Висящо положение

25 май, 2012 | Публикувано в: Разкази | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (2 votes, average: 5,00 out of 5)


Спускам се по двойното въже, лъчът на челника реже гъст мрак и облизва отвесна стена. На десетина метра под мен се мярват призрачно клони на храст. Не виждам основата му, дали ще издържи поредното спускане. Хлътвам под изпъкнал надвес. Спирам и отново осветявам. Стъблото може да издържи, но под него е все тази бездна. Кратко замайване, умът ми пропада.

Сепва ме силен звук. Нощни птици изпърхват под мен… „Бухали?”… Храстът расте при едва забележим перваз. Надолу – чернота. „Сега наистина загазихме.” Сещам се, че Иван горе виси на малка скална халка в пълна тъмнина – няма челник. Минавам през храста и се оглеждам настрани. Надясно стената хлътва в овална ниша! „Жилището на бухалите, нашето убежище.” Пристъпвам в нишата, охлабвам въжето. Освобождавам го и го разтърсвам – знак за Иван, може да се спуска.

Осветявам нагоре и викам… Минутите се нижат… Иван се появява. Точно в надвеса му се затяга възела на въженцето, който приплъзва по въжето. Опитва се да се набере на една ръка, за да го охлаби и да продължи, ръката му трепери. Успява, но след малко възелът отново се затяга. Човекът е блокиран под надвеса. Придърпвам го с въжето към издатина, за да стъпи и облекчи възела. Времето изтича заедно с последните капки изстискана сила. Иван се освобождава, троши клони, залюлява се и го придърпвам към нишата.

Дупката е по-ценна от луксозна хотелска стая. Някакви мишлета пробягват в мрака. Обажда се бухалът-стопанин някъде отстрани:

- Уууух! Уууууух!

Отговаря друг глас, а първият подема отново:

- Уууууух! Уууууух!

Присядаме, издърпваме въжето. Нямаме вече път нагоре. Рухваме подгизнали отвън и пресушени отвътре. Отпускаме се, бррр, студено. Втриса ме. Полягаме… Усещам камъчета и остри кости под мен: „от храната на бухалите”. „В гранична ситуация човек осмисля живота си и това е автентична екзистенция.” В празната ми глава не се откроява смисъл. „Да им сера в устите.” Сърцето тупти и вдишвам жадно. „Какъв смисъл трябва да има отвъд това? Трийсет и пет години нагоре и надолу по всякакви релефи. Аз ли ще приключа с това, или то ще приключи с мен?”

Часовникът ми показва 3:26, значи шест часа сме слизали към очаквания сипей… Иван насочва фотоапарата към лицето си и си придава фатален вид, прави снимка за близките си. Усмихвам се безмозъчно. Снима и мен. Нямаме полезен ход, но сме настанени, ха-ха. Тръгнал съм от къщи преди…(гледам пак часовника) двайсет часа. Тръгването за тук не е като тръгването за работа. Преди сериозно изкачване се оглеждам добре навън и навътре, всичко да е на място и чисто, да няма висящи дела и неясни ангажименти. Не бягам, а търся – какво? Раздвижване след седмица седене пред компютъра? Не точно – търся вкопчването в релефите и промъкването покрай бездната. Тръгвам със съзнаване, че може да не се върна, „за един ден на Вратцата”, казвам на Ани.

Връщането е висящо. „Навярно така са тръгвали от пещерата преди сто хиляди години.” Събуждам съществото, което да влезе в битка, а това значи да включа в сметката невръщане. Тогава всичко незначително отпада и остава живеене с всеки мускул и мозъчна гънка. Всички мускули и мозъчни гънки сега са изцедени. Унасям се. В ума ми се завъртат парчета от филм… Този път не се получи… „Къде сгрешихме?… А къде ли не сгрешихме?” Когато гледаш назад от безизходицата, се виждат цяла серия грешки. Едната води до другата, а първата беше, че замисляхме весело изкачване, тръгнахме късно и небрежно, а накрая объркахме и слизането.

Превъртам кадри на фотоапарата.

