ВРАТЦАТА – КАТЕРЕНЕ КЪМ РАЯ

10 август, 2019 | Публикувано в: Алпинизъм | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 5,00 out of 5)


  • Файлове за изтегляне

ВРАТЦАТА – КАТЕРЕНЕ КЪМ РАЯ

Крепост на божества

Вратцата е каньон с големи стени и шилести чуки. Проходът е само на километър от Враца. Елегантната линия на шосето към Згориград води бързо до мястото, което спира дъха. Вратцата е истински феномен и е един от най-големите варовикови катерачни масиви в Европа.

Да видиш това място вече е събитие. Да си представиш, че си на отвесите и да го поискаш, е навлизане, което се оказва и навлизане в себе си.

Край реката зелените поляни предлагат отдих, наслада и съзерцание на скални форми с мащаби отвъд привичните.

Първо се вижда скалната врата. Огромна бяла отвесна стена отдясно се издига направо от шосето. Отляво е кацнала масивната „Малката Вратца” – малка, защото шейсетметровото й тяло се гуши под доминиращия десен масив, а в дъното между двата се вие река Лева.

На завоя се извисява Централният ръб.

Погледът трудно го обхваща в небето, докато дъхът неволно е спрял. Началните му сто метра са надвесен бял варовик с черни петна. Следва шеметна двеста метрова дъга, назъбена от „жандарми”.

От небесния венец се спускат колосални контрафорси: Резньовете, Западен ръб, Централен ръб, Космонавти, Чайка. Те се начупват като светкавици, хвърлени от един гребен, който разполовява небето. Тези ребра делят масива на няколко части с няколко стени. Сипеи се спускат от подножието на стените до самото шосе. Няколко отделни масива във формите на начупени стени, чуки и кули, обрасли тук-таме с люляци, разнообразяват пейзажа. Откроява се съвършена кула с формата на кучешки зъб – масива Зъбът.

Крепост на божества.

Вратцата има и тъмно лице. Типични за мястото са бурите след обед, дори при най-хубаво време. Когато в долината задуха, горе на ръба вятърът а-ха да те издуха. Бързо се събират буреносни облаци.

В минутите пред буря чeрни гарвани се стрелкат около скалите.

Когато вятърът притихне и небето притъмнее, виждаш новото лице на масива. Тъмносиви облаци забулват зъберите. Завалява тихо, на капки, след това проливно и небето се превръща в безкрайна оловна маса, прорязвана от светкавици. Святка се, трещи и се лее, дъждът преминава в град.

 

За катерачите от няколко поколения насам Вратцата е тренировка, върховни емоции и постижения. Незабравими са вечерите край огъня и под звездите. Масивът е опитомяван десетилетия. Туровете за катерене са повече от 300. Някои са особено популярни поради красива линия и интересно катерене. Тези турове вече са оборудвани с изкуствени лепени клинове и анкерни болтове през няколко метра. Това прави от Малката Вратца и някои други турове катерачна градина.

Началата на маршрута навремето се отбелязваха с червени знаци. Тази практика е изоставена като неекологична. Сега информацията е в Интернет. Траекториите с номера и категории на трудност ориентират. Но най-точна е стоманената „линия”, очертана от забитите клинове. Николай Петков, Петко Тотев и други като тях не само са създавали турове, но са ги екипирали с нови клинове, за да станат удобни и безопасни за новите поколения. На българските и чуждите катерачи е даден чудесен сайт (www.climbingguidebg.com), и в този сайт може да се намери всичко и за Вратцата.

Лепените клинове свеждат катеренето до гимнастика, отстранявайки риска от опасни падания. За нагласата на алпиниста това е неприемливо, защото лишава изкачването от магията на риска, но така младите катерачи са спокойни да мислят само за трудността.

Или се тръгва на сериозен тур, или се тренира в „катерачната градина” на Малката Вратца и отсреща, вляво от Западния ръб.

В миналия век още нямаше сайтове, но имаше чудесна книжка – „гидовник”, която можеш да мушнеш в джоба на катерачната раница – схеми и описания на стотиците турове на Вратцата.

Тръпката на Стената

Има ситуации, в които попадаш непредвидено и тогава намираш Вратцата и себе си в странна светлина.

В тъмносиньото небе светят звездите, а ниско вдясно разпознавам светлините на Враца. Дори в тази неизвестност, в която сме се озовали, потръпвам от красотата на ръба на възприятието.

Някои хора в особено състояние при вида на такива скали усещат трепета, който ще ги вкара в опасна игра задълго. Те се захласват, оглеждат и преценяват възможни линии на изкачване. Вратът заболява неусетно, когато погледът се устремява нагоре, следвайки Централния ръб. Вдясно от него е изваяна с огледалния си отвес Централната стена.

