Сергей ГЕРДЖИКОВ

ЗА ЧИСЛАТА И ДУМИТЕ В НАУКАТА

Студия

„За числата и думите в науката”. Годишник на СУ “Кл. Охридски, Философски факултет. Книга–Философия, ”, том 88, 1995, 5–40.

С.: Университетско издателство “Св. Кл. Охридски”, 1999

 

1. НЕЩАТА И СЪБИТИЯТА

2. ФЕНОМЕНЪТ ДУМА

3. ФЕНОМЕНЪТ ЧИСЛО

4. СЛОВЕСНАТА ПОДРЕДБА

5. ЧИСЛОВАТА ПОДРЕДБА

6. КОНСТАНТИ И ПРОМЕНЛИВИ

7. ДВА СТАНДАРТА РАЦИОНАЛНОСТ

8. ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

Две фор­ми пра­вят две под­ред­би и два ви­да наука: чис­лата  и думите. Две фундаментални опитни науки реализират тези подредби –  физиката и биологията. В последните десетилетия физиката и биологията са съотнасяни изключително с оглед на равнищата на организация, редукцията на биологията към физиката или с отчет на типове теории, типове рационалност и равнище на теоретичност. В това непрецизно, но надявам се, обхватно изследване се изхожда от съзнанието, че фундаменталната специфика на тези науки се състои изключително в спецификата на подредбите с думи и числа.

Питагор и уче­ни­ци­те му раз­би­рат кос­моса ка­то хар­мо­ния на числа. Числото е он­то­ло­ги­чен принцип. Но то­ва чис­ло е мо­мент от об­що­то ан­тич­но раз­би­ра­не на све­та ка­то ло­гос (дума, сло­во). Общият прин­цип та­ка е логос, а не­гов “ва­ри­ант” е числото. Според Шпенглер ан­тич­но­то (Аполоновото) чис­ло е се­тив­но и телесно, за раз­ли­ка  от Нововременното (Фаустовото), ко­ето е умоз­ри­тел­но[1]

Приложение на чис­ло­ва­та ан­тич­на под­ред­ба на кос­мо­са е ан­тич­но­то ма­те­ма­ти­чес­ко при­ро­доз­на­ние –  нап­ри­мер ста­ти­ка­та на Архимед. Израз на ка­чес­т­ве­но­то раз­би­ра­не на ло­го­са пък е фи­зи­ка­та на Аристотел, в ко­ято ня­ма числа. Оказва се, че чис­ло­ви­те от­но­ше­ния мо­гат да обяс­няват ре­ал­ни със­то­яния и про­це­си в Космоса. Наистина тук чис­ло­то обяс­ня­ва не движения, а състояния. Не та­ка мис­ли Аристотел. В света, кой­то наблюдаваме, съ­щес­т­ве­но е мно­го­об­ра­зи­ето и движението. А мно­го­об­ра­зи­ето не мо­же да се об­х­ва­не чрез числа.

“Концепцията на Аристотел не е ма­те­ма­ти­чес­ка –  в то­ва е сла­бос­т­та й, но в то­ва е и си­ла­та й: тя е ме­та­фи­зи­чес­ка концепция. Светът на Аристотел не е ге­омет­ри­чес­ки изкривен, той, ако мо­жем та­ка да се изразим, е из­к­ри­вен метафизически… Следователно, как­то ще ни обяс­ни по-къс­но аристотеликът, фи­ло­со­фи­ята на ре­ал­но­то не се нуж­дае ни­то от из­с­лед­ва­не­то на детайлите, ни­то от при­бяг­ва­не към чис­ле­ни оп­ре­де­ле­ния при фор­му­ли­ров­ка­та на сво­ята те­ория на движението. Всичко, ко­ето тя тряб­ва да направи, е да из­б­рои ос­нов­ни­те ка­те­го­рии (естествено, насилствено, праволинейно, кръ­го­во) и да опи­ше тех­ни­те общи, ка­чес­т­ве­ни и аб­с­т­рак­т­ни чер­ти­.­.­.­Ис­тин­с­ки­ят сми­съл на та­ка­ва не­об­хо­ди­мост е не­по­ня­тен на съв­ре­мен­ния читател, но съв­ре­мен­ни­ци­те на Галилей са го осъз­на­ва­ли мно­го добре. Те са знаели, че качеството, съ­що и формата, би­вай­ки не­ма­те­ма­ти­чес­ки по природа, не мо­гат да се ана­ли­зи­рат с ма­те­ма­ти­чес­ки термини. Физиката не е при­лож­на ге­омет­рия”. [2] В същия ход на мисли може да се разбере обосноваването на биологията от Аристотел. За разлика от неживите предмети, живите същества са форми– ентелехии. Органичните форми са неподвластни на математиката.

Качеството се из­ра­зя­ва с ка­те­го­рии –  имена, думи, в ко­ито се фор­му­ли­рат мис­лов­ни­те фигури, съ­от­ветс­т­ва­щи на глав­ни­те свойс­т­ва на света. Тази ка­чес­т­ве­на фи­зи­ка е би­ла во­де­ща до вре­ме­то на Галилей. Галилеевата ре­во­лю­ция е ин­те­рес­на ка­то “въз­к­ръс­ва­не” на чис­ло­то в опи­са­ни­ето на при­род­ния ред. Се­га чис­ло­то е про­ме­ня­що се и опис­ва движението. Галилей обяс­ня­ва чрез урав­не­ния това, ко­ето спо­ред Аристотел е аб­со­лют­но качествено.

“Следователно, задачата, сто­яща пред ос­но­во­по­лож­ни­ци­те на но­ва­та наука, в то­ва чис­ло и пред Галилей, не се е със­то­яла в то­ва да кри­ти­ку­ват и гро­мят пог­реш­ни те­ории с цел тях­но­то поп­ра­вя­не или за­мя­на с по-добри. Предстояло им е да нап­ра­вят не­що съ­вър­ше­но друго, а имен­но да раз­ру­шат един свят и да го за­ме­нят с друг. Необходимо е би­ло да ре­фор­ми­рат струк­ту­ри­те на са­мия наш разум, да си пред­с­та­вят би­ти­ето по нов начин, да из­ра­бо­тят но­во по­ня­тие за познанието, но­во по­ня­тие за на­ука –  и да­же да за­ме­нят пред­с­та­вя­ща­та се за ес­тес­т­ве­на глед­на точ­ка на здра­вия ра­зум с друга, ко­рен­но раз­лич­на от не­я­.­.­.Та­ка че не е уди­ви­тел­но арис­то­те­ли­кът да се чув­с­т­ва за­ше­ме­тен и въ­ве­ден в заб­лу­да от та­къв смайващ опит да се обяс­ни ре­ал­но­то битие. Защото, как­то ве­че казах, телата, дви­же­щи се по пра­ви ли­нии в без­к­рай­но праз­но пространство, не са ре­ал ни тела, пре­мес­т­ва­щи се в ре­ал­но пространство, а ма­те­ма­ти­чес­ки тела, пре­мес­т­ва­щи се ма­те­ма­ти­чес­ко прос­т­ран­с­т­во”[3]

В та­зи сту­дия се ана­ли­зи­рат форми под­ред­ба­ на жиз­не­ния свят от фе­но­ме­но­ло­гич­на глед­на точка. Насочвам се към фе­но­ме­ни­те на ду­ма­та и чис­ло­то ка­то ос­нов­ни ти­по­ве под­реж­да­щи еди­ни­ци със съ­от­вет­ни­те ос­нов­ни ти­по­ве под­реж­да­щи от­но­ше­ния –  син­так­ти­чес­ки­те и ма­те­ма­ти­чес­ки­те константи. Аргументирано е, че ду­ми­те и чис­ла­та са артефакти, знаци, ти­по­ве текст, ти­по­ве подредба, има­щи сми­съл са­мо в на­шия жиз­нен свят и  ли­ше­ни от тран­с­цен­дент­на он­то­ло­гич­на значимост.

Идентифицират се и се срав­ня­ват про­мен­ли­ви­те и пос­то­янните еди­ни­ци на кон­цеп­ту­ал­ни­те ор­га­ни­за­ции чрез ду­ми и числа.

Обсъжда се вза­имо­от­на­ся­не­то на сло­вес­ни­те и чис­ло­ви­те тек­с­то­ве в науката. Предлагат се иден­ти­фи­ка­ции на те­зи тек­с­то­ве ка­то стан­дар­ти на ем­пи­рич­но– на­уч­на­та рационалност. Преразглежда се про­ти­во­пос­тав­ка­та “при­род­ни” и “ху­ма­ни­тар­ни” науки. Чис­ла­та и ду­ми­те не се от­на­сят ед­ноз­нач­но към “но­мо­те­тич­но­то” и “иде­ог­ра­фич­но­то”.

Всяка съв­ре­мен­на точ­на на­ука се строи чрез урав­не­ния и из­мер­ва­ния –  от кван­то­ва­та ме­ха­ни­ка до ек­с­пе­ри­мен­тал­на­та психология. Изглежда ясно, че ло­го­сът днес е об­ле­чен в ма­те­ма­ти­чес­ки формули. Количеството организира, а ка­чес­т­во­то има “фи­зи­чес­ки сми­съл” на параметър, кой­то под­ле­жи на без­к­рай­ни он­то­ло­гич­ни дис­кур­си без зна­че­ние за ма­те­ма­ти­чес­ки­те уравнения. Нали наб­лю­де­ни­ята на па­да­не­то и дви­же­ни­ето на пла­не­ти­те мо­гат да се обяс­нят те­оре­тич­но и без да зна­ем как­во зна­чат по­ня­тия ка­то “си­ла” и “при­тег­ля­не”.

По съ­щия на­чин урав­не­ни­ята на кван­то­ва­та ме­ха­ни­ка и хи­ми­чес­ки­те фор­му­ли и урав­не­ния об­х­ва­щат слож­на­та пле­те­ни­ца от струк­ту­ри и ре­ак­ции в клетката. Какво ос­та­ва да се обясни? “Буквите” и “ду­ми­те”, из­г­раж­да­щи “тек­с­та”, пред­с­та­вен в ин­фор­ма­ци­он­ни­те биомолекули, фун­к­ци­онал­ни­ят ред. Термините “бук­ви” и “ду­ми” тук са в кавички, за­що­то лип­с­ват стро­ги те­оре­тич­ни тех­ни еквиваленти. Но не съвсем. В опи­та ние на­ми­ра­ме уни­кал­на­та под­ре­де­ност на еди­ни­ци­те на би­оло­гич­ни­те струк­ту­ри и процеси, ко­ято ви­на­ги во­ди към ек­с­пан­зия (са­мо­въз­п­ро­из­веж­да­не). Това е ин­тег­рал­на характеристика. Тя при­да­ва зна­чение на все­ки еле­мент или ре­ак­ция във възпроизводството. Това мяс­то има чис­то от­но­си­тел­но оп­ре­де­ле­ние –  спря­мо ця­ло­то и чрез дру­ги­те “мес­та”.

 

 

 

1. НЕЩАТА И СЪБИТИЯТА

 

Светът е  жив поток.

Когато се родим, све­тът ни из­г­леж­да ка­то ха­оти­чен и аб­со­лют­но нез­на­ен по­ток от усещания. Когато сънуваме, све­тът е незнаен, странен, не­под­ре­ден във вре­ме и пространство. Такъв е девственият, неподреден: невъзприет, не­опи­сан и не­обяс­нен свят.

Голият свят ни се явя­ва тогава, ко­га­то на­ше­то въз­п­ри­ятие е смутено, разцентровано, разрушено, пос­та­ве­но под въп­рос от чу­де­са или не­опи­су­еми неща. Тогава светът се изплъзва и някак чезне. В то­зи гол свят ние с ужас откриваме, че ня­ма не­ща и ня­ма събития, ма­кар че е ясно, че той не е нищо. Светът е ни­що спря­мо нещата, но те са ни­щож­ни спря­мо не­го­ва­та реалност.

Светът “ка­то ця­ло” или “не­за­ви­си­мо от въз­п­ри­яти­ето и опи­са­ни­ето”, е ли­шен от не­ща и събития. Нищо от не­ща­та ня­ма ус­тойчи­во битие, за ко­ето да не мо­жем да кажем, че се по­явя­ва от друго или изчезва в друго, че из­п­лу­ва от или се по­та­пя в неопределеност. Нещата са диалектични, преходни, процесуални. Именно на то­ва ос­но­ва­ние све­тът от не­ща е ефи­ме­рен (Нагарджуна). Това не е тра­ен свят, за кой­то умът би мо­гъл да се закрепи. Това не е на­деж­да пред соб­с­т­ве­на­та ни тленност. Не то­ва тър­си метафизиката и науката. Не това търси дори митът. Този свят е умиращ и е жизнен свят в гранични състояния. А това значи, че животът е възможен само в (или като) подреден свят.

Възприятието съз­да­ва мно­го­об­ра­зие от “не­ща” и “съ­би­тия” в прос­т­ран­с­т­во­то и времето. Възприятието обо­со­бя­ва в жи­вия по­ток на све­та и “втвър­дя­ва”, “раз­поз­на­ва”, “опис­ва” не­ща­та ка­то прос­т­ран­с­т­ве­ни  и съ­би­ти­ята ка­то времеви. Те изникват, тра­ят и изчезват, из­ви­ка­ни от ак­то­ве на схва­ща­не от съзнанието. “Нещата” и “съ­би­ти­ята” са ус­лов­ни –  ние са­ми ги отграничаваме. Едно не­що ли са бю­ро­то и дивана? Да, ко­га­то ги обед­ня­вам в нещото, оз­на­ча­ва­но с ду­ма­та “стая”. Едно не­що ли е бюрото? Не, ко­га­то раз­ли­ча­вам в не­го “плот” и “кра­ка”. Едно съ­би­тие ли е дъждът? Не, ако го раз­ч­ле­ня на дви­же­ние на тъм­ни облаци, заваляване, гръмотевици, на­мок­ря­не и дъга. Можем дори да разделим тези “събития” на техните неразчленени времеви периоди и отново да имаме “събития”. Какво е съ­битие в механиката? Падането или не­го­ви­те фази? Какво е съ­би­тие в кван­то­ва­та механика? Попадането на мик­ро­час­ти­ца вър­ху плаката, мо­мен­ти­те на нейно­то движение, или дви­же­ни­ето на ма­са мик­ро­час­ти­ци по траектория?

Къде за­поч­ва и къ­де свър­ш­ва ед­но не­що и ед­но събитие? Там, къ­де­то из­бе­рем да фик­си­ра­ме раз­ли­ка­та меж­ду по-плав­ни и по-рез­ки промени. В край­на смет­ка там, къ­де­то ние с на­ши­те чис­ла и ду­ми посочим. Ако ние бях­ме не­ог­ра­ни­че­ни в прос­т­ран­с­т­во­то и времето, ня­ма­ше да мис­лим све­та ка­то не­ща и събития, а ка­то ед­но цяло. Ако ние бях­ме теч­ни съ­щес­т­ва и жи­ве­ех­ме в теч­на среда, “не­ща­та” и “съ­би­ти­ята” щя­ха да са съв­сем други, ако изоб­що съществуваха.

Така светът на “предметите”, на “отделните” неща, събития свойства и отношения, е напълно условен и изборът на тези отделни неща, събития, предмети, свойства, отношения, е наш. Това е актът на определение. той е акт на ограничаване. Нито ед­но не­що –  ни­то Земята и звездите, ни­то сти­хо­ве­те и теориите, ни­то на­ши­те сгра­ди и машини, ня­мат самостойно, безусловно, си­гур­но битие, ко­ето да над­х­вър­ля тлен­ния ни живот. Нямат ся­каш са­мос­той­но би­тие и думите, и числата.

Светът на не­ща­та и съ­би­ти­ята е артефактуален, той е плод на описание, на кул­ти­ви­ра­но възприятие. Нашите ро­ди­те­ли пър­ви ни опис­ват све­та око­ло нас. Само чрез тех­ни­те ду­ми ние на­уча­ва­ме и при­ема­ме по­ра­ди лип­са на друг избор, че све­тът се със­тои от неща –  майка, татко, легло, маса, стол, мляко, днес, утре, Мечо, играчка, луна, Слънце, сън, тре­ва и т. н. и събития –  хранене, спане, гледане, пре­мес­т­ва­не­.­.­. Ние ряд­ко по­до­зи­ра­ме кол­ко дъл­бо­ко и сил­но е то­ва опи­са­ние в струк­ту­ри­ра­не­то на на­шия жиз­нен свят. Достатъчно е оба­че да си спом­ним на­ши­те съновидения, нес­вър­за­ни пряко с об­ра­зи от на­шия свят наяве, за да раз­бе­рем кол­ко неясен, безпаметен, не­опи­су­ем е све­тът без под­ред­ба­та на културното, обучено, со­ци­ал­но възприятие. Но ние раз­би­ра­ме с ра­зу­ма си, че “не­ща­та” и “съ­би­ти­ята” са илюзорни. Те са нап­ра­ве­ни от нас ка­то “дре­ха” в ко­ято обличаме, съ­зер­ца­ва­ме све­та и об­щу­ва­ме с него.

Броенето и измерването с чис­ла след­ва отъж­дес­т­вя­ва­не­то с ду­ми на бро­ени­те неща или части. Но във въз­п­ри­яти­ето на “външ­ния свят” не на­ми­ра­ме два  пъ­ти ед­но нещо. Няма две ед­нак­ви ябъл­ки или два ед­нак­ви камъка. Във фи­но­то възприятие, уси­ле­но с уреди, от­но­во не на­ми­ра­ме две ед­нак­ви звезди, жи­ви клетки, яд­ра или органели.

Във вре­ме­то ни­що не се повтаря. Няма два пъ­ти ед­на и съ­ща Халеева комета, въп­ре­ки че на все­ки се­дем­де­сет го­ди­ни тя се зав­ръ­ща бли­зо до Слънчевата система. Няма два пъ­ти ед­но и съ­що слън­че­во или лун­но затъмнение. Няма две ед­нак­ви години, две ед­нак­ви зими, две ед­нак­ви дъж­дов­ни бури. На то­зи фон е поч­ти из­лиш­но да напомняме, че ня­ма два пъ­ти убийс­т­во на Цезар.

В ня­кои аб­с­т­рак­т­ни твър­де­ния на точ­ни­те на­уки съ­що се твър­ди аб­со­лют­на уникалност. Например, ня­ма две мик­ро­час­ти­ци с ед­нак­ви на­бо­ри кван­то­ви числа.

