(2 votes, average: 5,00 out of 5)(НОВЕЛА от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)
Денят на Титан беше дошъл преди eдин земен час. Утрото не беше ярко, но всичко се виждаше добре. Небето беше огнено, в нюанси от светло оранжево до керемидено. Слънцето блестеше като кръгла звезда с бял ореол. Нависоко плаваха рехави синьо-бели облаци. Сатурн с наклонените пръстени се открояваше на север. На запад блещукаше Рея. Камерата със софтуер изсветляваше гледката и усилваше контраста. Релефът напомняше пустиня с дълги успоредни дюни: пясък не от песъчинки, а от гранули. Под този слой планетата е ледена и студена отвъд земните представи.
Ева и Алекс седяха удобно в кабината на летящия всъдеход. Алекс пилотираше. По прозрачния купол се редяха данни за локалното време, координатите, срокът и таймингът на мисията, линията на маршрута. Денонощието тук е равно на 16 земни, но нощта се изключва като време за работа – пълна тъмнина. Срокът на мисията беше един ден: осем земни денонощия или 192 часа. Целта бе Сотра Патѐра – дълбок кратер до планината Дум Монс – да проникнат в него, да пуснат робот, да го изчакат и да се върнат в станцията до залеза. Термометърът показваше –182 градуса по Целзий. Двамата бяха облечени в меки термоекипи – специална разработка за Титан. На главата си носеха шлемове с прозрачни маски, камери и сензори. Бели и синкави метанови облаци се носеха тихо в прозрачното азотно небе. Оранжева мъгла талини прииждаше от скрита долина. Днес дъждове не се очакваха в района.
Титан беше земна мечта за извънземен живот, за контакти и заселване. От всички планети и спътници в Слънчевата система само той прилича на Земята: твърда повърхност с планини, равнини и морета от течен метан. Напомня на Земята отпреди живота. Има атмосфера от азот с малко етан и много вода под повърхността. Гравитацията е комфортна – една седма от земната. Атмосферата е плътна и налягането е по-високо от земното. От време на време падат дъждове на едри капки, които попиват в пясъка. Има ден и нощ и годишни времена. В дълбините на сто до триста километра трябва да има океан от вода с малко амоняк. Топъл океан, около –20 градуса, който обещава живот.
Пред очите им на самите маски светеха цифрите за телесна температура, пулс, кръвно налягане, нужни калории, оставащ кислород и хранителни запаси. На терен използваха сгъстени храни във вакуумирани порции. Кислородът бе близо до течната си фаза и се смесваше с азот от местната атмосфера, след което се загряваше от ядрени батерии.
Отвъд тази пустиня щяха да стигнат целта – ледената планина с дълбок кратер. Носеха се над дюните, осеяни с ледени късове и дупки. Вдясно се издигна ниска ерозирала планина. След два километра вляво се появи хълм, а до него езеро от метан. Алекс следваше линията, очертана на навигатора.
Мисията целеше проучване на кратера Сотра, дълбок 1700 м и пускане на робот в гърлото му за проучване в дълбокия океан за местни форми на живот. На земята беше 2051. Отдавна Титан бе станал цел и надежда за извънземен живот. Стотици радари и телескопи бяха насочени към далечното оранжево кълбо. Изпратени бяха няколко апарата за геологични, химически и екзобиологични изследвания. Титан беше посетен няколко пъти от станции със сръчни изследващи роботи. Проектът Драгонфлай приключи негативно. Летящата машина, подобна на хеликоптер, донесе много образи и проби. Живот не бе открит – само най-леки аминокиселини. Роботите Спай не донесоха данни от океана: и двата пропаднаха в кратера.
Началото бе поставено в далечната 1997 със станцията Касини и модула Хюйгенс, закрепен на корпуса ѝ. След седемгодишен полет Касини влезе в орбита около величествения Сатурн и приближи оранжевия диск на Титан. От него се отдели дискът на спускаемия модул. В полета си през 1000 километровата атмосфера апаратът засне планински ридове с черни мрежи на реки от метан. Касини наблюдаваше планетата, включвайки инфрачервения и ултравиолетовия спектър. Оста на въртене на Титан е наклонена и затова има годишни времена. За пръв път извън Земята бе открита течност на повърхността, планини, реки и eзера. Титан има атмосфера: азот и малко метан.
Хюйгенс бе записал шума на вятъра – бученето звучеше напълно като земно. Кацна на равна пясъчна пустиня, осеяна с ледени късове. Лед не от вода, а от органични гранули. Атмосферното налягане се оказа съвместимо със земното.
Десетки екипи се заеха с анализи на данните. Орбитата на Титан беше неправилна. Гравитационните аномалии бяха обясними с огромна маса течност под леда. Така се обясняваха и вулканичните форми на планетата. Вулканите могат да бъдат пробити само от течност с високо налягане. Това е най-вероятно вода, която амоняк може да поддържа течна при десетки градуси под нулата. Надежда за проникване под дебелия лед бе криовулкан до малка планина. Нарекоха я Дум Монс по Толкиновата Mount Doom, а кратера: Сотра Патѐра по норвежки острови и античен съд.
Последният полет откри още удивителни неща. Потресаващи бяха флаерите – летящи облачни тела. Променяха формата си и се носеха някак произволно. Някой ги нарече smart clouds (умни облаци). Утвърди се името flyers (летачи). Дали не бяха живи? Уви: не бяха организми и в тях нямаше клетки. Тук нямаше вируси, ДНК и РНК, нямаше и протеини, нито съставките им. Флаерите бяха неуловими за познатите техники, а и бяха рядкост. Спектралните анализи не намериха в тях никакви биомолекули. Заключението беше: клъстери от типа на течните кристали.
Доктор Алекс Хол се беше посветил на екзобиологията. Вече десет години се занимаваше само с флаерите. Алекс пилотираше над жълтата пустиня и мислеше. Всички познати планети и спътници изглеждат отчайващо мъртви. Но как би изглеждала Земята в очи от чужди светове? Чист плод на въображение бе хипотезата му, че на Титан има безклетъчен живот. Живот не от нуклеинови вериги и белтъчни фигури, а от апериодични кристали от малки молекули.
Екзотиките за протоживот до една се оказаха кухи: висяха без реални данни. Но трябваше да има път от неживото до клетката. Нима това бе единственият път? Алекс не мислеше така. Това, което прави живото живо е организацията – динамична подредба, която извлича енергия от средата и я използва за синтез на самата себе си. Тя спонтанно се разпада и се синтезира отново.
Земните форми на живот сноват невидими, никнат и растат, плават и пълзят, пъплят и ходят, скачат и летят. На планетата Титан нямаше нищо, което да расте, пълзи, ходи или да лети като птица. Нито едно същество и нито една жива клетка. Нито вирус, нито сложна аминокиселина. Имаше малко флаери – меки мехурести форми, които се носеха насам-натам. Анализите не показаха в тях нищо живо. А животът не е просто динамичен ред: той поражда сетивен свят. Всяко същество го има. Целият пъстър и шумен свят, който намираме всеки път при събуждане.
Алекс с екипа си в Тexas A&M бе симулирал много варианти на организми. Нямаше начин да симулира жива форма без геном и протеини. Първите носят инструкциите, а вторите вършат работата в клетките. Това изключваше Титан като населен свят.
Тогава той загърби биологията. Един по един стълбовете падаха: организъм, клетка, вирус, геном, еволюция. Виртуалните модели включваха все по-пълно условията на Титан: ниската температура, азотната атмосфера и спонтанната химия на планетата. Алекс следеше и други екипи. Сара Клейн синтезираше въглеводородни фигури на основата на метана и азота. Нито една от тях не се възпроизвеждаше и не обменяше енергия. Алекс правеше нещо съвсем друго: модели на безклетъчни „същества“ от Титан и техните „светове“. Той пишеше кодове и правеше симулации: устройства, функции и поведения. Проиграваше много варианти и някои от тях изглеждаха реални. Оказа се, че те не се организират без „операционна система“. След две години екипът имаше няколко виртуални модела на квази-геном от Титан. Той управлява извличането на енергия от метана и азота в квази-организъм. Отпадъците се изхвърлят. Квази-геномът не трябваше да е фиксиран като генома в ДНК. Така се обясняваше, че такива „същества“ могат да променят формата си.
