(1 votes, average: 5,00 out of 5)ПРОЦЕПЪТ
Притеснява ме един процеп в горната част на Големия Резен. Цепката е с обли ръбове, отвесна и издадена над пропаст. На сухо пуска един крак, а през зимата – само до коляното, и то хлабаво. Хватки няма, стъпки няма, няма къде да закачиш пикела. Драскаш по плочата вдясно, местиш левия крак вътре – седем метра. Минавал съм я зимно и пасажът ми харесва, но напоследък не съм във форма. Сега мислено опитвам, цепката ме изхвърля и се свличам на малката площадка.
Връщам се в реалността от леден повей. Чакам автобуса за кабинковия лифт и мръзна. В съботната утрин столицата спи, загърната в лепкава декемврийска мъгла. Вдишването дразни гърлото, а издишването прави бяло облаче. Витоша е невидима в бялото море. Потрепервам във ветровото яке: то е за движение и не става за висене на спирка. В раничката е само най-нужното: захабени котки „Щубай“, модел от седемдесетте, пуловер, гети, термос с чай и две вафли. Ръката ми мръзне от главата на пикела – имитация на “Camp”. Надявам се горе да е ясно – типична витошка инверсия. Днес ще катеря соло по Големия резен!
След час съм в студената кабинка, която се носи беззвучно през мъглата, после изплувва от нея и планината блясва. Тъмните стени, гребени и шипове на Резньовете са полускрити от облак. Стъпвам по безлюдното площадче пред хижа „Алеко“, залива ме боязън. Закрепям котките и тръгвам по заснежената алея, вече е десет и половина. Към единайсет високо вдясно се откроява гранитният масив.
Резньовете са три сурови ребра едно до друго. Гладки плочи и шилести гребени между снежни улеи. Големият Резен е в средата – тесни черни плочи, небрежно наредени една над друга. Първите петдесет метра са магия през лятото и мъка през зимата: ако бяха отвесни, щяха да са непреодолими. Наклонът ги прави възможни за соло с вариации. Скалата е компактен гладък гранит, осеян с вдлъбнатини – покана за танц по северното лице на фамозна скулптура, висока триста метра. Ледена глазура покрива гранита, а цепките са набити със замръзнал сняг.
Обичам танца по тези плочести ребра. Тялото се извива и възнася плавно и ритмично, панорамата се разширява, адреналинът ври под нежен контрол, пръстите се вкопчват, а еспадрилите зацепват здраво в леките вдлъбнатини. Зимната история е съвсем друга. Теренът е суров и смесен: скала, сняг и лед, котките са задължителни, те се забиват надеждно в замръзналите туфи, но безпомощно драскат по плочите. Изкачването е борба, всеки метър е усилие, често на ръба на падането.
Напускам пъртината и „разпарям“ по склона към Големия Резен – пирамида, забита в облачно небе. Преспите покриват клекове и морени с коварни кухини, където може да си заклещиш крака. Слънцето пробива процеп между облаци и планината блясва. Този миг светлина веднага повдига тонуса. Оглеждам началните петдесет метра. Реброто е тясно и почти отвесно, трябва осигуровка от партньор с въже. Днес ще го избягна. Вдясно от него е плочест заснежен терен, който се изправя до отвес на нивото на едно таванче.
Единайсет и четирийсет: закъснявам, но формите вълнуват и зоват. Потиска ме пълното безлюдие над бялото море. Закрепвам гетите, потягам котките, хващам пикела-самоделка и поемам по фирна. Навлизам в първата плоча: гладък гранит, облян в натечен лед. Мъглата ме обгръща, залива ме съмнение и мрачно упорство. Драскам с пикела и котките в търсене на ръбчета. Бодва ме страхът: „Сега ще падна!“ Чувам си сърцето и задъхан, стигам най-после таванчето, стъпвам на прагче и обхващам масивния блок. Измятам се назад и се извивам надясно покрай него. Следва снежен пасаж, става по-лесно, планината блясва отново. Заставам в стабилен сняг, дишам жадно и се наслаждавам. Днес Витоша се е притулила и софиянци не са я налазили. На цели километри не виждам нищо живо.
