ТРАКИЙСКОТО ОБЩЕСТВО И КУЛТУРА В КБЕ В СОБСТВЕНА КООРДИНАТНА СИСТЕМА

3 август, 2019 | Публикувано в: Археология | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (1 votes, average: 5,00 out of 5)


ТРАКИЙСКОТО ОБЩЕСТВО И КУЛТУРА В КБЕ В СОБСТВЕНА КООРДИНАТНА СИСТЕМА

Сергей Герджиков

Резюме. В тази студия се прави опит за принос към автономно обяснение и реконструкция на традиционните общества от късната бронзова епоха в Тракия. Разгръща се научна спекулация по въпроса за обяснението на традиционното тракийското общество и култура отвъд дифузионизма, в собствена координатна система. Анализират се характерни моменти от българската изследователската традиция относно „Микенска Тракия“ в контекста на дифузионната парадигма (Филов, Бонев, Фол). Алтернатива е една археологическа интерпретация във връзка с концепцията за „дългото траене“ (Лещаков). Обясненията включват три опорни пункта: селища, култови обекти (Домарадски, Лещаков) и погребални практики (Александров, Лещаков). Централно място заема анализът на традиционното общество в КБЕ в Тракия. Изключителната му стабилност е обяснима с хилядолетна традиция (Лещаков) и по-точно на соларно-хтоничната тракийска религия и с екологичната стабилност на тракийските земеделски популации.

Ключови думи: Тракия, късна бронзова епоха, координатна система, „Микенска Тракия“, соларно-хтонична религия, екологична стабилност

Abstract. In this research, an attempt is made to contribute to the autonomous explanation and reconstruction of traditional societies of the Late Bronze Age in Thrace. That is a critical analysis and scientific speculation on is the question of explaining the traditional Thracian society and culture beyond diffusion, in its own coordinate system The typical moments of the Bulgarian research tradition concerning „Mycenean Thrace“ in the context of the diffusion paradigm (Filov, Bonev, Fol) are analyzed. Alternative is an archaeological interpretation in relation to the concept of „long duree) (Leshtakov). The explanations include three points of importance: settlements, cults sites (Domardski, Leshtakov) and funeral practices (Alexandrov, Leshtakov). Central is the analysis of the the traditional society of the KBE in Thrace. Its exceptional stability is explained by a millennial tradition (Leshtakov) (more precisely to the solar-chthonic Thracian religion) and the ecological stability of Thracian agricultural populations.

Key words: Thrace, Late Bronze Age, coordinate system, „Mycenean Thrace „, solar-chthonic religion, ecological stability

Отвъд „микенската идеология“

Цв. Лазова (Лазова 2009, 2012, 2016) единствена от България се включва в новия дебат около микенската цивилизация, епоха и националистическа идеология, за да изтъкне влиянието на национализмите върху историческите изследвания и археологията в последните векове. Тя прави това от позицията на постмодерната „деконструкция“ (Дерида) на „големите разкази“ (Лакан, Лиотар). Лазова не цитира въпросните философи. Аз приемам част от нейните анализи на идеологическото „конструиране“ на Троя, Древна Гърция, Западното начало и специално на българския вариант на национално и националистическо „конструиране“ на тракийската древност, и специално на концепти като „микенска Тракия“ (Филов, Фол). Като цяло обаче постмодерните дискурси елиминират науката като емпирично и рационално изследване, различно от идеологии и я разтварят в общото „социално конструиране на реалността“ (Лазова споменава Бъргър и Лукман). Постмодерната вълна на Запад не е напълно утихнала, но е сериозно отслабена от „научните войни“, в които учени и философи на науката разобличават фалша на „социалното конструиране“, и „науката като една от формите на дискурс“ с фалшива претенция за истина за обективната реалност.

Цв. Лазова проследява и анализира детайлно идеологизацията на тракологията.

Така се извършват мащабни изследвания на античността с ясната идея, че тракийската древност трябва да се отдели от гръкоримската и да се преодолее разбирането за периферност на тракийската култура, в частност на тракийското изкуство (Фол 1973: 149-165) (Лазова 2016, 25)

В ход е най-мощното активиране на античността като ресурс за националното въобразяване. (цит. пр., 31)

Първият конгрес по тракология и организирането на изложбата „тракийско изкуство…

Орфей и Дионис, които стават видими още през междувоенния период, а в институционализираната тракология заемат централно място в изграждането на

„големия разказ“ за представителството на античността в националното въображение. През 90-те години тяхната образност, обвързана с Перперикон, навлиза в общественото пространство чрез индустрията на медийните продукти. (цит. пр., 35)

Глава 3 от дисертацията е озаглавена „Българската наука за античността в изграждането на националното въобразяване“ (Лазова 2016) и специално се фокусира в основополагащата дейност на Богдан Филов (цит. пр., 169-170) и на последователите му Велков и Кацаров (цит. пр., 170-173).

Когато говорим за въобразяване, трябва да има истина за реалност, от позициите на която нещо не е реално, а въобразено. Тракийско въобразавяне има и то е в идеологическия заряд на тракологията като част от националната ни идеология. „Микенската следа“ обаче е част от елинистическата идеология, развивана като тракийска и се разработва вече един век в българската тракийска археология и тракологията. Аз не разбирам огромните старания за намиране на микенски следи навсякъде из Тракия, сякаш стойността и достойнството на културата на Тракия е съдбовно свързана именно с Гръцка Микена и Елада като цяло, а не с Анатолия и Крит, с Дунав и Централна Европа, не с Персия, не със Скития. И най-после, не е ли тракийската култура все пак именно тракийска? Не са ли траките на Балканите далеч преди и далеч след ахейците и тяхната култура?

Дебатът за науката и идеологията в тракийската археология и тракологията е болезнено назрял. Двете дисциплини днес изглежда са в постоянно потушавани конфликтни ситуации и днешната тракийска археология се е отдалечила толкова от „Великата Древна Тракия“, „Микенска Тракия“ и „тракийския Орфизъм“, че вече се е отказала от уникалната идентичност на тракийския свят. Махалото винаги се движи инертно от единия екстремум към обратния. Тракийската археология и свързаната с нея археология на късната бронзова епоха в Тракия пазят коректно мълчание по въпроси като „езотеричните култове на тракийските жреци“. Но това не променя доминиращата елинистична идеология. С едно-две изключения, които не се радват на особено доверие в археологическите среди и най-вече сред новото поколение археолози, нашите архолози намират в онези безписмени времена тук почти единствено варварство, проблясъци на металопластика, най-често поръчвана в полиси на Елада, и изрисувани от елински майстори гробници.

Всичко в тракийската археология от желязната епоха и дори от късната бронзова епоха се оказва плод на „влияние от Елада“, „контакти с Елада“, „търговия с Елада“, „ателиета от Елада“ (Панагюрското съкровище било създадено в Лампсак, според Венедиков), гробниците са „микенски“ и „македонски“ тип. Те дори са форми на „Микенско влияние“от преди едно хилядолетие. „Микенско“ по своя характер е и златното съкровище от Вълчитрън, мечовете са „микенски тип“, шлемовете – „фригийски тип“; за това мощно влияние свидетелстват намираните тук-там фрагменти от „микенска керамика“.

Отвъд дифузионизма

Миграцията на човешки популации още в праисторията е глобален факт. Проникването на артефакти, на културни поведения и на идеи е също глобален факт. Египетската цивилизация например „дифузира“ на север и е в корена на група по-късни цивилизации. Този факт е издигнат в принцип на фундаментално обяснение на културите от Графтън Елиът Смит (Smith 1915). Дифузията става водеща схема в археологическите обяснения за цял век в Европа, но с корен не Египет, а Древна Елада като люлка на Западната цивилизация в хуманитарната парадигма на класицизма (елинизма).

Дифузията е пряко обяснение на културни форми в археологията и се налага спонтанно в обясненията на артефактите с паралелни такива на други места. Това изглежда коректната схема, защото от изчезналите култури са останали само артефакти, и то само малка част от тях. Обществата просто отсъстват и тяхната виртуална реконструкция съдържа неизбежно спекулации.

Дебатът за и против дифузионните обяснения е дълъг и неизчерпаем, но дифузиите са действителни, както обаче и автономното създаване на артефакти и социални структури. А тъй като хората споделят една и съща „човешка форма“, независимото възникване на сходни и дори базово еднакви форми е нещо естествено. Първото обяснение след установените паралели би трябвало да е автономно, просто защото този артефакт е в тази култура. Дифузията е факт, ако са повторени детайли, които няма как да възникнат автономно и независимо (Elliot Smith).

Основният проблем с дифузионизма е, че обяснението с външни паралели извежда археологическите факти извън контекста на социо-културната система, в която те са създадени, функционират и се осмислят. За Микена и полисите на историческа Елада се изтъква, че формите, заимствани от юг или изток, имат собствено развитие. За всички останали култури в Европа обаче това автономно развитие е интерпретирано в сянката на източника.

Ако за един намерен артефакт се установи паралел от доминираща цивилизация, то неговият произход се отнася към нея. Така самото датиране на артефакта е зависимо от предпоставената дифузия. Фактите се дефинират от теория, вместо да се търсят повече данни в самия контекст. Вторият проблем е  обяснението на оригиналните форми, от които сме извели останалите. Навлиза се в ситуация на порочен регрес. Посоката към Микена продължава към Крит, но няма основание да спре в Крит, а трябва да се продължи до Египет, първоизточникът на тази серия цивилизации.

Артефактите като културни форми и преди всичко самите култури и общества възникват автономно, като форми на живот на местни човешки популации. Всяко уникално творение трябва някъде да е създадено, а някои артефакти възникват независимо и често в един и същ период на различни места. Но тук има още по-важен аргумент.

Артефактите, дори да имат външен произход като зависими от чужди образци, подлежат на идентификация и обяснение в културата, в която те са създадени и функционират.

Първото разбиране на артефактите е в интуициите за човешкото тяло и поведения в естествен социалнен контекст: семейство, род, племе, племенно обединение, град, държава, т.е. в тяхната непосредствена среда. Постулира се явно или неявно една постоянна човешка природа или форма: хората са еднородни, имат сходни способности и създават сходни структури. Артефактите се разбират интуитивно като екстрасоматични функционални форми (Лесли Уайт). Следват традициите и промените, които имат корени в човешките общности и се развиват по вътрешна динамична логика в дадената среда и динамични контакти с други общности.

Нивото на развитие на една култура“ е друга перспектива, която неизбежно внася ценностно отношение. Оценяването обаче не е част от обяснението във функционален, поведенчески и социален план. Оценяването на нивото на изпълнение е част от история на изкуствата и занаятите. Когато нивото на изпълнение се обяснява културно и социално, тогава то е част от цялостното обяснение на артефакта.

Обясняването на цели култури и цивилизации по равнище на развитие и специално по оста „цивилизация–варварство“, извън анализа на социалните форми на живот, е идеология. Тя пречи на обективното изследване на една култура, като деформира нейното описание и обяснение, защото заменя обяснението с оценка и което е по-лошо, изнася обяснението извън самата нея като координатна система. Терминът „варварство“ (една древногръцка дума за по-низшите не-гърци, говорещи неразбираемо) е възпроизведен като научно понятие (Морган, Чайлд) и функционира най-интензивно в археологията и до днес. Този термин, наред с „дивачество“ и „цивилизация“, като фази на развитие на човешките култури, означава „аграрна култура“ между „ловно-събирачеството“ и „градската цивилизация“ (Чайлд) и тази тройка понятия следва да е свободна от ценностна нагласа. Ценностните определения на културите като „варварски“ са лишени от обяснителна стойност, и то не поради хуманни критерии и нетолерантност, а поради блокиране на пътя към самите изследвани култури. Освен това „нивата на развитие“ са локални, конкретни и често „нарушават“ големите схеми на археологическите епохи. Мексико при Конквистата не познава металните оръдия, но има градска цивилизация. Към коя епоха да го причислим? Оценяването като определяне на ниво на социо-културно развитие или на изпълнение) е адекватно за икономически, технологични, естетически елементи на културите и не е обяснение на културите и техните артефакти.

В началото на XXI в. сме много по-независими от локални центризми в изследванията на културите. Това е така, защото живеем в глобална ситуация. Евроцентризмът като всеки друг центризъм е идеологическо деформиране на изследването на културите по оста център–периферия. За археологията на Тракия това е особено актуално, доколкото тя традиционно се приема за култура, периферна на Елада, а Елада се идентифицира като „първа Западна цивилизация“. За нас като живеещи и създаващи наука точно в тази територия, това е странна ситуация: ние изследваме нашето културно наследство с център, изместен извън него.

Дифузиите са глобален факт, дифузионизмът като изключителна обяснителна парадигма обаче е в разрез с рационалното обяснение на една култура на нейна собствена основа. Франц Боас, „бащата” на етнологията, развива неотклонно тази наука като емпирична културна антропология по подобие на естествените науки. В нея най-важен корпус е участващото наблюдение. През 1928 г. той формулира принципа на „културната релативност“:

Научното изследване на обобщени социални форми изисква… изследователят да се освободи от всички оценки, основани на нашата култура. Обективното, строго научно изследване е възможно само ако ни се удаде да влезем във всяка култура на нейна собствена основа. (Boas 1962, 204-205, к.м.)

Това елементарно изискване е в разрез с центризмите и дифузионните обяснения. Преди половин век Колин Ренфрю казва важни неща за ограниченията на дифузионната парадигма в лекцията си от 1973 “Social Archaeology”.

Стоунхендж, както знаете, обичайно се предполагаше да е бил построен около 1500 година пр. Хр., следвайки някои от уменията на Средиземноморската цивилизация по това време, която е дифузирала (разпространила се е) до този отдалечен остров… И в Британия беше естествено той да се датира след появата на тези цивилизации в Източното Средиземноморие. Едва в последните няколко години научихме, че това е напълно погрешно. Стоунхендж датира от около 2000 г. пр. Хр., доста преди Микенската гръцка цивилизация… Последствията за нашето мислене от това откритие са нищо друго освен революционни. (Renfrew 1973, 8)

Всъщност става дума за връщане в нормалната позиция – културата, която се изследва. Казусите с влиянията, контактите, заемките, импортите, миграциите и единството на културата в Тракия от късната бронзова епоха с микенската цивилизация е подобен. Координатната система е изместена в посока друга култура, Микена от късната бронзова епоха. Още от Богдан Филов, преди един век, тя се обяснява с външни влияния и заемки от Микена (а после от класическа Елада, Персия и Македония).

В Тракия от късната бронзова епоха намираме множество уникални постижения, на върха на които са съкровищата и единичните предмети: произведения на металопластиката и ювелирството, някои от които без външни паралели и в наситени местни контексти. Същото е с гробниците. В Тракия намираме едно древно традиционно земеделско общество с хилядолетна традиция.

Целта е да се придържаме към изследване с „репер“ в самата Тракия. Това означава не да елиминираме установени факти за дифузия, а да се поставим в адекватната координатна система. Да продължим с К. Ренфрю:

По онова време въпросът беше поставян във формата: „Кой е построил Стоунхендж?“, и отговорът трябваше да следва в термини на именуван народ. Праисторията беше видяна като история на миграции и движения на племена… Промените бяха виждани като следствия от тези движения. (ibid., 9)

Вместо да търсим подкрепа от исторически събития, миграции и дифузия, ние трябва да изследваме много по-фокусирано процесите на промяна у дома, в развитието в субстрата, в технологиите и в социалната организация, които водят до местната и спонтанна еволюция на тези неща. Точно това е, което прави развитието на социалната археология толкова необходимо сега…

Когато разглеждаме една богата колекция от гробни дарове като тези, придружаващи погребениеята в Буш Бароу, Уилсфорд в ранната бронзова епоха, които са може би синхронни с главната структура на Стоунхендж или евентуално малко по-късни, е лесно да се обсъждат металните технологии или да се търсят предполагаемите „паралели“ с находките в Микенския свят или където и да е… Но какво означава разполагането на това богатство в човешки план? До каква степен можем да правим изводи за социалната структура на обществото в Уесекс през ранната бронзова епоха от такива находки? (ibid., 12, к. м.)

Ренфрю преди половин век неутрализира обясненията на артефакти в Британия с дифузии от Микена, а тук десетки години Тракия от бронзовата и желязната епоха се обяснява с такива дифузии и със спекулации за езотерични култове и практики. Не е нужно да се проследява цялата история на тези изследвания. Ще се спра на характерни интерпретации в нашата археологическа традиция. Нейният прототип е в постановките на Богдан Филов от преди един век. Налице е силна приемственост на тази микенска и гръцка обяснителна схема в цялата следваща история на тракийските изследвания.

„Микенска Тракия“: идеята и концепцията

В статията на Богдан Филов „Тракийско-микенски отношения“ от 1920 г. ясно се вижда нагласата, образованието, научната ориентация и позицията на този класик на нашата археология в рамките на немската хуманитарна школа и по-широко в западноевропейската идеология на класицизма. Именно тя издига „Гръцкото начало“, повлияна силно от откритията на любителя Х. Шлиман в Троя и Микена. Крит, Троя и Микена са изследвани най-интензивно и са направени големи корекции в тази позиция в посока обективно описание и обяснение. И все пак налице е идеология, развита в парадигма. Това е класицизмът, историцизъм с идеята за „гръцките корени на Западната цивилизация“. Историята на тази парадигма е скицирана у нас от Цв. Лазова (Лазова 2009).

