(1 votes, average: 5,00 out of 5)(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)
Септември е, все още лято, и то горещо. Мъжът лежи като отрязано дърво и в него се влива лекарство. Стича се по тръбичката: капка по капка от мека прозрачна банка високо горе на стойка. Банката се обезформя с изтичането. „Също като мен“. После се връща към сериала на айпада. Всяка серия започва с мрачна и задъхана песен:
I was screaming
Into the canyon
At the moment
Of my death.[1]
Съществата на тази планета плават, пълзят, ходят и летят. Хората ходят изправени. Христо вече не може да плува. Вече не може да ходи. Не може да стои и даже да седи. В леглото се мести с пъшкане, като се хваща за рамката.
Беше гледал видео. Разрезът е по оста на гръбнака, осем сантиметра. Кожа, фасция, мускули, лигаменти, прешлени, ламини… – неясни за него кървави тъкани, флеш. Тъкани се отстраняват, пробиват и разрязват, за да се стигне диска: мека или калцирала маса, която притиска гръбначния мозък и близките нервни коренчета. Хирургът ловко сменя инструментите. Отстранява още и още тъкани: мускули, вени, артерии, сраствания. Изпилва прешлена с неговите стърчащи ламини. Тръбичка отляво изсмуква бликващата кръв и стружките кост. Хирургът разчиства мястото с тънка „лъжичка“. След дълго търсене той изтръгва с пинцета бяло-червена маса. Всичко това му изглежда много агресивно и увреждащо.
Такава операция му направиха преди седмица. Тя бе втора за дискова херния на L4-5, най-ниските прешлени на кръста. Ядрено магнитният резонанс беше показал стеснение на гръбначния канал и стърчаща навън част от диска. Това му причинява пронизващи болки в кръста и изтръпване по цялата дължина на нерва чак до пръстите.
Леглото на Христо е до прозореца на стая 24 в дъното на отделение „Неврохирургия“ на шестия етаж в реномирана столична болница. Телефонът му звъни, трудно го хваща на нощното шкафче. Обляга се на възглавницата. Стефан е.
– Как си?
– В болница съм след втора операция.
– Е, сега вече ще се оправиш.
– Ще се оправя…
– Пожелавам ти го от сърце. Знаеш как съм аз: едва си карам мотора, но мога да чета.
– Знам, знам, отдавна е това при теб, братко.
– Хайде, оправяй се!
„Оправяй се!“… „О, а знаеш ли аз…!“… Нямаме сили да влезем в положението на друг. Боледуваме сами, както изстрадваме идването и отиването си от света. Здравите искат да те виждат здрав, без да съобразят, че това не е по силите ти и не зависи от теб. Всяка стъпка в оправянето, както и в разболяването, променя позицията ти и вчерашното може да стане или постижение, или лош спомен.
Съсипването на кръста е от дълго претоварване. Той има стари травми от злополука в планината. В онези времена гръбнаците не се оперираха. След седем операции и обездвижване на глезена се въззе и пак пое по планините, стените, проникна в пещери и летя на парапланер. Финалното съсипване усети след три години седене на твърд стол пред компютъра. Писане всеки ден по пет часа. Един ден едва стана от стола. Направи си ядрено-магнитен резонанс: скосен прешлен, дегенерирали дискове и две хернии. Проучи всички терапии, бани и бегло хирургията. Започна специални упражнения. Посети двама от най-известните неврохирурзи. Вреди се след три месеца и три часа висене при светилото Гълъбов. Професорът дойде изтощен и небръснат, видя ЯМР-то, каза, че има херния и прати Христо да плати на касата сто лева. Той реши да избегне операцията тук и засега. Топи се в прочути минерални бани. Лежа на кушетки с налепени кабели и лекарства.
Болките се засилиха и Христо не можеше да вдига и носи все по-леки неща. Спря да ходи в планината, спря тичането. Един ден не можа да изкачи по стълбите малък кашон с електроника, та синът му на девет го грабна. Тогава се реши на операция след разговор в кабинета на д-р Христозов. Довери му се и пое риска: нямаше избор. Два часа след операцията се разходи и даже разпрати клип във Фейса. Болката по дължината на десния крак беше изчезнала! Хирургът каза, че идеята за море е отлична. Отидоха семейно на морето и преплува пак залива на Синеморец. На другата сутрин едва стана от леглото. Десният му крак просто се влачеше по пода. В София отиде право при хирурга. Христозов му написа рецепта, но лекарствата не подействаха.
- Е, пак ще те отваряме.
Сега едва става от леглото и крета по коридора като спънат кон. Проблясва му сцена: тича нагоре по едва видима пътечка под лифт. „Дали с мъките не плащам за триумфите?“ Изходът е заключен и само персоналът може да отвори, за да слезеш за кафе или закуска. Постоянно е гладен и коремът му е подут от кортикостероида. В коридора се появява доктор Христозов и му се усмихва:
– Тъкмо идвах към теб.
