СИНАНИЦА

11 август, 2019 | Публикувано в: Пътеписи | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


  • Файлове за изтегляне

СИНАНИЦА И ГЕОРГИЙСКИТЕ ЕЗЕРА 2008

(публикувано в сп. Експлорер)

Никоя планина не е като Пирин.

При залез мраморните грамади се обагрят плавно в оранжево. Със слизането на слънцето към далечните била на запад оранжевата светлина се движи все по-бързо нагоре и накрая за довиждане погалва самия връх.

Планината потъва в покой, хижата се приютява в тъмнината, езерото заспива и се чува дишането на леките му вълни. Плясъкът им под краката ми е единственият шум в този час. Скоро слизам от малката чука на брега на Синанишкото езеро и се отправям към заслона.

Циркусът на Синаница се разкрива в секундата, в която излизаш на каменния превал Синанишка порта. Стоиш на билото, очите са широко отворени, дъхът е замрял. Надолу стръмно се спуска склонът с пътеката, следват клекови петна, а в дъното блести в ярко синьо езерото. На зелена морава над него е кацнала хижата-заслон „Синаница”.

От Синанишка порта на югозапад се точи острието на мраморен гребен, който се издига на два пъти: първо е Момин връх, а после е отвесният триъгълник на Синаница. От върха на запад се устремява като светкавица един мощен ръб, който на дъното се разтваря като длан, за да обгърне и да задържи кристалните води на езерото.

До Синаница се стига по два пътя. Единият е прекалено дълъг: от Кресна по черен път 15 километра до Пещерата и после по пътека по долината на Синанишка река покрай Синанишки рид се стига до хижата. Но не правете това – уморително, дълго и липсва гледката към циркуса.

Далеч по кратък и по-приятен е пътят от хижа „Вихрен”. До хижа „Вихрен” пътят е асфалтов и удобен за всякакви коли. Оставяме колата на паркинга, пием по един чай и поемаме по пътеката към Синаница, маркирана в синьо.

Пътят тръгва по живописна долина покрай Бъндеришка река и се въззема на запад, за да стигне до Хвойнато езеро. Езерото със спокойните си води и зелените полянки около него е едно от местата в Пирин, които му придават уникалната атмосфера. На Хвойнато езеро може да видите рибари на зеленото островче срещу пътеката или просто съзерцаващи водите хора. Можете да срещнете трекери от различни страни и да чуете всякаква реч: от британска и испанска до японска и китайска.

Сега след отдиха следва стръмно изкачване до Бъндеришка порта. Половин час пълзене по каменната пътека на зиг-заг до кота 2500 м. Наградата е една широка пиринска панорама. И още нещо: можете да се натъкнете на коне, които са пуснати на воля по зелената шир. Конете са любопитни и идват до вас да ви подушат, а кобилите с малки – да ви предупредят да стоите настрана от кончетата.

На запад се е проснало широкото и зелено Спано поле с малки сини петънца – Спанополските езера. След кратко съзерцание на върховете на юг продължението е като разходка. Пътеката елегантно се точи малко под билото и напред е малко езерце. Точно там можете да оставите раницата и да излезете на самия ръб на премката. Оттам ще видите далеч долу под стръмен сипей наситено-сините Георгийски езера, сгушени между хълмчета с клекове. Вляво от тях се извисява друг красив връх – Георгийца. Човек си казва, че трябва да слезе до там, но следващия път, защото сега целта е Синаница.

И така продължаваме по правата пътека и обхождаме отгоре Спано поле, по което са пръснати стада овце и крави. Идиличната картина може да се смути от лай на овчарски кучета, които се устремяват към туристите, за да ги предупредят, че са ревностни пазачи. Стойте твърдо и не показвайте страх, и това ще ги респектира.

На равното пътят спори и след леко изкачване и обход само за три часа вече сме на споменатата Синанишка порта, за да се спуснем към примамливите прегръдки на циркуса, хижата и топлата чорба.

Стопаните са от Кресна и са гостоприемни. Кухнята е добра, а и в планината всичко е по-вкусно. Можеш да изнесеш чая си на поляната и да седнеш на дървена пейка с дървена маса. Тук глътките храна, глътките въздух и гледката се наслагват в едно неповторимо преживяване.

Непременно ще се натъкнете на забавни разговори между стари познайници от планината с неизчерпаеми истории за разказване. Езерото проблясва зад клековете. Малки закътани между полянки предлагат уединение. Можете да обиколите езерото и да попиете с очи прозрачната вода със стрелкащите се рибки. Можете с часове да седите на затоплената скала и да оставите мислите си да блуждаят – те неусетно се насочват към хубавите, приятните, светлите страни на живота. Всеки човек, който срещнете, ще ви се стори близък. Когато очите ви се срещнат, вие ще обмените положителната енергия, с която ви зарежда Синаница.