9:10. На връхния ръб сме, в края на тура. Търсим тънка пътечка в гора към един много стръмен дълъг сипей, който води чак до реката. Тръгваме на усет между дървета, спускаме се, дали сме в правилния улей? Става много стръмно и продължаваме на рапели по единични дървета. Спускаме се един по един, първо аз, като осветявам напред и после назад за партньора. Оказва се, че сме в погрешния улей, но и той трябва да слиза до сипея… Челната лампа е силен светодиод, лъчът пробива добре, но след пет метра се разтваря в тъмнината. Очертават се отвесни скални форми и никакво обещание, че сме близо до сипея. Надяваме се на яснота с всяко следващото спускане на 20-ина метра. Хазартна ситуация, налага се да рискуваш, продължаваш и навлизаш във все по-затегнато висящо положение.

Потръпвам от студ. И двамата сме по потници и леки катерачни панталони. Иван сякаш спи, сгънат на три. Гушвам го в поза „лъжица” и си предаваме топлината на телата и потръпванията им. После Иван се опитва да се свърже с Васко. Покритието е лошо и телефончето търси връзка, батерията бързо се изтощава, „ах, не”.. Пишем смс: „в ниша сме високо над сипея до сутринта”… Няма заспиване… Разглеждам кадри на дисплея…

20:00. Изкачихме се. Останах с една обувка за слизането, другата ми падна някъде (за слизане си носим окачени на катерачната седалка туристически обувки, докато катерим с леки еспадрили) и в тази тъмнина мисля да излезем отвъд гребена, където си представям пътеката за Враца.

Слагам на каската челното осветление. Иван не си е взел челника. Тръгвам нагоре, изкатервам две къси стенички в борба с гладки пасажи, треви и коприва на светлината на челника. Не виждам продължение и решавам да се върна. Приемам идеята да се спуснем надолу към сипея. Все ще намерим път до него. Правя рапел обратно до тераската в края на тура. Далеч долу (на изток) проблясва градът, а в мен проблясва надежда…”Тук сгрешихме, че не останахме за нощта, а потърсихме път надолу.”

Между поривите на треската осъзнавам, че докато умирачката не ни е полазила, битката продължава и такова живеене не допуска въпроси за смисъл. Намерихме тази ниша и не висим безумно… Утре ще се наложи спасяване. Ако се стигне до организацията ПСС, става неприятно. Надути песесари ще обясняват на тъпи репортерки, че правят и невъзможното. Ще надойдат долу и ще накацат над стената – голяма дандания…

10: 40 вчера. Беше сякаш в друг живот… Отсреща се извисява в небето начупения като светкавица ръб, а ние сме на поляната до реката, вляво от ресторанта. Васко и Стоян, Иван и аз. Те ще катерят по „огледалото” на Централната стена, а ние – по безкрайно дългия нащърбен ръб „Чайка”, който излиза най-горе, на шестстотин метра над нас по отвес. Младежта днес не обича този досаден тур, дай им бързо катерене с висока категория по оборудвана линия. „Чайка” е пълно демоде – клинове малко и отдавна ръждясали, редуване на стенички с рамене, храсти, пот и прах във врата. Прекалено дълга линия. Айфеловата кула е два пъти по-ниска. Късничко е – слизането по светло става проблемно. Уж ги юрках да не закъсняваме – имаме дълго изкачване, но докато се съберем и потеглим, изгубихме време още в София.

Необгледна верига от шилести чуки една след друга. Гледам схемата в книжката. Има вариант да се излезе от тура след събирането с ръба „Космонавти”. Ако довършваш тура до връхния гребен, е повече от 20 въжета (800 м). Връщането от там не е елементарно – ориентацията горе е проблем. Три пъти съм го качвал и трите пъти е било различно.

Всяко дълго изкачване, даже на един и същ тур, е различно. Влизаш в отделна история, ситуациите водят една към друга, наслагват се и приключват с непредвидим резултат. Гладките изкачвания приключват според плана, но се забравят… Предстоят дълги часове катерене по серия стени и ръбове, с много прекъсвания и на места преминаване над две пропасти вляво и вдясно, слънцето изтощава, а водата бързо свършва. Вземаме само най-необходимото, за да сме бързи: вместо тежки чукове и клинове – джаджи за цепки. Екипираме се и всяка двойка си тръгва към тура. Вземаме си номерата на джиесемите.

