Япония – на изток от Изтока

12 юли, 2012 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 5,00 out of 5)


  • Файлове за изтегляне
  • Japan 2

Япония – на изток от Изтока

Пристигане
Вече виждам източния бряг на Азия. Появява
се бялата лъкатушна линия на скалния бряг
и синият Тихи океан. А после идва островна
земя – зелени гори безкрай. Япония!
Излизам от Токио по магистралната арте-
рия, пътят, който свързва от хиляда години
Едо (Токио) и Осака по протежение на дъл-
гия остров Хоншу. Гледам Япония с широко
отворени очи! Зареждат се или по-точно се
преливат град след град и планина след пла-
нина. Бяло и зелено на фона на синьо есенно
небе. Градовете са досущ като Токио, със съ-
щия тип бели и сиви кубични бетонни форми,
нагъчкани с коли и фирмени надписи.
В един момент отдясно се очертава силует,
който ми взема дъха – познатия от снимки
вулканичен Фуджи, Фуджи-сан! Извисен беза-
пелационно над всичко конус със снежна шап-
ка.

Страната на изгрева
„Страната на Изгряващото Слънце“ звучи
светло-патетично и привличащо. Но това
име е дошло с чисто посочващо намерение.
B един момент китайците разбрали, че на
изток, откъдето изгрява слънцето, има
островна страна. Те нарекли тази страна
Джи-пен или Земята на изгрева. Японското
име е Ниппон.
Япония според преданието е създадена от
божествата Изанаги и Изанами. Японското
небесно семейство са носители на китайско-
то мъжко и женско начало Ин и Ян и обитават
небето. Те раждат безчислено множество
богове, между които богинята на слънцето
Аматерасу. Пра-семейната двойка пото-
пили инкрустирано копие в океана. Капките
от върха на копието направили Японските
острови Хоккайдо, Хоншу, Шикоку и Кюшу.

Храмове в Киото
В Киото има повече от триста храма на
двете религии: будизъм и шинто, съответ-
но джи и джинджа. Друг такъв град в света
няма. Някои от храмовете са просто вели-
колепни. Архитектурата им е китайска по
произход, но японците са я изпълнили пер-
фектно. Именно заради храмовете Киото
не е бомбардиран през Втората Световна
война от американците. Така са се запазили
и старите квартали с типичните японски
къщички. Но този прелестен стар Киото е
притиснат безмилостно от бетона на япон-
ската урбанизация, която е сковала по-голя-
мата част от оскъдната японска земя.
Начело на храмовата архитектура в Киото
са несравнимите Кинкакуджи („Златният
храм“), който е по-скоро павилион, единична
сграда над повърхността на езеро, дзен-хра-
мовете Гинкакуджи, или „Сребърният храм“,
Рьоанджи с прочутата каменна градина, и
Нандзенджи (един от най-големите дзен-ма-
настири). Шин-будизмът се гордее с двата
огромни храма -Западен и Източен Хонган-
джи. Така че свободните и хубави дни тук се
използват и за разглеждане на храмове.

В къщата за чайна церемония
Купувам сладки и рози за старата учителка
по чайна церемония, и за семейство Имаи, къ-
дето съм канен на гости. Посещавам малък
дом, в който е оборудвано помещение за ча-
но ю. Посреща ме възрастна жена с одухо-
творено лице и ведра усмивка. Домакинята
се покланя и ме въвежда: „Дозо“ (Заповядай-
те). Тя е облечена в строго кимоно с пищен
колан (оби) с възглавничка на гърба.
Стаята е празна, с висяща калиграфия и из-
рязано в пода огнище с гърне за гореща вода.
Тук цари ненакърним покой. Впечатлява ме
нишата в ъгъла, където стои единствено
едно цвете. На стената виси лист с таблица
йероглифи, представящи смисъла на чайна-
та церемония според нейния класик в Япония
Сенно Риккю от XV в. Над огнището, в което
тлеят дървени въглища, виси гърне, закаче-
но за тавана. В момента тече урок и има две
жени – ученички в кимона.
Кадзуко-сан се заема с обяснение на йе-
роглифите, а аз се чудя как да седя спо-
койно на колене, след което започва уро-
кът. Редът на приготвянето и пиенето
на чая между изучаващите церемонията
се определя от игра с карти с йероглифи.
Чайната церемония (Ча-но ю).
Обичаят на церемониалното пиене на чай
е дошъл в Япония от Корея и Китай. Сенно
Риккю прави акта на пиене на чай цялостна
форма на изкуство (са-до) чрез стилизиране
на маниера и етикета. По подобен начин са
кодифицирани в японски стил и традицион-
ната борба сумо, боя с меч кендо, поезията
хайку, театрите Но и Кабуки.
Първа цел на чайната церемония е да пречис-
ти сетивата и ума. За очите са предназначе-
ни висящият свитък и подредените цветя.
За носа са благовонията, за ушите – звукът
от горещата вода, за устата – вкусът на
чая, а за дланите и ходилата – правилността
на формите. Когато петте сетива бъдат
пречистени по този начин, то умът ще ста-
не чист от само себе си.
В чайната церемония се използва мачча, зелен
чай на прах от листата на специален храст.
Домакинът следва различни правила: разга-
ряне на огъня, прибавяне на гореща вода в
чаените купи, бъркане на чая със специална
метличка, докато се превърне в гъста пяна,
сервиране с поклон до земята, пиене.
Са-до има „четири сърца“: хармония, рес-
пект, чистота, мир. Това са принципите на
изкуството да се живее. Чайната церемония
е била събитие. Тя е срещала един-единствен
път в живота определени хора при опреде-
лени обстоятелства. Нейната тържестве-
ност изпъква на фона на тишината.

