- Файлове за изтегляне
Към Алпите
19.07. 6:20. Иван Димитров („Добера“) идва с пикапа Lancia да ме вземе. Багажът ми е: голяма раница с бивачна екипировка (забравил съм палатката), средна раница с храна, по-малка раница с дрехи, катерпачна раница с инвентар, мини раница с документи, електкроника, фотоапарати.
Колата е на бензин и метан. Заредена е, но преди границата дозареждаме с бензин. Правим касичка за пътуването – 2 х 100 €. Иван шофира и не дава да го сменям. Забелязвам, че кракът му е постоянно на педала за газта. Форсирането на тази стара Ланча не е за препоръчване, но Добера така си кара. Първата авария става на 350 км в Сърбия, на магистралата. Скъсана е платстмасова свръзка (лостче) за газта. Иван се обажда на собственика, той инструктира да я залепим. Правим опит за залепване, отлепва се; нов опит, чакане, отлепва се отново. Времето тече. От другата страна на магистралата идват момчета във фирмени униформи, от сервиз AMC. Помагат с тел (познат балкански начин) срещу 10 € и след 30 км спираме в техния сервиз (AMC Umchari). Там изобретателният механик намира същата част от друга кола срещу нови 10 €. Средствата заделяме от касичката. А застраховката какво покрива? Според Иван – и повредите, но тук за малката сума не се разправяме.
В Белград намираме метан-станция (CryoGas). На границата с Хърватска митничарят рови целия багаж.
Словения. Следваме препоръчвания път без такси и винетки не през Любляна, а през Риека. Влизаме в Италия при Триест без такса и винетка. В Италия магистралата е много натоварена, особено около Венеция, Верона и Милано. Отклоняваме се към Алпите. Изкачваме се към Червино (Breuil-Cervino) в тъмното. Търсим къмпинг или място за бивак.
Червино
- 07. 01 часа. От центъра на градчето (оказва се, че това е градчето преди Червино) италианка с колата си ни показва къмпинга. На рецепцията на къмпинг Clair никой не отговаря на почукването. Разполагаме се на тревата пред рецепцията. Оказва се, че съм забравил палатката. Наоколо са стръмни склонове и не виждаме Матерхорн.
На сутринта прибираме спалните чували и навлизаме в по-удобна територия – широка поляна до езеро с чешма. Тоалет, закуска, идва управителката, иска пълна такса – 2х13 € + 3 € кола – 29 €. Тя е много упорита, а аз съм любезно твърд: не сме ползвали нищо от къмпинга и не следва да плащаме такса. Тя не спира да настоява, на нейна територия сме (защо не спряхме преди къмпинга?), хваща ме за лакътя и ме влачи да ми показва цени, не преставайки да фучи: „Porca miseria!”, но приема 10 €. И това е много за ползване на тревна площ.
– I don’t want to see you again!
– Have a nice day – свивам рамене аз. „Може да си проста и гадна италианка, но аз не слизам до нивото ти”.
Cervino, Breuil-Cervino, е много спретнато, красиво, високо цивилизовано и заможно курортно градче в сърцето на Алпите, на 2000 м височина, сгушено между мощните снаги на острите върхове от запад и, Breithorn със зелени склонове и невидима оттук бяла шапка от изток. Венецът е доминиран от невероятния Mont Cervino на север, познат у нас с швейцарското си име: Матерхорн. От италианска страна върхът е също така много стръмен, много висок и респектира. Не виждаме почти никакъв сняг по него и това е много хубаво.
Паркираме на безплатно място и се разхождаме из градчето. Всяка къща е хотел в алпийски стил от камък дърво и, с цветя по балконите. Аналог е нашето Банско. Търсим офиса на гидовете, guido del Cervino. Представлява двуетажна къща с широк хол и голямо гише. На стената са закачени стари котки и пикел, а погледа ни е привлечен от голяма снимка на Монт Червино с дългия и неочаквано стръмен тур по ръба – “Cresta del Leone”. Млад висок рус гид ни осведомява, че проблеми с намиране на тура може да имаме над заслона Carrel, при едно влизане в южната стена, известно ми като Mouve pas, перваз, който май не се намира лесно.