Деформацията, залегнала в основите на тракийската археология е очевидна дори само с отнасянето на „неолитичната култура“ по българските земи към времето на Микена (Филов 1920, 42), тясно свързана с бронзовата култура на Крит. Цялата статия е посветена на влиянията от превъзхождащата и господстващата Микенска цивилизация. Интензивен дифузионизъм пронизва възстановката на Б. Филов. Няколко паралела са достатъчни за категоричното заключение:

Мечът от Карагларе, гробницата при Лозенград, златните диадеми от Езерово и Войниците, както и другите подобни находки не оставят никакво съмнение, че влиянията на критско-микенската култура са проникнали на север най-малко до Южна България и че действително още в онази епоха северна Тракия се е намирала в тесни връзки с критско-микенската област. (цит. пр., 47)

„Не оставят никакво съмнение“. Тази идея продължава да се развива и потвърждава близо цял век, но свидетелствата за такова влияние са твърде малко и до днес. Защо тогава тя се смята за почти очевидно вярна преди един век? Защото фактите на гръцката цивилизация са просто масивни и защото наистина Западът е в силна степен оформен в многообразните си структури по моделите от антична Гърция и Рим. Но историческата Микена с героичната интерпретация в Илиада и Одисея изгряват като най-автентичното Начало. В тази светлина мястото на всички останали европейски култури изглежда незначително. Най-важният въпрос е как гръцката цивилизация, носена от гръцките народности, се развива и експанзира. За ахейците се приема, че са дошли в Пелопонес в първата половина на II хил. пр. Хр. А към осем столетия по-късно идват отново гръцки племена, дорийците.

Движението на дорийците и на илирийско-македонските племена, които са ги следвали, е ставало само през западната част на балканския полуостров, от дето може да се извади заключение, че те са слизали от Карпатите и са се движели на юг от Дунава по долините на Морава и Дрин.

Както е известно, все в същото време, около края на второто хилядолетие, се появява и така наречената халщадска или ранно-желязна култура, която прониква от север и е била донесена без съмнение от новите нашественици…

Тези отношения се обясняват не само чрез търговски връзки или военни походи, но така също и чрез масови преселвания. (цит. пр., 49)

Без съмнение всичко ново трябва да е донесено. Филов наистина допуска, че влиянията между Микена и Тракия може да са били взаимни, по различни направления на север и на юг (цит. пр., 30). Митологията и Омировият епос обаче не сочат такива връзки, а очертават един културен кръг: Източното Средиземноморие през VIII в. пр. Хр.

След това се поставя важния въпрос: щом траките около средата на второто хилядолетие са на нивото на Микена, защо „траките по-късно са изпаднали в културно отношение тъй низко, без да бъдат погълнати или изместени“ (цит. пр., 52). Отговорът е, че високата критско-микенска култура се е носела само от елита и след залеза на Микена е избледняла. Избледняла, и все пак нейните „преживелици“ се запазват до IV в. пр. Хр. в златните диадеми и куполните гробници на траките.

Въпросът за микенската цивилизация, критска по произход, и съответната епоха, която дава на Гърция още половин хилядолетие история, става все по-заплетен, и тук не е мястото да го обсъждам, но към тракийското минало спада и този сюжет, доколкото то се обвързва все в същата парадигма: „гръцкото начало на Запада“. На траките се търси място в периферията на тази първа европейска цивилизация. Това вече е поставено под съмнение конкретно в тази статия на Б. Филов (Лазова 2009). Заглавието е характерно: „Създаването на микенската епоха: значения и употреби“. Статията започва категорично: „За историческата наука отдавна е ясно, че историята е научна дисциплина, формирана през последните 200 години, когато в Европа се създават националните държави.“ (Лазова 2009, с. 1 от електронна публикация).

Независимо от постмодерния дискурс, подобна ревизия отдавна е назряла, защото данните я налагат отдавна, ситуацията вече не е европоцентристка, а науката намира път отвъд новите митове. Лазова маркира ред събития в западния класицизъм и археологията на освободена Гърция от средата на XIX в. насам, които развиват парадигмата в ред изследвания и открития. Но една такава деконструкция изисква научно обосноваване. Авторът коментира ограничението на „германо-австрийския дифузионизъм“ (цит. пр., 5), свързвайки го с „британския еволюционизъм“. В кавички са поставени термини като „влияния“, „развити“ и „примитивни“ култури – термини „от миналото“, които вече са извън научна употреба (пак там). Лазова разказва накратко за образованието и научното начало на Богдан Филов, „формирани в германските университети“. Изтъква се критиката към Филов и дифузионизма като цяло в средата на миналия век, както и комунистическото заклеймяване (цит. пр., 9). В статията има позоваване на статия на Йън Морис без цитат, в контекста на „създаването на античния гръцки свят“ и специално на Микена и „тъмните векове“. Мегазаглавия като това подвеждат. Морис не пише за „създаването на микенската цивилизация“, а за създаването на периодизациите (Morris 1997), а в друга статия пише за възстановяването на гръцкия свят (Morris 2005). Темата за Микена и по-широко за критско-микенската цивилизация е отвъд обхвата на настоящата работа. Важният момент е, че се преосмислят константи в историческата парадигма.

Най-значимата публикация на Б. Филов, за куполните гробници при Мезек (1937), една високо професионална книга и безупречно за времето си публикуване на гробница, става модел за представяне и интерпретиране на другите тракийски гробници след повече от половин век.

Това, което придава особен интерес на куполните гробници от Мезек, е обстоятелството, че те, въпреки тяхната сравнително късна дата, показват поразително сходство с куполните гробници от микенската епоха в Гърция (Филов 1937, 91).

Кръглата куполна форма на гробниците не е свойствена само на критско-микенския културен кръг. Тя се среща, отчасти още в предисторическата епоха, и в страни, които не са се намирали в непосредствени връзки със земите на критско-микенската култура… Следователно, ние имаме тук работа с една примитивна архитектурна форма, която се намира в най-тясна връзка с кръглия план на примитивното жилище и която би могла да се развие самостоятелно в различни страни, без никакво влияние. Ние бихме имали право да търсим по-голяма зависимост или генетическа връзка между постройки от този вид само тогава, когато имаме на лице по-голямо сходство не само в общата архитектурна форма, но така също и в други подробности, особено в техническите похвати при градежа. Тъкмо такъв е нашият случай… Ние сме изправени, следователно, пред един факт, който не може да се припише на някаква случайност и който има нужда от по-подробни обяснения. (цит. пр., 92, к. м.)

Филов ясно вижда границата между независим и зависим произход. Но подмогилните гробници от Анатолия и кръглите гробници със стенописи на етруските, от времена между микенските градове и тракийските гробници, силно свиват дистанцията и редуцират „микенското влияние“. Това, което буди съмнение е: „Тъкмо такъв е нашият случай.“

Те (тракийските куполни гробници – бел. С. Г.) свидетелствуват за микенски влияния в Тракия и Македония, които трябва да водят своето начало от времето на разцвета на критско-микенската култура и които трябва да са били твърде дълбоки, за да могат да се запазят толкоз дълго време… Обаче редица паметници от бронзовата епоха, които са били открити през последните години у нас, доказват, че влиянието, което критско-микенската култура е упражнила на времето си върху тракийските земи, е било много по-силно, отколкото обикновено се предполага, и че критско-микенската култура се е утвърдила може би за по-продължително време в тези земи…

… в тези земи в следмикенската епоха не е имало такава коренна промяна в състава на населението, каквато намираме в Гърция. Независимо от това, земи с по-примитивна култура, каквито са били Тракия и Македония, са много по-консервативни и в областта на художественото творчество, тъй че тъкмо в тях старинните художествени и строителни форми се съхраняват по-дълго време. (цит. пр., 103-104)

Парадигмата за гръцкото начало и неговото проникване на север в „примитивните култури“, е изразена в класическа форма. Високата бариера: едно хилядолетие липса на местни структури, наследяващи микенските гробници, се обяснява със „съхраниние на строителни форми“, без да са налице данни за такива форми тук цяло хилядолетие. Микенската дифузионна схема явно пречи да се вземат предвид местните долмени, етруските паралели и тези  от Анатолия, например фригийската кръглата куполна гробница „на Мидас“ в древен Гордион от VIII в. пр. Хр.

Консервативността на Тракия се свързва причинно с „ниското ниво на развитие“. Но в древен Египет едни и същи високо развити архитектурни, пластични и живописни форми се запазват за повече от 2-3000 години.

Няма никакъв начин една форма от 1000 километра и отпреди хилядолетие и да се възпроизведе без генетична линия – серия от микенски тип толоси-гробници с именно тези архитектурни детайли, които намираме в гробницата от Мезек. По-адекватен път на обяснение на аналогични техники е “мрежовидна“ схема на произход с решаващ момент собственото развитие. Групи толоси и правоъгълни гробници са се създавали на много места през I хил. пр. Хр: в Анатолия, на Апенините, в Тесалия, в Тракия, в Македония, а архитектурните решения следват решения за оптимално използване на пространства, интуитивни и заети форми, материали и техники. Например кръглият купол с отместване на каменни блокове е икономично и стабилно решение. В най-ранен вариант го намираме още в залите под мастаби и пирамиди от времето на I династия на древен Египет.

Филов полага началото, следвано от поколения. Един сбит, но информативен преглед на историята на проучванията на бронзовата епоха в Тракия в аспектите на връзки и влияния с микенската цивилизация прави Александър Бонев в Тракия и Егейският свят през втората половина на II хилядолетие пр.н.е. (1988). Той се спира последователно на работите на Б. Филов, Г. Кацаров, Р. Попов, В. Миков, А. Милчев, Й. Визнер, Д. Димитров. Тенденцията е добре очертана: стъпка след стъпка се отстоява и подкрепя голямата теза за единството между Микена и Тракия. Археолозите развиват заложените от Филов идеи. Най-важни са артефакти като двойната брадва (лабрис) и рапирите (от Левски и Перущица). Ареалът се разширява до земите на Долния Дунав (Бонев 1988, 8-10), където също е намерено микенско влияние. Серия находки от Бронзовата епоха в Тракия попълват една картина на интензивни влияния от северозапад, от север и от юг, които поставят Горна Тракия в зона, обединяваща Егейската цивилизация с Долно-дунавските култури с най-развита металургия в Карпатите. Специален случай е букел керамика от Троя VII В2, която се обяснява с преселници от Горна Тракия. Забележителна е „културата с инкрустирана керамика“ от Северна Тракия, отново повлияна от юг (съвсем невероятно). Разглежда се дискусията за бронзовите мечове от XV-XIV в. (Б. Хензел, Н. Сандърс) с разпознати две направления на влияние: от Егея  и от Карпатите. В. Миков прави преглед на бронзовата епоха в българските земи и датира късния ѝ етап в 1600-1100 г. пр. Хр.

Според него този етап имa свои характерни черти: некрополи с трупоизгаряне, голямо разнообразие на форми на съдове, инкрустация, появата на укрепителни съоръжения от камъни без спойка, намиращи се на труднодостънпни места. Появата на съкровища от бронзови предмети, злато и т. н. говори за силното развитие на местната металургия и цялостния живот на тракийските племена, които са населявали нашите земи още от епохата на бронза. (цит. пр., 10)

Александър Фол изковава термина: „микенска Тракия“ (Фол 1972, 65). След 35 години този термин се развива от Фол вече в концепция (Политика и култура в древна Тракия, 1990).

Единият термин, който датира от 1972 г., е микенска Тракия. Този термин е историографски, а не е археологически. Той предизвиква и още предизвиква смущения, тъй като страховити градски цитадели с разкошни произведения на изкуството в Тракия за разлика от микенския свят не са открити и надали някога ще бъдат открити… на север от микенска Гърция, в източната половина на Балканския полуостров, се зараждат процеси, които са близки и дори сходни, за да не кажа типологически еднакви, с онези, които са плътно засвидетелствувани в Микена, Тиринт, Пилос, Орхомен и в други средища на микенската общност, назовавана койнѐ. (Фол 1990, 57, к.м.)

Естествено е да има и наистина има сходства в традициите и обичаите, в обществата и културите на много народи от Източното Средиземноморие и Западна Анатолия не само през Бронзовата епоха. Не е очертана линия или линии, тръгващи от Микена, а мрежа. Кой е пръв в тази мрежа? Крит, Кипър, Палестина, Троада? В последна сметка Египет и Междуречието.

Тук се пренебрегват важни и големи различия между двете култури. Коренно различни преди всичко са екологичните ситуации и климатите; обитаваните и обработвани земи и територии, големи в Тракия и малки в Микена, приморски в Микена и предимно сухоземни в Горна Тракия. Населенията и начините на живот са различни; микенските градове са с внушителни крепости, за разлика от тракийските селища. Това не е въпрос на ниво на развитие, а на конкуренция или липса на такава между популации с техните общества. Животът на микенската култура е кратък на фона на хилядолетната тракийска култура. Специфичен за Микена спрямо Тракия е военизираният и експанзивен тип общество в микенските градове спрямо аграрните тракийски племенни общности и селища; недостигът на обработваеми земи в Пелопонес,  войните между микенските градове и срещу външни врагове. Специфична е, най-после, и писмеността, каквато в Тракия липсва, която е заета от Крит и е следствие от дворцовия живот. Ето защо тракологията влиза необосновано в парадигмата на елинизма.

Какво е общото? Дали „микенската общност, назовавана койнѐ“? Но тя предполага общ език. Дали „силно развития номадски тип организация на живота“ (пак там)? Но такъв в Микена и Тракия не е засвидетелстван. Авторът вижда като общ соларно-хтоничния култ (цит. пр., 59-60), но той има глобален характер, а от друга страна в записките от Микена (линеар В) са прочетени персонифицирани божества, влезли в пантеона на гръцката религия.

„Микенската реминисценция“ в културата на Тракия след V в. изисква обосноваване и обяснение как е била възможна. Постановки на Фол като като „орфическа доктрина“ и „Тракийската аристократическа пайдейя е канонизирана“ са неопределени, метафорични и необосновани. Все пак изследването върху политическата история на Тракия от 1972 г. е овладяно в концептуален план и тук А. Фол изказва ред проницателни обобщения.

За микенското наследство

Към края на второто хилядолетие пр.н.е. микенските центрове са в развалини. Великото егейско  преселение на народите довежда до коренна промяна на общоисторическата картина на Балканския полуостров в района на Източното Средиземноморие (Бонев 1987, 18).

„Великото егейско преселение на народите“ – как то е засвидетелствано емпирично? Как то е обяснено? Отвъд спекулациите откъде са дошли „гръцките етноси в Гърция“ (по изрази на микенолога У. Тейлър) няма убедителни данни. Повтаря се и установеното от Б. Филов за Мезек, но вече в обобщен вариант. „Мегалитната архитектура съдържа редица основни елементи на микенските куполни гробници – камера и дромос.“ (пак там). Камера и понякога дромос има и в долмените. Да се извеждат обаче долмени от куполни гробници е  обръщане на зависимостта.

Как се пази една архитектурния техника цяло хилядолетие, без да се прилага? Няма ли сянка на възможност за самостоятелно развитие на тази форма от долмените и по логиката на архитектурните технологии и форми? Строителна  „кошеровидна“ техника с отместване на последователни плоски блокове навътре е интуитивно ясна, тя е налице още в Египет от Старото царство, 2700 г. пр. Хр. в гробници и пирамиди с гробни зали. В Тарквиния и наоколо етруските зидани квадратни и кръгли подмогилни гробници са над 1000 (много от тях са със стенописи), като най-старите са от VII в. пр. Хр. Строителните форми и техники имат своя логика. Тези техники следват едни и същи изисквания на формата, материала и издигането.

Бонев отнася микенското влияние и до Севтополис от края на IV век:

Редица прийоми в строителството, характерни за микенския вариант на Егейската цивилизация, наблюдаваме и в Севтополис… Близостта между жертвениците-есхари от Севтополис и от тези от Микена, Тиринт и Пилос не подлежи на съмнение (цит.пр., 19).

Тук едва ли е нужен коментар, но местната хилядолетна традиция в култовите олтари и синхронните паралели е по-добро обяснение. Паралелите продължават с „близката аналогия между използваните мотиви при сребърните апликации от Луковитското съкровище и тези върху пластинката от слонова кост от Спата в Атика.“ (пак там). Следва паралелът между нагръдниците и златните маски в гробовете (пак там) и ред други паралели. Те са силно преекспонирани и никак не са убедителни. Намират се и паралели в орнаментални мотиви, но такива има много и без генетична връзка.

В книгата на А. Бонев Тракия и Егейският свят през втората половина на II хилядолетие пр.н.е. (1988) паралелите, влиянията, контактите и импортите заемат десетки страници. Видно място е отделено на паралелите с Микена, видени при сравнението на съдовете от Вълчитрънското съкровище. Забележителен е паралелът между чашите – иначе как да си обясним тази „оригинална“ форма? Своеобразен връх в тези движения е цитиран пасаж от Е. Н. Черних за „пътуващите майстори-металурзи“.

„Културата на инкрустираната керамика“ – една оригинална и интересна култура по долното течение на Дунав, се датира в зависимост от паралел на „камбановидните идоли“ с критската „богиня със змиите“ (цит. пр., 53). Този незначителен и чисто случаен паралел става решаващ аргумент за датиране, в  тотално несъответствие с останалите артефакти и голямата дистанция. От тук целият комплекс и цялата култура се датират след въпросните критски статуетки.

