- Файлове за изтегляне
Курорт край Албуфейра
4.10. Пътуваме с агенция „Пътувай с мен“ – Ани и аз. Групата е от осем души – всички на пенсионна възраст, с изключение на Ани и младия водач Слави. Станислав е бизнес шеф на агенцията в София, екскурзовод и шофьор. Нещо като мен: автор, издател и разпространител на учебници. Носим се над Балканите, после над Средиземно море, а в последната фаза под нас е сивата земя на Иберийския полуостров. Лисабон се разпознава по разлетите заливи и един червен въжен мост. От летището Слави наема бус за 8 пътници и потегляме към Албуфейра на юг – към крайбрежието на Атлантика. Границата между Средиземно море и океана е условна и е фиксирана от Гибралтарския проток, където бяхме миналата година. Минаваме по най-дългия мост в Европа над залива на река Тежу и после се носим в тъмнина по магистралата на юг. В Албуфейра намираме трудно хотел “Believe family hotels Palmeiras village”. Хотелът е голям и се състои от няколко тела около вътрешен двор с басейн. Настанени сме в задното тяло. Храната е стандартна за All inclusive.
Албуфейра
5.10. Събужда ме ярко утро. Оказва се, че сме настанени в апартамент. Излизам на терасата, под мен синее басейн, а далеч напред се ширва морето. Вдясно, на юг, виждам жълт отвесен бряг. Първата ни разходка е към малък нос с бял параклис над океана по средата на тих залив. От площадката на юг и на север безлюдни плажове с тъмножълт пясък са приютени под жълти отвеси от пясъчник. Параклисът е с бял коничен купол с кръст на върха. Senhora da Rocha (Девицата на скалите) – такова е името на мястото. Плажът се казва Praia de Nossa (Плажът на носа). На картата мястото е широк и дълбок залив в южния-югоизточен край на Португалия. Първите ми впечатления са за спокойно място, след туристическия сезон. Водата била студена, но зависело от теченията, които тук са променливи.
Тавира
Тавира е кокетно и тихо градче в областта Алгарве. Много е стар и името вероятно е с арабски произход. Разкопките се натъкват на финикийски артефакти, останки от римски град наблизо и мавритански градежи от Средновековието. Арабите и тук са донесли цивилизация и от тях е останал замък и красив парк с разкошни цветя. Португалците вземат града от арабите през 1239 г. начело с рицаря Дон Пайо Переш Корея. Разхождам се по плажа. Влизам в малък археологически музей. Бродя в тихия град по тесни улички. Опитвам се да видя лика на португалците. Лицата са многообразни, хората са различни, няма очертан антропологически типаж. Много са кафенетата и ресторантите около реката с изнесени маси като в България. Засега не откривам местна специфика на кухнята. Страната е симпатична, типично европейска, със скромен стандарт на живот и страхотна история от XIII век насам. Ласкаво циганско лято: 25 градуса. Португалците носят маски на публични места. Поставят ги над носа, за разлика от нас – те явно са по-дисциплинирани, но и са пострадали от ковида. Тук има всякакви плодове, има и палми, но като цяло земята е суха равнина, осеяна с ниски хълмчета. Липсва зеленина извън градовете и горите.
Ponte Piedad
На юг от Албуфейра отвесният бряг от мек жълт пясъчник е прорязан от чудни форми. Спираме на тераса да разгледаме. Покрай брега е прокарана дървена пътека с парапети. Вляво от нас се редуват заострени и вдлъбнати отвеси с дупки и скътани плажчета. Поразяват изрязаните кръгли отвесни зевове. Хората са отъпкали тънки пътечки край дървения път и към самия ръб. Морето е тихо и наситено синьо в контраст на брега. Не мога да си представя какви геологични процеси са изваяли тези форми, но скалата е мека и позволява извайване от водите и вятъра. Различни пластове имат различна твърдост и оттук различна скорост на изветряне и разрушаване. Цял час вървим в двете посоки на тази дълга ивица, а после влизаме в града.
Албуфейра – градът
Градът е живописен и има вкус на история. Тук-там са запазени арабски къщи, които се реставрират. Пясъци с три цвята са насипани на улицата за ремонт на една двуетажна къща от 15 век. Виждам клошари да стоят или лежат по тротоарите и алеите. Слънчева, топла, хубава страна. Спокойни хора, много по-спокойни от българите, сякаш всичко им е наред и в същото време скромни. Не можеш да видиш надути персони с мрачни погледи. Няма луксозни коли. И честно казано, девойките не са зле. Цветът на кожата варира от бял през бронзов и мургав до черен. Утре ще направим обиколка с лодка край морето.
6.10. Напускаме хотела. Отиваме на морска разходка с корабче до с. Силвеш. На плажа наемаме лодка с водач и кърмчия. Те направялват лодката с опитни движения край начупения бряг. Влизаме в плитки пещери, където водата зеленее, а погледнато отвътре, морето блести с наситено синьо. Редуват се остри скални носове с тесни заливи и всякакви дупки и пещери. Минаваме покрай отделни кули, които сякаш пазят брега. Някои пещери са пробити отгоре като нашата „Проходна“ и от една такава се вижда дървената платформа с парапета отгоре. Водачите ни посочват два човешки профила, единият – на „Жерар Депардийо“, другият – на Тръмп. Около нас плават десетки лодки като нашата, пълни с ухилени туристи. За пръв път виждам малки плоски надувни сърфове. (SUP надуваеми дъски). Две слънчеви момичета седят на колене и направляват своите надувни сърфове. Носят се като самодиви, в упоение от водата и слънцето, а косите им блестят в слънчев ореол.
Силвеш (Silves)
Пристигаме в село Силвеш, всъщност градче. На върха се откроява червен замък. Цитаделата не е променена от дните на халифата на Алмохад през XII и XIII век. Просто е реставрирана и социализирана. Влизаме и я разглеждаме отвътре. Тя е просторна, построена със солидни червени квадри. Маврите явно са се ограждали здраво срещу местните племена. На входа на цитаделата стои внушителна бронзова фигура на рицар. Поемам по стръмни стъпала, стъпвам по павиран път, водещ по самата стена. В далечината плавно се издига ниска планина, прорязана от път (Serra de Monchique). Влизам в хладни залички на кули с врязани бойници и изложени артефакти, слизам и се качвам по стъпала. Невероятна жега е. Едвам издържам с къс ръкав – трябва да е над 30 градуса. Тази разходка е изпитание за мускулите ми, които още възстановявам. От бойниците разглеждам бялото градче и хълмистата област около него. Някои квартали са озеленени. Красиви подредени къщи и по големи сгради. Хълмовете са прорязани с жълти пътища и пътеки. Липсват гори, тук и навсякъде в Португалия, поне на местата, които посетихме. Ниско долу се е ширнало голямо лозе. В Португалия се правят едни от най-хубавите вина. Вътре долу блести малко изкуствено езерце с абсолютно чиста вода и каменисто дъно. Направо ми иде да се потопя, както съм напечен от жегата. Слизаме и търсим местенце да хапнем. Търся нещо традиционно португалско. Цяла една уличка е пълна с изнесени маси и туристите пият бира и хапват, търсейки сянката. В малко ресторантче ни предлагат традиционно португалско ястие, но то ще стане едва след 35 минути, а цената му е 24€. Отказваме се и сядаме в друго ресторантче, където си избирам говежда пържола с картофки. Хората седят и нечуто разговарят. Няма и помен от човешка глъч и шум. Ани се отказва да пробва местни ястия и си поръчва само фанта.