 

Възприятието да­ва не­ща и събития, но със сле­да­та на тях­на­та раз­ми­тост и плаване. Възприятието ми да­ва кар­ти­на­та на ед­на поз­на­та сгра­да ка­то Историческият му­зей в София. Същата сгра­да е да­де­на във въз­п­ри­яти­ето на един чуж­дес­т­ра­нен ту­рист “по-размита” –  ка­то не­поз­на­та и не­оп­ре­де­ле­на по функция. Едно ку­че я въз­п­ри­ема по не­оп­ре­де­лим за нас начин. Ако то не е свик­на­ло да ми­на­ва оттам, изоб­що не я възприема. За не­го тя е прос­то ед­на маса, ед­на съв­куп­ност от усещания. Възприятието, обу­че­но и уси­ле­но в културата, ни пред­с­та­вя един опи­сан свят, но все още по­то­пен и из­п­лу­ващ от мъг­ла­та на неведомото. “Планината” из­ник­ва в небето, ко­га­то мъг­ла­та се вдигне. Какво е “пла­ни­на”? Едно ком­п­лек­с­но въз­п­ри­ятие за зе­мен релеф, из­диг­нат ма­сив­но над ед­на равнина. Т. е. пла­ни­на­та е раз­лич­на от равнината. Иначе “пла­ни­на­та” е неопределима. Земните релефи, как­то и всич­ко ос­та­на­ло на то­зи свят, са “не­ща” са­мо дотолкова, до­кол­ко­то на­ше­то съз­на­ние ги обо­со­бя­ва и въз­п­ри­ема ка­то единства, съ­от­не­се­ни по­меж­ду си.

 

Няма на­чин да има две ед­нак­ви не­ща или събития, на как­ви­то де­лим света. Защото то­ва би зна­че­ло пъл­но при­пок­ри­ва­не по време, мяс­то и определеност. А то­ва е не­раз­ли­чи­мост на ед­но не­що или събитие.

Ако всич­ко е уникално, то думите и чис­лоата са безсмислени.

Очевидно на­ши­ят свят е очер­тан и ние “на­ми­ра­ме” не­го­ви­те очер­та­ния чрез на­уки ка­то физиката. Някои на­ши пос­т­ро­ения не ста­ват за това. Но те не са неверни, а прос­то неадекватни. Кой очер­та­ва на­шия свят?

Във все­ки слу­чай ние не за­поч­ва­ме произволно, а се съ­об­ра­зя­ва­ме с ед­но очертание, да­де­но във въз­п­ри­яти­ето или във възприятието, ор­га­ни­зи­ра­но от здра­вия разум. Ние въ­веж­да­ме величини като път, вре­мет­ра­ене и сред­на скорост, за­що­то въз­п­ри­ема­ме дви­же­щи се пред­ме­ти

Човек усил­ва под­ред­ба­та на ха­отич­ния и нез­на­ен свят спо­ред си­ла­та си, за да оце­лее и експанзира. Възприятието, наблюдението, описанието и обяснението са фази на това усилване. Първоначално при­ети­те ве­ли­чи­ни пред­за­да ват ед­но очертание, ко­ето ста­ва все по-оп­ре­де­ле­но и от не­го все по-труд­но е да се освободим. Колкото по­ве­че е нап­ред­на­ла на­ша­та физика, тол­ко­ва по-не­въз­мож­но из­г­леж­да да за­поч­нем на­но­во дру­га физика. Но ние тряб­ва да помним, че ця­ла­та ни наука и преди всичко физиката, е плод на разгръщане, ек­с­пан­зия на пър­во­на­чал­но при­ети ба­зо­ви ве­ли­чи­ни и отношения. В процеса на това разгръщане синтезите стават все по-сложни и взаимно зависими. Следващите ходове на подредбата стават все по-трудни, защото изборът е все по-труден. Всяка следваща теория трябва да се съгласува с все по-голяма система от налични теории. Това придава на Нововременната наука вид на активност, която “задълбава все по-навътре в тайните на Приридата”.  Но това развитие я прави все по-незаменима, твърда и безалтернативна.

 

Никой не мо­же да ка­же да­ли в “света сам по себе си” има “ред”. Но във все­ки слу­чай в на­ука­та има ред и то­зи ред е те­ле­оло­гич­на рационалност, по­лу­че­на от из­кус­т­ве­но­то обо­со­бя­ва­не и под­реж­да­не на час­ти в ед­но ком­по­зи­ра­но (от уче­ни­те) цяло. Възприятието на “при­ро­ден ред”, дъл­бо­ко за­лег­на­ло в на­шия ум­с­т­вен живот, е плод на пре­неб­ре­жи­мо нис­ка­та ско­рост на по­то­ка на въз­п­ри­ема­но­то спря­мо про­це­са на възприятието.

Шпенглер пише: “…ан­тич­но­то съ­щес­т­ву­ва­не ка­то че ли е ог­раж­да­ло се­бе си със за­щит­на стена, зад ко­ято е дре­ме­ло нищото, без­д­на и пър­воп­ри­чи­на на то­зи в из­вес­т­на сте­пен из­кус­т­ве­но из­майс­то­рен и ут­вър­ден космос, –  кой­то си изяс­ни то­ва чувство, ще му се от­к­рие съ­що пос­лед­ни­ят сми­съл на ан­тич­но­то число, мярата, про­ти­во­пос­та­вя­на на безмерното, и вис­шия ре­ли­ги­озен етос, зак­лю­чен в то­ва ог­ра­ни­че­ние”[4]

Движението от свят към живот и от живот към артефакт е движение на подреждане и усилване на подреждането. Расте определеността. Перфектна оп­ре­де­ле­ност на рав­ни­ще зна­че­ние няма. Но има пер­фек­т­на оп­ре­де­ле­ност на рав­ни­ще знак. Ако зна­кът е артефакт, а зна­че­ни­ето –  не­що естествено, реално, то ар­те­фак­тът е оп­ре­де­лим перфектно, до­ка­то ес­тес­т­во­то не е.

Понятията в ак­си­оми­те (права, повърхност, обем) са оп­ре­де­ле­ни перфектно. Няма по­ве­че как­во да се определя. 0,  1, 2, 3…са пер­фек­т­но определени; 2 . 2 = 4; 23 = 8; 5 –  5 = 0, са пер­фек­т­но оп­ре­де­ле­ни и оче­вид­но верни. Какво са по­ня­ти­ята и аксиомите? Ако за по­ня­ти­ята мо­же да има он­то­ло­ги­чен спор, то ак­си­оми­те оче­вид­но са на­ши създания. Това се пот­вър­ж­да­ва от мо­дер­на­та ма­те­ма­ти­ка и съв­ре­мен­на­та ло­ги­ка –  ние мо­жем да при­емем как­ви­то из­бе­рем аксиоми.

Всички възможни идеи и представи в познанието са антропоморфни4 Математическата идеалност се осмисля в човешката реалност –  жизнения свят (Хусерл).[5]

Илюстрация на развитието на математическата идеалност е преходът от антична към Нововременна математика. Крайното цяло телесно число се заменя от безкрайното ирационално число. Евклидовата сетивна геометрия се заменя от неевклидови абстрактни геометрии.

За разлика от античната числова картина на статиката –  космос (Питагор), механична статика (Архимед), науката с числа на новото време става наука за движението (Галилей).

Числото е идеално не като метафизична същност, а като артефакт. Тази идеалност не е от Декартов или Кантов тип, а по-скоро от Попъров тип в смисъла на Попъровия Трети свят на културата[6]. То е онова количество, което човек е помислил и проецирал в знак. Идеализацията и оперирането с идеални предмети (ноумени, артефакти), са игри като шаха или покера. Както и шахът или покерът, това може да бъде ирационална, безконтролна, луда страст. Тук не царства научната обективност в смисъла на Попър. Като всичко, което човек прави, тази активност може да поглъща. Веднъж започната, тази игра увлича човека като интересно и огромно поле за използване на ума. Има аналогия с хазарта. Такова е полето, известно като наука на Новото време или “Галилеева наука”. “Бзкрайната Вселена” е нещо съвсем фантастично. Така според Алексендър Койре би трябвало да я възприеме един античен мислител като Аристотел.[7]

Всяка игра почива върху ограничен брой добре определени, измислени (артефактуални) правила. Те успешно се прилагат към неопределено голяма област от възможни ходове. Като измислна, математическата наука следователно би трябвало да е е с измислени правила (закони), които се прилагат върху полето на интерпретираните наблюдения (факти) и ги обясняват.

Науката на Новото време ечисто създание. “Безкрайна Вселена”, “Сингулярност”, “хоризонтално време”, “кварк”, “странност”, “цвят” на частиците, “първоначален взрив”, “черна дупка”, “лъчът тръгва напред от очите ти и идва в тила ти по права линия” … Всички базови теоретични понятия на съвременната западна наука са очевидно измислени и нямат съответстващи възприятия. Но възприятието може да се подрежда от тях.

Когато свикнем с фантастичното, ние го приеме като реално. То работи за описанието на нашия реален свят. Като малки ние живеем отчасти в света на приказките, а като големи, отчасти в света на теориите. Така “дивите” хора живеят в света на мита, а индусите например –  в света на една “карма”, пронизваща много прераждания.

Създаденото от човека изглежда В Християнското световъзприятие и във важен смисъл е “неестествено”, неуместно, изкуствено в тялото на божествената природа, защото не е пряк неин продукт, не е Божие творение. А когато това създание се провъзгласява за независимо от Бог и за Абсолютен разум например, то среща отпора на църквата. Светата Инквизиция се противопоставя (като изключим насилието от гледна точка на “човешките права”) на научните измислици с пълно право. Тя реагира съвсем правилно според буквата и според духа на Светото писание.

 

Безкрайност значи, из­вън– мерност, зна­чи без– фор­мие зна­чи без– образност. Невъзприемаемото и над­х­вър­ля­що­то спо­соб­нос­ти­те за раз­би­ра­не по­раж­да апатия. А в сре­да­та на апа­ти­ята ние мо­жем да бъ­дем ус­пеш­но ата­ку­ва­ни от вся­как­ви абсурди. На фо­на на без­к­райнос­т­та всич­ко придобива приз­рач­ни очертания. Знанието на фо­на на без­к­рай­но­то не­поз­на­то е нищо. Битието на фо­на на без­к­рай­но­то ни­що е нищожно. Животът на фо­на на без­к­рай­но­то мър­т­ви­ло е нищожен. Човек меж­ду две­те бездни е окаян (Паскал).[8]

 

 

 

 

 

 

 

2. ФЕНОМЕНЪТ ДУМА

Думата е еле­мен­тар­на еди­ни­ца слово. Тя се със­тои от нез­на­че­щи ни­що смислено звукове, ко­ито се из­ра­зя­ват на хар­тия ка­то букви. И звуковете, и бук­ви­те (или йероглифите) са въз­п­ри­ема­еми неща. Разбира се, ако ние бях­ме без­с­ло­вес­ни съ­щес­т­ва и не мо­жех­ме да пи­шем букви, то на­ша­та сло­вес­на под­ред­ба ня­ма­ше да съществува. Но по-важ­но­то е, че то­га­ва  и “ло­го­сът” ще­ше да ни е непознат.

Думите са ком­би­на­ции от ог­ра­ни­че­но чис­ло еле­мен­тар­ни зна­ци –  букви, ко­ито се свър­з­ват по пос­то­ян­ни правила. Наука за ду­ми­те ка­то час­ти на реч­та е граматиката или по-точно морфологията.  Думите се под­реж­дат спо­ред раз­лич­ни прин­ци­пи –  нап­ри­мер спо­ред ре­да на бук­ви­те в аз­бу­ка­та в множества –  речници. По по­до­бен на­чин чис­ла­та се под­реж­дат в ес­тес­т­вен ред. Но тук се вижда, че под­ред­ба­та на чис­ла­та и под­ред­ба­та на ду­ми­те са с раз­лич­на сила. Числата се под­реж­дат ед­ноз­нач­но и смис­ле­но ка­то рас­тат от ну­ла към без­к­райност и ми­нус безкрайност. Думите не об­ра­зу­ват та­къв ред, кой­то да из­ра­зя­ва про­мя­на в пос­то­янен ритъм. Затова на­ука­та с ду­ми не е “стро­га” наука.

Аристотел пос­та­вя ду­ми­те в сър­це­ви­на­та на онтологията. Те са “пър­ви същ­нос­ти”[9]. Предметът ка­то еди­нич­ност е не­що фундаментално. Той не под­ле­жи на срав­ня­ва­не с количества. Към пред­ме­та се от­на­сят всич­ки ос­нов­ни категории, в ко­ито мис­лим съществуващото. Категориите, универсалиите, са думи, а не числа.

Думите са уни­вер­са­лии и уникалии, ка­те­го­рии и имена. Категориите и всич­ки об­щи по­ня­тия из­ра­зя­ват ед­на пред­ва­ри­тел­на и скри­та подредба, ко­ято свеж­да мно­го­об­раз­но­то до ед­но­об­раз­но и та­ка “фал­ши­фи­ци­ра” не­ед­но­род­ния свят, из­п­лу­ващ и по­та­пящ се в неопределеност. За то­ва спо­соб­с­т­ва имен­но та­зи неопределеност, то­ва пла­ва­не на не­ща­та и процесите, ко­ето поз­во­ля­ва те да бъ­дат взе­ма­ни как­то ка­то различни, та­ка и ка­то еднакви. Когато “не­що­то” или “про­це­са” се иден­ти­фи­ци­рат ка­то не­що или процес, те се из­важ­дат от по­то­ка и при­до­би­ват ста­тус на артефакти. Тези не­жи­ви не– смъртни ар­те­фак­ти из­г­леж­дат по-трай­ни и то­ва да­ва ос­но­ва­ние на фи­ло­со­фи– ре­алис­ти ка­то Платон да ги из­на­сят из­вън сът­во­ре­но­то от чо­ве­ка ка­то са­мос­то­ятел­ни същ­нос­ти с аб­со­лют­но битие. “Конят” изоб­що не е ни­то този, ни­то он­зи жив кон, а е иде­ята за кон.

Имената, обратно, са ин­ди­ви­ду­ал­ни и уникални. Затова ейдосите не са имена. Те со­чат един­с­т­ве­нос­т­та на не­ща­та и лич­нос­ти­те и с то­ва под­чер­та­ват един­с­т­ве­нос­т­та на битието. Всичко под­ле­жи на именуване, до­кол­ко­то не мо­га да стъ­пя два пъ­ти в ед­на и съ­ща вода. Но щом во­да­та се ме­ни и в мо­мен­та на мо­ето стъп­ва­не (Кратил), то­га­ва име­ну­ва­не­то ста­ва безпредметно. И именуването, как­то и универсализирането, изис­к­ват “спи­ра­не” на по­то­ка на света.

Йероглифите са дру­ги единици, ко­ито са не­де­ли­ми на “бук­ви”. Но те са­ми­те са еди­ни­ци зна­че­ние в йе­рог­лиф­на­та писменост.

В мор­фо­ло­ги­ята се иден­ти­фи­ци­рат еди­ни­ци­те не­де­ли­мо зна­че­ние –  ти­по­ве­те думи, ко­ито из­пол­з­ва­ме в реч­та –  глагол, съществително, прилагателно, предлог, съюз, наречие, причастие. В син­так­си­са се иден­ти­фи­ци­рат фун­к­ци­онал­ни­те зависимости, в ко­ито вли­зат те­зи гра­ма­ти­чес­ки единици, за да об­ра­зу­ват смис­ле­ни изречения. То­ва са: подлог, сказуемо, до­пъл­не­ние –  пря­ко и непряко, определение…

Глаголът слу­жи ка­то ска­зу­емо в изречението. Като еди­ни­ца зна­че­ние –  ду­ма –  гла­го­лът из­ра­зя­ва действие. Като фун­к­ци­они­ра­ща еди­ни­ца зна­че­ние в из­ре­че­ни­ето гла­го­лът е ска­зу­емо –  но­си­тел на сми­съ­ла дейс­т­вие на де­еца (под­ло­гът). Една и съ­ща еди­ни­ца зна­че­ние –  ду­ма –  по­лу­ча­ва раз­лич­ни оп­ре­де­ле­ния ка­то са­мос­то­ятел­на и ка­то свър­за­на в ор­га­нич­ния гра­ма­ти­чен кон­ти­ну­ум, об­ра­зу­ван от ця­лос­т­но­то зна­че­ние не изказването. И вся­ко от те­зи оп­ре­де­ле­ния е свър­за­но с полагането, ло­ка­ли­зи­ра­не­то на ду­ма­та в прос­т­ран­с­т­во­то на реч­ни­ка и в прос­т­ран­с­т­во­то на изречението. Това значи, че ду­ми­те кон­с­ти­ту­ират ра­ци­онал­на фун­к­ци­онал­на (семантична) струк­ту­ра, как­вато кон­с­ти­ту­ират и числата.

Вътрешната връз­ка меж­ду език и мислене, меж­ду син­так­сис и логика, тук се пре­от­к­ри­ва чрез хо­мо­ло­ги­ята меж­ду гра­ма­ти­чес­ки­те струк­ту­ри и фун­к­ции и ло­ги­чес­ки­те струк­ту­ри и функции. Та­зи връз­ка е ана­ли­зи­ра­на широко. Тук ще отбележа, че и в логиката, и в граматиката, фун­к­ци­онал­на­та структура, зна­че­щи­ят текст, се об­ра­зу­ва от два ти­па единици: кон­с­тан­ти и променливи. Константите в ло­ги­ка­та са конюнкция, дизюнкция, импликация, тъждество, отрицание. Променливите са прос­ти из­ре­че­ния с еле­мен­тар­на  ло­ги­чес­ка стойност –  ис­тин­ност и неистинност. Константите в реч­та са съ­юзи ка­то и, или, ако –  то, не  Про­мен­ли­ви­те са ду­ми­те –  части на изречението. “Части на изречението” тук са типове значение.

 

 

3. ФЕНОМЕНЪТ ЧИСЛО

 

Числото свеж­да мно­го­об­ра­зи­ето до мно­жес­т­ва единичности. Това зна­чи за­сил­ва­не на под­ред­ба­та на не­ща­та и съ­би­ти­ята ка­то еднакви, бро­ими и (съ)измерими. Числата и отношенията, ко­ито ги подреждат, за­сил­ват  под­ред­бата до сте­пен­ите на “про­пор­ция”, “за­кон”, сис­те­ма от закони, ма­те­ма­ти­чес­ка теория.

Числото не е обек­тив­на реалност. Никъде пре­ди въз­п­ри­яти­ето и опи­са­ни­ето ня­ма числа, до­кол­ко­то ня­ма (ед­нак­ви) не­ща и събития. Числото не е мен­тал­на структура. В ни­чий ум чис­ла­та не при­със­т­ват априорно.

Числото е артефакт. Като ар­те­факт чис­ло­то е телеологично. То е зна­че­ща не­жи­ва форма,  про­ни­за­на от чо­веш­ки смисъл. Смисълът на чис­ло­то ка­то фе­но­мен е под­реж­да­не­то на качества, количества, не­ща и съ­би­тия ка­то мно­жес­т­ва от еди­ни­ци и стойнос­ти на величини. Числата мо­гат да се съ­пос­та­вят  и под­реж­дат ед­ноз­нач­но и оп­ре­де­ле­но ед­но спря­мо друго, за раз­ли­ка от всич­ки  еле­мен­ти на възприятието и всички останали артефакти. Числовото под­реж­да­не е тол­ко­ва по-силно, кол­ко­то по-ви­со­ко­под­ре­де­ни са “не­ща­та” и “съ­би­ти­ята” в по­со­ка от жи­вот към артефакт. Иден­ти­фи­ци­рат се(откриват се, абстрахират се, съз­да­ват се) величините. Няма ни­къ­де ви­ди­ми величини: има по-го­ля­мо и по-малко, цветове, форми, множества.

Числото се съз­да­ва ка­то ед­но и много в чист акт на конструиране. Създава се чисто, от­къс­на­то от жи­во­то възприятие,  мно­жес­т­во от ед­нак­ви единици.

