Пакистан – 2

14 септември, 2012 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

Сергей Герджиков

Пакистан – 2

Нанга Парбат, планината-убиец

30. 05. 8126 м висока, тази ледена грамада се издига рязко на километри от своите подстъпи и оформя три стени: Ракхиотска (северна), Диамирска (западна) и Рупалска (южна), шеметно високи. Изкачването става обикновено от средата на юни до края на август. Сега е рано, но мусон тук няма и това прави възможно лятното изкачване. Планината убива един от всеки двама, които са атакували върха. От 1995 практически не е изкачвана, избягва се поради пределната си опасност. Съдбоносно свързана е с историята на немския алпинизъм, затова е известна за тях като ‘Unsere Berg’ (‘Нашият връх’). Няколко немски експедиции са убити предимно от лавини по пътя към върха. Общо загиналите са към триста. Трекинг-маршрутите са три – до базовите лагери на съответните стени.

До ракхиотския мост отново следваме Инд, а после наемаме джип с шофьор за селището Тату по по пътя за базовия лагер. Планината-убиец ме пуска в пазвата си.

В очите на лудия старец, който ни докарва до селцето Тату, последно под Нанга Парбат, има див блясък и кротко презрение към смъртта. Пътят е с пет сантиметра по-широк от джипа Вранглер, реката е на сто метра под нас, а завоите са често повече от 180 градусови. Никога не бях изпитвал такъв панически страх, буквално висейки над пропастта и филмирайки.

‘Fairy Meadows’, ‘Самодивските ливади’

В кротката вечер се захласвам по северната стена от ‘Самодивските ливади’, ‘Fairy Meadows’, един зелен оазис сред каменно-пясъчната пустош на Западните Хималаи. Мястото прилича на гигантска сцена, издигната високо в планината, за специалното зрелище, каквото предлага блестящата планина.

След изкачването с джипа до селцето Тату правим малка почивка с чай в тясна барака с гръмкото име ‘Хотел Нанга Парбат’. Чувам японска реч между японски трекер и неговия водач и се включвам. Момчето плаща триста долара на ден да го водят в планината и да му носят раницата, а аз нося и багаж на моите пакистански спътници. Следва изнурително изкачване дотук, на 3100 м., където над няколко бараки се вее пакистанското знаме, а малко по-нататък кротко пасат стадата на местни пастири. Нагоре към базовия лагер се простира тучна долина, обрасла с вековни борове, досущ рилски пейзаж, ако забравим ледения осемхилдник горе и огромната чакълеста урва на ракхиотския ледник на двеста метри под нас.

Аднан и Вагар идват четвърт час след като съм се разположил на удобна пейка на моравата, пия чая си и гледам Нанга Парбат, който ме е посещавал в моите катерачни сънища. Наяве красавецът е смразяващ и ме полазват тръпки, като си помисля, че съм някъде в ледените му прегръдки. Сезонът още не е дошъл, сега има все още много сняг горе.

Очертавам възможни маршрути по стената и после, когато картата с маршрутите е пред мен, виждам, че съм прокарал правилно логичния класически немски път, който стартира от Голямата морена под стената на 4500 м. От нея се тръгва наляво и нагоре по лек път, вероятно дълбоко заснежен, чиято особеност е, че е изложен на огромни лавини през няколко минути в този следобеден час. Вероятно се катери преди изгрева. Първи лагер трябва да е някъде на равно и безопасно място в района на скална чука вляво, на около 5300 м. Оттам нагоре се вижда огромен склон, на места леден, който е увенчан със седемхилядния връх Ракхиот на изток от главния връх. Лагер 2 и 3 трябва да са под и над върха, на острото било, което води дълго към Сребърното плато (Източен гребен). На сребърното плато се е разполагал лагер 4. Оттам са атакували върха и Херман Бул е успял пръв в самотната си атака през 1953 г., при която едва се връща жив. Нощното качване по това плато било сън наяве – то блести на лунната светлина като пейзаж от чужда планета.

На запад е по-високата и внушителна Диамирска стена, а на юг – няколкокилометровата почти отвесна Рупалска стена, най-трудната стена в Хималаите в годините на класическия хималаизъм.

Върхът се обагря в розово, а поляната меко притъмнява и ни приютява край горящото огнище в една колиба (‘хотел’) на десет минути оттук в гората. Вечерята е позната до болка: дал и нан – леща и хляб. След това разглеждам снимки и карти в столовата – най-голямото помещение на комплекса.