Надвечер циркусът се променя. Слънцето е слязло ниско над билата, цветът на светлината се променя, тя става все по-мека и нежна. Лъчите вече галят, а не горят. На западния превал изпращате галещото светило, а до вас цъфтят в ярък кармен нежните стъбла на едно от планинските растения. Златната светлина на залязващото слънце си играе с тези цветове и ги прави магични.

Погледнете нагоре как белите върхове оживяват и цветът им се мени за минути. Сякаш белият мрамор се превръща в гигантско художествено платно. Багрите при това се менят. Мощните бяло-сиви зъбери и стени заблестяват първо в ярко жълто, а после в оранжево и розово. При това не целите наведнъж, а според релефа. А релефът на тези върхове е впечатляващ. Тъкмо този устрем на ръбовете и категоричните отвеси на стените привличат като магнит сърцето на планинаря. „Утре ще се изкача!”

Постепенно поляната и хижата оживяват от глъчка. До хижата на времето се палеха големи огньове, но сега вече ги няма: не само че е забранено, но и материалът – сухите клони и стъбла, е малко. В столовата се оформят партита, но питиетата постепенно затоплят атмосферата и групите се сближават и обединяват.

Късно през нощта в хижата ехтят планинарски и всякакви други песни, които се оказва, че всеки знае по малко и така се изкарват дори изцяло. Понякога се намират китаристи или акордеонисти, които водят програмата.

В края на краищата, изтощени от емоции, хората се разотиват по стаите, някои по палатките край хижата, а за останалите остава столовата.

Унесен в спомен за катерене по отвесната стена, съм заспал. Събуждам се от суетнята около мен. Заизмъкваме се, след кафе и закуска се организираме за изкачване.

Сега стените на Синаница са искрящо бели с дълбоки утринни сенки, небето е наситено синьо. Пътеката се вие вляво около езерото, след това се издига по сипея, а накрая се фиксира в острия гребен. На места просто се катери с крака и ръце. Езерото и хижата потъват все по-дълбоко под нас, а върхът се приближава. Планината отблизо се променя неузнаваемо и във всеки момент формите са различни. Катериш ту по стъпаловидни плочи, ту по клекове, ту по тънка пътечка. Чуките променят своята форма, гледани от различни ракурси. Докато стигаме връхния гребен.

Тук сме кацнали над самата пропаст на стената на Синия връх. Панорамата е във всички посоки, планинските ридове потъмняват в далечината до тъмносиньо. Изкачването продължава покрай ръба над много стръмен и огромен склон, който се губи в гора на повече от километър под нас. Всяка стъпка е внимателна и всяко съборено камъче подскача дълго надолу. На места се катери по самия ръб и това е вълнуващо – вляво е сто и петдесет метровата пропаст, а вдясно – километров петдесет градусов склон. Нишката се разкъсва. Всеки катери със свое темпо, за да се съберем след минути на няколкото квадратни метри около връхния стълб.

Гледката опиянява и просто не можеш да се отлепиш от върха. Сега за по-интересно не се връщаме по същия път, а слизаме от другата страна без пътека. Стигаме седловина между Синаница и съседните зъбери, минаваме от западната страна, тук се вижда целия огромен склон отдясно, на който едва-едва се крепи нашата тънка козя пътечка. Напред вляво се издига зъбът на Момин връх, вдясно са тъмносините върхове на Южен Пирин, под краката ни е невероятен склон. Скоро стигаме тясна премка. Оттук започва много стръмно слизане по тънка едва личаща пътечка и след това направо по сипея. Под нас е Синанишкия циркус със зелените поляни, клековите петна и белия мрамор.

Долу между клековете намираме много минзухари и гъби-масловки.

Следващият маршрут е към Георгийските езера.

На Спано поле намираме премката до Георгийца, откъдето се виждат езерата. Слизането е отново по морени и сипей.

Голямото Георгийско езеро е фантастично. То успокоява и центрира огромните енергии на ридове и каменни сипеи, между които се вият две пътечки в различни посоки. Край езерото пейзажът е разнообразен. От едната страна на скален бряг са накацали жилавите клекове, а от другата нежна поляна предлага отдих и съзерцание. Това езеро е живо – то гъмжи от пъстърва (ако не е избита с бомби от вандали). Поради малкото туристи рибата е спокойна и цели рибни пасажи висят във водата на плиткото, за да поемат светлина и топлина.

Поляната е тиха, до големия камък има огнище, а в него има дори дърва. Готов бивак. Тишината се прорязва от бръмченето на водни кончета.

Над нас от едната страна е стражът на това специално кътче – върхът Георгийца с бялата й северна стена.

Планините ни са несравними, а и между тях няма една като другата. Рила, Пирин, Стара планина, Родопите, Витоша и останалите по-малки планини всички са различни. И всички са убежища за нас, циментирани в панелите и ангажирани в суетнята на града.

Текст и снимки:

Сергей Герджиков

15 – 22. 12. 2010

 

 

 

 

Коментирайте