Алекс допусна решаваща роля на слабите връзки между атомите, отвъд химията. Онези връзки, които в дълги серии свързваха полимерните вериги и извайваха специалните сгъвки и сглобки. Нещо като малките „зъби“ на циповете. Такива връзки можеха да строят цели квази-организми от течни кристали със специфични и променливи форми.
Екипът на Алекс разработи и варианти на безклетъчен живот във водна среда, обогатена с амоняк. Водата като среда и изобилен ресурс трябваше да се включи в самите живи тела като среда за пренареждане. Принципът беше: абсорбиране на енергия от амоняка, ре-синтез на органични форми, управляван от квази-геном и изхвърляне на отпадъците от метан и етан.
Следващият етап беше феноменологията. Какво може да изпитва същество без клетки, тъкани и органи, а значи и без мозък, във водната и метанова среда на Титан? Сетивности от този клас бяха недостъпни за нашата фантазия. Алекс просто разшири земните: зрение отвъд спектъра на всяко земно зрение, слух отвъд ултра и инфра честотите, вникващо обоняние и тотално осезание. Тук ученият спекулираше почти на сляпо.
Накрая Алекс разработи софтуер за детекция на квази-организми на Титан: атмосферно зависими на повърхността и водно зависими в океана под ледената обвивка. И в това нямаше и частица яснота по питането: „А как са възникнали?“
Корабът излетя от космодрума на остров Мерит във Флорида през лятото на 2047 година. Екипажът беше от двайсет и двама – жени и мъже. Всички бяха здрави и тренирани топ специалисти в своите области: астрофизика, геофизика, органична химия, екзобиология. Имаше невробиолози, лекари и дори психолог.
Ева Шуорц, висока блондинка с атлетично тяло и спортни навици, беше невробиолог и „екзо-психолог“. Споделяше очакванията на Алекс и най-странните му догадки за чуждите живи светове. Имаше своя мечта – да се изкачи на ледения Дуум Монс: вулканичен конус, който стърчеше до кратера Сотра.
Двамата с Алекс се бяха запознали още преди подготовката. Бяха катерачи и направиха серия изкачвания в Йосемити, Алпите и Антарктида. Те особено се сближиха на кораба. Алекс Хол, двуметров брюнет, беше заклет ерген на 42 и не допускаше близост, която да застраши свободата му. Ева беше приятел и партньор, но постепенно стана най-близкото му същество. Двамата запълваха хиляди свободни часове на кораба с нови търсения. Свързваха ги въпроси: „Как да разпознаем поведение на същества отвъд земната биология? Каква информация могат да извличат те? Какво би изпитвало едно същество без сетива? Дали флаерите бяха живи и интелигентни? А можеше ли нещо да е неживо и все пак сетивно?“ Двамата често се усамотяваха и без научни мотиви.
След четиритригодишен полет бяха пред блестящия Сатурн с плоските му пръстени, установиха се на орбита и после се насочиха към оранжевия спътник. Кацнаха с голям модул на равна повърхност в района на Сотра Патѐра: планина с объл конусовиден връх Дуум Монс, висок 1650 метра, и кратер до нея, дълбок 1700.
Ето я и самата Сотра, на един поглед разстояние. С всъдехода – дотук. Нагоре всяко кацане бе невъзможно. Планината се издигаше рязко, широка петдесетина километра, с няколко разпръснати върха и дълбоки долини между тях. На Дуум Монс нямаше кратер. Дълбоката над километър и половина дупка беше до самия връх, на запад от него. Големият въпрос беше: достига ли гърлото ѝ до водния океан, или с времето се е образувала ледена тапа? Или пък изобщо няма океан под леда? Това не можа да се установи в двата опита с летящи роботи-сонди.
Изстреляните интелигентни сонди Spy 1 и 2 не се върнаха и не потвърдиха, че дълбоко надолу има огромен океан от вода с амоняк, който я поддържаше течна. Но те предадоха важни нови данни: температурата се покачваше надолу и беше стигнала –72 градуса на дълбочина 1500 метра, където Спай 1 „умря“. Най-вероятно се беше разбил или потънал без следа. Кратерът беше проучен добре до самото гърло. Теренът му беше почти сплесната фуния, с две широки и две тесни стени, леден, със сиви и жълти петна. Налагаше се слизане на хора. Добре екипирани и силно мотивирани доброволци. Спай 2 също не се върна, но предаде данни за вода в гърлото.
Ева и Алекс бяха заредили екипите и раниците си с най-необходимото: кислород в течно състояние, вода и храна във флакони, катерачен инвентар и робот най-нов модел, Спай 3, управляван от изкуствен интелект. Роботът представляваше компактна сфера с много сензори, камера с обективи, двигател с дюзи за плаване и летене. Имаше подвижни щипци, колектор за проби, компютър със симулатора на Алекс и огромна дигитална памет.
Мисията включваше спускане в кратера възможно най-дълбоко и пускане на малкия робот. Роботът следваше да проникне в гърлото, да стигне ако може до океана, да събере данни и проби, да запише достъпна информация за наличието на живот и да се върне с реактивните двигатели с навигация. Тъй като досега роботите изчезваха още преди проникването, пускането му трябваше да е на място – пряко в гърлото. В плана не се допускаше риск отвъд оцеляването. Но никой не можеше да предвиди коя ситуация носи смъртен риск. Не беше много ясен микротерена във фунията. Данните показваха твърд лед, който надолу се размеква със затоплянето.
Напред беше платото на кратера, вдясно блестеше ледения връх, а наоколо се издигаха и спускаха малки върхове и долини. До самия ръб оставаха два-три километра стръмен терен, осеян с дупки и ледени късове.
Ева и Алекс стояха сами на чуждата планета: чужда до нелепост и все пак най-близка до родната Земя. Обсъдиха терена и техниката на придвижване: с котки за лед, но без въже. Избраха по-стръмна ивица по склона, но по-достъпна и безопасна, почти без ями. Очертаха линията на навигаторите. Поставиха алпийски котки на обувките, метнаха раници на гръб и се заизкачваха по склона. Стъпваха предпазливо по мекия пясъчен терен. Заобикаляха ледените късове, заоблени от дъждове и вятър. На полегато гладко място Ева направи пробен отскок – тя тежеше тук не повече от 10 килограма с товара си. Приземи се на пет метра напред. Залитна и трудно запази баланс. Задъха се и усети недостиг на синтезирания в ход въздух.
Алекс я смъмри шеговито и я последва по пясъка, който тук беше по-тънък и често стъпваха по гол лед. Тя погледна датчика за синтетичен въздух – в норма. Числа показваха всяко отклонение от оптималния режим: дишане и пулс, моторна активност и мозъчни функции. Двамата общуваха почти като на Земята, с радиовръзка и заснемаха по избор онова, което виждаха наживо. Ева се израдва на костюма с шлем, разработен за Титан. Двамата влязоха в ритъм и плавно набираха височина. Алекс се огледа. Облаци наблизо нямаше, но от юг идеше тънка оранжева мъгла. Мъглата не беше спокойна, кълбяха се и кипяха облачета. Отново потръпна от това, че са съвсем нелепи тук, на милиард и половина километри от родната Земя.
Програмни симулации на възможни същества – малко полза на терен, – мислеше Алекс. Но хипотезата за същества от молекулни структури със слаби връзки и без сложна химия трябваше да се провери. Как? Досега по въпроса имаше само спекулации, защото „живите облаци“ бяха напълно недостъпни за контакт, сливаха се с неживите и бързо изчезваха в мъгли. Почти невъзможно от физична гледна точка, но и една клетка е съвсем невероятна. И двете вероятности клонят към нула. Животът е невероятен, както и да го мериш. А интелектът? “Smart-clouds” сякаш се насочваха. Няколко снимки показваха флаери около върха и кратера, влитане и излитане, но това не значеше, че са интелигентни, че са живи и че проникват до океана там долу. Никога досега флаери не бяха идвали до базата, нито до всъдехода. „Идвали“? Неща без клетки и органи? Ако са живи, как да го потвърдим? Как се възпроизвеждат сами? Как се поддържат срещу спонтанния разпад? С какво се изхранват? Неизвестно: виртуалните модели не даваха реална картина. Изглежда, че отделят метан и етан.