Числата се подреждат като променливи подобно на думите чрез постоянни отношения –  константи. Такива в математиката са: изваждане, събиране, деление, умножение, коренуване, степенуване, алгоритъм и т. н.

Всички ма­те­ма­ти­чес­ки зна­ци мо­гат да се под­ре­дят ме­ха­нич­но в речник, както и онези думи, които служат като константни връзки между изречения: съюзи, междуметия. Така отново откриваме подредбата като едно в много, като ограничен брой константи за неограничен брой променливи.

 

Числата са смис­ле­ни знаци, ко­ито се със­то­ят от еле­мен­тар­ни еди­ни­ци –  цифри. Цифрите са ог­ра­ни­чен брой и със сво­ите ком­би­на­ции да­ват чис­ла­та по ана­ло­гия на бук­ви­те и думите. Числата са уни­вер­сал­ни и  не го­во­рят за не­що уникално, ос­вен ако из­пъл­ня­ват ро­ля­та на фик­са­то­ри на ло­ка­ли­за­ция в кон­вен­ци­онал­но при­ети ка­лен­да­ри или карти. Така съ­би­ти­ето “съз­да­ва­не на Бъл­гар­с­ка­та дър­жа­ва” е ед­ноз­нач­но ло­ка­ли­зи­ра­но в ка­лен­да­ра през 681 г., а мяс­то­то на Гринуич е ед­ноз­нач­но оп­ре­де­ле­но ка­то 00 за­пад­на (или из­точ­на) ширина.

Подредбата с числа в опита е възможна само след подредба с думи. Има един анек­до­ти­чен диалог, кой­то илюс­т­ри­ра  за­ви­си­мос­т­та на чис­ла­та от ду­ми­те в под­ред­ба­та на опита.

–  Колко?

–  Сто.

–  Какво “сто”?

–  А как­во “кол­ко”?

Числата ид­ват след думите. Ние бро­им “не­що” в при­ро­да­та чрез обо­со­бя­ва­не на ар­те­фак­ту­ал­ни оп­ре­де­ле­ния ка­то еди­ни­ца и мно­жес­т­во и тях­но­то про­еци­ра­не във възприятието. “Единицата” –  то­ва е чис­то­то определение; чис­ло­то –  броя пъти, кой­то го от­к­ри­ва­ме във въз­п­ри­ема­еми­те обекти. Значи “кол­ко” е за­ви­си­мо от “как­во”.

На ка­те­го­ри­ален език ко­ли­чес­т­во­то е за­ви­си­ма от ка­чес­т­во­то ка­те­го­рия и не е оп­ре­де­ли­ма не­за­ви­си­мо от ка­чес­т­во­то (Хегел)[10]. При Кант ка­чес­т­во и ко­ли­чес­т­во са две фун­да­мен­тал­ни ка­те­го­ри­ал­ни рубрики, съ­от­ветс­т­ва­щи на две съв­сем раз­лич­ни и не­за­ви­си­ми ед­на от дру­га фун­к­ции на съждението[11].

 

Числото се при­ла­га най-нап­ред за оп­ре­де­ля­не и срав­ня­ва­не на артефакти, ко­ито са ед­нак­ви по своя про­из­ход и форма. Броят се парите. Те се бро­ят и смя­тат без ни­как­ва сте­пен на неопределеност. Но ако се опи­та­ме да преб­ро­им пти­ци­те от ед­на раз­но­вид­ност на ед­на площ, да­леч ня­ма да ус­пе­ем в срав­не­ние с бро­ене­то на парите. На ка­со­ва­та бе­леж­ка от ма­га­зи­на и на бор­де­ро­то от бан­ка­та има на­пи­са­на с ду­ми и циф­ри оп­ре­де­ле­на сума: $ 355. 65  (двес­та пет­де­сет и пет аме­ри­кан­с­ки до­ла­ра и шес­т­де­сет и пет цен­та). Възможен ли е спор? Сякаш тук оп­ре­де­ле­нос­т­та е перфектна, безгрешна. Всъщност ни­кой не знае точ­но кол­ко па­ри са 355. 65 $, за­що­то кур­сът на до­ла­ра плава. Днес фик­син­гът е един, а ут­ре –  друг. А и фик­син­гът не оп­ре­де­ля ед­ноз­нач­но стойнос­т­та или це­на­та на долара, ни­то пък има та­ка­ва задача. Все пак е ясно: имам $ 355. 65. Определена е чис­та­та чис­ло­ва стойност на парите, ако не като значения, то като знаци.

 

В науката се започва с обособяването на величини –  качества, които се подреждат във времето и пространството с помощта на числата като стойности. Първите па­ра­мет­ри –  го­ле­ми­на и брой, се нат­рап­ват от фак­та на крайна­та про­тяж­ност и мно­жес­т­ве­нос­т­та на “ед­нак­ви­те”. Еднаквото и ед­ното са иде­али­за­ции от по­доб­ното и цялото. В дейс­т­ви­тел­ност ня­ма ед­нак­ви не­ща и цяли, ко­ито не се променят.

От го­ле­ми­на­та (про­тяж­нос­т­та на ед­но­то) се правят: дължина, ширина, дебелина, дълбочина, височина, х, у, z. От броя ид­ва чис­ло­то (ця­ло ес­тес­т­ве­но чис­ло). От де­ли­мос­т­та ид­ват дробите. Цялото се раз­г­леж­да ка­то мно­жес­т­во и се брои ка­то час­ти от единица. Делимостта на ед­но­то е ог­ле­дал­на на мно­жес­т­ве­нос­т­та еди­нич­ни неща.

Ве­ли­чи­ните са качества, числово означени, оразмерени, измерими, съпоставени с единица мярка. Ма­те­ма­ти­ка­та е пър­ва кон­с­т­рук­ция в об­лас­т­та на прос­т­ранство­то и количеството. Следват вре­мето и качеството.

 

Силата на под­ред­ба­та чрез чис­ла е сте­пен на определеност. Тя е по-го­ля­ма по-да­леч от жи­во­та и по-бли­зо до фик­си­ра­ния артефакт. Не мога ясно да определя дали е ден или нощ, когато слънцето изгрява или залязва или когато съм затворен в изолирано помещение. Не мога без часовник да определя кога свършва едно денонощие и кога започва следващото. Точно този пример показва, че границата е условна и може да се постави навсякъде. И няма проб­лем да срав­ня все­ки ден с все­ки друг, ко­га­то гле­дам календара. Тук дни­те са пред­с­та­ве­ни ка­то числа. Тук мо­га да броя дни, да на­бе­ляз­вам дати, да из­мер­вам времетраене. На ка­лен­да­ра дни­те са числа, под­ре­де­ни по седмици, об­ра­зу­ва­щи ме­се­ци и години. Всеки ме разбира, ко­га­то му кажа, че ще се ви­дим във вторник, след три дни. Потокът на времето е “замразен” чрез оразмеряването в секунди, минути, часове, денонощия, седмици, месеци, години и т. н. .

Няма две напълно еднакви ябълки. Но какво значи “приблизително еднакви”? Ако две ябълки са приблизително еднакви, кое ми дава право да говоря за граница, отвъд която те стават различни? Но на па­за­ра всич­ко е ясно. Аз ис­кам ед­на ябълка, един ки­лог­рам ябълки, един чу­вал ябълки. Ябълките си имат це­на и тя не се бър­ка с це­на­та на дру­ги плодове. Ако има райс­ки ябълки, те си имат друг ети­кет и дру­га цена. Същото ва­жи и за дивячките.

Едната “ези­ко­ва иг­ра” (Витгенщайн)[12] или об­ласт е календарът, а дру­га­та –  пазарът. И две­те об­лас­ти са ви­со­ко ­оп­ре­де­ле­ни спря­мо по­то­ка на жи­во­то възприятие. Същото се от­на­ся до ед­на кос­ми­чес­ка обсерватория, къ­де­то се виж­да дос­та яс­но и се каз­ва дос­та строго, че пла­не­та­та Юпитер нап­ри­мер има шест спътника. Няма спор да­ли спът­ни­ци­те са пла­не­ти и да­ли Юпитер не е звезда.

 

Все пак ка­лен­да­рът се оказ­ва неточен. Отчасти не­точ­нос­т­та се ком­пен­си­ра с до­ба­вя­не на един ден  на все­ки че­ти­ри години. Какво зна­чи “не­точ­ност”? Неточността е от­да­ле­ча­ва­не на знака, ар­те­фак­та чис­ло в не­го­ва­та под­ре­де­ност от из­ме­ре­но­то или преб­ро­ено в жи­во­то въз­п­ри­ятие число. “Неточността” е тол­ко­ва по-висока, кол­ко­то по-оп­ре­де­ле­на е фи­гу­ра­та от числа. В не­оп­ре­де­ле­но­то въз­п­ри­ятие или опи­са­ние ня­ма неточност, а има прос­то неопределеност.

 

В ду­ха ня­ма числа, как­то ня­ма и неща, ко­ито да се броят. В при­ро­да­та ня­ма числа, за­що­то ня­ма ед­нак­ви неща, ко­ито да се бро­ят или ед­но­об­раз­ни неща, ко­ито да се мерят. Числата, как­то и нещата, се съ­дър­жат в об­ра­зо­ва­но­то или прос­то кул­ти­ви­ра­но въз­п­ри­ятие и най-ве­че в раз­ви­та­та реф­лек­сия на науката. Те са зна­ци със зна­че­ния на подреждане. Подреждането е фун­да­мен­тал­но и бе­зус­лов­но за живота.

 

Като ар­те­фак­ти чис­ла­та са високо определени, но не “пер­фек­т­но” в бе­зус­ло­вен смисъл. Тази пер­фек­т­ност е условна. Когато при­емем не­ща в ка­чес­т­во­то им на един­с­т­ва или еди­ни­ци (пред­ме­ти за че­те­не или бро­ене или еди­нич­ни стойнос­ти на ве­ли­чи­ни за из­мер­ва­не), ние бли­зо до пер­фек­т­но­то мо­жем да бро­им и ме­рим еле­мен­ти на възприятието, да осъ­щес­т­вя­ва­ме на­уч­но наб­лю­де­ние (че­те­не или из­мер­ва­не).

Текстовете влизат във взаимни семантични зависимости и експанзират извън живото възприятие и мислене. Това е ясно свидетелство за тяхната артефактуална природа. Свръхсложните из­чис­ле­ния и ог­ром­ни­те чис­ла по­раж­дат без­раз­ли­чие и при­тъ­пя­ват мис­лов­на­та и се­тив­на­та ос­т­ро­та на жи­во­то раз­би­ра­не и възприятие. Когато ви се казва, че ве­ро­ят­нос­т­та да въз­ник­не жи­во от не­жи­во е рав­но на еди­ни­ца вър­ху 10 на сте­пен 130, вие не мо­же­те да си представите, ни­то пък да по­мис­лите това. За сравнение ви се казва, че веществото във Вселената е ек­ви­ва­лент­но са­мо на око­ло 1070 во­до­род­ни атома. Ма­са­та на Земята е еквивалентна на 1051 во­до­род­ни атома. Това срав­не­ние го­во­ри нещо, но са­мо за го­ле­ми­на­та на чис­ло­то въобще, а не за ре­ал­ния ма­щаб на сложността в ситуация като възникване на клетката, за­що­то ед­но ве­ли­чи­на –  ко­ли­чес­т­во ин­фор­ма­ция или вероятност, се срав­ня­ва с нес­рав­ни­ма на нея ве­ли­чи­на –  брой на атоми. Макрочислата на Все­ле­на­та са по-мал­ки по ма­щаб от мик­ро­чис­ла­та на живота. Така вие не пе­че­ли­те раз­би­ра­не и въз­п­ри­ятие за живота, а са­мо се стъ­пис­ва­те пред проб­ле­ма и тук до­пус­ка­те вся­как­ви обяснения, до­ри и онези, сре­щу ко­ито е из­пол­з­ва­но то­ва число.

 

Компютърът мо­же да ра­бо­ти с подобни числа. Но всичко, ко­ето ком­пю­тъ­рът може, е до­ка­за­н артефакт.

 

 

4. СЛОВЕСНИЯТ ТЕКСТ

 

Текстът е ар­те­фак­ту­ал­на структура, раз­би­ра­ема чрез своя смисъл. Словесният текст е ор­га­ни­зи­ран чрез думи. Физическото битие на текста естествено може да се подложи на количествен анализ. И един редукционист би трябвало да твърди така, както и за ДНК например, че този текст няма нужда от четене и разбиране и че количествените зависимости между молекулите на мастилото и на листа могат да го изчерпят. Но това би било явно безсмислено. А това значи, че концептуалните артефакти определят кое какво е, а не “самите неща”.

Думите, из­г­раж­да­щи текста, и буквите, из­г­раж­да­щи ду­ми­те в чо­веш­кия език, не са ко­ли­чес­т­ва и не се съ­от­на­сят по­меж­ду си ка­то пропорции. Текстът не се мери, а се чете. Прилагайки ко­ли­чес­т­во­то към него, сти­га­ме до парадокса, че то не го за­ся­га ка­то текст, т.е. в не­го­во­то значение. Едно и съ­що ко­ли­чес­т­во ин­фор­ма­ция мо­же да се съ­дър­жа в раз­лич­ни по­ре­ди­ци от зна­ци –  сти­га те да са ед­нак­ви по дължина, не­за­ви­си­мо от то­ва да­ли имат значение. От глед­на точ­ка на ко­ли­чес­т­во­то ин­фор­ма­ция ня­ма раз­ли­ка меж­ду ду­ма­та жи­вот и бук­во­съ­че­та­ни­ето ижотв. Но как зна­че­ни­ето мо­же да се об­х­ва­не от стро­га теория? И как­во мо­же да зна­чи “че­те­не­то” в на­ука­та за живота?

 

В би­оло­ги­ята опит­ни­ят ма­те­ри­ал мо­же да бъ­де раз­п­ре­де­лен три го­ле­ми гру­пи факти: структури, фун­к­ции и история.

Химична (пър­вич­на) структура: “Нуклеиновите ки­се­ли­ни са полимери, из­г­ра­де­ни от мономери, на­ре­че­ни нуклеотиди. Нуклеотидите са ес­те­ри на нук­ле­ози­ди­те и ор­то­фос­фор­на­та ки­се­ли­на”[13]

Пространствена (вто­рич­на) структура: “Според мо­де­ла на Уотсън и Крик мо­ле­ку­ла­та на ДНК е из­г­ра­де­на от две по­ли­нук­ле­отид­ни вериги, об­ра­зу­ва­щи пра­вил­на двой­на спирала, като вся­ка от ве­ри­ги­те е за­ви­та око­ло ед­на об­ща ос.­.­.Д­ве­те ве­ри­ги на ДНК са свър­за­ни по­меж­ду си чрез во­до­род­ни връзки, об­ра­зу­ва­ни меж­ду сре­щу­по­лож­ни двой­ки бази. При то­ва аде­ни­нът ви­на­ги се свър­з­ва с тимина, а гу­ани­нът –  с ци­то­зи­на[14].

Информационна струк­ту­ра (ге­не­ти­чен текст): “Ако за прос­то­та с бук­ви­те на аз­бу­ка­та се оз­на­чи ли­нейно­то под­реж­да­не на ге­ни­те в ДНК на Esherichia coli, то един Hgr– щам пре­да­ва ге­но­ма си АБВГД…ЮЯ, ка­то в на­ча­ло­то е А, а в края е Я. Друг HGR– щам пре­да­ва ге­но­ма си ВГДЕ…ЮЯАБ, ка­то на­ча­ло­то е В, а кра­ят е Б. Следователно, вът­ре­ки че все­ки Hgr– щам пре­да­ва хро­мо­зо­ма­та си ка­то оп­ре­де­ле­на ли­ней­на структура, в клет­ка­та на­ча­ло­то и кра­ят на ге­но­ма не мо­же да се ус­то­но­вии.” [15]

Структурно опи­са­ние на ге­не­тич­ния код: “Генетичният код е триплетен, неп­ри­пок­ри­ващ се, без запетайки, и се че­те в ед­на посока. Това означава, че на вся­ка ами­но­ки­се­ли­на в по­ли­пеп­тид­на­та ве­ри­га от­го­ва­ря пос­ле­до­ва­тел­ност от три нук­ле­оти­да (ко­дон) в мРНК и гена. Освен то­ва ге­не­тич­на­та ин­фор­ма­ция е за­пи­са­на ка­то неп­ре­къс­на­та ре­ди­ца от ко­до­ни в по­ли­пеп­тид­на­та ве­ри­га.”[16]

 

В клетката, ор­га­низ­ма и популацията; в чо­веш­кия индивид, об­щес­т­во­то и предметите, ко­ито правим, ня­ма ни­що друго, ос­вен атом­но– мо­ле­кул­ни комплекси, под­ре­де­ни от сла­би и електромагнитни, яд­ре­ни и гра­ви­та­ци­он­ни сили, ко­ито по прин­цип мо­гат да се из­ме­рят и обяс­нят в сво­ята ди­на­ми­ка чрез урав­не­ни­ята на кван­то­ва­та механика, ста­тис­ти­чес­ка­та механика, термодинамиката, спе­ци­ал­на­та и об­ща­та те­ории на относителността. Представете си обяс­не­ние на то­зи тук на­пи­сан текст чрез четирите типа взаимодействие. И та­ко­ва обяс­не­ние мо­же да пре­тен­ди­ра не по-мал­ко от обяс­не­ни­ето на клет­ка­та за пъл­но­та –  ни­то ед­на еди­ни­ца на тек­с­та не е по-сла­бо обяс­не­на от друга. Този тук текст мо­же да се обяс­ни и ка­то ин­фор­ма­ция –  чрез ко­ли­чес­т­во­то еди­ни­ци и тях­на­та ве­ро­ят­ност спря­мо всич­ки въз­мож­ни ком­би­на­ции от та­ки­ва единици със същата дължина. Такова обяс­не­ние ще из­г­леж­да по –  ”ес­тес­т­ве­но” от фи­зич­но­то обяс­не­ние на текста. Но то ще при­рав­ня­ва то­зи текст на вся­ка дру­га по­ре­ди­ца от еди­ни­ци ин­фор­ма­ция от съ­ща­та и няма да прави разлика между живот, ижотв и абвгд.

 

Тогава ще дой­де гра­ма­ти­ка­та със сво­ята мор­фо­ло­гия и синтаксис, а на по-дъл­бо­ко рав­ни­ще семиотиката. Те ще ре­кон­с­т­ру­ират тек­с­та ка­то текст, т.е. ка­то ця­лос­тен ези­ков феномен. Ще се по­яви и вид тъл­ко­ва­ние и ще се по­лу­чи раз­би­ра­не на текста. То ще из­г­леж­да на­ис­ти­на не­що съв­сем “ес­тес­т­ве­но”. Но кое обяс­не­ние все пак е по-силно: ко­ли­чес­т­вен­о­то или качественото? Защото, от ед­на страна,  в пер­с­пек­ти­ва ко­ли­чес­т­ве­но­то обяс­не­ние ще бъ­де мно­го по-точ­но и ед­ноз­нач­но от ка­чес­т­ве­но­то че­те­не и тълкуване. Но, от дру­га страна, тек­с­тът е текст чрез сво­ето зна­че­ние и сми­съл и имен­но те зад­виж­ват чо­веш­ки ре­ше­ния и действия, а не ма­те­ма­ти­чес­ки­ят ана­лиз на струк­ту­ра­та на тек­с­та и ко­ли­чес­т­во­то ин­фор­ма­ция в него.

