САКРАЛНОТО КАТО СВРЪХИНТЕРПРЕТАЦИЯ

3 август, 2019 | Публикувано в: Археология | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


САКРАЛНОТО КАТО СВРЪХИНТЕРПРЕТАЦИЯ
(интерпретации на праисторически култови обекти с ментални и свръхестествени феномени)
Резюме. В тази статия се поставя въпросът: Е ли култът към свръхестественото несъмнено обяснение на праисторическите светилища? Отговорът, който давам, е отрицателен. Интерпретацията на култови обекти със свръхестествени феномени, макар и привична в археологията, може да доведе и води до произволни спекулации далеч отвъд емпиричната база. Веднъж пристъпили границата на емпирично проверимото обяснение, няма друга граница в интерпретациите, която да ни спре и се озоваваме отвъд научното обяснение. Изходът от този капан на свръхинтерпретацията е да се придържаме към естествени обяснения, доколкото други несъмнени извори (записани митове за божества) не свидетелстват за свръхестествени феномени.
Ключови думи: култ, сакрално, свръхинтерпретация, естествено обяснение

Abstract. I ask here the question: Is the cult to supernatural a valid empirical explanation of the prehistoric sanctuaries? My answer is negative. Interpretation of cult objects by supernatural phenomena, taken as standard in archaeology, leads to speculations far beyond empirical base. Once we step beyond the border line of empirically testable explanation, there is no other limit of interpretation, which to stop us and we are beyond any scientific explanation. Exit from that pitfall of over-interpretation is to keep to natural explanation, as much as other undoubtful records (as written mythological stories) do speak of supernatural phenomena.
Keywords: cult, sacral, speculation, supernatural, natural explanation
Въведение
Е ли култът към свръхестественото несъмнено обяснение на праисторическите светилища?
Когато археологът разкрива праисторически олтар или друга нежилищна и нестопанска структура, изправен ли е той пред свръхестествени вярвания на хора отпреди хиляди години? Когато намираме рисунки на животни на стени и пещери от палеолита, означава ли това, че праисторическите хора са изобразили в тях своя респект към свръхестествени сили? Изобщо как можем да знаем, че хиляди години преди написаните митове за сътворението и делата на боговете човешките общности са допускали сътворение, божества и техни дела? Каквото и да са изградили и изобразили те, няма как то да сочи ясно към свръхестествени феномени. В тази статия представям ярък пример за свръхинтерпретация в плана на свръхестественото, който далеч не е епизодичен в праисторията.
Преди този въпрос стои въпросът за идентификацията на култовите обекти и този въпрос е решаван и във висока степен решен: култовите обекти са типологизирани. Всички те са нежилищни обекти на специални места с неутилитарни функции, свидетелстват за специални ритуални поведения чрез специални съградени, изрисувани и оборудвани структури, някои от които се активират от слънцето в моментите на равноденствие или слънцестоене. Но винаги ли можем да решим дали един обект е резидентен или е култов?
Избирам група светилища, датирани в медно-каменната епоха в Родопите, и тъй като дори това ограничение релевантните публикации са много, се фокусирам в научните публикации на проф. Ана Радунчева, която е проучвала светилищата от неолита и енеолита в Родопите най-интензивно.
Но преди да анализирам нейни ключови публикации, нека посоча конкретния повод за серията въпроси, на които се опитвам да отговоря: един обект от Средните Родопи с мателиали от халколита. Казусът е: светилище или жилище? През 2006 г. Д. Дамянов и Н. Бояджиев от Историческия музей в Смолян провеждат първи разкопки на Сухи връх над село Беден и разкриват няколко пласта, най-ранният от които те датират в халколита. Най-важни находки, свидетелстващи за това, са една каменна тесла и един кремъчен нож (Дамянов, Бояджиев 2007, 277).
Под основата на западната стена, на дълбочина 0,40 – 0,50 м се разкриха останки от огнище върху скалната основа. То е постлано с две риолитни тикли, а горивната му камера вероятно е била покрита с кош от плетени пръчки, измазани вън и вътре с глина, съдейки по откритите фрагменти, съхранили отпечатъците от плета. Възможно е също тази глинена мазилка да е от стената на жилище. На нивото на огнището (на ходово ниво, на север от него) бяха открити две оръдия от късния енеолит: каменна тесла и кремъчен нож/стъргалка.
