Свобода от Его

13 юли, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


Сергей Герджиков

Свобода от Его

Публикувано в сп. Съвременник, бр. 4, 2005, 477–509

 

Линдзи влезе в залата и каза:

– В купчината червено месо има истински човек без положение,

постоянно влизащ и излизащ от лицето ви.

Онези, които не са го усещали, вижте, вижте!

В този момент един монах се приближи и попита:

– Какво е истинският човек без положение?

Лин-дзи слезе от Дзен пейката, хвана силно монаха и каза:

– Говори! Говори!

Монахът се колебаеше, опитвайки да измисли какво да каже.

Лин-дзи го бутна настрани, казвайки:

– Истинският човек без положение – какво изсъхнало парче лайно!

 

Тук под “Его” разбираме “човека с положение”, уникалната личностна форма, в която се преживява социално положеният ни живот сред другите. Това Его не е “трансценденталният Аз”, нито психоаналитичният “Аз”, нито е Азът на други психологични школи. Специално отбелязвам, че това не е и Азът на себереализацията.

Его е пулсиращото в болка и удоволствие необхватно, но имащо форма, наше същество. То е зависимо от изключително сложните и променливи нагласи, мисловни форми, емоции, чувства. Също така и от отношенията ни към другите, образите ни пред другите, атаките и защитите ни спрямо другите. Едно аз “с положение”, което има социален статус, репутация, имидж, амбиции, пристрастия, мнения, убеждения, комуникативни навици и социални нагласи.

Можем ли при промяна на обстоятелствата веднага да се лишим от банковата си сметка? Можем ли да напуснем престижната си работа по своя воля? Зависими ли сме от своите медийни прояви? Можем ли да се лишим от достъпа до телевизионните канали, който имаме? Да се откажем от своите звания, награди и титли? Да се лишим от името си? Можем ли да изчезнем и да станем съвсем неизвестни хора, да отидем в дълбоката в провинция и да заработим като пастири в планината?…

Ако ни поставят пред дилемата – да ще живеем, и да бъдем “никои”, или да умрем сега и тук като “някои”, ще усетим силата на живота на фона на измисленото или изграденото.

Да се освобождаваш от Его – това е чуждо на западната нагласа (загатнато в християнството и като аспект на равенството), но е изключителна перспектива. Става въпрос не толкова буквално да се заличиш като име и лице, а да забравиш напълно цялото вълнение на лицето. Ние не умеем да се освобождаваме чрез отказ от желаното, а вместо това се стремим да завземаме.

Намерението на това освобождение е да се потърси път за по-силно овладяване на Его от един чист индивидуален ум, който всички имаме (сме). Това значи по-малко болки и повече радости, свобода и независимост, смъкване на товар и лекота в живота. По пътя към разгръщане и осъществяване на това намерение се очертава и самото Его, което е подобно на индивидуалното ни тяло със своите форми и безформия, болки и рани, радости и достижения. Усещането, споменът и очакването за рана на репутацията причиняват болка подобно на рана на тялото, истинска болест, dis-easy. Те запълват хоризонта и отнемат от силата на актуалното възприятие на света-и-тялото…

Студията засяга проблеми, които са разглеждани от психолози от най-различни школи. За философията те са от особен интерес. Но начинът, по който са поставени тук, е нов като философстване за зависимостта и освобождаването.

Какво е Его ?

Его, като аспект на аза, не е същност. Психоанализът ни сочи, че там някъде в нас има кълбо или сложно заплетен сноп от преживявания, които стоят на полу-тъмно вън от осъзнатост. Те трябва да се разплетат като нишки на един здрав душевен живот.

Всичко това е плод на едно описание на света. Там няма кълбо или въже. Няма даже сноп от нишки. Няма ги самите тях, а има “къси или дълги черти”. Има вълмо от спомени и очаквания, сънища и мечти, амбиции и цели, страхове и надежди, които се сменят по малко със следващите. Аз-ът прилича на облак, който плава в небето и сменя бавно очертанията си.

Анатомия на Егото. Его прилича на тялото. Моите мисли имат отъпкани пътища. Всеки път, когато предприемам нещо или просто когато оставя мислите си да блуждаят, аз вървя по трайно оформени линии. Формите на ума са временни, подвижни и виртуални, но могат да траят изключително дълго. Те са нагласи, мисли, представи, действия. Като цяло създават (илюзия за) форма, личност, Его. Формата се “завихря” подобно на вълни в океана или облаци в небето по силата на емоционалните вихри на диспозициите. Има ментално насочване. Спонтанните форми на ума: нагласи, мисли, представи, образи, са “неорганизирани” и “хаотични”, но умът може да се усъвършенства, да осъзнава и избира своята форма. Умът може да се насочва като намерение и тогава придобива насочена мощ. Его се радва на вниманието, нежността, любовта, като тялото. То страда от пренебрегването, грубостта, омразата, като тялото. Его боли от нараняването, като тялото.