Как фи­зи­ка­та и хи­ми­ята се от­на­сят към проб­ле­ма “жи­вот”, който изглежда типично “текстови”, “словесен”, а не “числов”?

Учените на­ми­рат в клет­ка­та син­те­зи­ран ред, кой­то бук­вал­но ка­то текст, т.е. ка­то ве­ри­га и мре­жа от бук­ви (азот­ни­те ба­зи на ДНК) из­г­раж­да ка­чес­т­ва­та (уни­кал­ни­те по­ли­ме­ри и по­ли­мер­ни ком­п­лек­си), чи­ято ди­на­ми­ка (уни­кал­ни­те ре­ак­ции и функции), во­ди към ­въз­п­ро­из­вод­с­т­во­то на клетката. Как­во пра­ви с те­зи ре­до­ве из­мер­ва­не­то и ко­ли­чес­т­ве­но­то обяснение? Ако кван­то­во­то из­мер­ва­не нап­ри­мер из­ра­зи чрез чис­ла –  стойнос­ти на кван­то­ви­те па­ра­ме­три –  със­то­яни­ето на да­де­на биомолекула, не из­ра­зя­ва ли с то­ва то и са­мия не­ин “текст”? Ако се рес­тав­ри­ра пар­че­то из­пи­сан пер­га­мент и пред вас се очер­та­ят яс­но древ­ни­те знаци, зна­чи ли това, че ве­че ви е да­ден текстът?

Не, до­кол­ко­то вие те­пър­ва тряб­ва да го разчетете. Преди да имате представа, че пред вас са букви или поне знаци, вие изобщо не подозирате, че става въпрос за текст. Но чак след като го разчетете, вие го имате като текст, а не като ред букви и думи.

Във все­ки слу­чай та­зи се­рия въп­ро­си са дос­та­тъч­но дъл­бо­ки и тънки. За крайни­те слу­чаи –  нап­ри­мер текста, на­пи­сан тук,  кой­то ни­кой ра­зу­мен чо­век ня­ма да сед­не да из­чис­ля­ва физически, и ре­да на пла­не­ти­те в Слънчевата система, кой­то ни­кой ня­ма да тръг­не да тъл­ку­ва и в съ­що­то вре­ме да претендира, че пра­ви ра­ци­онал­но изследване,  не­ща­та из­г­леж­дат ясни. Но то­ва е епис­те­мо­ло­гич­на илюзия. Никой не мо­же да докаже, че обяс­не­ни­ето на тек­с­та ка­то фи­зи­чес­ко яв­ле­ние не е изчерпателно. Тълкуването е прос­то друг ва­ри­ант на обяснение, кой­то стои на дру­го равнище. Физикът мо­же да претендира, че то­ва рав­ни­ще ве­че не е на­ука или още не е наука.

Но в мо­ле­ку­ли­те на жи­во­та не­ща­та са на­ис­ти­на драматични. Тук “текст” и “струк­ту­ра” са из­к­лю­чи­тел­но не­яс­но и слож­но взаимопоставени. Обяснението на реп­ли­ка­ци­ята на ДНК ка­то кван­то­во– ме­ха­ни­чен про­цес е по прин­цип същото, как­во­то е и обяс­не­ни­ето на во­до­род­ния атом, и се ос­но­ва­ва вър­ху урав­не­ни­ето на Шрьодингер. Щом е на­ли­це та­ко­ва бри­лянт­но прин­цип­но обяснение, за как­во ни е не­яс­но­то и нес­т­ро­го по­зо­ва­ва­не на фун­к­ци­ите на ДНК –   епи­ге­не­за и мутабилност, ко­га­то обяс­ня­ва­ме чрез тях като чрез зна­че­ния на текст та­зи репликация? За как­во ли наистина? Ами то­ва из­г­леж­да един­с­т­ве­ни­ят ра­зу­мен на­чин да раз­бе­рем за­що ДНК има та­ка­ва струк­ту­ра и се реп­ли­ци­ра така? Нали имен­но та­зи двус­пи­рал­на струк­ту­ра пра­ви въз­мож­но пра­ве­не­то на ко­пия на ген­на­та структура, без ко­ито е не­въз­мож­но размножаването, а пра­ве­не­то на ко­пия от са­ма­та се­бе си пра­ви въз­мож­на над­к­ле­тъч­на­та струк­ту­ра и ек­с­пан­зи­ята на живота. Коя от две­те обяс­ни­тел­ни схе­ми да предпочетем? Коя от две­те е по-рационална? Коя от две­те кон­ку­рент­ни схе­ми е научна? Двата на­чи­на на обяс­не­ние се от­на­сят до ед­но и съ­що не­що и те не мо­гат ся­каш да се допълнят.

 

Проблемът не се свеж­да до от­дав­на дис­ку­ти­ра­ния въп­рос за уни­вер­сал­но­то и уникалното, “но­мо­те­тич­но­то” и “иде­ог­ра­фи­чес­ко­то”, “при­род­ни­те на­уки” и “на­уки­те за ду­ха”. Защото то­зи проб­лем стои не меж­ду об­лас­ти като “при­ро­да­та” и “кул­ту­ра­та” –  на­ли то­ва е глъ­би­нен проб­лем за би­оло­ги­ята –  ед­на чис­то при­род­на наука, и за икономиката или психологията, две ти­пич­на на­уки за човека, в ко­ито ко­ли­чес­т­ве­ни­ят ана­лиз е ши­ро­ко прилаган, и в ко­ито въп­ре­ки то­ва се на­ла­га да тъл­ку­ва­ме и “раз­би­ра­ме”.

Разбира се, здра­ви­ят ра­зум ни под­с­каз­ва то­ле­рант­ност и равнопоставяне. Но те­ори­ята и фи­ло­со­фи­ята не мо­гат да се за­до­во­лят с това. Лесно мо­жем да скър­пим ня­как­ва фор­ма на “до­пъл­ни­тел­ност”. Не е по-труд­но и пос­т­ро­ява­не­то на ка­те­го­ри­ал­на схе­ма на “рав­ни­ща­та”. Трудно е да пре­це­ним мно­гоп­ла­но­ви­те и мно­гоп­лас­то­ви от­но­ше­ния меж­ду две­те построения. Ако тряб­ва те да съжителстват, то­ва да не ста­ва за смет­ка на напрежения, пре­тен­ции и компромиси, а за смет­ка на яс­ни правила.

Рационално е да се под­реж­да све­та с числа. Рационално е да се из­мер­ва и да се изчислява. Рационално е да се говори, пише, че­те и раз­би­ра написаното. Но строгите науки днес са математизираните науки. Качественото теоретизиране се смята за неразвито равнище на науката.

Как се кон­с­ти­ту­ира този  ти­п подредба?

 

Машините са обясними като физични системи. Но за ма­ши­ни­те ни ин­те­ре­су­ва и обяс­не­ни­ето на са­ма­та структура, т. е. ре­да на ма­шин­ни­те части, кой­то се предпоставя, взе­ма се за да­ден ка­то условие, в ме­ха­нич­но­то обяснение. Машината е ре­али­за­ция на тех­но­ло­ги­чен план, син­те­зи­ра­на ос­мис­ле­на информация, чи­ето обек­ти­ви­ра­не в под­ре­де­ни фи­зич­ни вза­имо­дейс­т­вия во­ди до це­ле­ви тех­но­ло­ги­чен резултат. Целевият фак­тор за­да­ва струк­тур­ни ус­ло­вия за дейс­т­ви­ето на фи­зич­ни за­ко­ни и по то­зи на­чин оп­ре­де­ля тра­ек­то­ри­ята на при­чин­ни­те вериги. Обяснението на ма­ши­на­та чрез фи­зич­ни за­ко­ни не включ­ва ре­да на час­ти­те и про­це­си­те с ог­лед ма­шин­на­та функция, а съх­ра­не­ни­ето на ос­нов­ни фи­зич­ни зависимости, ва­лид­ни как­то при ус­пеш­на­та ра­бо­та на машината, та­ка и при от­к­ло­не­ния от нея.

Във фи­зи­ка­та и осо­бе­но в хи­ми­ята съ­що се пра­вят обяс­не­ния на структури. Така Слънчевата сис­те­ма е обяс­ня­ва­на ка­то про­из­ляз­ла от кръ­го­во­то дви­же­ние на кос­ми­чес­ки вих­ри от не­ком­пак­т­но вещество. В оп­ре­де­лен ста­дий от тях се е об­ра­зу­ва­ла под­ре­де­на струк­ту­ра –  дви­же­щи се в ор­би­ти око­ло цен­т­рал­на звез­да тела. Структурата на во­до­род­ния атом мо­же да се обяс­ни по по­до­бен на­чин чрез пре­ход от ед­но със­то­яние на ма­те­ри­ята в друго, при ко­ето се е об­ра­зу­ва­ло веществото. Тези ис­то­ри­чес­ки обяс­не­ния са чис­ти сценарии. Тяхната стро­гост е въз­мож­на в степента, в ко­ято е пред­с­та­ви­мо състояние, за ко­ето ня­ма­ме опит, или из­во­ди­мо чрез рет­рос­ка­за­ние от се­гаш­но състояние. Но то­ва ня­ма да бъ­дат исторически, а чис­то ди­на­ми­чес­ки обяснения, ко­ито на сво­ята гра­ни­ца от­но­во ще се сблъс­кат с въп­ро­са за про­из­хо­да на реда.

Технологичното обяс­не­ние оба­че не мо­же да се пос­т­рои чрез ис­то­ри­чес­ки сце­на­рий и да се за­до­во­ли с под­веж­да­не­то му под ди­на­мич­ни закони: в оп­ре­де­лен мо­мент вля­зо­ха във вза­имо­дейс­т­вие ком­по­нен­ти A, B, C,…X и се по­лу­чи ма­ши­на­та М. Би би­ло стран­но и не­ле­по да се обяс­ня­ват та­ка на­ши­те творения. Нали от чо­веш­кия ра­зум и во­ля се оп­ре­де­ля как­ви ком­по­нен­ти “да вля­зат във вза­имо­дейс­т­вие”, на­ли от на­ша­та цел се оп­ре­де­ля ут­ройс­т­во­то на ма­ши­на­та М! Така стои въп­ро­сът и при сим­вол­ни­те струк­ту­ри в ду­хов­на­та култура. В тек­с­та ня­ма ни­що дру­го ос­вен букви, под­ре­де­ни на хартия, но за нас е важ­но зна­че­ни­ето му, сто­ящо из­ця­ло из­вън фи­зи­чес­ка­та подредба.

 

Клетката е ис­тин­с­ко чудо, за­що­то тя е пос­т­ро­ена ка­то свръх­ ра­ци­онал­на машина, а е въз­ник­на­ла (или по­не та­ка при­ема­ме в на­ука­та) без твор­чес­ки акт. Във все­ки слу­чай та­къв тран­с­цен­ден­тен акт стои вън от об­х­ва­та на чо­веш­ко­то разбиране. Но ак­тът на съз­да­ва­не е разбираем, за­що­то ние са­ми­те създаваме. Клетъчната ма­ши­на е пос­т­ро­ена така, че ком­пен­си­ра ентропията. Тя се възпроизвежда. Тя експанзира, прев­ръ­щай­ки се в организъм, раз­м­но­жа­вай­ки се и еволюирайки. В нея “ня­ма ни­що” ос­вен микрочастици, об­ра­зу­ва­щи атоми, об­ра­зу­ва­щи молекули, об­ра­зу­ва­щи органели.

Как е въз­мо­жен ес­тес­т­вен про­цес на син­тез на та­ка­ва свръхмашина? (Представете си с ми­ли­они­те го­ди­ни как скал­ни­те ма­си се офор­мят ка­то къщи!) Точно то­ва е въпросът, кой­то про­би­ва рав­ни­ща­та на на­уч­на ор­га­ни­за­ция чак до прин­ци­пи­те на рационалността. Дарвиновата идея и прин­цип за ес­тес­т­ве­ния от­бор е най-доб­ро­то решение, да­де­но на то­зи проб­лем засега. То е не­дос­та­тъч­но (Тимофеев– Ресовски 1980[17]; Шнол 1979[18]). А Ернст Майр смя­та Синтетичната те­ория на еволюцията, пос­т­ро­ена вър­ху то­зи принцип, за ис­тин­с­ка те­оре­тич­на би­оло­гия.[19] Но в кон­цеп­ци­ята за от­бо­ра е вло­жен по­пу­ла­ци­онен въз­г­лед и ста­тис­ти­чес­ка структура. Тя е те­ория на ди­на­ми­ка­та на мно­жес­т­во организации. Редът, кой­то след­ва от дейс­т­ви­ето на отбора, е от съ­щия епис­тем­чен характер, как­то и ре­дът в ато­ма н и Галактиката –  той въз­ник­ва ня­как от без­ре­ди­ето на смес­ва­не­то на не­об­хо­ди­мос­ти и случайности.

Качествени мо­де­ли на Теория на ор­га­ни­за­ци­ята се раз­ви­ват в изо­би­лие в сре­ди­те на фи­ло­соф­с­т­ва­щи би­оло­зи и те­оре­ти­ци– физици. Забележителни са мо­де­ли­те на Г. Зомерхоф (Sommerhoff 50, Мортън Бекнер (Beckner 76), Eрнст Нагел (Nagel 61), Майкъл Рюз (Рьюз 86), Дейвид Хъл (Hull 74). Аз ня­ма да раз­ви­вам още един модел. Занимава ме чис­то епис­те­мо­ло­гич­на­та стра­на на вът.проса: как изоб­що е въз­мож­на ка­чес­т­ве­на­та теория, те­ори­ята без уравнения. Това не е прос­то раз­миш­ле­ние вър­ху прин­ци­пи и понятия, не е пос­ту­ли­ра­не на не­ем­пи­рич­ни и не­оп­ре­де­ле­ни об­щи твърдения, не е прос­то концепция. Теорията е емпирична, оп­ре­де­ле­на и тя обяснява. Теорията мо­же да се из­пит­ва и се из­пит­ва в опи­та чрез обяс­не­ни­ята си. Такава те­ория виж­дам в гра­ма­ти­ка­та –  на­ука­та за реч­та и изречението, мор­фо­ло­ги­ята и синтаксиса.

 

Да се върнем на анализа на примерите за научен текст чрез думи. Описанието на пър­вич­на­та струк­ту­ра е биохимично. Наистина опи­са­ни­ето на та­зи струк­ту­ра го­во­ри на стрик­т­но хи­ми­чен език. Използвана е хи­мич­на кон­цеп­ту­ал­на схема. Теоретично тя во­ди към кван­то­ва механика. Но ка­то чис­то хи­мич­но опи­са­ние тук се ре­али­зи­ра стандарт, раз­ли­чен от то­зи на ма­те­ма­тич­на­та теория. Самото кван­то­во– хи­мич­но обяс­не­ние пред­пос­та­вя хи­мич­ни дан­ни за структурата.

Описанията на вторични, тре­тич­ни и чет­вър­тиы­ни струк­ту­ри в мо­ле­кул­на­та би­оло­гия са по-различни. Постулирането на двус­пи­рал­ния мо­дел е из­бор меж­ду го­ля­мо кол­и­чес­т­во кон­фи­гу­ра­ции с раз­лич­ни прос­т­ран­с­т­ве­ни структури. Това опи­са­ние въ­веж­да прос­т­ран­с­т­ве­ни отношения, ред, кой­то не е из­ра­зим чрез пропорция, чрез от­но­ше­ния меж­ду числа, из­ра­зи­ми с ма­те­ма­ти­чес­ки константи. Това опи­са­ние е епис­те­мич­но тъж­дес­т­ве­но с опи­са­ни­ята на ма­ши­ни –  под­ред­би на фун­к­ци­онал­ни час­ти в ця­ла структура.

Описанието на тек­с­та в ДНК е качествено, то е “че­те­не” на раз­лич­ни нива: ре­до­ве по­ли­нук­ле­оти­ди –  бук­ви в текста. Аденин –  А, ци­то­зин –  Ц, гу­анин –  Г, ти­мин –  Т и ура­цил –  У (са­мо за РНК). Второ ниво: ко­до­ни (ду­ми). Те се об­ра­зу­ват от три по­ред­ни букви: нап­ри­мер ГЦТ. Такива трой­ки зна­чат и се пре­веж­дат в про­це­са на ко­ди­ра­не в точ­но оп­ре­де­ле­ни ами­но­ки­се­ли­ни –  из­г­раж­да­щи ка­то ду­ми тек­с­та на белтъците. Белтъците из­г­раж­дат органелите, ор­га­не­ли­те – клетките, клет­ки­те –  тъ­къ­ни­те –  органите, а ор­га­ни­те из­г­раж­дат организмите. Всички рав­ни­ща на подредба, ця­лос­т­ност и фун­к­ци­они­ра­не са един­с­т­ва от бук­ви и ду­ми –  текстове, за­що­то те имат оп­ре­де­ле­нос­т­та си ед­ва в цялото. Например тройка­та нук­ле­оти­ди (ГТЦ) зна­чи не­що оп­ре­де­ле­но в клет­ка­та (вли­за във фун­к­ци­онал­ни взаимодействия, мо­мент е от жиз­нен про­цес), са­мо ако ко­ди­ра оп­ре­де­ле­на ами­но­ки­се­ли­на –  ду­ма в тек­с­та на белтъците. А те­зи бел­тъч­ни по­ре­ди­ци са тек­с­то­ве са­мо ако учас­т­ват в жиз­нен про­цес –  ме­та­бо­ли­зъм или ми­то­за например.

Разликата с текста, из­каз­ван от нас, хората, е, че тук ня­ма от­де­ля­ме меж­ду пра­ве­що и правено, меж­ду “ав­тор” и “текст”. Текстът е текст не чрез сво­ята ин­терп­ре­та­ция от ав­тор или читател, не за­що­то би­оло­зи­те го “че­тат” та­ка или така, а чрез сво­ето жи­во фун­к­ци­онал­но място, пла­си­ра­ност в прос­т­ран­с­т­во и вре­ме в клетката, ко­ято се възпроизвежда. И ня­ма зна­че­ние да­ли ще тго на­ре­чем текст. Това е ед­на жи­ва цялост, ко­ято осъ­щес­т­вя­ва жив телос.

 

Тук от­но­во има раз­г­ра­ни­че­ние меж­ду два ти­па единици: кон­с­тан­ти и променливи. Променливите за ДНК са 5– те ви­да по­ли­нук­ле­оти­ди (бук­ви –  А, Г, Т, Ц, У). За бел­тъ­ци­те то­ва са 20– те аминокиселини. Константите –  то­ва са хи­ми­чес­ки­те и сте­ре­охи­ми­чес­ки­те елек­т­ро­маг­нит­ни и сла­би вза­имо­дейс­т­вия меж­ду  атом­ни­те структури. Така нап­ри­мер нук­ле­оти­ди­те във ве­ри­га­та на ДНК са свър­за­ни с елек­т­ро­маг­нит­ни връзки, а нук­ле­оти­ди­те от две сре­щу­по­лож­ни ве­ри­ги –  чрез сла­би­те връз­ки (ва­ан­дер­вал­со­ви си­ли на прив­ли­ча­не меж­ду ато­ми ­без хи­мич­на връз­ка). Така си има­ме и тук две кон­с­тан­ти и ня­кол­ко променливи.

