ТОВА ЛИ Е ГЕРОИЧЕН ЕПОС?

3 август, 2019 | Публикувано в: Археология | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


ТОВА ЛИ Е ГЕРОИЧЕН ЕПОС?

есе

***

Не съм историк, нито археолог: завърших дълга магистратура по археология, което не ме прави специалист. Четох Илиадата и Одисеята на Омир още като ученик, но бегло, защото учих в техникум. Затова пък десетки години след училище три пъти прочетох двете поеми паралелно с митологията от „микенски кръг“, третия път наскоро (2018). Като изследовател с известен опит във философия на науката прочетох много анализи, лекции и документални филми, за да се убедя, че този епос е първата свещена книга на Запада не само на думи, а и като тотално присъствие в нагласите и в образованието. При последното ми четене направих стотици бележки по отделни пасажи на великия епос. Невъзможно е дори бегло да ги споделя тук.

Прочетох Еванс, Шлиман и Корфман, посетих Кносос в Крит, посетих Микена и Тиринт, Спарта и Пилос, а после и Троя. Микена и Тиринт с грубо обработените едри блокове ми се видя не чак толкова цивилизован градеж, сравнен с Пилос и Кнос, с източните столици като Вавилон и Ниневия, а още по-малко с Карнак и Мемфис, които бях видял преди това. В Троя ме впечатли колко малка е цитаделата с вътрешния град на хълма Хисарлък – твърде тясна за епичната широта на епоса, а по-големият град, установен от Корфман, не е бил ограден със стена. Шлиман ме смая с размаха на разкопките, разрушенията и заключенията си: неговата огромна траншея разрязва на две целия хълм.

Четейки епизоди от Илиадата, беше ми направило впечатление, че опитните, дръзките, самоотвержени и саможертвени ахейци, повечето от които бяха богоравни (един особено често използван от Омир епитет), на брой сто хиляди (!) обсаждат малката Троя цели десет години. При последното четене, познавайки в някаква степен историята, сам се убедих, че в тази поема е описана реалност от VIII в. с наслоения и от VI в., а не реалността от героичната епоха отпреди 4 века.

Героизмът и от двете страни беше ясно изразен, славата и честта – също. Богатата картина на хора, облекла, храни, стопански активности; на вярвания, обичаи и ритуали; на жилища, селища и градове, е незаменима за историята на Гърция и на Егейските острови от времето на Омир, независимо дали това е един реален поет. Разбира се, в основата на този текст са много слоеве легенди.

Впечатлиха ме завинаги характерни моменти в поемата, които не се подлагат на литературен анализ (доколкото съм запознат). Анализите изтъкват уникалната тържественост на хекзаметъра на Омир, в който и завистта звучи възвишено, и спонтанно си фантазирах, че от поемата се оформят и падат лъскави мраморни колонки. Тържествено и многократно е описвано как вечер ахейските герои сядат и се отдават на здраво ядене и пиене, като принасят жертва на Зевс, на Хера, на Атина, на Посейдон.

Ахил и Агамемнон са влезли в жестока разпра за открадната дъщеря на източен благородник, а са дошли да отмъщават за своя открадната царица. Явно тяхната Елена е несравнимо по-важна от дъщерите и жените на царете и благородниците, които ахейците отвличат от отвъдните брегове. Явно вероломното погазване на гостоприемството на Менелай от Парис е непростимо престъпление, но опустошаването на градове от самите ахейци, избиването на цялото мъжко население и отвличането на робини и роби просто заради плячката и изтребването, е нещо нормално и дори героично.

Те се бият смело и кърваво, а после седят до зори около масите, претъпкани с меса и вина, погребват герои, устройват състезания, принасят хекатомба, но откъде вземат тези стотици животни и хиляди литри вино през цялото това време и как осигуряват изхранването на войската? Омир подсказва с думите на Аполон в укор към Ахил, който „нагло за плячка напада стадата“.

В геройските битки Одисей, Диомед, Аяксите и Патрокъл пронизват с медни копия черепите или стомасите на троянци, трошат се челюсти, падат в прахта очни ябълки, пръскат се мозъци и черва се влачат по земята. Тези сцени са предадени от безсмъртния Омир (и от записвача при Пизистрат) особено живописно и напоително. На троянците също се отдава нужния респект, и те удрят, мушкат и пронизват враговете без пощада. (Все пак те бранят своя град, за разлика от агресорите.). Всеки пребит враг се лишава веднага от доспехите си, защото те са ценна плячка. Плячката е основна цел и всекидневие на тези войни-царе, лишили се от топлите си семейни огнища, за да наказват вероломни врагове. Всред всички тези сцени доминира изтреблението – цел на самите богове в митовете от Троянския цикъл.

Върхът на героизма, разбира се, е извършен от „най-мъдрия между хората, хитроумният и богоравен“ Одисей заедно с Диомед. Те, водени от своята богиня Атина, влизат през нощта в стана на новодошлите траки начело с техния великолепен цар Резос и ги изколват тихо един по един, докато спят. След това им отвличат белоснежните коне. Но този акт на доблест не е първият, нито последен за Одисей. Митът разказва и за това как храбрият цар се е престорил на луд, за да не отиде на поход към Троя и как бил разобличен от Паламед. Затова справедлива постъпка на Одисей в Илиада е да наклевети и обрече на позорно пребиване с камъни същия този Паламед като предател, после да надвие с измама исполинския Аякс Теламонов в спортна схватка, а също да си присвои с измама заслужените от него Ахилови доспехи.