Естествен аз и изкуствено Его. Его е психическа надстройка над тялото, поставено в културата и обществото. Около естественоият аз се създава изкуственото Его. То осъществява биографията на “човека с положение”. То съставлява аз-образа като виртуално социално Его. Его се оформя. То постепенно се втвърдява като личност, характер, съдба. Его формата е невидима тяло-подобна и индивидуална, тя е жива и ментална. Его е личността, отстояваща себе си сред другите личности. Его формата определя реда на личните: диспозиции, импулси, желания емоции, мисли, думи, реакции, действия. Его определя и е формата на мисловните навици, привичките, моделите на поведение, лицата на човека пред другите, предимствата, недостатъците, аз-образите, постъпките, характера. Всичко това е условно, относително, множествено, виртуално…

Его е виртуална форма. Формата на Его не присъства в пространството. Тя е виртуална. Формата на Его не е една цялостна форма. Тя е мрежа от семейства-форми. Виртуалността й се състои в това, че все пак тя е проекция, а не “ядро”, отнасяне, а не нещо… Еднообразни форми, които упорито се повтарят в действия и постъпки. Семейство, работа, приятели, развлечения, групи, клубове, брази при общуването с различни хора. И все пак всичко това може да се промени, да се от-каже, да се раз-пръсне и да се транс-формира, както става с една мисъл.

Реалност на Его. Колкото и да е виртуално, Его присъства реално със своята енергия, която ангажира, носи и консумира. Неусетно Его заема мястото на спонтанния аз. Шофирайки с удоволствие и бързина, изведнъж потичат мисли: “Аз съм добър шофьор!” и започва ангажиране към “добро” каране, към рискуване и налагане на пътя. Човек се впуска в състезание с другите.

Еротично Его. Его е полово, като тялото. Това е ясно – Его е есенция от живата телесна форма с нейните социални импулси и възприятия. Дамското еротично Его има формата на дамските еротични Его нагласи: “Да се харесвам. Да ме желаят. Да ме гледат. Да възбуждам.” Жената е склонна към неяснота, чувственост, загатване, криене, омагьосване, езотеричност, образност, символност. Тя намира атмосферата на неясно мислене за своя емоционален фон. Тя обича да мечтае, да фантазира, да пренася въображаемото върху реалното и да скрива неприятните черти на реалността. Симптом на мъжко Его, което се съзнава като млад по дух мъж, е тревогата за възрастта. Той се идентифицира с поддържано тяло и младо лице Когато това “младо лице” е възприето и разпознато като “не-младо” от другите, самолюбието страда. Страда Аз-образа.

Его не е инстанция. Его не е инстанция, цялост, образувание, а е аспект, измерение, координата, каквито са: север – юг, х – у, координатите. Его винаги е насочено и спрегнато с Его на другите. Заплахата, атаката, дружелюбието, нежността от тях върви заедно със страха, отбраната, дружелюбието, нежността от аза. Понякога е едно и също е дали ще определим едно състояние като състояние на Его или като състояние на другия. Аз не е отделен от другите и света, а незаменим като компонента на вектора. В случая векторът е действието, постъпката.

Его е социално. Обичайните форми на нагласа, мислене, чувстване, действие и постъпване се налагат още с описанието на света, което получаваме. Его създава образи-проекции в другите Его и оттам, в собственото Его съзнание. Формата на това Его е мрежа от социални нагласи. В естествена среда от други Его то установява доминираща социална нагласа: черта или няколко черти на “характера”, които всеки път възпроизвежда или се стреми да го прави: интелектуален авторитет, център на компания, автор на произведения, надежден партньор, добър събеседник, силна личност и всички подобни характеристики.

В действителност всички тези личностни описания не са същностни за човека. Те са проекции на чуждите намерения и на собствените нагласи към другите. Възнамеряваното става действие и създава нови състояния. Его може да бъде наранено. Когато това се случи, реакциите са неестествени и някак безконтролни. И тогава азът е успешно атакуван, уязвяван и побеждаван в битките на ежедневието. Загубите водят до страдание и нови проекции. В такова състояние не се стига до анализ и промяна, стабилизиране и пречистване на Его.

Его формата се поддържа всяка минута, дори когато сме сами. И спонтанната мисъл е задвижена и оформена от Его. Дори най-светлите помисли за достойнство, за чест, за любов към другите, за толерантност, за помощ, за себеотрицание, за жертва могат да са задвижени от Его образи и нагласи за доминиране, превъзходство, изпъкване, яркост, уникалност. Его може да се разпознае даже в безкористната добрина, която се посреща с адмирации от самото Его. Даже доброто да няма признание и дори да не се узнае от другите, тя издига достойнството в очите на самия добротворец. Хората държат на себе си и на образа си пред другите. Ако ние нямаме образ, нямаме и близки. Нямаме отношение към себе си, на което можем да разчитаме.

Изправени сме пред дилема. Или да отстраним Его и да станем свободни, като не се интересуваме от нашия образ и така губим положение, или да запазим Его като жизнено важен орган, лице, с което само можем да оцелеем социално. тази дилема е жестока арена и боевете на нея арена нямат завършек. Тук се налага да забравим реалните надежди за чистота и съвършенство, свобода и независимост.

Имаме компенсация. Можем да култивираме един образ относително чист, да го поддържаме, да го обогатяваме, да не губим чест, достойнство, смелост, надеждност, вярност, и власт на Его, когато това се налага. Можем да отстояваме интересите си, доколкото те са справедливи. Можем да въздаваме на другите адекватно за доброто и лошото, което ни причиняват. Формата на този аз трябва да е чиста, лека, ефирна, без зависимости от Его, без страх и срам, без покорност и власт, без завист и гняв. Самочувствието трябва да е спонтанно и да не зависи от социалните постижения.