Словесната под­ред­ба не е из­мис­ле­на слу­чай­но от хората. Тя пов­та­ря на дру­га плос­кост онова, ко­ето ста­ва в на­ши­те клетки. Това се оказ­ва вяр­но и за числата.

 

Но не­ка по-от­б­ли­зо се взрем във въз­мож­на­та стро­га ор­га­ни­за­ция на ед­на те­ория чрез думи.

Една те­ория на ор­га­нич­но­то ще син­те­зи­ра те­оре­тич­ния пред­мет организация. Организацията е зат­во­рен в се­бе си ор­га­ни­чен континуум, т.е. ор­га­нич­но прос­т­ран­с­т­во– време.

Органично прос­т­ран­с­т­во е пространството, об­ра­зу­ва­но от мно­жес­т­во­то пун­к­то­ве и об­лас­ти на организацията. Пълната оп­ре­де­ле­ност на пункт или об­ласт се по­лу­ча­ва ка­то от­но­ше­ние към въз­п­ро­из­веж­да­ща­та се цялост или към експанзията. Това означава, че пун­к­тът или об­лас­т­та са оп­ре­де­ле­ни органично, са­мо ако е по­со­че­но в ка­къв сми­съл те доп­ри­на­сят за въз­п­ро­из­вод­с­т­во­то на ця­ло­то (клет­ка). Пунктът или об­лас­т­та оз­на­ча­ват ком­по­нент или струк­ту­ра на фик­си­ра­но рав­ни­ще на ор­га­ни­за­ция с оп­ре­де­ле­но мяс­то в йерархията. Действащи в мо­ле­кул­на­та би­оло­гия тер­ми­ни за “пун­к­то­ве” са: ген– оперон, кодон, тран­с­ла­тор­на РНК, тран­с­пор­т­на РНК, мат­рич­на РНК, антикодон, ак­ти­вен център, и т. н. Повечето от тях се оп­ре­де­лят ра­ци­онал­но не чрез ця­ло­то (клет­ка­та), а в кон­тек­с­та на определена, обо­со­бе­на об­ласт на организацията, при­те­жа­ва­ща от­но­си­тел­на цялостност.

Органично вре­ме е времето, об­ра­зу­ва­но от мно­жес­т­во­то пос­ле­до­ва­тел­ни мо­мен­ти и фа­зи на ек­с­пан­зи­ята (въз­п­ро­из­вод­с­т­во­то). Пълната оп­ре­де­ле­ност на мо­мент или фа­за се по­лу­ча­ва ка­то от­но­ше­ние към ек­с­пан­зи­ята (ми­ни­мал­на­та ек­с­пан­зия е възпроизводството, ко­ето ком­пен­си­ра ен­т­ро­пийно­то раз­па­да­не). Това значи, че мо­мен­тът или фа­за­та са оп­ре­де­ле­ни органично, са­мо ако е по­со­че­но в ка­къв сми­съл те доп­ри­на­сят за ек­с­пан­зи­ята на организацията. Моментът или фаза­та оз­на­ча­ват ем­пи­рич­но акт или фун­к­ция във фик­си­ра­на тра­ек­то­рия в ор­га­ни­за­ци­ята с оп­ре­де­ле­но по­ло­же­ние в пос­ле­до­ва­тел­нос­т­та на жиз­не­ния процес. Действащи в мо­ле­кул­на­та би­оло­гия тер­ми­ни за “мо­мен­ти” са: кодиране, транслиране, пре­нос на информация, мат­ри­чен син­тез и т. н. Синтезът на ами­но­ки­се­ли­ни в ри­бо­зо­ма­та по ко­дон от мРНК е мо­мент от фа­за­та бел­тъ­чен синтез. Повечето мо­мен­ти на ор­га­нич­но вре­ме мо­гат и ра­ци­онал­но се оп­ре­де­лят не чрез ця­ло­то (въз­п­ро­из­вод­с­т­во­то на клет­ка­та или ек­с­пан­зи­ята), а в кон­тек­с­та на определена, обо­со­бе­на фа­за на възпроизводството, при­те­жа­ва­ща от­но­си­тел­на цялост.

Определеностите на кон­к­рет­ни­те мес­та и мо­мен­ти нв ор­га­нич­но­то прос­т­ран­с­т­во– вре­ме са за­да­де­ни ка­то ге­не­тич­на информация. Всяка ин­фор­ма­ци­он­на еди­ни­ца –  бук­ва в тек­с­та –  има зна­че­ние или би­оло­ги­чен смисъл, кой­то се със­тои в оп­ре­де­ле­нос­т­та на мо­мент или мяс­то в ор­га­нич­ния континуум. Определянето на съ­би­ти­ята в ор­га­ни­за­ци­ята в кон­тек­с­та на то­зи ор­га­ни­чен кон­ти­ну­ум оз­на­ча­ва и обяснение. Това оп­ре­де­ля­не неп­ре­къс­на­то се обогатява, ко­га­то свър­з­ва­ме в ин­тег­рал­на кар­ти­на все по­ве­че мо­мен­ти– места. Това е из­раз на иде­али­зи­ра­на ця­лост на организацията. Разбира се, ре­ал­на­та ця­лос­т­ност до­пус­ка не­за­ви­си­мост на мо­мен­ти и места, до­пус­ка греш­ки и ба­ласт от незначещи, не­фун­к­ци­онал­ни структури, как­то и речта. Отвъд ня­как­ви гра­ни­ци на ця­лос­т­ност струк­ту­ра­та се раз­па­да и фун­к­ци­ите ста­ват невъзможни. Структурите, ко­ито са под­ре­де­ни спря­мо те­зи функции, се разпадат. Настъпва смърт.

5. ЧИСЛОВАТА ПОДРЕДБА

 

Обяснението на Слънчевата сис­тема се строи вър­ху за­ко­ни­те на ме­ха­ни­ка­та при пред­пос­тав­ка­та на стойнос­ти на величини, ха­рак­те­ри­зи­ра­щи със­то­яни­ето й в оп­ре­де­лен момент. Орбиталното дви­же­ние на ед­на пла­не­та се под­чи­ня­ва на Кеплеровите закони, из­во­ди­ми от за­ко­ни­те на ме­ха­ни­ка­та и за­ко­на за все­мир­но­то привличане. От фор­му­ли­ров­ка­та на Кеплеровия за­кон за рав­ни­те пло­щи

 

 

 

къ­де­то

s –  площ, опис­ва­на от траекторията;

t –  време;

r –  ра­ди­ус на орбитата,

следва, че вся­ка за­да­ча за със­то­яние на сис­те­ма­та Слънце –  планета, се свеж­да до из­чис­ле­ние на един от те­зи па­ра­мет­ри –  вре­ме или ъгъл, съ­от­ветс­т­ващ на по­ло­же­ни­ето на пла­не­та­та спря­мо пре­диш­но­то положение, по фор­му­ла­та при за­да­де­ни стойнос­ти на дру­ги­те параметри.

Обяснението на ато­ма по по­до­бен на­чин пред­пос­та­вя вълновото уравнение на Шрьодингер и дан­ни за кван­то­во­то със­то­яние и струк­ту­ра в оп­ре­де­лен момент.

“Когато векторният потенциал е равен на нула, уравнението на Шрьодингер за заредена частица (нерелативистична, безспинова) има вид

 

 

 

където f e eлектрическият потенциал, така че qf  е потенциалната енергия” [20]

Известно е, че уравнението на Шрьодингер има точно решение само за две частици (за водородния атом, който се състои от един протон и един електрон) и това решение графично се представя като десет възможни форми на електронен облак. За хелиевия атом се появява проблем, аналогичен с проблема за трите тела и уравнението не може да се реши точно. За всяка по-сложна структура решението е все по-неточно и клони към невъзможност.

Ре­зул­та­тът от та­ко­ва обяс­не­ние е въл­но­ва фун­к­ция с нейни оп­ре­де­ле­ни моменти, т. е. ве­ро­ят­нос­т­та за ня­как­во бъ­де­що вза­им­но по­ло­же­ние на еле­мен­ти­те в атом­на­та структура.

 

Обяснението на ед­на ма­шина ка­то фи­зи­чес­ка сис­те­ма се със­тои съ­що от фи­зи­чес­ки за­ко­ни и дан­ни за стро­ежа и свойс­т­ва­та на еле­мен­ти­те й. В то­ва обяс­не­ние се из­веж­да факта, че ма­ши­на­та ра­бо­ти или че не работи, т.е. ня­как­во ней­но състояние.

 

Съществува об­ща чер­та на фи­зич­ни­те обяс­не­ния на динамиката. От ед­но из­ход­но състояние, под­чи­ня­ва­що се на да­ден закон, но не­обяс­не­но ка­то спе­ци­фи­чен ред (ре­дът е за­да­ден чрез условията, а не чрез при­ла­га­не на то­зи закон; чрез стойнос­ти­те на променливите, а не чрез урав­не­ни­ята), се из­веж­да дру­го със­то­яние в друг момент. Във всич­ки тях чрез ус­ло­вия –  стойнос­ти на па­ра­мет­ри –  се пред­с­та­вя про­из­во­лен ред или безредие, без­раз­лич­ни за фи­зи­чес­ка­та теория. Технологичното обяс­не­ние на ма­ши­на та оба­че има за пред­мет тък­мо спе­ци­фич­на­та подредба, ма­шин­на­та структура, за­да­де­на чрез стойнос­ти на па­ра­мет­ри и ге­омет­ри­чес­ки форми.

 

Машинният ред е та­къв ред на струк­ту­ри (ус­ло­вия за дейс­т­вие на за­ко­ни), кой­то во­ди ре­да на про­це­си­те към из­пъл­не­ние на ма­шин­на­та фун­к­ция –  ед­но ин­тег­рал­но следствие. Това обяс­не­ние тръг­ва от ге­не­рал­на­та фун­к­ция и тъл­ку­ва­не спе­ци­фич­на­та струк­ту­ра и ди­на­ми­ка ка­то ре­ше­ние на проб­ле­ма за та­зи фун­к­ция –  ней­но изпълнение.

Клетъчната машина , като всяка атомна система, мо­же да се обяс­ни чрез сла­би­те и елек­т­ро­маг­нит­ни сили, от­го­вор­ни за струк­ту­ра­та й. Тя ка­то вся­ка фи­зич­на сис­те­ма мо­же по прин­цип да се обяс­ни по Галилеевия  стандарт на математическа физика. В нейна­та ос­но­ва сто­ят урав­не­ни­ята на кван­то­ва­та механика (урав­не­ни­ето на Шрьодингер за въл­но­ва­та функция). Разбира се, то­ва обяс­не­ние е не­въз­мож­но прак­ти­чес­ки да се про­ве­де ка­то пъл­но изчисление. Въпреки прин­ци­пи­ал­ни­те труд­нос­ти при ре­ша­ва­не урав­не­ни­ето на Шрьодингер за система, по-слож­на от во­до­род­ния атом  (един елек­т­рон и един про­тон), то­ва урав­не­ние оче­вид­но е ва­лид­но за мно­го­елек­т­рон­ни сис­те­ми –  те се със­то­ят от мно­жес­т­во електрони, чи­ето със­то­яние е съв­куп­но със­то­яние от кван­то­ви­те със­то­яния на електроните, ко­ито при­със­т­ват в урав­не­ни­ето на Шрьодингер.[21] В иде­ал­ния слу­чай реп­ли­ка­ци­ята на ДНК ще бъ­де из­ве­де­на от кван­то­ви със­то­яния и за­ко­ни при пред­пос­тав­ка­та на струк­ту­ра­та й с це­лия спе­ци­фи­чен би­оло­ги­чен текст. В та­зи из­с­ле­до­ва­тел­с­ка ли­ния клет­ка­та ще бъ­де обяс­не­на ка­то фи­зи­чес­ка система. Но ще ос­та­не за обяс­не­ние спецификата, “зна­че­ни­ето” на то­зи текст и от­тук –  спе­ци­фи­ка­та на ди­на­ми­ка­та на възпроизводството.

 

Как се създава математически организирана теория? Дали чрез откриването на обективен ред, или чрез организирането на многообразието на наблюденията? Дали априорно, или апостериорно? Решенията във философията на науката за един век обхващат сякаш всички възможности. Тук ще проведа малък мисловен експеримент с демонстрация на начина, по който могат да се създават “физични закони”. Този начин е близък до развития от Анри Поанкаре преди един век в “Наука и хипотеза” конвенционализъм.[22] За разлика от Поанкаре, за мен научните структури не са резултат от конвенция (съглашение), а са резултат от силна подредба, която се конкурира с други подредби.

 

От пря­ко­то съ­пос­та­вя­не на прос­т­ран­с­т­ве­ни и вре­ме­ви ве­ли­чи­ни (път и вре­мет­ра­ене) се по­лу­ча­ва ве­ли­чи­на ка­то сред­на­та ско­рост

 

V = S/t

S и t са аб­с­т­рак­т­ни прос­т­ран­с­т­во и вре­ме (t мо­же да те­че нап­ред и на­зад). Това ма­те­ма­ти­чес­ко вре­ме е ре­ша­ва­ща фи­зи­чес­ка идеализация. Оттук ид­ва зна­ме­ни­та­та си­мет­рия на фи­зич­ни­те за­ко­ни спря­мо времето.

Но какъв закон е това уравнение? Определението на скоростта е пряко приложение на формулата. Тя няма независимо определение, с което да влиза в “закона”. Така този основен и елементарен физичен закон се проявява като априорна конструкция, като артефакт, като разчленен знак за движение, описвано чрез величини.

Фундаменталният за биологията Принцип на естествения отбор гласи, че оцеляват приспособените. Но “приспособеността” може да се определи само като се преброят оцелелите. Популационно– генетичната формулировка е, че продуктивността на един геном в една популация е функция от приспособеността. Една количествена интерпретация –  Фундаменталната теорема на естествения отбор на Р. Фишер, гласи:

 

 

 

където w e фундаменталната за биологията величина w –  fitness[23]. Това е величината, превеждана на български като “приспособеност”. Дефинирането на приспособеността, измерването й, е възможно единствено чрез измерване на относителни честоти на организми, отразяващи генни честоти. В уравнението величината “средна приспособеност w“  се комбинира с “генната честота p”.  Така свързаните в Принципа на отбора понятия –  приспособеност и генна честата –  са зависими по определение. Принципът се оказва априорен. Някои го уличават дори в тавтологичност: Оцеляват оцеляващите.

 

 

В механиката понятията сила, маса и ускорение –  F, m, a,  са чис­ти ар­те­фак­ти ка­то ком­би­на­ции меж­ду ба­зо­ви­те ве­ли­чи­ни за вре­ме и разстояние, по­лу­че­ни за по-слож­ни слу­чаи на взаимодействие. Например ус­ко­ре­ни­ето  е по­лу­че­но ка­то опис­ва­ме си­ту­ация на про­мя­на на ско­рос­т­та и по­тър­сим сред­на­та про­мя­на на ско­рос­т­та за еди­ни­ца време: V/t = a или при­ба­вяй­ки за­ви­си­мос­т­та на ско­рос­т­та от вре­ме­то

 

a = S / t 2.

 

Сега се въ­веж­дат две но­ви величини: ма­са­та m и си­ла­та F. Масата m е из­раз на те­жес­т­та на тялото. Силата F е тол­ко­ва по-голяма, кол­ко­то по-бър­зо по­ви­ша­ва или за­ба­вя ско­рос­т­та при ед­нак­ва те­жест  и кол­ко­то по-теж­ко е тялото, ко­ето тя зад­виж­ва при ед­нак­ва ско­рост

 

F = m. a

Защо се из­би­рат ма­са­та и силата? Защото то­ва са перфектните ве­ли­чи­ни за опи­са­ние на ди­на­ми­ка­та на телата. Горната за­ви­си­мост е по­лу­че­на априори, от са­ми­те оп­ре­де­ле­ния на величините. Няма на­чин да не бъ­де вярна, как­то и до­се­гаш­ни­те зависимости. Тя зна­чи не се от­к­ри­ва и не е “за­кон на при­ро­да­та”.

 

Но то­ва е съмнително. Ако тя е априорно синтетична, по ка­къв на­чин я оп­ре­де­ля­ме ка­то аналитична? И ако законите на физиката са априорни, как те са зависими от опита? Най-лесен е отговорът на третия въпрос. Не е точно казано, че законите на физиката са априорни. това са синтези, които имат рационално предназначение –  подредба на наблюдения, на измервания. В стандарта, в който тези измервания на величини се съчетават с уравнения между тях, в съществена и трудно определима степен съгласуването е предопределено, защото определенията на величините са взаимно зависими. Така и измерванията, които им се правят, и изчисленията, чрез които се получават неизвестни стойности, са предопределено съгласувани. Разбира се, тук остава още много висока степен на проблемност.

Ако от ед­на ве­ли­чи­на се по­лу­ча­ват други, то­ва е сви­де­тел­с­т­во в пол­за на из­кус­т­ве­ния ха­рак­тер на науката. Ако F = m. a e при­ро­ден закон, то фи­зи­ци­те оче­вид­но пра­вят при­род­ни закони. F = m. a е синтез, но е ана­ли­тич­на истина, за­ви­си­ма ло­ги­чес­ки от оп­ре­де­ле­ни­ята на вся­ка от те­зи величини.

На вся­ка крач­ка в раз­ви­ти­ето на фи­зи­ка­та се син­те­зи­рат но­ви час­ти от един пос­то­ян­но ек­с­пан­зи­ращ от един цен­тър концептуал. Новите ап­ри­ор­ни син­те­зи опис­ват но­ви наб­лю­де­ния и обяс­ня­ват но­ви ек­с­пе­ри­мен­тал­ни факти. Те пред­за­да­ват съ­щев­ре­мен­но но­ви по­ле­та на ек­с­пе­ри­мен­ти­ра­не и наблюдение. Правят предвиждания, под­ле­жа­щи на проверка.

