Технология на свободата

4 септември, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


Сергей Герджиков

Технология на свободата

“Технология на свободата”. Философски алтернативи, XLVII, 1/1991, 3–14.

 

1. КРИТИКИТЕ НА СОЦИАЛИЗМА

Критиките на социализма се появяват още с формирането му като учение. Вековната практика потвърждава всички отрицателни прогнози. Нещо повече, в хода на този гигантски строеж с хората се случиха неща, не прогнозирани дори от най-големите песимисти.

Най-силната критика на социализма и комунизма е практиката на тяхното Строителство – най-чудовищният експеримент, предприеман някога върху хора. Разрухата след него е така пълна, че замъглява рационалния анализ и предизвиква органично отвращение.

Философията, която има немалък принос в този експеримент, сега е длъжна да отиде отвъд констатациите и да намери корена на трагедията. Длъжни сме да поставим точна диагноза, за да разберем какво става тук и сега и какво има да става.

Социалистите поставят диагнози, които следват един принцип – болестите на социализма са грешки в строежа или на проекта, но в никакъв случай Идеята не бива да се опетнява. Действителността ги принуждава да поставят все по-радикални диагнози на тези болести. В началото това бяха „отживелиците от капитализма” (родилните петна). После това бяха „отрицателните явления”. Масовостта на тези „отделни, изолирани случаи” ги принуди да признаят, че се отнася за „малка правда”, а после дори за „някои извращения и деформации”. Думата „престъпления” се прокрадва напоследък и в техните оценки (Новата платформа на БСП). Но престъпленията си имат авторите, а това в никакъв случай не са Класиците. Всичко е гениално при тях, макар и търпящо корекция с оглед на „новите условия”. Престъпниците са провалили Идеята и трябва да бъдат съдени, за да се изчисти нашият път напред.

Неизмеримата упоритост при отстояването на „Идеала” е проява на едно много дълбоко вкоренено световъзприятие, което едва ли подлежи на ревизия. „Светът ь червено” се съхранява със своите илюзии въпреки драстичните си разминавания с реалността. Защото той е непрекъснато интендиран в бъдеще.о, в несъществуващото. Идеалът, естествено, никога не е реализиран докрай. Точно тази ирационалност на комунистическото и социалистическото световъзприятие, проецирана в непрестанните опити за построяване на „социален вечен двигател”, е източник на всички абсурди в социалистическото строителство. А то е така вечно, както са вечни опитите на отделни мечтатели да си построят „вечен двигател” въпреки законите на термодинамиката.

Цялата западна цивилизация, както и всяка друга цивилизация, се крепи на основни идеи. При комунизма прецедентът е в това, че идеята не е норма и ценност, а е конструктивен проект за някаква „технология на свободата”. Идеята на Възраждането за свободата не е технологична. Свободата се схваща като вродено, същностно, неизкоренимо човешко качество: „човек се ражда свободен, а навсякъде е в окови” (Русо). В това отношение Възраждането следва един непрекъснат дух на християнската цивилизация. Новият завет очертава този дух като свобода за доброто и злото, без която човекът не е човек. И тази

4

свобода не е качество на „обществото”, а на Аза, на съвестта, на отделната душа, ум и сърце.

Схващането за свободата и същността на човека като атрибути на отделния, уникалния АЗ с неговия отделен и уникален свят е толкова естествено и самоочевидно, че е пронизало всички култури. Представата за душа или тяло като същностни атрибути на човека не се е отнасяла към племето, рода, обществото в някакъв първичен смисъл. Освен в трансценденталното отнасяне на душите към свръхестествената единна субстанция.

В този смисъл „социалната философия” на човека на Маркс е прецедент. А тази философия, мисля, е източник на неговия комунизъм и на цялата лавина на супертехнологиите, откъснали трагично от цивилизацията и осакатили цели народи. Откъсването от западната цивилизация започва тук – с тази философия на човека марксизмът съзнателно и радикално, с цялата (вероятно несъзнавана) отговорност скъсва с нормите и ценностите на Запада, с Гражданското общество, с Неотменимите човешки права, с духа на Законите, с Разделението на властите („Комунистически манифест”). Трагичното в това откъсване е фактът, че то се прави в името на най-високата ценност на тази именно цивилизация – свободата.

