Светуване (Човешкият жизнен процес)

13 юли, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


Сергей Герджиков

Светуване

Човешкият жизнен процес

Публикувано в Трансценденталните езици на метафизиката, 2009, 361–404

Потокът на света

Формата на времето

Какво е да си човек?

Сънуване и трансцендиране

Ние разделяме света на субект/обект и схващаме света в противопоставка на нашия живот, като въображаем свят навън, независимо от съзнанието и човека. Обратното схващане е да затворим света в субекта, в човешкото съзнание.

И двете схващания водят до превратно разбиране за човешкия живот – той остава разкъсан на субект/обект, дух/природа. Оттук идва делението култура–природа, направено само на Запад и съответно хуманитаристика–природна наука, формулирано в немската класическа философия. Както човек остава разкъсан между дух и тяло, така и познанието на света и човека е разкъсано на две сфери: ‘науки за духа’ и ‘науки за природата’. Но човешкият живот не познава това деление спонтанно – то е наложено от дуализма, пронизващ всички наши теории, понятия и символи.

Делението дух–природа не е известно на други големи цивилизации. Навсякъде ‘дух’, ghost’, ‘Geist’, ‘ātman’ са думи за фино живо тяло, което носи живота и се ‘въплъщава’, ‘вселява’, ‘идва’ и ‘си отива’ заедно с живота. В християнството ‘духът’ е променил значението си от ‘свети дух’, който ‘се носи над водата’ преди сътворяването на Адам и Ева, ‘слиза в някого’, ‘вдъхнат е’ на първия човек. По-късно той се свързва с платонистката представа за ‘идея’– форма, (първо)образ и се съединява и отделя от тялото като нещо нетелесно. Оттук ценностната противопоставка ‘духовно–материално’ и немското ‘Man ist Geist’ (Човек е дух). В народните суеверия, шаманските култури и големите цивилизации е запазено значение, в което ‘дух’ е тънка материя, която навлиза в човека при раждането му и излиза при смъртта. Така намираме, че духът – това е живото в живите същества, тяхната ‘жизнена сила’. По-конкретен анализ е проведен в моята De-cogito (2007).

Делението ‘субект–обект’ също е западно и изразява в разнообразни значения човека срещу света. Това е фиксирано върху всеобщите граматични категории субект – обект и субект–предикат (подлог–допълнение). Това деление не е универсално за културите и езиците. То е израз на отделеността на нашето тяло от останалия свят, индивидуалността на живота, и на достъпността на нашето съзнание единствено на нас самите. Когато изследваме човешкото тяло, ние не намираме нищо психично, а когато се взрем в нашия опит, намираме само психични преживявания – виждане и чуване, мислене и представяне, спомен и очакване. И в двата случая ние нямаме редопоставени субекта и обекта.

Решения на този проблем (‘mind–body’) има много: материализъм (физикализъм), идеализъм, дуализъм. Проблемът се решава елегантно, като се осъзнае, че ние сме описуеми само заедно със света, като явен свят, единство от феномени.

Тук излагам накратко философия, която превъзмогва деленията дух–материя, култура–природа, субект–обект чрез схващане за света като живот. С това се набелязва единство между ‘науки за духа’ и ‘природни науки’, на хуманитаристика и опитна наука. В тази позиция се обяснява феномена на времето. Обяснява се относителността на описанията на света, делението на реално-илюзорно и плановете на живота: будуване–сънуване.

Потокът на света

1. Светът тече и това е животът. Това схващане не е развито и даже не е прието в нашата философия и наука по силата на дуалността субект/обект. Шопенхауер развива понятията воля и представа, в които волята е жива сама по себе си, като субект, и се обективира в представата – явленията пред нас заедно с нашето тяло. Витгенщайн в Логико-философски трактат формулира фразата: „Светът и животът са едно и също.” (ЛФТ, 5.621). Въпреки това Витгенщайн разделя света на субстанциални обекти, съставляващи факти, а мисленето ги отразява и проецира в език. По този начин нее развита философия на света-живот.

Светът възниква, трае и изчезва заедно с живота. Той се оформя и ре-синтезира срещу спонтанното си разпадане, докато се разтвори в смъртта.

Форма–процес–форма = свят–време–свят. Така може да се напише ‘уравнението’ на света-живот: цикълът на света съвпада с цикъла на живота. В началото и в края на жизнения цикъл е живата форма.

Светът не е нещо стоящо срещу нас – той е същото като да си човек. Светът постоянно възниква и се разпада като нашия живот и заедно с него. Ние самите сме живота-и-света и не можем да го имаме като обект на познание. Актовете на познание се отнасят до нещата-процеси в света-живота в рамката на света-живот.

Опозицията ‘живот–смърт’ е погрешна. Тя подвежда да фиксираме живота като битие, а смъртта като небитие. В тази двойка другата възможност е да търсим ‘живот’ извън ‘смъртта’, но никой никога не познава ‘смъртта’ като не-живот. Ние, разбира се, узнаваме за болката, болестта, старостта, и даже за умирането от собствен опит. Но ние не можем да опознаем нещо, което не живеем, смъртта като не-живот.

А процесът е един – живеене-светуване.

2. Жизненият процес със своята динамика оформя времето.

Форма–процес–форма = свят–време–свят. Времето е ясно от само себе си и непознато в опита за проумяване, като живота. Налице е радикално незнание по въпроса за времето и това е неизвестността на света.

Дао 道 е дума-недума, използвана от древни времена в Китай, за да се означи неопределимия поток на света, завихрящ се в много потоци, никой от които не е предвидим точно и не подлежи на схващане в неподвижни понятия. 道 не е природа, нито дух; не е обект, нито субект, не е душа, нито тяло.

Миналото може да се усети, помирише и види, ако си го представим като ‘сега’, в неговото си ‘сега’, като живо течение и без дистанция. Бъдещето също е разбираемо в представата за едно бъдещо ‘сега’. Но тогава виждаме, че както сегашното, така и миналото ‘сега’ е загадка. Виждаме го по миналото, защото сегашното ни увлича прекалено, а миналото можем да го съзерцаваме като наша представа.

‘Сега’, съществуването, животът, са непонятни вън от ‘тогава’. Какво е ‘сега’? То се разтваря в неопределеност без ‘тогава’ – в света даже няма ‘сега’, което значи че няма време извън непосредственото светуване без понятие.

3. Светът ‘отслабва’ и се ‘усилва’ заедно с живота. В различните фази на живота светът е различен. Той пропада и се размива, когато животът чезне. Той изплува и се очертава, когато животът експанзира.

Животът може да се изобрази като динамичен баланс – състояние, в което ентропията е равна на експанзията. Уникални са стъпките на експанзията. Уникални са живите актове. Уникален е пътят на живота. Защото във всеки миг и на всяко място се ре-синтезира различен момент от формата.

Живата форма (човек) се запазва каквато е от раждането до умирането и заедно с това се запазва светът. Нейните части и актове се запазват каквито са, с промяната си от зародиша през детето–възрастния–стареца. Затова пътят на живота, макар че е уникален и непредвидим, запазва своята форма. Той е цикличен – повтарят се с вариации едни и същи актове. Синтезират се едни и същи форми: клетки, органи, системи; сетива, памет, понятия. Съзнанието се ре-синтезира постоянно в актове на осъзнаване и е потопено в несъзнавано.

Вариациите и уникалността на жизнените актове произтичат от уникалността на констелацията в света във всеки момент и на всяко място.

Животът намира път през хаоса и многообразието и пътят, колкото по-дълъг е, толкова е по-уникален. Тази дължина е измерима по плътността на различията, а не по броя на повторенията на цикли.

4. Потокът, насочван от живата форма, нейното-о-формяне, е експанзия на живота. Това е разширяване (на хоризонта, на границите) на живота срещу безусловното свиване от обезформянето.

Онази част от неопределеното, която попада в хоризонта, в континуума на живата форма, се подрежда според нея и придобива очертанията на неин свят.

Това е ‘остров’, в който по време на живота редът надмогва хаоса. Но като цяло живите същества заедно с неживата среда се променят към увеличаване на хаоса. Това е изказано в принципа на ентропията: Безредието в света расте към безкрайност.

5. Категориите не определят потока на света. Потокът на света се насича на причина–следствие, възможност–действителност, необходимост–случайност, предмет–свойство–отношение, и тогава изглежда че не е поток, а проекция на устойчиви зависимости.

Но това е илюзия. Ако кажем, че ефектът Б е следствие на А при условията С, това няма да се потвърди, защото условията са безкраен ред, а А и В са постоянни само като термини и никога реално като неща или процеси.

Това означава, че причинността е непроследима – тя се разтваря в целия свят. Сякаш целият свят някак ‘тече’ причинно от минало към бъдеще. но и това не е вярно. Защото ‘течението’ на света се забелязва само чрез моето ‘течение’ като рационално действие, като мой живот.

Тъй като моето действие тече в света, пробива през него, аз имам усещането, че има ‘причинност’, т. е. верига от събития, свързани причинно. Но не, това е верига от действия, свързани целесъобразно като моменти от живота.

‘Обективното’ – това е фонът на света около моя живот, на който фон аз постоянно създавам някакви очертания и така се промъквам през света. Защото само определена линия на действията може да запази моето тяло и моя ред като цяло.

6. Формата на света се определя от живата форма, която постоянно се възстановява и утвърждава в своето движение към смъртта: човекът остава човек, прилепът остава прилеп, докато човекът или прилепът умрат. А после? За да разберем нещо за после, поне трябва да сме наясно за сега.

Сега – ние знаем какво е да си човек, но не можем да го обясним. Никой никога няма да проникне отвън в живота на едно друго същество, както и не може да обясни обективно своя собствен опит.

7. Какво е да си прилеп? Томас Нейджъл в статията си „Като какво е да си прилеп?” избира този пример като много различна и чужда на човека (“What is it like to be a bat?”, 435–50). Прилепът се ориентира в пълната тъмнина на пещерното пространство с невероятно сложна и опасна форма. Той прави това със сетиво, наречено сонар, което анализира издавания и отразен от релефа ултразвук. Ние можем да проникнем в сонара до фини подробности в мозъка на прилепа, но няма никога да чуем повърхността на пещерата както прилепът я чува. Тази недостъпност отвън и неизбежност на сетивния свят отвътре е създала огромния въпрос душа–тяло.

В извънредно интересната си статия Нейджъл определя граница на физичното описание на съзнанието. Това е сферата на ‘феноменологичната реалност’, ‘субективните феномени’, ‘изпитването’. За съжаление, Нейджъл остава в проблема, защото остава в дихотомията субективно– обективно. И тази позиция е характерна за всички съвременни философи, които искат да избегнат свеждането на психичното до физично, но не искат да изпадат в идеализъм.

Но ние никога нямаме пред себе си душа и тяло едно до друго. Нямаме и субект някъде редом с обекта. Те не са две съ-поставени реалности. Те са две проекции, в които живата форма се познава – като собствен опит и като изследване на чуждото тяло.

8.Удържането на света заедно със собствената жива форма изисква енергия. Съществата се зареждат постоянно и изразходват зареденото.

Базово имаме едно равновесно, спонтанно, естествено живеене. После идва напрежението, болката, тревогата, проблемът, като бариера на ‘пътя на живота’. Тогава се формулира въпрос и се търси отговор. Целта е да се премине бариерата и да се продължи животът.

Такова е ситуацията на осъзнаване, търсене и намиране на изход. Такова е и началото на научното изследване. Обяснението дава верига от събития, която включва неестествено следващите, неразбираеми, неясни събития. Обяснението е фон, на което разполагаме преодоляването – действие в пространство-време.

Когато нещо пречи на живота и носят смърт, то е проблем и изисква решение, т. е. неспонтанно, ново, рационално действие, за да се превъзмогне чуждото на живота. Ние поместваме нашата болка след и преди някакви събития, за да може с нишката на събитията да се опитаме да се преместим в друга точка на света и да избегнем болката. Ако изследваме холерата, ние търсим ‘причините й’, за да ги избегнем. ‘Причината на холерата’ е решаващото събитие, чието избягване ще ни отърве от заразата. Например: пиене на вода, съдържаща вещества от холерно болни.

9. Развитието на зародиша показва как формата възниква. От една клетка чрез специфично деление се получават структурите на тялото. В разширяването на живота се ‘появяват’ органи, функционални структури. Те могат да се разберат телеологично, като се предпостави възпроизводството като цел. Но могат да се представят и без цел и телеология – като разширение на реда срещу хаоса. Само те, а не други се запазват като ред срещу хаоса. Те не са функционални структури с предназначение, а форми, които се запазват срещу хаоса. Но остава целостността: само като едно цяло, в причинна верига и в пространствена в мрежа, те се запазват. Поотделно те се разпадат.

10. Началото е неизвестно. Възникването на Вселената, Произходът на живота, Генезисът на съзнанието, са мъчителни въпроси за процеси, които не са достъпни. Произходът на човека и живота е точно толкова ясен и неизвестен, колкото и произхода на света. Тези проблеми са неразрешими, защото се задават от позиция на произлезлия свят, човек, живот, и тази позиция е неизбежна.

Самото разделяне на свят – живот – човек в йерархия е измамно: това, което е ясно е, че светът, животът и човекът възникват с нашето раждане.

Затова произходът, както и краят, са ‘лоши въпроси’, некоректно поставени и обречени на неразрешимост. Защото животът не е обект, а е вече в изследователския интерес на питането за неговия произход.