11:01. Чак сега сме в началото, при плочата с числото 15, с червена боя. Триъгълна стена, осеяна с дупки вляво, където е линията. Катеренето е събиране и раздалечаване на двама души на двата края на въжето. Първият катери и окачва въжето на джаджите, закрепвани в скалата, вторият му отпуска въже отдолу. Когато водачът стигне „удобна площадка”, спира и обира втория. Катеренето в свръзка се отмерва с всяко разгъване и сгъване на въжето (нашето е 50 метра) по линията нагоре. Пускам Иван напред, за да си вдига тонуса. Нито един клин няма тук, но има „джобове” за джаджи…

 

Не мога да заспя, мозъкът ми върти клипове, търся обяснение и не спирам да гледам заснети кадри.

12:05… Движа се с наслада от точните движения по „въздушната” плоча. Ей за това се катери! Тялото е перфектна машина, а умът е напълно чист. Стъпка-хватка-стъпка-хватка по сантиметрови релефи. Танц по вертикална сцена – игра на издигане, което съвпада с оживяването. Човек се измъква от тъмните си бездни. Здрав черен клин стърчи в небето. Щраквам се, осигурявам партньора, след минути се събираме…

14:23. Дълга плоча, плавно изнасяща в надвес с цяла серия криви клинове. „Помпам” и се потя, излизам горе вдясно и по ръба стигам удобно рамо. После приятен, леко надвесен праг, отново рамо. Надолу са стотици метри скали и тънка асфалтена линия до виещата се река в дъното. Отсреща е огромна зелена гърбица от Врачанския Балкан.

16:11. Двайсетметрова цепка в отвесен винкел, цепката „изхвърля” надясно. Пъхам пръсти, десният крак трие и зацепва по сива плоча, левият се заклинва вътре. Усилие и радост на всяка стъпка: издигам се. Излизам на тесен хоризонтален корниз.

Яко набиране, после ръб и рамо… Слънцето ме суши, а бутилката е празна. Долу блести окото на басейна до червения покрив на ресторанта. Преглъщам сухо… Закъсняваме!

 

Иван се надига, вади телефона си и се свързва с приятелката си, снощи й призна наполовина, че сме се загубили след изкачването „в гора”. Сега й казва, че сме все още „в гора” и ще прекараме тук. Тя да е спокойна, да си хване такси за летището за Брюксел. Аз нямам връзка, телефонът ми беше изключил, а после падна някъде и ще дава най-лошия сигнал – неизвестност. Ани носи в себе си нашия син и точно това не й трябва.

- Иване, пази батерията.

16:40.Иван се вижда впит в горния край на плоча. Кадър с френд[1] в процеп на фона на небе. После треви и цветя на фона на дълги сипеи на изток, градът в далечината…

Някъде по това време ни удари бурята. Небето посивява за минути, дъжд закапва едро и настойчиво, стрелка се като пелена пред панорамата, святка се и гърми. По вдлъбнатините текат ручейчета, еспадрилите няма да държат. Дъждът преебава изкачването и го натиква в серия от импровизации. Като се бавиш тук, така става – при навременно тръгване и бързо изкачване по това време може да си слязъл от тура.

Клечим на скално рамо, убежище няма. Скоро сме мокри до кости, удрят зърна град. Светкавиците са една след друга, съпроводени с трясъци и тътен, сякаш на метри от нас. В мозъка ми избухват тихи светкавици и заличават „проекта на изкачването”. Живи гръмоотводи сме с тези железа по нас. Тръгваме сковано след бурята. Релефите изплуват от мъглата, небето е мрачно.

 

Не сме сами – някой се промушва бързо между краката ми. Тези мишки не катерят, не катерят и бухалите, само ние сме налудничаво отклонени от всичко живо…Въжето ни служи като „възглавница”. Нещо ме „убива” в кръста… празна бутилчица – цялата изпита вода от двайсет часа. Превъзбуден съм, продължавам да гледам кадри, сцени се въртят без ред в мозъка ми…

17:45. На първото място за напускане на тура сме. Тръгвам да проуча терена за пускане на рапел. Ако намерим рапелни клинове, ще слезем по светло. Другият вариант е нагоре докрай – мокро катерене, а после нощно слизане с една обувка. Спускам диагонален траверс, боря се с храсти. Опъвам цялото въже. Стигам място, логично за рапел: айдеее – няма следа от клинове. Ааааах, ще трябва да продължим нагоре!