Вече месеци нямам свободен час, задачите се преплитат, огорченията се трупат, натрапчивите мисли не дават покой. Само тук те нямат власт. Възлизам по стеничка с туфи, пикелът влиза добре и набирам ритъм. Планината се топи в ласката на слънцето, а ръкавиците ми вече са мокри. Следва масивна плоча с дълбок винкел вляво. Заставам под тясна цепка в дъното му. Тук е мразовито. Атакувам винкела с голи ръце и ръкавици в зъбите, изкатервам се догоре, но ръцете ми се вдървяват. Трябва бързо да ги съживя. Застанал на первазче над винкела, нахлузвам ръкавиците и пъхам ръцете кръстосани под якето. След малко ме пронизва болка до премала: капилярите мъчително се отварят за свежа кръв. Застинал, стена тихо, сърцето ми примира и пулсът ми се губи. Дишам насечено, въздухът не стига. Познат тъмен процеп в съзнаването, когато кръвното пада и губиш свяст, но тук и сега това е недопустимо.
В този момент усещам нечие присъствие. Току зад дясното ми рамо някой сякаш повтаря действията и шепне мислите ми. Обръщам се, не виждам нищо освен пейзажа. Чел съм за подобни явления, но на голяма височина. Е, значи не е голямо чудо, но трябва да избягна припадъка. Подпирам се и дишам дълбоко. Само това ми липсваше сега.
– Спокойно, няма никой освен теб.
Потръпвам и свалям раничката. Налагам си спокойствие и попивам пейзажа, вадя термоса и отпивам. „Халюцинация“… Сам съм в това сурово царство високо над човешките пътеки. В тази самотия нищо чудно, че получавам „двойник“. Бил съм няколко пъти по този ръб сам, но не съм имал „посещение“. Теренът ми е познат в детайли, защото всеки път съм минавал по различна линия. Но не можеш да помниш какво идва. Плочите се редуват с корнизи, прорязани са от винкели, цепки и широки процепи. На места стъбла и корени на клек. Богатството от форми, пози и движения ме увлича всеки път, когато поискам да се потопя без остатък в планината и да забравя безпокойствата. Но щом имам халюцинация, не съм за изкачване днес. При това положение връщането е задължително, но е невъзможно без въже. Има само един вариант: нагоре.
Продължавам по плочи, фирн и туфи и гласът изчезва. Възлизам в тясна камина, сгънат странично. Несравнима е насладата да напредваш с отточени движения по суровите пасажи. Всеки релеф иска свой подход, поза и захват. Тялото се изнася нагоре през формите като машина. Слънцето пробива на моменти облачната завеса, за да ме поздрави.
Стоя пред рампа с два варианта на минаване. Вдясно крива цепка, вляво отвесен релеф от вдлъбнатини. Насочвам се наляво и пак усещам познатото присъствие. Невидимият ми двойник се появява точно когато съм го забравил. Диша във врата ми и казва:
– Не оттук, вдясно.
Замръзвам на място. По плочата ще трябва да свалям ръкавиците, прав е.
– Правилно, брат, – отговарям гласно. Преминавам на баланс надясно и съм пред тясна крива цепка – като светкавица. Кълва с върха на пикела в нея, за да се закача. Става, но нестабилно. „Стъпи малко по-нагоре.“ Не знам вече сам ли си говоря, или е другият. Напредвам още няколко метра със зацепване на магия. Стигам клеково стъбло, скрито в цепката. Забивам пикела над него и се изнасям над рампата. Тук отвесът свършва, но без опори и стържа на баланс. Най-после се изправям пред следващия отвес. Тук релефът е богат и има стъпки…
Излизам на тераска, въздъхвам и се оглеждам. Планината се разстила под мен, мъглите ме обгръщат и отминават без заплаха. Тихо е и чувам сърцето си. Над мен е черен блок, обхождам го отляво. Нагоре е компактна плоча с прагчета за голи пръсти. Прибирам ръкавиците. Тук и пикелът ще ми пречи.
– Защо не отидеш вляво, в камината? – се обажда гласът. Пренебрегвам го, но ме смущава. Пръстите треперят на малките прагчета, треперенето се предава и на краката. За десет метра съм изцеден.
– Глупак.
Изправям се на снежния корниз в дълбока пряспа. Нахлузвам с мъка студените ръкавици, ръцете ми пак са вдървени и пъхам длани между бедрата. Напълзява ме острата като змийско ухапване болка.
– Без паника, всичко е под контрол.
Приемам този двойник като част от мен, нямам сили да го следя и обяснявам. Сякаш съм се разцепил на две… Изправям се и възстановявам дишането. Подухва вятър, поглеждам си часовника: един и десет. След четири часа тук ще е тъмно, а аз трябва да съм вкъщи под душа. Остават над сто метра, но ръбът поляга. Къде беше онази цепка, да не съм я подминал? Едва ли, няма начин… Този гребен сякаш няма свършване. Виждам вече „гъбата“ на върха – постройка с климатична функция.