Вътрешната критика на социализма цели неговото съхранение като идея. Диагнозите следват в хода  на задълбочаването  на  кризата  на  социализма дълбочината на пластовете на Учението и Революционната практика. „Култът към личността” е такава диагноза. Сталиновият тоталитаризъм е източникът на злото. По-късно критиката се отнася към Ленин и болшевизма. С това се застава на  позициите  на  социалдемократическата  критика  от  миналия  век.  Според Кауцки   болшевишката  теза   за   революция   и  диктатура   на   пролетариата  е радикално чужда на социалистическия идеал и скъсва с основни постижения на демокрацията. Тук социалдемокрацията, оставайки  встрани от „Манифеста”, скъсва радикално с опасната супертехнология и остава вярна на Западната цивилизация. Тя търси вграждане на социалистическия  идеал като свобода, солидарност и справедливост, в структурите и нормите на демокрацията. Тази линия бележи успех в целия XX в. Според социалдемократите социализмът е тенденция на установяване на все по-голяма справедливост и сигурност при запазване на свободата. Това схващане обаче се слива органично с алтернатив­ните идейни и политически движения на Запад. То е напълно в духа на човешките права, човешкото достойнство, богатството и защитата на човека. Това поставя постепенно социалдемокрацията все по към центъра на политическия спектър, а философията на човека, от която научният социализъм на Маркс тръгва, се изоставя.   Изоставя   се  дори   постулатът  за   „обществената   собственост”  – основен за всеки социализъм от утопичния и „научно-класическия” период. Така социалдемокрацията  не следва  нито философията,  нито икономиката,  нито социологията на марксизма. Остава патосът на установяването на социалната справедливост.  Но този патос е в пълно съзвучие с основните ценности на западната   цивилизация.   То   е   и   в   ядрото   на   нейния   първоизточник   – християнството.

Така че, когато комунистите поголовно се превръщат в социалисти (т. е. социалдемократи, защото няма разлики в значенията на двата термина в съвременната политика въпреки опитите на нашите социалисти да ги „открият”), те трябва да знаят, че радикално скъсват със своята комунистическа същност и стават партия от напълно западен тип. Но в такъв случай те трябва да скъсат с цялото си напълно погрешно, из основи катастрофално минало, което по същество означава разпадане на Комунистическата партия и образуване на нова социалдемократическа  партия,  ако  изобщо има смисъл да се създава  нова

5

такава   партия   при   наличието   на   почти   стогодишна   социалдемокрация   в България.

Тъй като социалдемократическата критика се размива в запазването на една норма и без това залегнала в основата на западната цивилизация, та не е достатъчно радикална, не е достатъчно дълбока и същностна. Тя е също така регресивна, както е и самокритиката на комунистите, довела ги, макар и със столетие закъснение, до тези елементарни истини. Ние търсим ядрото, което е станало източник на идеята за Строежа. В това отношение силно приближение ни дават либералните критики на социализма

Те изхождат от класическата „философия на човешката природа”, неотме­нимите човешки праза, които я изразяват. На първо място към тези критици трябва да се отнесе класикът на либерализма лорд Актон. Съвременен вариант на либералната критика на социализма развива Фридрих Август фон Хайек. Още преди половин век той забелязва и в Англия опасната тенденция на увлечение от социализма, която може да доведе до ужасните експерименти, провеждани в Германия и Русия. Хайек вижда рецидив на онова, на което е бил свидетел две десетилетия назад в Германия – зараждането на националсоциа­лизма. Книгата му носи симптоматичното заглавие Пътят към робството. В нея доста обстоятелствено се демонстрира чрез „мислени експерименти” разрушителното влияние на утвърждаването на социалистическата идея като рецепта за социално преустройство. Навсякъде, където колективизмът става начин на живот, се появява сянката на тоталитарното робство. Плановото общество и плановото стопанство са невъзможни без поробването на индивида. В резултат се получава точно обратното на това, което социализмът очаква: икономическа свобода и на нейна основа социална свобода.

Анализът на Хайек в тази книга почива върху ценностите на либерализма, които социализмът поставя под съмнение. Отрицателният резултат на мислов­ните и отчасти исторически (до 40-те години) експерименти, които възпроиз­вежда Хайек, потвърждават непоклатимостта на индивидуалистичната западна култура. Неговата поанта е, че социализмът като тотална социална практика неизбежно погазва свободата и отговорността на индивида, човешкия морал и достойнство. Вместо господар на своята съдба, автономно, самоотговорно, рискуващо и успяващо същество той се превръща в заменима частица от едно цяло, което му осигурява жалко съществуване, но му отнема свободата и отговорността. Това е неизбежно според Хайек, защото централизираното планиране и социален живот изискват неизбежно подчинение на мнозинството на волята на органите и личностите, които решават1.

Тези мисли са продължени и задълбочени в серия от философско-икономически трудове. Оказва се, че в основата на социализма стои тип рационалност, алтернативен на този, от който се ръководи западното общество. Социализмът въплъщава „конструктивната рационалност”, обществото се „подрежда” в нея според „план”. Всеки прави това, което е предписано от този план. Човешките потребности са предвидени и производството ги следва, без да се прибягва до саморегулацията чрез пазара. Човек действува не според принципа: което не е забранено, е разрешено, а според принципа: което е предписано, е дължимо. Съвсем друг тип рационалност е нормативната: според нея обществото се регулира от закони и морални норми. Нормите никога не предписват конкретни действия – те предвиждат само правилата на социалното действие. Човек остава свободен и отговорен, но е юридически и морално ограничен чрез „забраненото”, чрез „Не убивай!”, „Не кради!” и т. н.

1 Науек, F. A. Der Weg zur Knechtschaft. Erlangen-Zurich, 1952.