Хирургът го води в малка зала с компютър. Показва му образите. Една подутина в канала притиска гръбначния мозък, голяма капка притиска нервни коренчета.
– Докторе, уважавам вашата работа, гледах някакви клипове… Не разбрах почти нищо… Но какво става? – Продължава мислено: „Вие пипате грубо: месо, кости и кръв, а всичко това е фино подредено чак до клетките.“
– Образуваш фиброзна тъкан. – Това ми звучи лошо. – Утре пак те отваряме.
След упойката Христо отново усеща изтръпването по целия крак. Асистиращият хирург му доверява, че са пробили дуралния сак около снопа нерви. Христозов го уверява, че хернията е изрязана. Усеща кръста разпробит и това го хвърля в потрес. Болките не намаляват, а се усилват. Напълзява го отчаяние.
Тази сутрин сестрата нахлу в пет, светна ярката лампа и му заби инжекция. Два часа опитва да се върне в съня. Тримата болни се размърдват, идва санитарка да мие и дезинфектира. На визитацията докторите питат бодро: „Как сме?“ и бързат да продължат. Другите ги оперираха завчера и вчера и казват, че са добре. Христо мълчи лошо. Чувства се жестоко и непоправимо увреден. Гроздан и Меджит често отиват на балкона да пушат. Там има стар инвалиден стол, Христо полага задника си в него, като се подпира на подлакътниците. Погледът му се зарейва към Витоша, а до краката му кацат гълъби. Щъкат бързо и все намират какво да клъвнат. После отлитат. „И аз съм летял – на параплан. Под мен беше зелен хълм и широка поляна“. Изправя се тежко и се опира на парапета. От вчера му се появява нов импулс: да прекрачи и да се пусне. „Няма да падна чак на плаца, а на черен покрив ниско долу. Смъртта ще настъпи бързо. Някога се изкачвах три етажа по балконите на едно общежитие, за да видя едно момиче“.
Вече е осакатен и ще прекара остатъка от живота си като кретаща сянка. Тътри се и неволно надниква в болничните стаи с отворени врати. Задушно е. Пациентите са изпружени в запотените чаршафи. Връща се бавно и пак излиза на балкона. Усеща инвалидния стол като своето сегашно и навярно бъдещо място. Проблясва му сцена: стои прав на тясна площадка на върха на Иглата в Рила с вдигнати ръце.
Айпадът му се повреди, а на телефона не може да пише и гледа видеа. В стаята има два стари телевизора, закрепени за стената с подвижни рамене. Стари, но с платен достъп на автомат в антрето. Стои пред изхода и чака санитарката да му отвори. Пристъпва към апарата и пуска левчетата. Връща се и си ляга с подпиране, нагласява монитора, а екранът едва проблясва. По битиви тече сериал и Меджит гледа от своето легло. Христо лежи нечист и безпомощен. Представя си бягане на маратон: мускулестите му бедра се повдигат в ритъм и вижда табелка: 36-и километър.
Подгизнал в потта си, мъжът се надига отново. Стига до края на коридора с прозореца. Гледа оттам София от другата страна: слънчева и замряла в горещия следобед. Поглед надолу към задния двор на двайсет метра под него. Обзема го пак поривът за скок. Потегля обратно, кръстът е като сглобен, а гърлото го стяга. Излиза на балкона, за да се пребори с порива. На фона на замрялата Витоша се откроява оранжева кула на строителен кран. Високо горе на напречното му рамо сякаш седи човешка фигура, а друга стои права до кулата. Не помръдват, а той замрял очаква цялата застинала картина да се разтвори в мираж. Гледа дълго планината, в която е ходил и тичал, катерил и карал ски. Сърцето му примира. Двете фигури на крана явно не са човешки. Но точно когато се обръща, мярва падащо тяло. Заглежда се и проумява, че се лъже. „Какво става с мен, по дяволите?“ Неузнаваема за ума, болестта го руши и изход не се вижда. Но откъде този порив?
Намества се в търсене на поза да заспи. Всеки сантиметър – с кански усилия и наръгващи болки. Дава си сметка колко сме слепи за живота си при цялата огромна наука и мъдрост. През март сестра му се предаде, обезобразена от рака. През януари я посети в местната болница. Беше потресен от вида ѝ. Източили от нея десет литра течност. Беше смалена и сгърчена. Лицето ѝ беше изпито и жълто. Той неволно я запита дали вярва в отвъдния живот. Тя сви рамене с уплаха в погледа, очите ѝ бяха сиви и воднисти. След месец седяха в стаята ѝ и той държеше ръката ѝ. Тя лежеше неподвижно и изричаше неразбираеми думи. Лицето ѝ беше изпито до кости, а устата ѝ беше суха и отворена. На третия ден си отиде тихо, упоена от морфин. Сега тя се появява в съня му. Ръцете ѝ се протягат към него и той я прегръща. Сякаш се опитва да му каже нещо, но от устата ѝ излиза слуз и гнили меса.