Но прогнозата за времето не е добра. Сега навън е слънчево, но се събират облаци, които се тълпят най-много около нашия връх. Днес е вторник, а за сряда, четвъртък и петък прогнозата е облаци и дъжд (сняг над линията на 0°, а тази линия се мести по височина). Лошото е, че над тази линия след валежи се образува лед. Първият изцяло ясен ден е събота, а петък е облачно следобед, но би могло да се планира излизане до заслона по средата на тура. В неделя отново ще има облаци. Когато тук е облачно, горе може да е буря. Така че тази седмица не става за изкачване на върха, за което трябват два хубави дни. Ние оставаме с идеята за възможен опит в петък-събота, защото иначе графикът се обърква. За петък записвам: Изкачване до Ref. Carrel до обед (лифт до Plat. Mar. До там: 1.5 часа до хижа Abruzzi, която сега е затворена заради разширяване.
А утре ще се изкачим до Брайтхорн, приблизително 4160 м, ще слезем в хижа (Ayas), ще нощуваме и може би ще се изкачим до Castor или Pollux. Изкачването започва с три последователни кабинкови лифта, които стигат кота 3480 м (Plato Rosa). Лифтът струва 28 € качване и слизане, а първата кабинка е в 7:30.
Търсим карти и повече информация за върховете наоколо. Купуваме туристическа (‘topomap’ според Иван) на планината около Cervino. Няма гидовници с описания на турове.
Правим кратка екскурзия до околни селища (Antey-Sent Andre и Torgnon) по долината и по склоновете, чиито снимки ни привличат от гърба на картата. Връщаме се от Сент-Андре до нашия бивак горе под Червино, защото Иван си е забравил очилата. Намира ги в ръцете на младо момиче, което тъкмо си тръгва от полянката. Иван яко натиска педала за газта и това ме смущава.
Торгнон е истинско бижу на склон в Алпите, с хубави къщи и чисти улички, с красива църква и приятни хора. На площада баба се е разположила в удобен стол и си е събула обувките. Сядаме, Иван си взема бира.
Старите къщи на това село са мизерни – с тиклени покриви и паянтови стени. Селището се е замогнало, явно от туризъм. Слизаме доволни чак до дъното на долината, където виждаме замък срещу нас, а долу е магистралата и ЖП линията. Зареждзаме бензин за 20 €. Иван за втори път за деня натиска яко педала на газта и аз гледам с боязън, усещайки, че тази кола е увредена силно и ще ни остави насред път. Горе виждам, че колата пуши силно. Изпод капака струи мръсен дим. Иван спокойно обяснява, че е заради изкачването на 2-ра предавка. Отбелязвам, че е хубаво да отворим капака и да проверим какво става, но Иван ме успокоява: „Проблемите на тази кола са дотук”. Това е оптимистичната прогноза, но ние имаме нужда от реалистична преценка, за да реагираме правилно.
При повторното информиране в офиса научаваме, че няма застраховка за спасяване тук, че няма и промяна в прогнозата. Предупреждават ни, че след буря и изясняване има дебел лед, според гидовете и вчера е имало двайсетина сантиметра лед. Доколкото разчирам от описанията, проблемният лед трябва да е на неотнвесните, но и неосигурени участъци по дългата линия на гребена над Grande corde в горната част от тура. А това си е препятствие.
През остатъка от деня се храним на полянка под селището до реката, мием се и лежим на слънце. Спим в колата, аз не съм спокоен, ставам и се разхождам . Под нас има малък язовир, с каквито са осеяни Алпите и както по-късно ще видя, Доломитите. Тези изкуствени езера не само произвеждат ток за селищата, но представляват истински туристически атракции.
Брайтхорн
21.07. Сутринта е мъглива, облачна и нищо не се вижда в 5: 30. Моят телефон е настроен на българско време и ме събужда с един час по-рано. Аз го настройвам за след час, но и тогава е мъгливо и не знам какво да предприемем. Обиквовено побавният и суетлив Иван се разбързва и трескова събира нещата. Щура се наоколо, докато аз съм облегнат кисел на седалката. Той настоява да хванем първата кабинка в 7:30, а аз му напомням, че след първата ще ивма и други. Той вероятно си мисли, че кабинките са нарядко. Нямаме време за кафе, но и аз се екипирам. С хъс и нервност Иван подкарва буса и в 7:25 сме пред лрифта, но не знаем дали ще плащаме за паркинг.
