- Файлове за изтегляне
ИЗРАЕЛ И ЙОРДАНИЯ 2015
Един закъснял пътепис – поради загубен дневник. Тетрадката, подготвена специално, остана някъзе в автобуса. Питах в агенцията, но не я намериха.
Пътуването беше през март 2015, организирано от Ани, с туристическа агенция.
По пътя и при престоите си водех подробни ръкописни бележки, но бележникът ми пропадна. Текстът по-надолу е реминисценция и един епизод от айпада, така че се налага да го възстановя по памет и по снимки. Нека видим как се пише пътепис по снимки. Ето какво намирам в айпада:
„Днес намерих номера на Радо от туристическата агенция. Беше ми обещал да се обади на Катя, екскурзоводката, за забравена тетрадка в автобуса. В тази тетрадка с твърда обложка си пишех бележките, като при всяко пътуване. Бях изписал двайсетина страници с живи впечатления. Е, нямало я, не открили нищо еврейката с български произход Катя и евреинът-шофьор. Аххх, пропаднаха ми автентичните впечатления, информации от „терена“ и мисли. Хич не ми се вярва да е изчезнала! Няма къде да изчезне една нищо и никаква тетрадка, изписана с нечетлив почерк. Екскурзоводката Катерина, невротична до истерия жена, като нищо я е скъсала и захвърлила в някоя кофа за боклук.
Сега разчитам на спомени и на снимки. Спомените отсяват онова, което наистина си струва, което ни е впечатлило. Живите бележки обаче съдържат толкова ценни данни от първа ръка (и от втора, от устата на немлъкващата Катерина), а и някои изрази – истински находки на моето бедно въображение, които сега няма как да повторя.
И така, започвам разказа си за това как с Ани станахме „хаджии“ и главно какво видяхме в Израел и Йордания – две съседни, братовчедски страни с обща история и толкова различия.
Мястото е сгъстено – не ами направо пресовано исторически и географски, етнически и демографски. Едва се диша от напрежение както по границите, които са няколко и които прекосихме в две посоки, така и в оживените Йерусалим, Аман и Тел Авив. Виждал съм много оживени градове, бъкащи от туристи и търговци на много места, но тук бях изумен. Бях изумяван и потрисан всекиминутно от една служителка в туристическа компания, на която ѝ се плаща да ни ориентира, а не да ни продава дрънкулки, картички, нощни екскурзийки, книжки, дрешки и парфюмерия, и каквото се сетиш. Бях изумяван многократно от танцуването на цените на всички сувенири, картички, дрънкулки и закуски: от автобуса през тротоара към централните улици, пред музеи, в амфитеатри и по целия Път на страданието на Иисус, чак до хълма Голгота с голямата църква и навалицата, която направо ме задушаваше. Търгаши!
Всичко това го давам като досаден фон, на който се разкриваха чудесата на Близкия Изток: Бахайските градини в Хаифа, вечерният Назарет, Тиберия, където отседнахме. На втория ден: Галилея като синя шир и библейски епизоди на всяка крачка, досадно чакане на границата с Йордания, и Джераш (древната Гераса, римския Декаполис), който ми „отнесе“ главата. Часове бродехме под палещото слънце по каменните прави улици на римския град. Оглеждах в захлас кръглите площади с колонади и пищни йонийски капители. Изкачвахме се към храмове с колони в небето и слизахме по античнити стъпала, гмуркайки се в маранята над дремещия град.
А сега – по спомени и снимки
Хайфа и Бахайските градини
13.03. В ранния следобед кацаме на летището в Тел Авив и се настаняваме в автобус направо за дълъг рейс по пътя към Тиберия, където ще се настаним за първата нощ. Екскурзоводката – дама с къса изрусена коса, взема микрофона, представя се: Катерина, омъжена е за израелец и живее дълги години тук. Тя ще ни преведе за няколко дни през територията на Израел, а в Йордания ще имаме друг гид. Докато автобусът прекосява столицата, Катя окачва карта на страната и ни въвежда в тази пълна с контрасти и претъпкана с история земя. Край пътя мяркаме сградите на Google и други световни компании. По крайморската на север е Хайфа, „красив бряг“ на иврит, разположен на брега на Средиземно море по северните склонове на планината Кармел.
Тук е основан Ордена на кармелитите, а в олтара на църквата според легендата е пещерата на библейския пророк Илия. Но много по-ярко е присъствието на Бахайската вяра, чиято мисия е да обедини световните вярвания в едно. Спираме в основата на парка. Дълго бяло стълбище води право към храм със златен купол високо в бахайския парк. На всяко от нивата е построена мраморна стеничка с бял парапет. По зелените склонове са посадени кипариси и агаве, а встрани – вековни дървета от цялата планета. Продължаваме по серпентинения път и се озоваваме високо горе над парка. Паркираме и се изсипваме на панорамната тераса. Под нас е белия град и синия залив. В него е построено голямо пристанище. Градът се разполага широко над дълбоката дъга на залива. Точно до нас свършва бялото стълбище. Паркът е балансиран между бяло и зелено, между ред и хаос, между култура и природа. По неговите тераски виждаме малки зелени площи с басейнчета и фигури от керемидена пръст между тях, палми и кипариси. При пълен зуум на Никона виждам, че кафявите петна са нахвърляни тухлени фрагменти. Този хармоничен порядък сякаш е отвоюван от дивото, защото встрани паркът потъва в буен храсталак и гора. В долната част на парка от цветя са очертани две големи осмолъчни звезди. Този шедьовър е проектиран от архитект Фарибос. Паркът явно въплъщава принципите на бахайската вяра:
С всяка своя мисъл и действие трябва да създаваш само хармония.