Да се пита в някакъв трансцендентен смисъл за произхода на човешкия живот може само в мистично измерение и отговорът в това измерение няма де е поместен в нашето време, нито в някое място.

11. Светът е оформен от живота. Светът е построен от парчета живот.

Нещата в пространство-времето са моменти от жизнен процес. Стол, ръка, око, виждане, хващане, седене.

‘Вода’ е момент от живота на телесната жива форма. ‘Звезди’ са момент от периферния живот на живата форма.

Светът на човека се члено-разделя на форми и процеси: земя–небе, суша–вода, планина–море; ден–нощ, будуване–сън, осъзнаване–забрава.

Животът се подрежда във форми и ритми. Във формите и ритмите се разполагат нещата и процесите. Те се движат непредвидимо и все пак предвидимо, безпричинно и все пак причинно, ‘емпирично’, и все пак теоретично‘’, извъннаучно и все пак ‘научно’, неопределимо и все пак определимо.

12. Предвидимото в потоците е трайната спрямо човешкия живот форма, зависимост между минало и бъдеще, относителна предопределеност на бъдещето от миналото. В най-силна форма такава е Слънчевата система в човешкия опит. Но и тя, разбира се, е временна и в един момент Слънцето вече няма да изгрява. Но тогава, т. е. в един необозрим от човешкия опит период от време, Слънцето всеки ден ще изгрява и залязва в определени, предвидими часове и минути. Лунните и слънчевите затъмнения ще стават в предвидими моменти. Елипсите на Земята, Меркурий, Венера и Марс ще бъдат едни и същи.

Тази трайна форма позволява въпросният поток от събития на определени пространствени форми или пространство-времевата форма да е определена. Така е с всяка пространство-времева форма, включително и вятърът. Вятърът е най-непостоянен, и все пак метеорологията може да определя трайни ветрови форми.

13. Основните научни понятия са човешки конвенции. Енергията е основно понятие във физиката и е неопределимо само по себе си. Енергията като цяло е неизмерима, но се приема за константа.

Първият принцип на термодинамиката, запазването на енергията: E = const., е недоказуемо и неопровержимо. Всяко измерване е ограничено: ние не можем да установим всяко прехвърляне на енергия и да покажем, че общото количество е останало същото. Изводът за константността на енергията ние правим от фактите, че всеки път можем да намерим къде е отишла една енергия, която изчезва отнякъде и се появява другаде.

Вторият принцип на термодинамиката, нарастването на ентропията: ΔS = ΔQ/T означава, че безредието нараства и клони към безкрайност. Той се потвърждава също за системите, включващи нежив фон, но не за самите живи форми. Живите форми, докато са живи, удържат ентропията в граници, достатъчни за живота, като при умирането ентропията им се изравнява с тази на средата.

Но ние, живите същества, определяме какво е ред и какво е безредие. Термодинамиката има неотстраним момент на интерпретация – определянето на една форма като ред.

14. Ентропия и експанзия. Защо енергията (силата) е фундаментална? Защото животът има динамичната форма на усилие, защото светът като нежив процес на разпадане се съпротивлява на живота. Силата е феномен на напрежението и усилието, с което животът се изтръгва от смъртта и експанзира.

Експанзията може да се изведе от принципа на ентропията. Двата принципа утвърждават едно и също движение на живота срещу света. Ако го изразим като изтичане на света назад, това е принцип на ентропията. Ако го изразим като настъпване на живота напред, това е експанзия. Ако приемем принципа на разширението на живота като безусловен енергетичен закон на живота, твърде е възможно да формулираме всички факти на неживото движение като липса на разширение или като фон на разширението на живота. Все пак животът взема от пространството на неживото а не някакви неведоми пространства. Ентропия и експанзия е едно и също, но гледано от различни страни. Светът върви към смърт, животът се изтръгва от смъртта.

Експанзията е безкрайна, ако липсва ентропията. Това значи, че може да се приеме експанзията като безусловна. Всичко е изначално живо, но е накърнено от ентропията и поставено в смъртност със самата си телесност. Тогава един чисто нетелесен ‘дух’ е безсмъртен, но докато е живо същество и конкретно човек, той е тленен. Експанзията в сетивния телесен свят тогава ще се дължи на менталното усилие да се удържи цялостта на света така, както е възприеман от тялото.

15. Светът се определя с мярката на живота. Ентропията е ‘видимо безредие’. Но ред и безредие са относителни, като мярка е редът и на негов фон останалото е безредие. Така се оказва, че животът е мярка за определяне на света, а не обратно.

Разликата между по-ниска и по-висока ентропия е феноменална и празна, ако се гледа вън от формата на живот (на човека). Защото и кристалът е подреден, и клетката е подредена. В някакъв смисъл клетката даже е по-хаотична. тя трае по-малко и е по-нестабилна. Тя има по-ниска ентропия от кристала само поради това, че е жива. неживите форми са също така уникални и маловероятни като живите. Поредицата 1 2 3 4 5 6 е също така маловероятна, както всяка друга поредица от шест цели числа. Но тя е забележителна за човека, приел редицата на естествените числа. Датата 9 април 1956 не е с нищо различна от датата 17 юли 1999, освен с това, че е моя рождена дата.

Така само при предпоставката на жива форма физиката може да разбере термодинамичната ‘стрела на времето’ и понятията ‘ред’ и ‘хаос’ фундаментални за физичните теории. Без тази жива форма ентропията става неопределимо понятие и тавтологично твърдение:

Термодинамичната стрела на времето означава, че събитията се случват в посока: от по-невероятното към по-вероятното. Така казано, тази стрела е една тавтология или тривиалност. Трябва да се каже ясно какво състояние на нещата в нашата вселена е най-вероятното.

Ако отговорът е: по-вероятното е онова, което се случва по- често, то сме в същата тавтология. В Принципа на естествения отбор има същият кръг: Преживяват най-приспособените. Кои са най-приспособени? Онези, които преживяват най-често.

Така или иначе, термодинамиката ни казва, че:

1. Има нещо (движението), което се запазва и трансформира.

2. Светът се стреми към по-голям хаос, т.е. смърт, т. е. обратното на това, което ни се иска във всеки момент. Най-вероятното състояние на нещата е най-неизгодно за живота.

13. Ядро на изпитване. Всяко живо същество изпитва какво е да си това живо същество. То има свой опит, съзнателен или не в различна степен. Този опит е силно определен от сетивата – за хората: зрение, слух, обоняние, осезание, вкус, вътрешно усещане.

Това може да се нарече ‘ядро на изпитване’. Съществото, недостъпно за останалите, изпитва, осъзнава света заедно със себе си. Съвсем друг е въпросът колко интелигентно и съзнателно е това същество. Съществата имат такива способности, каквито са им нужни да удържат живота си и никакви други.

Съответно в човешкия живот е налице ‘ядро на осъзнаване’. Във възприятието и действието ние отчитаме и осъзнаваме онези неща, с които оцеляваме и срещу които се съпротивляваме.

Нашите цикли на дейност са привични и се оформят във веригите на нашите навици. Навиците на мислене и действие оформят едно ядро на действие. Останалите неща не ги забелязваме, макар че други хора ги забелязват. Въпросните ‘дупки’ са невидимости. В потока на живота ние не забелязваме много неща, не ги възприемаме. Не им обръщаме внимание и не ги разпознаваме, така че те на практика отсъстват от нашия индивидуален съзнателен свят. Това са систематични пропуски във възприемането и действието в света. Други хора систематично отчитат същите тези неща.

14. Ядро на разбиране. И когато разговаряме, ние възприемаме казаното от другите само доколкото този наш ‘филтър’ го приема. Ако той казва неща, които ние не разпознаваме, ние сякаш не ги чуваме, или ги преобразуваме в познати за нас неща. Това поражда огромното неразбиране между хората. То е подценявано, защото ние винаги нещо разбираме и отговаряме, макар и съвсем не това, което е имано в предвид от събеседника.

15. Преходите са вън от контрол. Въпросът е на живот и смърт, въпрос за това какво е животът между раждането и смъртта, а и преди и след това, ако може изобщо да се каже така.

Какво да се прави, как да се справим? Всички тези питания може би са глупави и даже безсмислени, защото допускат фалшиви отсам и отвъд в неща, които са вън от отсам и отвъд.

Животът и умирането текат скорострелно, непостижимо и вън от съзнателен контрол. Преходите и граничните ситуации са вън от нашето съзнание и рационално действие. Те се случват с нас.

16. Проблемите не са предвидими, уникални са. Те възникват така, както пред нас зейва пропаст или се изпречва преграда.

Тяхното решаване с предварителен проект е оправдано, само доколкото се предвиждат спектър от проблеми.

Катастрофите са неизбежни ‘отвреме навреме’ в неизвестен, непредвидим момент. Редът (живот) е по-скоро изключение.

Формата на времето

17. ‘Времето тече’ обратно.

Времето не ‘тече’. Ако то тече, трябва да тече в някакво мета-време. Тече светът-живот. Спрямо какво животът тече? Спрямо неподвижния ум. Неподвижното съзнание по този начин се изнася извън времето.

Можем да наречем пътя на живота напред ‘експанзия’.

Животът тече само в посока ‘напред’, което е посоката ‘минало-настояще-бъдеще’.

‘Минало-настояще-бъдеще’ не са реални качества на моменти, а само преден и заден отслабващ фон на сегашното.

‘Сега’ е точката, която съвпада с неподвижното съзнание, което временно се носи напред заедно с тялото, което живее.

18. Бъдеще→сегашно→минало. Философските анализи на времето пренебрегват факта, че времевата необратимост може да се изобрази и обратно: бъдеще – настояще – минало. Първо очакваме нещо, после го преживяваме и после го помним. Физиците не обръщат внимание на този феномен и по този начин отделят времето от живота като стрела, насочена от началото на Вселената към все по-неопределено състояние (Хокинг, Гел-ман). Не може нещо да тече безотносително, а ние отнасяме всичко към нашата отправна позиция на живи съзнателни същества.

Човек не се движи заедно със света и именно това разминаване със света се възприема като ‘време’.

Течението на света като всяко движение е относително. Ако застанем на мост и гледаме реката, която тече назад от нас, можем да възприемем същото движение като движение на самите нас напред. Еднопосочността на относителното движение е или наше движение напред, или движение на света назад – зависи кое е отправната система – живото тяло или неживият свят.

Така посоката минало→сегашно→бъдеще е посока ‘напред’ на съзнанието, но ако то се приеме за неподвижно, то светът се движи в обратната посока: бъдеще→сегашно→минало.

Човек е тласкан срещу света от своята жива душа като стремеж към о-целяване и експанзия. Това е така, защото умът иска да задържи човешката форма, не знаейки за друга. Умът е в плен на земния човешки живот, и чрез него – на човешката душа, на страха. Той не знае да има друга форма и затова смъртта е за него край на самия него.

19. Как един наблюдател би установил течението на едно време, ако той е част от това време и тече заедно с него? Може ли носеният от реката да установи, че плува спрямо нея? Ако реката е съвършено спокойна и равна, той даже няма да забележи нейното течение. Как би установил той течението на едно относително време, ако неговото относително време е друго? Всяко ‘течение’ е движение спрямо нещо нетечащо. Реката тече спрямо своите брегове. Никое течение не може да се представи извън време.

Ако има течение на времето, в какво време то се представя?Щом течението на времето иска време, то е ясно, че течението на времето е безсмислен израз. Ние имаме предвид течение на света като време.

Едно и също е да се каже: „Стрелката на часовника се приближава към делението ‘12 часа’” и „‘Делението 12 часа’ се приближава към стрелката”. Разликата е, че стрелката се движи спрямо циферблата, който е неподвижен спрямо часовника и масата. Т. е. ‘делението 12’ е ‘неподвижно’ само защото не променя своето положение спрямо целостността на възприемания свят.

20. Времето не е елементарна очевидност, описвана еднакво от всички култури. Християнският Запад описва света като история и я осмисля с начало Сътворението, а след това Грехопадението, и край – Страшния съд.

Ведическото описание е а-исторично: светът се движи в безконечни цикли. Там история не се пише и никой не е осмислял времената в рамката на начало и край, нито са отбелязвали дати на събития. Традиционно Индия не си знае историята и не я пише. ‘Калпите‘ са неопределени периоди от време. За тях е важна противопоставката на потока и вечността, на колелото на самсара и покоя на Брахман.

Египетското описание на времето, точно датирано, е насочено към вечността. Според израза на Шпенглер ‘Египет увековечава’. За това говорят пирамидите и мумиите, но не само те. Известни са точните данни за управление. Увековечават се чертите на лицето. В същото време от дорийските царе не са останали дори имената. (Залезът на Запада).

Западът мери времето и живее в разграфено време. В това отношение, ако изпалзваме названия от Шпенглер, ‘Аполоновата’ (античната) култура се различава от ‘Фаустовата’ (новорвременната) по това, че докато първата живее в органично и затворено време-пространство (Космос), втората живее в аморфно отворено безкрайно математическо време-пространство (Вселена). Поради това именно светът на Новото време е доминиран от математическата физика на Галилей.

21. Според Уилфрид Селарс проблемът за времето е сравним по трудност само с проблема ‘mind–body’ (‘ум–тяло’). Способността ни да знаем повече за миналото, отколкото за бъдещето, се дължи на разклонената асиметрия. Това трябва да значи, че в бъдеще нещата се разклоняват по каузалната траектория, а в миналото се събират.