Изписват го. Доктор Христозов го окуражава. Христо го пита го за образното изследване след операцията, а той отговаря, че нямало смисъл, защото всичко е още неустановено. Взема си болничен лист и си получава епикризата, пълна с неясни термини. Хваща си такси за вкъщи. Купува си предписаните лекарства: отново кортикостероиди. Прави си ново ЯМР и е отчаян от резултата: постоперативни травми, сраствания и отново хернии.
Христо ляга в спалнята с наместване и пъшкане, опитва да поспи. Взема си лекарствата, но се движи все по-трудно и вече мъчително. Ася и Боби са на есенно море за няколко дни и той е сам. Болката почти изчезва, когато лежи на лявата страна. В тази поза чете до заспиване след полунощ. Два-три пъти става с пъшкане, за да пикае.
Идва новият ден, а при Христо денят е изпълнен с работа. Никога не се излежава и сега се наглася за ставане. Всяко приплъзване става с напрягане и болка. „Някога изскачах на крака с ловко движение от лег“. Измества се към ръба на леглото. С вик и силно опиране с длани, ах този мек матрак, се изправя до седеж. Сгъва краката и ги спуска на пода отдясно. Изправя се с опора на гардероба: нов болков удар и вик. Опитва се да стои прав. Гладката плоскост под ръцете му го отнася към гладка гранитна стена, която опипва, за да се хване. Отлепя се от опората и се повлича към банята. Стига с подпирания до тоалетната чиния, свлича си боксерките и с пъшкане сяда. Удобно е, но идват изтръпващите болки по десния крак. Става, опрян с ръце на мивката, застава пред нея, лицето му е сгърчено, брадата е набола, но не може да се обръсне. Мие си зъбите и лицето с една ръка, подпрян на мивката. Посяга към кърпата, ах, колко е далеч. Запътва се към хола. Тук се пуска все едно скача в празно пространство. Някакъв мускул в слабините се опъва, торсът се стяга и дишането спира. Стига с олюляване до трапезата, подпира се, заобикаля я и е пред кухненската мивка. В нея има неизмита чиния от снощи, измива я с една ръка. Сипва вода в джезвето и го поставя на плочата. Приготвя чашата за кафе и напипва захарина. Всяко просто движение е станало сложна операция.
Връща се в спалнята с поклащания и подпирания. На леглото са нахвърляни възглавници. Не може да се навежда и с болезнено приклякване изпъва и оправя долен, горен чаршаф, възглавници и покривка от всяка страна. Най-после леглото е оправено, а лицето му е потно. Обратно към кухнята, водата за кафе си стои студена – не е включил плочата. Включва я и се потътря към масата. Сяда много бавно и меко. Коремът е отпуснат и е останал без мускули. Повдига се и намества стола под задника, опира гърба, но кръстът отново го пронизва. Ново наместване, диша шумно и усеща капки пот по шията.
Баща му на осемдесет преди години се движеше по-добре, макар и с херния. Той се тътрузеше насам-натам, а това дразнеше Христо. Представя си как се дразни от него Ася. Водата вече ври, Христо се вдига бавно и стига до печката. Дясното му стъпало неволно се повдига на пръсти и той се криви като паралитик. Пресяга се към лъжичка за кафе, но сушилката рухва и по пода дрънчат прибори. Кляка с пъшкане и ги събира с ругатни. Изправя се по плота, „все едно възлизам на скален праг“. Водата кипи и Христо изключва котлона. Сипва кафе и в джезвето се надига ароматната пяна. С гореща чаша в ръка се запътва към кабинета, „все едно преминавам тесен перваз над пропаст“. Усеща в кръста как прешлените стържат.
С подпиране на бюрото сяда на анатомичния стол. Отпуска се блажено назад, но така не стига кафето. Намества стола, като едва се надига. Задвижва мишката и натиска клавишите с треперещи пръсти, едва напипва точните. Проверява си пощата и разпечатва нова заявка за книги. С разпечатан лист и празна чаша се връща за закуска. Прикляква пред хладилника и вади кутия с кашкавал и шунка. Прави си сандвич и го пъха в тостера. Минута за успокояване на дишането и сърцето. Закусва. Отсервиране, миене, прибиране на кутията. Сега лекарствата. Държи хапчетата в шепа и се мести, за да налее вода.
Сутрешната програма е изпълнена за един час. Предстои писане в поза легнал по гръб. Лежи и мислите му се мятат. Вече е в категорията „трепереща твар“. Амебата е много по-ловка. Обляга се, наглася айпада и се връща към статията. Писането го поглъща и приглушава болката. Пише така часове, после изпълзява и крета до балкона. Крепи се на парапета. Улицата долу е оживена и човешкият поток не спира. Минават стари хора и ходят свободно. Христо завижда на бабите и старците, които ситнят като спънати. Доскоро се чудеше как са се докарали до това положение. Как са могли да унизят тялото си дотам? Те влизат от магазин в магазин с омачкани чанти, броят стотинки и стоят пред гишето, бавят останалите и не забелязват нищо. „Отброй си три и седемдесет, бъди здрав, днеска нямате от червените чушки, ааайде утре пак съм тук, ааайде чао!“. После потеглят с воднист поглед. Държат на живота си и го пазят. Кътат парички в банки и в дюшеци, варят компоти в двора и пресмятат. Апартаментът е изплатен, има и виличка, и пари за „децата“. „Ето, аз също държа на жалкия си живот. Приключенията са приключени“.
