Замъкът “на Дракула”

13 септември, 2012 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (2 votes, average: 5,00 out of 5)


  • Файлове за изтегляне

Сергей Герджиков

Замъкът „на Дракула”

Бран

Вървим по стръмна алея между дървета. Пред нас се врязва в сивото небе острата кула на замъка.

‘Дракула’! ‘Дракул’ значи ‘дявол’. За последните стотина години думата се е превърнала в грозен и зловещ символ благодарение на касовия роман на Брам Стокър. Това, както е лесно да се предположи, няма нищо общо с историята на влашкия владетел Влад Цепеш от 15 век.

Замъкът в Бран е внушителен, но и елегантен в сравнение с някои каменни страшилища в Западна Европа. Влад Цепеш не е бил никога собственик или стопанин на замъка. Дългият списък на благородниците, живели тук, е от немскоезични имена. Нито намек за Влад Цепеш, какво остава за някакъв вампир ‘Дракула’. Няма даже сведения и да е бил някога временно в замъка. Влад Цепеш е средномащабен местен воевода и временно утравител на областта Влахия. Турците го споменавали с името ‘Казаклъ’, което се превежда като ‘набивач на кол’. Може и да е набивал. Набиването на кол не е непознато наказание в османската империя, и не само в нея. Цар Петър Велики е използвал и това наказание наред с други, още по-изобретателни. А не е бил и пръв в тези изобретения – само век преди него се помни Иван Грозни – името говори достатъчно. ‘Дракула’, безсмъртният вампир, е плашило за суеверни девици и за масово малоумния съвременен зрител на страшни филми. Всеки може да попадне в това число, доколкото сие забавлява с неспирните версии на скалъпената история. И авторът на този пътепис се е забавлявал.

А замъкът е наистина впечатляващ, особено за българския турист, който в родината си не вижда подобни сгради. Впрочем, замъци с по-друга архитектура сме имали, но турците са ги разрушили до един.  Имаме един и днес, нов, край село Равадиново близо до Созопол. ‘Рицарят’ на този замък ми е познат – един внушителен мълчалив великан, с когото се запознах на едно коледно парти и бях доста предпазлив в обмена на мнения помежду ни.

Замъкът се извисява на карпатския склон над долината, в която е разположен малкия китен Бран. Вътре замъкът е обкован с дърво, обзавеждането е на лятна резиденция, ползвана от последните румънски владетели и специално кралица Мария. Дървените врати, прозорци и мебели му придават уют. По стените са окачени картини и рисунки на Мария, на други благородници, много свежи детски рисунки и на Влад – на вид простоват, опулен и никак не издаващ жестокостта си. Тук е и списъка на собствениците от 14 век насам.

Долу преди алеята за замъка на пазарчето може да пробват вкусни местни колбаси, сирена и кашкавали, наред с дрънкулки, тениски и изображения на вампири и на Влад Цепеш.

Бран е пълен с приятни и стилни хотелчета, къщите са пръснати по долината, а туристите и колите трудно се разминаваме.

Отправяме се към Брашов, а по предното стъкло пръска ситен дъжд.

Брашов

Брашов е на 29 км насам от Бран. Изненадващо за нас голям град. На отиване даже се позагубихме, но сега лесно намираме стария център, който трябва да се види.

Кметството и Черната църква са най-впечатляващите сгради. Сградата на сегашното кметство има собствена история и е увенчана с висока часовникова кула. ‘Черната църква’ е мрачна готическа катедрала, но не с мащабите на Кьолнската, нито на Краковската. Успяваме да паркираме с късмет на две крачки от катедралата, тръгваме без чадър, но само след секунди завалява проливно. До нас се издига висок хълм с голям надпис в холивудски стил: BRASOV.

Дъждът прави такива места специални, създавайки особена атмосфера. Усещам някаква хармония между времето и този стар градски пейзаж, запазил в сградите и улиците някаква респектабилна солидност.