 

Човек е ограничен в своята лична и свободна същност от същата тази лична и свободна същност на Другия човек. Тоест ограниченията на закона и морала запазват и правят възможна свободата в гражданското общество. Така според Русо естествената свобода, която е невъзможна в обществото, поне се трансформира в.ограничената гражданска свобода2.

В новата си книга Фаталната претенция Хайек развива същите идеи в рамките на концепцията за „разгърнатия ред” – социален жизнен ред, плод на безсъзнателната, спонтанна активност, регулирана от пазара и либерално-демократичните институции. Тя е в основата на западната цивилизация. Социализмът е фатална претенция на конструктивния разум за нов ред, чийто източник е самият разум, чиято цел е „хармонията” и чийто резултат е тоталитаризмът. Защото разумът е ограничен и никога не може да владее стихията на статистическите процеси, огромните множества воли и действия, всяко от които е свободно. Остава му само да предпише траектории на действията и колкото по-строго се спазват те, т. е. колкото личното действие е по-несвободно, толкова по-висока степен на хармония ще съществува3. Така разумът не може да конструира свободен социален живот. Свободният социален живот като всеки живот е създаване на уникалности.

 

2. ЧОВЕК = ОБЩЕСТВО

Тук търся в духа на изследванията на Хайек „чистата логика” на социализма и неговата глъбинна философия, която се крие във възможностите за социална философия на човека.

Коренът е в онази философия на човека, която е израз на демиургичната претенция: Човек със своя разум създава своя свят и самия себе си. Тази претенция е характерна за човека на Новото време. Но тя е в противоречие с ценностите на християнството, назовало мистични и неподвластни на разума глъбини, от които блика животът ни. Новото време фиксира тези глъбинни корени на човешката същност в „неотменимите права”: живот, собственост, свобода, съвест, свободна мисъл, свободно сдружаване. Тези ценности стават стълбове на цивилизацията, станала само за три века световна и чийто залез не се вижда. Тези ценности възпроизвеждат постижения и на по-стари цивилизации, формулират, изглежда, най-сполучливо същността на човека, щом тяхното следване в историята води до напредъка и щастието, на които сме свидетели (за нещастие отвъд пределите, в които те шествуват).

Демиургичната претенция, изглежда, е съпътствувала цялото развитие на Запада. Защото още Платон строи идеалната сграда на една хармонична държава, която въплъщава справедливостта. Утопиите не са от вчера. Но най-същественото не е в тяхната у-топичност (в това, че такова място няма), а в това, че все пак за разума „такова място има”, защото той всекичасно доказва на себе си, че конструкциите му могат да се въплъщават, да стават реални постижения. Разумът иска да пробва, да провери. Това е негово право, както право на чувството е да получи отклик.

Но мъдростта е нещо повече от експанзивен разум, който опитва всичко, включително и да създаде света отново. Мъдростта вижда границите на конструктивния разум, усеща пулсирането на неведомото, на неизказуемото, на стихията. Мъдростта се смее на наивността на конструктивния разсъдък, който често прави невероятни глупости. Тя уважава изворите на битието и признава неизменния им характер. Изворите на човешкия живот и коренните качества на човека, които го правят човек във всяка епоха и страна, във всяка култура и общество, не могат-да не бъдат едни и същи.  Иначе човек ще бъде с неопределена, множествена

7

същност. Няма да е понятно какво е човек и какво не е. Няма да е ясно къде са пределите на човешката универсалност. Защото всяка универсалност, освен неопределеното начало, има предели.

Това сближава мъдростта с религията. А религията, както е изпитано, е ядрото на културата. Религията е вековен опит, формулиран във вярвания, з митове, в значения и смиели с невероятна трайност. Тези значения и смиели са така дълго валидни, защото се отнасят до постоянни извори на човешката същност. Такива значения откриваме в десетте божи заповеди. Те не са и няма да могат да бъдат „надскочени” в нашата цивилизация, докато тя съществува.

Но претенциозният разум, съживен може би и от светла жажда за земна справедливост и земен рай, непрекъснато строи всеобхватни картини. Трагедия­та започва оттам, откъдето хората заменят своите вековни вярвания с тези призрачни картини и се опитват да ги поместят в своя живот, да подчинят своя тайнствен живот на едно тотално конструиране, започващо от прости постулати и правила.

Коренът на нашия социализъм е според мен отъждествяването на човек и общество. Човек се схваща като идентичен със своето социално определение в социалното време и пространство. Тази философия намира израз в един от тезисите на Маркс за Фойербах: „Човешката същност в своята действителност е ансамбълът от всички обществени отношения”. Тя се разгръща концептуално във всички следващи трудове на класиците: „Немска идеология”, „Нищета на философията”, „Комунистически манифест”, „Към критиката на политическата икономия”, „Капиталът”, „Анти Дюринг”, „Превръщането на социализма от утопия в наука”, „Ролята на труда при превръщането на маймуната в човек”, както и всички последвали съчинения на ученици и последователи.