Според моето разбиране напред във времето значи посоката, в която животът тече срещу света. Светът изтича ‘назад’, а ние се движим ‘напред’. Или в другото описание: светът стои, ние се движим напред. Не е приемливо допускането, че ние стоим, а светът се движи назад. Защото животът изчезва, прекратява се, ако ние спрем наистина.

22. Според Чарлз Пърс времето трябва да се погледне от извънвремева точка. Всяко увеличаване на ентропията в едната посока е намаляване на ентропията в друга. Да, но ние се движим към наблюдаване на все по-голяма ентропия, именно в тази посока, а не в обратната. Т. е. светът, който ни заобикаля, става все по-‘хаотичен’. Според Пърс термодинамичната стрела е конвенция, според мен тя е проекция на стрелата на живота. Това, че животът тече напред, ние възприемаме от обективна’ гледна точка, наблюдавайки света навън, като движение на света към по-голяма ентропия (назад).

23. Пред нас, в бъдещето, е неопределеност – бъдещето е неизвестно. Формите, в които ще продължи живота, още не са форми и в този смисъл ‘материалът на живота’са е нещо неопределено, без-формено, изобразимо като пясък. Ние правим от пясъка чаши (определеност). Те после се чупят (неопределеност). Нещата отначало са хаотични, после ние ги подреждаме, а после те отново стават хаотични. Ние се борим с хаоса и накрая той побеждава, като разпада нашите тела и умираме.

Така жизненият процес може да се определи като подреждане с център нашата жива форма. Редът е определян като ‘единство в многообразието’, ‘всеобщност в единичното’, ‘необходимост в случайното’. Тази схема е бедна, защото е ‘черно-бяла’. Тя е много неточна. Редът не е единство и всеобщност, а специфична форма, която налагаме в света – нашата собствена човешка форма. В отнасяне към тази наша форма именно светът изглежда хаотичен. Редът е концентрация на енергия ,обратно на ентропията (разсейването). Хората внасят ред преди всичко с възприятието, после с мисленето и накрая със своята преобразуваща дейност. Всички тези фази на подреждане се повтарят и възпроизвеждат, редът се ре-синтезира. Това животът прави постоянно, защото редът спонтанно се разпада. Така се осмисля феноменът ‘ентропия’. Светът се разпада на фона на живота, който се синтезира.

25. В своите знаменити анализи на времето нито Кант, нито Хусерл повдигат въпроса за времевото ‘срещутечение’ на телесно поместения Аз и света. Но тези изяснявания вече превъзмогват разбирането за времето като чиста празна форма, в която се усеща течението на вътрешния живот (Кант). Оказва се, че Кант е в плен на характерния за философията на Новото време предразсъдък, че ‘опитът’ и ‘разумът’ са различни ‘инстанции’. Ако пространството и времето са представи, неидващи ‘от’ опита, то те са априорни. Но така се изпуска трета възможност: пространството и времето да са форми на опита, които не идват извън него като негови условия, а са негов телос.

Дали дилемите на обясняването на времето не са поне частично плод на западни понятия?

26. Как се изразява времето в далечни езици? Да потърсим и конкретно сравнение между далечни езици. Ето как Бенджамин Уорф описва подобно сравнение: „Преди всичко трябваше да се определи начина на сравнение на езика хопи със западноевропейските езици… Оказа се, че взаимовръзката дава възможност да се отделят с помощта на езика класове представи, подобни на ‘европейските’ – ‘време’, ‘пространство’, ‘субстанция’, ‘материя’.

В езика хопи ‘мълния’, ‘вълна’, ‘пламък’, ‘метеор’, ‘дим’, ‘пулсация’ са глаголи, тъй като всичко това са краткотрайни събития и именно затова не могат да са нищо друго, освен глаголи… По такъв начин виждаме, че в езика хопи е налице класификация на явленията (или лингвистично изолируемите единици) по продължителност, нещо съвсем чуждо на нашия начин на мислене… За ‘къща’ може да се каже и ‘къщата е налице’. Тези думи приличат на глаголи, защото те получават флексии, предаващи различни оттенъци на трайността… ‘стара къща, ‘временна къща’, ‘къщата, в която съм бил’, ‘къща, която започна’ и т. н.”  (Whorf, 1956, p. 215–216).

Ние представяме времевите понятия като съотнесени с ’обективното време’. Говорим и мислим за някакви ’пет минути’, ’десет дни’, ’една година’ така, както говорим за ’пет ябълки’, ’десет метра’, ’едно завъртане на Земята около Слънцето’. Но в действителност ние никога не намираме в света десет дни заедно или една година време пред нас. Въпреки това ние сме създали понятие за обективно Време, което съвсем не е същност, позната на всички хора. Тук трябва да се отнеса към изследването на Бенджамин Уорф върху езика хопи и ’метафизиката’, която стои ’под него’: хопи не намират някакво обективно време, не броят дните като обекти, а отнасят траенето и следването единствено към вътрешния опит. В езика хопи описанието на времето е различно от привичното за нас, прието като очевидност. Там се описва вътрешен поток и се разделя минало-и-сегашно от бъдеще-легендарно. Външните събития не се отнасят времево към наблюдателя, а пространствено-времево. В навахо също няма обективно време в смисъл на измерима величина. (Worf, 1956, p. 112–124, 134–159)

27. Относителност на дескрипта ‘време’. Ето фрагмент от крос-културен опит на антрополог в племето навахо. Бар Тьолкен разказва: „Вече бях прекарал няколко месеца с едно семейство навахо – на стареца Малката каруца, когато една сутрин рано той любезно ме попита какъв е този шум, който правя всеки ден с ръката си. Аз се опитах да му обясня, че часовникът ми е средство за измерване на времето, но, разбира се, тъй като навахо нямат дума за времето, както ние го разбираме, и тъй като още изучавах езика навахо, нямаше начин да му обясня. Първоначалният ми импулс беше да сметна, че просто мога да опиша какво е това време и защо е важно да знаем часа и в какви случаи имам отношения с времето, но изведнъж ми стана ясно, че нищо от това, което можех да кажа на стареца, нямаше да му говори каквото и да е. Аз му показах как се движат стрелките по циферблата, разграфен на равни промеждутъци. После му казах, че като гледам къде са стрелките, мога да определя какви неща мога да правя. „Какви неща?” – попита той на навахо. „Ами, кога мога да ям. Той ми показва кога да ям.” „Хората от народа ти не ядат ли, когато са гладни? Ние ядем, когато сме гладни, ако има храна.” „Да, ние ядем, когато сме гладни; всъщност не, ние ядем три пъти на ден и не се полага да ядем между часовете за ядене.” „Защо не?” „Ами, не е здравословно.” „Защо?” И така нататък.” (Крейпо, 2000, с. 37–38)

Обърнете внимание все пак на съгласието на антрополога и местния човек в това, че „Слънцето изгрява и залязва.”

Измерването на величини, които само се проецират в пространство-времеви феномени, е интерпретация на реални ритми и форми. Но в културата, в която те се приемат, те се приемат като светови дадености.

17. ‘Времето е’ е локална дескрипция. Няма нещо, към което да се отнесе ‘времето’ – слънцето изгрява и залязва, но не времето. Човек се ражда и умира, но не времето. ‘Времето тече’ е локална дескрипция, в която абстракцията се превръща в понятие, понятието в универсалия, а тя – във фундаментална същност. Ние сме проецирали толкова силно и устойчиво ‘времето’, че спонтанно го използваме като основно име, което е субект на състояния, свойства и отношения.

Все пак всички племена описват потока на света – ние си спомняме ‘миналото’ и очакваме ‘бъдещето’. В нашата наука времето с неговата необратимост заляга в основни понятия и принципи – Втори принцип на термодинамиката.

Семантиката на ‘сега’ и ‘тогава’, на ‘вече’ и ‘още’, на ‘преди’ и ‘след’ изглежда непоклатима. В различни езици има или няма граматични времена, но във всички езици има разлика между минали и бъдещи събития и в никой език не се променя факта, че ние сме се родили и ще умрем. Вероятно именно тази необратимост и крайност на нашия живот е в корена на понятието и граматичната универсалия ‘време’. Но ако реално време не съществува, какво реферират тези понятия и граматични форми? Моят отговор тук е: времето е израз на квалии като спомени, актуални усещания и очаквания. Самите тези квалии, както и червеното или соленото, са неопределими вън от езика и несподелими. Не съществува ‘цвят’, а реален спектър от преливащи се цветове с определена последователност – от виолетово до червено. Не съществува ‘време’, а реално течение, в което се преливат, без да се обръщат, моментите на нашия живот – от раждане до умиране. Именно на този фон са определими времевите дименсии: преди и след, вече и още, минало и бъдеще, и времената на нещата и процесите – ден и нощ, изгрев и залез, поява и изчезване.

Относителността на времето и специално на бъдеще–сегашно–минало е анализирана в моите Граници на науката (1995) и Научното обяснение на света (2000), а на понятията за промяна – в De-cogito. Отмисляне на измисления свят (2007).

28. Обикновеното описание на времето на Запад е линия с посока минало-бъдеще. Но ако линията се обърне и опишем времето от бъдеще към минало: първо едно събитие е очаквано от бъдещето, после е изпитвано като сегашно, и най-после отива в миналото, не се изпада в противоречие и се описват отново същите времеви феномени. Времето в индийското традиционно описание е циклично и неисторично, а на Запад – линейно и исторично.

Това, което откриваме в чужди описания, може да се проумее с отмисляне на собственото описание.

29. Граматичните времена. Темпоралните описания съдържат ‘универсалии’ – преди–след, минало–сегашно–бъдеще, още–вече. Те се подреждат в отнасяне спрямо момента на говоренето – сега.

В някои езици са налице, а в други отсъстват граматични времена. В китайския език времето не се представя с категориите на граматиката, а се определя като относителен момент спрямо друг. Например в собствената история събитията се описват по календар, вземайки за отправна система началото на управлението на Поднебесната от определена династия.

30. Времето може да се отмисли. Да се опитаме да видим как мислим най-близкото, в което сме вградени: времето, ’сега’. Да разложим мисленето за времето и да го възстановим. Отмисляме бъдеще и минало, очаквания и спомени, заедно със самите думи за бъдеще и минало. Тогава ще остане ли ’сега’? Как ще остане, като вече няма ’тогава’? Но ако няма понятие-дума ’сега’, има ли изобщо нещо, което е сега? Оставено само като сега, то губи очертания, губи определеност, губи смисъл. Отвъд смисъла не е нищото, а тъкмо светът – нещо непонятно и чудно, но все така осезаемо и живо. Щом и ’сега’ може да се отмисли, какво остава за другите понятия? Не ми е известно други да са го правили, поне в огромната територия на западната философия, а и в източната писана философия.

Това води до осъзнаването, че ‘Времето’ е наш мисловен конструкт, наложен над безспорната за всички хора перцепция за течение – идване и отминаване на света. Нека видим тогава как се оформя научното понятие на времето като западно описание.

31. Научното понятие за време е културно относително. Абсолютното празно време в Нютоновата механика и класическото западно описание е заменено с относително събитийно време в механиката на Айнщайн. Миналото не е самò по себе си минало, а е минало в инерциална система. Минало, сегашно и бъдеше плават и за едно и също събитие се приписват последователно модусите бъдеще–сегашно–минало. Така се вижда, че те са относителни и влизат в противоречие, ако се вземат като времеви определения на събитието. Ако се отмислят тези относителни модуси, основните понятия за време: бъдеще, минало, настояще, може да се види дали времето остава. Отмисляме бъдещето, отмисляме миналото, и се опитваме да останем в настоящето. Но настоящето също се разтваря, доколкото е съотнесено и зависимо от бъдеще и минало. Остава съзнание за течение, съзнаваме живота-на-тялото, течението-на-реката, движението на облаците.

32. Времеизмерване. Измерва се нещо еднообразно. Брои се нещо еднообразно.

Следователно не може да се мери конкретно време на различни неща и събития или да се брои: 1 ябълка, 2 круши, 3 сливи. Брои се: 1 плод, 2 плода, 3 плода. За да се получи нещо еднообразно, се свежда нещото или събитието до артефакт с помощта на общо име: 1 ябълка, 2 ябълки…

За времето отделните събития се свеждат до еднообразни ходове на часовников механизъм и така се получава Нютоновото ‘абсолютно математическо време’, въпреки че самият Нютон смята измерваното време за относително.

Часовникът не измерва, той демонстрира едно почти еднородно и еднообразно ‘равномерно’ движение и затова е удобен артефакт за измерване на времето. Календарът е друг такъв артефакт. но той не се движи и не мери течащото време, а подрежда отделните му единици като години, месеци, дни. Той измерва (брои) еднообразните движения на небесните тела.

33. Сингулярности. Стивън Хокинг фокусира анализа в сингулярностите – точки на еднократни събития във Вселената като Големия взрив, с който възниква Вселената, времето, физическите закони. “В сингулярността както общата теория на относителността, така и всички други закони не важат: те не могат да предскажат какво ще излезе от сингулярността. Както вече обяснихме, това значи, че можем лесно да изведем Големия взрив и всички събития преди него извън теорията, защото не оказват влияние върху това, което наблюдаваме. Пространство-времето би трябвало да има граница – начало в Големия взрив.