Пред нас първата кабинка потегля, но се събират хора за втората. Купувме си билети и се качваме. С нас са тълпа ученици, очевидно на лятна ски-ваканция. На края на лифтовете виждаме защо. Там, от височина 4000 м, се спускат идеални ски писти. До най-горната станция, на 3480 м, е хижата на гидовете Refujio Guide del Cervino.
От тук тръгваме нагоре по ръба на пистата, а после по хоризонтален, леко наклонен ски-път на изток към билото. На това ниво е скалната глава на Kleine Matterhorn, където свършва лифта от Цермат. След широкото било следва стръмно изкачване. Пред склона си поставяме котките, но не се обвързваме. Иван е бърз и ме изчаква. Бодър и не усеща височината. Скоро сме на върха, откъдето се разкрива вълшебна типично алпийска панорама. На Брайтхорн (4180) сме в 11: 35, точно 3 часа след тръгването от Plato Rosa, 3480 м. За 180 мин – 700 метра денивелация и доста разстояние по хоризонтала.
От Брайтхорн се вижда точно срещу нас Матерхорн, а от всички страни ни заобикалят Алпите с остри черни чуки и снежни склонове, прорязани от чорни пукнатини.
Брайтхорн е с два или три отделни върха, нататък примамва бялата линия с надвиснала над пропаст козирка. Решаваме да направим пълен траверс, разпитваме един гид дали може да се мине през целия гребен, но той предупреждава, че след втория Брайтхорн следват трудни скални форми. Показват ни долу ниско по склоновете хижа Ayas, където трябва да стигнем. Скоро режем ръба на Брайтхорн надолу до седлото и после плавно нагорпе под ръба на козирката се изкачваме до източни връх. Следва невидим отвес и отвъд него остра скална чука.
От това шеметно място се връщаме до седлото и тук се връзваме по настояване на Иван. Имаме уговорка да не се делим в Алпите. Тръгваме по тънка следа надолу, но явно не това е пътеката, защото скоро се налага да преминем първата ледникова цепнатина. Това е съвсем нова форма за мен, макар че съм бил в Памир и Кавказ. Спомням си две-три малки цепки на пик Ленин между базови лагер и Първи лагер, някъде към 3800.
Ледени цепнатини
Надолу ядовете не свршват – напротив, тепърва започват. По „ледника”, както нарича Иван снежно-ледената стена, има участъци с ледени форми, прорязани от цепнатини. „Ако това е ледник, тогава и стените на върховете пред нас, прорямани в най-високите си части от цепнатини, са ледници”, възразявам аз.
Иван е неудържим, инициативен и държи да се следва избора му, който обикновено е неразчетен. Навлизаме в стръмен район с малък лабиринт от цепки и тераси, където избираме посоката и ясменяме според терена. На едно място иван преодолява корниз цепка едновременно и след това ми предлага продължение на запад, а аз виждам шанс на изток. Тъй като той е пред мен, го следвам, въпреки че настоявам да огледаме пътя на изток. Той ме уверява, че ще слезем с ходене, като направим една-две серпентини. Но следва ледена стръвмна стнена. Слризаме с котки,пикели и пълна концентрация, безсмислено обвърани – ако единият се откъсне, и другият отива. Така или иначе, за около час сме под ледената стена близо до „официалната” пътека. По-нататък се вижда колко елегантно и лесно щяхме да слезем на изток по полегат сняг покрай скална кула, но Иван не коментира. Избягва да си признава и не знам дали вижда грешките си, но съдейки поупоритото му настояване за епизод отрпеди 6 години на Мусала, че сме слезли по траекстория различна от реалната, едва ли вижда погрешните си преценки.