Ще се опитам да разкрия защо именно такъв тезис е в основата на социалната супертехнология, наречена „строителство на социализма и комунизма”.

Щом сме определили човека като ансамбъл от обществени отношения, ние сме фиксирали неговата историческа конкретност , (по думите на самите класици). Човек е същество, поместено в социалното пространство и пребиваващо в историческо време. Човек не е постоянна същност. Следователно няма някакви постоянни и неотменни „човешки права”4. Няма някакви ирационални и неподвластни на конструирането човешки качества, извори на живота. Защото очевидно хората правят сами своята история и в степента, в която познават нейните закони, могат да строят, да конструират своето общество, своя живот, а с това и своята обществена същност. Хората са строители и строени. Разликата между свободата и несвободата е само в това, доколко човешките ресурси са свободни да следват познаването на законите на историята и целевото движение съобразно с тези закони към социалната хармония. А това освобождаване настъпва тогава, когато изчезне основата на класовите конфликти и когато социалната организация стане изразител на интересите на цялото общество. Човек е свободен да развива самия себе си, когато обществото е свободно да се саморазвива. А обществото е свободно, когато е единен, цялостен, тотален субект на своята история. Такова общество е само безкласовото общество, в което царят икономическо, политическо и културно единство. Общество, в което централното планиране при липса на обособени собственици, върху основата на общонародната собственост, ще задоволява научно предвидимите потребности на всички чрез участието на всеки в един рационализиран тотален процес на производство.

2 Hayek, F. Studies in the Philosophy, Politics, and Economics. Frankfurt am Mein, 1959.

3 Hayek, F. The Fatal Conceit. Thje Errors of Socialism. Chicago, 1988.

4 Маркс, К.,   Ф. Енгелс.   Избрани  произведения, Т. 1. С, 1971.

8

Без тази рационалност и без тази тоталност е невъзможно такова грандиозно строителство. Както никое строителство не е възможно без рационалност и тоталност. Защото какво би се получило з един строеж, ако всеки негов строител действуваше „свободно”, по свое усмотрение, по свой план, без рационално обединяване и без единно ръководство. Строителят по определение е неавтономен. Той е участник в колектив. Той има задача, поместена в пространството и времето. Неговото действие има очертани траектории. Те трябва да се изберат и да дадат Строителството като едно цяло. Строителят е „редник в строя”. А в този строй има неизбежно конструктори, ръководители, контрол. Така в „технологията на свободата” в модуса си на строител човек е обречен на робство.

И така:

Общото доминира над частното.

Цялото доминира над частта.

Не съществува уникално и изначално „Аз”. Не съществува „вечна човешка същност”. Не съществуват „неотмзними човешки праза”. Частната собственост води към експлоатация и невъзможност за рационална организиране на общественото производство.

Цялата тази философия се проецира в ясни и категорични идеологеми на страниците на „Комунистически манифест” – постоянно ръководство за действие на комунистите от цяла епоха. Очертанията на планираното свободно общество с двете му фази се дават в груб вид з „Критика на Готската програма”.

Тази философия е несъстоятелна. Практиката на тоталитарното общество – пряко следствие от нейното приложение, го доказа окончателно. Но теоретич­ното й опровергаване е въпрос на разкриване на неразрешимите й парадокси.

Ако човек бе едно и също със своето общество и по-точно със своето място в обществото и момента на неговото развитие, той никога не би могъл да поиска друго общество, друго свое определение. Защото човешкото искане изразява човешката същност. Откъде в един конкретно-исторически човек се появяват неприемането на тази негова конкретно-историческа „същност” и визирането на една друга същност като цел? Нима всеки човек има две същности: една налична и една целева? А какво е същността, която цели недоволният човек, революционерът, самият социалист, ако щете, след като нейните определители – обществените отношения – още не съществуват?

Ако съществуват „по-добри” и „по-лоши” общества (нещо, което се приема от всички марксисти), как разликата между тях да се формулира в съгласие с формулата, че човек е ансамбъл от всички обществени отношения? Да не би човек да има отношения с несъществуващите бъдещи обществени реалности? Или човешката същност „в своята действителност” се реализира по-пълно в едно общество и по-непълно в друго? Но ако е така, то се оказва, че съществува същност, която не е реализирана в дадено общество (конкретно-историческо), но е осъществима в друго общество (конкретно-историческо). Оказва се, че една човешка същност е трансцендентна спрямо едно общество, спрямо един ансамбъл от обществени отношения и „изисква” своята реализация в друг „ансамбъл от обществени отношения”, който още не съществува, но може да бъде създаден. Оказва се, в пълно противоречие с тезата за социалната същност, че същността далеч не е тъждествена на своето обществено съществуване (нещо, което е развито от Маркс в „Икономико-философски ръкописи”, където тези парадокси са много ярки), а е „нещо повече”, един потенциал, една съвкупност от „същностни сили” (термин, използван от Маркс и зает от Фойербах), една постоянна „свободна дейност”, която търси своята максимална реализация. Такова схващане за същността на човека като „транс-социална” и „транс-историческа” пък ни отнася към „скока от царството на необходимостта в царството на свободата”, при комунизма, където „същност и съществуване” на човека ней-после преодоляват своето отчуждение5.