Гостуване в японско семейство
Отивам в къщата на Кокей Ери, будистки
скулптор, един от най-добрите в Япония,
чиито изложби са посещавани лично от им-
ператора. Фразите на етикета са задължи-
телни, а от чужденец се приемат с радостна
изненада. Седим тихо около кръглата ниска
маса.
А вратата се плъзва и се появява на колене
младеж с поднос. Отваря, изправя се, влиза,
отново сяда, обръща се назад, затваря вра-
тата. Обръща се към нас и се придвижва без-
шумно на колене към масата. Наблюдавам го
с интерес, но никой друг не му обръща внима-
ние. Идва до масата и забърква чай за всички
– зеления, гъст горчив чай за ча-но ю. Серви-
ра както си е на колене и след това излиза
така, както се е появил.
Работилницата на Ери е в самата къща. Виж-
даме негов студент да обработва статуя на
Буда. Наоколо е пълно със статуи на Буда и
на будистки светци.
Следващото ми посещение е при семейство
Имаи. Те живеят близо до Кадзуко-сан, също
в къща, и на входа ме посрещат усмихнати
Такако Имаи и нейният съпруг Йомио Имаи,
дзен-будист. Развеждат ме из къщата, коя-
то е доста просторна за японските мащаби.
Стая за чай, стая за медитация с висящи йе-
роглифи, сред които доминира кръг, оформен
с две движения на четката – символ на пус-
тотата и завършеността.
Ястието е суши. Супата се сервира заедно
с основното ядене – в случая бульон от соева
паста с късчета кромид и водорасли. Сала-
тата е… италианска: домати на кръгчета,
аспарагус, парчета яйца и рак. Питието е
саке, студено и горещо. Налива се от съседа
вдясно, като ти на свой ред наливаш на съсе-
да вляво от теб.

Японката
Ние сме в храма Дайтоку-джи. Всички седят
на колене на татамита, а аз – със скръстени
крака. В един момент празната стая се ос-
вежава – влиза асистентката по чайна цере-
мония. Съвършено изправена, в бяло кимоно,
с очертани до шарж черти на лицето. Черните й като кестени очи се въртят в подчер-
тан интерес заедно с кокетно намусване на
изрязаните устни.
Момичето седи на колене (японската поза
сейдза) и виждам очертанията на необикно-
вено изправен и оформен гръб, увенчан от ос-
три рамене, дълъг врат и малка глава с теж-
ка черна плитка до кръста. Кимоното e                         снежнобяло с широк зелен колан (оби).
Очите й се движат неуловимо леко. Погледът
е удивен и чист като на сърна, тя следи раз-
говора. Лицето е обърнато към събеседника.
Главата е леко наклонена и се откроява из-
ящна шия. Дъгите на веждите се повдигат и
се движат. Когато прави поклон, а поклони-
те тук са до земята, тя поставя двете си
длани на татамито пред себе си с изпънати
дълги пръсти, а главата се полага леко между
тях. Тялото се извива в плавна дъга и плит-
ката пада настрана. Това момиче притежава
вродено изящество, което няма нищо общо
с нашите западни представи за женска кра-
сота.

