Виждането – синтез на зрим свят

14 юни, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 4,00 out of 5)


Abstract

Seeing is not just a presentation, representation and chain of representations. Seeing is not just an information processing.

Seeing is a synthesis of a visual world.

This explanation could be taken as a new variant of ‘constructivism’. Actually, it is a Theory of synthesis. All life process is a synthesis – re-synthesis of a living form, which spontaneously destroys itself as a natural process of entropy increasing.

To see is:

A) – a phase of the living process, a function of the body (the brain).

b) – a moment of the re-synthesis of the perceptive world.

We see not just what is actually before us, but what we expect to see from our life experience. Our memories and habits act as predictions, which we test and correct as we see.

Keywords:

Seeing, perception, brain, mind, life, synthesis

Ключови думи7

Виждане, възприятие, мозък, ум, синтез

Виждането – функция и светуване

„Отваряме очи и в нас нахлуват цветовете и формите на видимия свят.“

Усещането за нахлуване на света без наше участие е усещане за безсъзнателната работа на тялото, без която нищо от средата не може да ‘нахлуе’, камо ли да се разпознае.

  1. Архитектура на визуалния кортекс.

Зрителният апарат е най-сложната позната органична система в човешкото тяло. Тя е описана подробно в резултат на повече от век наблюдения и теоретизиране.

Тук темата е процесът на виждане.

  1. „Защо нещата изглеждат така?“ – класически теории за виждането.

Използвам израз от пространната систематизация на науката за виждането, направена от Стивън Палмър (Palmer 1999). Палмър представя отговорите на този въпрос в четири опозиционни направления.

1. Среда–организъм: „Защото светът е така.“ (гещалтизъм, Kofka).

Алтернативни отговори: „Защото ние сме така устроени.“. „Защото визуалната нервна система е така както е.“.

2. Емпиризъм–нативизъм: „Перцепциите са цялости от елементи – усещания. Те се слепват чрез асоциациите по време и пространство в миналите опити.“ (емпиризъм).

„Защото сме се научили да виждаме така.“ (нативизъм). Всички видове се учат чрез опит и еволюция и не започваме от tabula rasa.

3. Атомизъм–холизъм. „Възприятието на цялата област може да се определи чрез събиране на единици визуален опит.“ (атомизъм). „Свойствата на цялата картина превъзхождат сумата от части.“ (холизъм).

4. Интроспекция–поведение: „Нещата изглеждат така.“ (интроспекция). „Какво виждането ни позволява да правим? (бихевиоризъм) .“.

Четири са основните теории за виждането: структурализъм, гещалтизъм, екологична оптика, конструктивизъм (смес между трите). Техните автори се подреждат във времето след 1850 г. така: Хелмхолц – Вунд – Титчер – Кьолер – Кофка – Брунсуик – Гибсън – Рок – Грегъри – Хохберг (края на 20 век).

Емпиристки структурализъм.

Това е ранен подход, базиран върху британския емпиризъм. Съществуват ‘сензорни атоми’ – елементи на опита. Визуалните опити се мислят като възникващи по памет от други сензорни модалности чрез обобщение. Аналогия от химията: перцепциите са цялости от елементи – усещания. Те се слепват чрез асоциациите по време и пространство в миналите опити (ibid., 50).

  1. Гещалтизъм.

Гещалтистите Max Wertheimer, Wolfgang Köhler и Kurt Kofka отхвърлят структурализма. (Аналогично немските метафизици отхвърлят английския емпиризъм.)

Гещалт-психологията е холизъм. Възприятието се оформя от цялости – ‘gestalt’. Няма локални сензорни атоми. „Цялото е различно от сумата на своите части.“ – възприятието има цялостна форма. Перцептуалната организация не изисква учене в опит, а възниква от взаимодействие на мозъчни структури със стимули. Опитът не играе доминантна роля. Ненаучените процеси са доминантни. Психологическият перцептивен опит е структурно същия като (изоморфичен на) подлежащия психологически (мозъчен) гещалт.

  1. Опозицията емпиризъм–холизъм е неадекватна.

Тук развиваната позиция сякаш подкрепя гещалтизма като холизъм срещу емпиризма като структурализъм. Но тази опозиция не е необходима. Несъмнената цялост на зримите форми в потока на виждането може да се съгласува с емпиризма, но отвъд опозицията ‘структурализъм–холизъм’. Структурата е не на зримата квалия, а на зрителния апарат.

Цялата картина е различна от своите части по пространствен (времеви) ред. Това се обяснява не от изначален холизъм, а от реда, от смислеността, от реалната отнесеност на феномените към един органично цялостен свят. Емерджентните свойства са свойства на жива форма (жизнен процес). Възприятието е смислено подреждане, синтез на форма.

И двете теоретични направления се развиват в рамките на коренната опозиция субект–обект и съответната опозиция стимул–реакция.

  1. Гибсън и опозицията ‘физичен свят–психичен образ’.

Джеймз Гибсън, един от ключовите теоретици и експериментатори в науката за виждането, пише: „Зрителното поле на едно животно, както ще използвам термина, е сегментът от окръжаващата светлина, който може да се регистрира от очната система. Зрителното поле, за разлика от окръжаващия ред, е ограничено; то е вид образец от цяла сфера… отделните полета на двете очи се наслагват отпред.“ (ibid., 111).

„Целта на виждането, както ще аргументирам, е да осъзнаем окръжението, окръжаващата среда, не просто полето пред очите. Окръжаващата информация е винаги налична за всеки наблюдател, който си обърне главата.“ (ibid., 112–113).

Постановки на Гибсън са използвани за разработка на информационната парадигма за зрението (David Marr). Смисълът на Гибсъновото обяснение е различен, но той остава в рамките на информационната постановка и на дуалността свят–възприятие.

В отговор трябва да се отбележи: Светлинните вълни не са информация, а енергия. Те могат да се опишат като информация.

  1. ‘От двумерен образ на ретината към тримерен образ’.