Обобщавайки резултатите от проучването на Сухия връх, може да се каже, че :
1. През късния енеолит на върха вероятно е съществувало жилище, а може би и няколко жилища. За сега фрагментите от енеолитна керамика са малобройни. Следи от жилищни стени или от укрепление не са открити. 2. Вторият период на осезателно присъствие на върха е през къснобронзовата и ранно-желязната епохи, когато тук явно функционира светилище (на връх), без архитектура. (Дамянов, Бояджиев 2007, 277-278)
Но защо „жилище“ от енеолита, а не светилище, или пък металургична пещ? В друга своя статия от 2007 г. Дамянов пише:
Светилищата в Средните Родопи през късната каменно-медна (V-IV хил. пр.Хр.), късната бронзова и желязната епоха (XVI-I в.пр.Хр.) са без архитектура. Като храм вероятно е възприемането на самото място – високо, близо до небето и разположено в „Центъра на земята” (Axis mundi). В землището на Беден това е Сухият връх (1471,6 м н.в.), северно от селото, използван през каменно-медната, къснобронзовата, желязната и античната епоха. За района Гела-Стойките вероятните светилищни върхова са: Турлата, южно от с. Стикъл, на който се намира и средновековната крепост; Солийски връх, северно от с. Солища; и св. Врач, южно от с. Стойките. (Дамянов 2007, 130, италик мой – С. Г.)
Явно идентифицирането на типа обект от енеолита на Сухи връх е под въпрос: може да е светилище. Преди всичко обаче изразът „център на земята“ (Axis Mundi е по-скоро „ос на земята“) буди съмнение. Защо непременно „ос на земята“? Как можем да сме сигурни в това тълкуване? Очевидно тук се намесва някаква авторитетна интерпретация, каквато срещаме и за други обекти. Но важното е, че един и същ разкопвач на обект на „светилищен връх“ разпознава огнище на жилище от енеолита въпреки липсата на следи от стени, но и светилище от бронзовата и желязната епоха (пак там).
Въпросът, който възниква тук е: Какво все пак е имало на Сухи връх през късния енеолит? Жилище или светилище? В по-обща форма това е въпросът: Как се идентифицират култовите места? И най-после: Как и докъде можем да интерпретираме научно култовите места през енеолита?
Останки от огнище, и на негово ниво каменна тесла, кремъчен нож, следи от плет и оскъдна керамика. Тези данни достатъчни ли са за избор между алтернативите: жилище или светилище в полза на резидентния обект? Интуитивно е приемливо това да е светилище на връх, защото жилище на връх е невероятно. Но такава обосновка не е достатъчна. Нужна е по-солидна обосновка, валидна по същество за светилищата и специално за тези без архитектура.
И така: Какви са критериите за разпознаване на светилище, по-специално в праисторическите епохи и конкретно на светилище на връх?
Темата е широко изследвана, но едно критично и философски ориентирано осветляване изисква анализ на ключови понятия: свещено–светско, свято място, култ и ритуал. Във връзка с това е и проблемът за достъпа на науката до реалности от типа на вярвания, божества, мистични състояния и връзки от типа на отсамно-отвъдно.
Проблемът е интензивно дискутиран в световната литература върху религиите и култа, специално в археологията на култа. Мирча Елиаде и Колин Ренфрю са основни автори и авторитети. Ще ги анализирам в заключителната част, за да не утежнявам представянето на местния емпиричен материал и интерпретации. Основен български автор безспорно е Ана Радунчева. (Проф. Ана Радунчева не цитира въпросните автори, а и част от техните публикации стават достъпни у нас по-късно.)
Радунчева е ръководител на серия разкопки и автор на серия публикации, в които разгръща обширен сценарий за религията и цялостния живот в Източните Родопи през енеолита и за българските земи като цяло в тази епоха. Родопите тя приема за свещена планина за праисторическите хора на Централните Балкани (Радунчева 1999, 2002, 2003). Изглежда изследователите на Източните и Средните Родопи силно са повлияни от богатите на данни и интерпретации трудове на Радунчева, затова се налага специален преглед на основните й изследвания.
Радунчева: изследователска програма
Ана Радунчева заявява своите научни ориентири в едно съобщение от 1988 г. в годишника Интердисцплинарни изследвания (Радунчева 1988). Още тук тя формулира израза: „духовните вярвания на древните обитатели на нашите земи” (Радунчева 1988, 92) – израз, който най-малкото провокира, ако не и да предизвиква отхвърляне от една емпирична нагласа, задължителна за археологията, която с всички възможности се стреми да остане вярна на наличните следи от далечното минало и се пази от свръхинтерпретации.
„Духовните вярвания” са феномени, научно недостъпни за определяне не само за далечни култури без писменост, но и пряко за съвременния ни живот. Това е така, защото дори за собствените си „духовни вярвания” ние можем да говорим само в най-общ и неопределен план, а и казаното и написаното не може да се сравни с разказите за наблюдаеми форми и събития и най-малко за праисторията, от която нямаме и разкази. Разбира се, имаме структури и изображения.
В това кратко съчинение Радунчева датира най-ранните светилища в Източните Родопи в късния енеолит (цит. пр.), от когато са според нея и скалните изрязвания. Споменатите обекти са: Татул, Перперек, Беланташ, Долнослав и Босилково, Смолянско.
Тук е формулирана и тезата за астрономическата функция на някои от светилищата (пак там). Астрономия се установява и в други изследвания и специално на Баланташ, обект с разнообразни скални форми. Радунчева идентифицира Беланташ с праисторическа култура, владееща висши познания за небето и построила тук обсерватория. В друга статия Радунчева интерпретира пещерите като „преходи между отсамно и отвъдни пространства” (Радунчева 2006). Естественото се интерпретира като свръхестествено и в това е проблемът.