Его на интелектуалеца на Запад се проецира в признание, в известност, в слава, във влияние. То се се изгражда биографично чрез стъпки като: – завършване на курс; – назначение; – повишение; – избор на длъжност; – официална награда; – официално признание; – избор на почетен форум; – медийни прояви; – публикации; – участие в международен форум и т.н.

(Авто)биография. Автобиографията е самоописание на Его във вид на Аз-образ: подбор на събития в картина за себе си, която е наш дом от образи и думи. В зависимост от това за какво и за кого я пишем, тя отразява различни аспекти от това Его. Останалите черти на Его и аза като цяло остават на заден план. Биографичният образ е облечен, гримиран и готов за показ, както подготвяме и тялото за социални събития.

Дори да сме самокритични, ние сме достойни в своя автопортрет: отпадат неприемливи нагласи, мнения и убеждения. Те могат да са невидими и за самите нас, макар че са видими за други. Това е незабележимото “дао” на нашето същество, което тече спонтанно през целия ни живот. И само негови проекции в нашите социални роли намират място в образа-биография.

Его оформя и обез-формя света. Формата на Его очертава формата на личния свят. Светът на властника е различен от света на подвластния. Светът на богатия е различен от света на бедния. Светът на щастливия е различен от света на нещастния. Светът на болния е различен от света на здравия. Светът на известния и признатия е различен от света на неизвестния и непризнатия. Светът като природа, като общество, като култура, като аз, като другите и т.н. е различен в зависимост от формата на Его.

“Неудачникът”, който се изживява като непризнат, неоценен, необичан, нехаресван, като жертва на другите, има свят, в който даже природата е “неудачна”. Например лошото време му причинява болка, слънчевите дни не се забелязват, природата е капризна, неприветлива. В обществото всичко е сбъркано, а той е жертва. Его изкривява света, лъже съзнателно или не, за да представи съгласие със самия себе си. Това е въпрос на безсъзнателни форми на интерпретация на нещата в света. Въпреки това съгласие светът на Его все пак не е завършен, не е необходимо цялостен и съгласуван. В различни сфери ние сме неопитни, неорганизирани, нецялостни, фрагментарни.

Несъзнатост на местния социален свят. Хората от едно племе (една група) си имат нагласи, които споделят. Те се проецират във всичко. Изказванията са разбираеми и цари съгласие или поне – разбиране. То не създава условия за осъзнаване на споделените нагласи. Те стават нещо очевидно. Осъзнават ги различните и чуждите хора, когато навлизат в живота на племето.

Такива съгласия са налице например по повод родния език. Ние не знаем защо подреждаме езика си по този начин. Учудваме се, че чужденците го приемат за труден или странен. (Какво е това мъжки, среден и женски род?) Струва ни се, че чужденците са непоследователни и нелогични. Нашите местни силни страни за нас са нещо нормално и можем да ги осъзнаем само в сравнение. Нашите мнения и възгледи се подлагат на съмнение, едва когато се натъкнат на чужди. Най-често не успяваме да докажем на чуждите правотата си и да обясним защо мислим по определен начин, различен от техния.

Хората говорят и мълчат за едно и също, защото живеят един свят. Но това “едно и също” въобще не е нещо. Можем да изговорим планини от думи, но да не стигнем дъно и изчерпване. Даже не можем да осъзнаем за какво точно говорим през цялото време. Не знаем защо имаме онези лични нагласи, които имаме. Има “колективно безсъзнателно” (Юнг), но едва ли знаем границите, обема и съдържанието му.

Привични форми. Его е изтъкано в най-плътната си част от привички и навици:

Стойка и походка: изправени – прегърбени, изпъчени – свити, спокойни – припрени…

Хранене: вкус, режим на хранене, стил на хранене, обем на яденето, начин на използване на приборите, начин на дъвчене, пиене и гълтане…

Работа с ръце: показване, жестове, хващане, дърпане, вдигане, носене…

Опериране с вещи: начин на ползване на прибори за хранене, чинии, чаши, вилици, лъжици, ножове.

Говорене: отваряне на устата, учленяване на звуците, бързина на говоренето, произношение, акцент. Стил на говорене: построяване на изреченията, паразитни думи, повтаряни смислени думи, активност – пасивност.

Мислене: обичайни теми, обичайни емоции, обичайни пътища на мисълта, обичайна “логика”. Обичайно отношение към чужди мисли.

Пушене, пиене, алкохол, дроги…

Работа: Припряност или монотонност, иновативност или копиране, анархичност или стегнатост, коректност – некоректност…

Его-центризъм – Его-изъм – алтруизъм – толерантност… Щедрост – скъперничество, отговорност – безотговорност, толерантност – авторитарност…

Разговор: спор – споделяне, търпимост – агресия. Мнения, възгледи, убеждения…

Тези навици са вкоренени, трайни, за разлика от периодичните, спорадични, моменти форми на Его, те съставляват нашия характер, нашето лице. Всички тези привички са различно трайни, някои са за цял живот, колкото по-надолу вървим, толкова формите са по-нетрайни и търпят промяна.