Джеймз Гибсън разработва позицията на прякото възприятие (direct perception) срещу позицията на преобразуването на тримерната информация в двумерна в ретината и обратното възстановяване на тримерността в зрителния анализатор. Въпреки авторитета на Гибсъновата теория, прякото възприятие не се приема. Нагласата към обект–субектния поток и ‘информационното процесиране’ (information processing) остава доминантна.

Какво представлява въпросното преобразуване?

Окото е аналогично на ‘камера обскура’ – прототип на фотоапарата. Двумерен образ на триизмерния свят се получава, ако поставим тесен отвор на някакво разстояние срещу екран или друга двуизмерна плоскост вътре в тъмна кутия. Тъй като фотоните летят по прави линии, всяка точка на попадане на светлина съответства на точка от обекта. Така се получава еднозначно съответствие на точка срещу точка и като цяло образ. Това е ‘перспективна или полярна проекция’. За ясен образ отворът трябва да е много малък – 0.4 мм. Лещите са решение на проблема. Те фокусират светлината в една точка – от всяка точка на оригинала се излъчват лъчи, които лещата събира само в една точка на плоскостта в камерата. Така се получава орфографична проекция. Лъчите вървят успоредно от точки на обекта към точки на плоскостта. Дълбочината се игнорира.

Окото силно съответства на този модел. Ретината е аналогична на кадъра или матрицата – обратната стена на отвора. От тук идва очевидното положение, че образът на ретината е двумерен.

Тогава изниква въпросът: Как двумерният образ на ретината се превръща в тримерен образ на видимия обект?

  1. „Оптичните образи отразяват геометричните свойства.“

Когнитивната наука за виждането се фокусира във формулировката:

Виждането е презентация на обективния свят. „Трябва да е налице съответствие между геометричните свойства на обектите и светлината, която влиза в окото.“

Външният свят има три пространствени направления. Обектите се илюминират – окъпват в светлина. Фотоните попадат в очите и оформят двуизмерен, обърнат на 180 градуса образ.

Обектът е периферен стимул. Образът на ретината е централен стимул. Триизмерен обект става източник на двуизмерен образ. Двуизмерен образ става източник за триизмерно възприятие.

Така в когнитивната схема възприятието извършва чудото да възпроизведе един независим свят, като развие образа ‘от субективно и двумерно състояние’ към ‘обективно и тримерно’. Вторият преход е неясен физиологично и неопределен геометрично.

  1. Проблемът за обръщането (Inverse problem).

Как да преминем обратно от оптичните образи на сцената към познанието на обектите, които са ги предизвикали?

Математическото отношение между средата и проективния образ не е симетрично. То върви от триизмерно към двуизмерно и има добре определена функция: една точка срещу една точка.

Обратното движение от образа към реалността – от две измерения към три – не е добре определена функция. Това е проблем, който се решава от мозъка. Иначе възприятието е невъзможно.

Виждането значи е евристичен процес.

  1. Тримерен свят – синтетична феноменална форма.

Проблемът е добре изказуем като проблем за синтез съгласно развиваната тук теория. Ние не ре-конструираме независими триизмерни обекти, а (ре)синтезираме един триизмерен свят срещу спонтанното му разпадане.

Защо светът е триизмерен? Защото така – няма теоретичен начин да изведем триизмерността, както и цвета. Нашето тяло е първата триизмерна форма, от която се ‘реконструира’ триизмерен свят.

  1. Гибсън – динамичен оптичен ред.

Dinamic AOA, optical flow. Джеймз Гибсън пробива отвъд позицията на статичното виждане и изкуствените условия на възприятието и го вижда в естествена динамична цялост. Перцепциите се развиват в подвижния организъм: търсене на храна, вода, подслон.

Същата оптична информация, която определя природата на средата, също определя траекторията на наблюдателя през нея. Гибсън игнорира ‘трансформацията’ от двуизмерен към триизмерен образ. Зрящите същества нямат такъв проблем, защото се движат в средата, а не стоят срещу някакъв обект на зрително възприятие, проектиран двумерно.

  1. Тримерната визия е синтез.

Тримерната визия може да се обясни като синтез. За това се изисква ясно различаване на виждане като феномен и зрителен процес като функция на зрителния апарат. ‘Ние’ не отразяваме света отвън, а ‘нашият мозък’ трансформира импулсите от окото.

Визуалната динамична картина се синтезира като реалност, а не като образ на реалност. А на ниво зрителен апарат наблюдаваме сложна верига от трансформации на информация (енергия).

Наблюдението на зрителния апарат е несъизмеримо с феномена виждане.

  1. Дълбочината не се постига с ‘ключове’ и не е самостоятелно измерение.

Традиционно в психологията се постулират ‘ключове’, с които се възстановява липсващата в ретината зрителна дълбочина. Гибсън опонира: „Трудността е, че нито един от тестовете, базирани върху ключове за дълбочина не предвижда успеха или неуспеха на един трениращ за пилот… Приетата теория за възприемане на дълбочината не работеше… Аз започнах да подозирам, че традиционният списък от ключове за дълбочина е неадекватен. И накрая стигнах до убеждението, че цялата теория за възприятието на дълбочината е невярна.

Аз предложих нова теория в книга, което нарекох Видимият свят (The Visual World, Gibson 1950). Разработих „възможността да не съществува буквално такова нещо като перцепция на пространство без перцепция на непрекъсната фонова повърхност. Аз нарекох това ground theory на пространствено възприятие, за да я отлича от air theory, въздушната теория, която лежеше в основата на стария подход. Идеята беше, че светът се състои от базисна повърхност с прилежащи повърхности, а не от тела в празно пространство. Характерът на визуалния свят беше даден не от обектите, а от фона на обектите. Дори пространството на пилота на самолет, както казах, е определено от земната повърхност и хоризонтът на земята, а не от въздуха, през който той лети. Понятието за пространство с три измерения – дименсиите на Декартовата координатна система, е голяма конвенция за математиците, писах аз, но е абстракция, която има много малко общо с действителното възприятие.

