- Файлове за изтегляне
(ВСИЧКО НА РЕЛСИ)
Берлин – сиво и студено
12.12.2019 летище София. Отново Райън Еър, след задръстванията в София и непонятното за мен закъснение на излитането, въпреки че самолетът е тук поне от един час.
За Берлин се съгласих по настояване на Ани – не ме привличаше идеята да се мотаем в студа по улиците на един град, останал без историята си след разрухата на Втората световна война. Бил съм два или три пъти там, единият път точно след разрушаването на Берлинската стена. Отвъд Бранденбургската врата за нас беше друг свят, който поглъщах с поглед и преглъщах положението си на излязъл от Лагера. Огледално остъклените сгради след квадратните бетонни блокове, лъскавите богати витрини след скромните магазини на Източен Берлин, мерцедесите след трабантите смазваха. По улиците се разхождаха шумни групи поляци и доста мизерни румънци. Берлинчани гледаха изметта от Източна Европа с нескрито презрение. Вървях замаян и се взирах в непостижимите стоки и цени, къпех се в светлините на богатия град, а после прекарах нощта на пейка в някакъв парк.
Така или иначе, сега е 2019 и ситуацията е съвсем различна. Доколкото чета и слушам, Германия се е напълнила с емигранти, а за Лондон и Париж имам лични впечатления: тези европейски столици отдавна са се напълнили с народ от всякакъв произход и цвят. За Берлин нямам особени очаквания освен Острова на музеите с Пергамон мюзеум и съкровищата от древния свят, плячкосани през миналите два века. Останалото за гледане в този мрачен декември се очертава да са коледните базари и остатъците от Берлинската стена с атракции като Чек пойнт Чарли.
Особено интересно ми е проучването на бюста на Нефертити – обгърнатата от легендарна мъгла прекрасна царица. По всяка вероятност е фалшива на фона на доста разрушените и съвсем не така красиви други няколко бюста на Нефертити и Ехнатон от същата работилница в Амарна, открита и разкопана от Лудвиг Борхарт през 1912. Бюстовете са паднали от рафтове в работилницата на майстора Тутмос и са жестоко повредени с изключение на почти перфектната глава с изящна дълга шия на Нефертити, „красавицата която дойде“. Преди години прочетох, че скенерът е показал солиден слой щукатура над оригиналната скулптура, която е изобразявала възрастна жена с доста повяхнало лице. Кой е добавил тази замазка и кога? Установено е, че сместа и боите са автентични – от XIV в. пр. Хр. Но при разкопаването са открити предостатъчно боя и прахова замазка, с които бюстът е могъл да се „реставрира“ от нови европейски майстори.
Другата забележителност от Изтока несъмнено е Портата на Ищар от Вавилон с ярко сините плочки и позлатените релефи на животни по тях. Ходи ми се и до дворците Сан Суси до Потсдам, от които имам хубав спомен, но Ана не е навита, а имаме само два пълни дни. Дворецът Шарлотенбург е вариант. Очаквам с интерес празничните базари, наденичките и греяното вино. Преди две години се насладихме на такава предколедна нощ по улиците на градче между Виена и Будапеща. Кулинарни забележителности в скромната немска кухня са наденичките и сладкиша Щолен.
Докато чакаме за самолета, се опитвам се да вляза в интернет чрез мобилния приемник „бисквитка“, но не хваща. Къде е този музей Боде? Надявам се всичко от Изтока да е на острова на музеите, защото не ми се скита много из мразовитите и дъждовни улици. Всеки слънчев час ще ме радва след седмица мъгли в София и очаквания дъжд в Берлин. Имам нов фотоапарат: Canon 6D fulframe, със скромния, но забележителен 50 мм обектив с отлична резолюция.