Изглежда, че науката успя да разкрие група закони, които в границата на принципа на неопределеността ни казват как ще се развие Вселената с времето, ако познаваме състоянието – в какъвто и да е момент. Може би тези закони са били предопределени от Бог; но изглежда, че той е оставил Вселената да се развива според тях и вече не се намесва. Но как е подбрал началното състояние или конфигурацията на Вселената? Какви са били ‘граничните условия’ в началото на времето?” (Кратка история на времето, с. 123)

34. Трите стрели на времето. Хокинг продължава: „Научните закони не правят разлика между посоките напред и назад във времето. Съществуват обаче поне три стрели на времето, които разграничават минало от бъдеще. Това са термодинамичната стрела – посоката на времето, в която хаосът нараства; психологичната стрела – посоката на времето, в която помним миналото, а не бъдещето; и космологичната стрела – посоката на времето, в която Вселената се разширява, а не се свива. Аз показах, че психологичната стрела е по същество една и съща с термодинамичната. Така че двете винаги имат една и съща посока. Условието ‘без никаква граница’ за Вселената предсказва съществуването на добре дефинирана термодинамична стрела на времето, защото Вселената трябва да тръгва от гладко и подредено състояние. А причината да наблюдаваме съгласие между термодинамичната и космологичната стрела е, че разумни същества могат да съществуват само във фаза разширение. Фазата свиване ще бъде неподходяща, тъй като няма силна термодинамична стрела на времето…

Законите на гравитацията са несъвместими с доскорошното схващане, че Вселената не се изменя с времето; фактът, че гравитацията винаги е привличаща, налага Вселената да е или разширяваща се, или свиваща се. Според Общата теория на относителността в миналото трябва да е имало състояние на безкрайна плътност, Големият взрив, което състояние е фактическо начало на времето. Също така, ако цялата Вселена отново колапсира, ще трябва да настъпи друго състояние на безкрайна плътност в бъдеще, Големият срив, който ще бъде краят на времето. Дори и цялата Вселена да не претърпи повторен колапс, пак ще има сингулярности в локализирани области, които ще колапсират и образуват черни дупки. Тези сингулярности ще бъдат краят на времето за всеки, попаднал в черна дупка. В Големия взрив и в другите сингулярности всички закони престават да важат, така че Бог ще има пълната свобода да избира какво да става и какво да е началото на Вселената.” (Кратка история не времето, с. 150, 168).

35.  ‘Сингулярностите’ – граница на науката. Разсъждението на Хокинг за началото и края на Вселената навежда на две много важни положения за това изследване:

1. Отказът на физиката да се занимава с възникването и изчезването като със ‘сингулярности’, в които просто няма физични закони, значи, че науката не може да говори теоретично за началото и края като граници на света, единствено който тя изследва. Не може да има теория за нещо възникващо, както и за нещо изчезващо. Значи не може да има теория за раждането и смъртта. Не може да има теория за граничното.

2. Именно в сингулярността на Големия взрив Вселената е била определена като ‘гладка’, ‘подредена’, започваща от ниско ентропийно равнище към постепенно разпадане и хаос. Следователно произходът на реда и с това произходът на живота във Вселената и на Земята са отвъдни събития, които не могат да се обясняват. Самите физични закони и константи не могат да станат обект на обяснение. Те сякаш са плод на Творческа воля.

Или както Витгенщайн смята, това, какъв е светът, се намира извън света.

Времето и пространството се съхраняват в една константност (стабилност) и непрекъснатост. Човек се събужда там, където е заспал и толкова часове по-късно, колкото е спал. Времето и пространството се съхраняват в една константност (стабилност) и непрекъснатост. Човек се събужда там, където е заспал и толкова часове по-късно, колкото е спал.

36. Термодинамичната стрела на времето. Вторият принцип на термодинамиката ни казва, че светът върви към хаос. Всъщност, както се вижда от нашия анализ на времето, той е тавтология, която утвърждава самата насоченост на живота срещу хаоса или същата насоченост на света към хаоса.

За всеки момент тогава нищата в света са уникално наредени в пространството като моментно състояние на ред-безредие. В астрологията е било прието уникалната разположеност на звезди и планети в един момент, например на нашето раждане, да се нарича ‘констелация’.

Във всички неравновесни състояния съществува констелация, т. е. уникално и неповторимо съчетание от стойности на величини (координати на частиците, импулси на частиците). Това е необратимостта на неравновесното време и на Не-нютоновата физика.

Според съвременната астрофизика Вселената започва от един момент и една точка и се разпръсва взривообразно (‘Голям взрив’), а после все по-плавно се разширява. Това е хаотизиране. Тогава началото на Вселената трябва да е било много ‘гладко’, както се изразява Хокинг. Или Вселената трябва при своето възникване да е произвела висш ред. Но това е абсурд, ако началото на Вселената е взрив. След взрив никога не се създава ред. Роджър Пенроуз (Новият разум на царя) тълкува реда като невероятното концентриране на веществото на Вселената в една точка, както ако капка мастило се намира на едно място във вана с вода.

37. Времевите мащаби. Времето ‘тече бързо’, ‘тече бавно’ или ‘е спряло’ в зависимост от хоризонта на нашия живот на човешки същества. Ние не забелязваме историята, не виждаме еволюционните промени и съвсем не си представяме геологичните и космическите събития. И все пак ги намираме в паметта, записани в архивите, запечатани в земните пластове, разпределени в лъченията на звездите.

То е натрупване на спомени, памет, на очаквания. Но и без памет ние сме тук, сега, не сме никой и никъде. Ако можем да оцеляваме без ‘личност’, а само с действие сега-и-тук, ще живеем извън времето.

Модусът ‘било’ е артефакт. ‘Било’ не е нито битие, нито небитие. ‘Било’ – в исторически смисъл – е документ или предмет от миналото. Но той е налице сега. Ние никога не възприемаме миналото, а само си спомняме сега за миналото.

Най-трайното, което не влияе върху нашия живот, го категоризираме като ‘вечно’. Най-нетрайното, което не се възприема, го категоризираме като ‘моментно’.

38. Разкази за произход. Има важни за една общност истории – митове за произхода на света, животните, човека; приказки за животни и вълшебни същества, легенди от реалното минало, пророчества. Всички те се приемат за ‘поучителни’, но те само ре-синтезират местното описание на света. Те ни казват, че общността е мъдра чрез вековен, наследен, голям опит.

Историята заздравява духа на племето, но не може да послужи като урок за лов или земеделие. Останалото е споделено и кристализирало в някакви фрази и модели на поведение разбиране за света. Историите и приказките нямат приписвания им смисъл на поука, освен доколкото младите хора им повярват и с това получат нагласа за единство и наследство. Всичко се случва веднъж. Историите са паречта от реалния или измислен свят. Целият смисъл е в самите тях, в тяхната прелест, чудо, нов опит и живот. Не е нужно историята да потвърждава или отрича нечие прозрение за смисъл. Ако същността на историята е в нейния смисъл, то тогава този смисъл би могло да се изкаже отделно. Но ако изкажем смисъла или поуката на една история, нея вече я няма.

39. ‘История’ е западен логосен дескрипт. Нека разграничим дескрипта ‘история’ от хронологията. Хронология на събития се прави по-рядко или по-често в най-различни писмени култури. Историята е времеви смислов конструкт, начало, ставане и завършек на жизнен поток. В християнското разбиране за история началото на човешката съдба е първородният грях, а краят – Страшният съд.

Историите се пишат въз основа на хронологиите на събития, предимно на държави, монарси, пълководци, в следващите големите събития десетилетия и столетия, като местно самоописание, разположено във времето. Подборката, дефинирането и тълкуването на събитията е тъканта на разказваната и писаната история. Затова историята на някои народи и култури има телеологична финалност.

‘История’ няма в самия свят. Историята е предимно западна идея. Разбира се, и други култури имат точни записи на събития, като Китай и Египет. Но единствено на Запад и във връзка с християнството живее идеята за История като един процес с начало и край, посока и смисъл. Логосната мисловна нагласа хипостазира историята на Запада като Световна история, поставяйки историите на другите цивилизации в периферията.

Съвременен вариант на идеята за края на историята е развит от Франсис Фукуяма (Краят на историята). Той смята, че либералната демокрация е общочовешки връх в социалния ред и в този смисъл край на историята.

40. Феноменологичен анализ. Животът ‘създава’ времето в света, света като времеви, и същността на това ‘време’ е, че ние с нашето живо тяло вървим срещу останалия свят. Неживият свят така се движи от бъдеще към минало и от неопределеност към определеност, а животът – от минало към бъдеще и от определеност към неопределеност. (това е още неясно). Ако ‘забравим’ живота, ‘ентропията’ изчезва.

Eдмунд Хусерл се концентрира върху прецизното описание на структурата на осъзнаването на времето (Феноменология на вътрешното времесъзнание) в което:

– разграничава усещано време от възприемано време като ‘субективно’ от ‘обективно’ – предмети съответно на психологията и феноменологията (с. 9);

– въпросът за ‘произхода на времето’ се свежда до въпроса за първичните очевидности-формообразувания на неговото осъзнаване и се разграничава от емпиричния въпрос за произхода на усещанията за време (с. 11). Това изкуствено разграничение затваря пътя за разбиране на формата на времето и формата на съзнанието изобщо като жива човешка форма;

– Хусерл предпоставя посоката и структурата на времето: минало – настояще – бъдеще като ‘от само себе си разбиращи се закони: че устойчивият времеви ред е безкраен ред на две измерения, че две различни времена никога не могат да бъдат едновременни, че тяхното отношение е несиметрично (ungleichseitiges), че съществува транзитивност, че на всяко време принадлежи по-ранно и по-късно и т. н. ‘ (с. 12)

Това, което в Хусерловата феноменология е самоочевидно, във феноменологичния анализ, провеждан тук, е проблем и подрежи на успешно решаване. Стрелата на времето има обяснение във философията. Обяснението на времето е обяснение на формата на света.

Обяснение. Аз-ът се движи срещу света или светът се движи ‘срещу’ Аз-а чрез това, че Аз-ът е ‘нетелесен’, а светът заедно с ‘принадлежащото’ на Аз-а тяло е ‘телесен’.

Нашият ум – свидетел, чистото съзнание, изглежда най-устойчиво в процеса на развитие, стареене и умиране. Така например съзнанието не го боли, когато тялото изпитва болка. А болката е актуален усет на границата между нас и света, на ‘триенето’.

В моето изследване използвам непривичното за класическата и съвременната философия ‘ум’ така, както използвам ‘усещане’ и ‘възприятие’. Няма друга по-точна дума, след като ‘разсъдък’ и ‘разум’ вече имат значения на степени на разумното. Тук няма степени, доколкото умът се представя като единна инстанция. Най-близката синтетична английска дума е ‘mind’.

Всяко ‘напред’ на времето – за неживия свят около живата форма минало, а за живото телесно ‘Аз’ – бъдеще – е определеност , а ‘назад’ е неопределеност (възможност). Това може би обяснява защо ентропията расте безкрайно и защо в живото тяло тя намалява. Плувайки срещу течението на ‘реката’, срещаме все повече и повече неопределеност, но внасяме все повече определеност. Това обяснява защо например правим наука. Напротив, реката върви към все повече неопределеност, оставяйки на нас част от определеността си.

41. Пространствени ‘универсалии’. За разлика от времето, пространството е тук, реално. Дали това не е абсолютна разлика между време и пространство? Не знам, но във всеки случай ‘пространство’ е същата фикция като ‘време’, взето без отношения. А в центъра на всички пространствени определения отново е телесният индивид – тук. Спрямо този център се определя ‘там’ в съвършена аналогия със ‘сега–тогава’. Производни дименсии са: напред–назад, нагоре–надолу, наляво–надясно. Те са нереални вън от отнасянето към ‘тук’. ‘Нагоре–надолу’ е зависимо от земното притегляне и вън от него губи смисъл, ‘напред–назад’ e дименсия на асиметрията на тялото ни, а ‘ляво–дясно’ е огледална симетрия, асиметрична като необратимост на лявонавита и дяснонавита спирала. Всички живи макромолекули са навити дясно и това е основен и необяснен факт. Допираме се до неизвестното, което не е плод на езикова конвенция.

42. Житейският път оформя света. От момента на раждането до момента на смъртта ни в този свят се редуват систематично, ‘закономерно’, подобно при всеки индивид, различните подредби:

– девственият сетивен свят без предмети на бебето, ‘първа подредба’;

– предметите в пространството и времето заедно с думите за тях: мама, татко, шишето с храна, биберона, играчката;

– понятията: дрънкалка, кукла, кола, влакче, ‘дай–вземи’, ‘искам–не искам’ и т.н.

После идва обучението в къщи и в училище: знания, умения, компетентности. Възприемат се също обичаите, нравите на общността.

Учат се науките и изкуствата. Светът се попълва. Следват втори, трети, четвърти подредби.

43. Тъгата на отминаването. Течението на живота към смърт е изтичане – капка по капка, момент след момент. Животът минава и отминава безвъзвратно. Страшно е да го усетиш. Но не успяваме да го разберем, а навярно и самото искане за разбиране по тази тема е илюзия и подвеждане от езика.

Страхът и тъгата трябва да се превъзмогват, иначе ще затънем в ад. И се оказва, че наистина могат да се превъзмогнат, и без да се решат кардиналните въпроси. Но превъзмогването на тъгата и страха е трансформация в посока постигане на виртуалността,’ илюзорността’ на тези емоции и на този свят.

