- Файлове за изтегляне
София – Пилос
1.06.2019. Това семейно пътуване започна в главата ми точно тук край лагуната Войдокилия преди година и месец. Бях на самостоятелно пътешествие и на първи май, при това понеделник, музеите и дори дворецът на Нестор не работеха, затова се отдадох на природните красоти на областта около Пилос. На този фантастичен плаж се обадих на Ани по вайбъра и изпратих снимки. Пожелах си да дойдем тук с Иван, а при мен това е почти решение. Решение, за което не съжалявам, ето ни тук тримата с Ани и Иванчо и е още по-хубаво в началото на юни.
Пътуването насам беше перфектно и тръгнали в един и половина през нощта, минахне по моста над морето при Патра и бяхме тук точно навреме за настаняването: един и половина на обед. Точно дванайсет часа за деветстотин километра, като последните сто-сто и петдесет бяха изпитание с няколко градчета, през които се наложи да минем с всичките им задръствания и тесни улички. Накрая по стръмни серпентини през село стигаме до мястото.
Хотелът е „Навароне“. Избрах и резервирах този хотел като най-близко място за десетина дни плаж на лагуната. Тръгнахме рано и ето ни още по обед на рецепцията. Хотелът е от десетина големи бунгала с апартаменти на зелена поляна над селцето. Паркирането е удобно – на алеята близо до нас и до изхода. Домакините изглеждат едно семейство. Те са учтиви и почти мили. Посрещат ни любезно и малко сдържано, без присъщата на българите ведрина към госта. Закуската е пестелива, но вечерите наоколо и осолено в Пилос ще се окажат повече от интересни.
Лагуната Войдокилия
След кратка почивка се качваме и търсим път към приказната лагуна, която много пъти показвах на Ани и Иван. Слязохме по асфалтен път край разкошен бостан, а после рязко надясно по прашен бял път почти до самата лагуна. В нея се влива зелена рекичка, затова водата в залива става за плуване, без да пари очите. Разходката по пясъка преди залез е магическо преживяване. Вървим в дъга по полукръга на залива. Срещу нас високи скали ограждат лагуната и оставят тесен пролив към морето. Водата е тиха, мястото е почти безлюдно.
Лагуната, съвършен полукръг, е пресечена диаметрално от две вертикални стени. Между тях остава открит проход за вълните. Един райски капан за плажуващи и адски капан за нашественици и жертви в пиратската праистория. На върха на южната канара сивеят зъберите на цитаделата, на която бях миналата година. Тя е функционирала в древността и е възстановена през средновековието. Тук се е водила битката между спартанци и атиняни в началната фаза на Пелопонеската война и тук, на съседния остров Сфактерия („гъсеница“) е бил пленен отряд спартанци.
Прибираме се, душ и към Пилос. Шофирам по познатия панорамен път и гледам залеза над островите. В Пилос паркираме и сядаме край пристанището. Гръцка мусака, ребърца и питки със зехтин. Спокойна разходка по градчето. Персоналът в ресторантите са любезни, а специално към българите ми се струва, че влагат нещо хладно и недоизказано. Като помислиш, май всички балканци крият по нещо зад зъбите си, когато се усмихват на госта съсед: българин, сърбин, македонец, грък, румънец. Има много насъбрана история и рани. За тях дори не се говори между съседите днес, а гърците го казват със студенина.
Един гръцки археолог, Николаус Муцопулос, е намерил костите на Самуил. У нас той е посрещан изключително радушно. Гледах едно интервю с него. Белобрад, досущ византиец, той се държеше надменно и безапелационно, от името на една повече легендарна и натрупана в милиарди думи, отколкото реална превъзхождаща култура. Днес гръцкият народ е типичен балкански народ като останалите, на ниско образователно и морално ниво, но с високо самочувствие и надменност. Лошият английски с грешки на всяка дума се говори с излъчване на перфектен говорител. Няма следа от неудобство и срам. Ние, българите, сме на другия полюс: скромност, неудобство и чуждопоклонничество, но постоянно аргументиране на култура и минало. Голям патриотизъм и много историческа гордост, но когато се изправим пред съседите, тактично си мълчим.