-         Иване, закъсняваме, ще излизаме по тъмно.

-         Спокойно, нали сме тръгнали на разходка.

Гледам го и не вярвам на ушите си.

Телефонът на Иван звъни. Моя е мокър и изключил, иска пук код, край с моята връзка. Васко и Стоян са на камината на „Втори конгрес” по Централна стена. Тя е в най-горната част на тура. Но не казаха – „на терасата над камината”, значи са в началото й. В тази камина се извивах като червей преди двайсет и пет години, а сега тя е мокра. Ще се спускат. От там до основата със сипея има бая височина – 250 м. Иван ги успокоява, че сме „на две въжета под върха”. На това момче морето му е до колене, говори пет за шест.

 

Просветлява и ме е страх какво ще покаже утрото.

6:00. Сковано се измъквам и пристъпвам по корниза, за да погледна надолу. Надолу е плътна отвесна бяла стена, никакви стъбла и израстъци, нагоре – надвес. „Неееее.” Сипеят е има-няма сто и петдесет метра под нас през въздуха. Оттам се спуска стръмно към шосето и реката с ресторанта и басейна. Връщам се в нишата и си слагам катерачната седалка. Имаме шест клеми и два френда, непригодни за рапелиране по тази компактна скала. Седем-осем 20-метрови пускания ни трябват, но къде ще се закачаме? Сядам победен, гледам невинния спящ Иван, отново полягам. „Какво направихме?”

19:08. Мокър кадър: фокусирал съм кристална капка на зелен лист на размазан фон. Размазано ми е отвсякъде. Седя на площадка, краката висят над половин километър въздух и мислено политам. Пръсвам се долу като диня. После пъплим по несвършващия гребен, ръбът поляга и се начупва, нагоре-нагоре-напред, и пак отвес. Потъвам в лека апатия, движенията ми стават машинални и се забавят. Това е другият полюс на опиянението и прилича на него, но с обратен знак. Лавината от случки повлича сякаш насочено към място, откъдето връщане няма.

 

Иван се размърдва, включва телефона, слаби признаци на активност. Съставяме смс: „В дупка в стената 200 метра над сипея, срещу ресторанта Чайка. Нямаме клинове и чук, помощ за рапелен път.”

Времето се точи тягостно…

19:32. Вляво доминира страховита стена с ниша, в десния край на която трябва да свърши тура. Мокро е, по отвесната цепка се стича ручейче, еспадрилите не зацепват, пръстите на ръцете са вкочанени.

Най-после подавам глава над плоска тераска. Извличам се в последната светлина. Лампите на града мъждукат далеч ниско. 20:00 – двайсетина въжета за девет часа. В малкото дъждовно езерце плават осветени от луната облаци. Усмихвам се на тази вода, правя осигуровка и пия. Тази нощ ни чака светът, измит във водно огледало. Небето ще се напълни със звезди, а градът ще угасне. Ще следим мислите си като парцаливи и безформени облаци, реещи се в тъмнината. Ще се наслаждаваме с успокоени сърца, а утре по светло ще слезем спокойно.

Студът обаче ме напъпля като цяла колония мравки. Осъзнавам, че сме кажи-речи голи и се отказвам от примамката. Идва Иван, бегло ръкостискане, потупване по рамото.

Свързваме се да кажем, че сме излезли. При Васко и Стоян е Гьоко, жива легенда от близкия Згориград, който катери тези стени соло. Рядко съм го виждал, но помня как очите му святкаха, когато разказваше историите си край огъня. Катери се тук от малък и най-често сам. Носи си въже и малко джаджи, основно за слизанията. Прекарвал е и нощем по отвесите на Вратцата. Познава всяка форма и всеки знак по тези места.

Гьоко смята, че трябва да останем горе до сутринта, но ако ще слизаме, да тръгнем към маркировъчен кол за връщането вдясно. Не виждам никакъв кол, нищо освен жълта маркировка на скала без видимо продължение. Тук някъде трябва да минава „пътека”, означена е в книжката-гидовик, води към Враца, но има и спускане от нея в сипей на изток. Преди три години с Калин намерихме следата по обрасъл диагонал и шеметен улей, който спускахме до стръмния сипей, водещ чак до шосето. Първо тръгнахме по близкия улей, стана отвесно и се върнахме, намерихме пътя, но беше светло…

 

Не ме свърта вече. Стената трябва да се проучи. Под храста е плитък жлеб.