Идентифицирането на културни зони сега се насочва на североизток (Културният хоризонт Микена-Вълчитрън-Бородино, 1990).

Най-западният център се оформя на о-в Крит, но създалата се тук самобитна култура по своя характер коренно се различава от тази на Египет, Месопотамия, Индия и Китай. Това не е речна, а морска цивилизация, първата в световната история. (Бонев 2000, 5)

Наистина ли критската култура е коренно различна от Египетската? Еванс, положил основите на минойската археология, я разглежда изцяло в зависимот от египетската и намира много свидетелства за това (Evans 1921). В Египет са засвидетелствани морски експедиции в Новото царство. Хетската империя е била и морска, а шумери и акадци усвояват морето при Персийския залив още в зората на цивилизацията.

В Микена намираме „завършени жилищни комплекси, групирани около един централен двор. Занаятите и в частност обработката на металите достигат една изключително висока степен на развитие.“ (цит. пр., 5-6). Находките

недвусмислено показват настъпилото разслоение в микенското общество и най-вече консолидирането на царския институт. Постепенно се оформя култът към царя-жрец, налага се едностранното господство на един род или династия. (цит. пр., 6)

Но същата структура на централизирано общество с цар-жрец намираме на много места в Югоизточна Европа, Средиземноморието и Анатолия. Тя е възникнала преди това в Крит и хилядолетие преди това в Месопотамия в градовете-държави по долното течение на Тигър и Ефрат. Тези факти са широко известни.

Социални структури не се заимстват, а възникват по силата на начини на живот в определена среда. В този ред на ретроспективно проследяване, обществото от Варненския халколитен некропол от V хил. пр. Хр. е очевидно централизирано и разслоено начело с едноличен владетел. За разлика от социалните форми, специфичните технологии наистина дифузират, те се научават с усвояване на най-добрите постижения, най-често подчинени на собствени традиции. И тук във всичко има първи път и все някъде нещо е откривано без заимстване:

микенските торевти са били запознати с всички техники, използувани от майсторите в останалите центрове на Стария свят – изливане, коване, изчукване върху предварително подготвена матрица, инкрустация на метал върху метал, ниело и т.н. Редица от своите умения те са добили от своите предшественици, минойските торевти, като доразвиват техните постижения на местна почва. (цит. пр., 8)

Но какви са фактическите основания и данните за това? Защо се изключва местната традиция? Тя впрочем се обогатява все повече с нови открития на накити и  други предмети от бронзовата епоха.

В племената, населяващи долнодунавските земи, се забелязва, документирано по археологически път, ясно социално разслоение. На базата на съществуващите племенни съюзи постепенно се оформят обединения, в които е налице тенденция към централизиране на властта. Процесите са сходни, макар и не идентични с тези, които стават в ахейския свят и намират материален израз в появата на съкровища от благородни метали, които могат да бъдат интерпретирани като такива, принадлежащи на определена „царска“ фамилия или „династия“, пряко свързани с оформящия се по това време култ към царя-жрец. Хипотетично можем да допуснем, че там където са открити, се е намирал главният център на тракийско „царство“ или някакво подобно обединение от микенски тип. От ареала, за който може да се смята, че от втората половина на II хил. пр. н. е. е бил населяван от тракийски племена, са намерени редица съкровища или отделни предмети, изработени от бронз или благородни метали, но според нас само две от тях могат да бъдат интерпретирани в пълния смисъл на това понятие като ,,царски“ съкровища, близки по своя характер до тези от Ахейска Гърция от епохата на шахтовите и куполните гробници. Имаме пред вид находките от Вълчитрън и Бородино. (цит. пр., 9-10, к. м.)

“Координатната система” обхваща дистантни култури – Долният Дунав, Бородино, Микена, без да разпознава реалните групи. Институцията на „царят-жрец“ в тези отдалечени култури няма как да има общ произход в Микена. Тя е впрочем доста по-стара.

Появява се понятието „ахейския свят“, както и много често се използват „микенски свят“, „полисен свят“ и, разбира се, „гръцки свят“. Липсва само „тракийския свят“. Липсва всякакъв намек за изясняване на употребата на това понятие. А „свят“ не задължава ли да обосновем наличието на голям континуум, автономен, непрекъснат и траен, а не породен от влияния, свързан във верига зависимости и траещ четири столетия, пропадащ в „тъмни векове“ и отново възникващ. В Илиада намираме един голям културен ареал от контактуващи общности в Източното средиземноморие от VIII в., а не от времената, за които се разказва.

В литературата съществува понятието „егейска цивилизация“, но в нея се обособява и „ахейски свят“. От своя страна, той пък е единен с долния Дунав и на северозапад стига до Бородино. Напълно неприемлива е употребата на понятието „хоризонт“ в значението на една проследена линия, обоснована само с три съкровища. Днес в групата на съкровищата от този период от Егея, Тракия и на север се причисляват още няколко: от Енкоми, Кипър, от 1400 г., съкровището от Михалков, съкровището от Ръдени (днешна Румъния) и златен кантарос от Крижовлин, Украйна.

Златното съкровище от Вълчитрън, с маса 12, 5 кг, почти колкото всички златни и сребърни артефакти от шахтовите гробници в Микена, има според Бонев корена си отново в Микена. Кантаросът и киатосът са с несъмнен егейски произход, смята авторът. (пак там)

Съкровището от Бородино, Бесарабия, съдържа: 6 шлифовани нефритови бойни брадви, два сребърни и бронзови върхове за копия, една втулка, бронзов позлатен кинжал, масивна сребърна игла и още три кръгли предмета („боздугани от алабастър“). Дискусия по съкровището се цитира от Бонев, няма единно становище. Има ред нови интерпретации. Съкровището най-вероятно не е единно, а е събрано от разнородни предмети от различни култури и епохи. От тези предмети иглата и кинжалът се приемат по-сигурно за „егейски“ (?), от средата на II хил. пр. Хр. Бонев погрешно определя кинжала като „сребърен“. Не виждам как тази група предмети е доказуемо свързана с Вълчитрънското съкровище и с Микена. Предметите са разнородни като материали, форми и функции и, какъвто и да е техния произход, няма данни да са изработени едновременно и при това паралелно със съкровището от Вълчитрън. Бонев датира Бородинското съкровище в XIV в., с 20-30 години след Вълчитрънското, което пък е датирано по Микена… Датирането очевидно е функция на самата хипотеза и дифузионен конструкт. Не са аргументирани нито „единството в идеологическата сфера“, нито тезата за „царя-жрец“, собственик на „съкровището“ (цит. пр., 13-14).

„Културен хоризонт“ интуитивно трябва да е широко и относително затворено пространство, в което живеят група свързани култури, за разлика от „хронологическия хоризонт”. И в тази координатна система с един или няколко центъра едно „разширяване“ по степени на еднородност е напълно реалистично. Важен е не етикетът „хоризонт Микена–Вълчитрън–Бородино“, а единството на група култури от късната бронзова епоха и мястото в нея на Тракия и земите от долния Дунав.

Микенска импортна керамика в Тракия

Стефан Александров (Alexandrov 2005) прави преглед на установените до 2005 г. находки на микенска импортна керамика в нашите земи (Alexandrov 2005). Първите документирани фрагменти са от Левуново, от късния микенски период (Домарадски 1986), след това в Драма (Тракия) са открити фрагменти от късния еладски III С период (Лихардус 2001), всички от края на късната бронзова епоха (Alexandrov 2005, 47). Следват фрагментите от Копривлен в долината на Места (2002). „Общо казано, това са единствените данни за микенска керамика в България, всички датирани в края на късната бронзова епоха.“ (ibid., 47) Тази рядкост и разпръснатост би трябвало да води към заключение за незначителност и случайност.

Описани са фрагменти от микенска керамика с високо качество от жилищни структури, рязко различаващи се от местната груба керамика, и идентифицирани по изработка и украса с паралели от Микена (Alexandrov 2002) и съотнесени с импорти от Микена в Македония (ibid., 47). Установена е „известна ретардация, дължаща се на географската позиция на обекта, ситуиран далеч на север, както и дългата употреба на тези очевидно ценни импорти.“ (ibid., 49) Датата е XIV–XII в. пр. Хр. Но подобни импорти са единични, лесно обясними без каквото и да е културно единство и не са свидетелства за влияние. Единични съдове могат да попаднат далеч като плячка, подарък, при пътуване или единично заселване.

В сборника за Копривлен (Koprivlen 2002, vol. I) данните са описани в по-широк контекст, заедно с други артефакти в микенски стил (върхове на стрели). (Alexandrov 2002, 66-75)

В по-широк контекст… на върховете на стрели от тип I намирам многобройни паралели в района на микенската област и съвременните цивилизации на Египет и Мала Азия. Подобни примери, но с кръгла форма, от два микенски гроба в гробище близо до Просимна, са отнесени от Блеген към тип I и дата в периода LH III. Върховете на стрели от Копривлен наподобяват микенските върхове на стрели тип I, датирани от Снодграс в късната бронзова епоха. Този тип върхове е близо до тип VIIс на Бухолц, датиран от него LH II-ІІІВ…

Извън Гърция тип I намира паралели в Троя VI и VII, когато те се разглеждат като импорти и са сравнени с прототипи от шахтовите гробове в Микена и от Хетския слой в Алишар. Бронзови върхове с подобна форма също са били открити в Богазкьой в Мала Азия и Египет. (ibid., 77)

Тук виждаме реалистичната картина на едно многопосочно влияние в широка мрежа култури. Прави впечатление разширяването на хоризонта до Египет и Мала Азия.

„Микенска Тракия“ – опит за обобщение

В продължение на почти цял век е многократно утвърждавано и засвидетелствано от единични обекти, че Тракия от късната бронзова епоха е в контакт с Микена и Мала Азия. Документирани са паралели и с Крит. Като пример за свидетелство за такава връзка с егейския юг К. Лещаков сочи глинения печат със зооморфен релеф от Семера. Късно бронзовите глинени модели на двойна брадва, кухите антропоморфни фигурки, зооморфните съдове и семантиката на орнаментите от керамичните съдове и фигурките от Северозападна България са интерпретирани от А. Бонев като повлияни от Егея, документирайки близки религиозни вярвания. Всички тези артефакти обаче не са достатъчни свидетелства за систематични и масивни контакти, а соларно-хтоничните култове са характерни за много по-широк ареал.

Терминът „микенска Тракия“, една от метафорите на А. Фол, получил интензивна спекулативна поддръжка и станал парадигмален в тракологията, не е сполучлив, защото пряко дефинира една култура с друга. Но какво е смислено и важно в корена на тази идея? Това е една древна константа: царско-жреческата институция, прилежащата ѝ аристокрация и предполагаема социална структура, впрочем засвидетелствана и в изсечени надписи в Месопотамия от повече от 22 века преди Христа.

В Микена от бронзовата епоха (по-точно Пелопонес като цяло) икономиката е  фермерска, морска и търговска с относително малко обработваема земя, сух климат, с малки популации в мрежа от малки укрепени селища (градове) и около тях, отделени с планини. Мащабът е малък в сравнение със земите на Тракия. Аристокрацията е военизирана и експанзивна, вероятно поради жестока конкуренция за ограничени ресурси, а и поради стари традиции в пиратството. Тракийската икономика от същия период, по екологичните си дадености е почти изключително фермерска, аграрна е и аристокрацията. Освен това е развит дърводобив и търговия с него, рударство и металургия. Територията е обширна, а земите с техните ресурси явно са били достатъчни, за да се разрасне мрежата от общности („тракийския народ“) до онези изумителни размери, за които говори по-късно Херодот. Тази огромна група различни племена не може да е била съвсем аморфна и хомогенна, защото обединяването около ресурсни, властни и адмимистративни центрове е нещо глобално. Но тя очевидно не е дотам организирана и военизирана, за да намерим техните укрепени градове.

За да се установи в последна сметка в какви степени и форми обществата в Тракия и Източното Средиземноморие са аналогични, е необходим детайлен анализ (Лещаков 2006, Бронзовата епоха в Горна Тракия). В тази втора студия върху бронзовата епоха в Горна Тракия авторът заключава:

Една следваща стъпка би представлявало приравняването на изследванията върху Източносредиземноморските общества и тези на тракийското през бронзовата епоха. От само себе си се разбира, че става дума за детайлен сравнителен анализ на комплекси от синхронни археологически структури и артефакти, а не на представителен подбор от онези, които биха подкрепили съответната априорна конструкция. Едва тогава може да се потвърди или отхвърли правотата на „Микенска Тракия“, на „Тракия Понтика“, на „Тракия и моретата“ и редица други схеми. Те вероятно са сътворени с основание, но техните основания засега липсват. (Лещаков 2006, 209, к.м.)

Тази умерена равносметка е отчита създаването на конструкции в рамките на класическата парадигма без сериозно подреждане и анализ на наличните данни. Наистина са натрупани доста конструкции, все в посока на югоизток, към Егея, полулегендарна тракийска територия.

Историческата концепция на Фернан Бродел, към която Лещаков отнася новата интерпретация на Тракия от бронзовата епоха, има за база: „цивилизациите като пространства и времена“. В зависимост от екологичната ситуация цивилизациите са речни, морски, равнинни, планински. Да последваме модела на Ф. Бродел. Двете култури и цивилизации се разполагат в коренно различни по вид пространства. Пелопонес е суха и крайморска област, а Тракия е влажна и неморска във вътрешността си. Траки и ахейци идват в различни времена: първите са тук поне от средата на III хил. пр. Хр., а вторите се появяват след около хилядолетие. Първите остават и културата им остава да се развива, а вторите биват асимилирани от дорийските нашественици и „микенската цивилизация“ умира през XII в. пр. Хр. Двата етноса имат различен произход и различен език. А в Омировата Троянска война ахейци и траки стоят от двете противни страни.

Най-интересното общо за изследване на обществата между Микена и Тракия е царската и едновременно култова институция. Проблемът обаче е следният: царско-жречески институции има много типове. Тракологията като теория за тракийската „духовна култура“, за разлика от етнологията на траките, е във висока степен спекулативна и са оскъдни социологическите анализи, базирани на археологически данни. Много рядко артефактите се изследват в своите вътрешни връзки като комплексни социални реалности.

Идентичност и дифузия

През почти целия последен век развитие на археологията в Европа артефактите се подреждат и датират по паралели навън, синхронно и диахронно. Артефактите от Тракия имат паралели с други артефакти и на тази база се датират, съгласно парадигмата на дифузията и елинистическата перспектива усилено по произход и в посока Егея. Изследват се материалите им и тяхната технология, пита се за техните създатели и се заключава за тяхната културна идентичност. В случая това е периферия на една цивилизация, видяна като „първата европейска“.

Тази парадигма е препятствие пред неутралното формулиране на факти и обяснителни хипотези с цялата възможна дълбочина. Предпоставката в тази парадигма е, че ако има нещо на високо ниво, трябва да се намери неговия произход в Елада. Другата дифузионистка предпоставка е, че ако има колапс на една култура и идване на нова, то има нов народ, който е експанзирал в тази територия, разрушил завладяната и я е заменил със своя култура. Нормално е да запитаме: какви оригинали се създават и защо? Как са засвидетелствани движенията на идеи, хора и артефакти, как са се осъществявали екологично, икономически и технически? Защо те са се случили?

Интензивните и стабилни контакти изискват хиляди километри пътища със станции за отсядане и укрепления, сигурни територии, предпазени от нападения, централен (вкл. и силов) контрол, организирана охрана и регламент за преминаване. Морският вариант от своя страна означава контрол върху още по-трудни за охраняване морски трасета, обезопасени от пирати. Ако са налице съответните данни за това, то тогава имаме индикация за съществуване за мощни държавни структури. Едно такова високо развитие трябва остави и съответните археологически следи. Свидетелствата от микенска керамика и други артефакти в Тракия сочат епизодични контакти (пътуване, преселвания в малък мащаб, смесени семейства, търговия в скромни размери, пиратски нападения).

На по-високо ниво, ако имаме сведетелства за систематични и масивни контакти, то какви са обществата в Тракия, които са влизали в тези контакти? Как? Защо? С какви цели и интереси? При всички случаи стои големият въпрос: Как са живеели популациите в Тракия? Отговорите на тези въпроси се намират в описването и обясняването на Тракия в собствена координатна система. Археологически това е възможно чрез екологични данни и анализи, демографски измервания и изчисления, селища, архитектурни типове и техники, вкл. специални сгради, култови места, погребални практики.

Наистина, „нормалното изследване“ на тези археологически записи е изисквало хипотези, които да се потвърдят или отхвърлят, включително микенската следа. Но още по-естествен е пътят от данни към факти и обяснения: реконструкция на една отминала реалност. В тракологията обаче и най-вече от А. Фол се прави нещо непроверимо: предпоставена интерпретация с цел обосноваване на високо развита тракийска цивилизация, въобразени сложни обреди и езотерични тайнства.

Каквито и нови методи да прилагаме за извличане на нова информация (напр. интерпретацио трацика на А. Фол), резултатът ще си остане по старому „есхатологичен“. Това дава храна на спекулативните тези, в които се подбират необходимите за допълнителна защита на една или друга теза археологически факти. Следователно, да затворим кръга – археологията е изворознание, а не истинска хуманитарна дисциплина. А. Фол я наричаше “занаят”.)“ (Герджиков 2017, 53, бележка на проф. К. Лещаков)

Спекулативни постановки

Тракологията развива спекулативно разбиране за тракийската култура и общество и в нея безспорен лидер и идеолог е А. Фол.