Ускорявам ход, вземам леките пасажи с финес, и тъкмо когато съм забравил за процепа, той е горе пред мен. Стоя на въздушна площадка под шестметрова рампа: гладка стена вляво, камина отпред и процеп вдясно. Стеничката е опакована в стреч фолио от лед. Спирам и попивам мястото. Високо съм над бялото море, далеч на север се мержелеят ридовете на Балкана. Свалям раницата, вадя термоса и отпивам чай с мед, изяждам едната вафла, примижавам от наслада. Планината е моя и нищо повече не ми трябва. Мигът се разтегля до минути, изнизват се коварно бързо, време е да се фокусирам.
Оглеждам вариантите, трябва да ги пробвам, стеничката вляво не става, влизам в тясната камина в средата и тя ме изхвърля. Остава тази мръсна цепка, пристъпвам и я атакувам. Дълго плъзгам ръкавици по заоблените ръбове, докато намеря някакво сцепление. С предни зъби на дясна котка на единственото ръбче вдясно вкарвам ляв крак в процепа и го намествам до заклещване. Изнасям се леко нагоре, но цепката ме изхвърля надясно над улея. За пикела не виждам никакъв релеф. „Как ще го мина… Къде си, тарикат?“ Протягам пикела високо, стържа, но клюнът не зацепва. Първото видимо прагче е на три метра нагоре. Оставям пикела да виси за ремъка на дланта ми, оставам с ръкавици, на гладкото те трият по-добре от гола ръка. Търся отчаяно ръбчета вътре. Тъмно, гладко, мокро. Пълзя мъчително бавно, пъхтя и се гипсирам. Вече съм извън площадката по отвес и под мен е двайсет метра въздух над стръмен кулоар. Потръпвам ситно и в този миг двойникът се обажда зад гърба ми.
– Ами сегааа?
След това го чувам право отгоре:
– Закачи пикела тук на ръбчето!
Ръбчето ми е далеч, изнасям дясна ръка с пикела, замахвам силно и високо, острието удря и се отплесва. Усещам как левият крак се отхлабва в цепката. Както съм леко назад, губя баланс и просто скачам в бездната.
– Ааааааххххххх!!!
Полетът е някак забавен като на каданс. Разтворил съм ръце и летя с крака надолу. Ударът разтриса с болка в кръста, хълбока и десния глезен. Преобръщам се и се търкалям в улея. Планината се люлее и върти, докато се просвам като кукла до каменен блок.
Вия в страх и болка: десният ми глезен се е обърнал назад, а кръстът и гърдите ми горят. Поемам дъх и нова болка в торса ме взривява така остро, че загубвам болката в глезена. Опъвам се по гръб и се опитвам да наместя частите си. Пикелът е още на ръката ми, закрепен за ремъка. Десният крак е потресаваща гледка. Помръдвам бавно левия: не съм парализиран. Проснат на снега стена и дишам дълбоко, за да не припадна. После се премествам бавно наляво от камъка, повдигам се на лакти и виждам отново пречупения крак.
– Ааааххх!
Стена и пуфтя през нос и зъби, после хващам отметнатия глезен за обувката и го влача с ръмжене към нормална позиция. Само да не припадна… Не знам какво още е счупено: ребра, прешлени. Пищялите се стържат, губя свяст и чувам моя двойник:
– Сега я загазихме. Казах ти…
Всичко потъва в мъгла, мъглата тъмнее, обгръща ме плътна чернота, съпроводена със силен стържещ шум. И тогава в черното се появява светла точка, тя се разширява, превръща се в светещ екран, а на екрана се вижда тъмно петно с очертания на човешко тяло, моето тяло! Чувам гласа:
– Ела, следвай ме.
След миг се озовавам горе в процепа, усещам се лек като перце. Гласът говори „в мен“, но „мен“ ме няма и не знам как така виждам и чувам.
– Не онзи ръб най-горе, а ей-това ръбче вътре, ето го пред теб.
– Да, и какво, вече съм потрошен.
– Трябва да си виждаш грешките. А аз съм с теб, опитвам се да помагам. Станалото станало. А сега обратно да видим как ще се измъкваме.
– Помагаш?!? Ако питаш мен, това там почупеното не ми трябва при положение че ти си аз.
– Не е толкова просто.
