил. Аз все още вярвам на официалната информация от граничния пункт, че не ми е нужно разрешение и задължителен водач. Обвинявам агентите в завишаване на цената и дезинформиране.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.