Палитрата е почти всеобхватна – от икономиката, до институцията на странстващия цар-жрец, който получава дарове в неугледни планински места и няма нужда от столица (разбирай от монументална архитектура). Единствено отвъдния свят е устойчив за него, което налага създаването и на устойчиви архитектурни структури (като негов материален израз). Ето защо няма нужда от монументална дворцова архитектура и постоянни резиденции (тук има съществен дял концепцията за номадизма в универсалния смисъл на понятието). Ето защо сме толкова близки с хетите и фригите, но се премълчава отговора на въпроса – а те защо имат Хатуша и Гордион? Интересен е и погледът върху „морския номадизъм“ на микенците, но това е отделна ария от същата опера. (пак там, бележка на К. Лещаков)

Тази бележка ме мотивира за по-строг и критичен емпиризъм. Няма база данни без подбор на смислените сред изобилието от данни. В този подбор участват хипотези, частично зависими от други, потвърдени хипотези и от по-неопределени очаквания. Като цяло идеите на тракологията в социален и религиозен план обаче не са формулирани като проверими хипотези.

Но да маркираме няколко жалонни пункта от тракологическата възстановка.

Изследователите постигнаха съгласие, че общината е ядро на тракийското общество, в което робовладението действително е слабо развито… вече няма съмнение нито в крайно ограниченото приложение на робския труд, нито в икономическия натиск, упражняван от царете, от аристократическата върхушка и от други забогатели съплеменници върху селяните производители; по този начин древна Тракия с право бе причислена към категорията на ранно-класовите общества… производствените отношения сред тракийските племена се градят на общинната структура, че те са класово-антагонистични и че техният пряк социално-политически резултат е държавното обединение. (Фол 1972, 28)

Тук се утвърждава консенсус на „изследователите“ „без съмнение“ по три тези: общината е ядро на тракийското общество; то е класово-антагонистично (без робство, но с натиск от царете); затова то поражда държава. Тази верига е пряко приложение на историческия материализъм. Тя не говори нищо на ниво археологически факти и още по-малко данни. Какви данни обосновават „без съмнение“ „общината“, „класовото разслоение“, „царя“ и „държавата“  на терен?

Тракия отново и отново се причислява към „микенската общност“: „…наименованието Тракия/траки може да бъде архаизирано, за да означи онази северна част на микенската общност, чиито представители са взели участие в битката за Троя и често са воювали с микенците, проникващи в техните предимно крайбрежни владения.“ (цит. пр., 46).

Това е отвъд всяка мярка на емпирично допустимото.

Наистина земеделската „община“ (по-добре общност) в някаква форма – родова или териториална, е ядро, това е глобална структура. На тази абстрактна степен едва ли можем да намерим значителни изключения от нея в праисторията. За конкретните локални общества тук валидни са установените типове селища и селищни мрежи. По антропологичната схема родът прераства в племе, а след това на племенно обединение с вожд (chiefdom). Проблемът с царете-жреци и chiefs (владетелите) е, че абстрактният „чадърен“ термин маркира твърде неопределено спецификите на политическите форми от Месопотамия и Египет през Гърция и Тракия до Западна Европа и Америка. Как се разпознават и обясняват в детайли местните социално-политически системи е възлов археологически проблем за безписмените общества.

Функциите на управлението не са разделени между племенните институции и царя-базилевс (тук Фол цитира Т. Златковская). Авторката разграничава вождовете на тракийските племена между IX – VIII в. пр. н. е. от ръководителите на племенните съюзи от VII – VI в. пр. н. е. Първите носят военни и религиозни прерогативи и са лишени от единовластие, докато вторите въплъщават единния военен предводител и функциите на управлението; сега в сила е бил наследственият принцип, но наследяването е включвало широк кръг родственици, които принадлежат на един и същ род, приел черти на царски дом. Заедно с това изборността привидно се е запазила, но ролята на „редовите траки“ е била изцяло или почти изцяло сведена до нула. Архаическите белези в избора на вожда са се съхранили обаче в обреда на допитването към бога и в обсъждането на личните качества на кандидатите (Златковская). (цит. пр., 109)

Това е още едно смело „предизвикателство“. Не се изказват аргументи, тезите са контраинтуитивни и контрафактуални (две фази в царската институция, изборност), няма и намек за обосноваване, няма дори цитирани извори. Археологически, доколкото ми е известно, нямаме в Тракия находки от погребения на царе-жреци от КБЕ. За една зала от комплекса „Перперикон“ се предполага че е царско-жреческа с олтар (Овчаров), но не е доказана като такава поради „несполуки в системата на разкопките“ (коментар на К. Лещаков). В Микена намираме олтари в дворцови зали напр. в Пилос и Тиринт, намираме и думата wa-na-ka, транскрибирано от надпис на линеар В, за духовния водач, без установени корени и приемници.

Може би тук е мястото да припомним, че основната фигура в минойските и микенските ритуали wa-na-ka, не е от индо-европейски произход (Palaima, Th. 1995: 120-123, 131-133), така че духовната конквиста, възсъздадена от М. Гимбутас и с удоволствие преповтаряна от други, едва ли ще продължи дa живее дълго … (Лещаков 2006, 192)

„Цар-жрец” е много стара институция, известна е статуята на седящия “цар-жрец” от Мохенджо Даро, град с “цитадела” от цивилизацията Харапа, от ок. 2600 г. пр. Хр.

В Кносос е известна “тронната зала” с олтар и каменен трон, на който вероятно е седял минойския цар-жрец (Еванс) . Подобни зали са открити в микенските дворци в Пилос, Микена, Тиринт. Надписите говорят за “ванака” – религиозен владетел. Тракийската аналогична институция не е засвидетелствана, ако не се брои преданието за Залмоксис. В Перперикон има зала, за която се предполага такава функция (Овчаров). Но у нас, както изтъква А. Фол, си имаме най-древния „цар-жрец“ от халколита, заемащ

позицията на общо сакрализираната персонификация на главното действащо лице в социалния модел на света. Това е мъжът, който е носител на царската и на жреческата власт, оформена от глина, защото майката земя още в утробата си му е дарила и отредила това право. (Фол 1990, 56)

Ето я примамливата вътрешна перспектива, чието достойнство е опитът за установяване на собствени основи на тракийската цивилизация. Отбелязвано е обаче (напр. Лещаков 2006, 155), че халколитната култура Варна много трудно може да се съхрани хилядолетия след един почти пълен хиатус за поне пет столетия. На помощ идва концептът „прототраки“.

Първият преломен период в развитието на бъдеща Тракия може да бъде характеризиран прочее като социокултурна организаця, която поставя началото на прототракийската история. Столетията на бронзовата епоха са времето, през което тази социокултурна организация се превръща в етнокурлтурна общност…

Прототраките, както се услових да говоря за населението от III-II хил. пр. н. е., се появяват бавно на голямата историческа сцена, на която вече блестяха хетското царство, Троада, Критските центрове и микенска Гърция. (Фол 1990, 56-57, к. м.)

„Прототраки“ ми изглежда като реплика на „прабългари“ – чисто рефлективни и лишени от емпирично съдържание термини. И защо първо „социокултурна организация“, а после „етнокултурна общност“? Дискусиите за генезис от този тип са безкрайни и неразрешими. Очаква се за генеалогиите по-определено да проговори популационната генетика с маркерите, които са още доста неопределени и тривиални. Историография може да се пише и с метафори, но каква научна стойност има тя? А. Фол е оставил редица знаци, които имат такава стойност и един от тях е устойчивостта и същевременно гъвкавостта в древното тракийско общество:

Този напредък се дължи на устойчивостта и на гъвкавостта на основната социална единица, която постепенно се оформя в рамките на родовата община… Ойкосът е най-перспективната микроструктура на производствените отношения, която бавно укрепва в диференциацията на производствените отношения, без да я разяжда. Ойкосът може да осигури нейния преход към съседско-терториална община в организацията „по етноси“… Когато условията за такова преминаване са благоприятни, ойкосът ще се превърне в отправна точка при изграждането на полисната социална уредба, каквато ще бъде съдбата на много селища от субмикенски вид в Елада (цит. пр., 58).

Твърдяният преход е съвсем спекулативен поради неяснотата на термините и емпирична неопределеност. „Ойкосът“ като дом и домакинство е наистина ядро на социалната организация, но едва ли може да се поставя в подобни времеви граници. Развитието му е просто експанзия към макрообщност и структуриране като общество. А. Фол като „историцист“ изрично изключва антропологическите обяснения (цит. пр., 50), но динамиката на човешките популации в дадена жизнена среда се използва като обяснителна рамка и от историци (Бродел).

И така, „траките са управлявани от царе-жреци, също като ахейците“, и в ядрото на това управление е орфическият култ.

Орфизмът съчетава хтоничността и соларността в здраво единство. Той обосновава и държавноидеологически типа „орфически“ владетел, който е цар и жрец, прорицател и мъдрец и който съответствува на митологическия образ на реалния микенски предводител. (цит. пр., 51)

…соларността, която е свойствен облик на „царския култ“ (цит. пр., 52)

Хточиността и соларността са показани в светилищата. Как се засвидетелства емпирично обаче едно духовно учение като орфизма, Фол не ни казва нищо повече от свободни разкази за свещени ритуали. Очевидно за това не са достатъчни нито запазените светилища, нито писмените извори, които са много късни.

Социалната структура на древна Тракия се е създала от полярните съставки на селската община, която се е разслоила и излъчила аристокрацията, на върха на която е царят-жрец. Тази аристокрация е имала орфизма като свой соларен култ, а за селяните такъв култ е земното начало, Дионис (цит. пр.,65).

Тезата е широко поддържана, тя е разработвана и развивана няколко десетилетия. Проблематичен остава култът към именуваните Орфей, Дионис и Бендида, гръцки теоними.

Фол е прав в стратегията си да проследява и обяснява динамиката на тракийските общности чрез собствените им движещи сили, но стратегията е опорочена от непрекъснати опити за идентифициране с Микена и все по-дълбоко навлизане в умопомрачителна мистика. Ето едно характерно в тази линия обобщение на Валерия Фол, което е сгъстено описание на древно-тракийското общество.

През Бронзовата епоха (ІІІ и ІІ хил. пр. Хр.) консолидиращият се тракийски етнос закрепва своята културно-историческа роля на духовен и технологически посредник между Анатолия и Северното Причерноморие, и между Източното Средиземноморие и Централна и Западна Европа. В средата на ІІ хил. пр. Хр. в Средиземноморския свят настъпват промени, които завинаги бележат историята на Европа. Минойската цивилизация изчезва под натиска на ахеите, водени от царе-жреци, които създават новата Микенска цивилизация. Тракийската културно-историческа среда е типологически сходна с Микенската, но за разлика от нея тя не е засегната от последвалия колапс в края на ІІ и началото на І хил. пр. Хр. в Източното Средиземноморието, довел до загиването на Микенския свят. В средата на ІІ хил. пр. Хр. династическите родове на траките владеят територии около укрепени резиденции и се прочуват като чудесни воини, строители, металурзи, скотовъди, мореплаватели и земеделци. В същото време настъпват промени и в духовността – оформя се тракийската доктрина-вяра-обредност, изградена на равновесието между слънчево-огненото и земното начало, наречена типологически тракийски орфизъм по името на учителя, прорицателя, певеца и царя-жрец Орфей. Тя е базата, върху която се формира тракийската царска идеология, в която владетелят е син на Великата богиня-майка и на нейния Син-Слънце/Огън и тракийската аристократическа култура. (Фол, В., в сайта Bulgarian heritage)

Понятието „тракийска царска идеология“, използвано в нашата тракология, също създава проблем. То не се дефинира структурно като религиозна и политическа доктрина, а отделен е проблемът с липсата на текст от тази идеология. Да, налице е „идеология“, това е все този хтонично-соларен култ в неговата елитарна форма, в която царят се идентифицира със „син на Бога-слънце“ („Аполон“ в един надпис на Котис от Рогозенското съкровище). Но това е изписано в епоха, в която тракийските царе припознават гръцки имена на богове.

Големите скални светилища от бронзовата епоха изглежда наистина са свещени места за ритуали на елити около тракийски владетели. „Остава единствената пречка – да се докажат, както и да отговори на въпроса – защо ги има на Крит, но не и в Елада? Дори и по времето на разцвет на микенската цивилизация.“ (Герджиков, 2017, 56, бележка на Лещаков) Счита се, че обектът Татул е идентифициран като голямо праисторическо светилище с останки от бронзовата епоха, желязната епоха, и хероон от античността (Овчаров и кол. 2008). В първата от двете статии се установява:

„От КБЕ, датирано чрез керамика, е отложен изключително дебел пласт (2,5 м), който представя интензивно ползване на светилището (Овчаров и кол. 2008а, 35-36)

„останки от различни обреди, свързани най-вече с „огнени“ ритуали, от депониране на дарове – сечива и посуда или на техни модели, останки от жертвоприношения, от свещени трапези, натрупване на специално донесена почва и т.н.“ (цит. пр., 37);

„под най-горните огнища следва цяла серия от по-ниско разположени, под тях – трета група и т.н.“ (цит. пр., 38) – дълга традиция и приемственост;

„опалени жертвени площадки върху скалата или в цепнатините между скалите …; алтари-огнища с преносими подставки, съоръжени върху или до скалите…; алтари с кръгла (овална и квадратна) платформа…; алтари върху платформа…“ (цит. пр., 41).

Описан е един преднамерено разрушен преносим алтар. „Релефните орнаменти са моделирани още в меката глина, преди покриването с ангоба. Дъгите и точките са нанесени изключително грижливо – ръбовете са равни, линиите и точките са еднакви“ (пак там)… „съоръжението наподобява кутия, която явно е преносима, съдейки по доброто заглаждане на нейната основа…, е хвърлена в кладата, маркираща края на използване на огнище № 5. Така или иначе, става дума за майсторски изработен сакрален предмет, който по недвусмислен начин свидетелства за особеното положение на Татул сред останалите планински светилища.“ (цит. пр., 43)… „Всички данни за по-ранните исторически периоди от извършените археологически разкопки насочват към идеята за свещено място, чиято обредна дейност е свързана с космическите сили в най-широкия смисъл на това понятие и в частност на тези, които осигуряват жертвопринасящата сила на светлината и огъня.“ (цит. пр., 44, к. м.)

Това без съмнение е значителна находка на дълготрайно светилище. Пристрастието обаче към „космически сили…жертвопринасящата сила на светлината и огъня“ не е емпирична, а спекулативна възстановка. Няма и индикации за царско-жреческа институция.

…регистриран е и халколитен пласт, който не е разкрит напълно, а през римската епоха и Средновековието мястото губи свещения си характер. От И. Венедиков, през В. Герасимова-Томова до А. Фол светилището край Татул е обявено за „хероон на обожествен след смъртта си тракийски владетел… на върха на скалата, между земята и небето… Примерите от античната литература са свързани с легендарните царе Резос и Орфей. (цит. пр., 34).

Литературата, преразказваща митове, лековато се проецира в данните, но става ясно, че слънцето и земята, огънят и жертвата са залегнали в това хилядолетно светилище с дълга култова традиция и множество олтари. Нищо обаче от самите скални форми и изсичания не се отнася в статията към праисторията. Във втората статия (Овчаров и кол. 2008б) скалната пирамида се включва в „хероона“ от античността.

Пирамидата, която доминира върху терена, не може да не е използвана още от халколита. Така предполагат почти всички, но няма доказателства за това. Що се отнася до по-късния етап, идеология в смисъл на учение от типа на „Орфизма“ от бронзовата епоха в Тракия без писменост и каноничен разказ, а и без образ, няма как да се потвърди.

За селищната система в Горна Тракия през КБЕ

Тук данните и интерпретациите са много и тази работа не позволява анализ и дори обзор.

Времето от XVIII в. до средата на XVI в. пр. Хр. – или почти 250 години, остава напълно неясно засега. Културата е лишена от характеристика, тъй като липсват както селища, така и некрополи, които би трябвало да запълнят празнотата в хронологическата последователност. (Лещаков 2006, 152)

Схематично, без претенции за точност, през КБЕ селищните могили се трансформират в селищата от открит тип, които се строят в равнини и ниски планински тераси и хълмове в близост до реки и извори. Жилищата са построени с дървени колове, обмазани с глина, камъкът навлиза все по-интензивно. Това е очевидно изключително трайна форма, идваща от неолита и продължаваща далеч напред във времето. Обяснението е екологично.

Селищата увеличават своята площ, дистанцията между отделните селища се увеличава. Някои от селищата се изградени върху стерилна почва или започват своя живот през КБЕ и продължават във времето до РЖЕ. Намерени са поселения, които са свързани с некрополи.

Като обобщения на материалните записи, в литературата са описвани големи „археологически култури“. Специален случай е културата „Балей-Орсоя“, или „Култура на инкрустираната керамика“ от Северозападна България и Румъния и част от Сърбия. За България като водещ обект-епоним може да се посочи Балей. На разстояние около 400 м от селището е открит и неговия некропол.  Селището има пет строителни хоризонта в КБЕ и РЖЕ. Откритите основи на жилища дават представа за бронзовата архитектура. Обзорна статия е написал още през 1975 г. Румен Катинчалов (Катинчаров 1975, 1-17).

