(1 votes, average: 5,00 out of 5)(разказ от Сергей Герджиков, за сборника ИСТОРИИ ЗА ТЕЛА, 2023)
Алармата го изтръгва от бездната на съня – останала е включена, а са на морето. Напипва смартфона, докосва стопа, гледа. 7: 00: 23-24-25… Време е за кроса му по пясъка, но е схванат. До Мишо блажено се преобръща жена му. Първите лъчи галят стената в спалнята на малкия хотелски апартамент.
Михаил не си пада да се пърже на слънце, за разлика от Дара. А малкият Петьо си пада по замъци с кули и ровове. Като му омръзнат, плува или се бори с вълните. Плажът е претъпкан, едва се наместиха в свободната зона и мъжът е още кисел. Дооформят с малкия входа на замък с мост и мъжът се изправя срещу залива. Усмихва се и веднага се смръщва: наоколо се е натръшкала човешка плът в изобилие от форми и най-вече от безформие. Задници, гърди и кореми преливат от бански костюми. Той е развил цяла невроза на тема съвършенство, по три пъти седмично посещава фитнеса, а в неделя се изкачва в бърз ход по пътеките на Витоша. ЕГН-то го притиска все по-осезателно, спря да отбелязва лични рекорди, все не може да свали излишните килограми и днес ще плува отново през залива. Заливът има ясни граници: от север и от юг на километър разстояние стърчат скални носове.
Днес не е идеалният ден за тази акция, вълнение къдри морето, а знамето е жълто. Михаил присяда с тези кисели мисли, жена му го побутва с усмивка и му показва снимка на смартфона си: побелял мъж в профил, с ръце на кръста.
– Това аз ли съм? – Лицето на снимката е намръщено и набръчкано, с торбички под очите, бузите провисват, а коремът стърчи.
– А ти кой мислиш, че си?
– Ахх, как само си ме издебнала! – Образът направо го пробожда, мъжът занемява и тихо се паникьосва. Само допреди минута бе изпълнен с възмущение към човешкото падение. Десетки години планини, фитнес, плуване и йога. Следене за качествена храна и режим, но и много седене зад компютъра. Всеки божи ден по пет часа минимум. И крадешком нощем до хладилника след безсънно четене. Михаил не чува и не вижда нищо, вцепенил се е. А след секунди скача като навита пружина – гневът го души.
– Ще се поразходя до онзи хълм – споделя глухо той и става.
– Какво ти стана? Не се бави.
– Не се притеснявай, може да поплувам. Мишо стяга диафрагмата и изправя стойка. „Не гълтай корема – гълтай калорекс!“ Той е над всички тези простотии и знае как да се грижи за себе си. Тялото, това сме ние самите и съществата съществуват в телата си. „Не мога да простя да се запуснеш и изпаднеш до кретащо месо. Каква ирония: та аз вървя точно натам! Освен провисналите маси съм забелязал, че вече мисля по-бавно, забравям имена и какво ли не. Сметката не излиза: усилията растат, а резултатите падат. Остава да запея за вечната младост на духа“.
Той върви и машинално прескача кърпи, туби и кофички, заобикаля тонове човешки телеса. По-далеч, по-далеч от това – но къде и как? Забързва се и се затичва, скоро стига тихо ъгълче на плажа, задръстено с водорасли и боклуци, а насреща са ниски скали с примамлива пътечка. Следва тънката пътечка и мислите му следват своята. „Това моето е его-мания. Съвършенство? Стигнал си дотам да не знаеш как наистина изглеждаш, извън позата пред огледалото… Градиш илюзии на пясък, а сега ти бутнаха пясъчния замък… Браво Дара, че ми го показа!“ Какофонията в него не заглъхва, спира се на хълма. Наоколо пожълтели треви и редки храсти, насреща прелестна синева. Небето, морето и тази земя са съвършени, те не са тленна плът, макар и в тленните ни очи, които утре ще се замътят, а после ще се склопят и изгният. Тази синева и тази планета ще останат, но в нечии други очи. „Ако проумявате това, хора, излезте и се нагледайте. Изпълзете от дупките си, осветени от лампи и дисплеи, гледайте ненаситно света, докато го загубим, защото той изтича заедно с лигите ни“.
