Пакистан – 3

14 септември, 2012 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

Сергей Герджиков

Пакистан – 3

Индус ривър и Чилас

На Ракхиотския мост на Инд, където се разплащаме с талибана, 40 долара, се разделям с приятелите си и се насочвам на запад. Чакам автобус и скоро хващам един – шарен, пълен и озвучен с индийско-пакистанска сърцераздирателна музика. Сядам отпред, единствен чужденец, всички ме зяпват. Автобусът се носи по Каракорум Хайуей над величествената река Инд. Целта е да стигна началната точка за изкачване по Диамирската долина до западния базов лагер на Нанга Парбат, селцето Бунар Дас. Но батериите ми свършиха и се изтощи и акумулаторната батерия на камерата. Нямам и прясна вода. Налага се да пътувам до най-близкото градче – Чилас.

Чилас – майко мила! Тук е наистина краят на цивилизования свят. Озовавам се на миризливо място, заобиколен от бараки, пушеци и брадати физиономии. Стотици чифта черни очи ме пронизват. Тръгвам с огромна раница на гръб да търся батерии, вода, храна и хотел (или автобус към Бунар Дас). Трябва да обменя и валута. Хотелът представлява съборетина с вид на обор, в единственото помещение на който вече е настанен доста народ. Седят на легла с мръсни чаршафи, които са поставени направо на пръстта. Връщам се към автобусната спирка и сядам в малък ресторант на пепси-кола и чакам да се изпекат шишчетата, които си поръчах. Тук единственото привлекателно нещо са тези шишчета – ароматни и евтини (и плоските хлебчета нан). Заговярам двама-трима за чейндж, по липса на следи от чайндж-бюро. Човекът отива някъде, после се връща и купува моите $50 за по Rs57 или общо 2850 рупии. Търся храна, вода и превоз за Бунар Дас, трябва да се махна от това място.

Осама е хубав човек!

Наобикалят ме с лепкаво и заплашително любопитство. Минава ми мисълта, че мястото никак не е подходящо, за да остана тук завинаги. Питат ме:

– Are you American? (Американец ли си?)

– No, I am Bulgarian! (Не, българин съм!)

– Where is Bulgaria? (Къде е България?)

– Eastern Europe, Turkey, Greece, Yugoslavia, Rumania.

– Are you alone? (Сам ли си?)

– Yes, I am. (Да, сам съм). Споглеждане в групата.

– Are you Christian? (Християнин ли си?)

– I am Christian, but I study Buddhism. I respect Islamic people. There is many Muslims in my country. (Християнин съм, но изучавам будизма. Уважавам мюсюлманите. Има много мюсюлмани в моята страна.)

– Osama?

– What Osama?

– Osama Bеn Laden?

– What Osama Bеn Laden?

– What do you think? Good man? (Какво мислиш? Добър човек?)

– No. He is a monster, he killed 5000 people! (Не. Той е чудовище, той уби 5000 души!)

– Yes, but Americans! (Да, но американци)

Този разговор се води в следния вид: аз стоя в центъра, а около мен са се струпали шест-седем млади брадати пакистанци със сиви роби и черни смачкани плетени шапки. Репликите се подават отвсякъде, а аз отговарям. Прилича на разпит.

Предпазливо се изтеглям от обръча. Все пак не мога да отговарям за Америка пред ислямския свят, а някой американец щеше да напълни гащите. Купувам нан, шишчета и някаква кирлива бутилка с минерална вода. Сега пък няма превоз, а такситата искат около $30 до Бунар Дас. Има и други за това село, но чакат някой да се мине да плати повечко, и този някой съм аз. Започват да ме навиват, а най-общителният (Совал) се представя за планински водач и срещу такса от 1000 рупии на ден можел да ме заведе до базов лагер на Нанга Парбат и вероятно до седлото, което съединява западната и южната страна. Когато се навивам да платя половината такса, още няколко души добавят по малко и събрираме за такси. Натъпкваме се, а шофьорът пуска в моя чест невероятна чалга.

Бунар Дас под Диамир

Слизаме с новия ми познат Совал в Бунар дас – тъмно е като в рог. Води ме към къщата си и ми показва къде да опъна палатката. Питам за вода – посочва ми вадата край пътя. Тук, до камара струпани камъни има полянка. Настанявам се и хапвам. По пътя се задават майка и дете, разглеждат и коментират. Измивам си краката и си изпирам чорапите във вадата. Совал ми е обещал джип за нагоре, към Диамирската долина.