Преминавам към няколко обекта, проучени от Радунчева.
Ранно-неолитен храмов комплекс до Симеоновград
(Радунчева 1996а)
Ранно-неолитният комплекс в местността „Чавдарова чешма”, до Симеоновград, Хасковско, не е пряк обект на настоящото изследване, но е изключително интересен както като археологическо откритие, така и като интерпретация от Радунчева, интерпретация, която несъмнено стои в корена на следващите ѝ интерпретации на енеолитни обекти в Родопите.
При разкопки в продължение на дълъг период (1968-1982) са разкрити 13 постройки, разпознати като голям храмов център и пазарище (Радунчева 1996а, 119-129). Още в това изследване Радунчева разгръща своя стил на интерпретация на постройки, платформи, пещи и изображения, както и серия находки като отнесени към един култов „пантеон” от божества. Ето само няколко фрагмента:
Направо върху пода на постройката, отново от бяла пръст, е моделиран релеф на змия, която носи на гърба си „каменен хаван”. ..
Засега това са първите сведения, които ни позволяват да направим извод, че през ранната новокаменна епоха на територията на Централните Балкани са съществували обекти с чисто култово предназначение – храмови комплекси. Съвсем очевидно е, че в нашия случай става дума за съществуване именно на такова култово място, формирано от 13 съвършено различни по насочеността си храмове. Във всички от тях са били почитани различни култове и извършвани различни ритуални практики… по-голямата част от тях са чужди на духовната традиция на обитателите на нашите земи.” (цит. пр., 125-126)
Азия, кон, крилат кон, човешка глава… Корени в старокаменната епоха и символика дори до Средновековието. Произход на изток: „най-древни вярвания на далекоизточните народи” (крилатия кон като слънчев атрибут). Идеята се вкоренява и продължава през енеолита: „при проучването на енеолитния храмов център до с. Долнослав, Пловдивско, беше открит релеф на крилат кон, отнасящ към небето двама ездачи.” (цит. пр., 127). Костенурката също е азиатска.
В митологичните традиции на много азиатски народи костенурката е свързана с идеята за сътворяването на света и се счита за опора на цялото човешко мироздание… през каменно.медната епоха с негови изображения са свързани едни от най-важните религиозни представи. (пак там)
За съжаление, образите в това съчинение (както и в повечето от следващите) са с лошо качество и неясни. Читателят не може да отсъди дали образите, всеки поотделно, представят разпознатите от автора животни и пейзажи. Не съм запознат с отзивите за това изследване, не съм никакъв специалист, но се занимавам с философия на науката и ме учудва лекотата на прехода между откриваните образи и смелата интерпретация в термини на божества, религии и вярвания от изключително широк ареал, включващ Европа и Азия. При това Радунчева нито за момент не формулира научните правила и принципи, които позволяват подобни заключения.
Долнослав
(Радунчева 1996)
Храмовият център до с. Долнослав, Пловдивско, е в северния край на Родопите, на висока хълмиста равнина, и е бил свързан с енеолитния храмов център в Беланташ (Радунчева 1996, с. 168). Релефът отдалеч се визуализира като „легнала по гръб мъжка фигура със скръстени под гръдния кош ръце и фалос, сочещ небето.” (пак там). Тук е установена (липсва обосноваващо позоваване на научно изследване – С.Г.) „значителна магнитна аномалия” (пак там). От този център води път към Беланташ и от там към следващото светилище до с. Давидково, също изследвано от Радунчева. На изток пътища водят към сърцето на Източните Родопи с многобройните култови места там, и по на юг към Бяло и Средиземно море, през Тополовския проход високо планинските светилища в Родопите. Този път е бил и търговски по всяка вероятност. В околността са съществували поне 15 късноенеолитни селища. Дотук са стигали „само избрани, най-високо посветени жреци и вождове” (цит. пр., 169).
Диаметърът на могилата е 130 м., а височината – около 6 м. Според материалите най-ранният пласт е от ранния неолит (Караново I). Установява се хиатус през периода на късния неолит и ранния енеолит. Следващият пласт е от късния енеолит (Караново VI – Коджадермен).
Установени бяха местата на поне 25 храмови постройки, обзаведени с около 30 различни вида олтари. Всяка от сградите е била посветена на различно божество. Подовете им са били покрити с отделни релефи или релефни композиции, разказващи за деянията на божествата в определено отрязък от време… Безспорна е връзката на откритите тук релефи с ритуалната дейност, практикувана в комплекса (цит. пр., 169-170).
„Деянията на божествата” – как авторът стига до тази интерпретация, остава неясно. Не са ясни и приложените снимки на релефи, но Радунчева ги разшифрова по най-категоричен начин като зооморфни божества. Ако елиминираме свръх интерпретацията, остава „зооморфни фигури”. Могат ли зооморфните фигури да са култови, без зад тях да стоят божества? Трябва да приемем, че да – живите форми в природата са достатъчно важен и достатъчно неизвестен свят, за да е обект на култ.