44. Отвъд времето – неподвижният ум. Умът – свидетел на болки и радости, свидетелстващият ум, няма пряка органична детерминираност. Той сякаш е вън от организацията на пространството и времето, макар, че сетивата са зависими от тази организация. Разликата между сетивата и ума е, че сетивата са телесни, а умът е нетелесен. Умът разбира и неща, които сетивата не дават и възприятието не възприема. Умът не изпитва радост и болка. Това насочва към мисълта, че умът не е подложен на времево и пространствено организиране. Реката тече ‘назад’ през нас, защото ние я ‘отхвърляме’. Но в един момент – при смъртта – тя ни настига. И тогава времето спира да тече – реката, срещу течението на която сме плували, ни понася в своето течение, а чистият Аз, ако остава, остава безвременен. За него реката изчезва.

Какво е да си човек?

45. Всеки човек знае това и никой не-човек не го знае. Всеки знае какво е да е да си той и не знае какво е да си друг. Всички човешки същества знаем от собствен опит какво е да си човек и с това какво е да си някой друг. Но никой от нас няма ни най-малка представа от това какво е да си жаба на дъното на езерото или да си летящ ангел в небесни селения.

Този въпрос е получил името ‘mind–body problem’ в съвременната философия. Той е толкова стар, колкото и мисленето. Декарт е набелязал чисто западно решение: човек е съчетание от две субстанции: дух и тяло и духът (душата) се включва в хипофизната жлеза на главния мозък, за да оживи човешкото тяло.

Дебатът за душата и тялото, психичното и физичното, не може да се реши по традиционен начин. Трябват нови постановки и преди всичко излизане извън опозицията субект–обект.

46. Няма област ‘психично’, различна от ‘физичното’. Когато задрямвам, леко съзнавам като съвсем смислени редица мисли. Когато се събуждам, същите мисли в първия момент остават в съзнанието ми, но без своя смисъл, като безсмислени думи. Това е шифтинг, превключване между различни режими на мислене, между които паметта и разбирането не действат. Същото е със съновиденията, и с мислите като дрогиран.

Това изглежда област съвсем интимна, вътрешна, достъпна само на мен и това е, което трябва да я прави различна като психично от физичното. Но да видим тогава дали виждането и чуването на неща извън мен е същото. Когато виждам едно дърво пред мен, моето виждане е също толкова интимно, вътрешно и недостъпно за другите, както и моята сънна полу-мисъл. Другите не виждат моето видяно дърво. В моя опит няма никакво отделяне на физично от психично. Така липсва реална опозиция субект – обект в опита. Областта на ‘физичното’ – това е онази сфера, в която не откривам нищо психично, освен самия мен – но аз не съм нещо ‘пред мен’. Когато обаче изследвам нечий мозък, аз не намирам в него нищо психично.

Така психично и физично никога не са едно до друго, едно срещу друго или едно върху друго. ‘Психичното’ е качеството на нещата и процесите да са преживявания – зелено, солено, ароматно, твърдо и това качество покрива всички предмети. Но ние никога не можем да го открием пред нас, в друг човек, в тялото на живо същество.

В този смисъл ‘субект–обект’ е измамна опозиция. Тя подвежда да се говори за субект–обект по подобие на тяло–среда – една реална структура. По същия начин са измамни опозициите ‘съзнание–материя’ или ‘дух–тяло’.

47. Реалността за живите същества се оформя и тече в сетивата: зрение, слух, осезание, вкус, обоняние. Тези сетива не са твърдо разграничени – налице е синестезия: смесване на сетивните модалности като вкус и мирис.

В невероятното многообразие на съществата на тази планета са налице сетива отвъд представимото за нас. Някои същества на Земята имат съвсем различни сетива като например сонара на прилепа. Прилепът ‘вижда’ с ухото си, което излъчва ултразвук и го отразява. Така прилепът лети в невероятно сложното и силно ограничено пространство на напълно лишената от светлина пещера.

Животните без съмнение вземат решения на базата на сетивната информация, макар че не можем да кажем дали това е мислене и доколко различно е от нашето. Иначе те не биха оцелели в нова сложна обстановка, а биха загинали по силата на автоматизмите на инстинките си.

48. Ментални форми. Човешката реалност, зададена сетивно, се подрежда по-нататък в чисто менталните процеси: спомен, очакване, представа, въображение, мислене. Всички те не могат да надхвърлят сферата на сетивата. И най-абстрактната мисъл, и най-необузданото въображение оформят комбинации от сетивни форми в пространство-време.

Хората оформяме нашия свят в една фина активност, която анализира и свързва данните на сетивата, нещата и събитията. Хората са мислещи същества – нещо, което изглежда другите същества не притежават, макар че това не е сигурно и е въпрос на интерпретация. Мисловните ни потоци имат различна форма:

– рационален мисловен поток в будно състояние;

– спонтанно мислене;

– мисловен безпорядък при разсейване;

– мисловен поток на мечтаенето;

– мисловен поток при наркотично състояние;

–мисловен поток в сънуването;

Заспивам. Мисълта ми лесно преминава от мотив към мотив, късат ми се мислите, не си спомням предишните мисли и части от мисли. Този поток напомня на потока вещества в клетките и между необратим, полухаотичен, неповторим и непредвидим строго

49. Реалното за човека не е реално за другите същества. Никога не ще видим света с очите на орела, нито ще го чуем с ушите на прилепа, нито ще го помиришем с носа на вълка.

Човек смътно осъзнава човешкото при опит да проникне в нечовешкото. Доколкото можем да проникнем в ума на другото същество, дотолкова можем да проникнем в нашия свят като оформен от човешката ни форма. Затова върховната магия е ‘превръщане в друго същество’.

50. Има ли свят извън сетивната обработка и мисленето? Квантовата механика описва елементи на света в термините на сетивни неща и процеси: частици и вълни. Но там никога не можем да вадим нищо. Наблюденията и измерванията в ядрените реактори и лаборатории са в рамките на същата човешка мярка: точки на фотоплаки и дисплеи, звуци на гайгерови броячи.

По-нататък ядрените физици-теоретици ни казват, че многобройните квантови обекти са изградени от още по-елементарни единици: кварки и глуони, а на ‘дъното’ навярно от многомерни ‘струни’. Кварките имат ‘цвят’ и ‘аромат’ – аналогии на сетивни качества, прилагани за невидими и немислими извън сетивното ‘обекти’ и ‘процеси’.

Виртуалните частици се ‘обменят’ между реалните, за да се опишат промените и превръщанията им. Всичко това не е пред очите и ума ни, а в символите и уравненията.

 

51. Недостижим е свят сам по себе си. Там, в сърцето на света, ‘всичко’ проблясва и угасва. Ако искаме да постигнем най-дълбоката ‘същност’, трябва решително да премахнем обикновените описания, привичната граматика и даже научните условности.

Тогава всичко се разпада. Лишени от сетивна форма, от категории като нещо и процес, от нашия човешки мащаб, ние не можем да кажем нищо и не можем да си представим нищо.

Не остава някакъв определен обект или процес. ‘Обектите’ и ‘процесите’ са имена, възприятия на тленно телесно същество. При все по-силно увеличение в оптичния и електронния микроскоп виждаме разтваряне на нещата и процесите в неопределеност, след като първо те стават по-очертани и големи. Така разбираме, че формите, от които светът е изграден, са определени само от човешката мярка.

52. Неописуемото. Да се опитаме да надскочим човешката си граница, като отмислим всичко, което явно е привнесено от нас в описването и възприемането на света. Неописуемото е в нас като неизговорима сънна мисъл, като блясък-на-тъга, блясък-на-радост, блясък-на-страх или блясък-на-оргазъм. Нещо-нищо между поява и изчезване. Изправен пред неописуемото, проумяваш, че няма ‘Аз’, нито ‘свят’, няма ‘съзнание’, нито ‘матeрия’, няма ‘дух’, нито ‘природа’… Няма даже ‘човек’.

Можем да си представим света като проблясък на мимолетно нещо-нищо. И това не е ‘някъде извън света’ нито пък ‘в света’, не е ‘извънчовешко’, но не е и ‘човешко’. Защото се оказва постижимо докато съм човек в този свят, но когато го постигам, аз съм вън от нормалното възприятие и мислене като човек. Затова ползвам обикновени думи за необикновени неща.

Има нещо-нищо, което някак си проблясва и нито е, нито не е. То не се поражда ‘от нещо’, нито поражда ‘нещо’. То е извън потока на света, извън нещата и събитията, извън категориите и същностите, и някак извън пространство и време, макар че ние си го представяме като ‘някъде там’ и  ‘моментно’. ‘То’ не се ражда и не умира, нито пък е вечно.

Но това е отчайващо неуловимо и неопределено – все пак да се върнем на това: как се изгражда човешкия свят, какво е да си човек? Да потърсим различни от науката описания.

53. ‘Мехурът на възприятието’ – Кастанеда. „Магьосниците твърдят, че ние се намираме в един мехур. В този мехур биваме поставени в момента на раждането си. Отначало мехурът е отворен, но после започва да се затваря, докато ни сключи в себе си. Този мехур е нашето възприятие. Ние живеем в този мехур през целия си живот. И това, което наблюдаваме по кръглите му стени, е собственото ни отражение…

Отразеното е нашата представа за света. Първоначално тази представа е описанието, което получаваме от момента на раждането си, докато с времето то обсеби цялото ни внимание и се превърне в представа…

Тази представа аз нарекох остров на тонала. Казах ти, че всичко, което сме ние, е върху този остров. Според магическото обяснение островът на тонала е създаден от нашите сетива, свикнали да се съсредоточават върху отделни елементи. Всеки от тези елементи и всичко съвкупно формират представата ни за света… досега трябва да си разбрал, че изчистването и преподреждането на острова на тонала означава прегрупиране на всички негови елементи откъм страната на разума.

От друга страна,.. в невъобразими, но реални ситуации,…, разумът, макар и великолепен, може да обхване една твърде малка област… Другата половина – освободената – може да се предостави на онова, което магьосниците наричат воля.” (Карлос Кастанеда. Сказания за силата, с. 193–195)

54. Скок в ‘нагуала’. „Каза ми, че ще скочи заедно с мен. Сграбчи ме и ме блъсна, или може би ме прегърна и се хвърли с мен в бездната. Усетих ужас – на физическа болка, сякаш стомахът ми бе сдъвкан и изплют. Беше смесица от болка и наслада, толкова силна и продължителна, че можех само да крещя, докато дробовете ми се пръснеха. Когато отзвуча това усещане, забелязах един усукан сноп от искри и тъмни петна, от светлини и лъчи и облаковидни фигури. Не знаех дали очите ми са отворени или затворени, нито къде са очите ми, нито пък тялото ми къде. После отново усетих онази физическа болка като предишния път, след това чувството, че се събуждам, и се озовах отново върху скалата заедно с дон Хуан и дон Хенаро…

В миг изпитах невъзможно усещане. Напълно трезво съзнавах, че се намирам на върха на скалата, а дон Хуан и дон Хенаро шепнат нещо в ушите ми. В следващия момент гледах от дъното на дефилето. „ (Сказание за силата, с. 197–198)

Човекът се хвърля и изпитва разпадане. Той влиза в състояние на ‘не-роденост’, отвъд човешката форма и свързания с нея човешки свят. Когато е в състояние на разпаднатост, той вижда света като много динамични светлинки. В същото време той все още пази света си като тонал. Защото само в баланса с описуемото може да се възприеме неописуемото.

„Отново изпитах усещането, че ме захвърлят, въртя се и падам с огромна скорост. После се взривих. Разпаднах се. Нещо у мен се отдаде и освободи – нещо, което бях държал заключено цял живот. Тогава напълно осъзнах, че тайният ми резервоар е бил запушен и сега неудържимо се изля. Вече го нямаше онова удобно единство, което наричах ‘аз’. Нямаше нищо, но все пак това ‘нищо’ бе изпълнено. То не беше светло или тъмно, горещо или студено, приятно или неприятно. Не беше свързано с това дали се движа, рея се или стоя неподвижен, нито дали съм обособено цяло, ‘аз-ът’, който бях свикнал да бъда. Бях милиарди същества и всички те бяха ‘аз’, колония от обособени единици, всички по особен начин принадлежащи една на друга, които неминуемо щяха да се свържат, за да образуват едно отделно съзнание, несъмнено моето човешко съзнание.” (Сказания за силата, с. 205)

55. ‘Магическото обяснение’. „Това е магическото обяснение. Нагуалът е неизразимото. Всички възможни чувства, същности и ‘аз-ове’ плават в него като лодки – мирно, неизменно, извечно. Тогава клеят на живота слепя в едно някои от тях. Ти сам откри това миналата нощ, Паблито също – така, както го е открил и Хенаро по време на своето пътешествие в непознаваемото, както съм го открил и аз. Когато клеят на живота слепи всички усещания в едно, появява се такова същество, което е загубило чувство за собствената си природа и е заслепено от блясъка и врявата на онази сфера, в която се щурат безпросветно съществата – появява се тоналът. Именно в тонала е съсредоточена цялата единна организация. Едно същество попада в тонала, когато жизнената сила е увързала в едно всички необходими възприятия. Казах ти, че тоналът започва с раждането и свършва със смъртта. Казах го, защото зная, че щом жизнената сила напусне тялото, съвкупността от отделни възприятия се разпада и те се връщат обратно там, откъдето са дошли – в нагуала.” (Сказания за силата, с. 208)

56. Не-човешкото. Граничните изпитания размекват и разтварят човешката форма. Идва се до мисли като следните: „Бях само човек, но сега знам, че не съм само човек. Бях само в света, но сега знам, че мога да се докосна и дотам, откъдето световете сякаш се образуват и където се разпадат.”