Иван няма опит поради простия ф акт, че излиза рядко на алпийски прояви, но това не му пречи да е категоричен и настоятелен в прибързаните си преценки. Не се води, не се съобразява с мен, дори въпреки че съм го измъквал от трудни ситуации, в които той ме е вкарвал при изкачванията ни.
Сега намираме праявилната пъртина. Тя се точи по склона под масива на Брайтхорн, всеки момент рябва да се пречупи надолу в посока къвм хижата. Но се вижда, че линията продължава хоризонтално и дори леко се издига на идток. В този мамент виждаме голяма червена палатка пред нас, заслон на една канара вляво и две момчета, които слизат надолу. Викаме им: Ayas Hut?? И те отговарят – Ja. Стигаме до тях, като изоставяме пъртината. Попадаме в цепнатини, затъваме до кръста и повече. Аз пропадам в невидима цепка, като едва се задържам с лакти и щеки. Търся с крака да зацепя котките назад и напред, но кухината сякаш е без стени. Трудно се измъквам, ругаейки. Виждам една зловеща, широка и дълбока дупка.
Сега се връзвам с Иван, а скоро обединяваме тимовете, връзвайки се на немското въже. Цепките в този район не свършват и пропадаме постоянно. Решаваме да се върнем към “officiale Weg”. Пъхтим нагоре и надясно, като се включвме в пъртината. Продължението е все на иззток. Минаваме покрай стръмните и ронливи ръбове на връх, който изглежда Polux – един от вариантите за утре. Но днес вече шест часа се борим с терена и няма изгледи скоро да стигневм хижата. Утре ни чака в най-добрия случай изтощително бъхтане поне 5 часа обратно към Rosa.
Капан
Немците имат карта на местността в GPS, а нашите GPSи са почти безполезни. Но тъкмо линията в GPSа на Андреас ни насочвакъм капан от цепки, в койтоселутаме около час. Цепките са почти успоредни, но една свършва, заобикаляме я, апеднас друга. Търсим път да я заобиколим.Прескачаме я. Следва трета. Прескачаме десетина пъти, прекосяваме някъде с пълзене. Виждам път надясно с чист снежен склон, и предлагам да заобиколим. Останалите следват линията на GPSа. Така навлизаме дълбоко в лабиринта от цепки, който става все по-стръмен, гъсто нарязан и непреодолим. В същото време небето притъмнява, засипва ни суграшица и почти нищо не се вижда.
Иван изпада в паника и ругае; немците изглеждат отчаяни; аз, който се оплаквам от два часа, че нямам сили, се успокоявам съзнателно и поемам контрал. Веднага насочвам групата нагоре и наляво, към снежния склон, и за някакви си минути излизаме от ледника. Скоро намираме и пъртината и значи сме спасени. Хижата се появява в дъното на фантастичния алпийски пейзаж с небе в сиво и розово, прорязано от гигантски ребра и склонове.
Ние сме мокри до кости. Сваляме котките си навън. Събуваме се в антрето.
“Many crashes”, обяснявам на хижаря (вместо cracks, Иван уточнява: crevasse). Подреждаме котки, пикели и обувки, обуваме чехли. В хижата е пълно. Настаняват ни под покрива, на нари, срещу 15 €. Тук сме сами с Иван. Преобличам се и събирам мокри дрехи за сушене заедно с обувките, гетите и ръкавиците; якето и панталона (макар че са с gore-tex материя. В съседство с главния вход е входът на машинно помещение с бумтящ мотор-генератор. Тук има варел и табло с инструменти. Топло е и е шумно. Подреждам обувки, гети, яке, ръкавици за сушене. Заставам прав и се въртя пред радиатора на двигателя. Не усещам, че са минли близо 30 минути. Суша се успешно и се стоплям. Идва Иван и ми напомня, че тук въздухът е пропит с отровни изпарения.
Навън денят гасне, но могъщите върхове срещу нас са облени в червена светлина. Правим си скромна суха вечеря и отваряме консерви. След това, изсушени и преоблечени, лягаме. По едно време Иван се обажда отгоре: „Цепките се наричат crevets.”