-         Иване, пускаме се.

Чувам се изненадан, че казвам това, защото не виждам как ще се спуснем. Стената под нас, съдейки по изминатия участък и общия изглед, няма да предложи дълбоки прорези и джобове, а слабото закрепване значи падане. Но решението ме зарежда с тонус. Действието е по-добро от бездействието. Ще проуча двайсетина метра, може пък да има цепки, ако не, ще се върна. Иван е на корниза отвън, чака и се взира надолу. Трябва да се размърдаме!…

И най-слабата видимост за поправка на евентуална грешка е достатъчна, за да продължа, защото висящото положение не ми понася. Хората или изкарват в чакане, като пропускат всеки шанс за пробив, но пък понякога оцеляват, или се пробиват и успяват, но може и да сгрешат за последно.

9: 33. Отговор! Идвали вече нагоре. Сега трябва да се пусна дори само за да видят къде сме. Окачвам инвентара на седалката: примки, клеми, френдове, окачвам въжето за стъблото и се плъзгам. Никакви цепки за клеми и френдове.

Спускам се във въздуха и неволно примижавам. Слънцето ярко осветява огромния каньон, пропускам въжето през пластината. Тогава виждам ниско по сипея двама, един в жълта тениска или яке, изкачват се.

- Тук смее, горе над стенатаа.

- Къде стееее?

- Туук, туук – махам с ръка. Изваждам подвижен камък, пускам го надолу. Разбива се с трясък на парчета, които политат в пропастта – още един знак къде сме. Въжето се изнизва през реверсото на кръста ми. Какво е това? На едно място е почти прерязано, вижда се сърцевината!  За малко да пропусна фаталната точка… Следва скъсване и падане.

- Въжето ни е прерязано, Иване!

Човекът вика, видял ни е, Стоян е. Бързо се връщам горе, Иван ме обира. Прекъснали сме въжето на ръб при някой от рапелите. „Също като по водопада Скакля.” Седя в дупката, а Иван се крепи на корниза… Лентата отново се завърта…

 

Някъде към полунощ. Спускаме рапел след рапел, без да усещаме изнизването на часовете. Движим се отвъд прага на изтощението. В отвесни прагове се пускаме „на камбана”. Откъде се вземат още сили и кога ли ще свършат? Бавни сме, несръчни и неточни, а вниманието се поддържа от зова за оживяване. Изтощението отвъд един незебележим предел води до фатална грешка или предаване Това бях изпитал изпочупен на снега в глухата планина преди петнайсет години…

Цели минути се взирам след лъча. Светлината се губи покрай безкраен отвес. Още едно самотно дърво под нас – още един рапел. Няма връщане назад и няма яснота напред. Тъмнината привлича с надежда за дъно, а после всмуква мътното съзнание с бездънност. „Беше изкачване към рая, а сега е слизане към ада – ще запомня ли игривата формулировка?”

 

Някъде към 10. След час ни ободрява гласът на Васко сякаш отблизо:

- Идваме-е!

Чувам звук от забиване на клин, но странно глух. Когато клинът не звъни, цепката е куха и няма да държи.

- Фак! Като нямам чук!

Какво иска да каже? Да не забива с камък? Васко трябва да е изкатерил една дължина на въжето, 60 м, и да се намира някъде на една трета от отвеса към нас. Сега трябва Стоян да дойде до него и да продължат нагоре… Чакаме доста успокоени.

 

2:30. Как се стопиха четири часа?

Трескаво осветявам наляво и надясно, залюлявам се на въжето. Вдясно сякаш има релеф. На третия опит намирам цепка и търся клема, но цепката отказва да приеме клемата. Дотук съм… Аха, малка дупка в стената, подобна на халка. Слагам два пръста в дупката и напъвам – здрава е. Промушвам примка. Щраквам карабинер за нея – крушовидна халка с ключалка. Осигурявам се и освобождавам въжето за партньора. Иван идва, виси в надвеса, достига края на въжето. Той вижда втора дупка. Промушвам примка през двете дупки и окачвам следващия рапел. Сега – съвсем без яснота. Ако се спуснем и не намерим опора, ще трябва да се върнем тук, а ако не можем да се върнем поради надвес или мокра скала, не ми се мисли.