Спекулациите и симулациите на Алекс относно летачите бяха запълвали хиляди часове пред компютъра. Колегите му астробиолози не ги вземаха на сериозно. За тях живот отвъд химията с ковалентни връзки и дълги полимери, отвъд информационни и функционални молекули, и особено отвъд отбор и еволюция беше изключен. Дефинициите на живота не изясняват нищо принципно, а реалната разлика между неживо и живо не се вижда ясно. Алекс имаше и няколко съмишленика. Така или иначе хипотезата трябва да се провери, а програмата за детекция на форми на живот беше приложима и обещаваше пробив. Стига да проникнем в „океана“…
Алекс се задъха и осъзна, че склонът се е изправил до 45 градуса. На едно триметрово прагче се наложи да използва айсбал. Ева го следваше на няколко метра. Тя го настигна и попита дали да се обвържат. Още нямаше нужда. Чуваше дишането ѝ, преплетено с неговото, на фона на мъртвата тишина. Двамата забиваха котки и ръчни остриета по ледения склон, който се изправяше. „Ледени ръце“ с удобни дръжки и клюнове като на хищни птици. Познати действия, които те поддържат в тази пустиня. Странен скърцащ звук идеше рядко от ледените форми. Пориви на вятър раздвижваха облаци, мъгли и подвижни късове. И нищо друго.
Само за секунди хоризонтът отново се откри. Ръбът на кратера се извисяваше сякаш току над тях, но реално беше на километър – плосък и блестящ. В този миг нещо изсвистя и Алекс повдигна поглед. Малко синкаво облаче се стрелна високо над тях. Двамата се спогледаха, очите им блеснаха. Спряха и проследиха тялото, което се изгуби в мъглата на юг. Мъглата напредваше към тях. Облаци се кълбяха и пръсваха като мехури. Кипяха като пяна, която скоро ще ги настигне. Дуум Монс се издигаше вдясно с блестящи синкави стени, но оранжевата мъгла го поглъщаше. Конусът му плаваше в нея като гигантски айсберг.
Мъглата не беше особен проблем, защото имаха силни осветители и коригиращ софтуер. Проблем беше евентуалният дъжд. Дъждовете тук падаха на едри капки, понякога като орех, и изчезваха в пясъка. Такива валежи щяха да забавят мисията и да променят терена. В тях имаше всякакви въглеводороди, включително цианиди. И навярно неизвестни химикали, които да повредят костюмите им. Не се виждаха естествени прикрития от дъжд. Планът включваше след изкачване най-горе да се построи бивак за многократно връщане. Приютено от дъждове леговище. Носеха и лека палатка, но само за инцидентно ползване. Трябваше им естествено прикритие – някаква ледена кухина.
Наклонът достигна 55 градуса. Алекс отново огледа панорамата. Турбуленциите бяха в рамките на типичното. Не се задаваше буря. И все пак астронавтът беше неспокоен. Не можеше да се отърси от впечатлението, че е въвлечен в симулация. Привичните действия в тази крайно непривична среда създаваха остро чувство за нереалност.
– Време е да се обвържем, – предложи Алекс. Ева кимна. Тя му имаше пълно доверие по ледените склонове и скалните отвеси. Извади стометрово тънко оранжево въже и го разгъна частично. Двамата си сложиха катерачните седалки. Алекс окачи инвентара за катерене: ледени клинове и примки с карабинери. След пет минути той беше готов да поведе в първото си истинско катерене на Титан!
Катеренето с добре наточени остриета по ледена стена с отвесни прагове беше истинска наслада тук, където всичко беше по-леко. Усилията бяха малки, движенията бяха точни и координирани. Пасажи, които на Земята изискваха крайно напрягане, тук се преминаваха с лекота и наслада. Нагоре ставаше все по-стръмно. Оранжево небе наляво и надясно и съвършен светещ сегмент от пръстените на Сатурн, отрязан от тъмния ръб на върха. Ева за миг се разтвори в неземния пейзаж и потръпна. Двамата се движеха в пълен синхрон и тишина.
Тогава Алекс чу отново познатото свистене. Този път откъм гърба. Той се извърна рязко и за малко да загуби равновесие. Задържа се на забитите остриета. В миг замръзна, защото осъзна, че това нещо ги наблюдава. Не беше същество с очи, нито машина с камери. Не се виждаха нито крила, нито дюзи по триметровия овал. Но той застина за няколко секунди зад тях. По гърба на астронавта премина тръпка. За Алекс нямаше съмнение, че флаерът ги изследваше и щеше да предприеме нещо. „Това ако не е живо, аз съм идиот!“, произнесе Алекс с надежда да смекчи шока. „Какво пък – нали това очаквах!“
„Балонът“ се отклони рязко и се изстреля към мъглите. Алекс погледна надолу към Ева. Тя стоеше на ледена площадка и държеше въжето, което му отпускаше. Двамата се гледаха замаяни. Не намериха какво да си кажат. Алекс усети треперене в прасците си, беше забил и двете котки в почти отвесен лед. Той пое въздух и се фокусира: трябваше да продължат. Мястото не беше за дискусия.
Метанът, CH4 – най-простият въглеводород, е в изобилие на Титан, въпреки че влиза в реакции в огромни количества на около километър нагоре. Азотът, N, е много повече. Метан и етан, C2H6, се намират в течно състояние само в тясна ивица от студ между 160 и 182 градуса под нулата. Метанът попива в леда. Ледът се насища и след това метанът се събира като езеро или се изпарява, ако е по-топло. Нещо като водата на земята. Има облаци от метан и етан, от които вали, текат потоци и реки и се вливат в езера с брегова линия и заливи като на Земята.
Още преди век биолози пробваха биосинтез от метан и етан, азот и амоняк. Индийски биохимик беше създал 200 органически съединения. Американка беше получила виртуално азотни бази от Титановата химия. Откриха прости форми на живот на самата Земя – протобактерии дори в асфалта: животът и без вода е факт. Астробиолог беше допуснал невъобразими за нас същества, подобни на листове с кукички за захващане на храна.
Епохата на зелените човечета и хищните чудовища беше праистория за екзобиологията. Но стремежът да търсим същества с ДНК, РНК и протеини беше дълбоко вкоренен. Извън организмите на самата Земя обаче нямаше нито аминокиселини, нито нуклеотиди – елементите на живота.
И все пак има нещо универсално за живота: организацията. Само организирани тела абсорбират енергия, синтезират се отново и отново и отделят ентропия. Само работни процеси можеха да намалят ентропията и да задвижат енергията в обратна на хаоса посока. Алекс не беше доволен от това обяснение. Защото възникването на свръхсложни организми, които просто завихрят енергията, някак е… лишено от смисъл. Алекс беше убеден, че животът има смисъл и това беше светът, който излъчва всяка форма на живот.
Алекс катереше машинално, беше овладял терена. Отново и отново се връщаше към догадките си. Главата му кипеше от появата на онзи флаер. Със сигурност те се насочват с някаква механика на синхронни потоци и изглежда наблюдават: извличат информация. И още нещо: те май наистина променят формата си. Същества отвъд представите за биологичен вид. Но ако те не са определен вид, а могат да се трансформират, то еволюцията няма място! И какъв би бил техният сетивен свят? Той потръпна от представата за свят, който се променя заедно с телесната промяна. Местните изглежда нямат „видове“, „родове“ и цялата таксономия, позната ни от земния живот. Тогава отпада и естественият отбор. Остава обаче адаптацията.
Ако флаерите нямат органи, то те нямат и мозъци. Телата им може да работят като динамични молекулни клъстери, които се преподреждат. В атмосферата те бяха летачи, флаери, но ако проникват там долу във водата, възможно е да стават плаващи форми, суимъри. Светът на суимърите трябва да е различен от този на флаерите. Сетивните форми тогава варират, не са фиксирани като при нас. Флаерите нямат очи и уши, а променливи канали за сетивност от различни видове.