Всеки ден трябва да твориш нещо съвършено и да се стремиш към красота.
Късно вечерта по тъмно се настаняваме в хотела Astoria в градчето Тиберия на Галилейското езеро и вечеряме. Излизаме на разходка към морския бряг. Тиберия е свещен град за евреите наред с Йерусалим, Хеброн и Сафед. Тесни и виевати улици водят към брега. Срещаме мъже в черни дълги дрехи и големи цилиндрични шапки. Тук е гробницата на Моше Маймон, Маймонид, еврейски мъдрец. Тук евреите дошли след изгнанието им от Йерусалим. Намираме фрагмент от часовникова кула и фрагменти от крепостна стена. Стоим край белия метален парапет и слушаме приглушените води на спящото езеро.
14.03. Утрото ни посреща с ярко слънце. От балкона Тиберия изглежда бяла и зелена, накацала по стръмен склон и осеяна с палми и маслинови дървета. Изкачваме се по улиците и виждаме малък паметник. Две бронзови ръце държат еврейската звезда. Религиозните евреи ходят изправени и увенчани от странните за мен цилиндри. Проучвам в нета, защото виждам различни шапки. Малката шапка на върха на главата се нарича кипа. Друга шапка, подобна на бомбе, е дашка. Но има много видове такива (34 вида) шапки, всичките черни. Най-впечатляваща е огромната шапка с козина, която стои като тенджера на главата. Продължаваме високо над езерото, а после слизаме и спираме на нивото на водата за почивка и снимки. Нагоре е зелен хълм, навсякъде маслинови дървета. После се носим по равнината и от двете страни се ширят покрити с полиетилен полета. Тук се отглеждат зеленчуци. Евреите прилагат капково напояване и получават различни зеленчуци, сред които онези малки домати, наричани „чери“. Тук водата е много дефицитна и ценна.
Пресичаме границата с Йордания. Граничен пункт, проверка на паспорти и визи. Качва се Боби, йордански гид, следвал в България.
Посреща ни суха земя с оскъдни зелени площи. Минаваме край бедни схлупени арабски къщи и един друг тип къщи и хотели, построени от каменни блокове със здрав бял хоросан между тях. Под нас е зелена тясна котловина, подобна на казан. По-нататък забулена жена и мъж в облекло тип „каки“ орат малката си градина с магаре и плуг. Преминаваме през малък град с красива джамия. Зелени поляни са оградени с ниски бели каменни зидове, като в Малта и Сицилия. На места край шосето и по улиците на селищата виждаме пазарчета с домати, кромид, краставици, чушки, картофи. В тенджери и чайници с особена форма се готви улична храна и чай. Плоски арабски питки тип „чапати“, вода, сладолед, играещи деца на улицата. Бедност. На друг пазар буркани от всякакъв размер и форма с мариновани маслини и сокове. Изобилие от ядки от най-различен вид. Цъфтящи ябъълки и сливи. Подправки в легени с ярки цветове. Дрънкулки и украшения. Тъмни смръщени йорданци чакат своите клиенти. Спираме в малък град. Минаваме през пъстър пазар: дрехи, украшения, сувенири, стъклария, дипляни. Дипляните представят древен град.
Жените тук са с шамии, но са облечени като в Европа. Не са като жените в Емирствата и Кувейт, а по-скоро като в Египет и Турция.
Ще разгледаме Гераса, древния Джераш. Изкачваме се към руините. Минаваме под бяла каменна римска арка. Между обработени мраморни блокове с орнаменти влизаме в самия амфитеатър.
Джераш (римският Декаполис)
Този град тук горе встрани от съвременната Гераса бил мъртъв, безмилостно разрушен от завоеватели, а после разглобяван камък по камък от чужди хора за техните къщи. Днес ниско долу се е ширнало множеството от арабски кубични домове, обрасли с грозни антени и прорязано от нечисти улици, оживени от вездесъщите дюкянчета и амбулантни търговци.
На амфитеатъра е особено оживено. На сцената са се разположили в полукръг арабски музиканти с… шотландски гайди и тъпани. Йорданските жени са симпатични под забрадките и добре опаковани в стилни дрехи, но някои от тях са подчертано любопитни и освободени. Аз ги снимам, а те се навеждат над фотоапарата ми да си видят снимките, а после искат обща снимка. Мъжете им са толерантни и доколкото могат да си позволят – благосклонни.
Впечатляват кръгли площади с мраморни колони и дълги улици между колонади. На върха на хълма стоят още солидните колони на римски храм. По-нататък: църква „на Пропилеите“ според надписа. Стилът е римски йонийски, с богато орнаментирани капители. Една от най-масивните колони, дебела над метър, може да се помръдне. Боби демонстрира, като бута колоната с цяло тяло.
По-нататък по зеления хълм пасат черни крави.
След часове безмилостно кръстосване с Ани краката ни се подкосяват. Жаден съм и съм гладен, ще припадна на каменната улица! Търсим ресторант – имаше някакъв на входа на античния град. Пазаря се за обеда стил бюфет, не мога да свикна с тези високи цени при цялата им мизерия (йорданецът екскурзовод ни информира, че страната му е от 15-те най-бедни в света). Бедно, но скъпо. Реално именно затова е и скъпо – заради бедната земя и неимоверните усилия за всеки плод.