 

Чудото на на­ука­та е, че те­зи пред­виж­да­ния по­ня­ко­га се потвърждават. Обяснението на то­зи факт мо­же да бъ­де са­мо от ме­та­фи­зи­чен порядък. В света не­за­ви­си­мо от на­ше­то опи­са­ние има ред. Или на­ши­те пос­т­ро­ения в та­ка­ва сил­на сте­пен за “за­ме­ни­ли” реалността, че пред­виж­да­ни­ята са “са­мос­бъд­ва­щи се”, т.е. в те­зи на­уч­ни пред­виж­да­ния ние прос­то на­бе­ляз­ва­ме про­еци­ра­не­то на се­гаш­на­та на­уч­на струк­ту­ра във времето. Например ед­но три­ви­ал­но предвиждане, из­ця­ло за­ви­си­мо от пред­ва­ри­тел­ни­те дан­ни е, ко­га­то поз­на­ва­ме след кол­ко се­кун­ди ще пад­не ед­но тяло, ко­ето е пус­на­то от Айфеловата кула. Това се из­чис­ля­ва ка­то се от­мя­та по ед­на се­кун­да за все­ки член от ре­ди­ца­та 9.8 м, 18.6 м, 29. 4 м…

 

Когато предвиждаме, ние раз­чи­та­ме ирационално, че зем­но­то ус­ко­ре­ние g = 9.8 m/s2 ще ос­та­не същото. Ние прос­то раз­чи­та­ме на за­паз­ва­не­то на ед­но състояние, ко­ето е фон на на­ше­то из­мер­ва­не и предвиждане, дос­та­тъч­но го­лям и траен, за да пре­неб­рег­нем не­го­ви­те промени. Но зем­но­то ус­ко­ре­ние не е  бе­зус­лов­но кон­с­тант­на величина. Другите ни пред­виж­да­ния са свър­за­ни ви­на­ги с ог­ра­ни­ча­ва­щи условия, чи­ето на­ру­ша­ва­не пра­ви пред­виж­да­не­то не­вез­мож­но или го проваля.

 

Преходът от ед­на ве­ли­чи­на към дру­га чрез син­тез на но­ви оп­ре­де­ле­ния от ста­ри­те при но­ви ком­би­на­ции не след­ва ня­как­ва необходимост, а ма­те­ма­ти­чес­ки­те константни за­ви­си­мос­ти –  равенство, събиране, изваждане, умножение, един­с­т­ве­но ко­ито са ва­лид­ни за величини, за чис­ла ка­то  S, t, v, F, m, a.

Новото оп­ре­де­ле­ние ид­ва “на мяс­то” в ед­на из­кус­т­ве­на мрежа, ко­ято плетем, как­то но­ва­та клет­ка или за­вър­та­не при пле­те­не ид­ва на мяс­то с ог­лед на до­се­гаш­ния синтез. Концептуалът се “пле­те” или “тъ­че” така, че във ви­со­ка сте­пен до­се­гаш­на­та тъ­кан за­да­ва след­ва­щия ход. Експанзията на кон­цеп­ту­ала е всичко, ко­ето на­ми­ра­ме в науката. та­зи ек­с­пан­зия е ор­га­ни­зи­ра­не в сре­да­та на данни, ко­ито при­иж­дат и за­пъл­ват прос­т­ран­с­т­во­то на об­х­ва­та на концептуала. но те­зи дан­ни ста­ват все по-тяс­но за­ви­си­ми от кон­цеп­ту­ала и все по-мал­ка е ве­ро­ят­нос­т­та но­ви­те дан­ни да се от­к­ло­нят от пред­виж­да­ни­те или да се по­лу­чат не­опи­су­еми със ста­рия кон­цеп­ту­ал данни. Инертността на кон­цеп­ту­ал­на­та ек­с­пан­зия и де­фи­ни­ра­не­то на дан­ни­те на ези­ка на кон­цеп­ту­ала обяс­ня­ва кон­сер­ва­тив­нос­т­та на науката. Същите фак­то­ри обяс­ня­ват “пос­те­пен­но­то приб­ли­жа­ва­не към аб­со­лют­на­та ис­ти­на” или към “пъл­на­та те­ория” във физиката. Тези оп­ти­чес­ки илю­зии на ра­бо­те­ща­та на­ука жес­то­ко се опровергават, ко­га­то съв­сем ес­тес­т­ве­но на­ис­ти­на но­ви­ят опит изис­к­ва но­ви концептуали.

 

Ако пред уче­ни­те се по­яви в да­ден мо­мент учен от дру­га ци­ви­ли­за­ция с дру­го въз­п­ри­ятие или още по-доб­ре зе­мен учен от дру­га култура, ще наб­лю­да­ва­ме ра­ди­кал­на не­съв­мес­ти­мост на две “на­уч­ни кар­ти­ни на све­та”. Въз­мож­но е две­те “на­уки” да се раз­ли­ча­ват дотолкова, че да ня­ма­ме пра­во да на­ре­чем ал­тер­на­тив­на­та на­ука “фи­зи­ка”. Например еди­ни­ци­те на концептуала, ко­ито тя използва, мо­гат да са раз­лич­ни от чис­ла­та и думите, ко­ито ние използваме.  Възможно е две­те фи­зи­ки да се раз­г­ра­ни­чат в из­пол­з­ва­не­то на чис­ла­та и ве­ли­чи­ни­те (как­то то­ва на­ис­ти­на е  в Аристотеловата и Галилеевата фи­зи­ка). Ако те съв­па­дат тук, е въз­мож­но да се раз­да­ле­чат още на ета­па на еле­мен­тар­ни­те ве­ли­чи­ни ка­то раз­с­то­яние и скорост. Тогава ще наб­лю­да­ва­ме ал­тер­на­тив­ни “за­ко­ни на при­ро­да­та”, ко­ито мо­же би ще да­ват по-доб­ри пред­виж­да­ния от нашите.

 

Растежът на на­уч­но­то поз­на­ние тряб­ва да се опи­ше ка­то ком­по­зи­ра­не на ед­но цяло, ко­ето ос­та­ва цяло, до­ка­то се ком­по­зи­рат но­ви не­го­ви час­ти или пре­ком­по­зи­рат всички. Това е възможно, до­ка­то във въз­п­ри­яти­ето не нас­тъ­пи раз­рив с ком­по­зи­ра­но­то кон­цеп­ту­ал­но ця­ло и не се на­ло­жи но­ва ком­по­зи­ция с по-сла­би връз­ки с предишната, от­кол­ко­то би­ха би­ли не­об­хо­ди­ми за впис­ва­не­то на до­се­гаш­на­та ком­по­зи­ция в нова, по-голяма.

Кантовите ана­ли­тич­ни и син­те­тич­ни съж­де­ния са съотносителни. Аналитичните съж­де­ния не при­ба­вят ни­що но­во към понятието. Тук ни­що но­во не е при­ба­ве­но ка­то информация. Но е налице но­ва опитна си­ту­ация –  например “дви­же­ние с про­мя­на на ско­рос­т­та” и за нейно­то опи­са­ние се въ­веж­дат но­ви величини, ко­ито се оп­ре­де­лят чрез но­ва ма­те­ма­ти­чес­ка ком­би­на­ция на ста­ри ве­ли­чи­ни –  дължина, време, скорост. Синтезиран е един кон­цеп­ту­ален предмет, кой­то се обо­га­тя­ва с оп­ре­де­ле­ния и с но­ви величини. Въвеждането на вся­ка но­ва ве­ли­чи­на чрез оп­ре­де­ле­ние с по­мощ­та на ста­ри­те (ня­ма друг на­чин) съз­да­ва но­ви “за­ко­ни на при­ро­да­та”.

 

Решаващият син­тез е съз­да­ва­не­то на но­ва величина, ко­ято опис­ва но­ва иде­ал­но– опит­на ситуация. Откъде се взе­мат но­ви­те “иде­ал­но– опит­ни си­ту­ации” ка­то ус­ко­ре­но движение. “Ускорено движение” се появява, защото опитът не е изчерпан с понятието “равномерно движение”. Самото ограничение в определянето на едно движение като “равномерно” създава условие за прехода към “ускорено” или “неравномерно” движение. Когато раз­ви­ва­ме теорията, ние пос­то­ян­но съз­да­ва­ме но­ви ве­ли­чи­ни чрез вна­ся­не на но­ви пор­ции опит, сгъс­тен и све­ден до най-прос­ти обобщения. Новите пор­ции те­ория мо­гат да се по­лу­чат чрез но­ви ком­би­на­ции на ста­ри­те величини. Свързвайки ги в но­ви ма­те­ма­ти­чес­ки отношения, ко­ито са ся­каш чис­ти фе­но­ме­ни или са го­то­ви ка­то ап­ри­ор­ни син­те­зи пре­ди физиката, ние по­лу­ча­ва­ме но­ви ситуации, ко­ито пре­на­ми­ра­ме в опита. Някои от тях са или из­г­леж­дат абсурдни, ка­то нап­ри­мер ну­ле­ва маса, но дру­ги са пло­дот­вор­ни –  нап­ри­мер ве­ли­чи­на­та импулс, ко­ято е про­из­ве­де­ние на ма­са­та m и ско­рос­т­та v.

 

p = m. v

 

“Импулс” е с ед­нак­во ос­но­ва­ние опит­на аб­с­т­рак­ция и чис­то ма­те­ма­ти­чес­ка функция. Ние не ме­рим им­пул­са пряко, а ако поискаме, може би ще  кон­с­т­ру­ира­ме уред, кой­то да го ме­ри ка­то ком­би­на­ция меж­ду ма­са и скорост. Но в обик­но­ве­ния слу­чай стойнос­т­та на им­пул­са е про­из­ве­де­ние от стойнос­ти­те на ма­са­та и скоростта.

От та­зи фор­му­ла по­лу­ча­ва­ме цял ред нови:

 

p = m. s/t  ; m = s/tp; s = pt/m; p = m. a.t; m = p/a.t…

 

Възможни са и прак­ти­чес­ки без­по­лез­ни зависимости, ко­ито се пре­це­ня­ват ка­то та­ки­ва от опит­на глед­на точка. По съ­щия на­чин ком­би­на­ци­ята от зна­че­ни­ята по ис­тин­ност на прос­ти твър­де­ния в ед­но слож­но да­ва ос­вен смис­ле­ни­те конюнкция, дизюнкция, им­п­ли­ка­ция и еквивалентност, та­ка съ­що мно­го без­с­мис­ле­ни ком­би­на­ци­и, ко­ито са от­х­вър­ле­ни от..опита?

 

Физичните за­ко­ни са създания, артефакти. Те ня­мат жи­вот в са­ми­те се­бе си. Те ня­мат ос­но­ва­ние в са­ми­те се­бе си. Те са съв­сем външ­ни и “стран­ни” за ес­тес­т­ве­ния ред на не­ща­та и ста­ват смис­ле­ни са­мо ко­га­то ние, хората, се за­ни­ма­ва­ме с тях. Смисълът им е в на­ше­то ус­лож­не­но и задълбочено, спе­ци­фич­но за за­пад­на­та култура, пред­с­та­вя­не на све­та ка­то “ло­гос”. Те не раз­к­ри­ват тайна­та на света и не дават “Истината”. Но и самото схващане на света като “тайнствен” може да се натовари със значението на  “подлежащ на обяснение, но необяснен”. Работата е там, че “тайнството” изчезва там, където престава да се иска “обяснение”.

 

Физичните за­ко­ни са де­тер­ми­ни­ра­ни чрез сво­бо­да и чрез цел. Те не са задължителни, а са из­б­ра­ни от сво­ите от­к­ри­ва­те­ли ка­то ед­но (оп­ти­мал­но) ре­ше­ние на кон­с­т­рук­тив­ни проблеми. Законите слу­жат за обяснение. Но фи­зич­ни­те обяс­не­ния са­мо за­вър­ш­ват ком­по­зи­ци­ята във вся­ка от нейни­те части, а не оти­ват от­въд нея, за да се сле­ят със света.  Тези за­ко­ни са правила, ко­ито се спаз­ват в по-на­та­тъш­но­то композиране, ако не се на­ме­рят по-добри.

 

Няма опровержение, а по-ско­ро изос­та­вя­не на един за­кон за смет­ка на друг, кой­то избираме.

Потокът на света “пре­ми­на­ва” през те­ори­ята и ма­ши­на­та и се “от­ла­га” в нейни­те струк­ту­ри ка­то ред, закон, фун­к­ци­они­ра­не на машина. Законът и ин­с­т­ру­мен­тът са не прос­то наш избор. Те не са функции. Законът се пот­вър­ж­да­ва в но­ви наблюдения. Той е пре­вод на наб­лю­да­ва­на тъж­дес­т­ве­ност на логоса.

 

Физичните за­ко­ни се по­та­пят ка­то мре­жи в оке­ана на при­ро­да­та .

Законите в Галилеевата на­ука са ана­ли­тич­но– синтетични. Те са аналитични, ако ве­ли­чи­ни­те се оп­ре­де­лят един­с­т­ве­но чрез са­ми­те уравнения. Те са синтетични, ако ве­ли­чи­ни­те имат не­за­ви­си­мо оп­ре­де­ле­ние вън от уравнението, ка­то из­ме­ри­ми величини. (но е въз­мож­но ед­на про­из­вод­на ве­ли­чи­на ка­то им­пул­са да се из­мер­ва от уред съ­че­та­ващ със­тав­ки­те й –  ско­рост и ма­са).

 

Телеологията на “фи­зич­ния за­кон” е в това, как­ви стойнос­ти за ве­ли­чи­ни ще по­лу­чим при про­мя­на на със­то­яни­ето в друг момент. От ре­да в оп­ре­де­лен момент, фик­си­ран в стойности, из­ме­ре­ни в то­зи момент, се пре­ми­на­ва към ре­да в друг мо­мент при дру­ги стойности. От всич­ки из­вес­т­ни с.стойнос­ти чрез из­чис­ле­ние се по­лу­ча­ва на­ша­та стойност. Това е типичното обяснение в теоретичната физика. Това е типичното обяснение във всички науки, които използват уравнения на динамиката.

 

Физични­ят за­кон не не обяс­ня­ва ни­то Слънчевата система, ни­то галактиката, ни­то ато­ма , ни­то ДНК. Той ни по­каз­ва как при из­вес­т­ни стойности на ве­ли­чи­ни мо­жем да по­лу­чим неизвестни.

Физичните за­ко­ни на ди­на­ми­ка­та имат ха­рак­те­ра на функции. Те мо­гат да се изоб­ра­зят чрез графики. Тези гра­фи­ки са пра­вил­ни ли­нии –  кри­ви или прави. Това не се отнася за нелинейните уравнения, но те също са ограничени чрез своите решения като траектории в “хаоса”. Аналитичната кри­ва е правилна, за­що­то на вся­ка стойност на “ар­гу­мен­та” съ­от­ветс­т­ва ед­ноз­нач­но стойност на функцията. Това е въз­мож­но чрез ап­ри­ор­но оп­ре­де­ля­не на ед­на­та ве­ли­чи­на чрез другата. То мо­же да е не­пос­ред­с­т­ве­но или опос­ре­до­ва­но чрез дру­ги величини. Когато за­ви­си­мос­т­та е опос­ре­до­ва­на в те­ори­ята и не мо­же да се пос­тег­не чрез ед­но из­мер­ва­не и ум­но­жа­ва­не по коефициент, то­га­ва се по­лу­ча­ва ефек­та на фи­зич­но­то обяс­не­ние –  раз­къ­са­ни фак­ти се обе­ди­ня­ват в ед­на картина. Но не е яс­но да­ли ста­ва въп­рос за раз­къ­са­ни факти, или ста­ва въп­рос за от­да­ле­че­ни операции, ко­ито на­ши­ят ум не мо­же да дър­жи за­ед­но и се нуж­дае от изчисление, за да свър­з­ва отново. Във все­ки слу­чай ед­но обяснение, ко­ето се да­ва от ком­пю­тър­но изчисление, съв­сем ка­те­го­рич­но не при­ба­вя не­що но­во към мо­ето ум­с­т­ве­но съдържание.

 

Целта на фи­зич­ния за­кон е да да­де фи­зич­но обяснение. Физичното обяс­не­ние е свър­з­ва­не чрез из­чис­ле­ние на отдалечени, опос­ре­до­ва­ни оп­ре­де­ле­ния и твърдения, стойнос­ти на величини. Та­ка из­ме­ре­ни­те не­за­ви­си­мо стойнос­ти се свър­з­ват ма­те­ма­ти­чес­ки в ед­на те­оре­тич­на картина. При то­ва не се има предвид, че ре­зул­та­тът от из­мер­ва­не­то е пре­доп­ре­де­лен от при­ети­те мер­ни единици, ко­ито са за­ви­си­ми от теоретичните определения. Т.е. “не­за­ви­си­мо­то из­мер­ва­не” като “чистото наблюдение” на логическите позитивисти  е илюзия. То е невъзможно. Там, къ­де­то “из­мер­ва­ни­ята” са на­пъл­но независими, те не мо­гат да се свър­жат с ни­как­ви урав­не­ния по­меж­ду си.

Физичният за­кон е условен. Законът на фи­зи­ка­та ня­ма стойност на “за­кон на при­ро­да­та”, на “от­ра­же­ние на обек­тив­на не­об­хо­ди­мост” –  (според ди­алек­ти­чес­ки материализъм), ни­то стойнос­т­та на “априорна, не­об­хо­ди­ма и все­об­ща ис­ти­на на ра­зу­ма” –  Лайбниц, Кант, ни­то стойнос­т­та на “ве­ро­ят­нос­т­но обоб­ще­ние” –  Карнап[24], ни­то “уни­вер­са­лен кон­ди­ци­онал” –  Ейър[25]. Законът не е  съвсем “до­гад­ка” –  Попър. Законът е артефакт, част от кон­цеп­ту­ал­на композиция, ко­ято обе­ди­ня­ва чрез ма­те­ма­тич­на за­ви­си­мост оп­ре­де­ле­ни ве­ли­чи­ни и по то­зи на­чин мо­же да слу­жи за ос­но­ва­ние за из­чис­ле­ние на стойнос­ти­те на ед­ни ве­ли­чи­ни чрез стойнос­ти­те на други.

 

“Необходимостта” на закона на количествената наука се състои в логическото тъждество, чрез което извеждаме и изчисляваме, и в константността на математическите операции. “Универсалността” е също свойство на артефакта, защото артефактът е идентификация на едно определение, което е знак на неограничен брой възприятия и наблюдения. По същия начин са универсални Платоновите идеи. Определянето на законите и хипотезите като “догадки” не е задоволително, защото “догадка” значи докосване до нещо външно обективно. А тук става въпрос за организиране, за създаване, за синтез.

 

Законите на фи­зи­ка­та ка­то Галилеева ма­те­ма­ти­чес­ка на­ука се ко­ре­нят в пра­ви­ла­та за ком­по­зи­ра­не и “нот­ния език” на композиране, съз­да­ден в пре­де­ли­те на чис­та­та математика. На рав­ни­ще на ма­те­ма­ти­ка­та кон­цеп­ту­ал­но­то ком­по­зи­ра­не е из­чис­те­но от по­то­ка на въз­п­ри­яти­ето и го има пред­вид съв­сем бег­ло и в най-ед­ри щрихи, ко­га­то ра­бо­ти с пред­с­та­ви за ед­но и много, за точка, пра­ва и повърхност. Тук меж­ду чис­ла­та и фор­ми­те се ус­та­но­вя­ват на­пъл­но ап­ри­ор­ни зависимости. С чис­ла­та и фи­гу­ри­те се пра­ви всичко, как­во­то мо­же спо­ред пос­ту­ли­ра­ни­те им свойства. И то­зи та­ка офор­мен ске­лет –  език, се при­ла­га вър­ху кон­цеп­ту­ал­но­то кон­с­т­ру­ира­не в Галилеевата наука. Тя не е за­дъл­жи­тел­на за “опи­са­ние на Природата”. Съ­що тол­ко­ва адек­ват­на е и Аристотеловата физика, ли­ше­на от математика.