„И така, известно е, че цялостната дейност на праисторическия човек е доминирана от религиозно-ритуалната система.” (цит. пр., 170). Откъде е известно това? Не се цитира нищо. Няма и начин това огромно обобщение да се обоснове, освен да се твърди в плана на свободната интерпретация. Можем да твърдим с много по-висока сигурност, че дейността на праисторическия човек е доминирана от системата на изхранване и възпроизводство – все пак това е основен цикъл на всяко общество.
Свещената територия, теменосът, е ограден от четворен ограден пояс. Авторът рисува убедително, със замах и с детайлни храмовите структури. Съмнение предизвикват обаче самите образи.
Оттук на изток до централния профил се редуват, самостоятелно или в съчетание с други релефи, композиции и пана, показани на обр. 7, 8 и 9. (цит.пр., 172) (За съжаление снимките са доста неясни.) „Съвсем очевидно е, че на тях в последователен ред са представени глава на елен (обр. 7), сложно пано, което в горния си край е завършвало с две малки животински фигури, обърнали глава една към друга. Под тях се е намирало рисувано с бяла боя изображение на кон в бяг на запад… глави и тела на видово неопределими (може би митологически) животни. На запад от описаното пано…същество с неопределен вид и дълга опашка. На обр. 9 пък ясно се различава композиция от цяла заешка фигура и глава на кон…като че ли заекът носи на гърба си глава на „плосък костен идол”…Към същото ниво се отнася и едно изображение на крилато същество” (пак там). Следва заключението: „Когато стопаните на обекта (жреците) са решили, че този вид митологически същества са завършвали охранителните си функции, според известния им митологическо-религиозен разказ, те са ги засипали с пръст” (пак там).
Това заключение не следва от описаните структури – налице е засипване с пръст, но няма и не може да има данни за човешки решения и мотивите им.
Явно следвайки отново митологическия разказ, те са изработили втори, по-късен пласт релефи върху местата и площите, където са съществували по-ранните… централно място заема фигурата на орел (обр. 11 – неясен – С. Г.), който е стъпил върху силно разрушена в момента на откриването косо полегнала антропоморфна фигура, изработена от бяла пръст (магнезит). Самият орел носи на главата си накит, изработен от същия материал.” (пак там). От запад на изток други фигури се идентифицират като „букрания (обр. 12), фигура на елен (лос) (обр. 13) и две антропоморфни глави (обр. 14). Още по на изток от тях обр. 15 ни представя фигурка на прилеп, а под него втора – може би на водоплаваща птица (лебед?) и части от неопределими форми…. голямо количество следи от други, открити в крайно тежко състояние. Били са унищожени от самите създатели на втория релефен пояс в края на съществуването му.” (цит.пр., 173-174). Образите от втората преправка са много по-ясни и обяснението е следното: „значително по-опростената сюжетна линия на митологическия разказ в по-късното му развитие.” (пак там).
От третото преправяне на релефите на мястото на орела е изобразен „половин слънчев диск, възседнал грамадна риба, която плува на запад (обр. 16)… „силуетите на човешки фигури… Главите на всички са лежали върху широка лента от червен шамот.” (пак там)…”глави на животни, може би бичи”…”На обр. 20 добре се вижда изображениe на „Еднокрило” същество, а на обр. 21 – фигура със силно издължена горна част и тяло. Около шията на тази фигура е била усукана змия. И този пласт от релефи е бил засипан.” (пак там). На снимките, отново неясни, едно от описанията гласи: „20. Релеф на еднокрила богиня…” (пак там).
Радунчева обяснява сложността на фигурите така: „Явно са зависели от степента на сложност на митологическия разказ. С приближаването на края на съществуването на комплекса те са били опростявани, за да бъдат елиминирани напълно в последния момент от съществуването му.” (пак там).
Какъв митологически разказ? Как стигаме до това явно заключение? Заключението обаче става интригуващо:
И така, налице е един твърде сложен религиозен ритуал, повтарян многократно. Следвал е развитието на митологическия разказ за деянията на боговете, в чиято чест е бил издигнат комплексът. Краят на функционирането му е бил свързван и с края на повествованието. Времето е било разчетено така, че краят на функционирането на обекта е съвпадал точно с времето, когато загива енеолитното общество, а земите ни стават табу за обитаване в продължение на повече от 1000 години. (цит.пр., 176)
Този сценарий е безспорно драматичен и има характера на един мит, съвременен мит за великите праотци – носители на тайни познания за божествата. Сценарият е развиван и в следващи публикации на изследователката. За момент да го приемем за достоверен. Тогава трябва да се обясни какви деяния на какви божества са довели до края на живота по тези места и липсата на човешка култура за следващото хилядолетие? Ако преведем „деяния на божества” на езика на съвременната наука и достъпните за хората наблюдения, това трябва да е била екологична катастрофа. Задължително е тогава търсенето на геологически, палеоклиматологични и подобни данни за периода. Не намираме такива в текста, за да стане заключението по някакъв начин валидно.