Лисабон (Lisbòa)
Потегляме на север към Лисабон (Lisbоa, Лижбòа). Минаваме широкия залив на река Тежо по дългия елегантен мост. Отдясно реката се разлива и се слива с океана. Навлизаме в столичното задръстване. Градът е половин милион, а с агломерацията – над два. Лижбоа е построен на седем хълма, като Пловдив. Ще се настаним в хотел Лижбòа. Вечерята ще бъде в някой от съседите ресторанти. Хотелът е компактен, стаите са малки, но уютни. За малко излизаме на първа разходка. Отбелязвам си мястото на хотела в Google maps за гарантирано връщане. Навлизаме с буса в централната част на града в трафика, в квартала Белèм с Кулата.
Слави много трудно намира място близо до широк мемориал с дълъг списък от десетки хиляди имена. Напред се извисява бял съвременен паметник с форма на две наклонени масивни колони. Monument to Combatants: паметник на загиналите в океанските мисии и колониалните войни – тук са гравирани 10 000 имена на герои.
Напред на предзалезната светлина се откроява в розово квадратна мраморна кула. Кулата Белем (Torre de Belém) е на самия бряг на широката река. Пред нея мястото е широко, местни и туристи седят и се разхождат по крайбрежната алея. Момиче и момче си разменят ласки, седнали на широкия парапет. Кулата Белем е бяла, блести розово на залеза, солидна и стилна, от XVI в. Дело е на архитект Франсишку де Аруда по кралска поръчка на Мануел I, в стил мануелин, в чест на експедицията на Вашку да Гама. Символ е на португалското могъщество през епохата на Великите географски открития. Включена е в списъка на Световното културно наследство. Градежът е от мраморни блокове, донесени от Синтра. По времето на Мануел Първи са строени много сгради в този стил. Той наследява ренесансовия стил от времето на великите открития. Кулата има четири етажа. Първият етаж е обърнат към реката. По средата има прозорец – на канцеларията на Главния кралски магистър – Маркиз де Помбал, възстановителя на Лижбоа след земетресението от 1755. Над него е терасата.
От това място са тръгвали презокеанските експедиции, които донесли на Португалия голямата откривателска слава. Оттук е тръгнал Вашку да Гама за откриването на най-краткия път до Индия. Vasco da Gama от втората половина на XV и първата на XVI в., син на рицар. През 1480 Вашку става рицар в Ордена на Сантяго на меча. Магистърът на ордена става крал с името Жуау II и през 1492 кралят възлага на Вашку да Гама военни мисии.
Португалците се отправили надалеч не за открития, а за злато, слонова кост и роби. Жуау активизирал експедициите и за търговията (земята на Португалия е бедна), особено с подправки от Азия. Венеция контролирала тази търговия. Кралят изпратил проучвателни мисии. През 1488 Бартулумеу Диаш заобиколил нос Добра надежда в южния край на Африка. На 8.07. 1497 Вашку да Гама отплавал от тук за първата експедиция към Индия. Изминал повече от дължината на екватора. В екипажа са опитни мореплаватели. Пътят до Индия бил намерен и това е реалната Индия, а не Колумбовата. От експедицията се върнали два кораба с 55 моряка.
Стените на кулата са опасани от дебели морски въжета от мрамор – символ на португалското мореплаване. Намирам нещо общо със стила на Венеция и специално Двореца на дожите. На широката тераса, опасваща първия етаж, на широки колони са монтирани масивни мраморни кръстове – рицарски символ. Кръстовете са оформени и по балкончетата по нависоко. Тук, в Португалия, забраненият орден на тамплиерите се възражда с Ордена на кръста. Високо горе кулата завършва на две нива с внушителни зъбери. Личи фигурата на свети Винсент, покровител на Лижбоа. Млади двойки се разхождат и седят наоколо в златния ореол на залеза. Цари тишина и спокойствие. Слави продължава разказа си и споменава, че Лисабон има много светци, такъв е и Сан Антонио ди Падова (Падуански), роден тук. От другата страна на кулата е фигурата на Архангел Михаил с крилата си, обърнат към реката. В тихите води откъм морето и обратно в сумрака се носят кораби с туристи. Кулата с нейните орнаменти увенчава и възвеличава епохата на откритията. Тя е един от символите на Лисабон.
Вървим към Паметника на великите откриватели. Това трябва да е блестящият отдалеч паметник с формата на кораб – челната му част. Пред него на площада от розови плочки на бял фон е гравирана Картата на Розата. Това е карта на света с отбелязани имена и години от XV и XVI векове. Всички географски открития, направени от португалци, са отбелязани на тази карта на Земята с Европа, Африка, Азия, Америките. В океаните са изобразени корабчета с годините и знака за картиране от епохата: осмоъгълна звезда с остри върхове. Великите открития се свързват с Енрике Първи.
Продължаваме на изток, а по тревата са налягали млади хора. На огромно огледало си правим снимки на отраженията. Паметникът на великите откриватели е висока 58 метра остра кула. В долната част има формата на устремен кораб. На фасадата малко стълбище води навътре, а на колона край стълбището надписът гласи: на инфанта Енрике (Енрике Откривателя), 1460 – 1960. Две крила от запад и от изток се извисяват диагонално напред и на тях стоят в редици мраморните фигури на откривателите. От западната страна всяка една от тях носи надпис, а композицията носи напрежение и усилие, насочено напред и нагоре. На това място е имало фар от дърво. Паметникът е издигнат през 1960 при диктатора Салазар. Тогава се отбелязват 500 години от рождението на крал Енрике Откривателя. Показани са в реалистичен и героизиращ стил хора от XV век от различни класи и слоеве на народа, начело с монарха Енрике. Общо 16 фигури са от дясната, западна страна и от другата има още толкова. Минаваме от изток. Там са самите откриватели. Фернандо Магелан вторият. 16 откриватели и колонизатори. Разхождаме се наоколо и стъпваме на Картата. Опитвам се да проследя годините и местата, посетени за пръв път от европейци.
Намирам специална информация: Паметникът на Откритията (Padrão dos Descobrimentos) е издигнат на мястото, откъдето са потегляли великите португалски мореплаватели. Първата версия на паметника е построена през 1940 с функции на временен фар за Световното изложение. При режима на Антонио Салазар епохата на Откритията се идеализира. Паметникът е реконструиран и посветен на 500-годишнината на крал Енрике Мореплавателя. Паметникът изобразява рицарски меч, пробол небето. В корпуса му доминира устременият корабен нос. Отсам по цялата дължина на кулата е изобразен меч, а откъм реката – статуя на крал Енрике. Статуите от двете страни са на реални личности: мореплаватели, картографи, учени, хора на изкуството, мисионери, допринесли за откритията. От запад начело е принц Педру, а след него кралицата Филипа. Следват мисионери, поети, художници, учени. От изток начело е крал Афонсу, а след него Вашку да Гама, Афонсу Балдая, Педру Кабрал, Фернандо Магелан и другите велики мореплаватели. Навлизам с ума си в едно минало, което бележи издигането на Запада над останалите цивилизации: най-експанзивната цивилизация, заела лидерството на Китай, който се е прибрал и изолирал след огромните експедиции на Джънхъ от XV в. (1405, 1433) до южния край на Африка.