Летим над бял пухкав килим от облаци и самолетът е облян в светлина. На летище Шьонефелд ни посреща плахо слънце колкото за wellcommen и бързо се скрива зад плътна сива завеса. Нямаме багаж за посрещане и се отправяме към изхода. Навън се озъртаме за влакчето за Берлин и скоро го откриваме по знака S за Есбана (надземната линия). Метрото пък е U-ban, има още и извънградска железница. Всичко по релси – типично за Германия. Във влакчето отварям айпада и включвам „бисквитката“. Лесно откривам хотелчето в Google maps, релсовата траектория се появява: влакче и после трамвай. Синьо кръгче пъпли по червената линия, докато влакчето пълзи през полето. Край линията са накацали миниатюрни къщички с дворчета, навлизаме в Берлин. Слизаме на Александърплац, разпознавам телевизионната кула. Не хващаме трамвая, защото хотелчето изглежда близо, вървим във влажния въздух четиримата – Иван, Ани, Надя и аз, дърпаме леки куфарчета. Минаваме през предколедно базарче с топли наденички, които ще опитаме по-късно. “Pension Intervarko” се оказва далечко. Посреща ни симпатична рецепционистка.
– Guten Tag. – Гутен таг. – Подавам личната си карта.
– Ентшулдиген зи бите, – хабен зи ресторант?
– Shade, nein, – се топи в приветливост рецепционистката, – Zeigen sie hier und hier, danke schön („За съжаление нямаме. Подпишете тук и тук“).
С Иванчо избързваме към стълбището с ключовете, две стаи за четирима. 17-та и 18-та са чак на третия етаж. Загубил съм форма, прасците ме наболяват. Стаичката е малка и кокетна, а малко по-нататък е тоалетната на етажа. Банята е в другия край, с умивалници и душ кабини. Нещо между като хостел и хотел. Приготвяме се веднага за първа разходка, вече не вали. Намерението ни е да ходим пеша през Александър плац до Бранденбургската врата и към руини от прочутата Берлинска стена. Проучвам и траекторията до Чек пойнт Чарли – малък музей на мрачната история на Стената, но е далеч.
Точно преди площада разпознаваме туристическите автобуси с ярки цветове. Момиче и момче в ярко зелени униформи ни предлагат карти с маршрути и това е най-добрият подарък в това студено време: разглеждане на всичко кажи речи наведнъж с опция и за утре със същите билети: безплатно за Иван и по 22 евро на тримата. По-дългият маршрут е в зелено, а другият на изток е в лилаво. Висим с Иван и мръзнем по малко, докато жените хлътват в магазин за дамско облекло. Тръгва лилав двуетажен автобус, а нашият е зелен и ще дойде след още 20 минути. Автобусът идва по-рано и се изкачваме направо на втория етаж, най-отпред до стъклата да снимам. Пъхаме си слушалките, но се оказва, че тази автобус, макар и зелен, се движи по лилавия тур, който е изцяло в Източен Берлин. Тук съм бил поне два пъти и нищо не съм запомнил, значи не е интересно, но пък е чисто, топло, гласът ти говори в ушите за социалистическата ГДР и за опитите да се прехвърли Стената между Лагера и Западния свят. Скоро стигаме и до остатъци от истинската стена, целите изрисувани с Горбачов, Брежнев и Хонекер в братска прегръдка, с Андрей Сахаров и Сивите вълци с фесове (една турска банда в Западна Германия от 80-те). Седим комфортно, съблечени по блузки и щракам с фотоапарата, като изпробвам различни настройки. Най-добре се оказва да разширя блендата максимално, за да поема цялата оскъдна светлина, която още дава денят. Правим кръг и отново сме на Александърплац.
Решаваме да направим и зеления тур, нищо че скоро ще се стъмни, както и става, и то още към 16.30. Качваме се първи с Иван в зеления автобус, отново горе най-отпред и детето веднага открива две банкноти от по 50 евро, забравени на седалката вдясно. Правя знак на Иван да си мълчи и прибирам банкнотите. „Иване, помисли си за какво да ги дадем, но да не е нещо глупаво“. Денят бързо изтича и се появява бледа пълна луна, но камерата се справя чудесно в тъмното и стават страхотни снимки с многоцветните светлини на Берлин. Машинката започва да бави фокусирането, но е с класа над досегашните ми фотоапарати, включително от по-скъпия Никон D300 от 2007.
Автобусът спира на точно определени места, но съвсем за малко. Слизам само на Бранденбургската врата и търся най-подходящ ъгъл да хвана високата класическа структура, осветена отвътре. А след това ни местят в друг автобус, доста раздрънкан. Преминаваме по „Острова на музеите“, който реално не е остров, а площ, прорязана от река Шпрее. Тук са останали сгради от преди векове и впечатляват, най-вече Катедралата. Малко е останало от стария Берлин и целият нов град, особено в източната част, е пълен с правоъгълни сгради. Чисто, подредено, бяло и сиво.