Но след обяда в ресторант ‘Да Винчи’ намираме същия пейзаж приказно осветен от слънцето, намерило пролука между облаците. Мокро и слънчево – едно приятно съчетание къпе площада и венеца от тухлени сгради с разноцветни фасади, сред които се откроява православен храм. Обикаляме и снимаме, опитвайки се да попием рядкото неописуемо усещане.

Потегляме в ранния мокър следобед към Синая. Снощи отседнахме в кокетен мотел (Izvorul Rece) преди курорта и успяхме само да вдъхнем малко от вечерната атмосфера, малко подтискаща в дъжда. Курортът леко пустее в това междусезоние и се е притаил, изчаквайки ново съживяване. Тук намерихме приветливо ресторантче, за да похапнем и да отбележим с местно вино деня на раждането ми.

Пътят ни води обратно през неспирните хотелчета, всички малки и кокетни. Не видяхме нито един гигантски десететажен, не видяхме и почти никакви нови хотели, за разлика от подобни места в родината. Долината през Трансилвания само загатва за мащабите на Карпатите, а в един момент високо горе огромни зъбери и стени ме карат да отбия от пътя и да се загледам упорито, мислено прокарвайки турове за изкачване. Черните върхове са призрачно притаени в тънка мъгла.

След множество завои и серия селища, преливащи се едно в друго, се връщаме в Синая. Това не е нов курорт, а историческо място за резиденции и вили, най-популярно в Трансилвания. Прави впечатление, както и в Брашов, и в Бран, чистотата. Улиците, тревните площи, тротоарите и повечето фасади са чисти. Малко са следите от мърлявата социалистическа румънска действителност.

Синая

Замъкът Пелеш, издигнат по-нагоре в долинката, е бял, елегантен, висок и стилен. Под него се спуска меко голям зелен парк, осеян с вековни дървета. Минзухари са изпъстрили поляната пред нас в тази едва напъпила северна пролет. Този замък е само на един век, но въплъщава хилядолетна традиция.

Манастирът в Синая е също елегантен и стилен, а църквата му има красива фасада с колони.

Изморени сме и след възстановителния душ избираме да вечеряме в ресторантчето на мотела. Отново търся в менюто румънски специалитети и се спирам на мамалига със сирене и цеден йогурт. Вкусна е, но и в България вариантите на качамака са вкусни. Яденето ме връща десетки години назад. Баща ми го вареше дълго, после бъркаше и разстилаше в тава, намазана с масло. Заливаше го с горещо препържено масло и го поднасяше с родопско кисело мляко.

Храната при пътуване приемам като момент от самото пътешествие, а не просто като наяждане. Няма смисъл да обикаляш из Трансилвания и да си хапваш вездесъщите пици или макдоналски бургери. Макар че миналата есен в Милано си преплитахме краката от умора в терсене на нещо интересно и накрая бяхме победени от вездесъщата пица и лазаня, по-лоши от софийските им изпълнения.

Мамалигата и мамалигарите имат в нашите глави и даже в моите спомени лошо реноме. Но днес тук преоткривам страната и съм приятно изненадан от една европейска, макар и източна действителност. Пътищата са оправени в девет десети от изминатите километри. Има дупки само по пътя Брашов – Синая. Боклук видях само край едно кошче в Синая. В самото хотелче беше чисто,  и само въпросът на рецепционистката дали искаме фискален бон ме връща на Балканите в наш вариант. Мога да добавя и леката миризма в чинията ми от снощи. Но тези неща лесно се забравят, когато общото впечатление е  хубаво.

И Букурещ

Самият Букурещ, който оставяме за последния ден, се оказва също различен от спомена ми. Няма ги мръсните тротоари и лепнещите седалки на тролеите, няма ги нахалните тъмни дечица, които просеха през прозорците на влака през 1984 година. Букурещ преди всичко е много голям град, трябваше ни повече от час, за да го преминем, като изключвам естествено разходките в централната част.