Такъв сценарий допуска знания, които са невъзможни за хората от енеолита, според културните следи, които са останали от тях, според следващото историческо развитие и според съвременната наука. Нивото на технологиите, които те са владеели и са оставили във вид на следи, не допуска такива познания.
Тук трябва да се позовем на астрономията на енеолитната култура по тези земи и навярно на каменните ансамбли, показващи моментите на равноденствията и слънцестоянията. Този тип знания и „подреждането на звездите в линии” нямат установена връзка с климатичните катастрофи. Чак през 20 век (Миланкович през 30-те години на 20 в.) са формулирани ритми и цикли на промени в оста на Земята в съчетание с други мегаритми, обясняващи ритмите на заледяване и размразяване. Рязко застудяване, рязко затопляне, огромна суша или овлажняване по космически причини, което да причини екологична катастрофа и то само на Централните Балкани, е невъзможно.
Но още по-странно е, че изобщо са били прилагани митове с характер на знания, сравними със съвременните (и по-задълбочени), за да се нареди (заповяда) масивно преселване. При това техният сюжет е съвпадал и завършвал с момента на края. Сякаш тези разкази са се отнасяли за едно бъдеще, известно на жреците в миналото. Ако съвременната наука можеше да предвижда климата и останалите условия за живот така сигурно и то за столетия, ние щяхме да сме свидетели на невероятна научна революция.
Но за какво е нужно едно знание от такъв висш порядък, при положение, че една катастрофа така или иначе идва повече от осезателно, а ако е достатъчно бавна, позволява изселването по най-нормален начин, без висши познания и команда от висшите жреци.
Каквито и спекулации да правим за митологичните разкази за делата на божествата и на хората от енеолита в нашите земи, те са напълно вън от опитната наука, както всякакви подобни свръх интерпретации.
Давидково, Средни Родопи
(Радунчева 1998)
Светилището е на Чукара, малко планинско възвишение с правилна конична форма. Има рязко очертана форма и подчертана височина (1200 м.). Безкрайна е гледката към снишаващите се планински вериги и хребети на Южните Родопи към бреговете на Бяло море. (Радунчева1998, 9)
Преди горите мястото е било добре видимо от всички посоки.
Основаването на скалното светилище до махала Босилково е било извършено в края на каменно-медната епоха. Датиране: глинена глава на антропоморфен идол, керамични фрагменти. Няколко изсечени в скалата стъпала. „…кръгло изсечена грунтова скала. По формата си тя силно напомня култова маса или жертвен олтар, издигащ се направо от скалната твърд. Върху горната й повърхност бяха изсечени два дълбоки улея, пресичащи се под прав ъгъл. На мястото на пресичането им е било образувано дълбоко легенче с неправилна издължена форма (обр. 3). (Снимка от по-далечна точка, не личат улеите, само личи площадката). Няма следи от горене. (КБЕ следи от горене) (Радунчева 1998, 10)
Описват се шест полусферични изсичания в две редици (Радунчева 1998, 11) Описва се кръгово съоръжение с височина 1,20 м и ширина в основата 2 м. с диаметър на ограденото пространство 4.50 м. Керамиката е от енеолита. Разпознава се „път на поклонника”: от входа и кръглата пресечена с улеи скала през полусферичните изсичания до кръглото валово съоражение.
Идентифицира се ритуал: Върху кръглата скала до входа са правени ритуални излияния. Течността се е стичала по двата улея и се е събирала в дълбокото легенче. „Откритата глава от глинена антропоморфична фигурка на това място ни дава основание да предположим, че в случая става въпрос за символично човешко жертвоприношение, в което главна роля е играла отделената от тялото глава… Към времето на старокаменната епоха се отнася находката от около 30 събрани в кръг и погребани черепи (цит. lelinek). От малко по-късно време датират десетте черепа, открити в кулата на Йерихон, върху които са били моделирани лицата на покойниците. (цит. Melaart). Филов: На Кукова могила са отркити черепи и кости от човешки крайници…(Радунчева 14) „Явно в края на каменно-медната епоха човек вече е стигнал до идеята за символичната човешка жертва. В нашия случай тя е била принесена на кръглата скала при входа на светилището до махала Босилково.” (Радунчева 1998, 15).
Полусферични чашковидни изсичания… с диаметри 1-1,2 м. Дълбочина: ок.30 см. Трудно е да се предположи ритуална дейност… „Най-вероятно създаването им е било свързано с използването на определен вид ями като култови както през новокаменната, така и през каменно-медната епоха.” (Радунчева 1998, 15)
За кръговото валово съоръжение според Радунчева не можем да предположим ритуал. „Днес е невъзможно дори да предположим какъв е бил ритуалът, изпълняван в кръговото валово съоръжение.” (цит. пр., 15). Липсва водоизточник наблизо. Липсва огнище. Тези елементи „задължителни за някои други светилища, не са били необходими тук.” (цит. пр., 17).