Преминаваме край Райхстага, очаквам „Унтер ден Линден“ (булеварда „Под липите“), но едва я разпознавам притулена в мъглата, а скелетите на липите дълбоко спят. После още две-три класически сгради и заобикаляме бавно обратно. Преоткривам блясъка на Западен Берлин с огледалните хотели и бизнес сгради. Заобикаляме висока кула с паметник на върха, опитвам се да го хвана на фокус, различава се статуя на богиня с венец. Това е Колоната на победата. Стигаме до живописен площад („Брайтшайд“), в тъмното изниква мрачна кула с отчупен от бомба връх. Около нея стърчат високи сгради, а долу са украсените с коледни лампи дървета. Това е голям коледен базар с многоцветни гирлянди и павилиони. Огромни фигури от цветни лампи на Дядо Коледа и на пруски войник с висока шапка стоят на алеята между двете улични платна. Утре вечер ще се потопим тук, в празничната глъч. Слизаме изморени, гладни и усмихнати, защото си струваше да обиколим по този бърз и уютен начин големия Берлин като за начало.
Решаваме утре да използваме същия автобус и да изминем пак тура на три части с две големи спирания за музеи и разходки. Отново сме на Александърплац, тук е по-скромният базар. Накрая се настаняваме в малко заведение до вратата на хотелчето с дюнери и други турски вкусотии. Сядаме на топло и чисто, турските домакини са усмихнати. Всички сме доволни, жените пушат по цигара навън и се качваме в стаичките с чисти зовящи чаршафи. Още няма седем, а вечерта ни е изцедила и се мятаме по леглата. Утре музеи и още Берлин!
Островът на музеите!
13.12. сутринта. Просветлява, събуждам се свеж и си мисля, че старите сгради, станали туристическа атракция, губят излъчването си. Едва ли можеш да усетиш нещо от Германия от преди един век, ако разгледаш отвън и отвътре Райхстага. И нещо от Египет от XV век преди Христа, ако се взираш в саркофаг в европейски музей… Днес трябва да видя Нефертити, независимо колко е истинска! Навън е ясно и слънчево, перфектно за разходки, но за мен те остават на втори план след музеите. След топла закуска в ресторантчето потегляме към автобусите в лилаво…
Днес за няколко часа видях повече артефакти от всеки друг ден в живота си. Изумителни създания на човешките ръце от най-различни култури и епохи от три музея в един комплекс. Очарован съм и съм препълнен с впечатления, които не можах и не бих могъл да фиксирам в паметта си и да проумея. Културите са много и се преплитат: древен Египет, древен Вавилон, древна Асирия и Хатуша, древна Гърция, Етрурия и Рим, малко европейско Средновековие. Може и да съм пропуснал по-малки експозиции като тази от Скития. Пергамон с портата на Ищар и Олтара на Зевс! На самия античен град Пергамон вече бяхме миналата година на един висок връх в западна Анатолия.
Немците, както и англичаните и французите, са задигали каквото са могли за два века, най-много от Близкия Изток чрез техните археолози и във войните: портата на Ищар, входове и зали от Нинева и Ашур, цилиндри и стели с клинопис и йероглифи, саркофази и надгробни плочи. Статуите, статуетките, релефите и фигурките от всякъде са безчет и са впечатляващи. Сигурно това са само малка част от наличните артефакти, начело с блестящата Нефертити или Нофрете, както я наричат тук.
Навсякъде се снима с изключение на залата с бюста на Нофрете, станала символ на женското съвършенство. Четох в нета и гледах няколко филма, от които съм склонен да приема версията за подправяне на този забележителен бюст на скулптора от двора на Ехнатон с името Тут („Тутмос“ като Тутмос Трети). Върху оригиналния бюст на една повяхнала хубост някой древен или съвременен майстор е нанесъл пласт замазка и бои, за да извае една идеална женска глава с уникално излъчване на красота, изящество и загадъчност.