Обедът е богат: парче вкусно печено с арабска питка, гарнирано с картофи, чушки и спагети. Отново се понасяме с автобуса и слушам внимателно историите и обясненията на Боби.
Боби пуска и филми. Йорданците са бедни, но президентът им Хюсеин е разкошно богат, добре образован (Харвард) и спортен бонвиван, който в рекламен филм представя страната си като един вид собствено владение. Хашемитско кралство Йордания. Кралят се появява с каска и слиза от гърмящ мотоциклет, после се качва на малък самолет и лети на юг над червената пустиня, разхожда се из руините на Джераш и после по каньона на червения набатейски град Петра, за да завърши деня си в пустинята сред бедуини на вечеря в палатка под звездите. А после се носи на яхта по наситено синьото Червено море. Така неусетно стигаме Мадаба: чисто и интересно градче с много търговия и работилници и с цъфтящи плодни дръвчета.
Мадаба
Мадаба е град на мозайките. Боби обяснява. Няма друго място на планетата с толкова развит занаят на мозайките от римски тип, с хиляди цветни камъчета, изобразяващи библейски сюжети, пустинни пейзажи, исторически личности и хубави жени. Тук обядваме и разглеждаме църквата „Свети Георги“. В нея е запазена част от огромна мозайка-карта на Светите земи. Десетки са ателиетата за мозайки. Влизаме в най-представителното ателие с голям магазин с хиляди мозайки, а една българка ни показва своето изкуство.
Мозайката направо се строи върху основа със специални продълговата камъчета, които се раздробяват до точни размер и се подреждат върху предварителен образ на основата според точния цвят на съответната точка, като се залепват със специално лепило.
Небо в Йордания с Обетованата земя
Спираме на най-високото място на планината Небо. Ще се разходим до върха: мястото, на което Мойсей се е изкачил, за да види с очите си Обетованата земя. Стигаме върха задъхани в жегата. В ислямската традиция Мойсей е пророкът Муса. Тук има паметник. От върха панорамата обхваща десетки километри и навярно това е обетованата земя. Мястото е свещено за християни, евреи и мюсюлмани. За него се разказват легенди. Тук идват поклонници. Срещаме няколко местни жени и мъже, облечени като за поклонение. Впечатлен съм от двама арабски поклонници в черно с черните „нимби“ на главите. Тук са открили останки от църква и манастир. Църквата е от IV в., изградена в памет на лобното място на Мойсей. Тук папа Павел посадил маслиново дръвче през 2000 г.
Пътуваме през сухата земя в посока Петра. Последните серпентини са в самия съвременен град. Настаняваме се в хотел „Petra Palace“. Вечерята е агнешко с ориз.
Петра, набатейският град
Обиколката на Петра в червения каменен масив е събитие. За този град, по-скоро гробница, изсечен с антични форми направо в червения камък, сътворен от народа на набатейците, е писано много. Първо влизаме в туристическия център (Petra Visitor Center). Плащаме таксата и навлизаме в сухия парк. Веднага се натъкваме на араби, които предлагат разходка с кон, муле или магаре. Първите релефи са огромни бели скални отломъци и цели варовикови скали с височина няколко метра, в които са пробити кухини – гробници. Вървим по широк път между скалите, в долината. Пътят е застлан с едър пясък и чакъл. Тук гробниците са скромни: кухини с пирамиди над тях, изсечени в белия варовик. Високо в отвесите са изрязани паметни думи на набатейски (и гръцки?). Знаците са непознати, но има и познати гръцки букви. Антично гръцки или средиземноморски са и изсечените колонади, арки и фронтони. Една от скалите е с формата на гигантска гъба, в която са пробити кухини от всички страни. Стигаме пазарче, където продават стъкловидни кафяви парчета. Боби обяснява, че от това се прави тамянът. Всъщност това е твърда смола с приятен аромат, която се добива от кората на дървета (Boswelia). От тази смола се прави не само благоуханен тамян за богослужения в църквите, а и козметика. Научавам, че в Европа най-големите дестилерии за преработка на суров тамян са в България и Великобритания. Почитта към тамяна идва от библейския разказ. Тримата влъхви, които посетили новородения Иисус, му поднесли тамян.
Влизаме в тесен каньон между отвесни стени (Ал Сик) с цветове от бяло до ярко червено, осеяни с естествени кухини. Тук доминира местен розов варовик с височина осемдесет метра. Реката е издълбала дълбоко корито за милиони години. Тя приижда при проливни дъждове, а водата е ценен ресурс в тази суха земя. Набатейците са издълбали канали встрани за водоснабдяване на своя скален град, към който вървим с върволицата туристи. Появяват се първите гробници в каньона с различни форми, надписи над тях и олтари пред някои. Доминира един релефен мотив с колони встрани и паметна плоча с надпис между тях, изсечени в отвеса. Естествените форми и кухини са най-разнообразни и една от тях имитира слонска глава с хобот. Чувам трополене и ни изпреварва каляска с клиенти, теглена от кон. По-нататък разпознаваме човешки фигури, издялани в отвеса, преградна стена срещу вода в един жлеб. Продължаваме и в един момент през един процеп пред нас виждам познатата от снимки фасада. Това трябва да е съкровищницата на набатейския град: Al-Khazneh. След няколко метра се озоваваме в кръгла естествена зала под небето – един малък площад. Релефът пред нас спира дъха. Това е разкошна каменна фасада, издълбана в отвеса. Широка е към 30 метра и висока към 40. Съкровищницата е създадена през I в. като мавзолей на набатейски цар.