 

1. 06. Совал идва сутринта и ми носи неотменния чай с мляко. Давам му 100 рупии аванс за джипа, уговорката е общо за 700. Оставя ме при съседите да чакам с две момчета – Ануар и Рашид. Стаичката е пълна с мухи и няма нищо освен пръстен под. Слагат ми възглавнички да седя. Слънцето е изгряло само преди минути, но вече е горещо и аз се разсъбличам. Оставам само по алпийския панталон (повече голота тук не е позволена). Излизам пред вратата – степ, планина, жега. Далеч в прашната улица виждам две фигури.

– Hot! (Горещо!), – казвам на Ануар. Той не разбира. Показвам със знаци.

– ‘Вътре’ – посочва ми той със знак. Но вътре мухите не ме оставят на мира.

– ‘Мухи’ – казвам му със знаци.

– ‘Ще ти вея’, – показва той със знак и започва да ми вее срещу мухите с някаква дреха. Значи тук най-младите вече не говорят английски…

Излизаме навън, на поляната зад къщата. Жега е, но поне е сянка. Алтиметърът-часовник показва 1145 м.над морското равнище. Днес трябва да се кача до 3000 – 3500. Осем и двайсет е, а вече е 38 °С. Досега съм си изпълнил плана минимум: Налтарската долина и Нанга Парбат. Диамирската страна я бях предвидил като допълнителен трек. По нова идея искам да пресека по висок 5500 м преход (‘Мазено пас’) към Рупалската стена. А ако имам сили и ако времето позволява – да се изкача поне донякъде на Мазено-пик (над 6000).

Джипът не идва и в 9, а идва братът на Ануар. Усмихва ми се:

– Асалам алейкум!

– Алейкум салам!

– … и ме пита дали говоря урду.

Клатя глава (освен ‘алейкум салам’ знам само: ‘аллах хафиз’ – довиждане, ‘нан’, ‘чапати’ – тънки питки, ‘роти’ – хляб, ‘пани’ – вода, ‘дал’ – леща.)

Двамата се катерят по черницата и ядат от плодовете. Устата ми лепнат, а нямам вода освен дълбоката резерва – едно малко шишенце. Тук единствената вода е във вадите – сива, каквато се спуска от реката под Нанга Парбат. Господи, помогни ми да устискам тук!

Правиш, каквото искаш чрез правене на това, което ти кажат. Сега ми е казано да чакам и нямам друг изход, така е тук. Никой за никъде не бърза. Има ‘развити’, ‘развиващи се’ и ‘неразвиващи се’ страни. Пакистан е сред последните. Има и ‘навити’ страни – Япония например е така навита, че още малко и ще се скъса резбата. Така работи врящият ми мозък в безкрайните минути и часове на чакане. Времето минава, как ще се кача горе до най-високото селище (първия базов лагер) на около 3300?

Дрехата на пакистанците, с която са облечени 100 % от мъжете, които виждам, се нарича ‘шалвар хамиз’, цветът или по-скоро безцветието й варира от светлосиво до сиво-кафеникаво. Дългата риза виси над дългите шалвари. Човекът стои мръсен пред теб и те фиксира от упор с кафявите си очи. После до него застава втори и трети. Бъркат си в носовете и те фиксират. Плахо приближават и опипват раницата, екипа, пикела, щеките и мен самия. Зад ъглите на съседните къщи надничат девойчета, загърнати с кърпи. Жени не се показват. Деца щъкат насам-нататък, пъплят към мен и ме обграждат. Протягат ръце: ‘рупи!’.

В каменната пещ на Диамир

Джипът идва в 10 и е пълен. Искат ми 1000 рупии вместо договерените 700, а 100 вече съм предплатил. Но те не са ги получили. Моят човек (Совал) е изчезнал. Вбесявам се и си вземам раницата. Започва половинчасов пазарлък и натискам до дупка, докато не кандисват на 600 рупии. После пълзим покрай реката и режем кафявия скат, издигайки се от 1150 на 1720 м. Значи, с превоз съм минал по-малко от една трета от височината за днес! А е убийствена жега! Стигаме до някъде и ми казват, че оттук започва моят път. Под палещото слънце виждам тънък път наляво и още по-тънък нагоре. Тръгвам нагоре, за по-напряко, и чувам предложението на моите спътници: ‘porter 1200 ropee!’ (‘Носач за 1200 рупии!’). Възмутено отказвам. В яда си губя контрол над ситуацията – катеря нагоре, а ‘пътеката’ просто свършва. Над мен все по-стръмно и заплашително се изправя склона, а на гърба ми тегне раницата (25 кг). Слизането става проблем.