„Ще трябва да изпълня поръчката. Не се предавай!“ Измъква корсета от гардероба и стяга кръста. Панталоните навлича легнал, най-трудно е с чорапите. После се изправя и дооблича. Готов е за доставката. Върви по тротоара като по пръснати стъкла. Само да не се препъне в нещо. Стъпва ситно, а коремът се стяга конвулсивно. Спира се, въздиша и отпуска конвулсията. Младите момичета го гледат като влечуго, изпълзяло от дупката си. Заобикалят го внимателно. Днес колата му се струва твърде далеч. Отключва я, отваря вратата, прикляква и се провира, стъпва вътре с десен крак и се свлича бавно на седалката. После вкарва и левия крак. Сега трябва да се намести. Отлепя се с опора на дланите. Задникът му увисва и го промушва болка. Усмихва се криво, защото се сеща за един тъп виц. Пациент се оплакал на доктора, че има болт на корема. Ами отвий го, посъветвал го докторът. Човекът отвил болта и задникът му паднал.
Потегля. На паважа колата се разтриса и костите му скърцат. Само тази улица в целия квартал е оставена с паваж. Стиска зъби и натиска педала на спирачката. Пуска псувня към джипа, който го засича отляво. Чакай, че тук има легнал полицай! Почти спира колата и минава „на пръсти”.
Че то така няма да ми стигнат десет хиляди думи да опиша един ден на Христо (Джеймс Джойс, Улис, противен текст), деня на един сакат примат. Маймуните в гората ще го изоставят на произвола. При нашия вид, голите маймуни, има социални грижи и хуманизъм. Приятели и познати пишат и звънят. Държат да кажеш дежурното „добре съм“. Мънкат и мълчат лошо, ако кажеш, че не си добре. Жената на Христо е лекарка и му изписва лекарства. Гледа го изпитливо, когато се гърчи и изпуска по някой вик. Тя се плаши Христо да не се превърне в миризлив напикан старец. Помага му понякога при къпането. „Благодаря за грижата, аз все още съм чист и спретнат. Погрижвай се за себе си и не бъди в тежест. Довечера ще сготвя телешко с картофи в гърне“.
Неделя е. Христо си е бил инжекция дексаметазон. С него болките намаляват, но я бие през ден, за да не развие зависимост. Уговаря се с приятеля Жоро, имат си приказка, за разходка на Панчарево. Преди минаваха пътеката над езерото в двете посоки, седем километра, а миналата есен тича по нея сам. Днес вървят покрай реката и често спират. Христо се опира на щеки. Реката го успокоява. Гледа Витоша с Резньовете високо горе и въздъхва. По тези гранитни ребра е катерил соло лете и зиме. „Това няма да стане повече. Моят героизъм сега е на ниво Искъра“, а Жоро го хвали:
– Днес си като мангуста.
– По-точно като костенурка, смачкана от кола.
Стигат моста и той бавно възлиза по стъпалата. Жоро го съпровожда търпеливо. Спират по средата на моста, Христо се хваща за парапета и поглъща с поглед езерото. Водата отразява зелената Лозенска планина и чистото небе. „Жив съм, но не знам какво става в увредения ми гръбнак. Не знам как работи това тяло, което съм аз: чудовищно сложна машина за живот“. Болките сигнализират, а ние ги заглушаваме с лекарства и процедури. Останалото е каквото дойде. „В мен става нещо неизвестно и опасно!“ На лявата му длан каца калинка, прибира крилца и тръгва бързо по ръката. „Мога да я убия лесно, но не мога да се движа като нея. Бавно ме убива нещо много малко и невидимо. Къде е тук висшето и низшето?“
#
„Какво пропуснах и сгреших?“ Мъжът стои на моста дълго, опрян на парапета. Реката се влачи под него и го отнася в спомен. „Преди много години вървях по парапета на един друг мост, в Пловдив – от улицата край Марица до острова. Беше петсантиметров винкел. Качвах се на винкела и с разтворени ръце стъпвах по него. Всяка стъпка – точна и стабилна. Реката течеше дълбоко под мен. Когато се заклащах, скачах на моста и гледах да не залитна на другата страна. За няколко дни се научих да минавам цялата дължина.“ Сега парапетът му служи, за да стои прав на моста.