В този час моят партньор намира за най-важно да посочи погрешната ми дума в отговор на моя забележка отпреди часове за r, което той произнася като на български, вместо да отблежи важните за деня проблеми, грешки и изходи.
„Да ти имам нагласата” – му казвам, а той се възмущава. Сънят идва бързо и е дълбок, маар и неспокоен.
Хижа Айас – Червино
- 07., четвъртък. Излизаме от хижата след здрава закуска с хляб и суджук. Поднесоха ни кана с кафе – безплатно. Обувките ми не са изсъхнали, десният ми крак боли още. Екипираме се и се обвързваме. Тръгвааждам нагоре пръв, пъхтя и после стена по едно време на всяко вдишване. „Глухият” Иван се обажда:
- Какво ще раждаш – момиче или момче?
- Момче и момиче – близнаци.
Скоро се оправям и влизам в ритъм. За един час достигаме най-високата точка на пъртината, където тя рязко завива наляво. Виждаме няколко души по склона на Castor. Подсилваме се с мед и шоколад, глътка вода.
Този път нито иедна цепка не препречи пътя ни така, че да създаде проблем. Следвахме пъртината, а тя следваше линия почти без цепки – с две или три заобикаляния.
За 4 часа 45 мин. Стигаме до Refujio Guides, развързваме се и вземаме лифта.
Утре е петък, ден за излизане на Матерхорн! Говоря по телефона с Ани.
Опресняваме информацията си в офиса на гидовете и ни информират за лед нагоре и за лоши условия до края на седмицата. Ние все още сме решени да тръгнем утре, но мен ме лбезпокои ледът на втория ден слвед очакваната буря утре следобед.
Преди вечерята разглеждаме отново машрута и четем описание на изкачването на четирима алпинисти от нета. Казвам, че проблеми ще имаме на дъргия ръб над въжетата до пик Тиндал. Там няма осигуровки, а се очаква лед.
Приготвяме си екипа да изкачваме Матерхорн, аз съм леко разколебан и прегреждам новата прогноза. Утре несъмнено ще има буря. Имаме все пак два хубави дни един свлед друг – вторник и сряда, 27 – 28 юли. Напълно разувно и в рамките на графика, а свободните дни дотогава можем да запълним с доломиттите – имам план Б за вия ферати и изкачвания в районите на Мармолада и групата Села. Правя предложение в тоди дух, макар че съм готов да тръгнем за Матерхорн. Иван, както и очаквам, се навива, защото аз не пастоявам. Стъписва ме коментара му:
„Все едно че са ми отнели близалката”, като отлагаме Матерхорн.
„Това е глас на разума”, уверявам го аз. Нали точно планираме най-сигурните дни за изкачване.
Фатално закъсваме
- 07. Времето е облачно и очевидно не става за изкачване.
Разстоянието до Доломитите не е малко – 250-300 км. „Да се движим по немагистрални пътища – предлагам.
„Ще се движим на метан.”, планира Иван. Разглеждаме „план Б”. Иван се впечатлява от схемата на изкачването на Мармолада по via ferata.
Правим касичка за пътуването – 2 х 50 €.
Лампата със символ за охлаждането свети червено, угасва и пак светва. Иван е сигурен, че всичко е наред, защото е сипал студена вода вчера.
„Явно пак има проблем, щом свети”, „иска да ти каже нещо”, отбелязвам.
Слизаме по серпентините и поемаме по немагистрален път. „Каката” – гласът на GPS-а, ни насочва. Слред 50 км стигаме метан-станцията в Montana D’ora. Едно зареждане е 12 €. Дават ни места на следващи метан-станции, но не са по нашия път – към Милано и Тренто. Задаваме посока Тренто. Наближаваме Novara. GPS-a ни върти по отклонения и извършваме излишен обход. Нсочваме се към Novara за метан.
Тук Иван вижда, че стрелката за температура показва прегряване. Спираме и отклоняваме колата в едно локално разклронение. Намираме се сред поля с яркозелена култура, снимам стръковете.
Чакаме да се поохлади, изваждаме двете туби с вода. След 15-20 мин. Иван отвива капачката и отвътре кипи. Наливаме вода, но свме угасили двигателя след като е оставен да работи само на режим охлаждане. Двигателят отказва да стартира. Акумулаторът явно е паднал. Сега го закъсахме!