Но това схващане е в съзвучие с християнските постулати и с постулатите на Новото време. То не се съгласува вътрешно с духа на по-късните и по-зрели

9

марксистки концепции, според които трябва да се изоставят всички метафи­зични определения и да се осъзнаят историческата конкретност и релативност на „човешката същност”, „човешкото щастие” и „човешките ценности”.

Затова в „Манифеста” не става въпрос за същност и съществуване, които водят до една диалектическа метафизика, а за едно историческо класово движение, което цели разрушаването на устоите на „буржоазната” цивилизация. Още по-късно комунизмът се определя не като състояние, а като „движение, което унищожава сегашното състояние”.

 

3. ТЕХНОЛОГИЯ  НА СВОБОДАТА

Оказва се, че „младият Маркс” в пълните си с парадокси, донякъде сръчно „овладявани” от схоластическа диалектика, „Парижки ръкописи” е близо до хуманистичната философия на човека, според която съществува човешка същност в транс-исторически смисъл, че тази същност представляват вътрешни жизнени сили, че тази същност не във всяко общество е реализирана и че е възможно по-достойно човешко съществуване, което да съответствува на човешката същност. Но демиургичната претенция да се строи човека и неговия свят, напълно противоположна на този хуманизъм, намира за своето обосноваване бързо друга концепция – „обществените отношения”. Маркс е „освободен” от своя учител Фойербах и се хвърля смело в морето на концептуалната релативност и на тоталитарните конструкции за социални технологични експерименти.

Тайната на небесното царство е низвергната и е сведена до тайната на „земното царство”, на гражданското общество, където се разиграва драмата на човека. На същото това гражданско общество, чиито принципи Маркс безпардонно поругава и които днес се извисяват над поругания от историята марксизъм с една тъжна за нас иронии.

И така комунизмът се определя не само като състояние, но и като движение. (Тук се допуска и излизане извън технологичната философия на свободата – освобождението е резултат от историческа еволюция. Това е зародиш на социалдемокрацията (Бернщайн: „Движението е всичко, целта е нищо!”). Но Маркс схваща социалното развитие като строго детерминирано от интереси и класови борби и управляемо с помощта на научни предвиждания. Револю­ционната практика е съзнателно и научнообосновано действие, социална супертехнология. Това не е безсъзнателна промяна, каквито са били досегаш­ните.

Това е правене на история.

Научният, теоретичният социализъм е единствената концепция, която се смята за решение на „загадката на световната история”. Това е единствената концепция, която от научни позиции предвижда, програмира и направлява „революционния скок от царството на необходимостта в царството на свободата”. Единствената концепция, която иска потвърждение не в опита, а в организирането на реалността. Проверка – приложение.

В уникалната технология на прилагане на тази концепция положителните резултати потвърждават теорията. Но отрицателните резултати се оказва, че не я опровергават. Защото те могат да бъдат резултат от „погрешно приложение”. Това прави революционната практика по опасен начин „неопровержима”. Комунистическата картина на света така може да бъде захранвана безкрайно и никакви провали няма да я засегнат. В този смисъл Попър критикува марксизма като емпирично празна теория, като теория, която допуска всички възможности и по този начин не може да обясни и предвиди нищо конкретно.

„Правилното приложение” на „истинския социализъм”, разбира се, е далеч от еднозначно точното следване на конструкторски план, както се строи машина. Но аналогията е неизбежна. Защото тук има също „алгоритъм”; завземане на

5  К. Маркс, Ф. Енгелс. Избр. съч. Т .9. С, 1973.

10

политическата власт от комунистите, установяване на „диктатура на пролетариа­та”, „национализация на собствеността, унищожаване на буржоазните партии”. По-важното е, че „окончателното опровержение” на такъв тип концепция е въпрос на тълкуване. Особено когато концепцията се разлага на части или нива. Ако една част или едно ниво е опровергано, следва друга част или друго ниво. Това е почти мистична безкрайност от концепти, в които липсва строга линия. Докато се стигне до идеята за социализъм. Голата идея е неопровержима – тя живее или умира, с нея човек живее и умира.

Във всеки случай всеки провал в строителството на социализма не е резултат на някакъв чист и еднозначен, решаващ против теорията експеримент.

Между теорията и практиката тук стои Програмата за изграждането. В този смисъл между термодинамиката и построяването на парна машина или вечен двигател стои конструкцията. Нито един неуспех в машиностроенето, вкл. и в опитите за построяване на вечен двигател, не доказва, че такъв двигател е невъзможен. Но построяването му ще бъде доказателство, че термодинамичните закони не са верни. Този фалсификационизъм, приложен към марксизма, означава, че нито един опит за построяване на социалистическото общество въпреки неуспеха не доказва, че такова общество е невъзможно, а просто би опровергал една чиста научна теория, която го предвижда. Винаги остава възможността за нова теория, нов план, нова програма. Затова социалисти­ческото движение е безсмъртно.