 

Математиката е прик­ри­ва­не на безмерното. Пи­та­го­рейци­те виж­дат в чис­ло­то магия, за­що­то се оказва, че то пос­ти­га не­що уди­ви­тел­но –  опис­ва от­но­ше­ния на хармония.  Но те­зи от­но­ше­ния са случайни. Нищо хар­мо­нич­но ня­ма в чис­ло­то ко­рен квад­ра­тен от 2, ма­кар че то из­ра­зя­ва ня­как­ви хар­мо­нич­ни от­но­ше­ния в чо­веш­ко­то тяло.

 

Математика, музика, мис­ти­ка и фи­зи­ка об­ра­зу­ват взрив­на за чо­веш­кия ум и въз­п­ри­ятие сплав, ко­ято е до­ве­ла и во­ди до прек­ло­не­ние пред ма­те­ма­ти­чес­ко­то пред­с­та­вя­не на света. Но има и да­леч по-про­за­ичен пласт. С чис­ла­та мо­же да се ра­бо­ти поч­ти пер­фек­т­но в кон­цеп­ту­ал­но­то композиране. Те са най-под­хо­дя­щи­ят стро­ите­лен ма­те­ри­ал за това.

 

Погрешна е представата, че фи­зич­но­то поз­на­ние се дви­жи към пъл­на те­ория или аб­со­лют­на истина. Ако то­ва е така, то вся­ка след­ва­ща стъп­ка ще про­дъл­жа­ва пре­диш­на­та в оп­ре­де­ле­на посока. Ако та­ка­ва пос­то­ян­на по­со­ка липсва, не­оп­ре­де­ли­ма е или е плод на кон­цеп­ту­ал­на инер­ция на натрупаното, как­то аз смятам, то­га­ва е без­с­мис­ле­но да говорим, че фи­зи­ка­та се дви­жи “към” Истината или към пъл­на­та теория. Що се от­на­ся до пълнотата, тя има ня­ка­къв от­но­си­те­лен смисъл, за­що­то вся­ка след­ва­ща стъп­ка дейс­т­ви­тел­но за­пъл­ва ед­но праз­но място, от­го­ва­ря на един въпрос. Но в съ­що­то вре­ме тя за­да­ва но­ви праз­ни места, от­к­ри­ва но­ви въп­ро­си и та­ка но­во­то по­ло­же­ние не е прос­то за­пъл­ва­не на праз­на клетка, а нов къс от композицията, кой­то ис­ка продължение.

Според Освалд Шпенглер: “В апо­ло­нов­с­ка­та ма­те­ма­ти­ка умът слу­жи на окото, във фа­ус­тов­с­ка­та той пре­одо­ля­ва окото.”[26] Неевклидовата ак­си­ома за без­к­ра­ен брой ус­по­ред­ни през ед­на точ­ка или за не­то ед­на ус­по­ред­на през ед­на точ­ка е оче­вид­но из­ли­за­не из­вън сетивното. Това ве­че не е знание, а аб­с­т­рак­т­но определяне. Същото се от­на­ся и за n– мер­но­то пространство. Във ви­хъ­ра на ар­те­фак­ти­те ед­ни ар­те­фак­ти фун­к­ци­онал­но се прик­реп­ват към дру­ги и ги усилват. Но не е яс­но да­ли то­ва усил­ва­не усил­ва жи­во­та на хората. Във всеки случай всички култури прибягват до грандиозни подредби от най-различен характер и те явно усилват като цяло шансовете им за оцеляване и експанзия. Но има нещо всеобхватно в тази интерсубективност –  човешката форма. Всички хора от всички култури прибягват до словесно, логическо и, доколкото ми е известно, числово подреждане. Ако ние бяхме не човешки същества и имахме друга форма, най-вероятно нашите подредби щяха да бъдат други и нямаше до боравим с числа например.

 

 

6. КОНСТАНТИ И ПРОМЕНЛИВИ

 

Думите и чис­ла­та слу­жат за под­ред­ба на света. Тази под­ред­ба е на­същ­на за живота, за­що­то спес­тя­ва енер­гия за ори­ен­та­ция в света. Това не значи, раз­би­ра се, че ду­ми­те и числата, а още по-мал­ко науката, ко­ято се строи чрез тях, е един­с­т­ве­на­та подредба.

Подредбата про­ти­вос­тои на спон­тан­ния ха­ос в света, в кой­то е по­то­пен чо­ве­кът ка­то жи­ва форма.

Подредбата ком­пен­си­ра ха­оса отчасти, на­пъл­но или ка­то свръхкомпенсация. В ре­зул­тат на то­ва има­ме до­ми­на­ция на смъртта, оце­ля­ва­не или експанзия.

Всеки ред е ед­но­об­ра­зие в многообразието. Еднообразието се пос­ти­га чрез отъж­дес­т­вя­ва­не на не­ща и про­це­си с по­мощ­та на ду­ми­те и числата. Еднообразието е мак­си­мал­но чрез ми­ни­му­ма кон­с­тант­ни ти­по­ве отношения, ко­ито из­г­раж­дат реда. Тези ог­ра­ни­чен рой кон­с­тант­ни от­но­ше­ния тряб­ва да се от­на­сят до не­ог­ра­ни­чен брой про­мен­ли­ви еди­ни­ци на възприятието. В наблюдението, в изказването, в опи­са­ни­ето и осо­бе­но в обяс­не­ни­ето про­мя­на­та се свеж­да до трайнос­т­та на “за­ко­ни”, “при­род­ни кон­с­тан­ти”, универсалии.

В ду­ми­те и чис­ла­та на­ми­ра­ме уди­ви­тел­но хо­мо­лож­ни ре­до­ве на кон­с­тан­ти­те и променливите. Такива на­ми­ра­ме и в ло­ги­ка­та ка­то ос­но­ва на гра­ма­ти­ка­та и аритметиката. Такива на­ми­ра­ме и в ге­омет­ри­ята (ак­си­оми и оп­ре­де­ле­ния).

Същите редове, об­ра­зу­ва­ни от кон­с­тан­ти и променливи, на­ми­ра­ме нап­ри­мер в музиката. Нотите са са­мо осем, а с тях изоб­ра­зя­ва­ме много, прак­ти­чес­ки не­ог­ра­ни­чен брой тонове.

Такъв ред сме съз­да­ли и за цветовете. ние сме се на­учи­ли да ги въз­п­ро­из­веж­да­ме ка­то ком­би­на­ции на че­ти­ри ос­нов­ни цвята. те са “кон­с­тан­ти”, ко­ито се от­на­сят до не­ог­ра­ни­чен брой про­мен­ли­ви– цве­то­ве с тех­ни­те нюанси.

В тех­ни­ка­та та­зи под­ред­ба е пер­фек­ци­они­зи­ра­на дотам, че “кон­с­тан­ти­те” са све­де­ни до 2 зна­ка –  0 и 1 в компютрите. Всяка оп­ре­де­ле­ност мо­же да се из­ра­зи чрез те­зи два знака, ко­ито пред­с­та­вят ка­то фун­да­мен­тал­на­та ди­ада вся­ко въз­мож­но разнообразие.

Същият тип под­ред­ба на­ми­ра­ме нав­ся­къ­де и нав­ся­къ­де тя об­ра­зу­ва не­що ка­то език. Това показва, че ма­те­ма­ти­чес­ка­та теория, гра­ма­ти­ка­та и ло­ги­ка­та да­леч не са уни­кал­ни фор­ми на рационалност. Въобще “ра­ци­онал­нос­т­та” не е ни­що по­ве­че от жиз­не­на подредба, ко­ято про­ти­вос­тои на разпадането.

 

Вътрешната връз­ка меж­ду език и мислене, меж­ду син­так­сис и логика, се пре­от­к­ри­ва чрез хо­мо­ло­ги­ята меж­ду гра­ма­ти­чес­ки­те струк­ту­ри и фун­к­ции и ло­ги­чес­ки­те струк­ту­ри и функции. Тази връз­ка е ана­ли­зи­ра­на нашироко. Тук ще отбележа, че и в логиката, и в граматиката, фун­к­ци­онал­на­та структура, зна­че­щи­ят текст, се об­ра­зу­ва от два ти­па единици: кон­с­тан­ти и променливи. Константите в ло­ги­ка­та са конюнкция, дизюнкция, импликация, тъждество, отрицание. Променливите са прос­ти из­ре­че­ния –  еле­мен­тар­ни еди­ни­ци ло­ги­чес­ка стойност –  ис­тин­ност –  неистинност. Константите в реч­та са съ­юзи ка­то и, или, ако –  то, не . Променливите са ду­ми­те –  мор­фо­ло­гич­ни­те единици, ко­ито в из­ре­че­ни­ето мо­гат да при­емат оп­ре­де­ле­ни фун­к­ции –  подлог, сказуемо, допълнение, об­с­то­ятел­с­т­ве­но пояснение.

Сега е не­из­беж­но да срав­ним та­зи сло­вес­но– мис­лов­на струк­ту­ра с иде­ал­на­та ма­те­ма­ти­чес­ка структура. И тук от­к­ри­ва­ме съ­що­то –  кон­с­тан­ти и променливи. Математическите кон­с­тан­ти са събиране, изваждане, умножение, деление, степенуване, ко­ре­ну­ва­не­.­.­.П­ро­мен­ли­ви са чис­ла­та от най-раз­ли­чен вид. Числата ка­то стойнос­ти на ве­ли­чи­ни са ана­ло­гич­ни тук на ду­ми­те ка­то син­так­ти­чес­ки функции.

Наистина  ли те­зи ре­до­ве са не фор­ми на чист разум, а фор­ми на живот, уни­вер­сал­ни за вся­ко жиз­не­но структуриране?

Нека над­ник­нем за мал­ко в “тек­с­та” на би­омо­ле­ку­ли­те и не­го­ви­те единици.

Редът на нук­ле­оти­ди­те в ДНК и РНК, ко­ито из­г­раж­дат спе­ци­фич­на­та ге­не­тич­на структура, сто­яща в ос­но­ви­те на жиз­не­ни­те структури, фун­к­ции и поведение, се със­тои от ли­ней­на пос­ле­до­ва­тел­ност на са­мо че­ти­ри ти­па нук­ле­оти­ди –  аде­нин –  А, гу­анин –  Г, ци­то­зин –  Ц, ти­мин –  Т (в РНК при­със­т­ва и ура­цил –  У). Тези че­ти­ри– пет бук­ви из­г­раж­дат це­лия ге­не­ти­чен текст, кой­то е от­го­во­рен за не­из­ка­зу­емо чис­ло под­ре­де­ни атом­но– мо­ле­кул­ни струк­ту­ри в организма.

Редът на ами­но­ки­се­ли­ни­те в бел­тъ­ци­те е ли­ней­на пос­ле­до­ва­тел­ност от ами­но­ки­се­ли­ни по про­те­же­ние на ми­ли­они единици. Тези ами­но­ки­се­ли­ни са са­мо двадесет. Това не е прос­то външ­на ана­ло­гия с аз­бу­ка­та от три­де­се­ти­на букви, ко­ято из­г­раж­да не­ог­ра­ни­чен брой въз­мож­ни ком­би­на­ции от бук­ви –  думи. Разбира се, гръцката, ла­тин­с­ка­та и сла­вян­с­ка­та аз­бу­ка да­леч не са уни­вер­сал­на пис­мо­ва система. Йероглифите по­чи­ват вър­ху друг принцип. Но и там на­ми­ра­ме ог­ра­ни­чен брой константи, ко­ито ор­га­ни­зи­рат не­ог­ра­ни­чен брой не­ща и процеси.
7. СТАНДАРТИ РАЦИОНАЛНОСТ

Смисълът на стан­дарт тук е по­до­бен на то­зи в технологията, макар, че ана­ло­ги­ята не е съв­сем точна. Нещо се съз­да­ва по оп­ре­де­лен на­чин и в оп­ре­де­ле­на форма, ут­вър­ж­да­ва­ни от опи­та и традицията. Тези на­чи­ни и фор­ми обик­но­ве­но ха­рак­те­ри­зи­рат мо­мен­та и мяс­то­то на създаването. Но те на по-дъл­бо­ко рав­ни­ще ха­рак­те­ри­зи­рат ос­нов­ни поз­на­ва­тел­ни и жиз­не­ни структури, ос­нов­ни ти­по­ве чо­веш­ка под­ред­ба или обек­ти­вен ред, логос.

В опит­ни­те на­уки съ­щес­т­ву­ват стандарти, ко­ито ха­рак­те­ри­зи­рат на­чи­на и формата, в ко­ито се пра­ви науката. Стандартът е кон­к­рет­на фор­ма на на­уч­на­та рационалност. Изменението на стан­дар­та не оз­на­ча­ва на­пус­ка­не на ра­ци­онал­на­та наука.

Стандартът обек­ти­ви­ра ра­ци­онал­нос­т­та в оп­ре­де­ле­на фор­ма на кон­цеп­ту­ал­на организация. Тази фор­ма за­ви­си обек­тив­но от из­с­лед­ва­на­та пред­мет­на област, а су­бек­тив­но –  от твор­чес­ки ре­ше­ния в ис­то­ри­ята на науката. Мощният стандарт, оси­гу­ря­ващ “доб­ра” поз­на­ва­тел­на организация, ста­ва традиция.

Стандартът про­низ­ва всич­ки ни­ва на ор­га­ни­за­ция на на­ука­та ка­то ком­п­лекс от­но­ше­ния меж­ду по­ня­тия и определения.

Създаването на ма­те­ма­ти­чес­ка­та те­ория на дви­же­ни­ето е ре­во­лю­ция в поз­на­ни­ето на Природата. Тя осъ­щес­т­вя­ва един стан­дарт за рационалност, пос­тиг­нат ка­то син­тез на из­ме­ри­те­лен ек­с­пе­ри­мент и математика. Експериментът се със­тои от се­рия измервания, а те­ори­ята – 0 от сис­те­ма уравнения. Измерванията да­ват дан­ни във фор­ма на числа, те­ори­ята ги опис­ва и обяс­ня­ва де­дук­тив­но чрез уравнения. Върху ед­на и съ­ща об­ласт на опи­та –  дви­же­ни­ето на кос­ми­чес­ки­те и зем­ни­те те­ла в прос­т­ран­с­т­во­то и вре­ме­то –  са съз­да­де­ни два стандарта: Аристотелова и Галилеева физика. Те бе­ле­жат две епо­хи в раз­ви­ти­ето на опит­на­та наука. Аристотел пре­неб­рег­ва ма­те­ма­ти­ка­та и експеримента, убеден, че ма­те­ма­ти­чес­ки­те от­но­ше­ния не се от­на­сят до опита, а имат сво­ите ос­но­ва­ния в ме­та­фи­зи­ка­та на ка­чес­т­во­то и количеството. Неговата на­ука се строи ка­то един­с­т­во от все­кид­нев­ни наб­лю­де­ния и ка­те­го­ри­ал­ни разсъждения.

Галилей и съв­ре­мен­ни­ци­те му из­ди­гат опит­но­то зна­ние на но­ва сте­пен на организация, въ­веж­дай­ки ек­с­пе­ри­мен­та ка­то ре­гу­ли­ра­но наб­лю­де­ние и ма­те­ма­ти­ка­та ка­то стро­го разсъждение. Опитните по­ня­тия се­га мо­гат да се оп­ре­де­лят ка­то из­ме­ри­ми величини, а за­ко­ни­те –  ка­то чис­ло­ви пропорции. Едното без дру­го­то е без значение. Данните са стойнос­ти на величини, ко­ито се съ­от­на­сят в закони. Самите за­ко­ни –  урав­не­ния –  са неизмерими. А чис­то­то из­мер­ва­не е въз­мож­но са­мо при ек­с­пе­ри­мен­тал­на постановка, ка­то ор­га­ни­зи­ра­но наблюдение. Експерименталното из­с­лед­ва­не на дви­же­ни­ето ор­га­ни­чес­ки е свър­за­но с математиката.

А съ­щес­т­ву­ва ли ал­тер­на­ти­вен на Галилеевия стандарт, в кой­то ек­с­пе­ри­мен­тът и стро­ги­те те­оре­тич­ни по­ня­тия и за­ви­си­мос­ти не са пос­т­ро­ени вър­ху числа, а вър­ху думи? Отговорът се от­на­ся до бъ­де­що на­уч­но развитие. Но ек­с­пе­ри­мен­ти­те за ус­та­но­вя­ва­не на струк­ту­ри и ин­фор­ма­ци­он­ни съ­дър­жа­ния са ка­чес­т­ве­ни ек­с­пе­ри­мен­ти за разчитане. В мо­ле­кул­на­та би­оло­гия то­ва са ре­ша­ва­щи експерименти. Установяването на прос­т­ран­с­т­ве­ни­те струк­ту­ри на би­оло­гич­ни­те мак­ро­мо­ле­ку­ли е въз­мож­но са­мо с та­ки­ва експерименти. Блестящи стра­ни­ци в раз­ви­ти­ето на мо­ле­кул­на­та би­оло­гия са от­к­ри­ва­не­то на двойна­та спи­ра­ла и на ге­не­тич­ния код ка­то ба­зо­ви “тек­с­то­ве” и “пре­во­ди на тек­с­то­ве”. Дали те­зи дан­ни под­ле­жат на ня­как­во ка­чес­т­ве­но те­оре­тич­но обяснение? Засега в мо­ле­кул­на­та би­оло­гия съ­щес­т­ву­ва са­мо ед­но обоб­ще­ние от висш “ранг” –  Централната догма, спо­ред ко­ято ин­фор­ма­ци­ята в клет­ка­та се дви­жи са­мо в по­со­ка от нук­ле­ино­ви ки­се­ли­ни към белтъци. Това, раз­би­ра се, не е закон, по­до­бен на Нютоновите закони, но не по­ра­ди сво­ята ка­чес­т­ве­на природа, а по­ра­ди лип­са­та на не­об­хо­ди­мост в не­го. Това е ти­пич­но ка­чес­т­ве­но обобщение. Чрез не­го мо­ле­кул­на­та би­оло­гия де­мон­с­т­ри­ра за­ча­тък на стро­га ка­чес­т­ве­на теоретичност, пос­т­ро­ена не вър­ху числата, а вър­ху “тек­с­то­ве­те”.

Все пак от то­ва не мо­же да се зак­лю­чи категорично, че та­зи стро­га те­оре­тич­ност не мо­же да бъ­де пре­то­пе­на в ко­ли­чес­т­ве­на­та физика. Френсис Крик, пос­ту­ли­рал Централната догма, си ос­та­ва убе­ден редукционист. Според не­го мо­ле­кул­на­та би­оло­гия под­гот­вя обяс­не­ни­ето на ка­чес­т­ве­на­та би­оло­гия от ко­ли­чес­т­ве­на­та физика. Наистина ис­то­ри­ята на на­ука­та показва, че най-чес­то ко­ли­чес­т­ве­ни­те за­ко­ни са би­ли пред­шес­т­ва­ни от ка­чес­т­ве­ни обобщения. За да се оп­ре­де­ли да­ли не– Га­ли­ле­ева­та на­ука ре­али­зи­ра ав­то­но­мен стандарт, тряб­ва да се пре­де­ли стро­го ро­ля­та на ко­ли­чес­т­ве­ни­те от­но­ше­ния в Галилеевата на­ука и та­зи на ка­чес­т­ве­ни­те описания.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

 

Науката е подредба на фона на една първична хаотичност. Тази подредба не е качество на “обективна реалност”, нито на “природни закони”, нито на “чист разум”. Тя е фундаментално качество на живота. Тук живот и рационалност не са на разстояние, още по-малко пък са противоположни.