И няма друг начин да се обхване с поглед и мисъл човешкото, освен мимолетното изпадане от него, ако останем живи. Но нещо такова все пак става в сънищата. Сънищата със своята а-логичност и фантастичност и в същото време интензивна реалност в самото сънуване, са опитност на границата на човешкото, защото са свободни от будното описано състояние на съзнание.

Световете не се създават, не се раждат, не умират – те се образуват, събират и разпадат, със събирането и разпада на нашата форма като човешки същества.

Ако човек задържи това и го задълбочи, а това в опит в силно съзнание и без външни дразнения, той може да се добере до превъзмогване на смъртта.

Може да се възприема така: Аз виждам тази стая без ‘мен’ и без ‘стаята’, този свят без планините и небето, тази планета, но не като Земя или друга планета; тези същества не като хора, и без да съм събрал друг свят, и без да съм станал друго същество.

57. Дайсец Судзуки – увод към Ланкаватра: „Така, според Будистката философия, реалността трябва бъде схваната в този свят и от този свят, защото тя е ‘Отвъд, което е също Отсам’. Ланка сравнява това с луна във вода или цвете в огледало. То е вътре и все пак вън, вън и все пак вътре. Този аспект на действителността е описан както ‘недостъпен’ или ‘недостижим’ (anupalabdha). И точно защото е недостъпен в свят на особености, той от гледна точка на света е както сън, както мираж, и т. н. Най-тънкото отношение на реалността към света е отвъд описание, неговите тайни са достъпни само на онзи, който го е наистина реализирал в себе си посредством благородната мъдрост (āryajnāna или prajnā).” (Lankavatara, p. xxix)

Подобни проекции на неописуемото се срещат в Ланкаватара.

„Махамати, [Умът] има два вида интелект: интелект като изпитваща функция, и интелект, който функционира във връзка с привързаността към идеи на различаването. Колкото за интелекта, който изследва, Махамати, този акт на интелекта прониква в само-природата на нещата, и я намира празна от четирите твърдения и недостижима.

Това е умът, който изпитва. Какво означава да [бъде празен от] четирите твърдения? Това означава да бъде лишено от таквина и другост, двойственост и недвойственост, битие и небитие, вечност и не-вечност. Това са тъй наречените четири твърдения. Махамати, тренирай себе си във внимателно изследване на всички неща в оглед на тези четири положения. Какво, Махамати, е интелектът, който функционира във връзка с идеи на различаването? Това е интелектът, с който умът различава и идеите, които възникват при това, се подържат [както реални]; и това поражда понятия за топлина, течност, подвижност и твърдост като характеристики на грубите елементи; докато упоритото придържане към положения, причини, определения и илюстрации, води до твърдението за не-същност [като същност]. Това е наречено интелект, който функционира във връзка със стремежа към разграничаващи идеи.

Това, Махамати, характеризира двата вида интелект, в съответствие с които Бодхисаттвите, задълбочено овладявайки признаците за без-еговост на лицата и нещата, и посредством познанието на без-òбразността, овладявайки степените на изследване и практикуване, постигат първия етап [на Бодхисатва] и придобиват сто Дхяни.” (Lankavatara, L 122–123)

58. Човешката реалност се оформя най-богато в езика. Всички общности от хора са развили и използват реч. Те говорят и в говоренето описват света и предават описанието си на другите.

Езиците разделят сетивните форми на неща и процеси, осмислени в местните жизнени процеси – лов, събирачество, земеделие, животновъдство, производство, управление, война.

59. Езикът смесва сетивни реалности с мисловни виртуалности. Думите се включват в света. „Ние живеем с нашите създания в измислен свят, сянка на реалния. Измислено е всичко, с което се занимаваме в свят, пълен с мисли и думи, с текстове, градежи и машини. Измисленото е сила и слабост, истина и лъжа и то живее само чрез нас. Не можем да се родим, да дишаме, да гледаме и да умрем без тяло. Ние живеем с нашето тяло-и-ум в реалния свят, в който се раждаме и умираме, и само в този реален свят осмисляме нашите създания.” (De-cogito, Увод).

Не е видима границата между естествено и изкуствено, живот и артефакт, сетивно и знаково, реално и виртуално. Не се осъзнава, че виртуалното сам¥ по себе си не съществува, а е определеност на жизнения процес.

60. Аз, индивидът, е естествен център на свят като неделима единица живот. Естествената позиция на Аза в центъра на света е видима във формата на естествените езици. В граматиките са налице имена и местоимения, които изхождат от говорещия индивид. Останалите индивиди се определят спрямо говорещия. Същото се отнася и за организацията на пространството и времето: тук–там, сега–тогава.

Налице е асиметрия мужду Аз и другите (ти–той/тя/то–ние–вие–те) – всички определения се дават по отношение на Аз.

61. Естествена позиция. В познанието на езиците, културите, начините на мислене, логиките и описанията на света, ние допускаме без проверка едно положение: светът е безотносителен. Той не зависи от това, в какви езици се описва и от какви перцептори се възприема. Всяка система на описание открива един и същ свят. Светът има една и съща форма в различни езици така, както светът е един и същ за различни перцептори. Тази позиция, невидима за себе си, вижда света като ‘независим, обективен свят’, срещу който стои Аз – ‘трансцендентален субект’.

62. Светът е единен и един и същ за една монистична, монологична и безотносителна система на описание. Говорещият индивид запазва описанието на света, ако не се натъкне на бариера. В нова формулировка, отчитайки различните езици и системи на описание, този класически принцип ще гласи:

Светът е един и същ за различни системи на описание.

63. Оптическа илюзия на безотносителността на описанието. Ние допускаме произволно, че:

– аз, индивидът, съм самодостатъчен като субект на възприемане, мислене и изказ и на света;

– ние, хората, не се намесваме в света и нашите сетива са само медиуми за отразяването на един обективен, абсолютен, единен свят;

Това са посоките на безотносителното – естествена позиция, която не съзнава относителността си. В нея се създава визия за независим от съзнанието, човека и езика свят. Тя изглежда очевидно вярна за античните мислители и учени, за християнските богослови и граматици и за огромното мнозинство учени и философи на Новото време и съвременността. Това е оптична илюзия. Тази илюзия идва от оптиката на участниците от една и съща езикова общност – собствената, в този случа – западната.

64. Релативистична илюзия. По силата на делението субект–обект осъзнаването на относителността води до приемане на обратна илюзия: Няма обективен свят, а всичко е субективно. Няма ‘истинно описание’ и всички описания са случайни, както и всички субекти (Ричард Рорти).

Това не може да е така, защото ние, хората, споделяме човешки живот в човешки свят. Не може да опишем произволен свят, в който примерно да не падаме като тела или в който да не виждаме цветове.

65. Оптическа илюзия за ненамеса на езика в света. Доколкото разбират думите по един и същ начин, без радикални недоразумения, хората от една езикова общност приемат, че езикът не влияе върху картината на света. Ние допускаме, подведени от невидимостта на Аз и Ние за самите себе си , че:

Езикът не се намесва в света и различни езици без проблем описват един и същ свят. Езикът е само отражение на съществуващия независим свят. Думите са просто знаци и изразяват мисли.

В действителност думите са моменти от жизнен процес – биография-и-общуване, в които хората живеят и споделят живот. Говоренето не е просто означаване, а определяне на форми и процеси: експресии на квалии, разпознаване на неща и събития, споделяне на въпроси и отговори. Изразът, питането, казването; желанието, молбата, заповедта; проектирането и действането с думи – всички тези езикови актове – не са знакови функции, а реални процеси на определяне на моменти от живота.

66. Светът не е нещо пред нас, а наш живот. Светът отвъд ‘субект–обект’ (‘език–свят’) е живот, който включва органично в себе си общуването чрез езика. Езикът в тази перспектива не стои срещу света, а в него.

67. Противоречие между безотносителния свят и относителните езици.

Доколкото ‘различните езикови системи и описания дават един и същ свят’, те могат да се сравняват, превеждат и сумират, т. е. комбинират за различни цели на описанието. Илюстрация на това разбиране е дадена от Лудвиг Витгенщайн в Логико-философския трактат (ЛФТ): светът е съвкупност от факти, а те са комбинации от обекти. Езикът като отражение на света е съвкупност от изречения, а те са комбинации на имена. Това е така, доколкото светът пред езиците е един и същ, независим, обективен свят.

Това обаче е произволна фикция. Никой никога не е възприемал, мислил и изказвал някакъв независим от възприятието, мисленето и говоренето обективен свят.

Има една сфера, която не зависи и не може да се добавя и отнема, както и не може да се сравнява с описанието – това е сферата на сетивната перцепция или по-точно преживяванията – ‘квалиите’. Това са едни и същи спектри цветове, звуци, миризми, вкусове, болки и удоволствия. Ние познаваме тези квалии само в нашето тяло. За квалиите на другите научаваме само чрез казаното и показаното от тях.

Ние не можем да определим света независимо от езика. Тук е налице противоречие: Перципираният свят е един и същ за различни възприятия, но той е определим винаги и само в описания. Хората стигаме до очевидността за единия свят, т. е. за това, че възприемаме едни и същи феномени, с помощта на езиците.

68. Липса на независим свят в езика. Алберт Айнщайн решава аналогичното противоречие с откриване и отстраняване на погрешните произволни предпоставки за безотносителни от движението време и пространство. В действителност ние никога нямаме независими от нашето измерване същности като времето, а процесите на измерването му вкарват неизбежно параметъра скорост.

Не е установимо в самия език, че в различни езици ще намираме един и същ свят. Степента на различие, допустима в различните езици относно ‘света’, е толкова висока, че достига дори наглед най-непосредствени дадености като времето. Едни и същи сетивни възприятия се описват по различни до невъобразимост начини. Описанията вървят със съответни мисли и тези мисли са смесени с възприятията. Можем да твърдим, че в ‘езика’ няма независим и безотносителен пространство-времеви свят.

69. Определенията на света се дават в езика. По-коректно това може да се каже така: Светът съдържа езика, животът съдържа говоренето. Резултатите от езиковото определяне са зависими от човешките жизнени процеси и форми и, следователно, са различни в различни процеси и форми на живот.

По подобен начин резултатите от измерването на дължините и интервалите са различни при различна скорост на движение. Ситуацията е близка до тази в квантовата механика: реалността е такава, каквато е само в акта на наблюдение.

В този план е налице относителност без граница – ‘релативизъм’.

70. ‘Невидимост на своето’. Индивидите – членове на една общност, които живеят и общуват изключително в тази общност, не отчитат ефекти на относителност, които надхвърлят индивидуалното разминаване в границите на общността. Те формулират факти и събития на своя естествен език и с понятията на една голяма споделена ‘визия’ – семейство митове и теории, мрежа от обичаи, норми, институции. Те ре-синтезират своя живот с едни и същи оръдия, технологии и форми на колективно оцеляване. Но в граничен опит определянето тласка извън визията със силата на неотменими възприятия и непреодолими проблеми към нова визия.

71. Културна относителност. Двама души от различни езикови общности, в степента на дистанцията в езиците им, изказват не само различни твърдения за света, а и говорят с различни базови понятия. Това се отнася даже до еднакви за хората усещания за цветове, звуци, вкусове и миризми.

Най-големи различия има относно категории, оформящи граматиката, и в онези понятия, които ние приемаме за универсални и общочовешки: Бог, битие–небитие, абсолютно–относително, Аз–свят, необходимо–случайно, свобода–несвобода. Това влиза в разрез с приетото схващане за тези понятия – те по дефиниция се приемат за универсалии, а са уникални. Ето това е силата на ефекта на относителността. Различни са големите теории и обяснения – от европейската метафизика до анимистичните описания.

Не се оправдават нашите интуиции за Бог, вяра, свобода. Сблъскваме се с религия без бог и без вяра (будизма), с отхвърляне на индивидуалната свобода като форма на егоизъм, с отказ от Аз като автономен (Япония), с неприемане на ‘човешки права’, ‘гражданско общество’ и ’демокрация’ и т. н.

Не е оправдано да очакваме, да изискваме и още по-малко да налагаме на чуждите общности собствените си понятия и практики в тези области.

72. Неутралното говорене е илюзия. Така че в езика, който единствен предоставя информация за феноменалния свят в и между различни индивиди, се получават закономерно и неизбежно разлики и неутралното говорене е една класическа илюзия, аналогично на илюзорността на неутрални и еднакви резултати в измерването на разстояния и интервали в механиката.

Не е възможен идеален разговор и превод. Всеки разговор и превод е определен само в една езикова система. Представянето на изказите от чуждия език в своя е промяна на формата, деформация, толкова по-голяма, колкото по-голяма е дистанцията между езиците. Така понятие като ‘нирвана’ се превежда неопределено като ‘унищожение’, ‘небитие’, ‘изчезване’ или като ‘угасяване’, ‘мир’, ‘свобода’. Не е възможно и не е смислено да се търси ‘истина’ някъде ‘между’ тези различни понятия.

Това се потвърждава от грамадната маса наблюдения на сравнителната лингвистика, културната антропология и главно в практиката на диалога и превода на описания от един език на друг.

По този начин формулираме ‘езиковата относителност’, която описват и обясняват Боас, Сепир и Уорф.

73. Извън-езиково споделяне на света. Преди езика, заедно с езика и след езика светът на хората е усещан, изпитван и живян без въпросните ефекти и по силата на това хора от най-различни култури могат да общуват и действат заедно в една привична област без културно разминаване, даже когато не могат да разговарят.