Японският вариант на класическия път сече пряко от лагер 1 пред скална кула и склон към лагер 2 и после висока на Източния гребен (лагер 3). Ключовото място е неумолимия капан на изключително опасен каменопад, където пострадва един от японците.

Опъваме палатката на поляната-тераса срещу върха.

Под Ракхиотската стена

31. 05. Днес катерим до базов лагер на 4500 м. Първо тръгват пакистанският планински водач и неговият клиент от Япония. После тръгвам аз – пакистанците се отказват. Пътят в гората и по високия ръб на ледника е изключително приятен. Върхът се открива и скрива, като се виждат все по-ясно ледените му стени. От базов лагер наляво и нагоре по маршрута ясно се вижда висящ ледник, от който се откъсват с трясък ледени блокове. Още преди това препятствие обаче трябва да се внимава за убийствения език на лавината, която се изсипва по централния кулоар на тази четирикилометрова стена.

Мисля си за двадесет и осемте живота, които са погубени на тази стена само преди първото изкачване от Херман Бул. Скоро излизам от гората и се движа по гол склон, а после по каменист ръб към морената на базовия лагер. Застигам двамата пред мен и се снимаме. Те ми казват, че са дотук, а аз продължавам. Стигам на нивото на морената, но до нея ме дели дълбокия кулоар, от който тръгва ледника. Оглеждам достъпната част от стената и усещам как дяволски ме привлича тя. Тук тази година няма никаква заявена експедиция. (Както ще разбера после, експедиции в последните години тук не са идвали.) Снегът е още много и на практика изкачването е невъзможно. Но след месец навярно ще е възможно, а аз мога да поискам разрешение от пакистанското Министерство на туризма. Таксата е $5000, а тази година е намалена. Разбира се, никога няма да тръгна сам. Но може би ще дойда тук отново. Гледам и дишам учестено – това е най-високата точка, на която съм това лято. Изкачената разлика във височините за днес е над 1200 м, а аз не съм аклиматизиран.

Наоколо има и други върхове за изкачване. Величествен е връх Булдар на север от Нанга Парбат. Съвсем близо са два пет-шестхилядника. Но за всеки връх над 6000 м се иска разрешение, а аз съм без екипировка за истинско изкачване и без партньор. Защо поне не си взех специалните обувки, котките и пикела? Така е, като тръгваме трима за трекинг. Булдар пик може да се изкачи за два-три слънчеви дни в бърз алпийски стил, тръгвайки рано сутрин или вечерта от ледника вляво от базовия лагер на Нанга Парбат. Горе снегът е много, не се знае дали е проходим, но нощта ще го втвърди и изкачването става възможно. Но е нужна изключително добра екипировка. На мен ми липсва яка и лека палатка, всичко друго си имам. За 7000 километра от Осака дотук не намерих никакъв пазар на алпийско оборудване. Хубава палатка не намерих и тук, а цените им варират от $500 до $800. Трекингът си е трекинг – не трябва да се бърка със сериозно изкачване, за което липсват няколко от решаващите предпоставки: екип, партньор, разрешение.

Но тук меракът ми е голям и решавам с леката екипировка, която имам, и малките котки, да изкатеря поне скалния петхилядник, който започва на половин час от самата Самодивска поляна – рано сутрин нагоре и после надолу, ден и нощ. Ще платя на моите приятели моята част от наетия джип и в посока надолу и ще остана тук – все пак едва ли някога пак ще дойда. На обед съобщавам намерението си. Край огнището започваме обсъждане и Вагар ме навива да си тръгнем – от Хунза и по пътя към К2 имало много хубави върхове за изкачване. Обменям долари на неизгоден курс и местният тарикат ме ядосва. Напускаме планината и съм бесен на изтърваната възможност. Джипът поема надолу по висящата над пропастта серпентина, а аз си мисля, че това е златен шанс и трябва да се върна да го изпитам. Казвам, че искам да сляза. Останалите ме убеждават да продължа с тях. Виждам, че са прави от рационална гледна точка, защото все пак ще остана сам горе и рискът е голям. Примирявам се – все пак има и други възможности.

Трекингът към К 2, както разбрах снощи, е изключително опасен и невъзможен за сам човек, особено през май-юни, когато снегът е много. Освен това трябва разрешение и водач, и времето е 28 дни – немислимо за мен. Накъде да потегля?

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.