Науката не иска някаква абсолютна истина, макар че повечето от съвременните учени мислят така.

Науката е артефакт. Този артефакт се строи върху артефактите на словесните и числовите езици, които намираме развити във формалните, емпиричните и хуманитарните форми на знание.

Подредбата с думи и числа не е уникална, а е аналогична и хомоложна на всички подредби, които намираме в структурите, функциите и активността на живите форми. Числата и думите следват обособяването на “неща” и “събития” в течащия свят, които са съвсем условни и се предмет на наш избор.

 

Научната рационалност никак не е привилегирована форма на разум или ориентация. Тя се резюмира в обясненията и особено в предвижданията. Те са възможни благодарение на кратките изрази за универсални порции ред в “Природата”. Законите се оказват обаче плод но конструкция, а не на следване на обективен ред.

Пред­виж­да­ни­ята в на­ука­та не са ни­как­во чудо. Те са не по-впе­чат­ля­ва­щи от обясненията. В ед­нак­ва сте­пен обяс­не­ни­ята на се­гаш­ни фак­ти и пред­виж­да­ни­ята на бъ­де­щи са условни, не­точ­ни и раз­чи­тат ира­ци­онал­но на за­паз­ва­не на оп­ре­де­ле­ни условия.

 

Науката ни раз­чер­та­ва един не­раз­чер­тан свят. И тъй ка­то то­зи не­раз­чер­тан свят се за­дър­жа във въз­п­ри­яти­ето и не се раз­па­да по­ра­ди трайнос­т­та на на­ше­то въз­п­ри­ятие и по­ра­ди от­но­си­тел­на­та трайност на по­то­ка на света, ние при­до­би­ва­ме лъж­ли­во­то впечатление, че от­к­ри­ва­ме ня­как­ви приро­дони за­ко­ни –  рит­ми и форми (Файнман 1968), ко­ито Боговете или Природата са из­б­ра­ли да очер­та­ват света.

 

Този ана­лиз на на­ука­та ка­то ар­те­факт тряб­ва да е показал, ма­кар и бегло, че фи­ло­со­фи­ята на на­ука­та е длъж­на да се ос­во­бо­ди от до­пус­ка­не­то на “обек­тив­на не­об­хо­ди­мост”, “ис­ти­ни на ра­зу­ма”,  “уни­фор­ме­ност на Природата”,  “при­род­ни за­ко­ни”. Това, ко­ето съ­щес­т­ву­ва реално, е жи­ва­та пер­ма­нент­на си­ту­ация на подредба или въз­п­ри­ятие. За човека това продължава в опи­та и съз­да­ва­не­то на ар­те­фак­ту­ален концептуал, кой­то се на­гаж­да към то­зи опит ка­то мрежа, ко­ято се опит­ва да уло­ви жи­ва риба, и с нап­ре­дъ­ка си за­поч­ва да за­мес­т­ва жи­во­то въз­п­ри­ятие. Така ние все по-мал­ко се об­ръ­ща­ме към него, за да опис­ва­ме света, ка­то все по-ра­ди­кал­но го за­мес­т­ва­ме с “на­уч­на­та кар­ти­на на све­та”.

 

Няма ни­как­ва нуж­да син­те­зи­те да са “ло­ги­чес­ки”, “ка­те­го­ри­ал­ни”, “не­об­хо­ди­ми”, “при­чин­ни”. Достатъчно е да ориентират и подреждат ефективно, целесъобразно, адекватно на проблемите,  не въображаемо. Кантовите “чис­ти по­ня­тия” или “ка­те­го­рии на раз­съ­дъ­ка”, ко­ито се из­пол­з­ват в кла­си­чес­ка­та наука, се оказ­ват на­пъл­но из­лиш­ни в съв­ре­мен­на­та наука. “Причинността” е категория, свър­за­на с въз­п­ри­яти­ето на “от­дел­ни не­ща” и “от­дел­ни про­це­си” в природата, ко­ито се “на­ми­рат в при­чин­ни връз­ки” по­меж­ду си. Ако си дадем сметка, че няма граници между въпросните неща и събития, то е ясно, че причинността е ефимерна.

Вместо те­зи “уни­вер­са­лии” на­ми­ра­ме ма­те­ма­ти­чес­ки зависимости, ко­ито пък са син­те­зи­ра­ни на рав­ни­ще на ма­те­ма­ти­чес­кия концептуал. Достатъчно е но­ви­те ве­ли­чи­ни и “за­ко­ни” да “опис­ват ре­ал­ни” опит­ни ситуации, си­ту­ации на възприятие. Някои от тях на­ис­ти­на от­го­во­рят на то­ва условие. Достатъчно е но­ви­те син­те­зи да до­пъл­ват кар­ти­на­та така, че да се раз­ши­ря­ва ви­ди­мо хо­ри­зон­та на въз­мож­но­то опи­са­ние и обяснение. Новите ком­би­на­ции се оказва, че хва­щат по-еле­гант­но це­ли сек­то­ри на ре­ле­вант­ния опит или пък свър­з­ват го­ле­ми сек­то­ри от до­се­га ра­зе­ди­не­ния кон­цеп­ту­ал (Специална те­ория на от­но­си­тел­нос­т­та).

Най-мощ­ни­те син­те­зи са онези, ко­ито да­ват най-пло­до­нос­ни раз­к­ло­не­ния или свър­з­ват в ед­но хар­мо­нич­но ця­ло най-от­да­ле­че­ни сек­то­ри на кон­цеп­ту­ал­на­та композиция.

Смисълът на за­ко­на е: от мно­го –  едно. От въз­п­ри­ятие и мис­ле­не –  изчисление.

Въпросите ня­мат край. Няма “пър­ви” или “пос­лед­ни” истини. Нито един за­кон не е “аб­со­лют­но обос­но­ван”. за всич­ки за­ко­ни на фи­зи­ка­та мо­же да се пита: за­що те, а не други? И от­го­во­рът е са­мо в ус­пеш­на­та “ра­бо­та”, “фун­к­ци­они­ра­не” или “иг­ра” в на­уч­но­то изследване. От необхватна и непосилна за нас пълнота –  към подредена картина, в която има достатъчно енергетичен “въздух”.

Законът ис­ка да вър­не на ума ед­но ся­каш из­на­чал­но със­то­яние на спокойствие, единство, простота, минималност, празнота. Това на­пом­ня на те­ори­ята за “ико­но­мия на мис­ле­не­то” в “би­оло­гич­на­та епис­те­мо­ло­гия” на Ернст Мах. Наистина умът пес­ти енер­гия с по­мощ­та на кон­с­т­рук­ти ка­то законите. Но аз допускам, че има по-дъл­бо­ка ме­та­фи­зи­ка на стре­ме­жа на ума към “за­ко­ни­те”. Това е ме­та­фи­зи­ка­та на праз­ния ум, на чис­то­то съ­зер­ца­ние на тайн­с­т­ве­ния свят, в кой­то всич­ко се “раз­би­ра” ка­то ед­но съ­вър­ше­но ця­ло и за­ко­ни­те са заб­ра­ве­ни ка­то стъ­па­ла на ед­на стълба, от ко­ято ве­че ня­ма смисъл. Тогава умът разбира, че то­ва със­то­яние не е ре­зул­тат от на­ме­ре­ни закони, а пър­во­на­чал­но състояние, вър­на­то чрез са­мо­за­вър­ш­ва­не и са­мо­из­чер­п­ва­не на на­уч­но­то обяснение. за­що­то на­уч­но­то обяс­не­ние не отс­т­ра­ня­ва тайн­с­т­ве­нос­т­та на света. н­ито ед­но обяс­не­ние от фи­зи­чен за­кон не ни каз­ва как­во е гра­ви­та­ци­ята или за­що за­ко­нът е такъв. Но из­чер­п­ва­ща­та кар­т­на от закони, ед­на за­вър­ше­на теория, пра­ви яс­но да се разбере, че очак­ва­не­то за по­ве­че обяс­не­ние е всъщ­ност очак­ва­не за по-мал­ко при­със­т­вие на закони.

Щом ка­то ще има закони, то да­но те са по-малко, си каз­ва­ме ние, зас­та­на­ли пред при­ро­да­та с очи­ла­та на на­уч­но­то й представяне. Законите об­с­луж­ват всъщ­ност не ед­на ко­рен­на чо­веш­ка нужда, а ед­на кла­си­чес­ка за­пад­на пред­с­та­ва за “ло­гос”, кой­то е пос­ти­жим от мис­ле­не­то ка­то ос­но­ва на света. Веднъж пред­п­ри­ел из­кач­ва­не­то по пла­ни­на­та на науката, за­пад­ни­ят чо­век оце­ля­ва пос­то­ян­но чрез ус­пеш­ни­те стъп­ки в то­ва изкачване. Той не мо­же да се от­ка­же от науката, за­що­то то­ва зна­чи да се об­ре­че на свли­ча­не по сте­на­та и раз­би­ва­не в ос­но­ва­та й. Но след вся­ка стъп­ка на­го­ре за­пад­ни­ят чо­век се ог­леж­да за све­та и го пренамира, заб­ра­вяй­ки изкачването. Наистина то да­ва ви­со­чи­на на погледа, но кар­ти­на­та е ви­на­ги фраг­мен­тар­на и незавършена. На нея й лип­с­ва дев­с­т­ве­на­та чис­то­та и из­на­чал­на­та хар­мо­ния на жи­во­то възприятие.

Но как­во е жи­во­то възприятие, ако не от­но­во “описа­ние”? Наистина ние сме на­уче­ни да въз­п­ри­ема­ме не­ща­та от све­та ка­то имен­но тези, а не дру­ги неща, но дос­та­тъч­но чес­то в на­ше­то жи­во въз­п­ри­ятие се лее по­то­ка на пър­вич­ния не­опи­сан и не­обяс­нен свят. ко­га­то се рад­ва­ме на залеза, ние не го описваме, ни­то го обясняваме. Ние не си мис­лим за пре­чуп­ва­щи­те и раз­сейва­щи свет­ли­на­та свойс­т­ва на атмосферата. Когато слу­ша­ме с удо­вол­с­т­вие пе­сен­та на славея, ние не си мис­лим за та­зи пе­сен ка­то за би­оло­гич­на адаптация. Когато гле­да­ме ле­те­жа на орела, не си мис­лим за фун­к­ци­онал­ни­те обяс­не­ния на кри­ло­то му. Мисли от то­зи род раз­с­т­ройват ця­лос­т­но­то възприятие.

Ние, хората, подреждаме света с помощта на артефакти –  знаци, езици, оръдия, машини. Ар­те­фак­ти­те са аб­со­лют­но ни­щож­ни без нас. Без онези, ко­ито са съз­да­ли чис­ла­та и думите, те ня­мат ни­как­ъв смисъл. Нашата опо­ра –  чис­ла­та –  се оказ­ва оп­ря­на на са­ми­те нас. И да имат нещата, съз­да­де­ни от нас, сми­съл за ра­зум­ни същества, ид­ва­щи след нас, то­ва за нас ня­ма ни­ка­къв смисъл.

 

Перфектната оп­ре­де­ле­ност е въз­мож­на са­мо за чис­ти артефакти. Всяко дви­же­ние към по-ви­со­ка сте­пен на оп­ре­де­ле­ност  –  определяне, разчитане, измерване,  уточняване, е дви­же­ние към из­чис­т­ва­не на ар­те­фак­та от “при­ме­си” на естество, на жи­во възприятие. Абстрахирането, както е повтаряно много пъти, е умъртвяване. Ние мо­жем да по­лу­чим точ­ни­те ко­ор­ди­на­ти на частицата, но ще из­гу­бим на­пъл­но им­пул­са (дви­же­ни­ето й). Ние мо­жем да иден­ти­фи­ци­ра­ме ре­да на ба­зи­те в ДНК, но след ка­то я умъртвим. Ние мо­жем да оп­ре­де­лим ре­да на ре­ак­ци­ите при син­те­за на белтъци, но за­то­ва тряб­ва да го въз­п­ро­из­ве­дем на час­ти вън от клетката. Ние мо­жем да изо­ли­ра­ме иде­ален метър, ка­то раз­де­лим дъл­жи­на­та на ек­ва­то­ра на 40 000, но щом си нап­ра­вим то­чен ма­те­ри­ален ме­тър (ета­лон), той ве­че е погрешен. Идеалният, съ­вър­ше­ни­ят ар­те­факт е чо­веш­ко създание, ко­ето мо­же да съ­щес­т­ву­ва без или не­за­ви­си­мо от хар­ти­ята (метала, кристала, елек­т­рон­на­та па­мет), на ко­ято да го напишем. Но и ка­то та­къв той ви­на­ги е за­ви­сим от времето, ос­та­ря­ва и нак­рая по­тъ­ва в небитие. Ако дос­тиг­нем аб­со­лют­на­та ну­ла , спи­рат дви­же­ни­ята на ато­ми­те и ен­т­ро­пи­ята се анулира. Там ня­ма ни­как­во ма­те­ри­ал­но движение. Но аб­со­лют­на­та ну­ла от­но­во е иде­ал­на константа.

 

За да си мис­лим ре­ал­на пер­фек­т­на определеност, тряб­ва да си мис­лим не­що или процес, не­под­в­лас­т­ни на времето. Такова не­що или про­цес са един­с­т­ве­но ноуменални. Но щом е до­пус­ти­мо в но­уме­нал­ния свят да има веч­ни или ви­зи­ра­ни ка­то веч­ни (ко­ето по­ня­ко­га е ед­но и съ­що) неща, то има не­ясен смисъл, в кой­то Платоновите ейдо­си съществуват. В съ­щия сми­съл съ­щес­т­ву­ват и числата.

Перфектната оп­ре­де­ле­ност на “чис­ти­те по­ня­тия” и “чис­ти­те чис­ла” усил­ва ре­ал­на­та оп­ре­де­ле­ност на ем­пи­рич­ни­те по­ня­тия и чис­ла все­ки път, ко­га­то я про­еци­ра­ме вър­ху тях.

 

Културата е огромно натрупване на артефакти. Те носят смисловия живот на своите създатели. Не е чудно, че числата и думите в различни култури са различни. Според Шпенглер Аполоновото число е телесно и сетивно, докато Фаустовото е само мислима безкрайност.

Имануел Кант постулира обаче, че структурите на разума са вечни и не зависят не само от културите, но и дори от разумните същества.

Шпенглер чес­то се връ­ща към Кант с про­ти­во­ре­чи­ви и не­убе­ди­тел­ни преценки. Кант е за­па­ден мис­ли­тел и но­си съ­ща­та ду­ша ка­то Декарт или Лайбниц. Но той не е ис­то­ри­чен ка­то Фаустовската душа, той не е динамичен, а е статичен, уни­вер­са­лен ка­то “Аполоновец”.  Наистина той го­во­ри за без­к­райнос­т­та ка­то без­к­ра­ен стре­меж към Бог или без­к­рай­на де­ли­мост (проб­ле­ма­тич­на) на материята. Кант има обяс­не­ние на раз­ли­ка­та меж­ду Античност и Европа. Кантовото обяс­не­ние е и мое. Има кон­с­тант­ни фор­ми на чо­ве­ка (ина­че не мо­же да бъ­де). Има ево­лю­ция или скок от Античност към запад, но не две души. Има два ти­па душевност, ко­ито са съв­мес­ти­ми във вто­рия тип или в трети. Потвърждение: ма­те­ма­ти­за­ци­ите на Запада не от­ри­чат ев­к­ли­до­ва­та геометрия, а я развиват. Физиците на за­па­да не от­ри­чат ка­то не­съв­мес­ти­ма с тях­на­та ста­ти­ка­та на Архимед, а я приемат. Така те не раз­къс­ват Нютон и Айнщайн.

 

“Чистите кул­тур­ни фор­ми” (Аполонови, Фаустови), вре­ме­во фиксирани, са абстракция, ко­ято е не­из­беж­но неточна, ма­кар и мно­го силна. Затова “Питагорейска” и “Аристотелова” на­ука все пак са мис­ли­ми за­ед­но с “Коперникова” и “Дарвинова”.

Според Шпенглер ма­те­ма­ти­чес­ки­ят и въ­об­ще на­уч­ни­ят на­чин на мис­ле­не е правилен, убедителен, “ло­ги­чес­ки не­из­бе­жен” са­мо в слу­чай че на­пъл­но съ­от­ветс­т­ва на из­кон­но­то чув­с­т­во за жи­вот”. В про­ти­вен слу­чай той  невъзможен, ,нелеп, или, пред­по­чи­тай­ки на­шия …– ис­то­ри­чен на­чин из­раз –  “при­ми­ти­вен”…Ка­мен­на­та пос­т­рой­ка и на­уч­на­та сис­те­ма от­ри­чат жи­во­та.

 

Като Шпенглер можем да спрем тук с мисълта за неизчерпаемите сили на живота да подрежда и суетните ни претенции да установяваме “абсолютни” форми на реда.

 

 

ЛИТЕРАТУРА

 

Аристотел. Категории. С., 1992.

Витгенщайн, Л. Философски изследвания. В: Избрани произведения. С., 1989.

Кант, И. Критика на чистия разум. С., 1976.

Карнап, Р. Философские основания физики. М., 1950.

Койре, А. Очерки истории философской мысли. М., 1985.

Майр, Э. „Причина и следствие в биологии”. В: На пути к теоретической биологии, Т. 1. Пролгомены. М., 1970.

Николов, С. Философски проблеми на молекулната биология. С., 1977, с. 30.

Паскал, Б. „Окаяност на човека без Бога”. Мисли. С. ,1987.

Пуанкаре, А. О науке. М.,  1983.

Рьюз, М. Философия биологии. М., 1986.

Тимофеев–Ресовский, Н. „Генетика, эволюция и теоретическая биология”. – Природа, 1980, N9. 1980.

Файнман Р., Р. Лейтон, М. Сендс. Файнманови лекции по физика. Т., 3, С., 1976. с. 328).

Фейнман, Р. Характер физических законов. М., 1976.

Хаджиолов, А., П. Венков, Л. Ка­рагьо­зов. Структура и функция на гените. С., 1976. 76, 68).

Хегел, Г. Науката логика.С., 1966.

Шноль, С. Физикохимические факторы биологической эволюции. М., 1979,

Шпенглер, О. Залезът на Запада. “Лик”, 1994 (Ползвано е и руско издание: Шпенглер, О. Закат Европы. М.1992.

 

Ayer, A. “What is d Law of Nature?” In: Readings in the Philosophy of Science. N. Y., 1970.

Beckner, M. “Function and Teleology”. –  Boston Studies in the Philosophy of Science, Vol. 37, 1976.

Fischer, R. The Genetical Theory of Natural Selection. N. Y., 1958.

Hull, D. Philosophy of Biological Science. New Jersey, 1974.

Nagel, E. The Structure of Science. London, 1961.

Popper, K. Objective Knowledge. Oxford, 1973.

Sommerhoff, G. Anaiytical Biology. London, 1950.