Божественият Ахил влачи след колесницата си в прахта трупа на Хектор, за да отмъсти за Патрокъл: „Щом се покаже зората сияйна, Ахил най-свирепо почва да влачи трупа му край гроба на своя приятел“. Но Аполон възстановява тялото от многобройните рани, нанасяни му от данайци.

Кулминацията на свещенодействието на тези безсмъртни примери за стотици поколения е собственоръчното заколване от Ахил на дванайсет пленени младежи от Троя, за да бъдат принесени като жертва в отмъщение за смъртта на Патрокъл в битка. Накрая самият Зевс се разгневява и праща майката на героя Тетида да го придума да върне Хектор на сломения баща, царя Приам. Ахил склонява, но срещу откуп. На Приам е казано от Хермес вестителя смело да отиде в лагера на ахейците и да помоли и щедро да заплати за тялото самия Ахил, и той изпълнява това напътствие.

Посред нощния запой божественият герой приема Приам, който му пада на колене и му целува ръце. Ахил е почтителен към съкрушения баща, приема даровете, напълнили „много сандъци“, сред които „чаша прекрасна – голямо богатство, която тракийци дар му дариха“, Ахил е трогнат, двамата скръбно поплакват за загубените близки, Ахил хвали Приам, двамата разговарят като син и баща. Ахил се разпорежда да подготвят тялото тайно от останалите ахейци, за да не убият Приам, а после вечерят с шишове от овца, заклана лично от Ахил, пият заедно и се „любуват взаимно“. Ахил разпорежда примирие за дванайсет дни и позволява тържественото погребване на Хектор. Поемата завършва с помирение.

И така, непревъзходимият по своята нравствена висота акт на връщане на тленните останки на сина на цар Приам, както повелява впрочем и обичаят, на щедрото и напоително помиряване, украсява и осмисля морално поемата.

Последващото завземане и опожаряване на Троя (по мита) чрез гениалната хрумка на вездесъщия Одисей с коня, пълен с ахейски воини, довежда читателя до така жадуваната победа, завземане, опожаряване, ограбване, разрушаване, избиване и поробване на Троя.

Във всички свои епохални деяния героите на Троянския цикъл и на Омир от героичната епоха са поддържани и подкрепяни от Атина, от Хера, а на моменти от самия Зевс. Впрочем, боговете са разделени на две групи и променят позицията и решенията си в зависимост от обстановката и своите разногласия и интриги.

Странно, според археологията, в същия период, когато Омировата Троя паднала, ахейските градове също били разрушени.

Илиада и Одисея се учат от деца наизуст две хиляди и петстотин години, като се започне от Атина и Рим и се завърши до Лайпциг и Синсинати. Тя се декламира съкровено край огъня от немски студенти, дошли на разкопки в Троя. Тази именно митична история, записана и издигната като първа Книга на Запада, е извор на всички по-нататъшни драми-трагедии и поеми в прослава на великото минало. Тя е в корена на десетки войни и стотици битки, последвали за Запада срещу Изтока (и обратно) през следващите две хиляди и седемстотин години та до днес.

Тази книга е залегнала още от записването си в основата на класическото гръцко образование и възпитание, съпровождала е като реликва безсмъртния поход на Александър Велики. Римляните намерили произхода си в Троя. Илиада е пример за величие и драма, нравствен кодекс на имперски наследници и благородни рицари, а след векове – тема на лекции и семинари, на конференции и симпозиуми. Тя, заедно с Енеида на Вергилий, е била повод за разпознаване на произходи, за поклонения от Запад и от Изток, за рицари и генерали, потегляли на поход за завладяване на варварския Изток.

Този именно текст е в основата на Шлимановото епохално дело, в което той, наел армия работници, за няколко години изкормя хълма Хисарлък с древната Вилуса, изравя и отсича хиляди тонове земна маса от хилядолетната могила, запазила следите от няколко цивилизации, за да открие „Омировата Троя и съкровището на Приам“ хиляда години по-дълбоко от съответния слой. Четох с интерес разказа на самия Шлиман. И до днес този авантюрист е приеман като най-великия археолог на всички времена.

Древните египтяни, асирийци, вавилонци, хети, фриги, финикийци, сирийци, ханаанци, перси, лидийци, ликийци, критяни, кипърци, траки, са били варвари. Жителите на древните Нинева и Вавилон, Хатуша, Вилуса и Угарит, Тир, Библос и Сидон, Кнос, Тива и Хелиополис, са били само среда, за да процъфтят Микена, Тиринт, Пилос и Тива, Атина и Спарта.

Прочетох, че мойрите и боговете решили да дадат повод на хората да се поизтребят, че твърде са се намножили, и затова задвижват голямата история на войната за Троя, сякаш война на светове (но да си спомним, че тогава все пак не е имало Изток и Запад). Бях удивен колко е в синхрон това с подводното течение на историята: градежи и разрушения, завладявания и заробвания, миграции, експанзии и колапси, намножаване и изтребление.

Всичко това говори не толкова за съдбовна справедливост (или напротив, вселенска несправедливост), непонятна за хорските умове, нито за относителност на нравите във времената, а за вродената човешка агресивност като модел на поведение, който носи превъзходство, просперитет и слава, ако не винаги, то по правило и ако не веднага, то във вековете. Слава, разпространяващо се във вековете говорене, писане и действие за героите и в тяхно име: Ахиловците, а не Ликурговците. За тях, воините-завоеватели, се пеят песни, и човек знае на дело, дори без да е убеден, че няма да завоюва нищо, ако последва Приам, а не Агамемнон.

 

Коментирайте