„Така ли ще бъде докато съм жив? Или още по-зле? Някой ден ще падна на улицата и ще се пречупя. Ще се влоши контролът над пикочния мехур и червата от притиснати нерви. Ще дойде парализа на краката. Ще рухна в инвалидна количка. Ще получа аневризъм, тромб или тумор на гръбнака. Докъде ще стигна с упадъка? Сега не мога да седя и в инвалидна количка от острата болка в кръста. Парализата поне не боли.“ Докъде можеш да приемеш разрухата? Някои страдалци си мърдат само пръстите или очите. Стивън Хокинг живя седемдесет и шест години („амиотрофична латерална склероза“), но мозъкът му работеше на най-високо ниво. Беше станал вече световна звезда. Говореше с компютърен синтезатор. Но как се свиква с всичко това? Приемаш да мъждукаш, само и само за да усещаш, че си жив.
Не знае какво му предстои. Пръстите му, стиснали метала, са посинели от напрежение. „Трябва да съм „на нокти“, фокусиран в точното живеене всяка минута, без грешка.“ Но кое е грешка? Как да разбере, като вижда само тясната линия на възможните стъпки? Животът може да бъде жалък и мъчителен. А ситуацията изисква свръх интелект. Цяло приключение, при това достойно. „Трябва да се справя. Ще проуча как работи тази машина…“
– Хайде, Ицо, стига си се чудил!
Христо бавно се обръща:
– А ти знаеш ли как ходиш?
– Какво? – недоумява Жоро.
#
Среднощ е. В момента Христо не може да мръдне: лежи по гръб скован от спазъм и се опитва да достигне с пръст червения бутон зад него. Тялото му е разпънато в четири посоки между две легла от гърчовете. Всяко мръдване сякаш го разкъсва и съска между челюстите си. В мозъка му се мярка спомен: с мощно набиране минава надвес на гранитна стена в Рила. Отново е в неврохирургията и това е четвърто влизане в болница, плюс два санаториума. Тук го качи в инвалиден стол Ася, след като го изхвърлиха от неврологията. Там пък тя го докара направо от калните бани след шок от топлите процедури. Съсед в неврологията му беше Юлиан, шофьор на ТИР от трийсет години. Юлиан не млъкваше и час по час излизаше да пуши. При всяка стъпка гърбът му тихо хрущеше. Прешлените му се разместваха и наместваха. Надяваше се на операция и още работа: „Трябват ми само още шест години, да изплатя заема“ – беше казал.
В инвалидния стол на етажа на неврологията Христо стенеше, та се наложи на място да му бият лидол. После го набутаха при осем човека, поиска самостоятелна стая и сега лежи във ВИП стая 6 за стотачка на ден. Ася му донесе проходилка от социалната служба с четири опори и с нея той се мести по стаята. Христозов минава всеки ден, а сутрин минава целият екип начело със стария професор, който гледа втренчено. Неговият хирург пита бодро как сме, той отговаря бодро, че е добре. Плахо продължава, че има силни болки в кръста вляво.
– Ще ти направим блокада. Лека процедура, която намалява болката. – Христо проучва в мрежата: химическа обработка на нервни окончания в увредената зона. На следната утрин той пак лежи (този път по корем) на операционната маса. След лека упойка хирургът опипва с палец кръста, за да улучи болезнените места. Там забива игла с лидокаин. Болният не стене и дори не охка. Тази болка е нищо пред болките му при движение.
– Браво, Христо! Ти си герой!
– Браво, докторе! Ти си героят.
На другата сутрин болката вляво отново е там. Прешлените са се триели един в друг след изрязването, но това той ще научи по-късно. Плахо иска нова намеса, но хирургът отказва. В деня на изписването Ася е донесла плик с подарък за доктора и една книга, в която е описал приключенията си. Надписва я: „На д-р Христозов. Благодаря ти, докторе!“. Обсъждат резултатите от ПЕТ скенер, които показвали злокачествени разсейки. Това е хипотезата на хирурга. Христо не смее да повярва и няма сили да го мисли… Към два следобед получава епикризата си: „изписан с подобрение“. Насърчен е да ходи без проходилка. С конвулсии се добира до асансьора в съпровод на Ася и окуражителното „Браво!“ на Христозов. В кабинката се подпира на стената, а на излизане от болницата хваща парапета, за да се добере до колата. После търсят магазини за помощни средства. Христо изпълзява от колата и стига с Ася до сбутано магазинче. Явно собственикът е наясно със спешните нужди на сакатите и добре ги обслужва. Една облегалка от дунапрен струва 80 лева. Толкова струва и подложката за стола – отдолу и за кръста. Купуват и уринатор. Имало протокол за доставка на инвалиден стол, стол за баня, специален дюшек за залежаване. Но трябвало да се попълва декларация.