Промяната им идва обикновено по принуда, при силни обстоятелства. Например най-често цигарите, както и алкохола, се отказват при опасност от сериозна болест. Упоритостта на мненията, възгледите и убежденията е различна, но при някои хора се изисква личен сблъсък с реалността, за да се променят те. Най-трудно се променят мнения, възгледи и убеждения в спор.

Всекидневните вериги от действия се подреждат в стереотип. Стереотипът е силна форма, която се ре-синтезира всеки ден. Навиците в своето постоянство пестят енергия и канализират дейността, определят ритъма на живота. Когато навиците следват спонтанния ритъм на живота на тялото и естествения аз, те са здрави. Когато те ресинтезират напрежения, зависимости и болки, те са нездрави: “Не мога да не пуша.”, “Не мога да не пия.”, “Не мога да не ям прекалено много.”, “Не мога да не ходя прегърбен.”.

Ако един навик срещне принудителен блокаж, той се размеква, разхлабва, отслабва, и изчезва. Ако ни кажат, че черният ни дроб е полуразрушен и е въпрос на живота и смърт да не пием, веднага ще спрем. Ако ни кажат, че имаме тумор на белия дроб, ще спрем веднага пушенето.. Ако попаднем в среда, където например не се пуши или липсва алкохол, ще отвикнем бързо да пушим или да пием. Невъзможното се е оказва съвсем лесно за изпълнение

Така става ясно, че неизменното е изменчиво, а ние не се стараем да го променим. Нашите “опити за летене” свършват с бързо приземяване, до следващия път.

Емоции. Его форма емоциите имат своето мотивиране от слепия стремеж на Его да се запази и разшири. Ние се гордеем, когато успяваме. Изпитваме чувство на превъзходство пред неуспяващите. Завиждаме на онези, които се справят по-успешно от нас. Пренебрегваме онези, от които не зависим пряко. Прекланяме се пред онези, от които сме зависими. Безцеремонни сме спрямо зависещите от нас. От друга страна ние сме толерантни, благородни, извисени. Прощаваме, разрешаваме, контролираме, помагаме и раздаваме правосъдие. От позиция на дистанцирани ние сме либерални, забелязваме и отчитаме присъствието на другите. Можем да разберем и усвоим критика. Не сме заинтересовани от налагането си сред другите.

Срам, страх, гняв, ярост, гордост, превъзходство, самоунизяване, самосъжаление – това са негативните ефекти на сляпо налагащото се Его. Свободното аз изпитва радост, възхищение, уважение, симпатия, съчувствие. Емоциите идват на вълни, преминават през нас и отминават. Къде? В миналото. Силните емоции се помнят, оставят следа. Но и най-силните не могат да се запазят непокътнати. Избледнява дори споменът за тях. Паметта е невещественият и самоопразващ се склад, където попадат временно емоциите преди да се изпарят.

Не са ли всички преживявания изначално пара, въздух, ефир? Не е ли цялата измислица от емоции една илюзия, един филм, в който сме въвлечени да участваме?

Мисловни вълни. Мисловните вълни, които произволно заливат ума, са задвижени от Его форми. Признанието, уважението, славата, властта се разпознават като енергийни импулси на социалното Его на Запад, на ресинтеза и експанзията на Аз-образа. Мисълта за “моето име” и понятието за “моето лице” блокира всички действия за успокояване на ума. Всички емоционални, наситени, патетични и натрапчиви мисли, са Его мисли. Его се проецира върху социални събития, разговори, действия, връзки, правила.

Спонтанно Его мислене. Отплеснатите мисли, които са постоянни, тематични, не са хаос. Те са тематизирани около недоволства и болки от социални загуби и удовлетвореност и гордост от социални победи. Човек има желания, безпокойства, копнежи, мечти. Той спонтанно мисли за тях, те задават енергия и теми. Импулсът на тези психически напрежения задвижва мисловни потоци, които увличат минал опит – видяно, чуто, почувствано, и бъдещи възможни ситуации на имане, задоволяване, успех. Те са трупане и разтоварване. Експанзия от нула нагоре и изтичане към нула.

Привично мислене и форма на Его. Емоционално наситените, и затова спонтанни социални мисли, са Его мисли. Его се проецира върху социални събития, действия, отношения, правила. То се съпротивлява на онези социални феномени, които го свиват и ограничават. Темите на нашите мисли следват ролите в общия ни живот: баща, съпруг, приятел, колега, професионалист, обществен човек… В тези привични теми ние сме “у дома си”. Привичните мисли често се връщат в съзнанието и ние ги разработваме. Това са самооценки, мисли за придобиване и загубване, за други хора, които са на пътя ни като конкуренти, за властници или подвластни; за събития и условия, мисли за мнения и убеждения. Мисловният поток е оформен така почни несъзнателно от мисловни навици. Те са потопени в мисловна нагласа. В крайна сметка човек затвърждава начин на мислене, начин на постъпване, навици на действие, характер, убеждения, личност.

Обикновено по силата на менталната инертност безпокойствата ни се запазват, едни и същи неща ни болят, едни и същи неща ни радват. Напрежението по дименсиите на социалните зависимости създава негативни ментални потоци. единствено в свободните моменти, когато тялото ни е в превъзходно състояние, мислите ни могат да бъдат осветени.