Набатейците са арабски народ, живял тук навярно хилядолетие. Земята е суха, но оттук минавали важни търговски пътища, по които се точели керваните с коприна и подправки от далечния Китай. Номадите се заселили тук и постепенно създали търговска империя. Перси и римляни атакували многократно богатото царство: цар Антигон, Помпей, Ирод Велики. Петра е завладяна от Рим през I в. Тук господстват различни империи за хиляди години, но местният народ си остава неин обитател. Кръстоносците построяват укрепление през XII в. През 1812 г. чудото на Петра е открито за Запада от швейцареца Йохан Буркхарт.
Стилът на фасадата изглежда римски, но самият римски стил е квинтесенция от архитектурни решения в Източното Средиземноморие. Пред фасадата лежат лениво няколко камили, а встрани сянка стоят араби с магарета в очакване на клиенти. По-навътре местните търговци са сглобили своите сергии със сувенири. Млад арабин с шамия на карета седи горе на малка тераска и пише в тетрадка, поставена на коленете. След този площад каньонът продължава, а гробниците, изсечени в скалите, стават все повече. Те имат форми на фасади с колони, обелиски, храмове, жертвеници, улици с колони. Стигаме широко открито място с много сергии и жив транспорт. Гидът Боби представя на български забележителните места в каньона. Далеч пред нас трябва да е манастирът Ал Деир, до който се стига по 800 каменни стъпала. Боби ни дава шест часа и всеки тръгва самостоятелно. Ани наема магаре и се качва, уговаряме се да се видим тук и продължавам сам из каньона.
Търговците в арабския свят са превзели всяко ценно историческо място. Това е един от малкото поминъци на хората тук. Но така е в цял свят. Това ме дразни и не си купувам нищо. Не искам да се качвам на камила, муле или магаре. Ще ходя сам където ми харесва. Продължавам, става все по-горещо, а гробниците стават все по-високи и внушителни. Преобладават огромните кубични гробници – ковчези с различна височина и ширина, някои са високи двайсет метра. Всеки е погребан според сана и богатството си. Скалите са изпъстрени от жълти, оранжеви и розови ивици според геологичните напластявания. Закусвам леко в ресторанта на открито и търся гледки и пътища. Намирам стълбище, изсечено в лявата стена в дълбок жлеб. Тръгвам по стъпалата.
Набирам височина с всяко стъпало по зигзагообразното стълбище. Това ми напомня на катерене, намирам се в истински алпийски релеф, а стенното катерене тук е забранено. Един арабин с яко муле ме застига и изпреварва. Усещам потта по врата си. Спирам и жадно попивам с поглед и фотоапарат тази странна местност. Долината се отдалечава и потъва под мен. Стигам тераска с човешко присъствие. Небрежна конструкция от сухи пръти с надпис: HAVE A BREAK. Няма никой в този пек. Навлизам в сянка и отдъхвам, бърша си потта и продължавам. Красива арабка, цялата в черно, приближава с черно магаре. „Салям алейкум – Алейкум салям“. Очите ѝ са черни и любопитни. Навлизам в изсечен в скалите път, подобен на тясна улица. После отново „станция за отдих“ – кубична палатка с магаре в сянката. Продавачът явно се е прибрал, а стоката виси и стои на скалата: украшения и козметика. Мършави кози щъкат по скалите встрани.
Теренът се отваря, слънцето е безмилостно, а напред виждам нови гробници с малки обелиски. Високо пред мен се вижда връх с каменна стеничка. Разчитам надпис: High Place of Sacrifice. Това горе трябва да е светилище. Стигам с пъплене билото и цялата планина се разкрива. Планината е оранжева и напълно суха. На запад се издига връх. Водата ми е свършила, но напред на тераса е построен малък ресторант: “TEA, COFEE, WATER”. Купувам си вода, скъпа е, но ми е нужна. Изпивам я на един дъх. Малко по-нагоре намирам изсечен квадратен казан, пълен със застояла вода – за мулетата, магаретата и козите. Нагоре е изсечена полегата улица. А най-горе е олтарът.
Олтарът – теменос, жертвено място, е издигнат на пиедестал на най-високата точка. На квадратен блок е изсечена кръгла „тава“ с кръгло умбо (сферична вдлъбнатина) в средата. Встрани е пробит отвор за изтичане на кръв. Стоя, изпълнен с удовлетворение. Изкачих се на върха, а за мен това е истинското приключение. Оглеждам се във всички посоки. Около мен е планината. Във всички посоки се издигат сухи скални върхове. Една жена в черно приближава отдолу, давам ѝ никона да ме снима. Не си купувам бижутата, които предлага, но ѝ давам малък бакшиш. Разглеждам наоколо. Върхът е плосък и по цялата площ са изсечени релефи – дупки, площадки, басейнчета. Отдолу идва задъхан турист и жената го пресреща. Тя вижда в него перспектива, защото вади флейта и му свири, а той спира и слуша.