Ще опиша ground theory като теория на layout от повърхности. Под layout аз разбирам отношенията на повърхностите към земната повърхност и между тях, техният аранжимент. Той включва и места и обекти, заедно с други черти. Теорията утвърждава, че перцепцията на повърхности е пряка. Това означава, че перцепцията не започва с възприемане на дву-измерна форма. Следователно, няма специален вид перцепция, наречен дълбочинна перцепция, и третото измерение не е загубено в ретиналния образ, защото то не е изначално в средата. Този термин е свободен. Ако дълбочина означава дименсията на един обект, която върви заедно с височина и ширина, няма нищо такова специално. Височината става дълбочина, когато обектът се гледа отгоре, и ширината става дълбочина, когато обектът се гледа отстрани. Ако дълбочината означава дистанция от тук, тогава тя включва себе-възприемане и е постоянно променлива, докато наблюдателят се движи. Теорията на дълбочинното възприятие е базирана върху объркване и е затвърдена от погрешността на ретиналната картина.“ (Gibson 1986, 148).

  1. Отстраняване на геометричните оси.

Отстраняването на ‘третото измерение’ е изумително смела постановка. Гибсън насочва обяснението на виждането от статична абстрактна геометрия към динамична реална реконструкция. Ретината не проецира тримерност в двумерност, а адекватно рисува динамична двумерна картина.

Наистина при движение реалният брой на измеренията губи смисъл – трите абстрактни оси x, w, z ‘се движат’, сменят и в крайна сметка не са функционална координатна система за ориентация в пространството. Те са ефективни в покой и равномерно праволинейно движение – изключения, а не обичайни състояния.

  1. Дълбочината е проекция на телесната дименсия ‘напред–назад’.

Има ле все пак трето визуално измерение?

Нека отбележим, че трите измерения са само модел, виртуална геометрична проекция. Хората реално никога не виждат три оси, в чиято мрежа възприемат.

Построявайки тримерна геометрична координатна система, ние не можем да сме сигурни, че изразяваме обективна структура. В реалното телесно движение няма смисъл дефинирането на статични координати – тялото се движи и така оцелява. Важни са реалните съпоставености и динамики с база земната повърхност, а не координатите. И в самата физична теория на движението се отхвърля понятието за абсолютно положение на обект в пространство.

Земната повърхност все пак е повърхност за живото тяло и именно то трябва да е „реалната база”. Защо всички геометрии описват свят с три измерения? Фактът, че ‘дълбочината’ става ширина или дължина, когато се обърнем, не отменя необратимото ‘напред’ – оста на зрителното поле. Ние се движим напред и очите гледат напред. Вероятно за същества с въртящи се във всички посоки очи ‘напред’ няма реален смисъл. Асиметрията на ‘напред–назад’ за животните е асиметрията на главата, която е ‘отпред’ и на очите, които са ‘отпред на главата’. Това не е абсолютно – има животни с очи, които се движат във всички посоки. Краката също са разположени така, че да движат тялото в една посока – напред и по-рядко назад. Но има животни (раците), които се движат във всички посоки, особено във водна среда.

Значи ‘напред’ не е универсално биологично направление.

  1. Дълбочината е динамична и неконстантна.

А дали във всяка посока, в която се насочва, всяко око не вижда една дълбочина? Ако това е така, дълбочината не е геометрично измерение, а само анатомичен вектор.

Във всеки случай, постигането на ‘дълбочината’ става винаги с движение и с помощта на всички сетива. И тя не е константна дименсия. ‘Дълбочината’ следователно е необяснима от статичната позиция, в която класическата философия и наука си представя един субект, застанал срещу обектите.

  1. Гибсъновото разбиране се ‘превежда’ в информационно.

Чуждо е разбирането на Гибсън за традицията на репрезентационизма, философията на познанието и когнитивната парадигма. Но то е приемано и ‘превеждано’ в контекста на тази традиция. Стивън Палмър коментира: „За съжаление, дори Гибсъновият брилянтен анализ на информацията, налична в динамичната АОА среща трудност относно фундаменталната недетерминираност на откриването на реалната (3-D) информация за света от плоските (2-D) образи на ретината – inversе problem. Правен е опит за решаване на инверсния проблем чрез добавяне на времево направление. Но чисто оптичната информация не дава дълбочината.“ (Palmer 1999, 55).

Палмър не прави и опит за промяна на постановката, а разглежда ‘брилянтния анализ на Гибсън’ от позиция на ‘инверсния проблем’, какъвто не съществува за Гибсън.

  1. Авторадиография – групи клетки в кортекса ‘изобразяват’ форми.

Група учени от Харвард постигат визуализация на образ върху мрежа от корови клетки. Животното е инжектирано с радиоактивна субстанция – захар или 2-деоксиглюкоза. Тя се акумулира от невроните. След инжектиране на химикала на животното е показан визуален стимул – серия вертикални линии. В този момент радиоактивната захар се акумулира най-бързо в клетките, които се възбуждат най-силно. Животното се жертва и тънки срезове от мозъчна тъкан се полагат върху фотохартия, чувствителна към радиоактивността. Получава се картина, показваща пространственото разпределение на хиляди клетки, активирани от този образ. Кортикалните клетки са тъмни, ако са силно активни, докато се виждат вертикални линии. Наблюдават се вертикални ивици на горно и долно ниво в кортекса. (Hubel, Wiesel, Stryker 1977)

Този забележителен експеримент не говори за или против презентацията и синтеза, но пасва на нагласата за виждането като отразяване. Все пак мрежата от възбудени клетки е синтез, а не някакво копиране на формата.

  1. Конструктивизъм – „зрението е конструкция”.

‘Конструктивизъм’ е общо име за серия обяснителни позиции, проследима от края на 19 век до днес. Конструктивистите отчитат факта, че нашата визуална система успява да стигне до правилни решения с висока регулярност. Повечето теоретици допускат информация извън ретината.

Съвременният конструктивизъм е теория за вътрешните механизми на възприятие.