В чужда страна и без знаене на езика ние намираме най-важните за живота действия и се ползваме от местната култура, за да оцеляваме, за да общуваме, за да се ориентираме и за да работим. Това е така, защото ‘живеем в’ един общ човешки свят – този на планетата. По-точно: ние, хората, живеем една и съща форма на живот – човешката форма. На това ниво нещата се показват независимо от изказването.

В този хоризонт се излиза отвъд релативизма на ‘световете-описания’и абсолютизма на ‘обективния свят’.

Така сме на по-здрава почва, но вече не на твърдата основа на единния език срещу единния свят, нито в течащия  лабиринт на относителността: много езици – много светове. В една реална теория на относителността на човешкия свят ние обясняваме начина, по който несъизмеримите езици все пак се схождат като описания на един свът – живота на хората (Философия на относителността)

Сънуване и трансцендиране

Хората от най-различни култури и най-далечни времена търсят ‘дупка’, през която да погледнем отвъд ‘филма’ на човешкия живот – някак да ‘излезем отвъд кожата си’, за да усетим реалността, ‘такава, каквато е’ – една утопия. Но нашите сънища са особена форма на преживяването, която сякаш е полутъмен тунел към неизвестното.

74.  ‘Сънят на живота’. „Веднъж Джуан Джоу сънувал, че е пеперуда – пеперуда, която прелитала бързо, пърхайки с крилца; била щастлива и правила това, което ъ харесва. Тя не знаела, че е Джуан Джоу. Внезапно се събудил, и ето че бил ясно и несъмнено Джуан Джоу. Но той не знаел дали е Джуан Джоу, който сънувал, че е пеперуда, или пеперуда, която сънувала, че е Джуан Джоу. Между Джуан Джоу и пеперудата трябва да има някаква разлика! Това се нарича Преобразяване на Съществата.” (Джуан-дзъ)

75. Относителност на будуване и сънуване.

Съновидението е илюзорно, гледано от будното състояние. В пространство-времето на будния живот с физическо тяло ги няма феномените от съновидението.

По подобен начин, в състояние на чист ум, ги няма феномените от света. Те остават да бледнеят в паметта като съновидение.

В будния живот можем да съзнаваме илюзорността. Така, в сънуването можем да съзнаваме съня.

Ако човешкият живот е отнесен към човешката форма, то той е нещо относително, виртуално, нереално. От гледна точка на една абсолютна представа ние сънуваме живота. Животът е сън, защото той е феномен, явление пред ума, празен, относителен, уговорен и измислен, зависимо от нагласа, език, описание, обяснение, мислене.

Ако животът е сънуван, то какво е да се събудиш от живота? Събуждането от този сън ще значи просветление.

76. Естествена позиция на живеенето. Хората не мислят, че животът е сън или че светът е илюзия. Тази естествена позиция е обобщение на позицията на естествения език, описана по-горе. Хората не съзнават намесата на езика в света.

Ние приемаме света за действителен, доколкото в нашия живот няма нещо по-действително, с което да го сравним, нито има пробиви, които да разклатят сигурността ни. В гранични ситуации пробиви има, но ние не можем да живеем в тези пробиви – можем само да ги изпитаме мимолетно и да се върнем, за да оцелеем.

Миналото се помни и забравя. Сменят се нагласи, навици, мнения, възгледи, схващания. Сменят се фази на биографията, познати хора, близки хора, хората около нас идват и си отиват.

И когато живеем с нещата, ние им вярваме. Ние искрено и дълбоко се вълнуваме от грижи и проблеми, близки и далечни хора.

Но всичко отминава. Грижите избледняват. Проблемите стават непроблеми, дори да не сме ги решили. Хора ни вълнуват и после ги забравяме. Близки стават далечни. Далечни стават близки. Приятелства се правят и развалят. Любови се чувстват и отминават. Преходността вече е факт на илюзорност – нещо, което не е постоянно даже в нашия кратък живот, не може да е Битие.

77. Естествена позиция на сънуването. В сънуване ние сме потопени в сънуваното и го приемаме за реално, точно както приемаме за реално будуването. Ние много рядко съзнаваме съня като илюзия по време на самото сънуване.

78. Сънната мисъл. Човек мисли, когато заспива и когато сънува, без да е в състояние да си спомни само след секунди какво е мислил. Тези мисли са като в състояние на съзнанието след приемане на дрога. Те са безсловесни, неизказуеми и се изплъзват от спомняне.

Как да се проумее това странно мислене? Дали, като сънищата, то е просто хаотизирано, разстроено обичайно мислене, или се добира до непознати за будното мислене пластове?

Възприятието в будно състояние е същото, но по-определено, поне в състоянието на будност. Възприятието в будно състояние се помни много смътно в съновидението, също като съновидението в будно състояние.

79. Сънно пространство-време. В съня са налице подобни на будните пространство-време, усещания, възприятия, емоции, чувства, мисли. В съня намираме познати неща и хора. В съня разговаряме на собствения си език или на чужд език, който знаем. Това явно значи, че сънищата са продължение на будния живот.

Сега да видим разликите.

Сънуваните пространства са изкривени. Ние често се озоваваме мигновено на друго място. Мястото, което сънуваме, често е непознато – непознат град, непозната местност, непозната земя. Посоките не са ясно определени. Прескачаме от едно място на съвсем друго.

Сънуваните времена са изкривени. За секунди физическо време ние преживяваме продължителни събития. Прескачаме от един момент към друг. Прескачаме от едно събитие към друго.

Сънищата са образи, оформени от емоционални вълни. Силните емоции в сънищата са силни зависимости, радости, тревоги. В тъмна нощ създаваме неверни представи от възприятие чрез страха. Така чрез страховете и страстите си образуваме сънни образи.

80. Сънно събитие. В сънищата изживяваме физически невъзможни в будния свят неща:

– трансформации в нашата телесна форма;

– летене – издигане с леко усилие, реене, насочване нагоре и надолу;

– телепортиране между далечни места и моменти;

– преминаване през твърди обекти като стени;

– силна и невъзможна в реалния свят любов;

– фантастично пътуване в друг свят;

– форми отвъд всяко проумяване и изказ.

Така сънуваното събитие де-формира или изнася извън физическата форма на света. Мистици твърдят, че сънуването е реално пътуване с нашето ‘ефирно тяло’, което излиза от физическото. Опитите да се потвърди това са като цяло неуспешни. Няма ясни свидетелства, че сънувайки, сме отишли някъде другаде и сме наблюдавали там нещо реално, което да се потвърди след това.

81. Сънна история. Сънните истории са пронизани от силни емоции и явно се задвижват от тези емоции или поне енергетичният им пласт е силната емоция. Историите в сънищата са интензивно-емоционални. Преживяванията са някак необичайни, превратни, решаващи, наситени със смисъл и тайнственост. Светът на специалните сънища, които имат тайна, фантазъм, е много интересен и странен. Обикновено различен от нашия природен свят, често тъмен, нощен. Действията на хората са странни. Самите хора са странни, непознати или познати в непозната светлина.

Не виждам нищо в сънните истории, което да демонстрира тяхната цялостна насоченост към задоволяване на желания /Фройд/. Нито Еросът, нито Танатосът изглеждат убедителни теореми за сънищата.

Ако сънищата не говорят за задоволяване, как те задоволяват несъзнателно желанията?

82. Спомен за съновидение. В спомена сънният сюжет е разкъсан. Когато си спомняме сложни съновидения, се случва следното. Това, което си спомняме, не се връзва, а имаме усещането, че е било едно цяло, една история, само че в друг план на съществуването, където тя е свързана по непонятен сега за мен начин.

По подобен начин са разкъсани за нас и истории, разказвани от хора от далечни култури. Те са разкъсани не на ниво физически свят а на ниво описание. Например описанията на битка и медитация от самураи в стара Япония са разкъсани за нашите понятия и представи за смисъл.

Някои от елементите на съня свързваме в една история, други – в друга. Така си спомняме два независими сюжета. Спомените също май са неоформени, преди да си ги спомним. Ние ги ресинтезираме.  Но самите сюжети ги има в чудноват вид в самия сън. Те са някак свързани в съня.

Разкъсването на съня при събуждане се дължи на прехода между плановете или ‘световете’. Има понякога просто избледняване. Навлизането в будуване просто разбива съня.

При сънуване, изглежда, сънищата се прекъсват и превключват. При събуждане сънищата се разкъсват и избледняват.

83. Разказ на сънища. Разказите на сънища са ре-синтези в език. Те възстановяват парчета и ги свързват по начин, възможен в езика.

В разказа откриваме, че споменът е разкъсан. Когато разказваме сън, ние следваме спомена, а споменът е разкъсан. Сънищата често се разсипват в разказа, особено ако са фантастични.

В разказа също откриваме, че не можем да предадем с думи части от сънуваното. Разказът на съновидение е непълен не само поради забрава, а и поради неизказуемост на сънуваното.

При разказване части от видението отпадат поради фокусирането в разказването, а други части се подменят и фалшифицират от самия разказ, който ги заличава и ги променя.

84. Будуване–сънуване. Физиологията на съня показва, че във фазата на сънуване (‘бърз сън’) мозъчните вълни се връщат към формата си от будуването: вълните алфа. Преди и след сънуването мозъкът функционира с друг ритъм: вълни делта. Затова се обособяват три основни състояния на (мозъчна) активност: будуване–сън–сънуване. (Монре, Сън и сънища: 18–33). По-подробен анализ е направен в книгата ми Смъртен опит (1994: 32–40).

Явно будуване и сънуване са отделни форми на живеене, ‘светови зони’, отделни жизнени потоци.

Но тогава къде е сънуваното тяло, какво е тяло и психика в сънуването? Дали става въпрос за друго тяло освен физичното?

Изглежда, в сънния живот има всичко за един живот и свят. Пространство-време, неща-събития, причинност (пропадаща или просто неспомнена), същества (изключително хора), общество, език, история, биография.

85. Неразличимост на сънуване и будуване. Сънуваната реалност се разпада и се изпарява след събуждане. Но и будуваната реалност се разпада и се изпарява при навлизане в съновидение. И в двете фази е налице естествена нагласа за реалност и несъмненост.

Какво е това ‘изпаряване’, ‘изчезване’? В какъв смисъл сънният свят съществува и не съществува?

Тези въпроси са валидни и за будния живот. Той също се изпарява при по-специален вид ‘събуждане от съня на живота’. Такова е състоянието на навлизане в свободата на Дао по описанието на Джуан-дзъ, такова е просветлението в будизма, у, сатори в дзен будизма.

Ясното съзнание в дълбока медитация показва будуването като условно, относително и илюзорно, подобно на съновидението. Този реален свят се оказва някак отвъд съществуване и несъществуване.

Но тези осъзнавания, описания и анализи на отношението будуване–сънуване се правят в будно състояние. Те, изглежда, не могат да се направят в сънно състояние.

86. Проумяване на съновидението живот. Когато отмисляме измисления си свят и осъзнаваме, че възприятията са затворени в живата ни форма, ние се оттегляме от този свят и този живот. Това става без да го разбираме, без да го проумяваме защо е такъв. Това е като неразбираемостта на сънуваното.

Ние се опитваме да тълкуваме съновидението човешки живот. Да изтълкуваме съня можем само в будно състояние. А как да изтълкуваме живота си на човешки същества? Такова обяснение изглежда невъзможно. Това казваме с признанието, че светът е загадка.

87. Транс-цендентно сънуване. В света на Дон Хуан в книгите на Карлос Кастанеда сънуването на магьосника е осъзнато и свободно пътуване извън този свят. Нека оставим настрана тук въпроса за достоверността на тези разкази. Важна е представата и типа описание на съзнателно сънуване-пътуване в друг свят. „Тогава съвсем ясно усетих как материята освободи сънното ми внимание; цялото ми съзнание се съсредоточи върху скаута, който ме беше отвел там. В мрака той изглеждаше като светулка, кръжаща над мен. В своето царство скаутът представляваше кълбо от чиста енергия, чието ‘кипене’ можех да видя. Той като че ли усещаше присъствието ми. Изведнъж се наклони към мен и ме дръпна или побутна. Не почувствах допира му, но разбрах, че ме докосна…

От този момент нататък всичко стана много по-реално. Вече ми беше много трудно да продължавам да мисля, че това е сън. Към тази трудност се прибавяше и моята увереност, че с допира си скаутът всъщност направи енергиен контакт с мен. Разбрах какво иска той от мен в мига, когато като че ли ме бутна или подръпна.” (Изкуството за сънуване: 86–87).

88. Трансцендирането е преминаване в различна форма на цялостно възприятие. Съзнателното сънуване-трансцендиране се постига, когато се развие цялостна форма и възприятие, различни от обичайните в будно състояние. Дон Хуан в същата книга обяснява „необходимостта от притежаване на енергийна еднородност и компактност за целите на възприятието. Той твърдеше, че човечеството възприема познатия ни свят по познатия ни начин само защото всички хора имат един и същ тип енергийна еднородност и компактност. Казваше още, че ние автоматично придобиваме тези две енергийни състояния в процеса на нашето отглеждане и те ни се струват толкова естествени, че не осъзнаваме огромното им значение, докато не се сблъскаме с възможността да възприемаме други светове освен вече известния ни. В такива моменти става ясно, че се нуждаем от съответна нова енергийна еднородност и компактност, за да можем да получим цялостно и вътрешно съгласувано възприятие.” (Изкуството за сънуване: 22)

89. Това ‘магическо обяснение’ на споделения от хората свят може да се разгледа като продължение на вече цитираното магическо обяснение на съществата и съответните им светове като конфигурации от енергия. В тази светлина както живеем в един цялостен свят, така и можем да осъзнаваме реалността на друг цялостен свят. И мостът между световете е сънуването в неговото развиване до степен на реално трансцендиране на нашия свят извън човешкото.