Излишното мислене в живота. Повечето от нашите мисли са “в повече”, са “паразитни”. Те са преди всичко рефлективни. Присъщи и нормални за рационалното поведение, те са деструктивни като цяло. Да лежиш на тревата, да се радваш и да си мислиш, че се радваш, е накърняване на радостта. Да седиш на забълекарския стол, да те е страх и да си мислиш: “Ах как ме боли!”, увеличава болката. Но и да ти е студено и да си внушаваш: “Ей сега ще мисля, че не ми е студено, и ще престане да ми е студено”, е напълно безполезно и не води до ефект.

Възгледите са наслоени реакции на съгласие и несъгласие, утаени комуникативни мисли. Без други, чужди възгледи, няма и мои. Те са кристализация на собствени мисловни навици и форми, Его отговори на чужди мнения, в диалог с които формираме мнението си. Ако няма истинско Учение и истинско описание, не следва да има и убеждения и възгледи. Всяко описание е добро или лошо в жива ситуация, като ресинтез на жива форма. Всяко убеждение, взето изолирано и абсолютизирано, е заблуждение. Убежденията и възгледите са артефакти, към които е закрепено Его – лоша зависимост. Възгледите се вкореняват като убеждения.

Дебатът е акция на Его. Всяка реплика в дебат е проекция на Его, утвърждаване на Его, развитие на свой възглед. Его се утвърждава пред другите. Симптом за това е смяната в нашата гледна точка в зависимост от опонента на дебата. В дебати с различни опоненти, с различни гледни точки, ние несъзнателно заемаме позиции, които са отрицание на позициите на опонента. Тъй като нашите опоненти имат различни позиции, налага се ние да варираме нашата позиция, за да отстояваме различна от тази на опонента гледна точка. Така се държат експанзивните Его.

Репликите на опонента действат мобилизиращо на Его да създава нови мисли, които го защитават от атаките на опонента. Не се признава поражение, изобличаване на заблуда, опровергаване. Изтъкват се избирателно поддържащи гледни точки, факти и наблюдения. Премълчават се контрапримери, опровергаващи факти, противоположни теории и алтернативни обяснения.

Домът на Его е описаният и ясен хоризонт, и той е в голяма степен измислен, виртуален. Този свят е неразличим за Его от реалния. Ние живеем в него, с него, чрез него. Ние сме, да кажем – християни, или пък вярваме в науките. Смятаме, че сме биологичен вид и сме телесни същества с някакво свойство, наречено “съзнание”. Смятаме, че смъртта ни унищожава. Смятаме, че няма друг свят. Няма троли и омагьосани принцеси, а има атоми и суперструни. Но светът на Его е модус на описание на едно племе, на една общност, на една местна култура. Някъде зад хоризонта са непознати за нас хора и неща, които не ни вълнуват.

Тук, у дома си, познавам останалите. Това е моята привична среда, в която се справям. Тук знам кой съм. Далечните места не ми дават спокойствие. Тук имам познатите врагове, познати, приятели. Тук имам колеги, подчинени, шефове. Тук са невидимите привички, навици, обичаи, споделяни ценности, описания и обяснения. Тук е всичко социално осмислено, моят “хабитат”. И всичко е оценено и измерено, забелязано и определено от Его. Нашият социален свят е очертан от Его. Този “азов” дом обаче е измислен – той изчезва веднага, когато отидем на друго социално място.

Трансценденталният Аз. Това е една философска фикция, която, според немските философи отпреди два века, е носител на вечното познание и на свободата. Този Аз обаче не се намира и не се признава вън от обхвата на немската класическа философия. Уж трансцендентален, отвъд всякакви зависимости от опита, а съвсем емпиричен и даже мирише малко на прах и мухъл. Не го познават ацтеките, японците и китайците, и даже – английските емпиристи.

Ресинтез на Его. Его е виртуално. То се ресинтезира и експанзира чрез мисли. “Друг е виновен” – опазване на аза. “Аз съм виновен” – нараняване на аза. “Аз мога всичко!” – сляпо привързване към Его, което е неудържимо и води до рана при всеки неуспех. “Мога да имам всяка жена”: тази амбиция и зависимост носи болка при всеки неуспех с жените. Говоренето, аргументирането, очертава формата на Его. Ако не говориш Его -во, не те забелязват. Его иска постоянно подхранване, потвърждение. “Аз съм умен”, “Аз съм силен”, “Аз съм способен на това и това”. Несъзнателно тези мисли водят до омраза, гняв, завист към онези, които опровергават Его твърденията, и обич, симпатия, нежност към онези, които го потвърждават.

Неизвестност на “съдбата”. Его има форма във времето. Движейки се през нашия живот подобно на облак, не е известно кога ще натежи и кога ще олекне, кога ще се разтвори почти до невидимост и кога ще почернее и започне да прокапва. Его приема обратите на успеха и неуспеха като свои заслуги и загуби, допълнени с добър и лош късмет. В някои сфери късметът работи, а в други – не. Его не си дава сметка, че късметът е невидима нагласа и привично свободно мислене и действие.

Зависимост

Какво е зависимост? Зависимост е всичко, което не избираме, а ни тежи и тегли надолу. Разбира се, всичко на този свят спонтанно тегли надолу, върви към объркване и накрая сме победени от смъртта. Ние живеем благодарение на изтръгването си и затова всичко излишно, което тежи вповече, подлежи на изхвърляне.