„Социалният вечен двигател” – хармоничното общество – не е построен. По отношение на буржоазната философия и ценностите на Запада това. е потвърждение с огромна сила, защото е резултат от активен опит за опровержение, напълно неуспешен. Неуспехите в Строителството са неуспешни опити да се опровергае тезата за човека като автономен индивид и Гражданин с неотменими права. Не обществото като цяло, а личността на Гражданина е център на социалното битие – една неабсолютна истина, която е засилена неимоверно не толкова с успехите на западната цивилизация, следваща тази философия, колкото с провала на алтернативната „цивилизация”, следваща социалната философия на човека.

Рационалността на марксистката теория и практика е уникална. Това не е нито рационалност на еднозначни научни теории с еднозначно опровержими и потвърдими следствия и възможност за строго изпитание – потвърждение или опровержение, нито рационалност на машиностроене, което изисква адекватен план и евентуално вярна теория (но не необходимо). Това е „рационалността” на Разума като демиург – рационално творене на история, на правене на свобода по концепция и произтичащ от нея по нееднозначен начин проект. Това е квази-рационалност, която застава на мястото на мита.

 

4. СТРОЕЖЪТ

Реалният, практическият социализъм е единственият период в историята на човечеството, който съзнава себе си в лицето на Водачите, че е предвижданото в теорията разрешаване на загадката на историята и скок в царството на свободата. Това е единствената обществена практика, която е приложение на концепция и строителство на общество.

Уникалното в това строителство е, че хората са едновременно цел и средство, замисъл и материал в строежа. Те са строителите и строените: „Ние строим канала, каналът строи нас!”

Впрочем в областта на средствата хората никога не са чакали фундаментални теории. Нито първобитните са чакали научните обяснения на огъня, за да се научат да го добиват, нито Стивънсън е чакал термодинамиката, за да построи своя локомотив. Хората са създавали своите общества, без да знаят „научно” що е общество. Не са следвали теория дори създателите на съвременната демокрация. Декларацията за правата на човека на Великата френска революция не следва концепция за свободата, а общ за Възраждането възглед за човешката

11

същност като природа, присъща на индивида и изразяваща се в модуси: неотменими права.

Досега социализмът във всички страни без изключение – от Северна Корея до Куба и от България до Източна Германия – е следвал концепцията на Маркс, очертана отчасти в „Комунистически манифест”, отчасти в „Критика на Готската програма”. Без изключение е следван болшевишкият модел на Ленин с учението за Революцията и диктатурата на пролетариата, за фазите и етапите, непрекъснато преразглеждани.

Революцията в Русия и Европа стана така, както е казано в „Манифеста”. Ако нашият Строеж е приложение на марксизма, то е достатъчно точно. Всички експериментални действия, предписани от класиците, бяха изпълнени: зав­земане на властта чрез въоръжено въстание, унищожаване на буржоазната държава, парламент, правителство, установяване на диктатура „на пролета­риата”, отстраняване на останалите политически партии от политическия живот, национализация, планова икономика. В разпределението бе приложен принци­път на същия централизъм по принципа „според труда”, издигнат в „Критика на Готската програма”.

В тази революция, разбира се, се разместват дълбоки пластове на човешкото битие. Засягат се сляпо и се нараняват дълбоки корени. Болезнеността на това разрушаване се тълкува като драма на революцията. Създава се легенда за героичната и величава битка на пролетариата. Теорията става верую. Водачите стават светци. Революционерите стават герои. Няма и сянка от съмнение. Съмнението вече е предателство. Не се допуска, че се прави експеримент, не се вижда никакъв проблем в самата теория. Тя просто трябва да се изучи и да се приложи. Всичко останало ще дойде от само себе си.

Това е безпримерна атака на тъмните, непросветени, ирационални сили срещу културата, която отцепва трагично цели народи от живото цяло на Запада. Без всякакви корени се насаждат нови ценности „за вечни времена”. Безпардонно се унищожава традиционната символика и се заменя с „революционна”.

Безпримерно и необхватно насилие пронизва като червена нишка тази съдбовна промяна. Милиони, десетки милиони жертви. Стотици милиони осакатени духовно. Това е цената на „победата” и едновременно с това по странен начин възвеличава тази победа. За примитивното съзнание насилието, създало национални трагедии, може да се отъждестви с жертвеността и светостта на извършваното, с великата победа на доброто над злото, която именно защото е така кървава, е така велика и така силно трябва да се пази.

А трагедията възвеличава. Революционерът е закърмен с такова обречено световъзприятие. Както той е захвърлен в емиграция, заточения и затвори, така и целият народ може да се хвърли в едно грандиозно кърваво движение, в което брат ще загуби или дори ще убие брата си, в което човекът ще изтръгне от себе си личното благо и щастие, за да се принесе в жертва, в което най-висша красота и най-висш морал ще бъде възвеличаването на кървавия терор. И колкото по-голям е ужасът, толкова по-трепетен възторг ще предизвиква ходът – по-големият терор се свързва с по-голяма преодолявана съпротива, с по-велика и „историческа” мисия.