Глобалните възприятия са конструирани от локална информация. Признава се важността на емерджентни свойства като линии, ръбове, ъгли и даже цели фигури, както са защитени от гещалтизма.

Несъзнателно заключаване. Херман фон Хелмхолц – физик, математик, психолог, съвременник на Вунд и структуралистите, е автор на изследвания по зрително възприятие, публикувани в Treatise of Physiological Optics, (Helmholz 1867). Хелмхолц твърди, че възприятието зависи от процес на несъзнателно заключаване. Между оптична информация от ретината и перцептуално познание има празнина. Тя се запълва от Хелмхолц с понятието за ‘скрити заключения’ и конюнкция с ретиналните образи. Визията изисква процес на заключаване, аналогично на логическото следване.

Това заключаване превръща двуизмерния образ в триизмерна перцепция. Този процес е несъзнателен. Ричард Грегъри (Visual inference, Gregory 1970), Джулиан Хохбърг (Hochberg 1964) и Ъруин Рок (Rock 1983) модернизират идеите на Хелмхолц.

Според Хелмхолц се извършва интерпретация как най-вероятно стоят нещата във физичния свят на базата на ретиналната информация на принципа на правдоподобието (likelihood principle). Визуалната система строи хипотези. Този принцип е противопоставян на гещалтния принцип на ‘Prägnanz’ (принцип на минимума), който твърди, че база за селекция между възможните интерпретации е ‘простотата’ на алтернативите (Pomeranz, Kubovy, 1986).

Възприемането на пресечени кръг и квадрат като квадрат зад кръг, а не на ¾ кръг до квадрата се обяснява чрез конструктивисткия likehood принцип (принцип на правдоподобието). Той е резултат от факта, че ‘квадрат зад кръг’ е много по-правдоподобно от ‘¾ кръг, точно положен до цял квадрат’.

Евристична интерпретация. Визуалната система трансцендира наличната оптична информация чрез имплициране на силно приемливи заключения относно природата на средата и условията, при които тя се вижда. Те се комбинират със сетивните данни и резултират в евристичен интерпретативен процес. Визуалната система заключава.

Ако заключенията са погрешни, се получават визуални илюзии.

Скритите заключения са много и варират.

  1. ‘Правдоподобието’ и ‘простотата’ са форми на ре-синтез.

Обяснение. Изборът на интерпретация е акт, момент от жизнен процес, който е насочен към ре-синтез: ориентация, нахранване, подслон, защита и т. н. Разбира се, колкото по-вярна е интерпретацията, по-вероятен е ре-синтезът. Затова ние заключаваме по ‘максимален опит’ за формите в света. Формите в света не съдържат съчетания от квадрат и ¾ кръг, а по-скоро кръг зад квадрат. Хелмхолц е прав, но не е нужно да се постулира likehood prinziple – принципът е на получената от опита представа, спомен-предвиждане за светова форма.

В подобен смисъл Рудолфо Линас (I of the Vortex,  Llinas 1990) използва „предикцията” във възприятието, като я издига дори до „основна функция на мозъка”. Възприятието (виждането) е резултат от сравнение между предходна и актуална репрезентация (ibid., 23)..

В мои термини сравнението е проекция, която среща презентация и разликата е остатъкът – налице е синтез на копие от стара презентация, което се налага върху усещанията и е ингредиент на възприятието.

Без предикция новото не се възприема или тепърва се възприема. С неправилна предикация се получава грешка при пробата е новата перцепция извиква нова от складираните презентации. Т.е налице е многократен трансфер отвън навътре и отвътре навън, докато се отъждествят и с това анулират потенциалите и се изпрати еднозначен сигнал за действие (ibidem). Сравнението е значи „напасване” – стъпков синтез на правилното решение чрез права и обратна връзка

‘Принципът на синтеза’ е: синтез с максимален ре-синтез на многократно налична, запомнена форма, която се е оказала вярна.

  1. Зрителните илюзии имат смисъл на ре-синтези на минал опит.

Миналият опит така оформя или ‘деформира’ възприятието, че ние попадаме в илюзии. Тези илюзии не са систематични грешки, а синтези във вярна посока, ре-синтези на многократни минали перцепции. Те са смислени форми, които правят виждането по-икономично, лесно и ефективно.

Ние виждаме в перспектива как размерите на обектите намаляват по ‘осите’ на перспективата напред. Е ли това илюзия?

Разбира се, това е илюзия, щом при измерване ‘намаляващите обекти’ са еднакви по размер или по-големи.

Но това е смислена форма на възприятие, защото проецира едно клонящо към безкрайност разстояние в ограничения двумерен фронт на зрителното поле – като намаляващи размери. Освен това колкото са по-далеч, обектите в перцепцията като по-малки са повече и така имаме широка картина на далечно разстояние. Илюзиите се коригират с опита на движението на тялото. Истинските размери се узнават отблизо, при контакт с повече сетива и със самото тяло. Градиентът на намаляване се възприема като коефициент на компенсаторно увеличаване на видимите размери. Това не е точно ‘заключаване’, а проекция от минал опит.

Атракцията към ре-синтез на живата форма обяснява невероятното смесване между ‘илюзорно’ и ‘истинско’ зрително възприятие. Самото противопоставяне на ‘истина’ и ‘илюзия’ няма смисъл във възприятието, ако трябва да застанем на по-обща позиция за жизнения смисъл на перцепцията.

  1. Мозъкът се настройва да вижда, каквото вижда, а не го получава пасивно.

Запазването на следите от зрителните форми и налагането на минали образи върху сегашните (ре-синтез) многократно опростява зрителната активност. Фактически ние виждаме само схематично, а основното съдържание на визията е проекция от минал перцептивен опит.

В актуалното виждане мозъкът не изчислява цялата налична информация, а само актуалните променливи. Всичко останало той знае от минал опит. Компютърната програма би изчислявала, вместо ‘да приеме за почти сигурно’, че и сега нещата са както преди.

  1. Зрително внимание. “Blind Sight (Сляпа страна)”.

