Човек е крайно същество. Това значи, че той има свои граници във времето и пространството. Човек е преходен. Това значи или че той е унищожим – че припламва в нощта на нищото, или че преминава през този свят, идва отнякъде и си отива, „прехожда”.
Ние имаме ясен опит за границата само в негативна форма – като недостиг. Истината за границата е обаче позитивна. Границата е предел и чрез нея нашето съществуване тук и сега е определеност. Ние сме определени, самоопределяме се и с това се само-разпознаваме. Ние сме определени и с това сме сигурни дотолкова, доколкото го позволява потокът на живота.
Ние знаем кои сме дотолкова, доколкото знаем своите граници. А можем да ги знаем само ако сме ги възприели. Това възприемане изисква граничен опит. Когато постоянно отбягваме граничния опит, сляпо се блъскаме в невидими бариери. Външни сили разрушават нашата цялост.
Граничните усилия са просто неизбежни, за да оцеляваме. Отложеното усилие в един момент става неизбежно и тогава то е по-голямо. Но и избързването може да води до провал. Напорът навън има своето време. Във времето и пространството пулсиращата ни цялост чертае свои мрежи и те са нашите актуални очертания.