Строителството на сгради, машини и „свободни общества” изисква концепция: план, управление, изпълнение. Концепцията е схемата на Маркс. Комунизмът е бездържавно общество, в което хората се самоуправляват отвъд правото („абстрактното равенство”), запазвано в принципа „всекиму според труда” на първата фаза („Критика на Готската програма”). Ликвидирането на държавата означава ликвидиране на класовото господство, на което тя служи. Ликвидира­нето на класовото господство изисква ликвидиране на частната собственост, която е негова основа. Осъществяването на тези операции изисква пролетарска диктатура като последна форма на държава.

Планът е следният:

1. Комунистическа еднопартийна система.

2. Национализация.

3. Колективизация.

4. Планова икономика.

12

5. Тежка индустрия.

6. Социализъм.

7. Комунизъм

Тоталитарното общество е следствие от този план. Тоталитаризмът е неизбежен, ако едно общество се строи по план, произлязъл било от идеята за „социализъм”, било от идеята за „хилядолетен Райх”.

Във всеки държавен документ на тоталитарното общество прозира това: дори в конституцията се записва вместо „разделение на властите” – „единство на властта”. Политическото единство, характерно за тоталитарната държава, е съвършено необходимо, за да се действува съгласувано според Концепцията и плана. Всеки строеж изисква организация и единно ръководство. Той не допуска валидността на повече от един план и един център, действието на повече от един алгоритъм. Иначе е невъзможен. Строежът е тотален (цялостен) по определе­ние. Строежът на общество с неизбежен материал – хората – е тоталитарен по определение.

Политическото единство изисква ликвидиране на парламентарната демокра­ция. Ликвидиране на опозицията. Опозицията се схваща в контекста на „социалистическата демокрация” като спъващ елемент, като „прът в колелото на историята” и срещу нея се насочват омразата и репресиите на консолидираното, обединено около Комунистическата партия и Строежа общество. Просто строителната бригада се изчиства от външни елементи, които са против строежа или предлагат друг план. Те наистина пречат.

Национализацията е единственият начин за обединяване на собствеността, за нейното „обобществяване” в ръцете на държавата. Само Държавата може да управлява Строежа. Само тя може да бъде икономически субект, който функционира целенасочено в рамките на цялото общество. Когато целта е единна, тя се осъществява единно. Държавата става всеобхватна.

Колективизацията в селското стопанство, неусетно преминала в национали­зация, е същият процес.

Плановата икономика е единствената форма, в която стопанството се развива целенасочено, според плана за изграждането. Това означава ликвидира­не на пазара като „стихиен регулатор” (Маркс).

Тежката индустрия е основа на индустрията като цяло. Едно ново общество, призвано да осъществи нов етап от развитието на цивилизацията, трябва да се опре на собствени сили. Оттук идва изкуственото стимулиране без нужните традиции, интереси, суровини, на производителни сили в нерационална и в резултат разрушителна активност.

И така революционните мероприятия, органично присъщи на СТРОЕЖА, ликвидират с един удар всички структури на гражданското общество: неприкосновени права, частна собственост, многопартийна система, пазар, свобода на съвестта и сдружаването.

Те умъртвяват с това Гражданина, автономната личност, света на Аз-а като изначално уникален и неприкосновен. По този начин революцията се оказва един тотално антихуманен акт, нямащ нищо общо дори със своите идеали. Строеният човек, човекът в редицата, членът на колектива не е свободният човек, чието процъфтяване е цел на всеки хуманизъм, вкл. и на великите утописти – социалисти.

Смъртта на гражданското общество е „клинична”, а не „биологична”. Защото, макар и деформирано до неузнаваемост, обществото като живо взаимодействие на автономни индивиди продължава да живее.

Но, разбира се, тъй като неговият принцип – автономността – е органично несъвместим с „единството”, мъждукащото гражданско общество непрекъснато пречи на Строежа и от година на година го осуетява.

Оказва се, че плановете не се изпълняват. Революционните мероприятия не дават очаквания резултат. Нито диктатурата унищожава политическото друго-мислие   и   другодействие,   нито   национализацията   унищожава   автономната

13

икономическа активност, нито идейната сплотеност унищожава алтернативно­то мислене.

Нито работникът е дисциплиниран така, както го изискват планът и технологичната дисциплина, нито гражданинът (другарят) е така благонадежден, както го изисква политическото единство (всеки мърмори критично в тесен кръг), нито културният деец е така предан, както го изисква Идеята. От друга страна, всеки маркира активност точно по рецептата. Но с минимум енергия, с което целият Строеж постепенно се оказва сглобяване на картонена кула. Оказва се в края на краищата съвсем закономерно едно огромно разрушение.