Поемам надолу, но ще търся път от другата страна. Това е рисковано, защото не знам къде ще попадна. Пътеката свършва или я губя. Пред мен са само отвеси и пробвам да се спусна от три различни места. Накрая с истинско откатерване се смъквам по отвеса. Това е тръпка, но и лекомислие. Не съжалявам, защото на юг виждам удивителни каменни форми. Гробници или параклиси се издигат от скални тераси. Слизам към тях. Пред една пищна гробница с колони от самия камък растат зелени храсти с остри листа. “The Colored Triclinium, 200 BC – 200 AD”. Римски храм… Тук всичко се датира с два века напред и назад от началото на новата ера. Наоколо са римски тип гробници с форми на ковчези. Спускам се с лека тревога, защото са минали часове, а аз не знам как да се върна в долината на мястото на срещата.
Отсреща се задава сиво магаре с млад арабин. Човекът е местен, с дежурната шамия на карета и оранжево кожено яке. Обгоряло брадясало лице с остър поглед. Поздравяваме се. Питам го за долината с каньона. Не знае английски, но ми сочи на север. Аз посоката я знам, но не виждам пътя. Виждам добре обработената пътека, но тя върви през склоновете без да се вижда слизане. Следвам го – нямам избор. Той явно не е търговец и отива в населено място. Сочи ми селище, виждам насреща кубични бели къщи. Леко съм напрегнат, но скоро виждам долината на север. С облекчение се спускам по скалистата пътека и съм долу на широкия площад. Пия студена вода на маса в кафенето и си разглеждам кадрите. Имам време. Заглеждам се в кръгли като яйца цветни камъни, които предлагат. Бели с оранжеви ивици, оранжеви, розови, все от тази чудна местна порода. Но къде ще мъкна камъни от Йордания!
Тук обаче има истински амфитеатър, изсечен в скалата, явно римски. Пред театъра се изнизва малък керван камили. Дочаквам Ани, тя е посетила манастира на запад. Мотаем се наоколо и идва часът на общата среща. Всички са изморени и доволни. Потегляме обратно през каньона. Трима араби с рицарски доспехи от кожа чакат мераклии за снимка. По-нататък геолози със специалния уред „тотална станция“ мерят скален релеф, а един от тях, изкатерил се на висока стълба, изчуква проби от стената или поставя знаци.
Обядът в туристическия център при входа е от кюфтенца с червен сос и зеле. Питките са топли. В ресторантчето предлагат и Wifi. Влизам в заличките, но са малки и оскъдни на експонати. Млад мъж лежи неподвижно на шарена черга, покрил се е с блузата и спи. Пълня бутилка вода от бистър извор, след като изчаквам на опашка.
Днес продължаваме към крепост в червената пустиня. ASH SHUBAK.
Цитадела от жълти квадри със спойка от хоросан със същия цвят. Слънцето напича кожата ми даже през тениската, а вратът ми направо гори. Жълти котки чакат вкусни хапки, наклякали в сянката. Наоколо жълти напечени хълмове с оскъдна зеленина. Прашен път се вие в планината и води към най-високата точка, където сме ние.
Кръстоносците са построили това укрепление не толкова да пазят някаква територия, а да събират такси от преминаващите търговци. Това ми напомня на нашите рекетьори от групировките през 90-те. Френски и немски отрепки са дошли тук като разпасана армия, за да тормозят арабите. Разхождаме се из крепостта. Тук впечатлява не архитектурата, а мястото. Гледката към хълмовете е опияняваща. Слизаме в хладно подземие. Криптата е пълна с каменни саркофази.
Аман, столицата
Автобусът ни поема изцедени и тръгваме към Аман, столицата на Йордания.
Liwan Hotel. Вечерята е в хотелския ресторант: печено пилешко с богат на подправки доматен сос, ориз и картофки. Отделно салатка от домати, краставици, маслини и сирене.
16.03. Аман е многолюден, шарен, живописен. Разглеждаме модерна джамия, бяла и висока, със светло син купол и релефни съвременни минарета. После пъплим към върха на хълм с античен акропол: Aman Citadel.
Издигаме се и оглеждам града. Насреща са кубичните жълти жилищни блокчета и къщи. Навсякъде по плоските покриви стърчат телевизионни антени. Върхът на хълма е равен и представлява зелен парк с мраморни руини. Паркираме и се насочваме към входа на археологически парк. Насреща две мраморни колони, свързани във формата на буквата П. Обектът е перфектно аранжиран и в средата е музеят. Но не бързаме да влизаме, защото по цялата площ наоколо е изобилие от римски мраморни късове с орнаменти, колони и зидове. Добре оформени изкопи разкриват древни стени.
Ниско долу в подножието на отсрещния хълм виждам римски амфитеатър.
Колоните на върха са от храм на Херакъл в типично гръцки стил. Но преобладават римските колони с характерните си капители. Запазена е и възстановена римска улица с колонади. Има и руини от византийска базилика. Най-интересна за мен е арабската баня – Hamam от VIII в. В нея проникваме през спираловиден вход, който се спуска дълбоко под земята. После влизаме в църквата.
Но спецификата е в арабската „тронна“ зала: “Iwan” с гладки бели стени с изящна арабска островърха арка. И накрая идва ред на музея.
Jordan Archaeological Museum
През 2015 вече втора година следвам магистратура по археология. С особено вълнение пристъпвам в този музей. Не съм запознат с този регион с пребогата история. Музеят е построен през 1951 г. Както всеки подобен музей, той започва с праисторията. Палеолитни каменни брадви от Wadi Hammeh, от Хомо сапиенс, заселил се тук малко преди 40000 години. Неолитни каменни сечива с добавени дървени дръжки за визуална представа. Къси копия с каменни върхове. Керамика от розова глина с украса. Костени инструменти и една плетена кошница. Хавани и ръчни каменни мелачки.