Зàкинтос
Днес планът е да посетим остров Зàкинтос. В мрежата този остров е показан със снимки на жълт плаж, закътан между бели отвесни стени. Снимките са отвисоко, плажът е примамлив и далечен. Закинтос е един от йонийските острови. Името идва от името на сина на легендарен аркадски вожд Дардан. Още Омир го споменава. Не участва в персийските войни, а в Пелопонеската е съюзник на Атина. Завзет от Александър Велики, а после от римляните. Завземан в последствие от византийци, нормани, венецианци, турци.
Пътят е по линията на пристигането, на север. До острова стигаме с ферибот, аз постоянно си гледам часовника, защото сме само за един ден, а искам да намерим онова магично място на скалите над плажа.
От пристанището трудно намираме път към това специално място, защото не знам името му. Питаме в една агенция на крайбрежната улица и аз посочвам с пръст снимака. Те трудно разбират, че искаме не път към плажа, а към гледката отгоре. Оттам се виждала много широка област.
Пълзим по стръмен път и се издигаме в планинския остров – познат релеф от Лефкада. Трудно се ориентираме горе, но налучкваме пътя. Постепенно разпознавам мястото, а една туристка ни ориентира към специалната позиция за панорамата.
На площадчето повечето място е окупирано от паркиралите автобуси и коли. Паркираме и тръгваме към каменния парапет. Морето се ширва безкрайно ниско под нас. Ние сме на висок и отвесен скален бряг. Пред нас редица от туристи чакат реда си да погледнат от построената кабинка от стъкло. Не ми се чака, нямаме време, а и нямам търпение и нагласа да се редя за гледка. Надничаме от парапета отляво и отдясно, снимам невероятни кадри. Плажът от снимките е там долу, но явно се вижда цял само от тясното остъклено балконче. Аз намирам място вляво от кабинката, до самата стъклена стена. До мен са десетките крака на любопитните зяпачи, а аз зяпам като катерач направо от ръба. Долу на триста метра под мен е плажчето, оградено от кръгла бяла стена, която отсреща се гъне и снишава, а насам се издига до нашето ниво. Плажчето е осеяно с накацали бели лодки, а по средата му има черно петно. Увеличавам зума и виждам остатъци на стар кораб.
Тук няма повече за гледане, а и целият остров не ме впечатлява с нищо.
Поемаме назад и скоро сме на пристанището, но ще трябва да чакаме ферибота в 5. Това значи да се приберем в хотела си много късно, по тъмно.
Авария
Наистина връщането се оказа дълго и неприятно. Но най-неприятното се случи малко след като дадох волана на Ани. Аз усещах, че нещо става с колата, появи се съмнителен звук, а тягата спадна. Казах на Ани да спре, вдигнах предния капак и дълго оглеждах под него, светейки си с челника. Не открих нищо нередно, но като поех волана, усетих в един момент силно лашкане. След малко колата спря. „Май скъсахме ремък“, предположих. Бяхме спрели в тъмното на банкета край къща или вила. Вързано куче на метри от нас започна да се дере и не млъкваше. Взех смартфона си, но Иван беше изтощил батерията. Оказа се, че нямаме нито един работещ телефон.
Извадих си застраховката, но после се сетих, че имам сребърна карта от Автомобилния съюз, която включва пътна помощ в балканските страни. Трябваше да намерим място с ток и интернет. Прозорците на къщата до нас светнаха, но никой не излезе. Поехме по разклонението към селото или градчето. Тъмно и безлюдно. Никакви следи от хотел. Нямаше и къде да хапнем. Върнахме се в колата. Аз оставих Ани и Иван да ме чакат и тръгнах да търся. Видях в тъмното надпис на гръцки и на латиница: къмпинг. Вървях по асфалта дълго, но нищо не стигнах. Върнах се отчаян. Трябваше да изкараме нощта тук, в колата. Кучето почти не спря да лае. Ние се гърчехме в неудобни пози до сутринта.