Култура „Разкопаница-Асеновец“. Разкопаница  се намира до с. Маноле, Пловдивско. Разкопвачът П. Детев е разграничил два културни пласта: горен и долен, в който са разграничени осем строителни хоризонта. Долният слой, се отнася към КБЕ, а горният – към РЖЕ. Селището е ново, над стерилна почва. Неукрепеното селище Асеновец е голямо (с площ над 30 дка) и е в района на Нова Загора. Заемало е двата бряга на р. Дермендере, на северозапад от с. Асеновец. Установени се пет строителни хоризонта, но от тях само три могат да се отнесат към КБЕ.

На западния бряг на Дуранкулашкото езеро има селище с некропол, представителни за Североизточна България и Добруджа. За отбелязване е каменната архитектура на апсидните сгради, установена там. Данните за останалите страни на материалната култура през КБЕ обаче все още не са публикувани подробно.

Копривлен

Добре проучено и публикувано е селището от бронзовата и желязната епоха край Копривлен в долината на Места. Прецизно описание на пласта от КБЕ дава Ст. Александров.

Обектът е локализиран върху наклонена тераса на юг от по-ранното тракийско селище, идентифицирано през 1995 г…

Разкопките в сектора установиха съществуването на два последователни хоризонта от късната бронзова епоха; по-късно през ранната желязна епоха областта е била използвана за свещени и погребални цели. (Alexandrov 2002, 63)

Авторът разграничава структурите по хоризонти и в пространството (по квадрати).

…в посока от север на юг селището се е простирало на дължина най-малко на 60 м… стените са построени от колове, забити в земята, скрепени с преплетени с пръти и обмазани с глина. В къщите е имало огнища, обмазани с почистена глина… показват дълъг период на употреба. (ibid., 69)

Предложена е следната хронология:

Планът и жилищният модел на селището от първото строително ниво (Копривлен II) има точни паралели от късната бронзова епоха на юг… Трмон, Йолкос и други обекти… подобни архитектурни модели в могилите в Кастанас, Асирс, Тесалоники, Тасос и другаде. Апсидалните и овални постройки са обичайни за културите от късната бронзова епоха в Македония. (ibid., 77)

Керамичният комплекс от Копривлен I и Копривлен II показва форми и декорации, типични за културите от късната бронзова епоха разпръснати главно на север от Микенската цивилизация и специално в северо-източна Тракия. (ibid., 78)

Предложеното общо датиране на хоризонтите от Копривлен в късната бронзова епоха изглежда неоспоримо. Тяхната точна хронологическа позиция в късната бронзова епоха би могла да се дефинира по-акуратно на основата на импортната микенска керамика от една страна, и чрез аналогиите от добре стратифицираните пластове от Кастанас и други. (пак там)

Абсолютните дати биха били 1600-1510/1500 пр. Хр. за Копривлен I, и 1340/1330-1185/1180 пр. Хр. за Копривлен II. (ibid., 80)

Паралелите, които са налични, не позволяват

надеждно решение на проблема за културната идентификация на селището от късната бронзова епоха при Копривлен. Проблемът би могъл да се изследва в по-широк географски контекст, включително и долината на средна Струма с обектите при Кайменска чука и Левуново и некропола в Сандански. (ibid.)

Анализът на събраните данни силно клони към развитие на отделна култура по долините на средна Струма и Места през КБЕ.

Областта Струма – Места е била обаче в пряк контакт с централна Македония и долината на Аксиос. Ако приложим термина „археологическа култура“ стриктно, тези три региона ще представляват три отделни археологически култури. Но тъй като общите черти доминират в тяхната културна идентичност, сме склонни да ги схванем по-скоро като три варианти на една и съща археологическа култура…

Извънредният характер на Копривлен, установен поради неговата географска позиция и възможната му връзка с функции от търговски характер, е бил по-нататък усилен и развит в първото хилядолетие преди Христа, както се вижда от разкопките на тракийското селище с център ситуиран на север от обекта от КБЕ.  (ibid., 82)

Понятието „археологическа култура“ явно работи като маркер за културна идентификация, но едва ли е тъждествено по обем и съдържание с „култура“. Безспорен е земеделският характер на селището с известни търговски функции в контекста на една археологическа култура и още по-широк контекст на Югозападна Тракия-Македония.

Обобщавайки публикуваната информация за селищата от КБЕ, К. Лещаков установява нейната недостатъчност за изграждане на заключения от социо-културен характер. Споменават се селищата при Асеновец, Нова Загора, Разкопаница, Небет тепе, но техните данни са недостатъчни за датиране и установяване на промени. Авторът заключава:

Засега може да се допусне, че водещите типове обекти са многослойните открити селища и скалните светилища. Върху редица селищни могили има материали от КБЕ, например Езеро, Дядово и др., но ясно изразена стратиграфия там липсва…(Лещаков 2006, 182-189)

Краят на КБЕ не е изследван стратиграфски и засега запазването на традицията в РЖЕ може да се анализира единствено типологически. Следователно, всеки опит за задълбочено проследяване на промените в обществото трябва да включва и публикуването на многобройни материали – от планове на селища и жилища до керамика и малки находки… (цит.пр., 189, к. м.)

Несъмнено е налице бавна експанзия на едно земеделско общество или по-точно общества, които запълват благоприятните зони в голямата екосистема в Горна Тракия. Налице са данни за интензивно земеделие и скотовъдство, за дърводобив, металургия и металопластика, за търговия и за религия, изразена в регионални светилища, без храмове в селищата. Данните и археологическите анализи, макар и още не достатъчно задълбочени поради фактологична непълнота, все пак говорят за едно много стабилно общество.

За култовите места в Тракия през бронзовата епоха

Първата типология на култовите места в Тракия от бронзовата и желязната епоха е направена от Мечислав Домарадски (2002).

Първоначалното и най-малко е оброчище, свързано с обожествен елемент от природата (скала, дърво, извор и пр.).

Светилището се отличава от предишната категория с увеличаване на площта, определена за свещена. То не е само елемент от природата, но и пространството около него. Ако светилището е оградено, възможно е да се употреби терминът „теменос“.

Храмът е третата форма и най-висша степен на култово пространство. Той обикновено се изгражда в селище. Синоним е „хиеронът“. (Домарадски 2002, 58-59)

Храмове от периода няма открити. Липсата на храмове и на персонални образи (има само слънца) подкрепя тезата, че поне в бронзовата епоха, обожествяваното слънце и земя не са се представяли персонално, а имената са били на самото слънце и земя. Светилищата от тази епоха са известни с многото си неархитуктурни и архитектурни форми, локализирани предимно на скални върхове и на други забележителни релефи. Впечатлява изборът на уникални места и пазенето на автентичния вид на скалните форми с минимални намеси. Това говори за сливане на божественото с природното и специално със скалата на специално, видно място.

Има заграждения около някои скални светилища (теменоси), например на Ада тепе (Източни Родопи). Няма голяма разлика в ритуалната функция на оградния ров и стенната ограда и типът вероятно е бил зависим от естествените особености на терена. В територията на Горна Тракия най-учудващи и неясни са ямите; ями и шахти са познати в България от всички праисторически периоди. Такива ями намираме на Дана Бунар и Луда река (ранен халколит). Запълнени са с пепел, въглени, фрагменти от съдове, животински кости и т.н., но в ямата от Луда река е депозиран цял олтар (Лещаков 1997). Принципно свързани със земните кухини са пещери и ниши, които са били задължителен елемент на скалните светилища от Късната бронзова епоха насам. Като цяло култовите структури в Горна Тракия потъват в дълбока традиция.

Можем да допуснем, че основните елементи на светилищата от КБЕ, РЖЕ и КЖЕ могат да се проследят назад във времето до средата на III хил. пр. Хр. Така в областта на религиозните представи и вярвания се oчeртaвa качествено нова посока на научното дирене. (Лещаков 2006, 205)

А ето и класификацията на елементите с култово-ритуален характер, която предлага Лещаков (2002). Базовите ритуални структури вън от селищата включват ограждения с ровове, ямни и скални светилища. Типологията е периодизирана.

Ровове (Ditches) (ранна бронзова/средна бронзова, късна бронзова епоха);

Каменни стени (късна бронзова – късна желязна епоха);

Ритуални ями и шахти (ранна бронзова – късна желязна епоха);

Ритуални преносими и стационарни олтари (ранна бронзова – 3-4 век сл. Хр.);

Депа, „тризни“ (места с остатъци от жертви и ритуална храна), ритуални платформи;

Ритуални обекти – прешлени за вретено, тежести от тъкачен стан, астрагали и т.н. (ранна бронзова епоха – ранна желязна епоха);

Глинени модели на колела (ранна бронзова епоха);

Жертвоприношения на животни (ранна бронзова епоха – ранна желязна епоха);

Човешки жертвоприношения (късна желязна епоха);

Съкровища от предмети (късна бронзова епоха; късна желязна епоха). (Leshtakov 2002, 35)

В светилищата се откриват „…метални оръжия, сечива, отливки и т.н., както и метални и керамични съдове, които изискват специално внимание не само поради богатството на находките, но също поради широката географска област на разпространение. (ibid.)

Всъщност, наличието на обособени светилища извън селищата е предположено още за халколита. Интересен е въпросът за генетичната връзка с по-късните при липса на континуитет на култовите структури между халколита и бронзовата епоха. Ана Радунчева изследва интензивно култовите места от късния халколит в Източните Родопи и в други региони (Радунчева 1988, 1996, 2002, 2004). Тя разработва концепцията за „Свещената планина“ (едно доста разпространено и трудно определимо понятие-метафора) и свързаните с нея множество ритуални места и сакрални знания. А. Радунчева интерпретира пещерите като „преходи между отсамно и отвъдни пространства“ (Радунчева 2006). Тя издига хипотезата, че в края на халколита населението от Тракия, водено от своите жреци, които са узнали за предстоящо бедствие, е напуснало територията и се е преселило на юг, участвало е в създаването на егейските цивилизации и през ранната бронзова епоха се е върнало в старите си земи (Радунчева 2003). Това е чиста свръхинтерпретация.

Според К. Лещаков, засега няма свидетелства, потвърждаващи генетична връзка между скалните обекти от късния халколит от Родопите и онези от късната бронзова епоха. В контекста на късната бронзова епоха, хронологичния приоритет на скалните светилища е на онези от Крит и Цикладите, тъй като те са датирани в ранната бронзова и средната бронзова епоха. Следва по-детайлно представяне на култовите структури:

Кръгли ровове (рондели). Намират се в цяла Западна и Централна Европа. Един от тях е използван от местния неолит до ранната бронзова епоха – повече от 700 г.

Има заграждения около някои скални светилища, например на Алада (Източни Родопи). Затворено с каменна стена пространство около Семера в Сакар е използвано като ритуално място през късната желязна епоха, но не е ясно кога е издигнато. Тези стени отделят свещеното от профанното пространство, т.нар. теменос. Там са депозирани и множество дарове. Между камъните от Алада са намерени почти всички видове монети от КЖЕ, както и цялостен канатрос от този период.

Следователно, няма голяма разлика в ритуалната функция на оградния ров и стенната ограда и типът вероятно е бил зависим от естествените особености (на терена).

Ритуални ями. Ями и шахти са познати в България от всички праисторически периоди… Дана Бунар и Луда река (ранен халколит). Запълнени са с пепел, въглени, фрагменти от съдове, животински кости и т.н., но в ямата от Луда река е депозиран цял олтар. Принципно свързани със земните кухини са пещери и ниши, които са били задължителен елемент на скалните светилища от късната бронзова епоха насам.

Ритуални платформи. Преносими олтари (hearths)“(Leshtakov 2002, 38)

Тук намираме сгъстена картина на типовете светилища по нашите земи без интерпретации в термини на вярвания.

Свещеното място, като цяло, е природна форма, която е дооформена като светилище. Такива могат да бъдат изявени единични камъни или скални масиви, пещери, дървета, горички, извори и др.  На такива места или са изграждани допълнителни съоръжения, или даровете са поднасяни и депонирани в непосредствена близост, но без наличието на обособена за тази цел структури.

Култовото място е комплекс, а не единичен обект. Комплексът включва характерни елементи на средата (релефа) и антропогенетични структури. Единичният природен обект: яма, ниша, скала, извор, не са достатъчни. Така, един връх или скалисто възвишение, избрани от праисторическите хора за ритуално място, е заобиколено с относителна низина, а в подножието му има обичайно извор.

Скални светилища

Особено интересни са светилищата на скални възвишения.

Най-популярни в Тракия са светилищата, разположени на планински върхове, на единични възвишения или край големи скали. Повечето от култовите места на планински върхове и някои от тези, които са около скали в планините, са откъснати от селищата и са били култови средища на голяма територия (Домарадски 2002, 59).

Светилищата на върхове се появяват в Източносредиземноморския район в егейската култура и продължават да съществуват и през следващите хилядолетия. В Тракия на някои светилища са откривани следи от дейността на човека от енеолита, но липсата на системни проучвания не позволява да определим техния характер. Не е изключено те да са доказателство за култовите действия на енеолитния човек, главно в Източните Родопи. Домарадски отбелязва, че в Централна и в Западна Европа култовите места на върхове се появяват през къснобронзовата епоха и се свързват с влиянието на микенската култура (Домарадски, 2002)

„Влиянието на микенската култура“ е чиста интерпретация. Някои виждат в особеното положение на върховете „център на света“, „ос на света“ (Axis Mundi) или „връзка между земята и небето“. Това е напълно спекулативна теза, но е доста разпространена и в археологически интерпретации. Тя предполага твърде много „центрове и оси на света“, понякога наблизо един до друг.

Култовите места, разположени на възвишения, се намират и в низините на Тракия. Това са обикновено последните възвишения от планинските системи (Зайчи връх), остатъчни възвишения от най-ранните планини (Небет тепе) или пък с вулканичен произход (Левуново). Те ясно се открояват в околността и са с различна относителна височина от 50 м (Манастир тепе при Акве калиде) до 150 м (Левуново). При тези възвишения е задължително присъствието на скалиста кулминация, където е била локализирана главната част на светилището. Уникално е светилището в Семера, разположено на скали в долина, където

…водата е оформила така природните форми, че те категорично излизат от своя контекст и въздействат не чрез размери или монументалност, а чрез не поддаващи се на анализиране внушителност и строгост. Същевременно пропорциите са човешки, всичко е съизмеримо с човешкия ръст, с човешкия поглед и с човешкия глас. Около оголените групи скали са създадени по естествен път множества тесни проходи, ниши, пътеки с неочаквани завои, високи открити площадки и един дълбок вир, обграден с високи над 25 м вертикални скални масиви…През  КБЕ пред тях е имало ритуално огнище и площадка, изградена от изпечени късове глина. В основата на огнището е намерен печат със зооморфно изображение, който има несъмнено южен произход…каменни площадки с дарове в тях, които явно демонстрират приемственост в ритуалните практики. (Лещаков 2006, 201)

Този интригуващ обект потвърждава култа към естествено „изваяни“ релефи и форми. В скалните светилища се набиват на очи избраните „изсечени“ от природни сили форми, навсякъде скални, някъде близо до води. Човешката намеса е слята с даденостите и е тяхно продължение.

Форми и значение. Характерните антропогенни форми в скалните светилища са: стълбища, корита и каменни площадки; изсечени слънца, понякога с лъчи; тронове, издялани в скалите; скални ниши на отвесни стени; зидове. Не всеки елемент обаче е достатъчен за доказване на определено място като сакрално. Така напр. е широко разгласено от Н. Овчаров, че една естествена тясна ниша в Кърджалийско, наподобяваща вулва (пещера „Утробата“), е дооформена и в нея прониква слънчев лъч – най-дълбоко при зимно слънцестоене и символизираща оплождане от слънцето. Уникалните трапецовидни ниши, които не подлежат на датировка засега, са определени като вместилища за урни с праха на кремирани тела. Защо са на отвесни стени? Вероятно заради излагането на лъчите на слънцето. Това е в сферата на спекулациите, но остава нуждата от обяснение.

Металургични пещи на светилищни места. Трябва да се изтъкне известно припокриване и смесване между култови места и металургична дейност. Металолеенето и изобщо металургията в праисторията изглежда е свързана с култа, доколкото е намеса чрез огън в превръщането на веществата и вероятно е изисквало ритуал на признаване и преклонение. Такива култово-металургични обекти са намерени на Мишкова нива край Малко Търново (Фол, А 1989), на Ада тепе, на Перперек, на вр. Св. Атанас. Един случай на Сухи връх в Централните Родопи с намерена структура от бронзовата епоха е интерпретиран като „жилище“, с вероятност за „светилище“ (Дамянов, Бояджиев 2007), но в крайна сметка е навярно металургична пещ. Дамянов пише:

Светилищата в Средните Родопи през късната каменно-медна (V-IV хил. пр. Хр.), късната бронзова и желязната епоха (XVI-I в.пр.Хр.) са без архитектура. Като храм вероятно е възприемането на самото място – високо, близо до небето и разположено в „Центъра на земята“ (Axis mundi). В землището на Беден това е Сухият връх (1471,6 м н.в.), северно от селото, използван през каменно-медната, къснобронзовата, желязната и античната епоха. За района Гела-Стойките вероятните светилищни върхова са: Турлата, южно от с. Стикъл, на който се намира и средновековната крепост; Солийски връх, северно от с. Солища; и св. Врач, южно от с. Стойките. (Дамянов 2007, 130)

Забележителна е хилядолетната традиция на тези извисени скални култови места.