Неусетно се стъмнява. Отсреща е Имперската градина в Белем, а горе пред нас е сградата на парламента: музей, бивш дворец, съвременен парк с голям фонтан, който не работи. Краката едва ме държат – днес сме изминали дванайсет километра пеша според моя телефон. Сядаме в сладкарница с името „Вкуса на Джеронимо“. Масите са сложени на жълтия ситен паваж, както навсякъде в тази страна. Тук паважите са небрежно подредени, неравни и по тях ходя трудно с неподвижния си глезен. Тук се предлага специалния десерт-паста Джеронимо: малък кръгъл яйчен сладкиш, създаден от монахиня. Опитваме сладкиша и чакаме Слави да дойде с буса да ни вземе. Зверски съм гладен. Часът е 7:55, а вечерята ни е в 8:30. Прибираме се в хотела и вечеряме в близък ресторант на дълга маса, приготвена за нас. Вечерята е с местни блюда, предложиха ни супа. Сервитьорът живо се интересува дали храната ни харесва и току повтаря: „Very Good, very good?”. Супата не е вкусна, но основното е вкусно, а предястието от солени и подправени морски дарове в лютив сос е върховно!
Атмосферата на Лижбоа
- 10. Купуваме от автомат карти за деня. Влизаме в метрото – старо и неугледно. С прекачване излизаме на Площада на реставраторите. Тука има обелиск, посветен на реставраторите. Продължаваме към друг площад. Гъмжи от народ. По улиците виждам просяци – един черен се е подпрял на парапета. Високо на хълма се вижда замъка на Лижбоа. Влизаме в друг площад и тук е пълно с туристически групи. Отляво е театърът.
Слави разказва. Много евреи са влезли в Португалия след изгонването им от Испания в края на XV век. Португалският крал ги приема (както и султана тук, в България). На мястото на сградата на театъра е била сградата на Инквизицията. Двата фонтана на площада: северният и южният, символизират двете големи реки в Португалия: Тежу и Дуеру. Фонтаните са украсени с красиви стари статуи в комплект. На средата на площада стои висок стълб – обелиск. Паметник на маркиз де Помбал. На паметниците стоят статуите на крале с имената им. Предната фигура е с криле – архангел. Разчитам името на Педро IV и годината 1870. В небето стърчат подобно на оголени крила руините на висока катедрала, разрушена от земетресението през 1755. В малка уличка човек лъска обувки. Отдавна не съм виждал това нещо.
Вече сме близо до хълма и замъкът се вижда ясно. Този град е бил основан от финикийците на същите седем хълма! Римляните го направили столица на провинция Лузитания, след като я обособили от републиканската провинция Испания, и след това става Лижбо̀а. Център на Лузитания бил Емерита Аугуста (Мерида). Тук са живеели племето лузитани с вожд Вириат. Градът е завладян от маврите през 711 и превзет през 1147 от Алфонсу Енрикеш, първи крал на Португалия. Лижбоа става столица през 1260. Достига разцвет през XVI в.: столица на велика империя. Става център на търговията с Азия. Тук идва златото, добивано в Бразилия. През 1755 е Голямото земетресение, което убива 90 000 души, една трета от жителите на града. Лижбоа е възстановен по проект на премиера Маркиз де Помбал. Оттук тръгва републиканският метеж през 1910, както и Революцията
на Португалия.
Едва чувам Слави от шума и дразнещите слуха стари трамваи. Забележителни са туристическите коли на три колела, подобни на каляски и на тайландските тук-тук, за 6, 4 или два пътника. Импозантен паметник на Жоао I – конник се извисява наблизо. Вървим по мозайка от павета с вълнообразни черни ивици, която изглежда като вълнообразна. Поемаме по живописна пешеходна улица, в дъното на която стои огромна арка: Имперската улица или улица „Аугусто“. Кралската улица е пълна със заведения с масички на открито с квадратни чадъри отгоре: позната обстановка.
В дъното на малка пресечка, пред високата разрушена катедрала е построен огромен черен железен асансьор. На него се качват за археологическия музей в разрушената катедрала. Този асансьор наподобява Айфеловата кула според нашия водач. Пъстра тълпа щъка по тази кралска улица, но няма оживление, няма глъч и въобще всичко е спокойно тук в Португалия. В многото ресторантчета се сервира риба в най-различни вариации.
Вървя, гледам и снимам. Опитвам се да хвана човешки типове, както правя навсякъде. Човешките типажи носят атмосферата и облика на градовете и селата. Тук хората са с различен цвят на кожата: от бялото до черното. Жените са симпатични и макар и не красиви, в тях има чар, без да изпъква еротиката. Няма го предизвикателното показване на някои наши девойки. Всичко е в рамките на добрия вкус: католическа страна. Покритието на улиците е все в този тип португалски павета, които са дребни и от тях се композират мозайки. Улицата е доста неравна и човек се изморява: не се стъпва добре. Арката, която наближаваме, стои на широк площад пред реката. Тя се нарича Арка Руа Августа по името на улицата, а през нея се вижда голям паметник на конник. Сексапилна девойка върви с приятеля си. Елегантна и гъвкава, тя сякаш плава с лека масленозелена рокличка в топлото време. Доста са футболните магазини за фенове с фигура на бик на входа и с цветовете на националния отбор. Минаваме под арката и слънцето ме заслепява. Виждам напред море или река. Излизаме на широк площад. Поглед към арката от обратната страна: сега се вижда надписа. Това е квартал Байша („център“), а площадът, на който стоим, е най-широкият в Лисабон. Нарича се Praça do Comércio (Търговския площад).
Целият квартал е изграден отново след Лисабонското земетресение начело с Помбал, премиерът на крал Жозе I и ключова фигура на Просвещението. Кварталът е станал устойчив на земетресения. Архитектурните модели са били тествани, като войските са марширували около тях, за да симулират земетресение. Забележителните характеристики на конструкциите на Pombaline включват: симетрична рамка, дървена решетка, направена за разпределение на силата на земетресението, и стени между тераси, които са изградени по-високо от дървения материал на покрива, за да се намали предаването на огън.
Паметникът, който сега виждаме в лице, е фигура на конник: Луиш I (1838 – 1889) с две фигури отстрани: Жозе Първи и Маркиз Помбал. Вдясно виждаме фигура на слон: символ на сила, дълголетие и спокойствие. Показва владение над „Индиите“. Свободни сме за разходка, напред е реката с висок парапет, 20-30 метра навътре е кал, вероятно Тежу сега е с намалено ниво. Тук морската вода се изравнява и слива с реката. Две колони са отпред в дъното пред морето и една наклонена плоскост, вероятно предназначена за акостиране на лодки. Сега виждаме големия железен въжен мост, но от източната му страна.
С Ани се разделяме и аз поемам напосоки по улиците. Във въздуха се носи сив дим от печени кестени, които се приготвят от подвижни железни печки. Димът излиза от конични отверстия над печката. Сляпа жена свири на малък акордеон, млади двойки се разхождат, хванати за ръце. Момиче с шевна машина, много симпатична и тъмничка, бродира на блузки от клиента фигури и надписи. По-нататък сляпа дребна жена свири на акордеон. Потеглям към оцелелите руини на катедралата-археологически музей, с намерение да вляза. Отново съм пред високия железен асансьор и трябва да се кача с него – не виждам друг път. Тук се натъквам на много от возилата за туристи на три колела. Заставам на дълга опашка за асансьора (Elevador de Santa Justa). Построен е през 1901 при крал Карлуш I. Гледам във вътрешността на високата кабина. Грубата железария изглежда точно като Айфеловата кула: масивни железа, глави на нитове, две зъбчати линии нагоре, по които се движи клетката за пътници. Гледам хората наоколо с всевъзможни фигури и леки облекла и си мисля, че всяко момиче, всяка жена има свой чар и еротика. Влязох без билет, платих си кеш и сега съм горе заедно с една френска група. Цена 5:40 Евро.