На сутринта тръгнах да зареждам айпада и телефона в къмпинга. Вървях два или три километра. Стигам къмпинга, но той още спи. Влизам в ресторантчето. Тук заварвам работник, който ми позволява да си заредя айпада. Трябва да се обадя до СБА за пътна помощ. Междувременно идват още двама мъже, изглежда единият е собственик. Аз обяснявам каква е станало. Няма и следа от съчувствие и съдийствие, но все пак не ме гонят. Скоро айпадът оживява, а аз намирам номера на СБА. Пиша съобщение и получавам отговор да чакаме някъде наблизо в бензиностанция. Не знам как се казва мястото. Връщам се и след малко до мен спира кола. В колата е гъркиня, Иван и Ани. Те ме качват. Оказва се, че това е стопанката от къщата. Карат ни до бензиностанция на два километра по-нататък. Чакаме да отворят и се настаняваме, аз веднага подновявам съобщенията със СБА, пием кафе и закусваме. Чакаме пътна помощ. По едно време идва точно кола за пътна помощ, името на компанията не ми е познато. Не ги ангажирам. Дали има сервиз наблизо? Никой нищо не казва. Собственичката на бензиностанцията се обажда на свой познат. Щял да ни оправи колата.
После идва самият механик, Алексис. Водя го до Лачетито. Отваряме капака и аз споделям хипотезата си “Brocken belt, I am afraid for the engine”. Алекси не говори английски, но разбира за двигателя и казва “Yes, engine”. Хипотезата се потвърждава. Знам, че ремъците са два. Единият просто липсва, от него са останали някакви нишки. Това трябва да е не ангренажния ремък, а пистовия. Той не е толкова фатален, но пак може да има големи поразии. Само да не е двигателят, че става дебела работа.
Връщаме се на бензиностанцията. Идва кола тип пътна помощ, натоварваме лачетито и влизаме в селото. Движим се по тесни улички и стигаме къщата с гаража на Алекси. Подписвам някакъв документ, давам си номера, вземам номера на Алекси, вземаме си багажа и ни карат обратно до бензиностанцията. Сега трябва да чакаме за такси. Гърците ни уреждат със свой познат и той ни иска 120 евро до хотела, който е на стотина километра. Даже ни дава визитка, като е готова колата, да му се обадим да я вземем. Името на селото го записах някъде.
Пеша до залива
Претърпяхме авария с колата насред път в тъмното и отново след като се бях доверил на Ани да кара. В разговора днес с помощта на българин-преводач Алекси обяснява, че е повреден и двигателят от прегряване и трябва да го разглобява, да обработва главата и да смени гарнитурата. Цена на ремонта 700 евро. В България това се прави за максимум 600 лева за кола като моята. Колата ще е готова след седмица. Ние сме закотвени в хотела. Добре, че плажът е близо. Много съм изнервен.
Заплатата ми отива и трябва Ани да доплати, за ремонта 700 евро и още 200 за нашия транспорт до хотела и обратно след ремонта. Създадохме работа за Алекси от селото Филипохори или като му беше името. Не мога да се отърва от моята доверчивост и не мога да организирам напълно хората около мен така че да избегна хаоса и разрухата.
Днес дойдохме на лагуната пеша. Малко преди мястото по шосето се разминахме с дълга върволица щастливи баби и старци. Лицата им зачервени, очите светят, устата широко усмихната с ред здрави навярно изкуствени зъби. Крачеха бодро и в синхрон като рота войници. Радваха се на мястото и очакваха нещо невиждано. Бяха направо хипнотизирани. Трансът им пречеше да осъзнаят, че се движат обратно на лагуната. Сега минаха пред мен в правилната посока и вече бяха се опомнили, усмивките им са изчезнали и не възприемат красотата. Странно животно е хомо сапиенс. Илюзорното очакване за него е по-наситено с живот от реалното възприемане.