Планината, върхът или възвишението имат богата или дълбока символика у всички народи. При повечето религии тя е третирана като център на космоса, на света, в който се свързва небето със земята и частта под нея. С други думи, планината (в космичен аспект) често е третирана като местоживеене на боговете, главно на соларните, но се среща също съжителството на соларните и хтоничните божества. (Домарадски 2002, 59-60)

Метафората „център на космоса“, „ос на света“, е чисто спекулативна и необоснована. Тълкуването на естествени форми в свръхестествени смисли в праисторията е силно проблематично. Завинаги тегне ограничението в достъпа ни до „йерофаниите“– обожанието, преклонението, мистичния екстаз и дълбоката религиозна вяра.

Писмените свидетелства са косвени и за бронзовата епоха в Тракия са късни. За убедителни свидетелства се приемат изображенията с фантастичен характер – двумерни и тримерни (каквито описва например Радунчева за Долнослав, но те са свръхинтерпретирани).

Образите на естествени предмети, пейзажи и същества в светилищата като слънцата и липсата на образи на богове говорят за неперсонален култ. Дали „теменос“ е място за свързване на „отсамно“ и „отвъдно“ (Елиаде), дали е посветен на свръхестествени богове, или представлява култ към природни форми, сили и стихии, не е генерално решим въпрос.

Към естествено обяснение на култовите места от праисторията

Небето и слънцето, земята, водата и хранителните ресурси; растенията, животните и човешките същества сред тях, всичко това са природни „начала на живота“, естествени елементи на жизнената среда, без които хората не могат да живеят. Човешките общности естествено са разпознали тези обекти и процеси като изключително важни и при това необясними елементи на своя жизнен процес, дарове като самия живот. Археологията се свързва с невронауката, за да се изяснят по-добре човешките състояния при култовия ритуал (вж. Renfrew et al. 2007)

Земята ражда всичко, от което живеят хората, с енергията, която разпръсва слънцето. Даровете ѝ се приемат и за да се гарантират и в бъдеще, хората се отблагодаряват за тях с реципрочно даряване на живот. А това прави ямните и светилища и рововете обясними като хтонични култови форми.

Скалата е изложена на слънцето, а пещерата в нея е път към недрата на земята Огънят служи на хората от палеолита и се родее със слънцето. Това може да обясни защо огънят е култов.

Персонифицираните божества и пантеоните са визирани като семейства: майката и бащата, родените от тях богове, основателите на рода, легендарните владетели стават богове или деца на богове.

Религията на траките от бронзовата епоха не е била осимволявана, нито изобразявана (с изключение на дооформянето). Това може да е интенционален отказ от „принизяване“ на култа в образ и доктрина. Най-вероятно тя е неперсонална и не отделя естествено и свръхестествено: самото естество на света е загадка. Във всеки случай, спекулацията тук следва да е минимална. Ритуалите основно изглежда са два типа: инсценировки на зачеване и раждане, и принасяне на жертвени дарове на слънчевото и земното начала.

Липсите на храмове в селищата са потвърждение на неперсоналност на култа. Археолозите установяват различни по ранг светилища, важно сведение социалното измерение на култа. Установява се наличието на централни светилища за големи територии на племенни обединения с върховен владетел (като Перперикон). В тях или в специални части от тях навярно култът е развит на ниво, недостъпно за простосмъртните, макар и не непременно за „обезсмъртяване“. В хилядолетията ритуалът и самият култ са се развивали и усложнявали. Някои ритуали, съдейки по ритуалните комплекти са били доста сложни.

Към такъв сложен и неясен ритуал насочва култов комплект като Вълчитрънското съкровище. Според мен то не е използвано достатъчно за извличане на информация за култа, ритуала, жреческия елит и развитието на обществото.

За Вълчитрънско съкровище в ритуално-култова и социална перспектива

Правилните обяснения на артефакти се строят в координатната система на културата, в която те функционират. Ще се опитам да защитя тази позиция за най-забележителния артефакт от нашите земи от късната бронзова епоха: съкровището от Вълчитрън. На него са посветени множество анализи и са постигнати интересни резултати. Тук избирам две публикации: Миков 1958, Бонев 1983.

В резюме опорните пунктове са:

  1. Сервизът е датиран в края на бронзовата–началото на желязната епоха (Миков 1958, 51), и след по-точното датиране на двете епохи за Тракия – в XIII в. пр. Хр. (Бонев 1983).
  2. Сервизът е в тясна връзка с други съкровища и артефакти от карпато-дунавската област и е изработен в рамките на културата с инкрустирана керамика от последния период на бронзовата епоха (Миков 1958, Бонев 1983, 48)
  3. Той е обслужвал ритуал, посветен на слънцето (Миков 1958, 50; Бонев 1983, 48). Ритуалът остава неизвестен, но Миков изказва хипотеза за „кола, със съд, чаши, дискове и други предмети от типа на вотивните или сакралните…“ (Миков 1958, 50) Това е съвсем необоснована спекулация.

Адекватното описание и обяснение според мен следва схемата: структура–функция–поведение–функция–общество. Възможно ли е да се реконструира ритуалът? С категоричност – едва ли, но може да се извлече имплицитна информация за социо-културната структура, в която е развит този култ. (Огненова-Маринова изтъква тройните групи в съответствие с тройния съд, но хипотезата ѝ за цимбали е неприемлива според Бонев и други изследователи.) Бонев отново след Миков изтъква фигурите на кръстосани лабриси от вътрешната страна на големите дискове – символи на царско-жреческата власт (Бонев 1983, 47). Следвайки Гаршанин, той изключва съкровището от „трако-кимерийския културен кръг“ и го поставя в „Балкано-Карпатския къснобронзов комплекс“ (пак там). Но това категорично разграничение и идентифициране е доста съмнително, както и самите „културни кръгове“ и „комплекси“.

Видно е, че комплектът е в група от аналогични артефакти в голяма зона на север и на юг от Долния Дунав, причисляван към „културата с инкрустирана керамика“, но едва ли фиксиран в нея, защото попада в по-разпръсната група (вкл. предметите от Ръдени и Крижовлин, златните купи от Казичине и от Белене, както и няколко дискове от северозападна България). Идентификации в „комплекс“, „кръг“, „археологическа култура“, са твърде тесни както в пространствена, така и във времева перспектива и не отчитат, че високото технологично равнище и специализацията на ритуалния комплект (следователно и на ритуала) сочат дълга традиция в металопластиката и, което е по-важно тук, в ритуала.

Вълчитрънското съкровище трябва да се постави на мястото му, където е изпълнявало култовата си функция – т.е. в светилище на соларния култ. Генезисът му също трябва да се насочи далеч назад като традиция.

Социалните импликации, свързани с култовите, са още по-важни. Резултат от дълга технологична традиция и усвояване на най-високите постижения на времето си, комплектът е свидетелство за висок регионален ранг на елита, който го е поръчал и ползвал. Това, по всяка вероятност, не е местен вожд или лидер на племе, а религиозен владетел на голяма територия с племенно обединение, с дълга единна история, иначе не би акумулирал както благородния метал в това количество, така и технологиите.

Сервизът, поради своята очевидна стойност, трябва да е съхраняван с висока сигурност срещу посегателства, а това означава силна власт. Той трябва да е стоял и функционирал в теменос на светилище не от местно, а от централно значение – голямо светилище на племенно обединение с централна власт. Това е стъпка към идентифициране на развито общество от КБЕ с дълбоки традиции. То не е от същия тип като племенните chiefdoms, а е племенно обединение с централна жреческа власт.

Какъв може да е бил ритуалът? Може да се експериментира с варианти на ритуал с копие на сервиза. Най-вероятният сакрален сюжет за този комплект от соларно-хтоничния култ на древните траки ми се струва „оплождането“. С комплекта се е извършвал навярно ритуал на поемане и фокусиране слънчеви лъчи и тяхното насочване в събрана композиция от треви, които се запалват, или напитки, които се „освещават“ (триделният съд). Този ритуал и култ трябва да е формиран заедно с формирането на самата общност, столетия до момента на създаването на комплекта и занапред.

Всеки от съдовете в този цялостен комплекс е имал специфична функция (акт в ритуал), във функционално единство с останалите като един ансамбъл. Златото, както и формата на кръглите дискове, символизират слънцето. „Лабрисите“ (ако Миков и Бонев са ги разпознали правилно) са приети като символи на духовно-светската власт (като в Крит). Дисковете като кръгли вдлъбнати повърхности може да са акумулирали слънчеви лъчи, за да ги насочат. Насочените към определени точки лъчи са могли да запалват свещен огън или упойващи треви… Но достатъчно със спекулациите: един експеримент ще даде далеч по-вероятна представа за ритуала.

За погребалните практики в традиционното тракийско общество

Гробът като затворен комплекс и некрополът са мощен източник на информация за обществото, но не може да се разчита на строги зависимости и сигурни изводи.

Какво могат да ни дадат погребалните практики? Стефан Александров  реконструира сбито историята на концептуализирането им, подрежда теоретичните принципи, прави критичен анализ на концепциите и специално се спира на рисковете в прилагането на общи зависимости (Александров 1997).

  1. Всички общества прилагат някакъв принцип за освобождаване от трупа.
  2. Специфичното третиране на мъртвия отразява специфичното му положение в рамките на живата популация…
  3. Мъртвата популация отразява демографската и физиологична структура на живата популация.
  4. Елементите на един гроб представляват един затворен комплекс (принцип на Worsae)…

Би могло да се очаква, че царе, вождове, жреци и др. представители на елита ще бъдат третирани по начин, различен от този при слугите, робите и др. (цит. пр., 17-18)

Но само конкретната теренна ситуация дава или не дава основания за валидни изводи.

Тези логични очаквания на археолога в повечето случаи намират потвърждение в практиката на терена, но тук трябва да посочим, че различното третиране би могло да не се открие по археологически път или пък да не се забележи в археологически контекст (Uchko 1969). Например не е задължително всеки богат член на обществото да бъде погребван с подобаващи погребални дарове, т.е. липсата на богат гробен инвентар не винаги означава гроб на беден член на обществото. В някои случаи различното третиране на мъртвия се изразява в действия и ритуали, които предхождат акта на фактическото „отърваване от трупа“… (цит. пр., 19)

С тези предпоставки се извлича релевантна информация и за траките, и авторът е изследвал впечатляващо количество некрополи от ранната бронзова епоха от Тракия. Той идентифицира като масов ритуал надгробните могили.

В статията си от 2015 Александров анализира погребения в надгробни могили във връзка с т. нар. „ямна култура“. Проучени са 39 надгробни могили, от които 16 са датирани с AMS изотопни дати в периоди от 3100 до 2500 г. пр. Хр.

…изглежда, че през РБЕ-1 могилите гравитират около едно селище. (Александров 2015, 37)

Масовата поява на могилите гробове в Тракия може да се постави около 3100 cal BC, когато те са засвидетелствани в хълмисто-равнинните територии от Карнобатско на изток до реките Блатница – Сазлийка на запад. (цит. пр., 38)

Как се появява в Тракия погребалната практика на могилите? Въпросът „би следвало да се разглежда не само в „тракийски“, а в по-широк, надрегионален контекст. Както вече показах по друг повод, най-ранните могили гробове на Балканите са ситуирани в източната част на Долнодунавския басейн“ (цит. пр., 42)

Тук е идентифициран най-вероятният пространствен обхват („Цивилизациите са пространства“ – Бродел). Разширяването на хоризонта логично следва от обхвата на самите практики. Обяснителните варианти според автора са три:

1) континуумите в развитието на погребалните практики… с предходния период, което, както отбелязах, е трудно доказуемо (но не изключено)…; 2) миграция на население от най-близкия регион с подобни практики… 3) свързването на могилните гробове с общ европейски културен и религиозен хоризонт, обхващащ IV–II хил. пр. Хр. (Leshtakov 2011, 568)

По мое мнение (и като заключение) обективните факти и очевидната идентичност на някои от гробните комплекси от Тракия с тези на ямната култура чак до Северното причерноморие говорят по-скоро в подкрепа на втория сценарий (или комбинирането на първите два) (цит. пр., 44)

Авторът отбелязва

промяната в погребалните практики – от плоски към могилни некрополи, с няколко гроба под един нисък могилен насип и почти пълна липса на погребален инвентар. Естеството на тази промяна е трудно обяснимо на настоящия етап на изследване предвид малкия брой проучени комплекси, но свързването ѝ с миграция на население изглежда трудно доказуемо. (пак там)

Промените, установявани археологически, са винаги проблем. Обикновено причините им остават неясни. В теориите на динамиката на ансамбли резките промени („мутации“, „бифуркации“), също остават неопределени. Те са онова, което прекъсва линейната динамика и стартира отклонения, които са мащабни, но са стартирани от слаби влияния в точката на прекъсването (Пригожин).

Едва при циклични или ритмични промени може да се определи тяхната форма, но и в този случай фазите се приемат за даденост, а вариантите са неразличими динамически. Миграция или вътрешна динамика в широк ареал са еднакво възможни, но и почти ненаблюдаеми. Те са по-трудният и по-редкият вариант на дифузия от обмена на идеи. Така или иначе, налице са хилядолетни погребални традиции в голям европейски ареал с тяхната динамика.

Етапът на КБЕ е анализиран от К. Лещаков в няколко публикации. Обяснението им се търси в традициите като социално-ментални системи. (Leshtakov 2012, 567)

Традицията се разглежда като система от ценности, умения и практики, отразяващи основните характеристики на дадена общност и които тя запазва във времето, предавайки ги от поколение на поколение… В същото време, в този конкретен случай традицията се разглежда в контекста на религиозните вярвания. Предлага се критичен анализ на модела на Долно дунавския вариант на PGC (ямно-гробна култура), преобладаващ в литературата сред мненията за региона и за периода. Изразява се мнение, че този модел не може да осигури задоволително обяснение на промените в културата, както и елементи, които остават непроменени в хилядолетията. Изход от тази ситуация трябва да се намери в парадигмата на l’École des Annales и по-специално в дългите периоди, прекъсвани по същество не от географски фактор, а от религиозна доктрина. Направен е опит за деконструкция на обичайната идея, че различните култури от III-то хилядолетие пр. Хр. могат да бъдат разделени според техните погребални обичаи, както и че всяка промяна в тези обичаи е знак за проникване на нова етническа група. Погребалните обичаи основно могат да се разглеждат като различни проявления на „longue durée“на една и съща всеобхватна традиция. Тя може да бъде проследена от края на II хил. пр. Хр. и като цяло свършва с приемането на християнството като официална религия.  Дори по-късно някои от нейните елементи остават, оформяйки езическия субстрат на християнството. (leshtakov 2012, 567, к. м.)

Спецификите и различията в погребалните практики са в рамките „на една и съща всеобхватна традиция… от края на II хил. пр. Хр. Традицията и промените не могат да се обясняват с „археологически култури“, които са твърде тесни по пространствен и времеви обхват, а с религиозната доктрина и нейните промени. Обяснителен приоритет в промените трябва да има динамиката на идеите между културите, а не миграциите:

Това съответствие, приложено към l’École des Annales, ще ни доведе до разбирането за времето като поток, състоящ се от много елементи, където намираме явления, събития и факти с различна продължителност и обхват, всички те са подчинени на различни правила и принципи, тъй като те са елементи на „различни светове“, комбинирани в едно цяло във видимото Настояще. Когато има три времеви потоци, елемент, с който оперират поддръжниците на l’École des Annales, тогава също трябва да съществуват, съответно, най-малко три различни мега-системи, които трябва да се анализират не синхронно, а диахронно и съгласно техните специфични закони. Мутацията от една структура към друга и от един поток към друг е един от най-сложните проблеми, но това е вярно не само за хуманитарни науки, а също и в биологията (Bintliff 1991, 6, фиг. 1.2). Парадигмата на l’École des Annales, приета от Дюмезил и обсъждана позитивно от други в анализа на индоевропейски общества и по-специално религиозните практики, е обобщена така: Първата част (от „трифункционалната“ структура) е магическо-религиозната суверенност, правна и религиозна власт. (ibid., 572-573, к. м.)

Тук е извършен преходът към адекватния времеви мащаб за обяснение. Експлицирани са паралелни темпорални структури в историята и биологията. Приемат се трите времеви потоци на Бродел с различна скорост. Търси се обяснение в една (доста неясна) трифункционална структура на културата, в която водеща е магическо-религиозната суверенност (ibid., 574) или по-просто „колективната менталност“ (Бродел).

Ядро и периферия. Дали това не е структура със стабилно ядро и периферия, която се променя толкова по-бързо, колкото е по-далеч от ядрото? Струва ми се, че неяснота създава самото деление „материално–духовно“. Един ритуал, както и всяка социална практика, е неделимо човешко поведение. „Важно е да се отбележи, че цитираните феномени… съставляват система от варианти и мутации, определени регионално и хронологично, които са при все това отвъд и над всяка археологическо-културна и етническа рамка.“ (ibid.) Не е ясно дали се обособяват относително обособени общества и култури по тези региони.