Със затаен дъх се спирам на керамичните човешки фигури от ранния неолит. По тези земи се развива „Лувийската култура“ от XII в. пр. Хр. По тези места е започнал най-ранният неолит – затоплянето след Плейстоцена е най-силно тук.
Тук се знаменитите лицеви погребални маски от Йерихо – „първият град“ на Земята. Те са изваяни от глина, с отвори за очите и устата. На мястото на очите са поставени кръгли камъчета. По-нататък погребан скелет в типичната за неолита поза „зародиш“. Неолитната керамика е много богата, както и по нашите земи: съдовете са зооморфни, антропоморфни, всякакви масички, поставки и чаши, сложни съдинки свързани с тръби и т.н. По-нататък: пробит череп с перфектни дупки от режещ инструмент: трепанация?
Следва интригуващия египетски период. Египет при Тутмос III, най-великият завоевател, е стигнал до тук през 1469 г. пр. Хр. По-нататък чета за набатейската търговия с кервани, за набатейския добив на битум от Мъртво море за кораби, за тяхната уникална керамика. Елинистически период – лампи и керамика. Римски период – погребални плочи и релефи. Глинени ковчези с формата на тялото, като мумии. Арабски шлемове, легло с богата украса, златни и сребърни монети, плетени метални ризници и стоманени мечове, арабски съдове от порцелан. Това разглеждане, както се случва почти във всеки музей, направо ме изцежда, защото се опитвам да разбирам епохите през изложените артефакти. Излизаме на слънце и попадаме на фрагмент от огромна статуя с формата на свита длан. В двора са подредени големите каменни отломъци и цели фигури. Разпознавам египетски божества. Отново оглеждам столицата от панорамната височина. На една карта виждам, че сме близо до Мъртво море. Боби ни чака и отвежда към автобуса.
Река Йордан и Мъртво море
Отново сме в Израел и отново ни поема Катерина. Попадаме на свещено място на брега на река Йордан. Тук голяма група поклонници в бяло, католици, се готвят за кръщение във водите на свещената река. Няколко военни охраняват мястото, добре въоръжени. Долу на тераса над реката групата е подредена в три редици и пеят химн. Спускаме се към реката по дървени стъпала, ниско долу до самата вода сядаме на дървена пейка и се събуваме да потопим стъпалата си в Йордан. Насреща е йорданския бряг, а тук – Израел. Свещеникът чете текст от Библията. Следва кръщение на всеки от поклонниците. Свещеникът ги подхваща и потопява във водата назад. Водата е мътна, тъмнозелена, но това не ги смущава. Изкачвам се на платформата, за да снимам ритуала. Тук е една красива еврейка във военна униформа. Наблизо се извисява купол на църква. След няколко километра през пустинната равнина стигаме Кумран.
Кумран
Това е археологически обект със световно значение. Тук са намерени ръкописи на езика на Иисус от периода III в. пр. Хр. – I в., вкл. от ранното християнство. Това са множество късове изсъхнал папирус. Влизаме в музея: “The Secret of Kumran”. В криптата са изложени цилиндричните гърнета, в които са били свтитъците с текстове, намерени случайно. Това са 981 текстове, открити в периода 1946 – 1956 г. на староеврейски. Тук е оцелял един о най-ранните варианти на Стария завет, както и други юдейски ръкописи. Археолозите предполагат, че това е вид библиотека на юдейска секта, която се свързва с есеите. В остъклени витрини на стената са опънати дълги разгъвки от оцелели гъсто изписани жълти папируси, престояли в гърнетата над две хиляди години.
Продължаваме и се озоваваме над синьото Мъртво море отляво (изток), а от другата страна са пясъчните склонове на ниска планина, в която са прорязани дълбоки изкопи. Това е Кумран, тук са намерени свитъците. Катерина разказва историята на ръкописите и представя разкритите археологически обекти. Наблизо е ритуалната баня с басейн, един зидан кладенец или казан, вероятно водохранилище, по-нататък басейн със стъпала. Долината е дълбока, суха и над равнината с оскъдна зеленина се издига червената планина. В тялото на планината срещу нас са пробити кухини. В такава кухина са били скрити гърнетата с папируси. В далечината е краят на залива на Мъртво море.
По равен плаж с циментирани пътеки се стига до самото море. Изкачваме се по-високо и оттук виждаме, че Мъртво море е тясно, а отвъд синята му ивица се издига друга планина. Бледожълто, зелено, яркосиньо, и кафява планина отсреща. Катя ни води в търговски център с много богата козметика, създавана от калта на Мъртво море. Солите създават тази специална кал с полезни съставки. Тези соли правят морето мъртво и толкова „гъсто“, че човек може да лежи на повърхността му. Това е и една от атракциите и аз смятам да се излегна. Калта се продава във всякакъв вид и опаковки, включително скъпи мазила.