Усещам се отново в нормално съзнание, лежа в снега потресен. Повдигам се на лакти с опънати крака и се оглеждам. Не мога да се ориентирам в тази безбрежна белота. Постепенно различавам тънка линия ниско долу, опната като нишка на бял плат: пъртината! Тя е напълно безлюдна. Идва ми идея. Изхлузвам ремъка на пикела от ръката. Опъвам двата крака, скърцане и вик, нанизвам на счупения крак ремъка и го усуквам до затягане. Главата на пикела с остриетата ляга плътно до обувката, дръжката ляга на бедрото, пъхам края под колана…
Пак ми прималява и бавно се свестявам с дълбоко дишане. Само да не припадам задълго! И да не заспивам! Няма начин да уведомя никого… освен двойника. Просто част от мозъка, който има видения и „говори“. „Но как ме изнесе извън мен? Визуална халюцинация…“. Така или иначе, нямам сила за размисли.
– Следвай ме и без паника.
Няма друга посока освен обратно надолу към пъртината. Мога да пълзя по гръб и по ляв хълбок. Мога да използвам здравия крак, като влача и пазя счупения. Отново оглеждам терена, част от него е скрита. Оооох, много е далеече… Линията долу се точи като сив конец от запад на изток. Оттук до нея са към двеста метра: сняг, камъни и храсти. Сега е…3:30. Няма да мога… иска ми се да остана тук.
– Тук ще си останеш до лятото. Никой няма да те види.
Раздвижвам се със стон. Началото е кошмар и се отказвам на петата секунда. Не мога да се отлепя с тези счупвания… но не се усуквам настрани, гръбнакът е здрав и мога да се движа. Отново се зацепвам за снега с ръце и се изтеглям назад. Този път успешно: премествам се с десетина сантиметра.
– Така ли бе, тарикат? – процеждам през зъби и се просвам.
Двойникът мълчи. Повдигам се пак и търся правилната линия. В началото имам гладък склон петдесетина метра. Отчайващо мъчно е, но си създавам малка техника: лежа по гръб, после опирам ръце до лактите в слегнат сняг, те леко затъват, но намирам опора. Изтеглям се с усилие диагонално назад и надолу, с главата в ниско положение. „Другият вариант е с краката напред – не е желателно, а и не става…“. На някои места се преобръщам и пробвам нормално пълзене, но глезенът глухо изскърцва и спирам с вик. Често се налага да намествам дръжката на пикела. На едно стръмно място се хлъзгам десетина благодатни метра. На друго насечено място се превъртам.
Болката лека-полека глъхне, изглежда кракът замръзва, което от друга страна е нов проблем. Във всеки случай не съвсем спешен. Гласът се обажда няколко пъти, различавам го като говор, а аз само стена. Повечето канско влачене е отвъд паметта. Болка и мъка, постоянно наместване на пикела и крака, стенания и изтощение. Влача се по снега покрай храсти и камъни. Усещам празната раничка на гърба. Заобикалям морената по преспи и клек, затъвам и припадам, свестявам се и се насилвам само и само да доживея до пъртината.
Довличам се до траншеята!
Лежа няколко минути и не мога да спра треперенето. Извиквам няколко пъти „Помоооощ!“ Потъвам и пак изплуввам. Треперя от студ и страх като паднало чучело на вятър. Не си усещам краката в обувките, десният пулсира и боли при всяко мръдване. Намествам отново пикела с ремъка, скърцане и вик. Гърдите ме болят, гърлото ми гори, тялото ми е вдървено. Скоро ще замръзна като буца месо във фризер. Студът ме разтърсва на талази. Ама аз имам пуловер! Раницата е още на гърба ми! Надигам се, с пъшкане я свалям и отварям, измъквам пуловера, свалям якето, нахлузвам пуловера и пак якето. През цялото време пъшкам и се треса. Отново се просвам назад и се напъвам да дишам дълбоко и да оставам в съзнание. Страх ме е да се отпусна, ужасява ме заспиването, защото зная за бялата смърт – преохлаждаш се и няма повече събуждане.
Смрачава се и пъртината се превръща в процеп, който изчезва някъде напред. Отново и отново викам, но съм изцеден. През главата ми минава какво ли не, мозъкът ми тихо ври, пропадам и пак се издигам. После всичко потъва в тъмнина, а умът ми трескаво се бори да остане буден. Откроявам ясна реплика: „Аз съм онова, което наричате смърт. Сега те оставям, а ти не стой тук“. Виждам само първите метри вдлъбната ивица. Оцеляването е промъкване през тънък процеп в тъмнината. Отлепвам се и запълзявам.