Дрейф. „Вариантите и мутациите“, поразителната липса на фиксирани погребални практики (или разпределени по региони – племенни обединения), могат да се обяснят и като поведенчески форми, които постоянно са в дрейф. „Дрейф“ е спонтанна динамика без структура, серия от случайни мутации, които не повлияват генералната посока. Бинфорд използва понятието „културен дрейф“ в смисъл на свободни вариации в черти на артефакти от една област. (Binford 1972)

Промените в сложни (тук социални) системи се бележат от ред взаимно зависими иновации (ibid., 574) затова се налага един холистичен поглед: при макро промени се променя цялата култура, и една „мутация“ на едно място има холистичен ефект, например трансхумацията поради нейната висока ефективност. Обяснението на стабилността Лещаков търси в духовната сфера или колективната менталност (zeitgeist).

Може би това е началото на нашия „дългосрочен период“, но аз отказвам да го утвърдя като „индоевропейски“ в смисъла на понятието, вложен по-горе. Аз предпочитам да го прехвърля в по-широк контекст, сравним с този на феномена „zeitgeist“, вместо в рамките на традиционното разбиране на индо-европейския език и култура. Краят на този период може да се определи с по-голяма точност, а именно налагането на християнството, с неговата есхатология, новото божествено лице и новите светове, новото разбиране за индивида, семейството, обществото, духа и душата, както и свободата (ibid., 575)

Едно от традиционните убеждения в рамките на идеологиите от XIX в., наред с „гръцкото начало на западната цивилизация“ е „индоевропейското езиково начало“: наистина напълно спекулативна теза. Но „духовната атмосфера“, или „zeitgeist“ e също донякъде спекулативна, т.е. видимите ѝ следи имат и други обяснения, например в „мутации“ в икономиката. Искам да изтъкна теоретичната археологическа промяна:

Всички записи са отнасяни към първите два времеви потока, независимо от това, че някои от тях имат по-висок ранг, а други не са и картината естествено е непонятна…: има елементи в системата от универсална значимост, с произход, който може да се види хиляди години назад – гробна яма, червена (жълта) охра, и т.н., а други, като грижата за тялото на починалия, изглежда да са постоянни човешки характеристики… Те носят информация от твърде различен клас, сравнима с ядрото на дългогодишната традиция или дори отвъд нея, и не принадлежат към какъвто и да е вид археологическа култура. Някои елементи могат да се разглеждат като принадлежащи към супер-дългосрочни периоди, тъй като те са толкова стабилни, че продължават в християнството, образуващи „езичество“ като субстрат в новата религия. (ibid., 575, к. м.)

Археологията увеличава мащаба от „дългото траене“ към още по-трайните цикли. Тук периодът се разполага от формирането на тракийската култура поне до християнството. Това е важен пробив в „историческата археология“, който насочва към една неизяснена докрай фундаментална структура. Неясна остава йерархията от ядро към периферия. Ядрото във важен аспект е ментално, но, ако трябва да вървим докрай навътре, можем да идентифицираме „човешката форма“.

Хората като вид имат природа или „форма“ (за да включим и менталното). Тя се реализира в социо-културни системи на различни енергетични нива с различни степени на свобода (вариативност) в радиално направление ядро–периферия. Колкото по-силно варират наблюдаемите „записи“, толкова по-периферна е структурата.

Според мен ядрото е отвъд делението ментално-веществено и е определимо енергетично като най-стабилният слой в жизнения процес на човешки популации в специфична среда. Вариациите могат да са много стабилни варианти, каквито изглежда се представят от обобщените данни.

Но какви са вариантите на този дълбоко традиционен обичай отвъд локалните култури и етноси? Лещаков обобщава за Югоизточна Европа от СБЕ-КБЕ:

а) по време на КБЕ извънселищните могили и плоските некрополи остават с инхумация, кремация, биритуализъм, „богати“ и „бедни“ гробове без ямни платформи, огнища, гробни плочи и т.н., т.е. повечето от елементите, съставляващи погребалните практики в същите райони в РБЕ. (ibid., 576)

Традицията от РБЕ се запазва, запазват се и вариациите. Вариантността (най-вече инхумация–кремация) се запазва чак до залеза на тракийските общности. Тя е налице и в други обекти и поведения: светилищата и дори в късните зидани гробници. Понятието „дрейф“ може да е подходящо за обяснение, но то не обяснява защо се запазват вариантите за хилядолетия. Така или иначе, Лещаков структурира динамиките в различни времеви слоеве и съответни ментални слоеве. Нашествията и миграциите са в периферните слоеве, в по-трайните авторът предлага движението на идеи (поклоненията и мисиите) в пан-европейски хоризонт, а ядрото е най-консервативният пласт на духовния живот, пан-европейската традиция. (ibid., 576)

Съгласявайки се с духа на теоретичната промяна, ми се иска да посоча структурното съответствие на темпорално-ядрения модел с популационната динамика и динамиката на ансамблите. Дименсията „стабилност-нестабилност“ е централна. Стабилността е условие за самото съществуване на системата, потоците на промяна само временно и локално разрушават ансамблите, а устойчивите ядра я държат в стабилност. Промените са резки и постепенни, мутации и дрейфове. На тях съответстват локални „атрактори“ и „странни атрактори“ (еквивалентни варианти, около които се колебае, „дрейфува“ състоянието). Те не засягат „ядрото“ – само генерални и дългосрочни бавни промени могат да го повлияят, и то не в центъра му, очертаващ „човешката форма“, а по-специфично: „традицията“. Погребалните практики са стабилни варианти или варианти на стабилни състояния, към които се стреми една огромна култура, манталитет и тип общество.

Опростяването на картината, когато тя изглежда много сложна и неясна, е полезно. Археологията елиминира (с известни изключения) непроверимите допускания за „тайни знания“, „мистериални ритуали“, „мистични учения“. Затова схемата „соларно-хтонично“ със своята изчистеност привлича най-силно. Естествено е свързването на инхумацията и ямите със земното начало, а кремацията и скалните ниши за урни – със слънчевото, и единството на соларно и хтонично да се проявява в равностойността на кремация и инхумация.

За обществата в Тракия през късната бронзова епоха

В заключението към студията си за бронзовата епоха в Горна Тракия К. Лещаков заключава: „Засега не може да се предложи убедителна реконструкция на структурата на обществото през БЕ“ (Лещаков 2006, 205)

Селищната структура е нуклеарна и границите между отделните райони са вероятно регламентирани, но все пак типът не е така ясен като в Средиземноморието… Данните от некрополите не свидетелстват за ясна социална диференциация; те са индикатор по-скоро за различия в благосъстоянието на отделни групи население, а не на индивидите… Едва през КБЕ има конкретни данни за инсигнии на властта, подкрепени категорично с находки от Средиземноморието…, което се подкрепя и от забележителния калъп за метален скиптър от Побит камък в Североизточна България. Така или иначе, засега фактите подкрепят следната картина: обществото е съставено от отделни групи хора, които са диференцирани по производствен признак: земеделци, скотовъдци, металурзи, вероятно и търговци-салджии и керванджии… Те същевременно са земеделски и скотовъдни, което подчертава хетерогенността на обществото. Наличието на големи външни светилища, а не на храмови постройки вътре в селищата, подкрепя тази линия на разсъждения. Пространствата, които са били организирани чрез социални, икономически, а защо не – и чрез роднински връзки, са надхвърляли рамките на един или няколко центъра. Така може да се мисли и за „племенни“ територии – термин, който все още използвам поради липсата на по-сполучлив и въпреки големите му методически недостатъци… Причините за тези различия явно надхвърлят материалното и трябва да се търсят в духовността, но това е и най-трудното…

Тракия запазва своята идентичност, ясно прозираща зад и въпреки многото импорти, общи елементи на модата и засиления обмен на стратегически суровини и на информация във военните дела. С времето тя дори се засилва, така до възникването на тракийската държавност и дори въпреки нея. Тук именно и тогава се проявява с пълна сила факторът „la longue durѐe“, който като методически инструмент би могъл да обясни ретардацията на целия репертоар от елементи на културата – и в материалната сфера, и в духовната. Времевите отрязъци тук и там имат различни измерения, и времето тече по различен начин, и посоката му е различна, и съхраняването на стойностите е различно…“ (Лещаков 2006, 205-206, к. м.)

Тук се съдържа много и доста сгъстена информация. Нарисуваната картина изглежда пестелива, но е силно обобщаваща и промислена. Обобщението следва обширно поле от изследвани обекти, на които не съм компетентен да се спирам.

Важните моменти: нуклеарна селищна структура с вероятна регламентация; липса на ясна социална диференциация; в КБЕ се появяват инсигнии на властта; диференциация по занаяти; социална хетерогенност, обществата надхвърлят локални центрове („племенни“ територии); причините за различията са духовни; Тракия има дълготрайна идентичност, която дори се засилва; ретардация на елементите на културата; различни времеви „измерения“.

Важно релативно определение спрямо Средиземноморието е липсата на ясен селищен тип и градове. В този случай релациите трябва да са балансирани и да се експлицират и спрямо Запада, където да се види дали има ясен селищен тип и градове. Струва ми се, че това отнасяне, както и „ретардацията“ подвежда, защото неизбежно е външно и при това еднопосочно, води към оценки за „периферност“, а би трябвало центърът да е в изследваната култура, каквато е и следвана с „идентичността“.

Нуклеарните селища (селца или махали) имат прилежащи земи и земеделско-занаятчийска социална структура. Отбелязаното „изпадане“ (Филов) или „ретардация“ (Александров, Лещаков) е относно Средиземноморието, но то веднага отпада в отнасяне на запад и на север. Впрочем ретардацията като ценностно понятие не е особено релевантна. Освен това за ретардация в металопластиката не може да става и дума: тъкмо обратното, многото фини и майсторски изработени предмети и украшения от благородни метали от Бронзовата епоха в Тракия говорят за най-високо ниво на развитие в тези занаяти.

Какъв е бил тракийският „цар-жрец“?

В Шумер, в Акадската империя, в Асирия и Вавилон властта в градовете-държави и в империите е едновременно религиозна и светска, с един център – градският храм. В Египет светската власт е легитимирана като наследяване от Хор и липсват дворци отделно от храмовете. В Крит намираме в „дворците“ и в „тронната зала“ с олтар в Кнос институцията цар-жрец (king-priest – Еванс), а в Микена тя е възпроизведена в аналогични дворци с тронни зали (Микена, Пилос) с олтари и фигурата на wanaka: „военен цар-жрец“.

В Тракия не е засвидетелстван храм-дворец (Перперек?). Явно и тук не е имало разделение между политическа и религиозна власт, защото религията е легитимирала властта и е била органично самата власт в нейното култово измерение. Властта е стабилна и гарантирана „отгоре“ или по-точно „отвътре“. Тя, разбира се, трябва да се поддържа и силово. Източник на тази власт е централизираното общество на земеделски популации в специфична база от ресурси (богато на земи, дървесина и метали) и специфичен соларно-хтоничен култ. Постоянно функционира система от култови обичаи, обреди, празници и ритуали за стабилизиране на общността и властта на владетеля, семейството и клана му. „Парадинастите“ управляват заедно с него, управляват региони или се откъсват като самостоятелни владетели.

Този владетел сякаш се показва в образите на тракийските царе от десета книга на Илиада, но там той е литературен, а доколкото е реалистичен, е по-късен образ. В образа липсва намек за религиозна роля. Но основните фигури от епоса изпълняват и ритуалите (жертвоприношенията, погребенията). Когато Тракия става видима в историческите извори, намираме племенни обединения (начело с царе) да отблъсват колонизатори; царе и династи да създават гвардии и армии, за да се охраняват, за да завземат нови области, да си връщат отнети области, да експроприират ресурси и да потушават въстания в завзетите области. Силовите и военни структури функционират, за да пазят стабилността на една локална власт и контрол над ресурси в условия на регионална конкуренция. Изглежда няма нужда от „царска идеология“, и специално от „елитарен култ“, който намираме доста късно в изворите (например в надписа на Котис от Рогозенското съкровище).

Династическата институция на племенните и междуплеменните вождове (chiefdom), икономически, политически и култово легитимирана, създава стабилност. Властта се предава в династията като всичко наследствено. Нарастването на властта с нарастването на контролираните ресурси е експанзия. Експанзията е и конкурентна: кланова, племенна, държавна. На всяко ниво се съизмерват сили и се обновяват неформални статуси. При състояния на нестабилност социалната структура се пренарежда. При династическа криза самият вожд може да бъде сменен. Експанзията създава локални нестабилности и се стреми към своя край. Тя приключва при равновесие на силите и се установява мир.

Как са живеели тракийските владетели? Най-достойни занимания (пак според по-късните писмените извори – Херодот, Ксенофонт) на династа и аристократа са: пирове и бойни танци с гости и приятели, обреди и жертвопринасяне на определени дати, сватби и погребения, лов, грабеж и война.

За фермерско и култово общество като тракийското владетелят (chief) държи власт, която не е разчленена на култова и светска, на икономическа и политическа. Това е неформална и силно изразена родова власт.

Не знаем как траките са го наричали, „цар-жрец“ е твърде общ термин. Думата „цар“ е късна и подвежда, като свързва институцията с „държавата“. Гръцкото „базилевс“, откривано и в Микена, е втора длъжност след „ванакс“. Отнасяно към тракийските владетели, то е неясно. Съдейки по епоса и археологическите данни от цялото източно Средиземноморие, навсякъде е налице династическа централна власт над обединени племена.

Политическата система

Специфичната политическа система и обичайното ѝ структуриране едва ли са се различавали коренно в широк ареал: Анатолия, Източно Средиземноморие, Тракия.  Динамически тази форма е силно устойчива и е състояние „атрактор“ за различни общества. Това виждаме дори векове по-късно в равносметката на атинската полития (Аристотел). Базилевси, тирани, реформатори и демократични лидери – всички те имат еднолична власт, балансирана от колективни институции на елита и общността.

По същество държавата не променя релациите и особено родовите йерархиии и обединения. Съдейки по данните и обобщенията, цитирани по-горе, през КБЕ в Тракия не е имало институциализирани монарси, а династични владетели с неформална власт в племенни територии без очертани граници, стабилизирана с доверие отдолу, покровителство отгоре и осветена от култа. Поради родовия характер на властта трябва да е имало колективен институт в управлението като „сенат от старейшини“.

Централната власт, балансирана от колективен елит, е енергетически най-стабилна. Властта се упражнява по силата на обичаи, стабилизирани в традицията. Обичаите регулират всички сфери на икономическия, селищния и духовния живот, затова няма нужда от писмен закон. Писменостите идват с градските цивилизации с институциализирани функции и ограничени или регулирани потоци от ресурси.

За интелектуалеца от XX в., закърмен с европейски идеи за културата като литература и изкуство, липсата на писменост е огромен и фатален недостиг на цивилизованост. Той би трябвало да се компенсира от някакво тайно знание, отвъдни измерения и „обезсмъртяване“. Все пак: „Книжовното общество се различава от безкнижовното не по това, че първото разполага с литература, а второто не, а по начина на мислене и обусловеното от него поведение.“ (Фол, А 1990, 94)

Начините на мислене и поведение в древността обаче не са били масивно зависими от писмеността или липсата ѝ. Хората от древните държави с писменост не са коренно различни като ментални структуриот безписмените. По същество масата, а често и самите владетели остават неграмотни. При акадци, асирийци и вавилонци, в които царските клиновидни надписи на глинени плочки съдържат митични разкази и военни подвизи, намираме същото култово легитимиране на властта, както и в безписмените цивилизации. Няма „книжовно общество“, което да се организира чрез публично достъпни текстове. В стотиците надписи от Пилос, Микена и Тиринт няма описания на елитни и царски идеи. Книжовно микрообщество възниква навярно в Атина след записа на епоса при Пизистрат. Писменостите като ресурс на властта са обслужвали стопански отношения, администриране и правораздаване, както и легитимация на властта чрез митография.

В древен Египет намираме литература още от Старото царство (историите на Снеферу). В древна Гърция епосът (Хезиод и Омир) се фиксира в VIII в., а целите поеми на Омир едва при Пизистрат в VI в. Тракийските владетели в изворите не намират за смислено записването и хроникирането. Тракийските царе, за разлика от акадци и асирийци, от гърци, етруски и латини, явно не намират смисъл във възхваляването и възвеличаването на своите достижения, победи и богатства. Те явно не намират смисъл и в писмения образ на героя или предеца. Така те не записват и митовете си. Това не бива да учудва дори в негативен план, защото повечето развити додържавни общества не се използват писмености. Тракийската словесна култура е речева и музикална, изпълнява се в момента и се предава по памет.

Социални статуси

Земеделците-скотовъдци и занаятчиите нямат нужда от роби, те имат своите семейства. Владетелят има своята династия, служители и дворцови роби. Няма робска институция. Няма регламентация на права извън обичая и следователно дискриминация на категории хора: чужденци, деца, жени.

Засвидетелстваните емпирично неукрепени с масивни стени селища и  рядкото присъствие на оръжията в тези общества налагат извода, че те са били мирни, а това значи стабилност на широки територии. Логиката по-нататък води към заключение за добре отрегулирани обичаи за владеене, наследяване, продаване, за събиране на данъци. Тези социални отношения и норми са били определяни без документи и по прости схеми. Всичко се е регулирало от обичая, развиван и коригиран в столетия и хилядолетия. Вътрешните конфликти между племена не са засвидетелствани с масови оръжия и крепости, за разлика от групата микенски градове. Наистина в Тракия не се намират концентрирани на определени места оръжия и военни структури. В извънредни ситуации на локални конфликти селяните са ставали леко въоръжени воини начело с владетели. При грабежи те са принуждавани да отстъпват произволно големи части от имуществото, да го губят, да загиват. Всичко това е засвидетелствано в изворите от по-късен етап, но трябва да е съществувало от далеч по-рано, доколкото социалната структура няма как де се трансформира заедно с писмения период на юг.