Подготвяме се за „плаж“. До ресторанта долу са съблекалните. Изчакваме на опашка, а наоколо се носи руска реч. Група рускини вече се плескат с кал на брега. Виждал съм тази картина и на Поморие, в калните басейни на бивши солници. Аз вземам моя бележник с твърди корици и смело навлизам във водата. Тук дъното е дълбока и гъста кал и имам усещането, че ще затъна. Самата вода отблизо е черна и силно мирише на серни съединения. Трудно се понася, но няма как. Излягам се във водата и тя наистина ме държи на повърхността. Ани ме снима от брега как държа книгата над гърдите си, а главата и стъпалата ми стърчат. Трудно издържам това „кръщение“ и трудно излизам на брега, целия оплескан с калта на Мъртво море. Ани ме гледа със съчувствие и твърдо отказва да извърши глупавия туристически ритуал. А възторжените посетители продължават да се мажат, като се стараят да не оставят сухо място, освен очите. По калния плаж на пластмасови столове са насядали кални хора. Бързо към душовете и по-далеч от тази гмеж. Но Ани държи да си купи козметика и аз я оставям да щъка между щандовете. Аз пия кафе и чакам… Натоварваме се на автобуса и – към Йерусалим.
Йерусалим
16.03. 22:20. Влизаме и пъплим в нощния град. Минаваме покрай крепост. Катерина е в стихията си и продава екскурзия из нощен Йерусалим: 30 долара. Аз съм уморен, скептичен и отказвам. Ани се навива и ще ми донесе кадри. Настаняват ни в Paradise hotel.
17.03. 8: 48. Слънцето гали стените на стаята, аз ставам и оглеждам панорамата. Осреща е склон с белите къщи на древната столица, отляво се издига бяла камбанария – не, минаре с две тераски с високоговорители за мюезина. Градът е навярно с най-богата, интензивна и конфликтна история. Няма как в един пътепис да се опише дори сбито. Накратко: това е място на две съвременни държави: Израел и Палестина. Сега териториите, които заемат, са неописуемо сложни, защото границата криволичи между съседни градчета, пресича квартали и всяко пресичане е свързано с легитимация. Катя има грижата за това, както и шофьорът-евреин. Двамата са комбина и непрекъснато правят оферти за екскурзии и диплянки, за козметика и украшения. Днес ще разбера, че тук цените направо танцуват и човек трудно може да избегне измамата. Палестинци и евреи се надпреварват за вниманието и портмонетата на туристите. Евреите категорично печелят състезанието.
Хаджии!
18.03. Изкачваме се нагоре към хълма (Голгота?). Невъзможно ми е да се ориентирам в територии и храмове, защото застрояването е съвсем плътно. Тук сме изправени пред католически храм. На висок стълб стои права фигурата на св. Йероним. Навътре релеф на св. Георги, пронизал змея. После оглеждаме крепостната стена, изградена от перфектно прилепващи квадри. Изглежда от римско време. Йерусалим е превземан много пъти и освобождаван. Всяко превземане е било приемано като освобождение от някоя група от гражданите. Но кръстоносците са били варварски завоеватели за всички тук, защото буквално са изклали цялото население…
Влизаме в светия храм на върха на хълма, богат с икони и стенописи. Нареждаме се на огромна опашка с няколко колони. Навсякъде малки групи слушат своите гидове. Разкошна икона на Божията майка с Младенеца привлича вярващите. Всички държим запалени свещи. Цели часове едва помръдваме напред. Голяма картина с бебето Иисус и белобрадите влъхви.
Най-отпред трима свещеници от три изповедания канят човек по човек в Светая светих.
Уморявам се бързо от тази човешка гмеж. Накрая съм допуснат от гръцкия свещеник. Имам само секунди пред олтара. Най-съкровеното място е малка ниша с висящи кандила и голяма сребърна звезда, вградена в дъното. Всеки се стреми да докосне многоъгълната звезда, навярно образ на витлеемската звезда: кометата, излязла на изток при раждането на Иисус. Снимам и се оттеглям. Ани е след мен. Не може и дума да става за религиозно преживяване, но станахме „хаджии“. Тя е доволна и е в състояние на религиозен възторг.
Коптска църква… Катерина ни събира в кръг, издига на стената карта (Jerusalem’s Holly Ground) и накратко описва сложната география на светото място за три религии с множество изповедания. Ще изминем Via Dolorosa, Пътя на страданието, изминат от Иисус с кръста по уличките на града до голия хълм Голгота („Хълма на лешояда“). В онова време той се е издигал над града, а сега е в центъра на голям храм.
Групата се ниже по тесни улички надолу между всякакви магазинчета, сергии и викащи търговци. Ще слезем до началото на светия път. На входа на магазинче за златни и сребърни украшения стои надпис „Мы говорим по-Русски“. По-нататък тави с баклава и други благини. На една от точките на камък в стената с дупка за халка е изсечен кръст и надпис на латински: NI_KA… „Арменски католически патриархат“ на станция III. Забулена арабка продава бижута. До IV станция се продават руски икони. По-надолу две луксозни коли се разминават на една боя разстояние.
Стигаме до широк площад, покрит с бял мрамор. Солидна еврейска чешма с няколко чучура за жадните, а всички тук са жадни. Семейства евреи са излезли на площада. Познавам ги по черното облекло и главно по черните бомбета. Старците са с дълги бели бради и шапчици на темето (кипа).
Пред нас е Стената на плача, бяла висока и дълга масивна стена, останала от разрушения храм на Ирод Велики. Това е най-святото място за евреите. Много от тях стоят или седят на колене пред стената, облечени в черно, държат свята книга в ръка, четат гласно от нея и целуват мрамора пред себе си. Буквално е претъпкано и човек трябва да е много настоятелен, за да стигне до стената. Аз съм фокусиран във вярващите евреи, които застават до стената със свята книга в ръце и я целуват.