Какво, по дяволите, бяха тези флаери? Бяха наречени така, просто защото „летяха“ в гъстата атмосфера. Навярно излитат високо, ако им трябва бензол или ацетилен, които се намират в горните слоеве. Появяват се рядко и изчезват бързо, като призраци. Всеки опит за проникване в тях беше срещнал непреодолимата преграда на външния слой. Не беше кожа или мембрана, не беше и силово поле. Съставът беше от здраво свързани нискомолекулни съединения на водорода, въглерода, азота и кислорода. Тази информация беше получена от дистанция. Нямаше никакви техники за контакт с летачите.
Дискусии за флаерите пламваха, горяха и угасваха след всяка нова информация и догадка. Например нещо поддържаше огромните количества метан на Титан, въпреки включването му в масивни реакции. Ацетиленът пък сякаш изчезваше близо до повърхността. Изглежда флаерите „се хранеха“ с ацетилен и отделяха метан. Науката търси първо по-прости обяснения. Доминираше тезата, че флаерите са органични клъстери с известна автономия и спонтанен обмен със средата. Тя се потвърждаваше от всички оскъдни наблюдения. Но какво значи „известна автономия“? Оказва се, че флаерите променят скоростта и посоката си, като при това се сплескват или огъват. Има ли неживи тела с подобна автономия? Защо да няма? Според друга хипотеза флаерите са машини, построени от интелигентни същества от океана. Без потвърждение за такива същества и при пълна неяснота за какво служат, и тази теория висеше.
Третата идея беше невъзможна: флаерите са живи същества без клетки, без геном и функционални биомолекули като протеините. Несъвместимо с всяка форма на живот: позната и непозната. Все пак тезата имаше подкрепа. Алекс беше основният ѝ автор и от години я развиваше. Негово творение беше симулаторът, който беше създал виртуални модели на живи форми отвъд всички познати. Живот без живи единици, без геноми и без възпроизводство в поколения. Живот без видове, отбор и еволюция. Живот без телесна конструкция, без органи и без сетива. Жива форма без форма! А идваше ли смъртта за тях?
Всички данни за флаерите бяха снимки и видеа, спектрални анализи и радарна графика. А преди малко флаер беше спрял зад тях и ги бе огледал. Просто усещане… Какво значи тук „оглед“ и как може нещо да те наблюдава без сетива и уреди?
Що за жизнен процес можеше да има без всичко това, което прави живото живо? Живото извлича енергия и информация и се ре-синтезира срещу ентропията. Дотук няма нито геном, нито еволюция, нито видове и органи, няма и клетки. Алекс допускаше, че летачите изтръгват енергия и информация, за да оцеляват и следователно имат метаболизъм и адаптация. Възможно е да се хранят с ацетилен и да отделят метан и етан, които намаляват високо горе в атмосферата. Там кипят синтези и разпади, метанът се включва в по-сложни съединения или се разпада на въглерод и кислород, а долу се получава и вода.
Никой флаер досега не бе показал „интерес“ към нищо, изпратено тук от хората. Флаерите бяха неизвестни, неуязвими и непроницаеми.
Алекс не усети кога въжето се опъна, върна се две стъпки надолу, удари няколко пъти с острието в леда и получи малка площадка. Той стъпи комфортно, завинти титанов клин, осигури се, завинти втори и прокара въжето към Ева. Изкачваха се вече часове по ледения склон. Погледна напред. Ръбът на кратера трябва да е на не повече от двеста метра. Нагоре беше почти отвесно.
Засега всичко беше наред с телата, шлемовете и термокостюмите. Въздушният апарат работеше безотказно. Алекс внимателно свали раницата – роботът беше в нея. Фиксира я на клин и извика към Ева да тръгва. Усмихна се: що за робот, който трябва да домъкнеш на гръб до мястото на работата му. Нямаше как: досега роботите не се справиха сами – нестабилност в последната фаза.
Роботът Спай 3 беше усъвършенстван и всестранно тестван. Освен двигателя, камерите и другите познати части имаше изкуствен интелект – един човешки умен „флаер-суимър“. Можеше да плава и лети, да прониква в течна среда, а със сензорите си и в дълго гърло. Спай 3 трябваше да проникне в гърлото, ако има такова, да намери излаз към океана на стотина километра по-надолу, да изпълни програмата си за проучване и да се върне. Ако има път. Спай 2 беше стигнал дъното на кратера на 1500 метра под ръба: вода с амоняк при – 35⁰. Имаше и кадри от тъмното дъно, но секунди след това беше изчезнал.
Затова Ева и Алекс бяха тук и пълзяха по ледения конус.
Ева дойде усмихната и пое водачеството. Последните стотина метра бяха чист натечен лед. Двамата се озоваха на облия ръб на кратера. Оставаха над 160 часа до края на деня. Ева и Алекс се прегърнаха. Беше страхотно като след изкачване в Алпите и в тези секунди двамата бяха забравили мисията. Изкачване на криовулкан на Титан при космически студ. Бяха на ръба на патѐрата Сотра.
Пред тях зейна дълбоката яма с ледени стени, позната от много снимки и видеа. Кратерът беше четвъртит, с обли ръбове. Двете широки по километър стени една срещу друга се спускаха плавно и после шеметно към невидимото дъно. Вдясно се извисяваше леденият Дуум Монс. Върхът не се виждаше, загърнат в облаци. Надолу планината потъваше в оранжево море. Мястото вземаше дъха. Двамата мълчаха и гледаха. Алекс включи вградената в шлема камера. После докладва в станцията: първия етап на мисията изпълнен. Следваше по-трудният втори етап. Екипът трябваше да прецени дали може да свали робота и да го пусне след проучване на самото дъно.
Двамата огледаха ледените стени на бездната с усилване на видимостта. Дъното тънеше в кафява тъмнина. Ако има тънка кора там, екипът можеше да я пробие. Затова втората фаза на мисията бе слизане и фиксиране на дъното, първи наблюдения, установяване дали има дълбоко гърло и безопасно пускане на робота. Спай 3 бе построен и програмиран за продължително проучване и можеше да се повика обратно с вълнов сигнал. Имаше и аварийна програма за връщане.
Крехка машина за мисия с огромна важност. Роботът трябваше да донесе най-ценната информация за Титан, събирана някога: състав, размери, температури под ледената кора, геофизичен анализ, течности и твърди структури, химични процеси, и най важното: наличие на живи форми. Те следваше да бъдат заснети, да се запише всичко възможно за тях и да се съберат проби, ако е възможно. Симулаторът щеше да ги тества и реши дали са живи. Аналогични данни следваше да се съберат за артефакти. Информацията можеше да се изпраща към екипа, ако средата позволи. Алекс и Ева следваше да получават картина и сигнали от Спай 3 и при изчерпване на задачите или опасност да го извикат обратно.
Двамата трябваше да се спуснат по стената до гърлото с алпийска техника. Авариен вариант беше спускане на Алекс с робота с малък парашут. Слабата гравитация го правеше възможно. Едно спускане в тясна фуния можеше да причини контузии и повреди на робота. Най-трудното обаче беше връщането соло по ледените стени.
И двата варианта изискваха благоприятно време – достатъчно тихо и ясно, без големи валежи и бури. Ако Спай 3 стигне водно-амонячен океан, той имаше отворена програма. Изкуственият интелект на робота щеше да реши. Колкото по-дълго остане долу, толкова повече данни ще събере и обработи.
Алекс и Ева трябваше да решат дилемата за достъпа. Обсъдиха ситуацията и двата варианта. Ева не допусна да остави Алекс сам в бездната. Двамата решиха и докладваха в станцията: спускане с катерене. Проучиха района. Овалът на кратера беше повече от километър. Беше силно нагънат ръб, широк от няколко до стотина метра на запад. При буря екипът трябваше да изчака в удобно прикритие дори до следващия ден. Храната, водата и кислородът стигаха за два дни.