Сега съм горе, на разширението, на тераса, подобна на тази на Айфеловата кула. Точно срещу мен е разрушената катедрала. Двете крила на арките стърчат като гигантски оголени зъби на акула. Тук има малко кафене, отвътре звучи музика и точно срещу нас е връхната част на полуразрушената катедрала. Русо момиче е седнало на парапета за снимка и видимо няма нищо против да я хвана в кадър. Слизам леко от другата страна и попадам на друго ниво, на малко площадче пред входа на катедралата-музей с кафе на открито. Американска група слуша своя екскурзовод. Археологически музей всъщност няма – опашката пред входа чака, за да види самата катедрала отвътре. До срещата остава половин час и не си заслужава да влизам. Слизам по стръмна уличка към ниското ниво. Зелено камионче от преди век носи надпис: Лижбоа – град на фадо.
Огладнях и е време за хапване. Сядам на маса направо на улицата и си поръчвам чабата – италиански сандвич с френска багета: колбас, кашкавал, домати, маруля в хрупкаво дълго хлебче. Милият сервитьор ме заговори на италиански, разбрахме се. Чакам групата на ъгъла. Трябва да са вече тук, защото е 12. Известно време не ми работеше телефона. Изобщо често прекъсва нещо. Слави ни води в магазинче за вино със стотици различни португалски вина. Той обяснява, че едно вино може да се пресече с малко ракия и придобива особен вкус. Групата ще се качва на асансьора. Оказа се, че картите, които купихме сутринта, важат. Аз така или иначе се качвах одеве, затова се изкачвам обратно по стръмните улички. Пред входа на катедралата седя на мраморна пейка. Гледам в нета снимка отвътре: катедралата е без стени, стройни колони и въздушни арки разкриват синьо небе. Няма стени и таван, няма затворено пространство, и така сякаш е по-красиво, като древните колонади. Но прилепнали до по-нови здания и свободни само нагоре, за полет.
Тук стар музикант свири фадо. Наслаждавам се на тихата музика и на слънчевия следобед, който не е горещ. Току-що мина страхотна девойка и отмина. Музикантът е седнал с китарата си на кашон и свири унесено, сложил е калъфа отпред, а хората в кафенето са като потопени и рядко някой се надига, за да пусне монета в черния калъф. Думата е фаду, от латинското фатум, съдба. Градска местна музика, изразена в португалската дума saudade – самота, носталгия, копнеж, любовна мъка…
И аз се потопявам в звуците: странна мелодичност и тъга, но и сила струи от нея, както и от хората тук. Фламенкото гори, а фадото тлее. Улично кафене, влюбена двойка пред чаши бяло вино, съсухрена баба с мъжа си. Старият музикант седи на кашона като мътеща птица и аз се чудя за миг дали картонената кутия е празна: нищо чудно – той е лек и ефирен. Лицето му с права бяла коса е тъмно и скулесто. Старецът се надига – жив скелет – и тръгва по масите да събира монети. Отново се вглеждам – искам да усетя този човек с остър нос и тъжни очи. Тогава идва Ани и сяда до мен. Артистична градска атмосфера: напомня ми с нещо на квартала Монмартър в Париж над катедралата Сакре Кьор, но там е тълпа и гмеж.
Лаго кармо е бохемски квартал. Високо горе е запазен акведукт, който пресича хълмовете, също като римските акведукти, но е от XIX век. Катедрали, замъци, акведукт, мостове, мостове, градежи, които изумяват човек от Балканите. Но съвременните им сгради, най-вече жилищните блокове и хотелите, са скучни правоъгълници. Слави ни помъква нанякъде, влизаме в тесен вход и се изкачваме по несвършващи стръмни стъпала в спирала, като в средновековна кула. Накрая излизаме на тераса на покрив, но слънцето направо ще ни изгори през прозрачна пластмасова плоскост. Търся сянка, но не намирам. Сядаме и пием кафе, музиката е шумен рап, слънцето стреля право в очите, а черният сервитьор се опитва да ни измами. Противно място, а в нета ще прочета:
Няма никакъв недостиг на барове с чудесни гледки, за да изпиете питие в Лисабон, но един от най-добрите е на покрива на седем нива на паркинга в сърцето на Байро Алто. Park Bar превръща грозния покрив в оазис с изглед към реката с окачения мост „25 април“ и камбанарията на „Санта Катарина“. Това е идеалното място да се насладите на коктейл за двама и да организирате прожекции на открито до изпълнения на DJ. Паркът не се затваря до 2 сутринта“.
Слави разказва историята на светеца Антонио Виейра, чиято статуя гледаме на следващия площад. Той бил ужасно гладен и захвърлен и някакво куче му носело корички хляб. Така Антонио оцелял и двамата станали неразделни. Фигурата му е съпроводена от деца с дълги прави коси. Пускат ни в близката катедрала по време на меса. Вярващите са застанали на колене, подпрени на пейките. Ние, гостите, сядаме. Аз нося фотоапарат, опитвам се да снимам, но силен шепот зад гърба ми ме смразява. По стените са окачени картини от Възраждането на големи майстори. Виждам статуя на Исус на кръста в типично католически стил.
Излизаме и изкачваме стръмна улица по много тесни тротоари, едва се разминаваме. Тук имат трамваи от преди 120 години – първите в Европа. Качваме се на трамвайче от тогава. То се спуска по стръмната уличка с трясък и свистене. Ватманът върти метален волан. Озоваваме се отново на площада с обелиска и красивите статуи. Минаваме по уличка с ресторантчета и кафенета и между другото мексиканска храна. Сядаме с Ани за кафе, аз предпочитам сайдер somersby. После групата влиза в уличка с много магазинчета и изнесени сергии. Добре, че тука е сянка. Китара с 12 струни за фадо. Слави отново разказва легенда за рицар. Като видял, че маврите затварят вратата на крепостта горе, първи се втурнал да се бие с тях, за да ги забави. Очаквал още рицари. Паднал мъртъв на вратите. Така изгонили маврите от крепостта.
Чешма на скръбта. Църква на ангелите в дясно. Ще се качим на трамвай 28. Приготвяме си маските, тук в затворени помещения маските са задължителни. Качваме се. За секунда ставам и си смъквам маската, за да диктувам на телефона за пътеписа си. Ватманът спира, идва към мен, кара ми се и ми посочва вратата. Дали беше номер 28? Няма как, оставам на спирката, опитвам се да позвъня, но проклетият телефон пак не ме свързва. Нещо роумингът ми блокира. Ще чакам следващия. Ани ми звъни и ми казва да сляза на спирка „сан фоме“. Гледам на разписанието на спирката, но не намирам спирка с такова име. Питам пътници, но и те повдигат рамене. Качвам се накрая и Слави ме инструктира по телефона. Ще ги видя на тяхната спирка. А допотопното возило се извива, поема по склона и се гмурва в тесни улички, следвайки като змия тесния прорез между мрачни сгради. На места релсите са не повече от 50 сантиметра широки. Трамваят вие от усилие, трещи и се клати, а аз се моля да стигнем по-скоро. Накрая стените свършват и се открива пространство. Виждам зеленина на широка тераса. Тук Ани стои пред вратата и аз направо скачам при нея. Сливам се с групата. Те щъкат и гледат от терасата с каменен парапет. Долу е река Тежу. Мястото е озвучено от черен музикант с папагалска песен. Как се казва това място? Това е квартал Алфама – още едно арабско име. Църквата Санта Лузия е тук. Градините на Санта Лузия са на тераса високо над широката синя река. Следват бразилски парчета, щедро дарени от черния младеж. Наблизо трябва да е замъкът на Лижбоа.