След малко по малкия път се задава кола и махам с молба да спре. Искаме ток. Вадим кабелите, човекът ги свързва, двигателят тръгва, но угасва – избухва фонтан и се вади датчика от гърнето на охладителната систевма. Работата е сериозна. Отново даваме ток, за да стартираме, и тръгвъме бавно, насочени към сервиз. На една бензиностанция до Новара спираме. Тук трябва пак да изчакаме, защото градусите са около 110. Дават ми схема как да стигнем до голям сервиз на Lancha. Продължаваме малко по околовръстното, след това слизаме и обръщаме. Насочваме се на север покрай Новара, после на запад, после спираме до един сервиз, но научаваме, че не е това, което търсим. Продължаваме по схемата, влзаме в новара и намираме улицата: “Marie Curie”. Виждаме сервиза. Голям и надежден, със знака на Lancia. Тук са в обедна почивка до 2. Изкакваме на паркинга, но в това вревме пред вратите се образува опашка. В 2пристигат майсторите и шефовете. Вкарваме колата в огромното хале и обясняваме проблема. Те ни обясняват, че нямат време и ни сасочват към друг сервиз (Fiat) наблизо. Човекът от сервиза категорично отказва да прегледа колата, зает е. Насочва ни към друг сервиз в друга част на глада. Близо сме до отчаяние. Тръгваме, но се отбиваме отново в големия сервиз и мболим да ни приемат. Оттам ни насочват към друг сервиз и старият шеф от сервиза държи да се обади по телефона, а после ни води със своята кола до там. Следваме го с Ланчията, която е още в движение.
Там старият моли колегата си да приеме колрата. Млад симпатичен вмеханик гледа под капака и изказва оптимизъм. Иван отново се обажда на собственика на пикапа, но той е скептичен – предзполага, че гарнитурите са отишли. Механикът обещава, че ще направи нещо, колкото да се приберем до България. Много сме притеснени и вече виждам тоталния провал на пътуването, неразрешимостта на ситуацията с колата, търсенето на хотели и места за спане за няколко дни в най-добрия случай. Надяваме се на чудо и двигателят да е добре. Но след като опитват да сменят гърнето, а после момчето закрепва със скоч и свински опашки датчика в гнездото, налива вода, пускаме двигателя и водата веннага завира, тогава механикът разперва ръце: “Guarnicioni!” – гарнитурите. Ремонтът е сложен и той категорично отказва да го направи. „Ще отнеме много дни, седмица”. Отказва лечми да вземе пари за опита за ремонт. Аз му казвам, че моята кола в България със сащия проб е била ремонтрана за един ден. Насочваме се обратно към големия сервиз. Аз питам за автовоз, което изглежда единственото решение на проблема с колата. Човекът не знае.
Отправяме отчаяни молби за ремонт на двигателя. Учтивото момче от гишето на приемната, което отдеве носеше мюсюлманска роба, ни дава една доста оптимистична цена за материали (гарнитури): 150 € и работата – около 5-7 часа. Но шефовете охлаждат ентусиазма, описват сложността на ремонта и закръглят цена около 3000 €, „колкото струва сачата кола”. Сега е ясно, че ще се наложи извозване на колата с автовоз. Иван разсъждава на глас „колко ще ни излезе”. Аз се ядосвам, защото не съм докоснал педалите на колата. „Приеми веднъж в живота си отговорност! Да не се карпаме тук.”. Обсъждаме репатрирането. До Милано автовозът ще е 300 €, а и там какво ще правим? Изведнъж шефът се сеща, че има познат българин с автовоз и ни свързва. Дава ви слушалката. Объркан, питам: „English”? Отговаря ми глбас: „Нали сте българи?”. „Давам ви собственика”, казвам аз, и подавам слушалката на Иван, да си разговаря като отговорен за колата.