Дори съвсем невъзможно и абсурдно, подобно разбиране води към проумяване на понятието ни за този свят и за неговия процес като човешки живот. А възможността да пробием черупката си на човешки същества преди да сме си отишли от този свят е нещо надхвърлящо всякакви мерки постижение.

90. Сънищата са път за ново обяснение на света. Сънищата са странни от позиция на будното съзнание. Животът е странен от позиция на осъзнаването. Когато сънуваме, не усещаме тази странност. Същото е в будно състояние. Просто сме свикнали и сме притъпили чувството си за учудване, но когато се осъзнаем, сме пронизани от загадката.

Какво са сънищата? Това е свръх-въпрос – като въпроса: какво е светът. Да обясним сънуването е като да обясним времето, живота, света. И чрез проумяване на сънуването във връзка с будуването има шанс това да стане, защото сме същества с две форми на опит, които могат да се съпоставят.

91. Засега науката не намира път за обяснение на сънуването симетрично на будуването. Психологиите са много и разнопосочни, а физиологията само удостоверява подобието в работата на мозъка при будуване и сънуване.

Придържането към науката е решаващо за сигурен напредък в обясняването. Но нашата съвременна наука, а и навярно бъдещата, няма да позволи излизане извън видимото. И да излизаме, не можем да получим достоверност, сигурност и постижение.

Засега научно, а и в силна степен философски, не се намира път в сънищата, освен доколкото са продължение на будния живот: емоции, желания, спомени и смесването им. Силните емоции в сънищата: страх и радост, мъка и волност, завихрят и оформят картини. Около тези чувства се разгръщат парчета от сюжети. Сюжетите понякога са обикновени и разбираеми, а понякога направо фантастични.

Нямаме радикално разбиране за сънищата, а само по отношение на случките от будния живот. Така затваряме въпроса в скобите на будуването, но там той стои с още по-голяма сила. Ако можем по-силно да проумяваме сънищата си, ще можем по-силно да проумяваме живота си.

Но пътят е натам – бъдещото познание ще трябва да пробие черупката на обикновеното съзнание-и-тяло, за да проумеем дълбоко света си и живота си като хора.

92. Опит извън тялото (Out of Body Experience). Тази сфера на пара-науката, отхвърлена от сериозната наука, е широко обсъждана в последните тридесетина години, макар че за такъв опит се разказва от много отдавна и в различни култури.

Разбира се, разказите си остават само разкази. Хората разказват за излизане извън тялото си по време на сънуване или в клинична смърт. Но досега изглежда никой не е прочел надпис в съседната стая. Но дори и това да се случи, все още има да се извърви огромен път – да се повтаря в лаборатория, да се описва, да се създаде подходяща теория.

Ако се потвърди систематично и достоверно пътуване извън тялото, може да се приеме като реален научен проблем човешкото трансцендиране, което се случва по време на сънуване, медитация, близо до умиране и подобни състояния.

93. Разкази на Монро. В Пътуване извън тялото Робърт Монро привежда описания на уникални опитности извън тялото от типа: „13.10.1960… Близо до прозореца, след като го бях изгонил [тъмно същество, явило се в стаята], аз се обърнах и за първи път си дадох сметка, че не съм във физическото. (ръката ми бе промушена точно през затворения прозорец!) Прелетях до леглото си и там открих под завивките две тела. Доближих се до часовника върху нощното шкафче и светещият циферблат ми показа 2:35. Спомням си, че бях съвсем близо до нощното шкафче, полетях наоколо, превъртях се и се ‘върнах’. Седнах физически. Стаята бе тиха, тъмна и празна. Погледнах часовника върху шкафчето. Бе около 2:38” (Цит. пр., с. 147).

В следващата си книга (Далечни пътувания) Монро разказва за научния институт, който създава за изследване на феномените на опита извън тялото. Подобни изследвания и фантазии изпълват страниците на много книги тук и отвъд Атлантика, както и по останалия свят. Решаващото свидетелство трябва да бъде разпознаване на текст или форма в състояние извън тялото извън обсега на възприятието с физическото тяло и потвърждаването на това разпознаване. Например високо над леглото на перцептора свети надпис и той трябва да го разчете, като се издигне извън тялото си. Ако той го прочете и това се потвърди от будните свидетели, това е явно потвърждение за пътуване извън тялото.

Монро дава ясна дефиниция на ОИТ: „състояние, при което се намираш извън физическото си тяло, в пълно съзнание и способен да възприемаш и реагираш, все едно че функционираш физически (с някои изключения). Можеш да се движиш из пространството (и времето?) бавно или очевидно отвъд скоростта на светлината. Можеш да наблюдаваш, да участваш в събития, съзнателно да взимаш решения, основани на възприятията и действията ти. Способен си да се движиш през физическата материя като стени, стоманени покрития, бетон, почва, океани, въздух, дори през атомна радиация без каквото и да е усилие или последствие.” (Далечни пътувания, 10–11)

Монро описва серия експерименти, но не представя нито едно обективно доказателство, каквито се изискват от науката. Не се получава въпреки многото опити достоверно разпознаване на образ или текст от разстояние чрез ОИТ. В същото състояние са и изследванията на други автори и институти.

94. Реално познание за трансценденцията? Важно в случая е, че се описва свят с различна физика: пространство–време–гравитация–материя–енергия. Физиката и психологията на тези ‘съседни светове’ е друга. Как да се осмисли трансценденцията, без да се излиза извън достоверното и определеното?

Само по един наистина реален начин: като се овладее опита извън тялото и се постигне подобно пътуване при определени условия от всеки.

Засега разказите за трансцендиране по време на сънуване или състояние близо до смъртта са само повод да се проумее, че нашият свят има форма и тази форма е налице в нашата човешка форма, във формата на нашите усещания, възприятия, език и действия. Това, че в нашия свят хората не летят и е налице неотменна гравитация, е локално свойство, за което не можем да твърдим, че е абсолютно и налично във всички възможни светове.

95. Трансцнедирането е осъзнаване на несъзнато. За да разберем преминаването през света, можем да използваме малките преходи. Всички те са в силна степен осъзнавания.

Преходът към чуждо описание в чужда култура е осъзнаване на други категории на чуждия език. Ако това не се осъзнава, ние постоянно ще блъскаме главата си в бариерата на домашното описание и няма да можем да се ориентираме изобщо.

Преходът към нова самоличност е дълбоко осъзнаване на трайните ни Его-форми: нагласа, навици, мнения, убеждения.

Преходът към проумяване на сънуването е осъзнаване на сънищата. Тогава ние съзнателно избираме какво правим в съня си и го съпоставяме с будуването. Правим експерименти. Това е огромна крачка към познание на човешкия живот.

96. Какво значи ‘несъзнавано’?. Всичко, което не създава пречка, е вън от съзнаване. Ние дишаме несъзнателно, но под вода задържаме съзнателно дишането, а на голяма надморска височина съзнаваме най-остро жизнената необходимост на всяко вдишване. Нашето сърце бие без участие на съзнанието, но когато получаваме аритмия или сме силно уморени, съзнаваме как то работи и се опитваме да го върнем към норма.

Ние говорим без съзнаване на собствения си език с неговата форма. Но когато трябва да обясним на чужденец фраза от езика ни, осъзнаваме въпросната граматика.

Ние сънуваме спонтанно и вън от съзнание, но ако сме силно мотивирани или нещо в съня ни създава страдание, можем да се научим да сънуваме съзнателно и това открива нов хоризонта.

Така несъзнаването е спонтанен поток на живота в цялост, а съзнаването е оттегляне от този поток при бариера, оглед и пренасочване на потока с оглед оцеляване, експанзия или просто свобода.

Цялото това поле от сънищата и останалите не-съзнавани временно неща не са някакви обособени и съществуващи преди да бъдат осъзнати обекти. Несъзнаваното не е същност, не е нещо определено и разпределено на участъци, на изтласкани мисли, на спомени, чувства и т.н. То е неопределено по форма и се оформя при осъзнаване, изказ, описване, обясняване.

97. Умирането може да се осъзнае. Сократ намира смисъл за философията в най-трудното за човека – умирането.

Ако сънуването е малко преминаване отвъд, то може да е път към проумяване на умирането.

Умирането е отвъд търпимост и е ужасно, защото е вън от съзнание и контрол. То е като кошмар – пълно със страх от неизвестното и стоварващо се върху живота, тялото, Аз-а. Дори ‘измислени’, нашите форми на живот: его, общност, знания, култура, са несъзнателно мощни, атавистични, безконтролни. Затова страхът е ужас и паника.

Но намираме, че има дори уроци по умиране. Най-добре разработеният вариант е Тибетската книга на мъртвите – Бардо Тьодол, което значи Освобождение в умирането чрез слушане. Когато тибетският човек умира, край леглото му стои близък или лама и той рецитира или чете от Книгата на мъртвите – един сценарий на умиращото съзнаване.

98. Ето какво се казва на ухото на умиращия: „Благородно родени, слушай: Сега ти съзерцаваш сиянието на чистата светлина на съвършената реалност. Познай я. Твоят ум е празен, лишен от форма, свойства, признаци, цвят.

Този ум е празен, но това не е празнотата на небитието, а самият ум – свободен, блажен. Това е самото съзнание…

Такова съзнание – празно и сияйно, е неотделимо от великия източник на светлина. То не се ражда и не умира.”

99. Раждането е подобно на умирането. Когато човек се появява на света, той е ужас║н – бебето крещи и това е първият му акт на присъствие и признак на живот – бебето трябва да изпищи и това значи ‘ще живее’. Тази потресаваща емоция, този шок или дистрес не може да се сравни с нищо друго освен с шока на умирането. Бебето реве от ужас, когато се ражда, не защото го боли, а защото го е страх. При напускане на утробата с това същество се случва. нещо напълно неизвестно.

Щом раждането е така ужасно, а е тържество на живота, то може да се очаква да е така и при умиране. Проблемът умиране не е в ужасяването, а в разтварянето на привичния и описан свят. Паниката на умиране значи дълбока несъзнатост и липса на разбиране.

Умирането е далеч по-близо до нормално преживяване при хора, които са готови. Да си готов да умреш значи или да чувстваш живота си изживян пълно, или да си развил умение: съзнание, практика и дори тренинг. Това се прави в специални школи на психиатри и будистки учители. Човек се води през различните вълни на страх и ужас към бряг на спокойно съзнание.

Нашето умиране би било по-безболезнено, ако се учим да се оголваме в света, да приемаме неговата неизвестност да приемаме превращенията, както идват, и да ги осъзнаваме. Да не се вкопчваме в измисленото, описаното, приетото без съзнание, сънувания свят.

100. Човешкият живот е поток на човешката форма от нейното възникване до нейното разпадане. Една оплодена клетка се превръща в две, те – в четири, четири – в осем. Оформя се бластулата, зародишът. Оформят се нашите ръце, грака, глава; дробове, сърце, сетивни органи. Сърцето на човека вече тупти. И бебето се ражда като напълно завършено човешко същество.

Човек расте, съзрява, старее и накрая умира.

През целия този поток човешкото тяло и умът на човека са заедно и постоянно се възстановяват от атаките на разпадането.

През целия този поток ние оформяме от сетивата и думите си свят. И този свят се разпада в нашата смърт.

Бебе–дете–възрастен–старец са фази на ‘пулсиране’ на една жива форма – формата на човека. С тях пулсират фазите на света – на човешкия свят.

И този свят е ограничен. Отвъд него има неизброимо много други светове.

 

 

Литература:

Витгенщайн, Лудвиг. Логико-философски трактат (ЛФТ). Избрани съчинения. София: Наука и изкуство, 1988

Герджиков, Сергей. Философия на относителността . София: Екстрем, предстои да излезе.

Герджиков, Сергей. De-cogito. Отмисляне на измисления свят. София: Екстрем, 2007

Герджиков, Сергей. Смъртен опит. София: Екстрем, 1994.

Гуссерль, Эдмунд. Феноменология внутреннего сознания времени. Москва: ‘Гнозис’, 1991.

Джуан-дзъ. София: Екстрем, предстои да излезе. Налице е превод в: Древнокитайски мислители. София: Лик, 1999.

Кастанеда, Карлос. Изкуството за сънуване. София: Петрум Ко, 1995.

Хокинг, Стивън. Кратка история на времето. София:Наука и изкуство, 1993.

Крейпо, Лесли. Културна антропология. София: Лик, 2000

Монре, Филип. Сън и сънища. София: Жорж Неф, 1993.

Монро, Робърт. Пътуване извън тялото. София: Гуторанов и син, 1992.

Монро, Робърт. Пътуване извън тялото, част 2. Далечни пътувания. София: Гуторанов и син, 1993.

Пенроуз, Роджър. Новият разум на царя. София: УИ „Св. Кл. Охридски”, 1998.

Тибетска книга на мъртвите (Бардо Тьодол).

Шпенглер, Освалд. Залезът на Запада. София: Лик, 1995.

Nagel, Thomas. “What is it like to be a bat?”. The Philosophical Review LXXXIII, 4 (October 1974): 435-50

Suzuki, Daisetz. (transl.). The Lankavatara Sutra. London: Routledge & Kegan paul, 1932.

Whorf, B. „Science and linguistics“ (1940). Whorf, B. Language, Thought, and reality. MIT Press, 1956, 207–219.

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.