Фу джи-сан!
Разглеждам внушителния конус на вулкана
от Кавагучико, докато чакам автобуса. Ав-
тобусът ни вдига до началния пункт за ка-
терене на Фуджи, 5-та станция. Там има го-
лям хотел. Мястото е населено с туристи.
Настаняваме се на палатка близо до хотела.
Началото на пътя е алея на изток, почти хо-
ризонтална. Времето е тревожно облачно и
ветровито. Срещаме двама екипирани япо-
нци, които се връщат.
Сега е пълно мъртвило, но маршрутът не
е девствен. Нагоре се наслаждаваме на ис-
тинско изкачване по сняг, леко заледен, по
продължение на стотици метри. Стъпка по
стъпка, внимателно и настойчиво набираме
височина и се издигаме буквално в облаците,
които се стелят около нас, гонени на пориви
от вятъра.
Изкачването върви в добър ритъм. Дишане-
то става все по-трудно. Вятърът става все
по-студен. Фуджи-сан се очертава с неумо-
лими бели склонове и черни сенки на отвесни-
те места. Бляскавите сцени се редуват със
сиви талази и върхът си играе с нас играта
на криеница. Тук лошото време сякаш усилва
чувството за магичност на този неповто-
рим връх. Ням и задъхан, се взирам в танцу-
ващата мъгла и в мен тържествува тръпка-
та на откривателя.
На около 3500 м малка дървена шинтоистка
арка стои посред блестящия склон като вра-
та към небето. Разбира се, трябва да се мине
през нея, за да влезем в царството на япон-
ските богове. В 13 часа сме на върха – за пет
часа. Влизаме между два каменни лъва, които
пазят входа на шинтоистката обител. Ви-
сочината, която е изписана на циферблата, е
3750 м. Горе стена се точи по ръба и огражда
ред постройки. Търся свободно място и из-
лаз навътре, към кратера.
Тогава пред нас се разкрива великолепието
на Фуджи-сан. Виждам гигантския обръч на
ръба на кратера. Стоя на самия ръб и мога да
видя лъкатушещата линия между небе и сняг,
от време на време скривана от бягащи обла-
ци. В гърлото на кратера се спускат смра-
зяващи стени. Около върха няма нищо друго
освен синева – наситена и мразовита. Скло-
новете отляво и отдясно се спускат главо-
замайващо в развълнуваното облачно море.
Слизането ми се струва безкрайно дълго.
Слизаме от бялата планина и всяка стъпка
ме връща към зелената гора долу и синьо-
то езеро в далечината. Бях на магическия
Фуджи! Сънувах го мистично-бял на лунна                    светлина, а аз пълзя нагоре без сила и видим
край. Видях го във филм леден, враждебен и
смъртоносен, с бесен вятър, който хвърля
тялото във виелицата по склона и изцежда
силите.
През нощта се събуждам от странно чув-
ство за лекота. Излизам навън и виждам сър-
па на луната. Просветлява. Часовникът по-
казва 4:50. Сещам се, че наближава изгревът.
А тук, на Фуджи, той е особено красив. Няма
да е лошо да запечатам изгряващото слънце
на Япония именно тук. Отивам на терасата
до хотела. Първо проследявам пътя на луна-
та, а после изгряващото слънце се показва
над море от облаци. Слънцето е голямо и
оранжево, на бял фон, като японското знаме.
Планината се окъпва в светлина.

Гейша-парти (Одзашики)
Уреждането на гейша-парти (одзашики) е
много трудно, с контакти и доста пари.
Става въпрос не за туристическа атрак-
ция, а за истинско одзашики в специален дом
(очая-сан) в квартала Гион в Киото.
Компанията се събира в изискан ресторант,
където на гореща плоча печем филетата.
След вечерята се отправяме в квартала Гион
и влизаме попрегърбени през малка врата в
уютен дом. Посрещат ни красива гейша и
сбръчкана възрастна госпожа, която олице-
творява стопанка на очая-сан.
Въвеждат ни в чиста широка стая и ни на-
станяват около ниска дълга масичка. Серви-
рани са каничка със саке и японски сладкиши.
Срещу масата е издигнат малък подиум, а в
дъното му стои японския струнен инстру-
мент шамисен. До нас сядат силно грими-
рани млади момичета – майко. Те наливат
саке и повеждат лек разговор. На мен ми се
налага да ползвам преводач. Свободният раз-
говор се редува с малки невинни игри, които
завършват с наздравици. Но главното изпъл-
нение е танцът. Майко означава „танцуващо
момиче“. Едната девойка танцува, а другата
свири на шамисен. Танцът е странен за на-
шите представи. Движенията са доста бав-
ни, силно подчертани и елегантни в далеко-
източен стил.
На масата истинската гейша (гейко) е на по-
напреднала възраст (около 35 години), краси-
ва и елегантна. Тя е определено интелигентна
и доколкото разбирам – високо образована, а
жестовете й са перфектни. Времето минава
весело, а емоцията няма нищо общо с весел-
бата по балканските стандарти.
Клиентите на одзашики са японци и чужде-
нци от най-висшите кръгове. Цената на пар-
тито варира от 500 долара до 1000 и повече
долара на час.