Иван оживено разговаря и става ясно, че Красимир (така се казва човекът) може да качи колата до България, а и да ни извози до Милано за автобус до София. Хората от сервиза се съгласяват колата да остане на паркинга дори седмица до вземането й, а ние да пренощуваме тук – утре човекът ще ни вземе. После се оказва, че утре Красимир пътувал до летището и до България, и ние трябва сами да се доберем до Милано.
Паркингът опустява и слънцето ни изгаря – сами със сазнанието дза огромен провал и скъпо връщане. Аз съм съкрушен относно провала на експедицията, пропадането на мечтата Матерхорн и съм много сърдит на Иван за безотговорното каране. Иван за пореден път разговаря с Краси, предлагат ни резервация за автобуса в неделя в 9 за 90 €. „Добре, отлично” – казвам аз. Пишем имената си на латиница по смс. По време на разговора му аз му отправям реплики: „От коя автогара тръгва автобуса”. „Къде ще прекараме в събота нощта?”. Иван ме възпира с ръка, докато говори, което ме ядоства и му извиквам: „не разговаряй по този тъпашки начин с мен!”. „А ти не ми говори така!.
Предлагам на Иван да прекараме тук и двете нощи. Той казва, че нали трябва да остави ключа на хората от сервиза и няма да имаме достъп до колата. Обяснявам му, че е равносилно – няма да имаме кола независимо дали ще нощуваме тук, като си вземем нужниья багаж, или в милано. Знам на гарата в Милано какъв хаос е, нявма да можевм да мигнем. А тук сме на спокойствие, има зелени площи, удобни за бивак.
Между нас се настанява напрежение. Иван отива да провери в четвъртия сервиз, в който бяхме изпратени от втория, „за всеки случай”. Бави се и му пускам смс. Скоро идва и ме пита дали мога да поема поне половината от цената на репатрирането – 200 от 400 €.
„Защо да поемам разходи, Иване? Докоснал ли съм волана или педалите на тази кола, причиних ли и нещо”. Иван отговаря: „А аз причиних ли и нещо?” (!) Това поредно непризнаване на грешка ме вбесява: „Да! Причини това, че сме тук. Провали цялата експедиция, която ми струваше толкова пари, а сега иска да му плащам и магариите!”.
Отивам на разходка и търся зеленчуци и плодове. В големия МОЛ няма хранителен магазин. Иван ме осведомява, че тук, в автокъщата към сервиза, се продават „чисто нови коли за 3500 €. Отивавм да видя: става въпрос не за цена, а за някакво “sconto”, отстъпка или лизингова такса.
Вземам си нещата за преподреждане на багажа. Правя си вечеря. В главата ми е хаос и мозъкът ми пулсира в безсилно напрежение. Така ири иначе, ще решавам окончателно сутринта.
Нощта започва с атаки накомари, аотивам на два пъти до колата, където Иван се е настанил за спане, и търся репелента. На третия път го питам дали е виждал флакончето, той ми го дава и заква, че това е било в колата, а аз го взех от софия специално за бивакуване. Питам го дали иска да се напръска, защото ще го взема.
Напръсквам се обилно и течността скоро свършва, а комарите не свършват. Но все пак не ме хапят. Свит в спалния чувал, вадя книга за четене и си светя с челника. По някое време идва кола, човек от сервиза ме поздравявау влиза в халетоу излиза с кола и тегрлена от нея яхта. Човекът е с жена. Мисля си, че той използва чужда яхта за уикенда, оставена тук от клиент или на шеф.
Не мога да заспя. В главата ми се оформя план. Утре да си взема необходимия за катерене (изкачване) екип, нещата за пътуване и да тръгнас влакове и автобуси към Доломитите. Това ще ми спаси поне част от проекта Алпи-Доломити (план Б).
Тъкмо съм заспал, и усещам струя вода върху себе си. Какъв е този дъжд изведнъж, при ясно време? Излизам от спалния чувал, а струята удря чувала и надуваемия матрак. След това изчезва, но идва от другата страна. Тогава виждам, че работят струйници за поливане на зелената площ, явно включвали автоматично в 4 сутринта. Гол съм и правя прибежки като някой побъркан от храст на храст, в полусън, удрян от струи студена вода от три страни.
Постепенно се съвземам и премествам бивака в друга площ извън сервиза.