Народът от земеделци е бил неформално подчинен – закрилян, охраняван и експлоатиран – от династически родове. Обичаят е регулирал статусите и отношенията, както и правораздаването. Няма регламентирани права, значи няма регламентирани „граждански статуси“. Няма регламентирана частна собственост, значи няма регламентирано отнемане, заробване и продаване на хора. Това изглежда се е отнасяло и до статуса на жените. Изворите споменават за свободна сексуалност до брака, за брак с откупуване на булката, за многоженство, но и за отдаденост на моногамното семейство.

Стабилност, консерватизъм и просперитет

Ако тракийското общество е консервативно поне докъм края на VI в. пр. Хр., то  трябва да е запазило своите основни структури от дълбоката древност, до когато се появява в Илиадата и Одисеята, в Херодотовата История и в историческите трудове на Тукидид и Ксенофонт. Няма как и защо социалната структура да се е разрушила или променила коренно, а още по-малко религията.

Експанзията на Ахеменидите с Персийските войни отключва големи динамики на  Балканския полуостров към края на VI в. Появява се племенното, а и царското монетосечене, монетни племенни тракийски съкровища са намерени на териториите на Персия и Египет, стават ясни ресурсите от благородни метали. Политическите, военните и икономическите структури и статуси, включително култовите ритуали, са се „осветили“ през гръцки поглед в историческите записи. Друг динамизиращ фактор е колонизацията и новите търговски контакти. Самите владетели се показват вече като династически царе, засвидетелствана е първата голяма държава, Одриското царство, с ресурсите ѝ да събира армия и с доходите ѝ от регламентирани вземания от гръцки колонии и полиси („най-голямата държава в Европа“: Тукидид).

С висока степен на вероятност обществото е запазило и дори усилило своите традиционни структури и базисни култове (Лещаков), така че може да се нарисува по-пълна картина, която да се проектира назад. Икономиката е от все същия традиционен тип: фермерство, дърводобив, рударство, металургия, търговия.

Политическата форма към V в. е вече е наречена държава (държавата на Терес по Тукидид), но запазва своя племенен, неформален, неадминистративен характер. Тя явно се е управлявала без писменост, чрез обичайно право и племенно-родова династическа политическа йерархия.

Тракийските племенни общества с династически родови структури са се управлявали централно и локално от укрепени резиденции на владетели без писани закони, без административен апарат и без договори и официални разпоредби, а това значи висока стабилност и легитимност на властта, йерархията, обичая и култа.

Това не е проста или сложна форма на chiefdom дори в бронзовата епоха, най-малко поради големия териториален и демографски обхват на обединенията. Навярно са създавани и са се разпадали големи централизирани политически обединения, но без точни граници и административна структура.

В Тракия от КБЕ обществата са племена и обединения в разпръснати малки селища с укрепления и с локални светилища. Жизненият ресурс на популациите е изобилна обработваема земя, води, дървесина, дивеч, метали и други естествени ресурси. Тези селищни мрежи с малки укрепени центрове са много стара и традиционна структура.

Половин хилядолетие след края на БЕ траките имат със сигурност държави, царе с резиденции, укрепени градове, търговски центрове. Съществената специфика на това ново време е ускоряването на икономическото развитие, на политическия процес, на архитектурата и художествените занаяти. С това настъпва обаче и дестабилизирането на Тракия: разпокъсване и вътрешни конфликти, частична и временна загуба на независимост, а след няколко века и пълен колапс.

Стабилността на тази политическа форма, бурно променена в античността и особено в епохата на елинизма, почива в изключително трайната традиция на земеделското общество със съответния култ – един култ, който няма образ и пантеон, не е представен в текстове, а в обреди и церемонии, в свещени думи и музика. Това обяснява „ретардацията“, но и надживяването от траките на мощната военна Микенска култура, както и на завладяванията.

В късната бронзова епоха е налице проспериране върху богатите ресурси от обработваема земя, дървесина, мед, злато, трансхуманса, износа на суровини и вероятно храни на юг. В замяна се внасят редки метали и минерали (калай, обсидиан), зехтин, вино и предмети на лукса. Династите получават луксозни стоки и благородни метали, които натрупват. Тези богатства се събират в централна хазна и се използват от владетеля по обичай: за лични нужди и предмети на лукса, за плащани към други владетели и държави, за големи ритуали, за архитектура, за светилища и гробници (в тракологията има и термин „царска икономика“).

Богатствата на тракийските владетели и благоденствието на земеделците и „коневъдите“ от V-VI в. са направо внушителни. Цифрите, които съобщава Тукидид, сасравними само с най-богатия период на Атина с нейната полисна империя. Разбира се, голям дял в тези доходи имат рудниците. Но личните наблюдения на Ксенофонт в края на V в. за имуществата на селата в югоизточна Тракия са също внушителни.

Решаващ фактор на идентичността на Горна Тракия (и по Бродел) е жизнената среда с нейните специфични ресурси и липсата на кризисни предизвикателства. Популациите в тези територии живеят комфортно в богата земя с умерен климат. Те не са изпитали предизвикателство, на което да отговорят с динамична градска писмена цивилизация, формална уредба и административна структура. Но нивото на развитие се фокусира в съкровищата като сложни артефакти, акумулиращи вековни процеси на натрупване и усъвършенстване в металопластиката и ювелирството. Доколкото тези именно сфери оставят най-трайни следи, те трябва да се разглеждат като маркери за цялостно социо-културно равнище.

В заключение

Археологията днес тук се нуждае от развитие на теоретично ниво към описания и обяснения на фактите, до които водят натрупаните данни. Дифузионната парадигма на обясняване на едни артефакти с други: техни паралели отблизо и далеч, е принципно недостатъчна. Към нея се добавя идеологизацията на „гръцкия произход“. Двата момента на традиционно археологическо обяснение водят до изместване на координатната система за описване и обясняване на Тракия от бронзовата епоха.

Тук следвах принципа за собствената координатна система за описание и обяснение на традиционната предписмена култура през късната бронзова епоха в Горна Тракия. Анализирах критически спекулативни идеи и непроверими концепции в нашата литература върху „древна Тракия“. Направих опит за реконструкция на култа, социалната струкутра и политическата организация на тези общества. Защитих естествените корени и обяснения на безименния соларно-хтоничен култ и култови места.

По-конкретно, проследих историята на обясненията на традиционното тракийско общество от позиция на периферия на егейската цивилизация: „Микенска Тракия“: идеята и концепцията (Филов, Фол), Бонев за микенското наследство, микенски артефакти и импортна керамика. Направих опит за преосмисляне и преход от дифузия към идентичност в собствена координатна система, критикувах специфични спекулативни постановки в тракологията.

Анализът в собствена координатна система има три емпирични изследователски бази: селищната система, култовите места и специално скалните светилища и тяхното обяснение; погребалните практики в КБЕ в Горна Тракия. Детайлно представих анализи на К. Лещаков през концепцията на „дългото траене“ на Бродел. Потърсих структурата и динамиката (традицията и промяната) на традиционното тракийско общество в съотнасяне на времевата йерархия към динамичните популационни модели. Потърсих типа политическо обединение и владетел в Тракия с концепциите на „политическата антропология“: тракийският „цар-жрец“, фокусиращ легитимна династическа власт на широки територии с много общности. Маркирах основни моменти от обяснението на социалната стабилност в определена екологична среда и специфична култова система. Така се обясняват ред специфики и разлики на Тракия от Егея в късната бронзова епоха и най-вече липсата на градове с укрепени царски резиденции. Подчертах неперсоналния характер на тракийския соларно-хтоничен култ като обяснение на липсата на образи и имена.

Описанието на една социо-културна система може да се направи в концентричен антропологичен модел.

Преди всичко се изясняват най-вътрешните релации: семействата. Към периферията следват родове, племена, племенни обединения. Тези първични, дълбоко традиционни, консервативни, стабилни и в ядрото си глобални структури, на най-ниско ниво носят едни и същи форми на живот още от неолита: домове и селища, земеделие и скотовъдство, култ и ритуали. Постепенно се развиват дърводобив, рударство, металургия, металопластика, ювелирство. Култовите и погребалните ритуали са идентични в много дълъг времеви хоризонт. Тези занятия и поминъци са описани в етнологията на траките и засвидетелствани. Такива общества в екологичен и демографски комфорт са сред най-стабилните формации и се запазват без вътрешни напрежения, тласкащи към промени.

Древните общества без писменост са общо взето отвъд историческите свидетелства и разкази. Те са завинаги скрити зад артефактите и археологическото изследване извлича имплицитна информация и спекулира за тяхната структура и особено духовна култура.

Археологията работи цяло столетие успешно с мощни концепции, развити още в XIX в., но тези концепции се изчерпват и деформират картината. Отдавна са налице и цял ред нови понятия и модели, развивани в самата археологическа мисъл и във фоновите теории в културната антропология и концептуална история.

Идентифицирането чрез „археологически култури“ остава валидно, но не съответства на обществата с техните култури и има малък мащаб. Теоретичните потенциали на дифузионизма не са изчерпани, доколкото е важно очертаването на културни пространства, но те надхвърлят „археологическите култури“. Дефинирането на традиции е изключително важно, както и разпознаването на преселения. Преселенията обаче са свързани с данни за остри демографски конфликти, а контактите – с данни за трудни логистични проблеми.

Човешките общества се структурират по естествени и спонтанни за хората начини. Ние ги намираме по цялата планета и в цялата история на човечеството: семейство, група, род, племе. Още Луис Морган (1860) очертава родовата система с център индивида и кръвно свързаните с него родители и деца, и следващите по родствена близост. Във всички тези общности централна фигура е бащата (майката), родителят, прародителят или вождът. На всички етапи има човешки йерархии, центрове на властта, властници. От интензивното и едро земеделие идва свръх производството на храни, оттук богатствата, неравенството, елитите.

Досега новите теоретизации в праисторическата археология не са дали забележим резултат в България. Това отчасти се дължи на неопределеностите в самите теории, и отчасти на местните традиции в историографията и археологията. Археологията има неограничен хоризонт от обекти за изследване, от техники на датиране и идентификация, а историографията е късна за периода, а и изчерпана откъм писмени извори. Остава перспективата на усилване на изследванията на древните общества на наша територия без идеологеми и в собствена координатна система. Остават и теоретичните перспективи на семейство от теории и модели, които са структурно паралелни. Навярно предстоят големи популационно-генетични и демографски изследвания, които да дадат много повече яснота за праисторическа Тракия.

 

БИБЛИОГРАФИЯ

Alexandrov, St. (2002). The Late Bronze Age Site near Koprivlen. Koprivlen, vol. 1, Rescue Archaeological Investigations along the Gotse Delchev – Drama Road 1998-1999, Delev, D., Vulcheva (eds.). Sofia: Archaeologiocal Institute, BAS: 63-82.

Alexandrov, St. (2005). The earliest Mycenaean pottery imports in Bulgaria, Bouzek, J, Domaradzka, L (eds.), The Culture of Thracians and their Neighbours, pp. 47-49.

Boas, F. (1928). Anthropology and Modern Life. Norton & Company, 1962, New York.

Еlliot Smit, G. (1915). The Migrations of Early Culture. Longman, Green&Co, London.

Evans, A 1921. The palace of Minos at Knossos, Vol. 1, Macmillan and Co., London.

Leshtakov, K 2000, The Pottery from Maltepe near Ognyanovo, Characteristics, Chronology and Interpretations, Lolita Nikolova (ed.), Technology, Style and Society. Contributions to the Innovations between the Alps and the Black Sea in Prehistory, BAR Intemational Series 854, Ch. 16, pp. 241-271.

Leshtakov, K 2002. Some Suggestions Regarding the Formation of the “Tracian Religion”, Nikolova L. (ed.), Material Evidence and Cultural Pattern in Prehistory, Salt Lake Sity, Sofia-Karanovо, 35-50?

Leshtakov, K 2012, Bronze Age Mortuary Practices in Thrace: A prelude to Studying the Long-term Tradition. Ancestral Landscape. Burial mounds in the Copper and Bronze Ages (Central and Eastern Europe – Balkans – Adriatic – Aegean, 4th-2nd millennium B.C.) Proceedings of the International Conference held in Udine, May 15th-18th 2008. Lyon: Maison de l’Orient et de la Méditerranée Jean Pouilloux, pp. 567-577. (Travaux de la Maison de l’Orient et de la Méditerranée. Série recherches archéologiques, 58);

Morris I, 1997, Periodisation and the Heroes: Inventing a Dark Age, Golden, M, Toohee, P (eds.), Inventing Ancient Culture: Historizism, Periodization, and the Ancient World, Routledge, New York.

Morris I, 2005, The collapse and regeneration of complex society in Greece, 1500-500 BC, Princeton/Stanford Working Papers in Classics (electronic edition)

Renfrew, C 1973, Social Archaeology, an Innaugural lecture, Southampton University, Southampton.

Renfrew, C and Bahn, P 2007, Archaeology Essentials, Theories, Methods and Practice, Thames&Hudson Ltd, London.

Renfrew, C, Frith, C & Malafouris, L (eds.) 2008, The sapient mind: archaeology meets neuroscience, Royal Soc., London.

Александров, Ст 1997, Погребални практики и археология: история, теория, переспективи, Човекът зад находките. Археологията днес и утре. София, 14-25.

Александров, Ст 2015, Могилни гробове от ранната бронзова епоха в Тракия (55 години по-късно), Археология, год LVI, ) 1-2, с. 33-48.

Бонев, А 1983, Тракийските земи и формациите Троя VI и Троя VII (обща характеристика и взаимни връзки). Векове, 2, 22-31.

Бонев, А 1987, По въпроса за така нареченото Микенско наследство в Тракия, Векове, 6, 16-23.

Бонев, А 1988, Тракия и Егейският свят през втората половина на II хилядолетие пр.н.е. РП ХХ.

Бонев, А 1990, Културният хоризонт Микена-Вълчитрън-Бородино, Векове, 1, 5-17.

Бонев, А. 1983, Някои проблеми на златното съкровище от Вълчитрън, Археология, 1-2, 44-49.

Вълчев, И 2015. Извънградските светилища в римската провинция Тракия (I – IV век). София: УИ “Св. Л. Охридски”.

Георгиева, Р, Спиридонов, Т, Рехо, М 1999, Етнология на траките, София.

Герджиков, С 2017, Културна традиция и промяна в съвременни археологически теории, магистърска теза, СУ, Исторически факултет.

Домарадски, М 2002, Тракийските култови места (втората половина на ІІ-І хил. пр. Хр.), Studia Archaеologica. Suppl. II. Сборник изследвания в чест на проф. Ат. Милчев. София, 57-85.

Катинчаров, Р 1975, Проучвания на бронзовата епоха в България (1944-1974), Археология, ХVІІ, 2, 1-17.

Лазова, Ц 2009, Създаването на микенската епоха: значения и употреби, Studia Classica Serdicensia 1, София. (електронно издание)

Лазова, Ц 2016, Античност, археология и национално въобразяване, дисертация, НБУ.

Лещаков, К 2006, Бронзовата епоха в Горна Тракия, Годишник на СУ „Кл. Охридски“, Исторически факултет, специалност Археология, т. 3, УИ „Св. Кл. Охридски“, София.

Лещаков, К 2007, Керамика с белези на прехода от КБЕ към РЖЕ по данни от последните разкопки на Перперикон, Древна и модерна Тракия, Бюлетин на ИМ в Стара Загора, Стара Загора, с. 85-99.

Миков, В 1958, Златното съкровище от Вълчитрън, Издателство на БАН, София.

Михайлов, Г 2015, Траките, Второ допълнено и преработено издание, НБУ, София.

Овчаров, Н, Димитров, З, Лещаков, К, Коджаманова, Д 2008а,  Ранните периоди в историята на светилището при Татул, , Археология, XLIX, кн.1-4, 34-45.

Радунчева, А 2003, Късноенеолитното общество в българските земи, Pазкопки и Проучвания XXXII, София, БАН, 2003.

Радунчева, А 2006, За ролята на пещерата в религията на праисторическите общества. ИАИ, том XXXIX, 73-81.

Филов, Б 1920, Тракийско-микенски отношения, Сборник в чест на Ив. Д. Шишманов, София, с. 45-53.

Филов, Б 1937, Куполните гробници при Мезек, София.

Фол, А 1972, Политическа история на траките. Края на второто хилядолетие до края на пети век преди новата ера, София.

Фол, А 1989, Главното светилище на тракийския Дионис. Култура, № 2, 71-80.

Фол, А 1990, Политика и култура в древна Тракия, Наука и изкуство, София.

Фол, В 2003, Древна Тракия: Мълчанието проговаря, Институт по тракология, НБУ, София.

Фол, В, Праисторическа и тракийска цивилизация, Bulgarian heritage, http://bulgarianheritage.bulgariana.eu/jspui/handle/pub/3

 

Коментирайте