Ева и Алекс тръгнаха по ръба в търсене на бивак. Стъпваха стабилно с котките. Крачеха леко по ледения гребен и мълчаха. Планината плаваше в море от оранжева мъгла под бели и синкави облаци. Дуум Монс се издигаше с бял ореол пред белия Сатурн с перфектните дъги на пръстените си: единият синкав, а другият блестящо бял. На изток се виждаха още няколко по-ниски върха. Софтуер „изчистваше“ газовата маса. Ръбът беше неравен и вълнист и от него плавно се спускаха четири стени: две широки и две тесни. Стените бяха стръмни, надолу отвесни. Насреща имаше дълбока седловина: най-удобно място за спускане. Но дотам беше над километър сложен терен, който трябваше да изминат на отиване и на връщане. Двамата обсъдиха ситуацията и решиха да слизат в разлатия югоизточен ъгъл наблизо.
Алекс предаде в базата:
– Джейкъб, тук Алекс. Пристъпваме към втори етап на мисията. Избираме вариант А: налице са добри изгледи за спускане в свръзка до гърлото. Отговорът се позабави:
– Алекс, тук Джейкъб. Потвърждавам вариант А. Успех! Нямаме ресурси за спасителна акция в кратера!
Да си тук в този момент беше събитие. То се заснемаше и предаваше в станцията и оттам на Земята – към НАСА и медиите. После Алекс спря заснемането, беше достатъчно. Той докладва на командира, че търсят прикритие и изключи. Поколеба се дали да сподели за флаера, но се отказа. Нямаше как да го опише, защото нямаше яснота, само усещане.
Трудно се оказа намирането на заслон въпреки множеството буци и неравности. Ледените буци не изглеждаха стабилни и някои издаваха скърцащ звук на вятъра. Най-доброто, на което се натъкна Ева след дългото проучване бе малка ниша между два блока във формата на скосен покрив. Тук се приютиха за почивка, оглед на инвентара и план за слизане.
Спускане с катерене изглеждаше добър вариант в почти перфектните условия: достатъчно кислород, вода и храна, нормално състояние на двамата, отлична катерачна форма и сработка на алпийската свръзка. Времето оставаше стабилно, а от станцията не подаваха информация за задаваща се буря. Двамата провериха отново всичко, разчитайки на датчиците и на своя опит. Температурата тук беше минус 178⁰, но се очакваше затопляне надолу в кратера до минус 50 до -30⁰ на дъното.
156 часа до края на деня. Свръзката напусна прикритието екипирана и спря на мястото за спускане – плоска тераса над заобления улей. Нямаше нужда двамата да откатерват всичко. Щяха да се спускат с рапели по въжето, а където е необходимо, да катерят надолу с отклонения при нужда. Първият ще се спуска 50 метра по-надолу на края на двойно окачено въже. След това вторият ще се спуска до него и ще изтеглят въжето. Първият ще избира линията, ще забива възлови клинове, ще направи стабилна осигуровка 50 м по-надолу и ще осигурява втория при неговото слизане. Техника по-сложна от тази за изкачване. Километър и половина надолу прави трийсет дължини на въжето. Видимостта при откатерване е ниска – трябва да се взираш в краката си при всяка стъпка.
Ева тръгна по наклона с лице към Алекс и се плъзна по въжето, оглеждайки терена. Няколко пъти извика стоп, при което завинтваше титанов клин. Усмивката не слезе от лицето ѝ, защото всичко се оказа леко и приятно. Студено, но екипът топли. Гладко и устремно, но тялото е леко. Ледено, но този лед е по-удобен. Температурата започна бързо да се вдига. Само след петдесет метра тя беше вече с 6 градуса по-висока: – 174⁰. Това напълно потвърждаваше предварителните данни. Ева заби два клина с винтови движения и включи въжето с примка.
Алекс тръгна скован от липсата на сигурност отгоре, но бързо влезе в ритъм. Ева обираше, фиксирана на клиновете и стъпила на малката площадка, която отвоюва от стената. Машинално следеше числата пред очите си. Всичко беше според очакванията. Той отвинти поредния клин и го окачи на седалката си. Бяха се разбрали да оставят клинове само на ключови места и на осигурителни площадки. Алекс стигна до Ева, осигури се, окачи въжето и на свой ред се плъзна. Той следваше отвеса с минимални отклонения от улея. Наклонът горе бе към 50 градуса, но се изправи докъм 70. Не беше още трудно, но щеше да е дълго. Въжето свърши над естествена тераска – тъкмо навреме. Тук си пое дълбоко дъх, беше стъпил комфортно. Погледна нагоре: чист къс оранжево небе.
Той включи видеозаписа и произнесе: „Титан, Сотра Патѐра, в кратера“. Обходи с поглед и камера сплеснатата кухина. В дъното видя черното око на кратера. Запита се кога за последно оттук е изригвала вода и какво щяха да правят, ако изригнеше сега. Нямаше да е изпържване като в лава на Земята, а по-скоро замразяване. Спря снимките.
Слизането продължи ритмично и монотонно. Смяна във водачеството, клин след клин, въже след въже. Щеше да отнеме осем земни часа при благоприятно време. След четири часа (-152⁰) Алекс и Ева направиха почивка с калорична закуска и обсъждане. Бяха изминали към половината. Нагоре фунията беше плътно покрита от мъгла и се забелязваше някаква нова, непредвидена динамика. Надолу беше ясно засега. Нямаха връзка с базата от тук и нямаше нужда засега от нея. Дали се задаваше дъжд? Щяха да го изтърпят, можеха да изкопаят ниша в мекия лед. Само да не дойде буря!
Решиха да продължат и отново да обсъдят ситуацията при влошаване на времето. Прогнозите от базата за ясен ден не се потвърдиха, но буря беше малко вероятна. Температурата продължаваше да расте: – 71⁰. Това намаляваше разходите на енергия и въздух.
Постепенно обстановката се промени и сякаш усещаха през екипите си едно нарастващо напрежение. Уредите показаха усилване на влажността. Усещаха въртящо в спирала течение. Мълчаха и продължаваха рутинните операции с въжето и инвентара.
Бяха вече доста ниско, на повече от километър надолу. Алекс беше на две трети въже под Ева по лек диагонал. Тя отпускаше ритмично, когато усети рязък порив на вятъра. Вдигна глава и видя група тъмни топки, които свистяха и отскачаха по гладкия склон.
– Ледопааад!
Алекс погледна нагоре, както беше забил остриетата. Нямаше време и място за отместване. Ледените буци летяха право към двамата и растяха, отскачайки със смразяващ звук. Ева обтегна въжето и го фиксира, заби двете остриета до клиновете и удари с котките леда. Наведе глава с шлема, виждаше Алекс, зачака. Една буца го закри. Тя извика:
– Ааалееекс!
Алекс видя тъмно тяло над себе си, наведе глава и се прилепи до стената. Нещо го удари по рамото и го откъсна. „Край!” Остриетата останаха забити в леда. Остър отломък преряза въжето между двамата. Алекс полетя с вик, който отекна в ушите и прониза мозъка на Ева.
– Еееееевааааааа!
Грохотът трая още няколко мъчителни секунди. Ева остана невредима. Гърмът отекваше като бомба в каньон. Надолу се носеха и пръсваха ледени късове. И едно все по-малко и беззащитно човешко тяло, което се премяташе като кукла. Всичко ставаше леко забавено и Ева за миг си помисли, че сънува кошмар. После осъзна, че така Алекс има шанс. След цяла мъчителна минута бученето заглъхна. Човешко тяло долу не се виждаше.
Ледопади на земята при ледени изкачвания не им се бяха случвали. Бяха ги виждали няколко пъти отдалеч. Но веднъж въжето между тях се беше прекъснало от камък. Двамата бяха невредими и лесно намериха излаз от стената, катерейки соло по диагонал. Сега това падане беше неотвратимо. Ева беше на близо километър под ръба, Алекс потъна в своята многогодишна мечта – кратера на Сотра, в полет към дълбините, където се криеха големите загадки на Титан.
Надолу беше полуздрач. Ева потръпна: Алекс е мъртъв?! Погледна нагоре и се разтрепера. Да се изкачи обратно соло без осигуряващ партньор е пределно трудно, смъртоносно. А роботът? Мисията беше провалена. Поредната провалена мисия на Титан.