Дзен: Отвъд живота и смъртта
Дзен е върхът на духовността в Далечния
изток – най-дълбоката, изчистена и извисена
форма на будизма. Дзен е сплав между индий-
ския будизъм и китайския ум, концентрирана
пряко в опита на просветлението (сатори)
– акта, с който Сидхарта Гаутама става
Буда. От приблизително шейсет години на-
сам на Запад именно тази форма на будизъм
предизвиква несекващи обяснения в множе-
ството книги за Дзен. Дзен е най-трудната
и непонятна не само за западния ум форма и
култура на духа, защото тя е отвъд всяка
форма и отвъд всяка култура. Той в сърцеви-
ната си излиза извън езика.
Дзен е не само цел на моето пътуване и прес-
той, а дълбок интерес от години и затова
съм готов да търпя разни несгоди, но да
навляза възможно най-дълбоко. Това е въз-
можно в най-висока степен именно тук, в Киото, най-вече в манастира Ханацоно. Тук е
срещата ми с „роши”, което означава дзен-
учител. Всеки манастир разполага с роши,
но все по-малко са истинските дзен-учите-
ли. Това беше моето истинско изживяване на
духа, което ще оставя несподелено и лично.

Гайджините – предизвикателство за
Япония
Гайджин значи не чуждестранец, а чужд чо-
век. Значението е отрицателно. Неутрално
е новото учтиво гайкокуджин (чуждестра-
нец). Днес японците ни наричат гайкокуджин,
но зад гърба ни обсъждат като гайджин. Из-
разът „гайджин-да” (нали е гайджин!) изразя-
ва, макар и да не извинява безцеремонното и
грубо навлизане в хармонизирания и подреден
с безбройни форми живот на японците.
Белите хора – едри, с дълги коси и сини очи,
брадясали, космати, нечисти и груби, били
от самото начало (XVI в.) отблъскващи за
японеца. Те донесли непоносими за Япония
обноски, огнестрелни оръжия, обезсмислящи
честната борба с мечове, и чужда религия.
Иеясу Токугава изгонил чужденците в първи-
те години на XVII в. и така изолирал страна-
та от останалия свят за два века и половина.
Вътрешно спокойствие и тотална изолация
от света. И до днес това усещане остава.

Автомати и хора
В Япония автоматите работят „като хора-
та“. Автомати за пари, автомати за биле-
ти, автомати за кафе и напитки, автомати
за бира, автомати за цигари, автомати за
снимки. Пускаш нужната монета, натискаш
нужния бутон и прибираш нужната стока. В
автобуса автомати обясняват маршрута и
изписват спирките. В метрото автомат на-
гласява спирането да е точно врата срещу
врата на перона.
Автоматите говорят. Тук телефоните на
улицата говорят с кукленски глас, подканяй-
ки те да пъхнеш карта, казвайки ти колко
импулса имаш, уведомявайки те за неосъ-
ществима връзка или грешен код. Накрая ти
благодарят и ти напомнят да си дръпнеш
картата. Всички фрази и жестове се илюс-
трират от анимация на японско момиче. Ав-
томатите в автобусите съобщават спир-
ките и връзките на японски и понякога на
английски.
Хората пък, на които се натъквам, работят
предимно автоматично и рядко творчески.
Това, което не влиза в ритуала на тяхното
задължение, не го правят. Но кое влиза в за-
дължението им, за чужденеца не е много ясно.
За близо 8 месеца в Япония виждам и изпит-
вам много неща. Западните ми представи
и понятия се оказват неадекватни за тази
страна. А навлизането в местните начини
на мислене е много трудно. Япония е турис-
тическа и реална. Туристическият поглед е
фасада, а реалното вникване е истинското
живеене с японците. Но няколко месеца са
твърде малко, за да проникне човек дълбоко
в най-загадъчния и най-банален цивилизован
остров.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.