От най-ниската точка, малък площад, вярващите тръгват нагоре по Пътя на страданието. Ние го изминахме надолу и виждам в това символика: спускахме се по сцените на човешкото падение точно по линията на светия път. Тук по стените са изобразени детайли от Вия Долороса. Сцените са графики на гладки плочи в стената. Пътят е белязан с 12 точки, “stations”, всяка от които се свързва с детайл от процесията, описана в Евангелията. Наблизо са руините на римска сграда, израстващи от дълбочина десетина метра.
Строга протестантска църква със статуи. Крепостна стена.
Отиваме към Гетсиманската градина. Малка площ, която трудно може да се нарече „градина“, изключително стари маслинови дървета със сложно преплетени стъбла (говори се, че най-старите дървета са от времето на Иисус). Най-голямото дърво е дебело два метра и половина в основата си, пробито на много места с естествени отвори между дебели криви стъбла, които се събират в едно огромно тяло. Тук Иисус бил с апстолите, които заспали и го оставили сам. Той не можел да приеме участта си и се молел с кървави сълзи „да го отмине тази чаша“, но „нека бъде волята Ти“. Тук Иисус бил арестуван. Пред парка е издигната католическа базилика с изключителна фасада и стенопис. В самата църква стенописите са уикални и представят библейски сцени…
Стар просяк седи на стъпалата отвън с протегната длан.
Автобусът ни издига на отсрещния хълм. Под нас надолу по склона са поставени хиляди мраморни правоъгълни гробове. Старото еврейско гробище. Всички са покрити с тежки мраморни капаци. Насреща доминира златният купол на великолепна джамия. Няколко успоредни крепостни стени се точат под джамията. Нагоре е градът. Спомням си едно изречение от романа на Булгаков за Йерушалаим. Пилат се отдалечава от града и той тъне в трептящия въздух. Руска църква с остри кубета…
Тук е парк на нива и с голяма тераса. Идва гид и застава на повисоко. Отваря чанта и вади куп грамоти. Това са нашите сертификати за хаджии. Всеки от групата получава поименно белия лист, положен в прозрачна пластмаса. На листа пише:
СВИДЕТЕЛСТВО ЗА ПОКЛОННИЧЕСТВО.
Под надписа има три впечатляващи емблеми и печат. Името ми е изписано на английски, по паспортните данни.
Имаме още време и се насочваме към обител на орден на другия бряг. Монах францисканец ни посреща на входа. Гологлав, с побеляла брада и усмихнат. Облечен е в кафяво расо с бяло въженце на кръста. На раменете – широка яка. Още ходене по каменните улици. Храмовете са безброй. Тук има и джамии с арабски краснопис. Насреща е еврейското гробище. То заема огромна площ, която тук е много дефицитна.
Стигаме до друго свято място – на Тайната вечеря. Надписът е “Room of the Last Supper”. Наблизо е входът към връх Цион, но сега е в ремонт. Тук е древния град Лод, селище още от неолита (VIII хил. пр. Хр.). Жителите на града от бронзовата епоха били изселени от Тутмос III. Гръцки православен манастир. Още икони и стенописи. Свети Георги убива чудовището.
Тел Авив
По обед вече сме в съвременната столица на Израел – Тел Авив на Средиземно море. Бял приветлив град със зелени паркове и плажове. Попадаме в голям парк край морето. Снимка на Ани в черна туника и черна кърпа на главата. Изглежда красива. Става за монахиня. Посещаваме къщата на библейския Симон. Вече нямам глава за религиозни впечатления и каквото и да е, свързано с историята.
Свободно време за разходка по брега. Отиваме с Ани до морето и попадаме на тераска с парапет. Там възрастен мъж ни заговаря на български. Това е група български евреи, заселели се тук след 1990 г. Приятна среща. По-нататък паркът стига до самия плаж. Тук тревата се полива редовно с маркучи и система от тръби, навярно по техниката на „капковото напояване“. Монахиня в мерно и бяла кърпа стои на бетонна форма в морето и снима. До нея идва втора. Приличат ми на черни птици с бели глави, кацнали над морето. Идва трета и ги снима. Навътре е градът, а някои улици излизат направо край морето. Хората бързат, облечени леко, в западен стил. Тук не виждам черни шапки, нито кипа. Рижав младеж по бански прави лицеви опори на плажа. Морско музейче. По-нататък на зелен хълм с паркче стои женска фигура.
Статуята е бронзова и позеленяла. Гледам я в профил. Фигурата е облечена в прилепнала рокля, която надолу се отваря и повлича на метри назад. Горе жената е загърната с наметало заедно с главата. Наметалото е също увлечено назад. Жената явно стои на морския бряг и е застанала срещу вятъра. Минавам пред статуята. Встрани нечетлив надпис на малка плочка. Минавам пред статуята. Ilana Goor, Woman in the Wind, 1977. Жена на вятъра. Търся главата, но такава няма изваяна. Няма и загатната глава. Цялата фигура е покрита с тази бронзова тъкан, изложена на вятъра. Напомня на излитаща птица.
Разхождаме се два часа край морето и два часа в града. Време е за летището: Airport David Ben Gurion. До входа стои бронзов бюст на Давид бен Гурион, създателят на съвременен Израел.
Последният ми кадър е от късно вечерта и е от София. Представлява картоф със забучени клечки за кафе и нещо за муцунка и очички: един весел таралеж.