На върха заставаме пред катедралата – главните катедрали в Португалия са навсякъде „Сè“. Храмът е реликва с разрушения от Голямото земетресение, поправян е и си личи как няколко пъти е реставриран. Романски стил готика. Слави пояснява идеята на готическата архитектура: вътрешното пространство е доброто, а външното е злото, лошото. Църквата е защитено свято пространство. Португалският рицар от XVI в. е нарисуван цветно и пищно на едно стъкло в катедралата. Той е с метална броня до кръста и на ръцете до дланите, метални ръкавици до върха на пръстите, с насложени плочи, позлатени дъги на раменете, гърдите и дланите, позлатена яка. Шлемът му е снет, има черна дълга коса и плътна черна брада. Долу – тумбести гащи на черни и лилави райета, прилепнал клин. Друга фигура представя рицар в пълно въоръжение и бяла метална броня и наколенки. В дясната ръка държи знаме, а в лявата – дълъг прав меч. Посещаваме винарна със стотици местни вина.
Отново се озъртам и дебна за ситуации и хора за снимане. Папарак: грозна дума, подходяща за хищни репортери. Без улавяне на мига и светкавичен шот не можеш да заснемеш човешкото присъствие. Доброто снимане е дебнене и лов, а кадърът е плячка. Младите туристки тук изглеждат секси, защото са разголени точно там, където са най-привлекателни и прикрити там, където не е много за гледане.
Пеша стигаме до парк на върха на хълма, с бронзова статуя на вестникарче пред бюста на първия голям журналист – мъж с буен мустак и волево излъчване. Пред паметника е гравирана с черни плочки на бял фон годината 1927. Панорамната тераса е изпълнена с туристи, а отсреща, на съседния хълм, е замъкът на Лижбоа. Под замъка с арабски произход се редят червените покриви на еднообразни сгради. Информацията от цифровите ми снимки показва Misericórdia – името на целия квартал. Продължаваме дългата разходка. Отвисоко синее и блести реката. Стигаме до вход на катедрала с две квадратни кули, а после – до сградата на парламента.
Португалия е полупрезидентска република. Президентът назначава премиер и правителство. Тук е законодателният орган – еднокамерен парламент, избиран на 4 години, с 230 депутати. Изпълнителната власт е правителството с основни управленски правомощия. Сградата е внушителна, с масивни арки и колони отпред, до които стоят два гарда. Гвардейците са в черни униформи, бели шлемове, бели ръкавици и с дълги пушки, изправени пред тях, с щикове. Отново сме на площад с висок паметник: Luiz de Camoes (Луиж де Камоеш), 1525 – 1580, най-великият поет на Португалия. Написал е епоса Os Lusíadas („Уж Лузиташ“, „Лузиада“). Градът е много гъсто застроен, но на по-високо човек се озовава над покривите и може да го огледа. Жега е, а долу блестят водите на Тежу.
Замъкът Пена
8.10. Потегляме за голяма обиколка. Паркираме в близко градче – Синтра. Високо на хълма се точат червените стени на дълга и висока крепост. Няма да я разглеждаме, защото е предпочетен двореца (Pena) Пена. Качваме се на градски автобус и навлизаме в планината. Пътят се вие във вековна гора, преобладават бук и кестен. Подминаваме спирката за крепостта и се издигаме още.
Пена е дворец-приказка, кацнал на връх, голям, цветен, сложен и разкошен. До входа изминаваме 500 метра по стръмна алея в гората. Дворецът ни посреща с празнични цветове, основно жълто, оранжево и гълъбово, облян от светлина. Вървя сам, защото ще снимам много. Има много сегменти и кули, тераси и бойници, детайли и орнаменти, и много всякакви хора. Стоя на тераса, снимам и улавям снимащи се двойки. Заставам пред парапет с колони и оглеждам терена. Ние сме на връх, а долу е пръснато селището – не едно, а няколко едно до друго, в зелено, но низината не е зелена – по-скоро жълта е. Тук няма жита и овощни градини, ако се изключат маслиновите. Снимките показват локацията Сао Мартино (Sào Martinho). Фасадните бои са остарели и някои направо захабени и на петна. Но архитектурните решения са съвършени в своя стил (католическа готика с арабски мотиви). Където е могло, са изваяни сложни орнаменти. Замъкът е съграден за крал Фернандо Втори. През XII в. тук е имало храм. През XV в. е засегнат от мълния, а земетресението от 1775 му нанася сериозни поражения. Възстановен е в средата на XIX в. от немски архитект. Става собственост на Фердинанд II. От 1995 година дворецът е включен в списъка на световното културна наследство на ЮНЕСКО.
Този дворец уморява. Няма как с една обиколка да разгледаш добре залите му, да обхванеш формите му и да се насладиш на панорамите, които открива. Гледах сивата крепост напред и под нас, пълзяща по отсрещния зелен хълм на полето и белите селища. Влизах в зала след зала – кралски покои и трапезарии с прибори от сребро, кралски бюстове (Фердинанд), разкошни картини, оръжия. Впечатли ме маса, готова за царско пиршество, с разноцветни стъклени чаши, с чинии и прибори за десет госта. Почти навсякъде стените са облепени с арабските плочки. Японски статуетки, фигури на индуси. Голям портрет в цял ръст на Фернандо II (1816 – 1885). И накрая долу – голяма кухня с десетки медни съдове. Излизаме от двореца, а аз съм изцеден. Но се спускаме в парка – една вековна гора с алеи и стълби, а дворецът се мярка с кулите си все по-високо. Слизаме към езерата. Езерцата са миниатюрни, но по-надолу има едно-две големи. Обградени с буйни непознати растения и цветя, те почиват безмълвно и зоват с прохладата си. По тях патици, гъски и лебеди, самотна жена седи над езеро и го съзерцава.
И това не е всичко за днес. Качваме се на буса за следващия обект, отново дворец: (Свети Мартин, São Martinho – според информацията във файла). До него слизаме след изтощително слизане от шосето през гъста гора. Тук за пръв път виждам корково дърво: с масивна грапава кора, от която можеш да си отрежеш парче корк. Тук има много сувенири от корк. Дворецът е почти съвременен – от преди Втората световна война. Сградата е малка, кокетна и скътана в гористия склон, над ярко зелена стръмна поляна с огромно дърво в дъното. Има вид на разкошна къща. Черно-белите стари фотографии показват младо кралско семейство и техните гости, хора от миналия век. Джон Къртис, Уолтър Кингсбъри. Те са обитавали двореца от 1940 до 1945 г. На първия етаж стаите са свързани с широки коридори с колони от червен мрамор, в средата с фонтан. От горната вътрешна тераса се вижда фонтанчето право под мен, а човешките фигури са кръгчета, наредени около него. Излизам и минавам отстрани. Виждам, че дворецът си носи старата традиция на готиката и орнаментите. Изкачваме се обратно по алеите всред прохладата на гората и екзотичните цветя и храсти.