От колата до вкъщи Христо върви прегънат на две „като маймуна“. Подпира се на стените, а когато се пуска, торсът му се стяга в конвулсия и спира да диша. Мести се пред бара и пиещите бира го гледат втренчено. Подпира се на ниските колчета по тротоара. Стига трите стъпала и се хваща за желязната врата. Изминава метрите до входа на къщата странично, хванат за оградата. Мярва съседа, който е застинал в почуда и се отдръпва засрамен. Не може даже да му каже „Здравей“. В къщата е голямото препятствие: стълбата. С цялата си сила мъжът държи парапета и стъпва: нагоре и нагоре! „Така напредвах към белия купол на Авицена в Памир.“ Стига до вратата плувнал в пот, но доволен. Добира се до спалнята с проходилка и се настанява на леглото – отчайващо ниско. Бие си инжекция, после чете, унася си и пак чете до полунощ.
Ася става рано за поредната си смяна в болницата, а Христо се опитва да си доспи. Не мърда, но може да лежи спокойно след поредната доза дексофен. Може да пише на таблета, подпрян на дунапренова облегалка. Продължава статиите, по които работи с прекъсвания. Допикава му се. Уринаторът е на пода до леглото, но денем не иска да го ползва. После се пресяга и хваща проходилката. Набира се с вик и се изправя за ходене. Мести уреда: лява-дясна хватка-стъпка, и се добира до банята. „В този ритъм местех щеките по ледника на пет хиляди метра“. Сега изпитанието е да си смъкне пижамата и гащите, за да се изпикае, подпрян на стената.
„Вече съм зависим от проходилката. Ах, само преди месец бях се добрал с ходене от колата до вкъщи.“ Звъни по телефона, който намира паднал на пода, вика детето да му помага. Направи си кафе, но не може да го занесе до бюрото. Боби му го носи, а той се мести след него. Преглежда си пощата и с трепереща ръка отпива. За повече от половин час седене няма сили и поема обратно към хола. Прави сандвичи за себе си и за момчето, вика го на закуска. Взема си хапчетата по график. Вече не може да оправя леглото и моли Боби. Ляга и се заема отново с ръкописа.
И така ден след ден. Какъв дар и какво постижение е ходенето! Цялото тяло ходи: от главата до петите. Очите водят напред. Правиш крачка и десетки мускули работят в синхрон, регулирани от моторния кортекс. Те се включват в цели вериги плавно и координирано. Христо се мести съзнателно и всяко движение е усилие. Трябва му спешно висок матрак. Вчера попълни десет страници анкета за помощни средства… Вечерта гледа видео от Хималаите. Група французи се изкачват по северната стена на Лхоце със ски на гърба и после се спускат по шеметния улей.
#
С колата на Ася намират социалната служба, но паркингът е отзад. Придружен от нея, с проходилката обикаля двуетажна постройка, порутена и занемарена от половин век. Влизат в чакалнята и той сяда на обикновен стол. Къде са удобните дивани и фотьойли за сакати? Христо се чуди, че в коридора няма инвалиди. Той чака, докато Ася е вътре с документите. Влиза да види какво става и служителката пояснява:
– Не беше нужно господинът да идва, вие можехте да подпишете.
След всички подписи се ходи до фирмата доставчик и след два дни Ася докарва инвалиден стол, стол за баня и надувен дюшек за залежаването. Но столът не може да минава през вратите, а и Христо не може да седи в него от болки. Вечерта Ася му помага да се изкъпе и обръсне тук-там. Той вече едва се гледа в огледалото. Лицето е изпосталяло и побеляло, а по шията са избили червени петна. Потриса се от тънките крака под подутия корем. Дните минават, а той се тътри с пъшкане из къщата. От време навреме надава викове, а Ася видимо охладнява. Докторите поначало са невъзмутими. Тя ходи на работа по-често от всякога. Налага се да поема смени на колежки заради болни съпрузи. „Аз значи се броя здрав.“ Настоява Христо да се оправя и го насърчава да хвърли проходилката.
– Не се глези, трябва да свикваш.
– Как се свиква с това, Ася?
– Трябва да търпиш. Това е положението. На твоята възраст…
Христо е търпял какви ли не болки, но не и цели сезони на безпътица. Трябва да търси изход, защото вече чувства, че така ще си отиде до пролетта. С приятелите Митко и Калоян проучват болници в чужбина и той избира специалист от именита болница в Турция: професор Сердар Кахраман. Митко организира превода на куп документи. Изпратени са и Христо получава отговор от специалиста: най вероятно имате failed back surgery syndrome (синдром на неуспешна хирургия на гърба). Проучва в нета: няма яснота по терапията, а болките са „нетърпими дори с прегабин“. Дава на Ася да прочете статията, но тя нищо не казва.
Вчера заваля първият сняг и сега Христо гледа през прозореца полета на пухкавите снежинки. Вече е зима. През цялото лято и есен след първата операция в него е работила тежка стрептококова инфекция. Дисковете и прешлените са били разяждани от бактерия, плюс всички лезии в двата прешлена. Вторичен ефект са фиброзните бели телца, които за хирурга Христозов бяха „метастази“. Инфекцията заразява кръвта и сепсисът щеше да го умори до пролетта.