Някои хора губят от осъзнаване, въпреки че я виждат, едната половина от зрителното си поле – лява или дясна. Те конструират липсващата страна чрез въображение.

В резултат от увреждане на дясната хемисфера хората губят лявата половина от зрителното си съзнаване. Ние насочваме очите си (зрителното си внимание) към интересните обекти и пренебрегваме останалото. Когато на пациента се предлага да прерисува котка, той допуска грешки. Рисува едната половина от котката, като смята, че е нарисувал цялата котка. Рисува я с една опашка (оригиналната има две). Запитан, защо, тя отговаря: „О да, сега виждам, не съм забелязал втората опашка.“ А липсващата на листа половина тя просто си я представя.

Това е свидетелство, че възприемането на зрителните обекти е решаващо зависимо от вниманието и от опита.

  1. Видимият свят е резултат от сливане на опит и актуално виждане.

Нашият видим свят е винаги ‘налице’ цял, а не само с онези фрагменти, които актуално виждаме. В редки случаи ние установяваме това. Когато сме заспали в автобус и внезапно се събуждаме, може да не разпознаем мястото, въпреки че го виждаме. За секунди мястото ни е непознато, но после се сещаме кое е. Тогава виждаме познатите сгради. Това ни подсеща, че паметта позволява разпознаването, самото възприемане. При виждане на съвсем нови обекти в нова среда ние ги интегрираме с помощта на аналогичен опит.

Видимият свят е непрекъснат и кохерентен, не се състои от отделни фрагменти и компоненти, някои от които се виждат сега, а други се припомнят. Мозъкът слива спомен, очакване и усещане, за да генерира зрителна цялост. Ние не съзнаваме различни източници и пътища на генериране на зрителните форми. Съзнаваме обекти и движения в цялостно зрително поле. Всеки индивид чрез своя уникален перцептивен опит генерира устойчив възприеман свят. Хората като цяло имат сходни възприемани светове.

Всяка жива форма има различен перцептивен свят.

Това е обяснимо като ефект от световото поле. Светово поле е формата на пространство-времевия преживяван свят, оформена от живата форма.

  1. Виждането е двупосочен процес.

Мозъкът получава информация от очите и генерира информация. В секторите на зрителния кортекс постъпва информация отвън и отвътре, от средата и от самия мозък.

Мозъкът не вижда съвсем неочаквани зрителни ситуации, а ги ‘изкривява’ според складираната информация.

Това е светова инерция, запазване на световото поле (зрителното поле в най-широк смисъл) във времето.

Виждането – синтез на зрим свят

„Отваряме очи и разпознаваме формите и цветовете на видимия свят.“.

„Нервната система с нейните специализирани сетивни апарати извършва непроследимо сложни серии от актове, за да създаде и да обновява непрекъснато ориентацията в средата.“

Тези две описания си съответстват, но не са категориално обединени.

  1. Виждането отвъд ‘субект–обект’ – Джеймз Гибсън.

Джеймз Гибсън създава елементи на теория, която е много важна за това изследване. Той е на път да преодолее някои от класическите дихотомии като ‘субект–обект’ и ‘стимул–реакция’, при това не просто с абстрактни построения, а и с реални наблюдения. В изключителното си изследване Еcological Approach To Visual Perception (Gibson 1986) Гибсън различава ‘физичен ред’ от ‘жизнена среда’. Той разработва понятието ‘ambient optic array’ (AOA), ‘окръжаващ оптичен ред’. Оптична е информацията, налична в светлината, идваща към дадена точка на наблюдаване от всички посоки. Оптичен поток е светлинен поток към наблюдателя във времето.

  1. Гибсън – възприемането е акт, а не реакция.

В редица възлови точки Джеймз Гибсън се усъмнява в класически постановки: ‘стимул–реакция’ и ‘информационна обработка’. „Традиционната психофизика е лабораторна дисциплина, в която физичните стимули са приложени към един наблюдател. Той е стимулиран с контролирани и систематично променяни порции енергия, така че да се открие как неговият опит варира съответно на тях. Тази процедура прави трудно или невъзможно за наблюдателя да извлича инварианти с времето. Стимулите обикновено не носят информация за средата.“ (Gibson 1986, 149).

Ето ключовото прозрение на Гибсън: „Разбрах, че възприемането е акт, а не реакция, акт на внимание, а не задвижено впечатление, постижение, а не рефлекс.“ (ibid., 149).

„Образът на ретината не е усещан като единици; той не е сбор от точки, чиито отделени усещания трябва да се съберат заедно в мозъка.“ (ibid., 149).

„Прозрачното парче стъкло провежда и светлина, определима като енергия, и светлинен ред, определим като информация.“ (ibid.,152).

Тук се потвърждава относителността и дескриптивната заменимост на енергия и информация, до която се стигна в предишните глави.

  1. Гибсън: Виждането е акт. ‘Information Pickup’.

‘Information pickup’ Гибсън нарича процес, чрез който мозъкът извършва подвига на активното изследване на реалността. „Когато твърдя, че възприятието на средата е пряко, аз имам предвид, че то не е опосредствано от ретиналните картини, нервните картини или менталните картини. Прякото възприятие е активността на получаване на информация от окръжаващия светлинен ред (ambient array of light). Аз наричам това процес на information pickup, който включва активността на гледането наоколо, движението наоколо и виждането на нещата. Това е съвсем различно от предполагаемата активност на получаване на информация от входовете на оптичните нерви, каквито и да се окажат те.“ (Gibson 1986, 147)

Ето едно ключово отделяне от когнитивната парадигма: „…това, което окото picks up (качва), е последователна трансформация, а не форма.“ (ibid.,150). Това твърдение напълно съответства, дори терминологично, на разработваното в двата тома и специално на постановката от глава „Синтези и серии“: ‘последователна трансформация’ е серия синтези, при които една форма се превръща в ред други. И това не става като детерминиран процес на информационна обработка, а като серия синтези, извършвани от организма.