Кабо да Рока
И това не е всичко. Предстои ни да стигнем най-западната точка на Европа и на Евразия и това ме вълнува. Кабо да Рока е ветровито плато, рязко издигнато над Атлантическия океан. Слизаме от буса на широк паркинг. Отдясно е бяла ниска сграда на морски фар, а отляво – други ниски сгради, главно магазини. Напредвам с трепет по алеята и стигам ръба. Тук има солиден каменен парапет, продължаващ в дървена ограда. Вървя по алеята със затаен дъх. Вятърът брули, вълните връхлитат ниско долу. На север виждам почти отвесната стена и преценявам, че мога да я изкатеря дори сега. Долу вълните връхлитат бели остри скали. На север брегът е все така стръмен и бял, мраморен, осеян с остри шипове, които стърчат от бурното море. Зеленият килим тук е от ниска плътна растителност, някаква трева, но с плътни стръкове, като млад зелен боб. Обръщам се и тръгвам покрай парапета на юг, алеята леко се спуска. Тук виждам само ръба и отвесния бряг надалеч. Връщам се, защото имам неудържим натиск в червата. Не е лесно да се намери тоалетна. Излизам и телефонът ми звъни: Ани. Групата се е качила на буса и ме чакат.
Кашкайш
Кашкайш е луксозното предградие на столицата. Паркираме близо до брега. Наблизо има скален мост. Навлизаме в градската част. Озоваваме се на виненочервено трасе над морето, а напред блести кремавия пясък на плаж. Наблизо е крепостта със статуя на конкистадор от XVI в. – Диожо де Менешеш, управител на Индия. По-нататък е застанала внушителната статия на адмирал, командвал морските сили тук. Разхождаме се под луксозните вили, кацнали на склона над пътя, и по-масивни сгради. Стандартът е висок, знаменитости идват тук да почиват и имат собствени вили и апартаменти. Кашкайш не е вилна зона, а луксозен квартал. Цари спокойствие, като в цяла Португалия. Има изключения, защото се натъкнах на две: вбесения срещу мен ватман и една свада на автобусна спирка, при която едра жена прасна с чантата си дребен мъж. Долу вдясно, току под ръба на шосето, е невероятно бунище: рибарски такъми и боклуци са нахвърляни на двайсетина метра покрай стената, небрежно оградени и полупокрити с грозни платнища.
Заливът е залят с топлата светлина на залеза. Снимам отгоре морето и плажа. На пясъка младежи играят волейбол. Вървим с Ани по улица, отново покрита с малки павета на черни и бели вълни. На бетонния парапет срещу океана са насядали хора. Отправяме към мостика наблизо, свършващ в акостирал рибарски кораб. Група тийнейджърки в бански са заети с оживен разговор. Стигаме кораба, и в този момент момичетата, хванати за ръце, тръгват към ръба. Мостикът е пет метра висок. Веднага насочвам фотоапарата и улавям в няколко кадъра големия им скок. Те бухват едновременно във водата и се появяват на повърхността със смях.
Тук брегът не е просто плаж, а плажове, пресечени от скали в интересни релефи. Бели лодки и яхти са осеяли залива. Сядаме в малко открито кафене. От съседната маса се носи глъч: фенове гледат мач на голям екран и на бира. Оглеждам луксозните вили: фасадите им са изпъкнали в трапецовидна форма, като оградени веранди, и щедро, но стилно оцветени. Живи огради от подрязани храсти опасват резиденциите. Връщаме се към паркинга. Зелена морава с опадали есенни цветя ме примамва и сядам на пейка точно срещу статуята на папа. Наблизо има църква. Броят на храмовете тук е необятен.
За вечеря имаме риба с цели картофи и непознати зелени стръкове.
Фатима
9.10. Пътуваме на север към едно свято място за португалците: Фатима. Името идва от легенда от XII век. Дъщеря на мавърски благородник с името на дъщерята на Мохамед се покръстила от любов към рицар и била погребана тук. А новата история на мястото е явяването на Дева Мария на 13 май 1917 г. в полето на три пастирчета: Лусия, Жасинта и Франсишку. Божията майка им казала, че трябва да идват тук на всяко 13-то число на месеца. Децата трябвало да пазят събитието в тайна, но Жасинта довела на 13-ти свои близки, за да видят Божията майка. През следващите месеци посетителите се множели и Девата оповестила, че тук на 13 октомври ще стане чудо. Хиляди видели с очите си „слънчевото чудо“ – сребърния диск на слънцето, въртящ се като огнено кълбо. На 13 май 1930 епископът обявил явлението за чудо и църквата го приела. При третото явяване на децата били завещани три тайни. После двете деца погинали от испанския грип, а оцелялата Лусия записала първите две, а през 1944 и третата. Първите две били публично оповестени, а третата била изпратена на папата. Тя останала тайна до 2000 г., когато била оповестена от кардинал и епископ във Ватикана. Предположили, че тя се отнася за покушението срещу папа Йоан Павел, на годишнината от първото явяване, на 13 май 1981. Ахмед Али Агджа споменавал пред папата това за пророчество. Папа Йоан Павел посетил три пъти святото място. Тук е издигната и негова статуя. На 13 май 2000 г. той обявил Жасинта и Франсиско за блажени.
Площадът е огромен – по-широк е от Свети Павел в Рим. Днес той е полупразен. Ограден е от север с внушителна бяла катедрала с висока кула, а от юг стои ниска плоска съвременна сграда. Пред катедралата е построен подиум за проповеди с разпятие и оттам говорят един след друг свещеници. Речите се показват на голям екран, за да се виждат и чуват от множеството. Мотаем се из площада, а Слави ни събира и разказва историята. Стигаме до дълга опашка за светена вода. После влизаме в новата плоска сграда и тя се оказва съвременен храм. Той е без всякакви външни храмови форми, вероятно за да не дублира и засенчва прекрасната катедрала отсреща.
Влизаме в зала за няколко хиляди души. Напред в дъното стои подиум и се извисява разпятие. Фигурата на Иисус е в модерен стил, но въздейства силно. Зад нея на позлатената стена са изобразени фигурите на множеството край Голгота. Потегляме обратно по каменния площад. Той се снизява постепенно, за да могат всички тези стотици хиляди да виждат добре подиума в дъното. Казано е, че ако извървиш целия този път до катедралата на колене, греховете ти ще бъдат опростени. Влизаме после в катедралния храм през задния му вход, като се изкачваме в дъга между колони. Храмът е полутъмен и полупразен. На предната стена, зад олтара, е изобразено в черно-бяло явяването на Девата пред децата.
Продължаваме на север към Порто и спираме на бензиностанция с ресторант. Приятно съм изненадан от печеното прасенце, от което си вземам порция, гарнирана с пържени картофки. Тук по презумпция хлябът се свежда до малко хлебче, в цяла Португалия не видях житни полета. Всеки път искаме повече хляб, но тук хлебчето е разкошно, прясно изпечено и с формата на прасенце. 5, 75 евро за порция печено (към 100 грама) с ориз. Цените като цяло са на нашето ниво, но в евро, или два пъти по-високи. Предполагам, така е и с доходите.
Порто
Влизаме в Порто. Градът е разположен по двата бряга на река Дуеро. Градът съществува от римско време, V в. с името Портус Кале, „топло пристанище“. Този район векове по-късно става кралство Португалия. Тук крал Жоао I и Филипа Ланкастър сключват кралския си брак и с това военния съюз между Португалия и Англия. Градът бил наречен Кондадо Портукаленсе или Invikta – непобеден. Градът е устоял на римляни, маври, войски на Наполеон. През последните два века Порту става важно средище. Тук се продава виното „портвайн“, пресечено с бренди. По време на ферментацията при алкохолни нива 6 – 9 % се добавя 11% алкохол 1: 4. Той убива винените дрожди и ферментацията спира. Получава се вино с 18 – 20 % и захарност 10 % – убиец. Това вино била много търсено В Англия и цял ред старовремски лодки и сега се виждат „натоварени“ с бъчвите портвайн за Англия. Построен е импозантния железен мост Луиш I и железопътният „Мария Пия“, проектирани от самия Гюстав Ефел (Густав Айфел).