Музеите са в класически пруски сгради около реката Шпрее и образуват забележителен комплекс. Пергамон, Старият и Новият музей са в едно архитектурно цяло, като между Пергамон и Новия музей връзката е топла и можеш да не си обличаш връхната дреха. Още с влизането си оставих якето и раницата си в шкафче с ключенце. Цялото удоволствие си струва всеки цент от 18-те евро за един ден гледане, който не ми беше достатъчен за още един музей – Боде, и за една експозиция на картини, за което много съжалявам. Снимах всичко, и то внимателно, включвайки специално надписите в отделни кадри. Canon 6D се справя перфектно със слабото осветление и фокусира бързо във визьора с точна настройка на баланса на бялото и фиксиране на най-ниската бленда (1,8).
Денят е слънчев, макар и кратък, тук се стъмва към 4.30. Студено, но не много, около нулата. Вътре комфортно, чисто и отоплено, с много служители и гледат всичко да е по правилата, в релси. Упътват те в линията на разглеждане, не е добре да се отклоняваш. Аз следвах „релсите“ поради самата логика на експозициите, но често се връщах да огледам и снимам нещо от другата страна. Имах усещане на моменти, че ме гледат през рамо какво точно снимам. Това усещане беше буквално в залата с бюста на Нефертити, където щракнах един релеф и статуетка встрани от централния бюст. Бях санкциониран със строго шептящо мъмрене за това излизане от релсите. Наблюдението над моята подозрителна особа продължи зорко чак докато напуснах залата. В тясното пространство немците са изложили и други няколко бюста от същото ателие и те показват както величието на майстора и изяществото на някои бюстове, така и разрухата.
Портата на Ищар е грандиозна и прекрасна, истинско чудо на древния вавилонски строителен гений. Забелязах че позлатените фигури на лъвове, говеда и дракони са очертани еднакво като релефи върху сините плочки. Тези плочки и фигури са реставрирани от немски майстори, които са се научили да възпроизвеждат автентичната технология от Вавилон от VIII в. пр. Хр. на Навуходоносор. Опитвах се да преценя височината на арката и кулите, излиза някъде към 20 метра. Тази порта със съвършена шеметна арка се издига в края на коридора-улица със стени, покрити все с тези изумрудени плочки. Тя започва с портал с два фантастични вавилонски лъва с остри зъби. Асирийските портали са много по-властни с фигурите на царя с човешка глава с дълга брада, с тяло на лъв, с мощни крила и лъвски лапи.
В много зали ахнах още с влизането си от изумителната композиция на блестящи майсторски и гениално изпълнени фигури. Седях дълго пред екрана с „Машината на времето“. Страхотна анимация показваше едно и също място от палеолита до Бронзовата епоха. Хората, техните обиталища и дейности се променяха във вековете, а хълмистата местност с пещера оставаше. Сред продължителното гледане и снимане се събрахме за последния музей с Ани, Надя и Иван. Старият музей (“Altes Museum”) е разкошна експозиция на древногръцкото, етруско и римско изкуство. Пооправих си мнението за оригиналното древно гръцко изкуство и още по-силно се уверих във високото майсторство на атическите майстори на керамични вази и амфори. Чернофигурните съдове, изложени тук, са просто съвършени. Но страхотни съдове има и от близките до Елада Крит и Кипър, една културна област или група с постижения от върховите равнища на цивилизациите.
Коледни базари
Капнал съм, краката и гърбът ме болят. Хващаме отново зеления автобус за коледния базар на площада Брайтшайд до небостъргачите и наранената от бомба църква. Потопяваме се в купона, а аз тръгвам на фото лов. Усмихнати жени и мъже пълнят пространството и явно умеят да си направят феста въпреки липсата на музика и танци. Сгрети от пунша, виното и топлите наденички, берлинчани са с грейнали лица. Купувам си печена наденичка с хлебче, виждам и някакви големи кюфтета с името фрикаделе, както пояснява Надя. Промъкваме се между елхи, павилиони, въртележка с много нива и кула с още повече, с фигури на дядо Коледа, коне, магарета и всякакви весели твари. Надя и Ани търсят горещо вино. Аз се пъхам тук и там в множеството и търся с камерата празничните вкусотии, играчки и особено човешки лица. Фокусирането не е лесно в тази феерична гмеж. Човешкият поток тече в кръг между павилионите, а около базара светят витрините. Хората прииждат от всякъде, пъплят, чакат на опашки пред димящи вкусотии и стоят прави около високи маси с вурстчета, торти, греяно вино и пунш. Продават се всякакви понички и други сладкиши, сещам се за немския сладкиш Щолен, оказва се сплеснато руло със сладък пълнеж от шоколад или конфитюр. Сладкишите с форми на дядо Коледа и всякакви човечета и същества нямат свършване. Скоро намирам малката компания около една маса, Ани и Надя пушат и пият топли напитки. Опитвам от тази на Ани и тя никак не е приятна за взискателния ми балкански вкус. По-добри сме в храната и напитките, но не и в коледните базари като немските. Ние нямаме подобно нещо май, българският вариант е концерти на открито, но имаше нещо подобно в София и други градове: коледни базари с бира, вино и скара.