Експеримент с визуален тунел от ексцентрични окръжности една в друга показва, че дълбочината се вижда само при серия асиметрични кръгове (‘виртуален, а не реален тунел’ (ibid., 153). „Замръзналият ред (array) определя плоска повърхност, а трансформираният ред определя наклонен тунел.“ (ibid., 155).

Ето как се потвърждава нашата позиция. Гибсън развива модел на динамичен синтез, различен от модела на статичния анализ. Вместо ‘стимул–реакция’ той разработва ‘акт на постигане’. Тази теория, наложена след серии негативни експерименти със старата, е напълно релевантна в светлината на разработваната тук концепция.

Оттук следва, че възприятието не е обработка на информация, а синтез на ред или постигане на съществуващ ред. ‘Постигането’ на вече съществуващ ред е доста неясно и изисква много проблемни допускания.

  1. Виждането е генериране на образи – Рудолфо Линас.

Рудолфо Линас (Rudolfo Llinas), изследвал детайлно невротрансмисията, развива интересния възглед за виждането като ‘сънуване’. Когато сънуваме, ние наистина чувстваме страх, усещаме болка, виждаме хора и неща. Сънуване и будно възприятие са ‘съседни’ форми и процеси. Мозъкът и в двете състояния генерира образи.

Мозъкът е машина за генериране на образи. Мозъкът създава образи, които проецира в реалността чрез информацията от сетивата      . „Ние разглеждаме централната нервна система като фундаментално затворена система с базисна организация, задвижена към генерация на вътрешно присъщи (intrinsic) образи” (Llinás and Paré 1996, 4). Тази позиция е в съгласие с тук развиваната теория за синтеза.

Светуването е процес, отнесен към жива форма, а не към обективна реалност.

  1. Сетивата синтезират форми, смислени в ре-синтеза на виждащото.

Сетивата са органични форми в жива форма, която се синтезира от разпад. Усещанията са процеси в жизнен процес, който се състои в (ре)синтеза. Идеята за познание е, която осмисля ‘репрезентации на обекти от обективен свят’ в ‘образи в субекта’. Сетивата в техния оригинален смисъл синтезират смислена информация в жизнен процес – възприемане.

При тази постановка остава относителната валидност на информационните ‘презентации’, истинни в нагласата на обективното познание на обективен свят. Ние можем и трябва да създаваме изчислителни теории на зрението, щом те помагат за по-пълното му описание и за програмирането.

Епистемологията не успява да отстрани или да осмисли жизнено трансцендентните същности и непреодолимия дуализъм между обект и образ. Феноменът е жива форма-процес, а ‘обектът’ е виртуална проекция. ‘Обектът’ е синтезиран в описанието, а ‘образът’ е негов партньор – образът е образ именно на обекта.

  1. Не се вижда оптична информация, а се светува видим свят.

Тази позиция, следваща нагласата на цялото изследване, следва да се изпита в развитието на ‘науката за виждането’ – физиологията и психологията на зрителния процес.

По силата на корелацията свят–тяло, следва да намерим в експериментите за виждането потвърждения или опровержения на ‘синтетичната теория’.

Виждането не се описва адекватно в опозициите обект–субект, физично–психично, тяло–ум (mind–body), стимул–реакция.

Ако това е така, трябва да намерим неконгруентност между тези опозиции и реалните зрителни процеси и между физиологичните процеси и зрителните феномени.

Виждането не е анализ, а синтез.

Ако това е вярно, органичният процес на ‘зрителния анализатор’ трябва да представлява синтез, а не еднопосочен поток на информация от средата към организма, от окото към ретината, от ретината към мозъка и от един сектор на зрителния кортекс към друг. Този синтез трябва да има фази, на всяка от които се синтезира, а не анализира ред.

Виждането не се описва адекватно от информационната парадигма на когнитивната наука.

Ако това е вярно, трябва да намерим големи грешки и систематични неуспехи на информационните теории.

  1. Смесване на светуване и телесен сетивен процес.

В анализа на сетивността се смесват два плана: плана на моето усещане и плана на наблюдението на сигналите отвън. Така за зрението може да се смесят два плана: плана на самото гледане и плана на наблюдаването на светлината, която прониква в окото и се пречупва от ретината, за да попадне в задната стена на окото, да се кодира от колбичките и пръчиците, да се превърне в сигнал и да достигне зрителния анализатор в мозъка.

Това е неотстранима и трудно обяснима асиметрия и несъвместимост. Тя е само аспект на загадката на ‘трансцендентността на другите умове’ и ‘иманентността на своя ум’.

Виждането не може да се обяснява пълно в термините на вход и изход. Виждането е винаги виждане на живо тяло, то е част от живеенето, а не на наблюдаването на живота от някакво независимо съзнание. Виждането е неразделимо на субект и обект, на виждащо и виждано.

  1. Функция на виждането – телеологично обяснение.

„За какво е визуалното възприятие?” – пита Палмър.

„За оцеляването и възпроизвеждането на организмите” – отговаря авторът (Palmer 1999, 6). Ето неговото телеологично обяснение чрез константата: ‘за да–трябва’. „Желаните обекти и ситуации – такива като храна, подслон и желан партньор – трябва да бъдат видени и приближени. Опасните обекти и ситуации – такива като… падащи предмети и гладни или яростни хищници – трябва да бъдат избягвани. Така, за да се държим по адаптивен начин, ние трябва някак да получаваме информация за това, какви обекти са дадени в света около нас, къде са поместени и какви възможности могат да ни създадат. Всички сетива – виждане, чуване, докосване, вкусване и обоняние – участват в тази задача.“ (ibid.). За разлика от същества като прилепите, виждането за хората е основно сетиво. За разлика от обонянието, виждането дава повече информация за обектите.

Според Палмър все пак зрението не е пряка презентация, а репрезентация: „аз ще аргументирам, че възприятието не е ясен прозорец към реалността, а акуратно конструиран, смислен модел на реалността, който позволява на перцепторите да предвидят какво ще се случи в бъдещето, така че те могат да предприемат адекватно действие и с това да повишат техните шансове за оцеляване.“ (ibid., 7).