Планът, вместо да подрежда икономическите действия, внася невъобразими диспропорции. Централното разпределение, вместо да осигури благоденствието чрез задоволяването на научнообоснованите потребности, създава хроничен дефицит, черна икономика, бедност, нищета и унижение. Процъфтява корупция­та на икономически отговорните администратори. Разраства се политическата корупция

Странен е детерминизмът на Строителството. Всичко в него е някак неизбежно и избрано за пръв и единствен път. То впримчва в една верига от действия, която води неизвестно къде. Всяко действие по този чудовищен експеримент създава проблемна ситуация, непредвидена в Концепцията. Тази ситуация се овладява с импровизирано „задължително” действие, което е, разбира се, прецедент. Така Строителството е „прокарване на нов път” и всяка негова крачка е крачка в неизвестността. В същото време крачките трябва да се разпознаят и нанесат на картата на напредъка на „Кораба”. Така крачките са хем задължителни, хем неочаквани, хем избрани за пръв и единствен път. И всяка принудителна (поради проблема, който е създал предишната) крачка, създава условия за следваща крачка в неизвестна посока.

 

5. СОЦИАЛНИЯТ ВЕЧЕН ДВИГАТЕЛ

Социалният вечен двигател, замислен като социална хармония, като царство на справедливостта, трябва да демонстрира мощта на човешкия разум и ограничеността на буржоазните теории за човека като метафизично и нерационализируемо битие. Така както вечните двигатели от първи и втори род трябва да опровергаят принципа на постоянството на енергията и принципа на ентропията.

Този „вечен двигател” се оказва съвсем временен двигател с много нисък коефициент на полезно действие, който при това се саморазпада след огромен разход на енергия и заедно със своя създател.

Последица от уникалната и всеобхватна социална супертехнология върху живи хора са тоталитарното общество, унищожаването на цивилизацията, изолацията от хода на историята – болест, от която гражданското общество има да се лекува дълго и мъчително, без надежда да се приобщи органично към вече така отдалечилите се в своето развитие останали общества.

Този „вечен двигател”, начертан на хартия в толкова много варианти, може да остане в мечтите и в чертежите на всеки мечтател и експериментатор, който пожелае да се занимава с това. Но е невиждано престъпление да се задължават хората поголовно да го произвеждат, да го конструират от самите себе си.

Защото човешката технология изисква запазването на недосегаемия и трансцендентен спрямо творението си АЗ, неподлежащ на никакво външно определяне, поставяне и свеждане до социален топос и момент. Човек може да твори всичко освен изворите на собствения си живот. Макар и същностно, творчеството за човека не е „обект на творчество”. Защото човек не би бил човек

14

ако можеше да опредмети себе си и да се превърне в обект на собствените си ограничени концепции и технологични претенции.

Смисълът, в който човек „твори сам себе си”, е съвсем различен от наивната представа, че човек прави от своята същност свой предмет. Напротив, човек твори живота си според изворите му, според качествата, които са заложени в него, според божествената си форма. Човек не е демиург, иначе не би се радвал на удивителния и вечно загадъчен Божи свят. Човек не може да изчерпи модусите на своето битие и да ги вкара в един алгоритъм за сто или хиляда години. Иначе той не би бил неизчерпаем. Човек има своята универсалност не чрез своята неопределеност и „разлятост” в един исторически релативизъм, не в едно многосъщностие. Той е универсален именно в своята уникалност и неопредме-тимост, в своята трансценденталност спрямо обектите си и трансцендентността си спрямо всяко друго „АЗ”. Неговата същност е неуловима, макар и конкретно ограничена в редица качества. Защото всяко предметно споменаване, именуване на човешките качества ги превръща в емпирични предмети, в нечовешки качества. Още по-нечовешко е, ако отидем отвъд назоваването и се стремим да моделираме човешките качества като материал. Тогава човек заболява тежко и неговият протест е незаглушим.

Не „обществените отношения”, а живият АЗ се мъчи и се радва, мисли и говори, вижда и чува, мрази и обича. Не „обществените отношения”, а човешкото тяло се ражда и умира, изпитва болка и наслада, болест и здраве. Затова „технологията на свободата” е фигуративен израз, който няма буквален смисъл. Свободата е в раждането и умирането, мисленето и говоренето, любенето и мразенето, виждането и чуването, ходенето и бягането. Тези неща не се правят, не се измислят от човека. Те са му „дадени” да ги прави, да ги осъществява. Свободата е даденост на човешката същност. Хората могат да се учат да правят върху основата на тази свобода и на своите способности възможно по-добри общества, в които всеки уникален АЗ да може максимално да експанзира в своята свобода така, че минимално да пречи на ДРУГИЯ.

Само в този смисъл свободата има своя технология. И постиженията на тази технология, създала структурите на гражданското общество: частна собственост, пазар, политически партии, парламент, съд, изпълнителна власт и преди всичко ЗАКОН, са пред очите ни, само че засега все още отвъд стената, която сме изградили срещу тях.

Не животът и човекът се строят, а само условията на неговото съществуване, предметите, структурите, формите, в които тези условия се явяват.

 

© Сергей Герджиков, 1991

Статията е приета за печат през 1990 г.

 

 

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.