Има зависимост, която следва живота: човек обича живота в този свят, иска да е здрав и щастлив. Човек обича да живее в повече радост, с повече емоции и тръпка, с приключение. Човек е социално същество и тази зависимост става негова жизнена социална дименсия: хората са социализирани, те имат свое място, мрежа от роли, свои перспективи, проекти и достижения. Неусетно тази социална проекция замества нашето спонтанно аз и ни прави несвободни.

Лоша зависимост е зависимостта породена от изкуственото Его. Тя е несвободно, инерционно наслагване на изкуствени напрежения при адаптацията и експанзията в културния свят, в който живеем.

Силна зависимост са навиците, които ни ситуират в нашето мини обкръжение. Те са навици на телесния индивид и са неизбежни, но много от тях са нечисти зависимости, и то по силата на местни и моментни културни конвенции. Именно социалният живот диктува повечето от тях: “така се прави…” Несъзнателно или съзнателно, ние се стремим да потвърждаваме своите навици, с което да утвърждаваме своето познато Его всред своите близки. Това са зависимости към приемливи за другите действия, мисли, чувства, форми на общуване.

Зависимостта е ментално-социална верига която тласка към несвободно, нежелано, нездраво и разрушително живеене. Зависимостите са напрежения, които задвижват ролевите постъпки, интензивните форми на изкуственото Его, които тласкат към дейност за своя ресинтез.

Те са, сега и тук, в нашата култура, първо: нездравите привички от социален характер: пушене, обилно хапване, алкохол, безкрайни кафета с познати, вестници, телевизия, и т.н. Те вредят на тялото и духа, отнемат време. Зависимото ни тяло ги тласка към ресинтез.

Зависимости са, второ: лошите социални ритуали, тоест – лицемерното одобрение, нуждата от собствено признание, зависимостта от признание, от известност, от слава, от власт, от богатство.

Такива са амбициите. Човек иска да потвърждава в своето само-мнение и мнението на другите своите постижения: автор, преводач, обаятелен компаньон и т.н.

Зависимости са многото лични ангажименти, поемани всеки ден, използваните за услуги приятелства, влюбванията, в които невидимо се наслагват Его мотиви.

В крайна сметка, зависимостите пронизват нашето същество до дъно, по силата на самия стремеж към живот с другите.

Страдание. Животът върви заедно, в комплект със страданието, санскр. дукха, dis-ease, discotent, Sorge (Хайдегер). Часове и дни, седмици и месеци, години и десетилетия ние прекарваме в слепота и безпростветност на щъкането в този свят без сила за изтръгване. Когато осъзнаем това безсилие и безсмислие, сякаш гледаме непонятен, абсурден филм. Виждаме хората на улицата, тръгнали по своите задачи, като марионетки.

Его – крепост – затвор. Его е като крепост. То се защитава, подобно на тялото, от атаки, посегателства, отрови, рани, обсада, превземане, овладяване, доминиране, зависимост, окупация, загуба на автономност. Бидейки наша крепост, Его става и наш затвор. Ние ставаме зависими от онова, което защитаваме. Защитаваме своите ценности, своите убеждения, своите интереси, своето място, своята собственост. И другите ни разпознават по тях. И така ставаме зависими от убеждения, интереси, постижения, собственост… Втвърдяваме въпросните Его форми като своя идентичност.

Когато спорим, неусетно усилваме убедеността си и енергията за защита на своите схващания, вместо да получим ново знание и да отслабим убедеността си. Влизме в диспут, за да запазим себе си. Резултатът е, че поддържаме невежество. Когато защитаваме своята професионална репутация и кариера, ние защитаваме едно-единствено наше поприще и се лишаваме от всички други. Фиксираната социална идентичност е пречка за обогатяване на опита, на личността, на знанията, на ценностите. Ставаме резистентни, твърди, крехки, изкуствени, измислени. А и най-убедителните твърдения са фалшиви, защото фиксират променливото, приемат условното като безусловно, абсолютизират относителното. Защитаваното със сила мнение е зависимост, робство, концептуален затвор.

Его не ни позволява да се откъснем от нивото на своя образ и да се движим свободни от зависимости. Его не ни дава възможност за самоанализ, саморазглобяване, саморазтваряне. Не можем да се поставим на мястото на другите, да атакуваме като други нашите ценности, нашите убеждения, нашите мнения, защото ни боли. Болката от накърняването е болка на оформено Его и е зависимост, несвобода.

Социални дименсии на привързаностите:

1. Собственост, сигурност, права;

2. Удобно социално място;

3. Социални роли, които носят успехи, пари, признание, реализация;

4. Убеждения, вярвания, мнения, собствени идеи;

5. Социални връзки, които одобряват, защитават, отстояват и се идентифицират с нас;

6. Вяра в /племенен/ бог;

7. Роден език и произтичащото от него описание на света;

8. Племенни ценности, обичаи, предразсъдъци.