Настаняват ни в хотел Оporto, оставяме си куфарите с много мъки при два повредени автомата купуваме билети за метрото. Тук то е открито, но после се напъхва дълбоко, а Слави ни прекачва, за да излезем там, където е решил. Тръгваме на разходка по централните улици. Това е централната част на Порто, Рибейра. Гмеж невероятна, тесни улици и високи сгради, потоци от коли, автобуси и трамваи. По пешеходната улица се стелят валма от пушек от познатите ни вече печени кестени на преносими печки. Мръщя се – това ли ще гледаме? Пак площади и пак статуи на крале, генерали, местни управляващи, и разбира се, на мореплаватели. Следващата пешеходна улица ни посреща с песен. Млад мъж пее и свири прав на тротоара пред микрофон с усилватели. По-нататък двама младежи удрят тимпани. Още по-нататък мъж и жена стоят по средата на улицата с театрални маски, с гърбове един към друг и окачени плоски телевизори. Множеството е невероятно пъстро и почти никой не носи санитарни маски. Португалците са се справили с пандемията с масово ваксиниране. Стигаме до прочутото тук „Маджестик кафе“, на което гидът ни обръща внимание. Изумява ме идеята на Слави да разгледаме гарата, но има защо: високите стени са облицовани в познатите арабски плочки азулежу, с библейски сцени и исторически събития. Чудя се как частиците на картините са изписани на плочките по десет-двайсет сантиметра. Те са толкова съвършени и детайлни, че човек може да ги гледа, докато му се изкълчи врата. Ние нямаме чак толкова време, и слава богу, защото днешните разходки ми дойдоха в повече и едва се влача из сивия град.
Накрая виждам зелено петно напред. Малко, но се откроява като оазис в пустиня. Ниско долу между сградите реката Дуеру меко блясва в идещата дрезгавина. Вървим и вървим, а моите сили се връщат с разкриването на перспективата напред. На малка зелена полянка са насядали в кръг десетина девойки, а начело седи момиче със сватбен воал – моминско парти? С леко изкачване стигаме площад със замък. Разхождаме се пред крепостта с неизбежната конна статуя на виден рицар с високо вдигнат флаг.
И следва Моста Дом Луиш I. Тази чудовищна конструкция на вездесъщия Гюстав Ефел е на две нива. Ние сме на горното ниво за пешеходци, на стотина метра над водата, а мощни черни дъги свързват това ниво с долното, което едва се вижда. Отсреща е Гая, административно отделна от Рибейра. От средата на моста право напред по реката се вижда елегантната бяла линия на следващия мост. Зад него мержелеят още мостове. Отсрещният бряг е стръмен и по него са накацали дълги неугледни постройки – бивш бенедиктински манастир, превърнат в серия винарни. Тук се прави отделен тур с дегустации, но нямаме време за това. Финалната гледка е на насядали младежи по зеления килим в кокетен парк отсреща. Накрая се мятаме на метрото и обратно към хотела Oporto.
Дуеру
10.10. Днес групата ще посети Гимарайш, „родното място“ на Португалия от XIII в. Гимарайш не ме впечатли на снимките и видеата, гледани преди пътуването, и не сме се записали за тази екскурзия. Ще имаме време с Ани да разгледаме района около Моста. Пак със зор купуваме билети и се понасяме към центъра, но този път не искам разходка по тесните шумни улици. Слизаме преди моста и се озоваваме на познат площад с паметници. Площадът е в ремонт. Хората вече са насядали на кафе и бира по масите на открито. Пред нас е поредната импозантна сива катедрала. Ани проявява особен интерес към нея, а уж сме се запътили към друга знаменитост: Библиотеката. Пускам Google maps, но навигаторчето ни върти в кръг, докато се сещаме, че това е една ретрокнижарница. Пред нея се точи огромна опашка и свеждаме посещението до бърза снимка от входа. Навътре добре се виждат арките и претрупаните лавици с книги. От една витрина наблизо стърчат нагоре два чифта крака – мъжки и женски: части от манекени, които показват елегантни обувки. По-нататък момче и момиче огласят улицата, момичето свири на малка арфа. Скулптурна група от крилати лъвове. Зелен ретро джип за туристи. Вход за голям парк с модерни статуи – градския парк. Сега като гледам снимките с поляни, гори, езера, патици, гъски, изпуснали сме с Ани един-два интересни часа. Но има цена, която възпира. Продължаваме, а аз съм леко сърдит на Ани за нейните малки забежки и настояването да влезем в катедралата. Искам на реката долу. Спускаме се по стръмни улички, изчаквам Ани за тоалетна. Минаваме край леговище на клошар на тротоара, покрито с одеяло и кърпи, доста подредено. Отпред стои канче за дарения, но го няма бенефициента. Излизаме на пешеходна улица. Момиче с буйни къдри разпъва акордеон, седнало на столче. Усмихва се към фотоапарата ми и ѝ пускам монета. Отново паметник с бронзови фигури в малко паркче. Ани се губи някъде, а аз горя от нетърпение да стигнем Дуеру с лодките. Най-после сме ниско долу и пред нас блясва реката. Трамвайна линия над полускрита пешеходна алея. По реката се носят туристически кораби.
Поемаме по алеята с масивен парапет отдясно. Напред се нижат маси с насядали хора, като в Созопол, но в по-голям мащаб. Появява се черната гирлянда на Моста. Вървим към него. Отляво се извисяват цветни блокове с живописни балкони с чадъри срещу слънце. Потокът от хора, облечени лятно, не спира. На малко площадче до реката малка банда свири португалска музика. Два китариста и един на ударни огласят мястото много приятно. Музиката, реката и хората под това слънце силно ме привличат. Срещу групата са наредени масите на ресторант с примамливо меню. С Ани решаваме да седнем за малък обед. Поръчваме си нещо типично португалско: франсезиня. Ани отива да си купува цигари, а аз чакам поръчката. Проучвам в нета: Франсезиня (французойка) е сандвич за шампиони: хранителен и вкусен. Гледам напред към реката. Чакането не се усеща, защото музиката е страхотна, а подвижната гледка на минаващите хора пеша и на велосипеди радва окото. Те излъчват спокойна радост от слънчевата река. Блюдото пристига малко преди Ани. В чиниите има по две големи филии хляб, пържола, наденица, бекон, салам, покрити с разтопени сирена и поляти с бульон от зеленчуци, бира, домати, чили и вино порто. Поливаме хапките с кола и вода. До нас семейна двойка опустошават претъпкана маса с лакомства. Неохотно се откъсваме от това пленително място, но напред са нови места за гледане. Девойки с дълги летни рокли се носят срещу нас. Ани вижда пазарче напред току до реката и се насочва натам. Аз продължавам право напред и леко нагоре към ниското ниво на моста. Заставам на квадратната платформа и изчаквам Ани. Решаваме да продължим от тази страна на реката. След моста Сан Луиш улицата рязко опустява – само отделни индивиди се разхождат край масивните, но ниски перила. По ярко синята река се разминават все същите туристически корабчета. Напред се извисява елегантната дъга на белия мост. Улицата е под висок пет до десет метра склон, над който са кацнали познатите блокове с живописни фасади, балкони и жени, които простират пране на 50 метра над нас. Някои фасади са покрити с цветните плочки азулежу. Млада двойка влюбени седят в композиция на пейка срещу реката. Ани ме остава да стигна до белия мост. След минути съм пред и под него. Отгоре по тясна алея се спуска минибус и се промъква към улицата на по една боя разстояние между стената и парапета. Далеч напред виждам още два моста все така високо. Връщам се към Ани и заедно стигаме моста Сан Луиш. Поемаме по тесен тротоар, на трийсет сантиметра от мен фучат коли и камиони. До моста на тераса над реката са кацнали масичките на ресторант. Лодки са акостирали край стената на брега. Край отсрещния бряг виждам търговските лодки-имитации по форма отпреди два века, натоварени с бъчвите порто. Семейна двойка стоят на платформа срещу реката и си правят селфи. Вървим край реката, вливам се в човешкия поток. Силите ми се отцеждат и решавам, че съм дотук. Ани настоява да разгледа този бряг с толкова обещаващи пъстри магазинчета. Ще се видим в хотела.