Функционалната връзка между тях (структурите – С. Г.) на дадения етап на проучванията е доста трудно обяснима, но е безспорна. Всички те са образували на върха Чукара един комплексен олтар, на който са изпълнявани доста сложни ритуални практики, отговарящи на не по-малко сложните духовни вярвания на тези, които са изградили и почитали това скално светилище. (цит. пр., 17).
Кои са създали светилището?
…скалното светилище в местността Чукара е било основано и почитано от обитателите на Тракийската низина. От там са донасяли целите или вече фрагментирани съдове, готов въглен или вейки за получаването му, цели или части от статуетки и други необходими неща за извършване на ритуалните действия… Скалното светилище в м. Чукара до махала Босилково на с. Давидково,, Смолянско, засега е единственото известно за района на Средните Родопи…
(Трябва да добавим сега и това на Сухи връх до с. Беден, ако това е светилище, а не енеолитно жилище – С. Г.). То бележи най-западната точка на разпространение на този вид обекти, основани и функционирали през каменно-медната епоха, и е важна част от единната късноенеолитна светилищна система, изградена в източната част на планината.” (пак там)
Без съмнение Източните Родопи и прилежащата хълмиста равнина северно от тях са много интензивно използвана област за култови ритуали от късния енеолит, от късната бронзова епоха, а някои от култовите места (Перперек, Татул) и през по-късните епохи. Според Радунчева Родопите и Природопието имат
огромна роля за развитието на живота на територията на целия Балкански полуостров. Били са сърцето за генериране и регулиране на най-важните обществени процеси. Притежавали са вечна притегателна сила за духовните стремежи на ранните общества. (цит. пр., 18).
Родопската и Природопската област
(Радунчева 1999)
Заселването през неолита и енеолита има равнинен характер. Селищата са наблизо едно до друго. Моделът изглежда следният: едно по-голямо метрополно селище и около него – няколко кръвно-родствени сателитни селища.
Радунчева обособява следните типове обекти от енеолита: селища за резидентно обитаване; култови места; пазарища; производствено-занаятчийски центрове; некрополи. През ранния неолит в предпланината (хълмиста равнина) са разположени значителен брой селища (Радунчева 1999, 5). Някои селища са до мощни извори. В Долнослав е създаден храмов комплекс.
Резидентни селища. Срещат се в равнината и до 750-800 м (Радунчева 1999, 7). В някои селища е имало култова постройка (обекти до Елешница, до с. Мулдава и в центъра на Кърджали).
Култови места: с. Долнослав, Симеоновград (храмов комплекс). Пътят между Долнослав и Славкова могила (пазарище) е свещен път между светилища.
Пазарища: Симеоновглад, Славкова могила.
През неолита култовите места са застроени само с трапецовидни постройки и в един случай с кръгла. На обекта до Симеоновград откриваме различни олтари. Авторът свързва някои от олтарите с тези от други места („вертикалната глинена страница на олтар от селището до с. Елешница”, В. Николов 1987), на която „е представена изправена змия със спущащи се от главата двойни волути, означаващи, по всяка вероятност, коси” (паралел в Кипър). (Радунчева 1999, 7). В селището до Ракитово е обособен култов район с олтари. Един от тях е с „П-образнна фигура, с широк перваз от бяла пръст, вторият – глинобитно правоъгълно корито, в което е горял огън, третият – голям квадрат” (пак там).
В хълмистата предродопска област не е открит следващият неолитен период. От финалния неолитен период Караново III навсякъде се откриват селища.
„И така, ясно е, че най-ранното заселване на земите ни през новокаменната епоха е започнало в края на VII и началото на VI хилядолетие преди Хр. по долината на р. Марица. Първото отклонение на компактни групи от мигранти е станало по поречието на р. Арда към сърцето на Източните Родопи…наличие на чувство за силна връзка и отговорност на обитателите им едни спрямо други…най-плътно е било заселването през ранната новокаменна епоха. В самия ѝ край (Караново II) се наблюдава замиране на живота в старите обиталища и отново появата му едва по време, когато в Тракийската низина се появява и процъфтява късната неолитна култура Караново III.” (цит. пр., 9). Само култовите места и пазарищата са се ползвали от всички без разлика на кръвно-родствена принадлежност. (цит. пр., 10.
Караново IV в Родопите липсва. В този период идва „нов приток на вече ранноенеолитно население, заселило и обитавало част от тракийската низина. В същото време или може би малко по-късно се наблюдава приток на нови обитатели по поречието на р. Места. Те се характеризират с донасянето и използването на керамика от типа „Blacktoped”.
Караново V е следващ етап на ранноенеолитна култура. Обитаване е налице главно в селищата от Природопската област. По склоновете на Родопите този период на обитаване е хиатусен. Има култов комплекс в Чавдарова чешма при Симеоновград много близо до стария раннонеолитен храмов комплекс. „Състоял се е от култови ями, подредени една до друга и запълнени с културни останки, стенни мазилки и части от пещи.” (цит. пр., 11).