Тя кара тези някои да занемеят и да замръзнат. Първият път, като я видях от шосето, реших, че е висока към 700 метра. Когато след година се изкачих на върха на 250-метровата кула на Западния ръб, видях Стената право пред мен и устата ми пресъхна. Осъзнах, че докато не се изкача по нея, няма да се чувствам свой тук, а не виждах начин. Пред мен се извисяваше безапелационно триста и петдесет метрово мраморно „огледало”, нашарено от няколко диагонални винкели.

Тази стена мачка самочувствието и влиза в съня. Тя се превръща в магичен фокус на мечти и домогвания. Ако мисленото й изкачване спира пред непреодолим пасаж, реалното не е още по силите.

Но силите са различни за всеки, а възможностите се развиват. Стената е изкачена за пръв път от два тима: на Енчо Петков (Тур „Народна Армия”) и на Георги Атанасов – Джиджи (тур „Винкелите”) през 1951 г.

В моя мозък са записани парчета на един филм за Вратцата, който превъртам десетилетия назад…

  1. 09. 1985. След като изкачваме досадния сипей подобно на мравки по пясъчна дюна, се екипираме и завързваме. Тръгвам нагоре пръв по сравнително леки плочи. Няма никакъв клин в продължение на четиридесет метра. После Тони ме сменя, много е техничен, и отново плоча след плоча. Следва дълъг отвесен винкел, който водя с удоволствие. Изнасяме се високо и панорамата се разширява. Отсреща е могъщото гористо тяло на Балкана, а долу са елегантните линии на шосето и реката.

Идва гладка петдесетметрова плоча с цепка, стигаща до тридесетия метър.

След нея стигаме площадка за почивка. Надолу „огледалото” е с обратен наклон и с шеметна дълбочина към дъното на каньона.

Следват два вертикални винкела един до друг, леко наклонени наляво. Тръгвам по десния. Озовавам се в гладка полукръгла кухина, в която не мога да намеря стъпки и се извивам като червей. Винкелът става все по-труден, но клинове има. Стигам до горе изцеден. Озовавам се на неудобно шило в края. Нагоре стената продължава, но краят изглежда близо. Прехвърлям се отляво, увисвам над бездната, опрян на някакво малко корнизче и омотавам част от въжето около издатъка. Тони тръгва от другия край, появява се след двайсет минути изтощен: „Как го изведе това?”, почива малко и продължава нагоре. След още едно въже (40 м) стената свършва.

Спускаме се по отвесен парапет и дълъг сипей в полуздрач и след час седим в ресторанта.

Вече гледам Стената с други очи.

Изкачването значи оцеляване

Когато навлезеш в ритъм, катеренето става танц. Когато навлезеш в тура, вече се бориш за оцеляване.

Ръцете водят според микрорелефа, а краката изнасят тялото, изтръгвайки го от гравитацията. Плоча с малки хватки и стъпки, понякога щедър „джоб”, външни и вътрешни ръбове  („винкели”), всевъзможни цепки, надвесени пасажи с ръждясали клинове. Стъпваш на сантиметрово прагче, коляното се свива се изправя мощно, изнасяйки цялата тежест. Завзет е още половин метър. Лявата ръка се плъзга и намира опора, сега левият крак може да се постави над десния, на върха на еспадрилата.

Ориентир е следващият клин, забит някога от първите преминали оттук. Когато клинът влезе в обхват, откачваш примка с два карабинера от катерачната седалка, окачваш я на клина, а после придърпва въжето, което идва отдолу от ръцете на партньора, и  го прокарваш през примката. Имаш още една осигурителна точка. На нея можеш да „друснеш”, ако в следващите метри се откъснеш.

Така танцуваш по тънката линия на оцеляването, което съвпада с изкачването. Турът се превръща в игра на живот.  Ти оживяваш, само ако си в линията и ако се държиш – в посока нагоре или надолу, но често нагоре е по-лесно от надолу. Оставаш жив, само ако изкачиш тура и/или слезеш от него цял. А за това трябва да изминеш правилната линия.

Турът по стените на Враца е варовикова линия, която се следва внимателно и докрай, за да се изиграе поредната партия от играта изкачване.

Слънцето залепва устните, а следобед може да се извие буря. Дъждът пронизва без възможност за прикритие и за нула време намокря до кости. Чакаш свит на тераска или във висящо положение, и се молиш поне да не те тресне гръм, както си накачен с железария. Но лошото тепърва предстои – скалата е мокра и еспадрилите не държат. Налага се аварийно слизане или мъчително довършване на тура, ако си много високо.

 

След слизане се разполагаме по външните маси на Алпийския дом и бирата е благодат, а партньорите проследяват отдолу преминатата линия.

 

Вратцата не може да бъде „покорена”, по-скоро тя покорява, но с всеки пореден опит допуска по-навътре в себе си. Заедно с това катерачът навлиза все по-навътре в себе си, надмогва страховете си и се освобождава. Умът се прояснява и контролът над себе си расте. Трудното става по-лесно, но се очертават нови и все по-трудни проекти.