Буквално не можеш да се разминеш. Впечатлява ме липсата на емигранти. Станало е вече шест, трафикът до нас нараства, но не стига напрежението на Софийския трафик в пиковия час. После дълго чакаме нашия сайтсиинг автобус, където слязохме, но явно вече не върви. Преминаваме на спирката отсреща и хващаме градския автобус 200.
Нахлуваме пак в топлото и уютно заведение на приветливите турски младежи. Дюнерите ги опитахме, а сега една различна комбинация с печено пиле. Дюнерите тук не са вкусни като арабските оригинали от София. За утре обсъждаме Сан Суси – разкошен дворец край градчето Потсдам, който помня още от 1987. Ако има време, ще разгледаме двореца Шарлотенбург, а защо не и прочутия зоопарка.
Дворецът в Сан Суси
14.12. Събота. Навън е плътно сиво. Берлин е мрачен и мокър. Хващаме влакче за Подсдам.
Мокро и мрачно пътуване – мотаене към Сан Суси и обратно, а после Шарлотенбург. Днес в това депресивно време останах сам, напуснал и напуснат от жените и от Иван. Моята правилна преценка се оказва губеща в отношението ми с близките, защото те не ме следват, а ме манипулират и влачат към магазините.
Стана така. Насочвам групата по линията към Потсдам от Александър плац, слизаме на гара Подсдам. Гугъл мапс показва най-бързото продължение – трамвай 61. Изкачваме се на надлеза в топлата връзка с много магазинчета. Там вместо да ме следват, те се консултират с местен мъж, а аз ги изчаквам. Искат да ходим на автобус – вариант, който е по-бавен заради чакането. Слизаме всички на трамвайната спирка. Казвам им, че накрая имаме 14 минути ходене. Ани и Иван протестират, не искат да ходят пеша. Аз не мога да ги задържа насила: „Ако искате, хванете си автобуса“, те използват репликата ми, за да духнат с Надя и ме оставят сам.
След само десетина минути трамваят ни разтоварва на последната спирка. Ходенето е всъщност през парка на Сан Суси пред двореца и си заслужава, защото е зелено пространство и езеро с многоцветни патици. Но ахвам отчаяно: тук не цари оживление, а запустение. Статуите са опаковани в някакви дъждобрани и конструкции. Дворецът изглежда повяхнал, мизерен и напуснат в дъждовната пелена. Помотавам се пред ниската жълта затворена сграда, която ми напомня на нашия дворец в София – галерията. Питам други туристи дали дворецът ще работи и това ли е единствената сграда. Те не разбират дума английски. Вратите са затворени и явно дворецът днес няма да работи. Минавам зад сградата с лош цвят, лошо поддържана и жалка. Отзад е пълна мизерия и едно семейство, които също не разбират въпросите ми. Насреща в мъглата се очертава хълм с крепост на върха. Заобикалям двореца, а дъждът прониква до костите ми.
Обаждам се на Ани, въпреки обидата. Те още са си на гарата – молче. Това е техния вариант.
– Няма смисъл да идвате, не си струва, вали, дворецът е затворен, а статуите са загърнати в нещо.
– Добре, ще те чакаме на гарата.
Хващам след десетина минути обратния трамвай, ползвам билетите, които ми изсипа автоматът на идване. В главата ми назрява план за единствената разумна дестинация за днес: дворецът Шарлотенбург, разглеждане вътре на зали и картини. Отивам на гарата и се качвам на топло в пространството над влаковете. Там се намираме след малко с групичката и още преди да е чула какво предлагам, Ани, без намек за извинение и благодарност за спестените пари и време, настоява да ходим на пица и останем в „мола“ един час. Не им ли стигна мотаенето на тази гара? Отказвам и отсичам:
– Добре, аз отивам в Шарлотенбург.