 

После търся посоката на широката 50 см пътека и след половин час мотаене поемам по пътя през пустия склон към малко зелено селце – трябва да е Димрой, като гледам картата. Вървя бавно, като в унес, и губя сили. Нямам шанс! Температурата е над 40°С. Над селото съм и крача край голяма вада. Трябва да намеря носач! Срещам пастирчета със стадо крави и казвам: ‘porter!’. Младо момче се отзовава. Предлагам му 500 рупии и с радост приема. Отсечката е: Димрой (1728 м) – Зангот (2700 м). На 3000 м е друго селище (‘Upper Jale’), или ‘Kachal’ на картата, момчето го произнася като ‘Ъпър джал’. Там трябва да е първият базов лагер за Диамирската стена.

Носачът се движи пъргаво и скача като коза по каменната пътека, която се издига все по-нависоко и е изсечена в отвесни скали. Слънцето ме разтапя, губя сили и ритъм, моят носач ме изчаква. Доживях да изоставам от носача си! Кога ще се измъкна от тази пещ, нарачена Диамир?

Пейзажът е по Салвадор Дали, изкачването е въздушно, устата ми съхне и мозъкът ми ври. На едно място скалата отдясно е влажна и я ближа като коза, а на друго място пресичаме кално поточе и се просваме да пием. След няколко часа небето се разширява и сякаш излизаме от пещ, но не би. Показват се първите къщурки, а после отново нагоре. Това трябва да е Зангот, след това село идва разклонението и надясно е долина за към Мазено Пас.

Диамирската долина е дяволска пещ, в която се пъхаш и се катериш по едната й стена към изхода горе. Пътеката се вие стръмна и плътно по стената, някъде укрепена с подпори, а на други места сечена в скалата, като на рисуваните приказки.

Моят носач и водач е неуморен и не иска да спираме тук. По-нагоре, при разклона, наистина е практично. Момчето за пореден път ме кани с няколко английски думи и жестове в дома си още по-нагоре, за вечеря и нощувка, а утре ще се върнем до разклона и потегляме надясно, но аз упорито отказвам – това е твърде голямо губене на височина и време. Мръсен съм и съм смъртно уморен, копнея да бивакувам на поляна край вода, да се изкъпя и да си почина. Храна си имам. Настоявам да спра на място с малка полянка, но ненапразно носачът ме предупреждава, че това е собственост. Мястото е оградено с бодлив плет, а от другата страна е стръмен склон. До него има водопадче с чиста вода! Няма сила, която да ме отлепи оттук. Хвърлям раницата и се събличам. Отивам до водопадчето и се подлагам на струите му. Няма по-голямо щастие на земята!

Хунзите

Но ме примамва постройка високо горе на около 200 м, която сякаш е кацнала на площадка. Навярно това е първият базов лагер, селцето Ъпър Джал (Качхал) и оттам трябва да се вижда Диамирската стена! Ако утре тръгна надолу с носача си, няма да видя никога стената оттук и няма да съм стигнал до базовия лагер.

Запъплям с остатъка от силите си нагоре по изключително стръмен терен.

Отнема ми двайсет минути да стигна до постройката – кирпичена голяма ‘къща’, която се оказва начало на цяла махала или по тукашните представи – село. Домовете са разположени на малки тераси на различни нива. Това са хунзите, известни у нас само на любителите на високопланинския алпинизъм и на последователите на гладолечението на Лидия Ковачева – тя смята, че хунзите имат идеална система на хранене. Хунзите наистина са най-силното планинарско племе, което познавам, убедих си от личен опит. Но на тях трудно може да се разчита – не са склонни да рискуват и трудно се навиват да работят по стените и маршрутите на самите върхове.

Хунзите не са някакво микроскопично племе високо в планината – това е същият народ, който долу живее далеч от суровата планина, в селищата Гилгит, Чилас и Хунза. Но тези тук са специални – те живеят необикновено суров и труден живот в изключително неблагоприятно място.

Гледката е неописуема – високо горе и напред блести грамадата на Диамирската стена. Тя е по-висока и по-тясна от Рупалската и има формата на фуния, увенчана с остър гребен. Стената е огрята от слънцето в този час и по нея тръгва лавина. Гледам я като омагьосан. Тук е 3100 м, а базовият лагер под стената е някъде на 4400 м. Бяла, много заснежена, неприветлива, опасна, трудна, смъртоносна. Райнхолд Меснер три пъти е идвал тук и се е опитвал да изкачи стената сам, успял е. Трябва да е бил бог.

Стоя на равно широко място, напред осеяно с двадесетина къщи. Градинките са микроскопични, по тях текат вадички скъпоценна вода. Расте непознато за мен остролисто растение. (Оказва се, че това е зърното за хляба, с който тук пекат питките си.) След десет минути се откъсвам и тръгвам надолу, все пак съм оставил безнадзорен багаж. Всичко е наред, отивам под ‘душа’.