Караново VII: късен енеолит. Силно се разрастват селищата, осъществен е нов принцип на организация: териториален, а не кръвно-родствен принцип: „огромно по обхват териториално племенно обединение, управляващо се от единни централизирани институции“ (пак там).
Другите видове обекти, намерени в региона, са занаятчийско-производствени центрове (с. Седларе, Кърджалийско, рудници от капитан Димитриево, златен рудник в с. Рани лист. Намерени са яхат, яспис, хелиотроп, сечива от кост и рог, много керамични съдове.
За нуждите на късноенеолитното население са изградени система от светилища. Доминирал е храмовият комплекс в Долнослав. Там са почитани богове от върховния праисторчиски пантеон. Според Радунчева „съществуват доказателства, че е бил почитан от обитателите на почти целия Балкански полуостров.” (Радунчева 1999, 12).
Светилищата са изградени на места с магнитни аномалии: „Всички, в границите на които са извършвани археоастрономически измервания, показват, че се намират в магнитни аномалии, а троновете и басейните – в аномалните точки. Улеите, водещи от и към басейните, са следвали линиите на магнитното поле (Ал. Стоев А. Муглева, 1996).” Това следва да се обоснове по-добре от прецизни измервания, но известно е, че масивните скали и каменните структури сами по себе си предизвикват магнитни аномалии и именно така се откриват дори под земята.
Изселване в резултат на астрономически наблюдения?
Използването на светилищата и като астрономически обсерватории, при това само през втората половина на енеолита, показва, че именно в този период се засилва необходимостта за наблюдаване на небесната сфера за установяване на очаквана промяна в положението на определени небесни тела, а може би и на цели съзвездия – промяна, която е била причина да се обяви територията на Централните Балкани в табу за обитаване. Именно от родопските скални светилища трябва да е даден сигналът, че е време за напускане на старите, хилядолетни обиталища. Така само можем да си обясним правдоподобно подпалването и напускането завинаги на последните енеолитни строителни хоризонти на всички видове обекти по цялата територия на полуострова. (цит. пр., 16).
В същото време започва и планомерното и системно прекратяване на функционирането на храмовия комплекс до с. Долнослав…Тогава е настъпил и краят на регулиращото действие на законите на големия териториален племенен съюз, просъществувал около 400 години – времетраенето на късната каменно-медна епоха… Следва миграция на юг чак до островите на Егейско море. След хилядолетие започва обратното преселване на север. „но се съхраняват старите религиозни представи и вярвания от IV хилядолетие. Именно на това се дължи създаването на скални светилища, подобни на тези от Родопите, като това от Делфи, но основано вече през второто хилядолетие пр. Хр. (цит. пр., 17)
В същото време по островите на Егейско море се появява един вид идолна пластика, която по идеен смисъл и външна форма напомня късноенеолитната от нашите земи, но като… настъпилият хиатусен период на обитаване на земите на Централните Балкани не означава загиване или изчезване на старото енеолитно население. То само премества мястото на обитаването си…Така може да се обясни и преоткриването и използването на някои родопски скални светилища едва през късната бронзова епоха. (цит. пр., 17-18).
Някои изследователи отричат връзката между култовите места от енеолита и тези от късната бронзова епоха: „Засега няма свидетелства, потвърждаващи генетична връзка между скалните светилища от късния халколит от Родопите (Радунчева 1999) и онези от късната бронзова епоха, такива като Семера.” (Leshtakov 2002, 38)
Това е безспорно много интересен и дори драматичен сценарий, и е време да потърсим неговите предпоставки. (Тук оставям настрана монографията Късноенеолитното общество в българските земи (Радунчева 2003), която повтаря, систематизира и обобщава написаното в предишните ѝ публикации.
Градището, Долно Дряново, Западни Родопи
(Todorova 2012)
Този скален обект, напомнящ на скално светилище „на връх”, е представен в статия на Н. Тодорова. Тодорова предлага друг тип изследване, далеч по-икономичен в интерпретациите и далеч по-точен във фактите (Todorova 2012). Обектът при Долно Дряново е на 7-8 км от долината на р. Места, границата на Родопите, в планински район, достигащ височина 1000-1200 м.н.р. (Todorova 2012, 169). Близо до голяма концентрация от археологически материали се намира топъл минерален извор.
Обектът е скална конфигурация с шест траншеи между големи камъни. Налице са керамични фрагменти от късния енеолит и късната желязна епоха.