Отново попадам извън релсите. Дилемата е сериозна: да се изравниш с глупостта и неправдата, като се усмихваш и угаждаш, или да се оттегляш все по-настрани до пълна независимост и самота. Решенията, знам на теория, са в полза на разумния „среден път“ на компромисите. Аз ви казвам: няма среден път. Реално следвам път на всекидневни компромиси с правдата и никога не я налагам със сила. Но се защитавам, когато е застрашено достойнството ми. Много отдавна съм свикнал да мълча, защото обясненията се превръщат в конфликти. Жени, дъщеря и син, колеги и приятели: всички ме поставят в ситуации на принудително оттегляне и безплодни терзания. Не мога да съм с другите.
Дворецът Шарлотенбург
Както и да е, оставам сам в дъждовния Берлин. Това влакче се сменя с друго на Околовръстния, а после трамвай, пеша в дъжда без чадър, с качулка и очакване за богата галерия. Релси, прехвърляне, пак релси, после други релси. Следвам линийката на Google maps. Стигам двореца от северната му страна и се чудя дали това е правилната сграда, защото е пусто и затворено. Чак след стотина метра е истинският вход. В малкото лоби се редя на опашка за билет: 12 евро. Оставям раницата и якето на гардероба, избърсвам си фотоапарата от влагата, вземам слушалки и тръгвам из залите.
Шарлотенбург е типичен западен дворец, каквито са тези във Виена и онези в Париж и в Рим. Западните владетели са били кръвно свързани, от няколко рода, строели са в близки стилове и са живели по един и същ начин. Разкош, разкош, разкош, изящество, красота, висок стил. Никъде не видях интелект или уважение към науките, единствено изящните изкуства се ценят и практикуват: живопис и музика, картини, клавесини и рояли. Тук видях обаче два портрета на философа Лайбниц. Оказа се, че обучавал Шарлоте и наследниците.
Вилхелм Втори Велики и жена му Шарлоте не правят изключение от традицията. Впечатли ме, че кралят сам планирал всеки детайл на парковете си и май на залите. Същото е правел Фердинанд у нас, като е планирал не само паркове и градини, но и церемонии и обеди.
Нищо от картините на великите майстори не видях тук, а тази Шарлоте е на поне двайсет портрета от дете до жена на преклонна възраст. Кайзерът е във всякакви пози и впечатлява осанката му на боен кон сред битка. Не познавам немската история и не можах да запомня дори няколко важни факта. Същото е и с френската и с италианската модерна история. Западната култура в този династичен и военен аспект никога не ме е привличала. Тя е самовлюбена и центрирана в себе си, въпреки многото китайски порцелан.
Всяка следваща стая е уникална и по своему превъзходна. Поразяват ме изящните и разкошни стени и тавани в различни цветове, дизайн и материали. Многото огледала отварят и разчупват вътрешните пространства. Съдовете са неизброими с различни форми, размери и материали: фаянс, сребро и злато.
Прегладнял съм, но имам късмет: скоро намирам турски ресторант за бързо хранене. Без турските сандвичи и манджи тук остават само на бургери и вурстове. Хапвам на топло пилешка яхния с картофи и дюнер.
Изгубил съм си шапката някъде по влаковете. Като казах влакове, се сетих за релсите в Германия. Само в Берлин има четири вида релсови линии: надземни, подземни, междуградски и трамваи. Само в Берлин километрите железен път са стотици. А в цяла Германия това са десетки хиляди километри релси. Първо си на трамвай (tram), после се качваш на S-bahn, слизаш в метрото: U-bahn, накрая се качваш на междуградската линия. Отиваш в другия град и отново трамвай, влакче и влак.
Немците обичат релсите и правите линии – всичко е канализирано и насочено веднъж завинаги по правилните линии. Не излизай от релсите! Две думи се налагат: ферботен и мус (забранено и трябва). В eдин виц за Германия всичко, които не е забранено там, е задължително.
Орднунг мус Зайн!