Плискам се и се трия поне петнадесет минути, докато измръзвам от студената вода. Изпирам си чорапите и някаква фланелка и ги просвам на камъните. Когато се връщам на полянката и се обличам, виждам мъж, магаре и ханъма да идват нагоре. Заглеждат се отдалеч в мен, минават точно под водопада, спират се да пият и починат. Но когато поглеждам натам, тръгват отново нагоре. Опъвам палатката, когато заприиждат деца.

Те са на най-различна възраст, идват и седят мълчаливо. Нареждат се в кръг и ме наблюдават. Множат се. Пристъпват напред и опипват палатката. Това вече ме изкарва от равновесие. Пъдя ги като кучета, но те не мръдват. Докато се боря с тях и с отчаянието си, се появява носачът с още един пакистанец, с брада, който се представя за негов брат – Абдула.

Той проговаря на английски. Обяснява ми, че не мога да бивакувам тук.

– Това е Пакистан. Всичко може да се случи. Има кражби, нападения, убийства. Трябва да дойдеш с нас, вкъщи, аз съм брата на твоя носач.

Мърдане няма. Опитвам се да убедя човека, че тук ми е удобно, но забелязвам, че няма да излезе нищо. Обзема ме такова отчаяние, че ми се иска веднага да се телепортирам оттук, само и само да не гледам тези хора около себе си. Тръгваме нагоре и стигаме отново до познатото ми вече селце. Това е наистина Ъпър Джал и е родното село на носача. Стигаме до къщата им, където са струпани още няколко души. Къщата, разбира се, е на земята, с едно помещение, с огнище вътре, с плосък намазан с черна смола покрив, посипан с пясък. От него стърчи тръба – импровизирания комин. Разговорът е за моята цел тук, изненадват се, че съм сам, ‘o, one member!’ Когато научават, че съм от България, човекът си спомня, че тук са носили тялото на пострадалия Иван (той произнася Еван), смъквали са тялото му надолу по пътеката. Наистина тук е била експедиция от Троян, изкачва се Тончо Тончев, и още една от ‘Витоша’ с Ани Тапаркова, безуспешна.

Диамирската стена

Диамирската стена е изкачена за пръв път през 1962 г. отново от немци – Тони Кинсхофер, Зиги Льов и Андерл Манхардт. Най-големият алпинист на 20-ти век Райнхолд Меснер се изкачва през 1970 г. по Рупалската стена, като на слизане загубва брат си. После идва няколко пъти сам в Диамир, но не се решава да тръгне нагоре, а на 9 август 1978 се изкачва на един дъх, за два дни догоре, а след него лавина помита място, където е бивакувал. Гледах стената и си мислех за сърцето, което трябва, за да тръгнеш сам по тази стена. Сега е рано и тя е абсолютно невъзможна с леда и лавините – смъртта ще настъпи в първите часове на изкачването.

Мазено пас не бил достъпен в този ранен сезон поради много сняг. А пътят до него през лятото е три дни. Това не ми се вярва, но като ги гледам как ходят тези хора, макар и с лоша екипировка, за срока сигурно са прави. Предвид на загубата на всяко удоволствие от трека в присъствието навсякъде на вездесъщите пакистанци, отказвам се! Тази планина с тези хора не е за мен, или поне не този път и не сам. Това ще е всичко, и без това изпълних програмата си. Усещам се просто изцеден и емоционално празен.

Спомените и разказите за Меснер са много. Хората тук го помнят, помнят и обещанието му да се върне и да построи училище и болница.

Аз съм от Европа и това в техните очи ме прави сравним с членовете на многото експедиции, които са идвали тук години наред. Когато казвам, че два български лева са равни на един долар, това предизвиква силен респект: левът е по-силен 30-35 пъти от рупията. “България трябва да е голяма страна, много по-голяма от Пакистан”, мъдро отбелязва моят домакин.

Притъмнява, наслаждаваме се на розовия блясък на Диамирската стена. Опъвам палатката си на покрива на къщурката и вечерям пържени яйца, нан и дал. Прекарвам трудна нощ на това немислимо място.

 

2.06. Сутринта ми предлагат чая и отново яйца за закуска. Сметката е няколко долара или към 200 рупии – начислява се яденето и нощувката – значи гостоприемството тук струва пари. Вчера дадох на момчето 100 рупии аванс. Нямам дребни, имам банкнота от 1000 рупии, цялото село събира ресто, но не успяват. А как ще платя на моя носач?