Когато нещата се объркат

 

В тази тревожна нощ животът не е гарантиран, но остава магията на Вратцата.  Късно след полунощ се връщаме, а сме тръгнали вчера по обед.

„Беше катерене към рая, а сега е слизане към ада” – формулирам мислено ситуацията. Ние сме все още високо, на около половин километър от дъното на каньона, дърветата, Алпийския дом и ресторанта „Чайка” с басейна, който примамливо блестеше под нас през цялото дълго изкачване по едноименния ръб.

Дългият тур и проливният дъжд проточват катеренето до мрак, пътят за връщане не се вижда. Промъкването води в отвесен улей. И когато вече няма връщане назад, изниква ниша в стената, от която отлетяват два бухала.

Докато лежа на земята и треперя от студ, през ума ми пробягват сцени от вчерашното изкачване.

Надвесена плоча нагоре вляво и класическа  дюлферова цепка вдясно. Турът е по цепката. Катеря на „дюлфер”– опън с пръсти в цепката и натиск с крака в плочата.

Небето притъмнява, дъжд закапва едро и настойчиво, стрелка се като пелена пред панорамата, святка се и гърми. Дъждът се превръща в град и прониква сякаш през кожата. По вдлъбнатините на стената текат ручейчета.

След половин час релефите отново се очертават, но скалите са мокри.

Когато стигаме до широката площадка на края на тура, вече притъмнява. За да се избегне опасно нощно слизане, или оставаш горе до сутринта, или търсиш път е през гребена на Централната стена към пътеката отвъд. Катери се на светлината на челника по коварни стенички, докато става невъзможно.

Сега остава варианта на слизането по стената. Следва лутане в търсене на изхода към сипея. Става почти отвесно и продължаваме на рапели – спускания на двойно въже, окачено на забит клин, дърво или скална форма. Лъчът на челника осветява няколко метра и се стопява. Смътните очертания на скалите не показват дъното с очаквания спасителен сипей.

Има надвесени прагове, в които спускането е „на камбана”. Следват кратки сипеи, отвеси и надвеси, един изхвърля настрани. Намираме ново дърво, този път единствено по терена и доста тънко. Все пак ще издържи още един рапел. Бездната привлича както с надежда за дъно, така и с бездънността си. Няма връщане назад след такива надвеси.

Рано сутринта опитът за измъкване продължава, но няма шанс. Нямаме клинове, за да окачим рапелите. Вися на въжето през протриващото устройство „реверсо” и се спускам на тласъци. Релефът е жлеб в отвесна компактна стена.

Точно в момента, в който виждам фаталната рана на прорязаното при спускането въже, отдолу идват нашите спътници от вчера – Васко и Стоян. Те са по сипея, аз викам, за да привлека вниманието им и скоро те се катерят към нас.

Така с тяхна помощ слизаме с дълги рапели до сипея, а после по сипея до Алпийския дом и до задължителната бира. Дъждът отново ни намокря до кости, но вече съвсем безопасно.

Смисъл?

 

„Едно изкачване е свършило, когато си лапнал бирата”, казваше Мишо Кръстев, а ние го слушахме с респект. Тогава (1983 г.)  той беше национал и се готвеше за Еверест, а ние започвахме тази опасна игра катерене, която те въвлича във все нови и нови ходове  и може да струва живота.

За какво е цялото това усилие, след като насладата идва пак долу?

(А за какво е усилието на живота, щом и той свършва).

Изписани са тонове мастило. Върховна е фразата на Джордж Мелъри, оставил костите си на Еверест през 1924.

„Why Everest”?

„Becаuse it’s there!”, „Защото съществува”.

Катеренето е игра като самия живот. Катеренето е безсмислено, но на дъното и животът е такъв. Хората се любят, пият и пеят без цел извън тръпката. Животът е безусловна, макар и крехка реалност отвъд всякакъв смисъл. Има всевъзможни смисли, само доколкото животът е налице. Животът оформя смислите по своя форма, а тя е усилието да превъзмогваш смъртта. Истински е животът на ръба на бездната, между входовете за Рая и за Ада. Катеренето изправя и пред двете врати и хвърля от еуфория към ужас.

Митовете рисуват рая в небето, а ада в подземията. Тук ад и рай са навсякъде, защото са в нашия мозък, устроен така, че да впряга тялото в усилия за оцеляване. Навярно се развива зависимост от адреналина – хормонът на битката. Но хората търсят битка, защото са я загубили.

Всички ние, съществата в този свят, които пълзим, пъплим, ходим и летим, живеем най-пълно, когато воюваме за ново парче живот, напирайки срещу реката на времето, която накрая ни повлича.

Този филм няма начало и край, всичко в него се преплита, накъсва и повтаря, а играта катерене продължава и навлиза в нови и нови сфери. Играта с усилието да изтръгнеш живот от смъртта не може да свърши, докато си жив.

 

Затова, като великолепна вертикална арена на качествен живот Вратцата ще изпълва сърцата, сънищата и усилията на нови и нови поколения.

Коментирайте