Ментален софтуер. Сутрин, събуждайки се, си пускаме мозъчния компютър. Мозъкът започва да функционира съзнателно. Зарежда се операционната система: „Аз съм еди кой си и съм еди къде си. Днес е еди кой си ден, месец, година. Днес трябва да направя това и това. Днес имам такава и такава рутинна работа. Имам такива и такива срещи. Кафе – закуска – обяд – вечеря. Пътуване – работа – пътуване – вкъщи. Жена – деца – родители.”. Програмата е една и съща или еднотипна всеки ден. Болки, копнеж, съждения, мечти, носталгия, самота, отхвърленост, безпокойство, раздразнение, гняв, ревност, злоба, завист, всичко това се зарежда всеки ден.

Ментална инертност. Един човек запазва формите си на мислене непокътнати, докато настъпи достатъчно остра криза. Но и тогава човек рядко се променя. Ние се “предаваме” и се оставяме на течението. Вместо да реагираме на събитията и новите условия, ние си пазим начина на мислене, даже с цената на много пари, на нерви, време дори и с цената на здравето и живота.

Човек може да си умре заради инертност на мисленето. Това е реална перспектива в критични, в гранични ситуации, изискващи бърза, гъвкава, нова мисъл или действие. Даже когато ясно съзнаваме вредата от определени начини на мислене, ние не ги променяме. Обикновено нямаме сили, защото ги изразходваме за поддържане на Его с огромните му товари.

Колективно то е масово унаследяване на начина на мислене и действие в невероятни мащаби. Народите със своите менталин форми, нагласи, разбирания и обичаи не се променят с хиляди години. Доказателство за това са повсеместно разпространените и специфични за дадена култура мисловни нагласи. Те са различни например в Япония и САЩ, Англия и България.

Дори когато е жизнено важно, огромните маси хора не се променят. Например преходът в Източна Европа не променя хората съществено. В България е ясно видимо социалистическото мислене, нагласата към държавата като Всичко, което носи отговорност в обществото. Елеменатрен знак за инертността на стари ментални форми е обърнатият начин, по който обикновените българи си изписват адресите.

Държава”. Въпреки че “държава” не означава страна, мнозинството от нас, българите, постоянно си казваме: “Живеем в държава…”, “Държавата е уникална…”, “Нормална държава”… Журналистите на сто процента използват “държава” вместо “страна”. Това забърква страхотна каша. Българите не знаят и не искат да са наясно какви са правомощията на държавните институции, какво зависи от обществото (гражданското общество) и какво зависи от гражданина. Българите, отъждествявайки страна с държава, снемат от себе си отговорността за родината си. Щом е “държава”, българската политика не зависи от мен, правителството е отговорно за нея, а не аз. Не мога да променя нищо в държавата. Те ми я устройват и аз живея в нея. Не можеш да обичаш “държавата” да имаш патриотични чувства и ангажименти към “държавата”, да хвалиш и издигаш реномето на “държавата”. Тя е противостояща, тя те “работи”, “използва”, а в същото време е завладяна от корупция и престъпност. Всичко това не е “страната”, нито “народът”, нито “хората”, това е “държавата”! Престъпниците са “държавата”. Казва се: “Живеем в държава, в която за двайсет долара убиват човек”.

Това е дълбоко объркване, което препречва пътя за каквото и да е отговорно и резултатно мислене и действие в собственото ни общество. Онова, което е “в държавата” ние не можем да променим. Но за българина и престъпникът, и туристическата фирма, даже и природата на страната, е “в държавата”. Е, тогава ясно е, че само “държавниците” могат “да ни оправят”. Така че да живееш в “държавата България” е съдба, участ, нещо неотменно и не предполага реална възможност за лична позиция, отговорност, поведение и действия за обществото, страната, нацията и в крайна сметка и за държавата. Това е доминираща колективна Его форма, чиято инертност ни дърпа надолу като нация.

Его маска. Хората се грижат много за социалното си Его, тоест: за стила си на общуване, изразяващ се в шеги (репертоар), усмивки, жестове, връзки, действия, професии и лице. Те пилеят твърде много енергия за това. Резултатът е, че са приети в обществото, имат повече познати, повече време общуват. Така им остава по-малко време за фокусиране в “правенето”, в работата, както и в експериментирането и търсенето на “себе си” отвъд образа, под маската.

Цялата нагласа на “социалния човек” е обърната навън, към обществото, и само “в гръб” този човек “общува със самия себе си”, и вижда себе си. Сам, той не може да намери опори, смисли, ценности, защото ги е изнесъл навън. Човек се отдалечава от своята интимност и естествено общуване и се приобщава към социалната си роля.

Его колебания. Самонаблюдение, самохвалене, самонаслаждаване, но и: самозабрава, самосъжаление, самобичуване, самоизживяване като жертва – това са част от Его колебанията. Също както и: къпане в приятните образи на собствените умения, поведение, превъзходства, таланти, успехи. Но и: припомняне на позорни моменти от живота и мъките на Его. Припомняне на лоши и тежки случки.