Михаил продължава по безлюден див бряг. Върви покрай вълните и те галят с плясък глезените му. Десният му глезен е деформиран, полуподвижен и грозен, няма оправяне. Ситуацията от самото начало е без изход. „Екзитус“ът е само с краката напред. Бий се, човеко, разбивай стените с длани, лакти и глава, така е по-достойно или просто по-поносимо. „Човек може да бъде унищожен, но не и победен!“. Но какво значи непобеден, когато увяхваш и изчезваш? Помпозна фраза, скалъпена от човек, който си е заврял двуцевката в устата.
Полувидими пътечки, каменни пасажи, малко газене, отново изкачване… Тлеещ огън в главата го движи като тих мотор и почти в транс той стига страхотно кътче. Тук обаче има някой или по-точно някоя. Плажна кърпа под малко чадърче, плажна чанта, очила и джапанки. Аха, отворена книга, захлупена върху кърпата. Отваря я машинално, и прочита пасажче, оцветено с жълт флумастер:
Той беше зад нея и пъхтеше, тя усещаше падащи капки по гърба си. Обладаваше я с неподправена първична страст, тя го усещаше дълбоко в утробата си. Тласъците му бяха мощни и при всеки удар тя усещаше лек плясък от люшкащия се корем. Дебелият стар Джеф беше наистина надарен.
Каква гадост! Мъжът се стряска и се оглежда. Навлиза във водата, хвърля се напред и разсича вълните. Напредва с кроул в северната страна на широкия залив, слънцето проблясва, докато си поема въздух. През очилата се разкрива подводен свят. Пред него се рее бяло мекотело с висящи пипалца. Тези медузи не напълняват, не се сбръчкват и сякаш не остаряват. Ръцете порят водата, той напредва бързо, тласкан от трескава тирада. „Хомо сапиенс, върхът на еволюцията,… венецът на природата… Буца месо, щъкаща между бетони и асфалт… човешка мизерия… Меки тлъсти… шкембета пляскат… меки дупета. Ти си… същият чувал като другите…“. Този спънат монолог го води неусетно навътре към дълбокото.
Ръцете му се вдървяват и се обръща по гръб. Сам е в залива, отдалечава се, блясъкът го заслепява, но слънчевите пръски го радват. Минутите текат, а Мишо се носи назад по гръб под небето и блестящите пръски. После отново се обръща за кроул. След доста бъхтене в забрава той подава глава и се оглежда. „Как така? Съвсем съм се отнесъл, ама в буквалния смисъл“. Големият плаж е съвсем тънка ивица далеч на югозапад. Напред е северният гранитен нос. Водата е масленозелена, люшка се и упоява с плясъците си. Мъжът поема въздух и се гмурка, надолу тъмнее, няма дъно, въздухът не стига и той се изстрелва обратно.
„Трябва да се връщам, ще се върна, но по-добре по суша. Трябва да стигна и изкача скалния нос, да проуча горе как е. Но да си почина и да се ориентирам. Първо ще спра при онази стърчаща скала“. Мишо се насочва се към скалата, бавно приближава. Там цари оживление. Чайки са накацали, неохотно се вдигат, от метри го блъска воня… на загниващо месо, на леш. Достига мястото и се изправя. О! Мъж, проснат по корем, полупотопен, парцалив, синкав. Лявата ръка е изметната и се губи между камъните. Удавник или жертва, рибар или турист? Който и да е, той е приключил с бъхтенето.
Нещо проблясва откъм дланта. Мъжът измъква ръката. Това пък какво е? Часовник! И работи! „Да, Casio, имах такъв, тези си вървят с една батерийка и във вода, с години“. Посяга и издърпва сбръчканата длан.
Стрелките се въртят и цифрите се сменят хипнотично: 13:43-44-45. „Цифрите танцуват, стрелките се въртят, времето изтича, а ние гнием“. Прималява му и му прилошава, чезне и губи свяст. Стоварва се назад в почуда, тук било дълбоко, потъва-потъва, отпада и се забравя. После тласка с крака и ръце, но няма въздух… Отваря уста, водата го разкъсва, бори се в конвулсии, тласка нагоре, вика задавено, отпада пак и изчезва. Много е тъмно, черно е, чува далечен звук, по-скоро мощна вибрация, пак се изгубва…
Следващото, което вижда, е бяло тяло, проснато по гръб под него. Самият той е някъде отстрани и отгоре, и сякаш няма тяло. Малка яхта, двама се суетят около тялото. Изкуствено дишане и сърдечен масаж. „Боже, това са моите останки. Ах, как съм се откъснал, къде съм, как да се върна? Умирам ли?!?“…
Не, жив е, усмихва се щастливо в познатата си кожа: неугледен, безформен, жалък и жив до пръсване.