Големите градове ме изпълват с досада, но тук намерихме интересни неща, някои набелязани в плана, други изненадващи. ‘Малкият Париж’ ни посреща с Триумфалната си арка, копие на парижката, където, разбира се, спираме за по снимка. Търсим Парламента, Патриаршеската църква, дворец и познатите от рекламите обекти. На първия кръгъл площад проучвам сградите и охраната ми обяснява, че това е Парламента. Явно това не е онзи парламент, строен при Чаушеску, защото го рекламират като втора обществена сграда след Пентагона, а тази тук е по-скромна. Питам за катедралата, показват ми посоката, а в улицата намираме две красиви малки църкви и един музей на музиката. В църквите има неделни служби.

Европа поне от сто години е културният модел за Балканите, но те не се стремят безрезервно и на всяка цена да станат като другите европейци. И не може, и не трябва. Чистотата и редът винаги са впечатлявали балканците. Но фасадата на Европа не показва веднага упорития труд, дисциплината, множеството зависимости от банки и компании на европейския гражданин, които го уплитат така, както никога не би приел в родната си среда. Нека си живеем понашему, с нашите прелести, свобода и равновесие между работа и почивка. Нека не се лишаваме от любимите ни балкански нрави край масите и от нашето отворено общуване. Нека не забравяме вкуса на родната кухня. Само да научим азбуката на чистотата, реда и елементарното правосъдие. Хората от Балканите имат страсти, таланти и вкус, не стоят на едно място, дори само за да си пречат, и имат хилядолетия история. Те не търпят реда, санитарната чистота и скуката. Тук е животът.

Чисто е тук за балканска столица, по-чисто от Белград, от София и от Атина, а иначе е пусто в този неделен ден. Добре, че на следващия площад намираме Художествената галерия. Истинска находка за нас в унилия сив следобед.

На първото ниво, Християнско изкуство, са изложени множество икони, но и някои интересни изображения на царе, патриарси и боляри. На второто ниво зала след зала показват модерното японско изобразително изкуство. Изненадите следват една след друга. Батални картини се редуват с изключително живи селски сюжети, портрети и голи тела. Върхът за мен бе една ‘Балада’ – нощна картина със самодиви във вода. Тук водопад образува закътан между скалите вир, а на заден план е морски залив. Центърът е една самотна фигура над водопада, окъпан в лунна светлина.

За мен интересни са лицата от миналото в реалистично изображение. Опитвам се да проникна в мислите и чувствата им. Изразите им са далечни и трудно понятни. Сещам се за излъчването от портрета на влад Цепеш – не жестоко, не заплашително, а по-скоро някак странно сговорчиво.

Една картина показва пътуване в полето с биволски впряг. Биволите изхвърлят изпод копита прах от пътя. Млада жена в бяло, навярно невеста, язди бял кон, а на каруцата е седнал брадат възрастен мъж, който а-ха да подвикне към биволите. Още двама мъже, единият млад (женихът?) излъчват автентичен живот.

Почти изтощени, минаваме и през залите с европейско изкуство, събрали случайни колекции.

От другата страна срещу галерията е импозантна жълта сграда, надписана: Университетска фондация. Вляво от нея е сградата на националния театър – подобна на тази на ‘Иван Вазов’, но нашият театър е по-красив.

После се понасяме из града, търсейки изход на юг, но плътно сивото небе не ми дава ориентири. На едно кръстовище слизам и питам, приветлива жена ни упътва и се оказва, че трябва да обърнем посоката. Точно отсреща е огромният силует на Чаушеску-вия Парламент. Носим се отново от кръстовище към кръстовище, взираме се за табелки с посока Gyurgyu (Гюргево по нашему) и най-после откриваме вярната посока. По широка магистрала се носим към България и преди Джурджу се отклоняваме наляво, следвайки ТИР-овете. Тук пътят е тесен, осеян с дупки и минава през едно село. Пространството преди Дунав мост е преградено и се заобикаля. Познаваме старата картинка от балканските граници – максимално неудобство за съседа, задължителни дупки и запуснати сгради, задължителни криволици наляво и надясно, следвайки стрелките. Почти неотменни са и забележките от граничните чиновници. Плащаме такса мост (6 евро) с последните леи, едно евро и два български лева. Всичко приемат.

Мостът е железен и импозантен. След високите колони в края ни посреща Родината.

9–11.04.2010 г.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.