  1. Възприятието е акт на конструиране.

Палмър коригира силния вариант на ‘отражение’. Зрението се променя във времето с адаптацията си към условията. При влизане в кино отначало не виждаме, а после виждаме салона: dark adaptation. Адаптацията е много общ феномен във визуалната перцепция. „имаме различен визуален опит за една и съща физична среда на различни степени на адаптация. Това, което се променя във времето, е нашата визуална система, а не средата…. “ (ibid.). Някой може да възрази, че като цяло това е отражение на реалността. Това противоречи на визуалните после-ефекти като после-образ от тъмно петно след силна светкавица на фотоапарат. Този образ се налага върху вижданото следващите минути. Очевидно това не е адекватно възприятие (ibid.).

В рамките на предлаганото тук обяснение изкривяването на образи и по-общо влиянието на предходните възприятия върху следващите са феномени на отнесеност на възприятията едно към друго във времето – времева зависимост (реална отнесеност).

  1. Зрителните илюзии – интерпретации.

Систематични са някои неадекватни възприятия, обикновено наричани илюзии.

Луната изглежда по-голяма близо до хоризонта (moon illusion). Защо? От атмосферата? От формата на лунната орбита?

Фактически оптичният образ е еднакъв. Това се вижда от серия снимки. Само нашето възприятие се променя. Визуалното възприятие е далеч от съвършено акуратно. Тук се демонстрират известните визуални илюзии.

Виждането е интерпретативен процес, който трансформира сложните, подвижни двуизмерни модели на три-измерните обекти в три-измерното пространство. Това показват двусмислените фигури: кана – лица, чертеж на куб, пате – заек (Палмър изтъква, че само в едно отношение – относителните размери – това са илюзии). (Palmer 1999, 9).

  1. Обяснение на илюзиите с реалната относителност в сериите.

Визуалните илюзии са обясними чрез зависимост на един образ от предходния (или от следващия, или от близкия в пространство) – реална относителност на моментите в серия. Моментите се ‘изкривяват’ в посока към ре-синтеза.

Това не са илюзии, а оформяния на моменти от жизнения процес възприятие, които имат смисъл, защото само относно другото (предходното) нещо (следващото) е определено. Важно за възприятието не са абсолютните размери на кръга вътре между кръговете, а относителната му големина спрямо тях. Затова той се възприема като различен в обкръжението на различни по размери кръгове.

  1. „Възприятието моделира средата“.

Според Херман фон Хелмхолц (Helmholtz 1867), цел на виждането е да конструира модели на средата. Този възглед доминира повече от един век, развит е от Richard Gregory, David Marr (1982). „Нещо по-сложно и креативно става във виждането, отиващо отвъд информацията, стриктно дадена в светлината, която стимулира нашите очи“ (Bruner 1973).

„Но как виждането отива отвъд оптичната информация и защо? Днес предпочитаният отговор е, че наблюдателят конструира модел това, каква ситуация в средата може да е произвела наблюдаваната форма на сензорно стимулиране… Илюзиите показват, че нашите модели са някак неакуратни, а двузначните фигури показват, че понякога те не са единствени, но двата феномена възникват при само при необикновени условия като книгите и лабораториите на когнитивните учени. Всекидневният опит ни показва, че нашите перцептивни модели са обикновено и акуратни, и единствени. Наистина, ако сензорната информация е богата и достатъчно сложна, е почти невъзможно да се заблуди визуалната система в интерпретирането на средата некоректно“ (Palmer 1999, 9).

Постановката за ‘истинско–погрешно’, ‘акуратно–неакуратно’ не е най-добрата. По-развита е позицията, от която синтезите са недетерминирани, а реалните форми не са ‘идеални’ и не могат да са ‘перфектни’. Тук сме подведени от смесване на виртуално и реално.

  1. Visual completion (Визуалното завършване).

Ние възприемаме частично невидимите обекти като цели. Игнорираме, че те са отчасти закрити от други обекти. Попълваме ги. Почти нищо не се вижда в неговата действителност, и все пак почти всичко се възприема като цяло и завършено.

Завършването е феномен на ‘конструиране’.

Обяснение: Това е (ре)синтез. Завършването е експанзия към ре-синтез, т.е. към цялото, към смисленото възприемане.

  1. Колективно виждане – Гибсън.

„До степента, на която инвариантите са открити, всички наблюдатели ще възприемат един и същ свят… един план може да бъде възприеман от позицията на друг наблюдател. Обикновеното твърдение: „Аз мога да се поставя на твоето място“ има място в екологичната оптика, а не е само речева фигура… Аз мога да възприемам повърхност, която е отвъд друга. Ако това е така, ние можем да възприемаме един и същ свят“ (Gibson 1986, 200).

  1. Невъзможни обекти.

Невъзможни са реално някои нарисувани форми. Нашето възприятие конструира обекти от несъстоятелните чертежи и така се обърква.

Обяснение. Конструирането е ‘реконструиране’, синтез по памет, ре-синтез. Ние не конструираме нищо непознато, а само реконструираме познатото, проецирайки го върху новото.

Ние не конструираме нещо от нищо, защото ако е така, ще конструираме във възприятието си и нещо не срещано. Но това ние правим отчасти във въображението – експанзия на перцепцията.

  1. ‘Предвиждане на бъдещето’ – оформяне на времето.

Триизмерното конструиране „съдържа много повече изчерпателна информация за реалността… Единственото нещо, което се променя, е нашата гледна точка относно стабилния пейзаж от обекти и повърхности…Да се предвижда перцептуалното бъдеще е също еволюционно решаващо, защото ние живеем в свят, който включва движещи се обекти и други подвижни същества.“ (ibid., 12).

Цел на мозъка е да изчислява динамични, предиктивни модели на средата (Keneth Craik 1943). Без предвиждането организмите не биха оцелявали. Онези, които предвиждат по-силно, имат еволюционно предимство пред останалите.