Уговаряме се така: Той ще ми носи раницата чак до долу, до Бунар дас, таксата е 250 до Димрой и още толкова до Бунар дас – с вчерашните всичко 1000 рупии.

Поемаме надолу със закъснение и още с тръгването слънцето изгаря. Аз съм демотивиран и отпуснат, вървя лошо и ми е кофти. Кагато на Изток се бялва част от Мазено Пик, аз му казвам ‘довиждане’ с поглед и въздъхвам.

По тясната пътека се разминаваме не само с хора, а и с кучета, овце, кози и цели стада. Просто невероятно е как тези животни не падат в пропастта, подплашени от срещи с хора.

Първата вода стигаме след Залгот, тя е кална. И това е всичко, няма повече вода до долу! Направо умирам от горещина и жажда. Тялото ми копнее за вода. Някъде преди Бунар Дас се натъкваме на широко и дълбока сива вада. Там се плискам и пия от мътната вода, а след сто метра не издържам и въпреки протестите на носача, се цопвам с дрехите в канала. Това е водата за селото. Ходим вече шест часа под изпепеляващото слънце. А когато става равно и чакаш пътят всеки миг да те отведе до целта, съвсем се размекваш. След още един час пържене стигаме до селото, прекосяваме го и се насочваме към Каракорум Хайуей, автобусната спирка. Пия от вадите без да ми мигне окото. Имам все пак някакви китайски хапчета против дизентерия. Плащам и се разделяме. Узнавам трудното име на носача: Хадарад Амин, почти неграмотен и съвсем неграмотен на английски.

Бягам, бягам от тези навлеци – хунзите, които не ми позволиха да се порадвам на планината. Тяхното непоколебимо желание да не те оставят сам ме разоръжи. Тихи, сиви, навлечени в своите шалвар-камизи, любопитни, настойчиви, подозрителни до агресия – това не се издържа. Въпросите и предупрежденията нямат край, все едни и същи. Нямам намерение да споделя с тях моето планинско приключение – то просто ще бъде унищожено. Ще дойда пак, с компания, с ясен план за изкачване и нужните разрешения. Ако сложа ръка на сърцето, няма да мога да изкача Планината-убиец.

Върховете в тази част на Хималаите са отвратителни в ниската си част – докъм 4000 – кафява сипкава земна маса, пясъчни скали, свличащи се маси и падащи камъни правят от едно тривиално изкачване опасна авантюра, без да носят удовлетворение. Нагоре студът стяга скалата и върхът е покрит със сняг – онази приказка, която омайва високопланинския катерач.

Приказно е това бяло сияние на осемхилядната камара между неумолимите кафяви склонове. Довиждане, Нанга Парбат!

Пакистанско возене

Автобусчето за Гилгит е пълно. Прескачам седалките и се намествам отзад. Местата са увеличени докъм 16, но на практика неограничени. С всяка следваща спирка пътниците се увеличават, стълбичката отзад се пълни, пълни се и багажникът горе! Селянин с козата си е приет на стълбата, след като връзват животинчето горе на багажника. До мен седят старец, син, снаха и бебе. Бебето плаче и повръща. Аз едва дишам. Моята раница е също горе и ми е проблем да си кажа паспортните данни, когато стигаме Ракхиотския мост. Чукат по стъклото, забелязвайки, че съм чужденец. Проверката на военните изисква да си напишеш имената и данните в огромна мазна тетрадка. Но миналият път, когато пресичахме моста, такава проверка нямаше! Тъй като е невъзможно да стигна до паспорта си, ме инструктират да напиша някакви данни, доколкото си спомням.

Стигаме Гилгит, аз съм напълно изцеден. Обзема ме паническо желание да се махам от тази планина и от тази страна. След по-малко от час има автобус за Исламабад. Купувам си билет, отивам до ‘Хунза гест-хауз’, изкъпвам се с хладка вода и си събирам багажа. Оставям на любезните домакини много добре пакетирана храна, клинове и котките, които купих тук.

Автобусът е мръсен, но има климатична инсталация. Пътуването е много дълго. През нощта спираме до крайпътен ресторант. Ще запомня пламъка на пещта, лицата на готвачите, тяхната любезност и неповторимия вкус на печено в пещ пиле с най-вкусните остри сосове. Сядам на дървена пейка, поръчвам си пиле, после още и още и и всичко за около долар. Топя димящия топъл нан в соса и не мога да спра. ‘Шукрия!’ (‘Благодаря!’), казвам с истинска благодарност.

Пакистанската земя е пустинна и тъжна. Пръст и пясък, пръст и пясък, и тук таме зелени дървета и трева – истински оазиси.

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.