Ако–ако… или–или… дали–надали… Ако се измъкнем днес, край с катеренето! Стигат ми трийсет години. Сега ще се отървем, но ще тръгнем пак. Човек се въвлича и не може да спре. Може, но не улавя точния момент. Изгражда зависимост от това упоително изживяване, мозъчна зависимост от адреналина, хормона на битката. В тази игра има подъл хазартен момент, не знаеш кога да излезеш от нея, докато не те приклещи окончателно… Ще се роди синът ми, ще трябва да се пазя за него…

След още час чуваме гласа на Стоян някъде под нас. Отивам до храста, пускаме въже, за да улесним Стоян.

Иван обира и след минути се подава каската на Стоян.

- Вие сте страхотни!

Той щраква примка на стъблото и… вади двулитрова бутилка лимонада! Глътки оцветена сладка вода – глътки оцветен сладък живот. Горчиво-сладък, примесен с пот и радост, затова вкусен.

Спускам се пръв по тяхното въже. След минути съм на шейсет метра по-надолу, при усмихнатия Васко. Той е на новичък клин с халка.

- Забих го с камък.

„Площадката” е малък наклонен терен. Осигуровката е дублирана през съмнително сухо дръвче в скалата.

- Все пак сте намерили клинове.

- Ами, този го намерих вчера по стената.

Силно се надявам да е здраво забит. До мен след минути каца Иван, последен идва Стоян. Последната фаза е още едно спускане 60 метра. Васко се спуска към сипея, гледаме втренчено натоварения клин. Ухото пружинира нагоре-надолу!

Спускам се плавно, за да не натоварвам клина динамично. Внимавам и да не събарям камъни. По плочата, а след това по винкел, скоро достигам земята. Най-после земята!

- Жив съм и този път!

Стискам ръката на Васко. Оглеждам първите шейсет метра, по които са се изкатерили – плочест ръб с гладички винкели и дълъг компактен жлеб.

- Та това си е премиера, нов тур, – признавам.

- Да го кръстим „Акция”, – смее се Васко.

След минути идва Иван, а последен е Стоян.

- Оживях!

Да оцелееш по отвес значи да се изкатериш догоре или да се спуснеш до долу, следвайки определена линия. Изкачването е само първата половина, животът е гарантиран едва когато си слязъл. Когато си заложил кожата си, ти си максимално жив, защото не се знае дали ще излезеш жив.

- Как беше клина? – питам Стоян.

- Ми в началото само мърдаше, а после се извади на милиметри.

Заявявам, че това е краят на моето катерене. Смеят ми се.

Слизам по стръмния сипей последен, клатушкам се на една туристическа обувка и на една Ваньова еспадрила. Сипеят е безкраен…

Това е най-подходящият момент да приключа. Трябва да изляза от играта жив. Знак е, че днес оживяхме трудно. Броят на изкачванията трябва да е равен на броя на слизанията, както броят на вдишванията – на броя на издишванията. То ако беше само дишането…

Скоро дъждът ме застига, а партньорите са напред. Вали проливно, типично по врачански. Когато стигам шосето, по него се носи река, шляпам и стигам през моста Алпийския дом съвсем мокър. Тримата, голи до кръста, вече надигат бирата. В мивката от главата ми се стича сол и две зелени гъсеници.

В знак на решителен отказ от алпинизма давам въжето си на Стоян, може да служи за катерене по изкуствена стена. Васко си харесва един от френдовете ми. Но те лукаво ме светват, че предстоят толкова много неизкатерени турове.

Потегляме за София. Носим се по мокрия асфалт.

Въпросът пак увисва в пространството. Или стъпвам на земята и живея на сигурно, или продължавам играта. Моите близки ще одобрят слизането, но няма да споделят горчивината.Отказът е не изкачване, а слизане. На моите години сме останали малко…Нещо от мен ще умре и ще щъкам призрачно, докато не намеря заместител… или ще се върна. Струва си да се изкача на ново ниво и да се променя трайно. Ще намеря ли същата тръпка?

Ще видим. Оставам във висящо положение по този въпрос.



[1] Джаджа за широки цепки

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.