#
Идва денят за заминаване. Алармата звъни и стават в три и половина. Багажът му е готов за „Anadolu Medical Center“, има и тест за ковид. Ася отказа да го придружи, но от болницата са му уредили болногледачка за 500 евро. (Дъщерята също няма време, освен за прибиране). Ася няма да го закара и до Пловдив. Христо се облича и чакат в хола до четири. Митко идва на минутата. Христо се смъква по стълбата, вкопчен в парапета, после с проходилката до колата. Приятелят му носи сгънатия инвалиден стол и го оставя в багажника на мерцедеса си. В Пловдив намират хотел „България“ и чакат по уговорка. Христо звъни и Октай му вдига: „На път съм“. След малко до тях спира черен опел инсигния. Проверява пак за PCR теста, който ще искат на границата. Измъква се от колата и Митко го поема, защото не може да направи и една стъпка. Държи се за рамото му, а Октай мести опела до мерцедеса.
– Благодаря ти, брат!
Настаняват го на задната седалка. Само след четири часа прекосяват Истанбул по големия мост над Босфора. Болницата е в голям зелен парк извън града Гебзе. Октай го слага в инвалидния стол и му правят нов тест за ковид до самия вход. После го добутва до хотела на болницата. Хабибе, администратор и преводач, му звъни. Болногледачката ще дойде след два часа. Христо си почива на леглото, има още едно легло за нея. Късно следобед идва и самата Севда. С нея общуват с помощта на Google translator: той пише на български и ѝ показва превода на турски. Тя прави обратното и така се разбират.
Вечерят в ресторантчето във фоайето. Христо седи на мек стол, турската кухня е вкусна. Избира адана кебап. Севда си поръчва богата салата с шунка. Навън вали и го завладява депресия. На сутринта се отправят към болницата. Севда го избутва на стола по алеята към входа. Болницата е на петнайсет етажа, всеки етаж е просторен и чист. Имат програма за няколко изследвания и преди всичко ЯМР. Още с влизането заплаща с карта сумата за операцията и изследванията, 12 000 евро.
Професорът по неврохирургия Кахраман е дребен и сивокос, с малък мустак. Христо разпитва за операцията, а хирургът отговаря кратко и ясно на добър английски. Изкарал е всякакви специализации на запад. Ще се прави декомпресия и стабилизация. Показва титановите винтове, които ще останат в прешлените. Следват часове чакане и разкарване по всякакви кабинети. Всичко приключва в ранния следобед и Севда го връща в хотела. Утре е операцията!
Утринта е тъмна и дъждовна и болният е с качулка. Севда го бута с количката по пътечката от плочки, която блести на бледата светлина на лампите. Те са първите, ако не се брои охраната и нощните дежурни. Гледачката го качва на етажа на неврохирургията. В стаята е чисто и уютно, само двамата са. Тя се настанява на разтегаем фотьойл. Срещу него на стената е окачена табелка със седем човешки лица в цветове от зелен до червен: степени на болката. Можеш да посочиш колко те боли. Идва професорът и го окуражава. Две сестри идват да го подготвят. Събличат го и му навличат прозрачна нощница. Поставят му абокат и му пускат прозрачна течност…
Христо е пак в леглото си с нова болка в кръста, но в зоната на жълтото. Севда се усмихва: операцията е минала. „Мина ли операцията“? Не са го карали до операционната в съзнание и не усеща никакви следи от шок. Онзи шок, който бе изпитал три пъти на голите пластмасови операционни маси в студените зали в София. И за трите операции бе чакал дълго гол на масата, а сестри и анестезиолози се мотаеха около него, шегуваха се и спореха.
Професор Кахраман идва със своя асистент – гологлав и усмихнат, питат на български:
– Как си, Христо?
– Благодаря, много съм добре.
На следния ден го изправят да ходи. Асистентът му показва техниката на ставане от леглото. Севда му поставя ластичния корсет. Христо се изправя се с нейна помощ и плахо пристъпва към изхода. Без проходилка! Коридорът е много дълъг, прозорците са панорамни. „Аз ходя пак!“ Той стъпва и гледа навън. Паркът е широк, с площадка за хеликоптер, означена с огромен червен кръст. Скоро му прималява и се връщат.
Сестрите тук са спретнати и бързи, щъкат и се разпореждат. Единственият неприятен проблем е с абокатите, които не пропускат и се налага да бодат вените няколко пъти. Лошата новина идва на третия ден. Има спондилодискит: много опасна инфекция, получена е май още с първото отваряне в София. Чакат антибиограмата три дни. Антибиотиците са определени, те са два и започват веднага да ги вливат. Христо проучва в мрежата: наистина гадна инфекция.[2] Санитарят носи обяд за двамата на табли. Хранят се на плотчета до стената. Той вече се оправя сам в банята без опора. През цялото време инвалидният стол стои сгънат, подпрян до стената. Всеки ден ходи повече, а в петък обикалят целия етаж.