Връщам се към моста и търся път нагоре. Първо тръгвам по стълбище, но то води до блок. После намирам пътя, като пропускам асансьора. Изкачвам се по стръмна павирана уличка и минавам под кабинките на панорамния лифт. Задъхвам се. Кръстът ме боли. Няма и помен от моето най-добро ниво. Но гледката отсреща ме ободрява. Оттук Рибейра е импозантна: извисена на петдесет метрово плато, бяла, многоетажна. Накрая съм горе пред зеленото паркче с красиви дървета и приютени пейки. По тревата са насядали млади хора. Намирам пътя към станцията на метрото. Прибирам се в стаята и нахлувам в банята.
Вечерта на масата Ани е пуснала на смартфона си фадо: Марица в червена рокля пее на концерт. Сервитьорката се радва и пояснява на английски: Марица е най-добрата фадо певица! Групата споделя страхотните впечатления от днешната екскурзия. След наистина скучния Гимарайш на връщане са разгледали Бом Жезус до монте (Добрият Иисус). Споделят впечатления и снимки. Към храма води огромно стълбище на много нива, отдолу се вижда като бяла начупена каскада с храма на върха от XVII век. На всяко ниво статуи изобразяват по едно човешко сетиво. Този бял храм ми напомня на японските средновековни замъци на велики даймьо (местни владетели).
- 10. Последен ден на пътешествието. Имаме познатия до болка проблем с багажа: Ани пак е понакупила това-онова. Вероятно ще се наложи пак да сложа част от багажа ѝ в моята раница. Куфарът трябва да е под 10 килограма. Потегляме в 9:00 в посока Лисабон.
Авейро, „португалската Венеция“
Спираме в град Авейро. Срещу паркинга блести изкуствено езеро. Две красиви лодки са спрели наблизо. Едната е пълна с туристи. Лодките са интересни, в ретро стил. Всъщност гондоли, като във Венеция. Предстои ни возене по канали. Тази Венеция обаче няма нищо общо с онази Венеция. Тук „Венеция“ е съвременна конструкция. Разхождаме се към кея и минаваме край изпъкнали мостчета с парапети, украсени с гирлянди.
Слави разказва за икономиката на Португалия. При влизането в Европейския съюз Португалия е била в тежка икономическа криза. С финансиране от Съюза са построени мрежа магистрали и хиляди километри пътища. Имало е спасителен план на ЕС за Португалия. Страната в миналото е предимно селскостопанска. Днес само 12 % от населението се занимава с фермерство. Произвеждат се колите Volkswagen и Peugeot. Туризмът носи значителен дял от вътрешния продукт. Португалия има 75% от средния брутен вътрешен продукт в ЕС. Ако пресметнем нашия продукт при двойно по-ниски цени, България е близо до това ниво. Качваме се на лодка. Съдът пори чистата вода, която се влива от океана.
Носим се плавно, небето е ясно, топличко е, но ветрецът разхлажда. Водачът обяснява, но на португалски, а на моменти превежда на английски за нас. Отиваме извън града и после обръщаме. Минаваме под мост на влизане в града, отдясно е застроена улица. Нищо особено: къщите са хубави, но не са интересни. Повечето са нови или подновени. Минаваме край интересен дом с фасада от плочки. Следва красив съвременен мост, извит, с въжета, събрани в един кръг горе. Фигурата е подобна на ключ или панделка. Следващият мост е от 1945. По-нататък рибар боядисва дъното на лодката си. Много далече е това от Венеция. Минаваме покрай кей с метални халки за лодки, забити в бетонната стена. Капитанът загребва вода от канала с бутилка, абсолютно бистра е. Бъркам с пръст и го облизвам: водата е солена, океанска, и е неподвижна. Минаваме под тунелче. Стигаме мястото, откъдето тръгнахме пеша: дълга червена сграда с надпис: „Фабрика за керамика на Джеронимо 1896“. Сега сградата е конгресен център. Обръщаме пак и слизаме на кея. Листата на дърветата са яркожълти на фона на зелената трева. Тръгваме на свободна разходка и обед. Заставам пред близкия паметник. Оказва се Жоао Алфонсо Авейро, още един герой от завладяванията. Явно от него идва името на града. По-надолу има надпис, който пробвам да прочета с помощта на Google translator: „…разкрива тайните на морето и намира път към Индия“.
Влизам в ресторантче за бързо хранене. Сандвича, който ми сервират тук, е в чиния с парче стар вестник отдолу. Спомням си, че в ресторант „Рибката“ на 20 км от София имаше такива стари вестници от 1925-а. В процеса на унищожаването на сандвича се разкриват и частите от него: той е от 1916. Дояждам и установявам, че вестникът е английски. Малки реклами и новини, нищо особено.
Назаре
Продължаваме към Назарè и Лисабонското летище. Назарè е бяло градче с правоъгълни хотели. Скучно е, докато не се качихме с буса нависоко. Сега сме на площад с парапет над океана. На триста метра под нас лежи огромен плаж с жълт пясък, ограден от отвесни скали. Парапетът следва ръба на скалата. Бял варовик, мечта за катерене. Виждам халките на катерачите на каменна тераска, рязко надвесена над океана. Прекрачвам парапета и пристъпвам към ръба за тръпка и снимка. Кацналият точно на носа гълъб въобще не трепва. Долу плажът е почти празен. Виждат се като точки само сърфисти и техните сърфове, явно чакат по-високи вълни. Такива най-вероятно ще дойдат довечера.
На летището в суетнята преподреждаме с Ани багажа. Над мен спортен мъж с маска пита на български: „Може ли да се наредим до вас“? Както съм затворил куфара си, се изправям и на плочите се изсипват дрехите ми. Навеждам се и ги прибирам трескаво. Отново се надигам, а очите на мъжа над маската се усмихват. Познавам Васил от алпийския ни клуб. С него са две млади момчета и момиче. Досещам се и питам: „Вие от състезание ли?“. Знам и четох, че Васил Киров е треньор по спортно катерене. Васко показва синовете си и споделя за медали. Треньор е и на децата си, които са най-добри.
След час се натъпкваме в самолета на WizAir. Самолетът с ръмжене и огромна тяга се отлепва от пистата. Екипажът е български.
Постепенно се смрачава и небето угасва. Гмуркаме се в нощта, която идва срещу нас от изток. Гледам през илюминатора. В чернотата долу свети град. Главна улица и други улици мъждукат в нощта като крехка жълта мрежичка. Кой е градът, няма как да знам. Но няма значение кой е градът. Човешки същества, събрани заедно, мъждукат като светулки в тъмната вселена. Потръпвам. Ние сме крехки и гинем сами, а заедно имаме нищожната утеха на споделената участ: да мъждукаме, угасвайки един по един. На нашите места светват други и така се поддържа илюзия за трайност на света ни, който носим с пулсирането на енергията, всмукана от Вселената. Самолетът следва своята линия и ни носи през тъмнината към нашите заспали домове.