Водата е бистра и по плиткото дъно играят слънчеви фигури. Думите ми са слаби – плоски и бедни, не мога да предам ситуацията. Не бих измислял на никаква цена – по-добре да съм скучен, отколкото фалшив. Не обичам телешкия възторг и не „сера мрамор“. Преди малко плувах под повърхността с широки махови с ръце и оглеждах дъното от фин пясък. Изправих се насред лагуната и накрая дойдох на себе си от угнетяващото чувство, обхванало ме от вчерашната катастрофа.
Пред мен покрай водата преминава цяла Европа. Повечето плажуващи са млади семейства с бебета на ръце, в кошници, в кенгурута. Руснаците са скептични и кисели и постоянно сравняват мястото с руските места: “Это как у нас на Азовском море.” Ние също мърморим, но срещу своите места. Абе хора, не разбирате ли че си убивате преживяването, че обиждате мястото и хората тук, че лишавате самите себе си от богатствата на света, свеждайки всичко до вашата огромна блатна реалност.
Плажът с хора от разни страни предлага добър експеримент. Възрастни и деца, мъже и жени, разговарят непонятно, правейки разни неща. Когато не разбираш какво си казват, ти избягваш кроскултурния опит и си свидетел на едно и също поведение на стадни същества и семейства. Хората си имат типове поведения и ги повтарят независимо от това дали са шведи или мексиканци.
Край на сагата с колата
Всеки ден сме на плаж, свикнахме да ходим пеша, а мястото е живописно. Край пътя има голям бостан и си избираме диня, която така и не успяхме да изядем. В края на прехода от два километра вървим покрай рекичката. Надвечер се прибираме и влизаме в селцето. Има в изобилие плодове, зеленчуци, всякакви дрънкулки. Наблизо по шосето има магазин и ресторанти.
Така няколко дни. Междувременно на два пъти тегля пари от банкомата. Банката гълта над 15 % от сумата за комисионни. Изтеглям всичките си пари, Ани също тегли, и криво-ляво събираме сумата. На седмия ден ми се обажда Алекси с преводача. Казват, че колата е готова, че цената е 700 евро, но се аз силно се съмнявам в коректността на гърка. Заявявам, че ще искам документ за закупените части. Цената е намалена на 650 евро. От рецепцията ни помагат за такси, пазаря се по телефона, ще платя за 80 км 60 евро. Срещата е на познатата бензиностанция.
Плащам и излизам, колата ми е тук, а до нея са Алекси и непознат мъж, оказва се българина преводач. Алекси ми показва на телефона си серия снимки с разглобен двигател, с изкривена гарнитура и поправено състояние. Показва ми и фискален бон, но на него фигурира един и същ артикул, повторен десетина пъти. Съмнителна работа! Ако двигателят беше отишъл от прегряване, трябваше термостатът ми да покаже, но нямах повишена температура. Алекси повтаря няколко пъти: “Greek not mafia”. Преводачът го защитава и потвърждава. Алекси предупреждава, че термостатът не е в ред. Нещо, което се оказа невярно. Аз по едно време се чувствам виновен за недоверието си. Толкова неловко се чувствам, че дори се извинявам и много пъти благодаря. Заплатата ми отиде, Ани също е закъсала финансово. Аз тръгвам с колата си към хотела. Било каквото било, важното е че колата е в ред и ще се приберем с нея. Лошото е, че предният капак е блокирал и никъде не могат да ми го оправят.
Добре, че не закъсахме на връщане. Прибираме се благополучно, а аз намирам в банковата си сметка нови свежи пари от лекции на английски. Термостатът е в ред, а това значи че все пак са ме излъгали за двигателя, но аз не искам да се разправям и даже не отивам с сервиз за евентуално установяване дали е правен ремонт на двигателя. Нямам сили и време да се боря за справедливост, а най-често това е излишно и без резултат. Така ме учи печалният опит.
Войдокилия остава прекрасен спомен!