Обяснение. Перцепцията е времево организирана по силата си на жизнен процес. Тя е ‘заредена’ с опит и очакване – експанзия. Така, превръщайки спомените в очаквания, зрението обхваща бъдещето. Даже бих казал, че перцепцията оформя асиметрията ‘минало–бъдеще’. Без реални спомени и очаквания ние нямаме феноменално време.

  1. „Перцепцията е схващане на значение“.

Ние можем да възприемаме пряко физични характеристики като цвят, повърхност, размер, форма, място, но „ не знаем какво е това”. Живо ли е? Може ли да се яде? Опасно ли е? Можем ли да го приближим? На тези въпроси рядко може да се отговори пряко от физичните характеристики.

Затова ние разпознаваме. Конструираме значение или функция на обекти и ситуации. Ние виждаме не просто пространствен обект или движение, а човек, куче, кон или каквото и да е. Класифицирането на обектите ни свързва с огромни резерви информация за въпросните обекти: кучета, дървета, хора, която имаме складирана.

Обяснение. Перцепцията синтезира смисъл. Разнообразието в зрителния поток се организира в обекти и процеси. Възприятието ре-синтезира форми чрез паметта, иначе би се разпаднало на усещания.

  1. Cognitive constraints (Когнитивни ограничения).

Вниманието е селективно. Възприемането на ястие зависи от предишните ястия. Възприятието не е стимулен процес и не е детерминирано само от оптичната информация. В него участват цели от по-високо ниво, планове, очаквания.

Цялата еволюционна цел на възприятието е да свърже нуждите на организма със съответните възможности, налични в неговата среда. Нашето възприятие се влияе от тези по-високи когнитивни ограничения. „Ние гледаме на окръжаващите ни обекти в зависимост от това какво се опитваме да постигнем, и ние можем да ги възприемаме различно като резултат.“ (ibid., 14).

Обяснение. Всички тези феномени не допълват модела на отражението и информацията, а са в хармония със синтеза на смислени фирми. Единичните перцепции са определими като моментни снимки на ситуации, насложени върху запаметени ситуации. Съзнанието е внимателно – това значи нагласа, избор, насоченост към ре-синтеза, а не неутрална регистрация на света от едно отразяващо съзнание.

‘Ситуация’ тук е мрежа от условия, в които протича жизненият процес на ре-синтез на живата форма.

  1. Съзнателното възприятие – смисъл.

Друг въпрос е: „какво предимство би имал съзнателно възприемащ организъм пред някой, който може да изпълнява всичките тези перцептуални задачи, но без да има съзнателни визуални опити. Несъзнателният автомат може, по дефиниция, да се ангажира в същите еволюционни активности – успешно намиране на храна, подслон, и близки, избягвайки скали, хищници и падащи обекти – така че не е ясно на какъв базис съзнанието би било еволюционно избрано.“ (Palmer 1999, 15). Може би съзнанието има критична роля във възприятието, която още не е ясна.

‘Съзнанието’ усилва възприятието.

Обяснение. ‘Съзнателното виждане’ е усилено виждане. Няма ‘съзнание’ като специална способност и състояние – всички перцептивни и ментални процеси имат различна интензивност и са ‘съзнателни’ в различна степен.

Колкото по-неочаквано и важно е едно явление, толкова по-интензивно то се възприема, за да продуцира максимално адекватно действие в динамична ситуация. Когато шофираме, ние възприемаме слабо собствените си движения по управление на колата, но възприемаме силно бързите промени по пътя напред, за да реагираме точно. От това зависи нашето оцеляване и оцеляването на другите участници в движението.

  1. Жизнените процеси са реални, а информационните процеси са виртуални.

Виждането е реален феноменален поток. ‘Обработката на информация’ е виртуален дескрипт, описание на зрението като изчисляване на зрителна информация. ‘Презентацията’ или проекцията на зрението в мозъка като част от тялото е ‘обработка на информация’.

‘Information processing’ е понятие, което не реферира наблюдаван процес на изчисление от зрителната система. Никъде не се съобщава за наблюдение на изчислителни процеси в клетки или групи клетки. ‘Анализът’ също е теоретичен термин.

Налице са мрежи и потоци от синапси, които се извършват в синхрон и се модулират от сетивните стимули (Линас).

  1. Светът е цялостен, а мозъчните процеси и форми са множествени.

Усещанията не се усещат като суми от точкови единици. Светът не се възприема като сума от усещания, а като феноменално единство от смислени форми: неща и процеси, същества и актове, лица и действия.

Интересен е въпросът доколко е смислено и адекватно да си представяме визията на други живи форми. Това е невъзможно, но ние постоянно търсим отговор на подобни въпроси и навярно те имат смисъл – поне като интерес.

Буквално ние не знаем нищо за възприятията на другите, но по силата на нашата еднаква телесна форма като хора и посредством езика ние си представяме какво другите виждат.

Поведението на другите живи форми ни дава косвена представа за това какво те виждат и какво не виждат, какво те усещат и какво не усещат. Когато орелът се насочва точно към змия, която пълзи в тревата от разстояние ститици метри, ние узнаваме, че орелът вижда изключително остро. Когато вълкът разпознава човешката миризма от стотици метри, ние узнаваме, че вълците имат изключително обоняние.

Библиография:

Gibson, James. Ecological Approach to Visual Perception. Hillsdale, New Jersey London & Lawrence Erlbaum Associates, 1986.

Gibson, James. Ecological Approach to Visual Perception. Hillsdale, New Jersey London & Lawrence Erlbaum Associates, 1986.

Llinás, Rodolfo, Patricia Smith Churchland (eds.) The mind-brain continuum: sensory processes. Boston: Massachusets Institute of technology,1996

Marr, David. Vision. A Computional Investigation into the Human Representation and Proccssing of Visual Information. New York: W. H. Freeman and Co., 1982

Palmer, Stephen. Science of Vision: Photons to Phenomenology. Cambridge: The Mit Press, 1999

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.