Не беше точно така. Алекс се съвзе от шока и осъзна, че е жив и цял. Лявото му рамо го болеше. Шлемът бе предпазил главата му, термокостюмът не даваше знак за пробив. Тялото му падаше свободно над ледените блокове, които го изпревариха – бяха набрали скорост. Бързо се овладя и престана да се преобръща. Падаше изправен с лице надолу и с разпънати встрани ръце. Усети се почти като с парашут в земното небе. Окото на вулкана растеше под него.
Алекс пада дълго в бухтящата дупка. Вряза се в окото прав и опънат. Потъна с потрес в пълна тъмнина. Водата (вода!?) го задържа и го връщаше нагоре. „Костюмът е водоустойчив, само да е цял“! Шлемът работеше: не беше глътнал вода. Дори раницата беше на гърба му.
Изплува в полумрак, „жив съм“, картината бързо изсветля: „системите работят“, и задъхано изрече:
– Жив съм, Ева… долу съм, на вода!
Ева отвърна задавено:
– Дръж се, Алекс!
– Ти… как си?
– Добре съм, невредима съм.
– И аз съм изглежда… невредим. Малко рамото… Тук изглежда е вода… дишам нормално… Но нямам остриета, останаха… забити горе.
– Ах, Алекс!
– Няма да мога… обратно.
Напред на двайсет метра проблясваше стената. Опита се да плува, но рамото му го преряза. Добра се до нея със здравата ръка и затърси място да излезе. Усети се напълно изцеден и му премаля. Стоеше потопен до кръста, неволно затвори очи… После чу гласа на Ева:
– Аз ще сляза до теб.
– В никакъв случай! – сепна се Алекс. Обърна се и се огледа в кръг. Бряг нямаше – само отвесни стени в синкавооранжев здрач. Алекс се добра до леден блок, обгърна края му и удари с крак леда, заби и другия… котките са ОК! Извлече се на блока по корем, беше „на сухо“. Дишаше бързо и задавено. Идеше му се да махне проклетия шлем. Чуваше сърцето си. Беше в лека паника. Седна и зачака да се успокои… После произнесе:
– Излязох, цял съм… всичко май работи… нямам остриета, имам котки…
– Аз съм добре, на площадка съм. Не мога да те видя.
– На праг съм до стената, нека видя каква мога да направя.
Алекс пропълзя напред, рамото пак го преряза, седна и опря гръб в стената. Свлече раницата от гърба си; беше мокра, но здрава. Извади робота, изглеждаше невредим. Алекс го активира, Спай 3 се събуди и присветна. Обективите бяха непокътнати, дюзите и сензорите цели. Беше настроен в режим спускане във водната среда на Титан. Роботът можеше да се ориентира и при досега с водата следваше да се гмурне към дълбините. Ако имаше свободна шахта. Алекс погледна пак малките дюзи – бяха чисти.
– Ева, ще пускам робота.
– ОК. Знаеш какво трябва да направиш. Провери го.
– В ред е, няма аварийни сигнали.
В този момент нещо изсвистя отгоре и чу вика на Ева:
– Флаааееер!
Алекс повдигна глава, видя връхлитащото тяло и замръзна. „Аааххх“. Мярна как Спай 3 се хлъзна към водата, изправи се, посегна да го задържи и залитна. Веднага осъзна, че не се е закачил, откъсна се от ледения блок и флаерът го погълна.
Ева видя в потрес как фучащото нещо се спуска право към гърлото на вулкана и бързо се разтегля. Клиновидно същество с дължина десетина метра. Флаерът се стрелна със свистене и само след секунди стигна гърлото. Източи се като острие и се заби в синьото око. Изчезна в бездната, а от там се надигна фонтан.
– Ааааалееееекс! Ааааалееееекс!
Окото на вулкана клокочеше зловещо. Ева се разтресе в ужас.
– Ааааалееееекс! Ааааалееееекс!
Тишина…
Ева беше в пълен ступор. Разтрепера се и се срути на площадката. Минаха минути, преди да дойде на себе си.
„Какво да правя?”
Оттук нямаше и връзка с базата. Имаше инструкции за различни инциденти, включително за смърт на единия партньор. Те бяха категорични: при загуба на партньора трябва да направиш опит за спасяване (много варианти помнеше, но не и точно този) без смъртен риск и при неуспех да направиш всичко за връщане. Ако има шанс мисията все пак да се изпълни, трябва да опиташ. Ева не можеше дори да осмисли ситуацията.
Мъртъв ли е Алекс? Той изчезна заедно с флаера в дълбините. Изчезна и роботът. Времето течеше гъсто и лепкаво като противната мъгла, която се кълбеше долу и запушваше кратера. Ева бавно се върна в реалността, погледна надолу, увеличи образа и усили докрай яркостта и контраста. Прерязаното въже висеше свободно и се поклащаше, краят му стърчеше фатално наранен като тяло, лишено от живот. Околовръст стените се спускаха шеметно. И никаква следа от Алекс. Беше изгубила най-близкия човек и висеше сама в ледена бездна без връзка с човешки същества.
Ева чу гласа си като чужд:
– Аааааах! Фааааак! Ааааах!
Тя се разтресе и загуби пак контрол. Минаха минути, докато се овладее. Всичко, което предстоеше, зависеше само от нея. Изправи се и се усети стегната като воин, стисна зъби и изтегли остатъка от въжето. Беше осигурена добре на два клина. Въжето беше шейсетина метра. Погледна нагоре, небето беше почти ясно. Изруга, затвори очи и проследи мислено пътя дотук. Бяха слизали почти по права в улея между стените, с леки извивки наляво и надясно. Трябваше да се изкачи соло до горе. Там можеше да се свърже с базата, за да докладва.
След минута беше събрана и готова, с раница на гръб, клинове и протриващо устройство. Знаеше какво да прави. Включи своя край в устройството за соло, приплъзна три метра, сгъна остатъка и го метна надолу. Погледна си котките, бяха наред, и решително заби двете остриета над главата. Това просто действие проясни ума ѝ и Ева запълзя нагоре. Сложна схема, но изпитана: нагоре до удобно място, после спускане, откачане на въжето и пак нагоре.
Просто следвай изминатата линия. Бяха оставили клинове на осигурителните точки и по най-трудните пасажи. Изкачването беше по-лесно с това, че виждаш терена пред себе си. Затрудняваше я механизмът на самоосигуряването. Използваше въжето само на гладки отвеси. Търсеше с поглед оставените клинове, стърчащи над нея. Двайсет дължини на остатъка от въжето. Няколко пъти самоосигуряване отдолу, катерене, самоосигуряване горе, изтегляне на въжето. Стотици метри чисто свободно соло със скатано въже в раницата. Остриета-котки-остриета, отново и отново. Само да не вали и… да няма флаери. Потръпваше при мисълта за тях и гневът ѝ даваше сили.
Фокусира се в катеренето и това отми цялата мътилка от ума ѝ. След два часа склонът полегна. В облия винкел беше някак странно приютно. Продължи все в този ритъм и дишаше нормално. Минутите летяха, но време все още имаше в изобилие. След четири часа и двайсет минути беше горе и с последни сили се добра до бивака. Часовникът показваше остатък от 145 часа и 14 минути.
Просна се на мекия лед и лежа така пет минути. Изправи се, приближи бездната и отново се вгледа през камерата надолу.
Кълбяща се мъгла и нищо друго.
Включи предавателя и извика базата.
– База, Джейкъб, тук Ева. Жива съм и съм добре. Достигнахме водното ниво на 1500 метра под ръба. Леден блок скъса въжето. Алекс падна и изчезна в гърлото. Пометен от флаер.
– Как така… пометен от флаер? – невярващо отекна гласът на командира.
– Флаер с форма на стрела, десет метра, се гмурна и го повлече във водата. Изкачих се обратно соло и съм… ОК.
– А Спай?
– Изчезна с Алекс.
– Как е екипировката?
– Всичко… е наред. Смятам да остана тук, докато… Какви са нарежданията?
– Далеч ли е всъдеходът?
– В подножието на планината. Имам слизане по пътя на изкачването или по вариант, без проблеми.
В базата явно започна обсъждане и след пет минути Джейкъб се обади:
– Трябва все пак да изчакаме… Алекс.
– Ще остана тук… Надявам се… да е жив.
– Има ли добра видимост към дъното? Бъди на линия.