Защо човек си спомня и сънува лоши неща? Заради страха. Его обича да си ближе раните, да мечтае за реванш и отмъщение. Его е склонно към самонавиване относно лошите неща като: качества, действия и страдания, за да оправдае себе си и стовари вината върху други. По-извисена форма на такова Его е самокритиката и самообвинението. А изчерпано, Его се самосъжалява: “горкият аз…”

Его завасимости от другите. Страх от силните противници. Страхопочитание към благосклонните властници. Завист – болка от чуждите успехи. Омраза към онези, които не ме зачитат. Презрение към по-слабите. Снизходителна толерантност към незаслужаващите внимание. Търсене на съгласни. Търсене на последователи. Мегаломания – главозамайване от собствените си качества. Тщеславие – наслаждаване от собствената си известност. Комплекс за “гениалност”. Комплекс за “малоценност”. Свръхмотиви и свръхнадувки, които вървят заедно със хипо-мотивите, свитостта. Едните следват другите и ги сменят във вълни на извисяване и падение.

Самоувереност – колебливост, надутост – скромност. Това движение нагоре – надолу е “неспокойния дух” на Его.

Его колебания. Его колебанията са като другите колебания – те са самовъзпроизвеждащи се. Всяко отклонение надолу причинява движение нагоре и обратно, както е при махалото. Колебанията се усилват и затихват. Его колебанията са признак за Его напрежение, динамичност, без-покойство, тревога. Надувките се изчерпват, а после идват свивките, но и те се „изтъркват”.

Его колебанията са виртуалните зависимости, привързаности, емоции, чувства. Всяко отклонение от реалната представа и оценка води до опровергаващи сблъсъци с нея. Колкото по-високо самочувствие имаме, толкова по-голям е рискът някое наше действие да не отговаря на тази самоувереност, и тогава идва разочарованието, съмнението в собствената ценност, ниското самочувствие. То на свой ред се опровергава, когато достигне определено ниво.

Всичко това създава огромна част от менталните процеси и насочва мислите.

Его на безотговорност. Его може да се идентифицира с една илюзорна свобода от ангажиране. Някои хора се възприемат като свободни от всичко потребители на усилията на другите. Най-често тази нагласа се приема от хубави и обграждани с внимание жени, както и непорастнали деца. Разбира се, когото други решават проблемите ти, ти нямаш определено лице и си свободен само привидно, а всъщност напротив – ти си напълно зависим от другите. Българите създават такова Его у децата си.

Его на свръхотговорност. Големи грижи идват от въвличането в чуждите проблеми. Когато се идентифицирам по силата на мнението на околните като отговорен човек, който решава всевъзможни проблеми, аз започвам сляпо да се ангажирам с всеки срещнат проблем.

Първо, аз виждам навсякъде, на всяка крачка проблем, за да впрегна моето амплоа. Второ, аз се изживявам като “майка Тереза” и се чувствам длъжен да помагам за всичко. Виждам нещо неподредено и бързо го оправям, като затова отлагам работата си. В спалнята, виждам неподредено легло и го оправям. В кухнята, виждам неизмити чинии и ги измивам. В офиса, виждам купища папки и ги сортирам. В кръчмата, изслушвам лични проблеми и давам съвети за решаването им. Намирам проблем в отношенията с други хора и предприемам действие.

Всичко това отнема енергия и не води до решаване на проблемите по един радикален и траен начин. А нерядко “решенията” са само лека козметика или създават нови проблеми.

Например като подреждам и мия съдове, отвиквам жена ми да отговаря за това. В резултат на това тя обърква своите собствени отговорности. Като се грижа за отношенията си с другите, се търся като фиксиран аз спрямо тях. Когато решавам проблемите на децата си, това намалява потенциала им да поемат отговорност за своя живот. Като помагам по моя идея, се намесвам в чуждия живот. Хората не са благодарни на подаръци, които не очакват и не усвояват. Така Его на свръх-отговорния е зависимо и неефективно, както и Его на безотговорния.

Сънуване на Его. Когато се отстраним от театъра, съзираме себе си като в съновидение. Ние играем сляпо роля след роля и рядко се сещаме за себе си. Случки, истории, спомени, приятели, приятелки, познати се редят като на филмова лента… Те са ефирни, лишени от смисъл, свободни от реалност, макар и белязани с печата на лично участие и ангажиране.

Но нали трябва интерес, тръпка, вълнение, желание? Да, но зависимостта от обекта на желание не бива да се допуска. Как да се култивира желанието и участието, за да не е зависимост? Може би желанието трябва да е като на филм, макар и наше – да го изживяваме, но без да се идентифицираме с него.

Его Бариери. Его формите, поради своята енергийност, стават его-бариери. Те са ангажирали енергия, която ги поддържа трайни. Те са въплъщения на несвободата. Само крайната принуда ни помага да прекосим границите и да разширим хоризонта. Трудно се учим на новото. Трудно преодоляваме себе си за нови умения, които не се изискват за социалната адаптация.

Его загуби. Его загубите са жизнени загуби по силата на стремежа към запазване на Его: нагласи, идеи, мисли, навици, убеждения, репутация, лице.

Загуба на партньор поради некоректността му и собствената чест. Възмущение и отказ от контакт. Его честта се удържа по сила на нагласа. Загуба на дължими пари поради нетърпимост на контакта с длъжника. Инерцията на нагласата за достойнство. То се пази по силата на нагласа и не може да се предприемат мерки срещу длъжника. Загуби на пари и социални позиции поради неангажиране в определени социални действия. Пази се чистотата на личността, гордостта. Не се приемат срещи, разговори, компромисни позиции и действия.

Загубва се лицето в общността. При атака срещу личността хладнокръвно се пази достойнство. Общността губи %

Comments are closed.