В съботната сутрин професорът се сбогува с Христо, като му подава визитка. Може да му се обажда лично. Христо му благодари за това, че го е вдигнал на крака. Дават му рецепта и инструкции за лекарствата. Плаща на шефката на Севда, която идва по обед. Пуска в ръката на жената бакшиш в турски лири. Селмин го съпровожда до входа, където чака Октай с колата си. Осемстотин лева в двете посоки. Христо звъни на Митко да го прибере от Пловдив.
В Пловдив пред хотела са седнали Митко и жена му. Христо върви сам до мерцедеса и Митко му се радва. Изкачва сам стълбите до етажа. Започва новото лечение вкъщи. Изнасят проходилката и инвалидния стол на балкона. Зимата се точи дълга, снежна, по софийски сива и студена. Христо следва режима и по график гълта шест лекарства, които Ася му е купила. Тя намери българските варианти на антибиотиците: тубоцин и бисептол за шест седмици плюс още пет лекарства. Тялото му изнемогва от тежката химия, но се движи на собствен ход и седи все повече пред компютъра. Прави си цял ред изследвания за следене на инфекцията: CRP и прокалцитонин за сепсис, ново ЯМР. Сам ходи до личния си лекар, внимателно по леда на тротоара и с такси за изследвания. Светът е нов, защото има надежда. Инфекцията е преодоляна след два месеца. Болките в кръста не изчезват, но вече не ги усеща по нервите. Много трудно е все още ставането и лягането.
#
Христо седи на кушетката в кабинета на Светльо и той притиска силно основата на мускул, захванат за ключицата. Светльо е масажист и терапевт. Сляп е, а ръцете му сякаш имат свое зрение, което прониква до костите. Христо пита защо този мускул – чак на ключицата. Светльо се усмихва и му обяснява. Ходенето зависи от цяла верига свързани мускули, включително и на ключицата. С него движим ръката при крачка. При дълъг период на обездвижване мозъкът изключва звена от веригата. Дори само един мускул да е изключен, тя не работи. Ходи цялото тяло. Всичко прави цялото тяло. Светльо „събужда заспалите“ мускули и Христо усеща как силната болка намалява и тялото му се отпуска. От медицинския център отива право в парка и тялото му се радва: може да ходи гладко и дори леко подтичва.
#
Христо прави пореден опит за равносметка: „Защо се разболях? Защо ще трябва през остатъка от живота си да нося метални импланти и да имам още незнайно какви ограничения? Докъде ще стигна с възстановяването? Ами ако пак не мога да ходя в планината?“ Каквото и да дойде, той вече осъзнава безкрайната стойност на дара да живееш и безкрайното ни невежество за този дар. Един щедър, но и произволен дар, който лесно губим. Страданията в тялото се коренят в неразбирането му и впрягането му като средство за постигане на цели, а то е самата цел, самият живот и самите ние. Всички ценности и смисли, действия и думи имат неясен и по-дълбок смисъл отвъд всякаква култура. Това са непостижимо сложни жизнени процеси. Целият ни свят е една плаваща видимост, потопена в неизбродима интелигентна реалност без разбираема цел. С всички приказки за живота и смисъла му нищо не проумяваме и през цялото време сме носени като листа на есенен вятър.
„Има ли смисъл боледуването?“ Този въпрос на фона на неизвестността на живота в този свят и липсата на следа от справедливост е глупав. Болестите изглеждат случайни, безмилостни и лишени от смисъл. Но май не е съвсем така. Не е ли всяка сериозна болест резултат от големи и трайни отклонения от правилното живеене? Все пак положението не изглежда ясно. Защо едно тяло, което е създадено в потока на непонятния живот като един невъобразим ред, се руши и се разпада? Ако живото се появява само от живо, защо се разпада в неживо?
#
Пак е лято. Христо стои отново на платото на Черни връх и гледа билото на Рила. Той живее, ходи и даже се изкачва. Трудно се добра дотук, но „следващият път ще е по-лесно, а после ще се кача и по-нависоко. Жив съм, още съм жив.“
[1] Крещях в каньона в момента на моята смърт. (бел. авт.)
[2] Болестта винаги се предшества от определени фактори: хирургични интервенции, гръбначни наранявания, чужди тела в тялото. Патологията е много опасна, при нея са инфектирани междупрешленните дискове и прешлените. Спондилодискитът прилича на остеохондроза по симптоматика, при която дисковете също се унищожават. Но при остеохондроза деструктивният процес започва отвън, а при спондилодискит се нанася удар върху центъра на хрущялната тъкан. Гнойното отделяне по време на спондилодисцит провокира инфекция на връзките и тъканите на надкостницата близо до гръбначния стълб. Бактериите отделят ензими, които причиняват разлагане на тъканите. Започва деминерализация и ерозия. Съединителната тъкан замества хрущялната тъкан, но тя бързо изтънява и съседните прешлени започват да се търкат.