– Дъното в момента е вън от видимост. Разбрано, на линия съм.
Ева още не можеше да повярва какво стана. Умът ѝ не го побираше. Тръгна машинално по широкия ръб с поглед към гърлото. Не усети как я погълна облак. Картината се загуби и Ева се озова в метанова мъгла. Изкрещя, освобождавайки натрупания страх и безпокойство, после още два пъти. Заплака от безсилие и гняв.
Вървеше машинално и това я върна пак в битката. Беше се спасила, беше цяла и нищо не бе безвъзвратно загубено. Тези флаери трябва да бяха интелигентни същества! Казваше си го, но без ясна представа. Е, Алекс май е прав, и потвърди тезата си с жертва. Не е изключено да е жив. Ева се върна по ръба на кратера и често се взираше надолу. Прибра се в заслона и пак излезе. Не можеше да си намери място. Минутите се отцеждаха като гъсти капки кръв от рана.
Ева излезе на облия ръб и се вгледа за пореден път. Долу нещо ставаше. Цветът на дъното изсветля. Настрои камерата на максимална резолюция, но образът оставаше неясен. Нещо се оформи в гърлото и нагоре полетя елипсовидно тяло. Флаер. Приближаваше се бързо. Никакви релефи не се виждаха по него. Ева, останала без дъх, се взираше в чуждото тяло. „Идва за мен“ – прелетя през главата ѝ заедно с вълната на един напълно непознат за нея ужас. Сякаш костите ѝ се вледениха.
Тогава флаерът застана, почти кацна на пет метра от нея, и по повърхността му заиграха светлини. Съществото престана да я плаши, учудваше я и някак я овладя.
Флаерът придобиваше форма на… човек.
Това беше… Алекс. Алекс, какъвто го познаваше, с пълна екипировка.
Ева застина поразена. Няма как това да е истинският Алекс. Тя пристъпи назад и искаше да побегне, но не можа. После видя лицето му зад маската. Алекс се усмихваше, очите му сияеха с непознат блясък. Ева искаше да скочи и да го прегърне. Да го притисне и да не го изпуска. В същото време изпадаше в тиха паника и не можеше да помръдне.
Мъжът тръгна към нея.
– Ева… Това съм аз.
– Алекс?!? Не може да бъде. – Ти не си Алекс! Не си моят Алекс! – изкрещя Ева.
– Не съм…същият. – Вече не. Навярно никога вече.
Той се приближи, тя ясно видя сълзите му. Алекс я прегърна силно. Тя го обхвана през врата и избухна в неудържими ридания.
– Ти… си един от тях…!
– Аз… бях там, Ева… Те… ме превърнаха… Те са живи, интелигентни и живеят на страхотно място. Неописуемо е.
– Но как така? Защо те превърнаха? В какво те превърнаха? – безсмислено повтаряше тя. Главата ѝ не го побираше, но тялото ѝ го приемаше с всяко издишване.
– Не можех да остана… земно същество… там долу. Отначало си бях аз, озовах се в тялото на флаера, заедно със Спай. Флаерът ме носеше бързо надолу по канала на вулкана. Можех да виждам през… него. Сякаш бях в… хеликоптер. Много е дълбоко: стотици километри. Гладки ледени стени, осветявани от флаера. После този океан… техният свят. То е нещо неизразимо, Ева. Впрочем аз имам запис. Те го направиха. Иначе нямаше да е разбираемо за нас … за вас. Моят симулатор не можеше да се справи с това. Но те го пригодиха и сега той е с мен. Донесох записи за теб, за екипа, за всички…хора. А в робота има проби и данни за мисията.
Алекс измъкна от раницата си Спай 3. Натисна бутон в него и извади симулатора – малка черна сфера. Ева я пъхна в специалното гнездо на шлема си и прибра робота в своята раница. Тя знаеше всичко за проекта на партньора си. Машинката беше неговата, но ъпгрейдвана и по-интелигентна. Тя беше програмирана да превръща много широк спектър от вълни и молекули във визия и звук, допир, мирис и вкус. В човешките усещания. Така на Земята щяха да опознаят опита на извънземни същества, записан дигитално. Този странен превод бе наречен „трансдукция“. Симулаторът предаваше поток фотони на очите и те виждаха в картина неземна визия в предната стена на специален шлем. Звукът беше като земния, но отвъд човешкия диапазон. Към носа и устата бяха подавани молекули от вещества, усещани като ухания и вкусове. Всяко сетиво приемаше сигнали според своето устройство и живо усещане. Така извънземната среда трябваше да се превърне в опит на едно земно, човешко същество. Този опит трябваше да приближи хората до свят отвъд човешкия. Но проектът не можеше да предвиди всевъзможните форми на живот и сетивност. Например да усещаш магнитните полета, квантовите процеси и гравитационните вълни.
Ева бе смаяна от главозамайващата тайна. Алекс поясни:
– Симулаторът е вече доста по-различен. Модулът улавя неща далеч отвъд доловимото за нас, Ева. А това е само за теб, Ева. – Алекс пъхна в дланта ѝ малък чип и я сгъна. – Не го пускай, преди да се прибереш у дома.
Тя пое чипа с трепет и го пъхна в джобчето си.
Двамата стояха на плоската тераса, а около тях кипеше море от мъгла. Той ѝ даде знак да включи модула. Нежно я пое през кръста и направи жест с другата си длан да седнат.
Седнаха един до друг и тя пусна записа. Той я прегърна плътно, тя се прилепи към него. Това, което виждаха очите им, чуваха ушите им, докосваха телата, вдъхваха ноздрите и вкусваха устата им, не може да се опише с думи. Думите, които изникваха в ума на Ева, бяха отчайващо неверни, а метафорите бяха нелепи.
Ева се потопи заедно с любимия си в света на Титан. Не такъв, какъвто го живееха флаерите, а в „превод“. За нас това бе океан от вода с амоняк под леда на планетата. За тях това бе нещо като плазма, която някак си се гънеше и оформяше. Титанците живееха света си със своето еластично кристално тяло. „Флаерите“ бяха и „суимъри“. Те бяха същества без фиксирана форма. Спонтанно се удължаваха и стесняваха, приемаха форми за плаване и гмуркане, пълзене и проникване, за бърз летеж и спиране. При всяка от тях светът се променяше и усещанията се преливаха като тонове на музика.
Нямаше и помен от сгради и градове, пътища и магистрали. Нямаше лаборатория с екип от флаери, в която да го проучват. Всичко ставаше в потока на една игра. Игра със себеподобни, но с ясно съзнание, че си пришълец и гост. Те бяха някак попили всичко възможно за тях от човешката форма, от тялото на Алекс, от мозъка му. Превърнаха го в един от тях, за да го въведат в своя свят, но запазиха цялата информация за хората и техния свят, която Алекс носеше в себе си. Самият Алекс като личност се бе разтворил. Той имаше много въпроси. Най-големият въпрос беше дали ще се върне такъв, какъвто е дошъл. Но в тези няколко часа питането избледня и се лиши от смисъл.
Алекс я гледаше с очакване да разбере, но тя го стрелна изумена: „Как така!“ Той в отговор посочи с пръст окото си: „Ами гледай!“ Ева го усети като същество от течащия свят на Титан и постепенно се приближи към това, което беше станал. Алекс усети как тялото ѝ ситно затрепери. Тя се носеше с него всред подобни. Спонтанно и волево променяха формата си. Издигаха се и се спускаха, проникваха и излизаха от всевъзможни кухини. Наслаждаваха се на непознати цветове. Усещаха релефи, течни среди и газове с цяло тяло. Уханията бяха несравними с нищо земно. Познаваха нов свят с новите си тела. Споделяха емоции, мисли и прозрения, владееха всякакви движения. Тяло и ум бяха неотделими. Ева си помисли: „като новородени“.
Тя стана съвсем друга, при това оставаше човешко същество на облия гребен на една неземна планина. Ева беше заедно с новия „Алекс“, попи в себе си този нов свят и го изпита като човек. Тя прие, че днес Алекс няма да се върне като човешко същество, че няма да напусне онзи свят. Алекс не можеше и не искаше да я направи флаер, с него се случи без да го питат.
Играта течеше като ярък сън. Ева се събуди като самата себе си. Беше до любимия и двамата оставаха прегърнати. Тя го разбираше, приемаше и… му прости. Ева не можеше да оцени полученото, шокиращо ново и непредвидимо в никаква мисия. Но тя осъзна, че това ще промени представите на хората за светове извън мислимото и за самия живот.
Двамата седяха още дълго. Поглеждаха се и си разменяха тихи фрази, безсилни да описват с думи преживяното. Тогава Алекс се изправи и ѝ подаде ръка. Тя стана, прегърна го през кръста, а той я прихвана през рамо, и тръгнаха в оранжевата мъгла. Така вървяха навярно половин час. Ева усети лицето си мокро от сълзи, а очите си – замъглени. Спряха, тя погледна Алекс и хвана ръцете му. Двамата преплетоха длани, той я притисна към себе си и произнесе: „Прощавай!“
Ева се разкъсваше от мъка и в същото време беше едно с него повече от всякога. Те щяха да се разделят на милиард и половина километра, но свързани в едно завинаги… Симулаторът бе пръв плод на човешка технология, докоснат от извънземен интелект. Връзка между светове. На него бе записано онова, което Ева току-що преживя.
Алекс започна своята обратна трансформация. Фигурата му омекна и се разтвори пред очите ѝ. После се разпадна на милиарди точки и се превърна в издължен овал. Флаерът се наклони наляво и надясно, сякаш махна на сбогуване. Ева помаха с вдигната ръка, докосна с длан маската пред устните си, изправи я напред към „Алекс“ и произнесе: „Обичам те“. „Алекс“ се полюшна пак в новата си форма и изпрати към мозъка ѝ: „И аз. Довиждане“.
Може би след време той ще се върне на Земята. Ева поиска да дойде някога пак. Затова тя изрече към отлитащия флаер: „Довиждане“. След което се разтресе в ридания.
Когато дойде на себе си и се върна към ролята си в тази експедиция, тя извади Спай 3 и го активира. Машината присветна. В робота трябваше да има безценни данни. Мисията бе изпълнена,… повече от изпълнена. Тя включи предавателя и докладва:
– База, Джейкъб, тук Ева. Алекс… остана. 140 часа до края на деня. Имам робота и симулатора. Мисия изпълнена! Потеглям към всъдехода.
Няколко часа стигнаха на Ева да се върне в станцията. Скай 3 с безценните данни тя предаде лично на Джейкъб, заедно с онзи уникален запис, който симулираше живота в океана на Титан. Екипът невярващо прие разказа ѝ за Алекс. Решиха да не го описват на НАСА засега: Алекс бе изчезнал на Титан и точка. Пускаха записа в базата три пъти. В годините на полета проучваха изумителните данни и пробите от океана. Отнесоха ги на Земята и ги предадоха като реликви. Най-ценните находки от пътуванията на хора към чужди светове.
Друг запис Ева запази за себе си.
#
- 09. 2055. Днес по залез океанът е спокоен. Пурпурното слънце бавно слиза над водата. Облаците са обагрени в меки нюанси от лилаво през синьо и зелено до оранжево и пурпурно. Ева стъпва боса по безлюдния бряг, бризът гали тялото ѝ и развява правата ѝ руса коса. На гърба носи малка раница, в нея е пъхнала VR шлем.
Ева не може да се зарадва на припадащата вечер. Тя е сама от няколко години. Сама в дългия полет към земята, макар и с приятелите от екипа. Сега е сама в къщата на брега, сама с разтърсващите спомени от Титан. Тя потръпва от усещането, че е сама във Вселената като всяко само същество из населяваните светове, лишено от най-близкия.
Алекс остана на Титан, превърнал се във флаер. Това бе трудно поносимо. Ева не чува тихия плясък на вълните в краката си. Тя върви към каменна тераса в края на залива. Там седяха с него една вечер преди експедицията. Стига терасата и застава права срещу залеза. Слънцето потъва в океана.
Тя сяда в поза лотос и поставя дланите си на отворените колене. Замижава и дълбоко диша в опит да изгони болката. С всяко издишване отмива валмо от мъка. Алекс е кървяща рана.
Ева вади VR шлема и го поставя на главата си. Шлемът покрива главата ѝ, без да ѝ пречи да диша. Всички нейни сетива: очи, уши, нос, език и кожа, са свързани с рецепторите в шлема. Тя активира симулатора на Алекс. Пъха малкия чип със записа от Титан. Записа, който Алекс ѝ подари.
Тя следва заръката му да го пусне на Земята.
В началото просто не успява да възприеме нищо. После в цялото ѝ тяло потича… музика. Достига до върховете на пръстите ѝ, до връхчетата на гърдите ѝ. Изпълва я през всяка пора и тя настръхва, а гърбът и затреперва. Музиката не просто се чува, а се вижда, осезава, вкусва и ухае. Издига я в небето и тя се носи като жив лъч в пространството.
Изпълват я усещания от всички сетива и се смесват. Тялото ѝ е в едно с това на Алекс! „Това е наш сън“, ѝ шепне той без думи. Те летят заедно, тя е в него и той в нея. Летят в небето на Титан, но то е съвсем различно: светло, многоцветно, плътно и галещо. Музиката я обзема и тя става едно необятно сетиво. Умът ѝ се гмурка все по-дълбоко в органи и тъкани, в клетки, органели и молекули. Сякаш вижда как очите ѝ поемат образи, предават ги към зрителната зона и те заживяват като многоцветна музика. Заедно с това тя вижда потока на вълните в ушните канали, трептенето на тъпанчето и просветващите импулси към слуховия си кортекс. Проследява импулсите от кожата си, които носят неговите ласки. Усеща вкуса на устните му. Трептящи тънки струни танцуват и летят между невроните и карат атомите да вибрират. Светещи импулси пробягват на снопове до всички техни клетки в ритъм. Музиката ги отнася надолу и надолу. Плават в море от атоми с вихрени частици и трептящи струни. Те излъчват жива енергия. Гмурват се още надолу, струните изчезват и вече няма свят.
Изчезва всяко усещане, изчезва и самата тя. Времето напълно се разпада…
Светът се очертава отново, появява се и тя, но вече не е Ева. Не е същата. Не е повече тя с Алекс… а по-скоро е самия Алекс. Няма нищо между тях. Едно двойно тяло без гранични очертания. Алекс я обгръща и пронизва. Той ѝ шепне без думи колко я обича и как винаги ще бъде с нея. Тя се понася с любимия нагоре като сдвоен флаер всред танца на проблясващи частици. Издигат се през облаци над планини, полета и смаляващи се езера. Високо горе се гмурват в кипящо море и там попиват сила и живот.
Двете сплетени тела танцуват високо над планетата. Въртят се и обръщат, усукват се и сплитат, проникват едно в друго. После се гмурват надолу, разделят се и кацат до зелено езеро в кафяв циркус. Напред се издига остър връх, а зад него надниква сияещата сфера с плосък ореол от цветове отвъд всякакви познати.
Ева получава прозрения, които не могат да се изкажат. Тя преживява и проумява един нов свят: необясним и все пак напълно ясен. Не остават въпроси за задаване. Няма и следа от понятие, което да се изрази с дума. Постепенно я обзема еуфория, която преминава в разтърсващ оргазъм.
Това съновидение е пропито от знание-любов, но и тези думи са безсилни да го изразят. Нещо по-дълбоко и обхватно от играта в дълбините на Титан. Тя прозира, че световете изникват като опит на живите тела. Животът изтръгва съществуващото наяве и оформя свят.
Ева бавно се събужда, идва на себе си и поглежда. Напред е тъмното море и звездното небе. Земята – нашата планета. Тя чува плясъка на вълните и усеща твърдия камък под себе си. Сваля шлема и го прибира в раницата. После се изправя и поема към къщата. Върви бавно и се усмихва. Тя е с целия свят, със световете на съществата, разпръснати из Вселената.
Изкачва стълбата, излиза на верандата, отива до парапета и отново поглежда небето. Алекс е някъде там. Ръцете ѝ спонтанно се разтварят, сякаш полита, а от устата ѝ излиза зов:
– Аааааалеееееекс!