Къснохалколитните фрагменти от керамика бяха намерени в почвата, отстранена от скалните цепнатини във високата част на южния склон и върху гребена на хълма, към 4 м. встрани от най-високата му точка (траншеи 1 и 5) (ibid., 171). Интерпретацията на ситуацията, в която бяха намерени халколитните материали, е силно проблематична. Тъй като разкопките бяха ограничени, наличните данни не са достатъчни за извличане на надеждни заключения. (ibid., 174). Керамиката e в малки количества свидетелстващи за кратък период на използване на обекта. Формите са различни, преобладават купи и съдове с s-образно извити стени. Декорацията е графитно рисуване, псевдооцветяване. (ibid., 181)
Предлага се прецизно датиране по метода С14 и резултатите са около границата 4000 г. пр. Хр., късен халколит. Някои от датите от Долно Дряново са синхронни на много от родопските късноенеолитни обекти и специално на тези от Ягодина I и Харамийската дупка II. Заключение за характера на обекта липсва.
Предпоставки и критика
Ана Радунчева и много други изследователи, както български, така и западни, приемат за безспорни и изходни предпоставките, че:
1. Реалността за хората е разделена на отсамно и отвъдно, на човешко и божествено, на природа и дух, на профанно и сакрално. Това е известна предпоставка от европейската метафизика и християнския светоглед.
2. Светилището е култово място, на което се срещат земното и божественото, този и отвъдният свят. То е свещено място, теменос (гр.).
Най-често се цитират трудовете на Мирча Елиаде и неговото разбиране за сакралното (свещеното) в противопоставка на профанното (светското). Ето как Елиаде формулира дихотомията в началото на труда си Сакралното и профанното (1988):
Човекът го осъзнава, защото то се проявява, показва се като нещо съвършено различно от профанното. За да изразим проявяването на сакралното, избрахме термина йерофания… Може да се каже, че историята на религиите, от най-примитивните до най-сложните, се състои от натрупване на йерофании, от проявявания на сакралните реалности. От най-елементарната йерофания — например проявата на свещеното в някакъв предмет, камък или дърво — до най-висшата, която за християнина е въплъщението на Господ в Иисус Христос, приемствеността не е прекъсната. Това е все същият мистичен акт: проявлението на нещо „съвсем друго“, на реалност, която не принадлежи към нашия „естествен“, „профанен“ свят, в предмети, съставляващи неотделима част от него. (Елиаде 1998, 2).
Тук е налице изначално противопоставяне на свещеното на светското, на духа и природата по един категоричен начин. Един камък, една скална форма, един извор или един връх, значи, могат да имат две противоположни измерения: естествено и свръхестествено.
Но как да различим двете измерения? Как свръх естественото в камъка или в извора се различава от свръхестественото в камъка или в извора? Как от едни и същи свидетелства узнаваме за свръхестествени реалии? Веднага се появяват аргументи:
Емпирично е невъзможно един и същ предмет или структура да се разпознае като носещ свръхестествен смисъл.
Когато една структура видимо няма утилитарни функции: жилище, производствено място, склад, депо и т.н. тя е по всяка вероятност култова. Статуетки, изображения, символи, се приемат за култови обекти. Такива се оказват също някои чисто природни форми: скали с определена форма, скални струпвания на равнина или на хълмове, извори и т.н.
Можем да приемем култовия характер на специално оборудваните и наситени с образи на фантастични същества специални места, очевидно необитаеми постоянно и посещавани в определени моменти за извършване на ритуали.
Но култ не значи непременно култ към свръхестественото. И ритуал не значи непременно религиозен ритуал.
Изобразяваните човешки фигури, зооморфните образи, често съчетание на различни видове животни, следите от жертвоприношения и дарове, всички тези явни белези на ритуали могат да се отнасят до „обожествяваната” природа, до реалните живи същества и до живота като необяснима реалност.
Хората могат да изобразяват и са изобразявали реални животни и човешки същества. Статуетката на майка или бременна жена с хипертрофирани възпроизводителни органи или на мъж с фалос – свръхестестевни предмети ли са?
Нямаме никакви основания да твърдим това. Нямаме представа и достъп до вярванията в далечни епохи преди писмеността, както разбира се до техните митични разкази за света и живота. Емпирично няма как това да се обосновe – то остава интерпретация. Тя е теоретичен конструкт, проециран от други времена.
Емпирично е погрешно (противоречи на фактите) да се дефинира всяка религия като йерофания.
Потвърждение: Оригинално будизмът, една от световните и масова религия, е религия без Бог, и към него е неприложим гръцкият термин йерофания. Буда не е нито бог, нито син на бога, нито пророк. Най-задълбоченият и чист будизъм, Чан в Китай, Дзен в Япония, сочи преклонението пред святото за най-голяма пречка пред просветлението и категорично елиминира опозицията: сакрално–профанно.
Потвърждение: Съвременни общества с „праисторически тип култура” като маорите в Нова Гвинея, развиват култ например към вещи, дошли от Запада: униформи, знаци, всякакви апарати и това е известно като „cargo cult”.
Потвърждение: Съвременното посещаване на специални места във всички култури и извършване на ритуали на тези места най-често няма характера на религиозно поведение или то не е свързано неизбежно с вяра в свръхестественото. Това са събирания на хора на празници или дати, често останали от миналото в легенди за светци и на светски героизирани личности. Ритуалите на такива места се изчерпват с оставяне на дарове, ритуално ядене, пиене, музика и танци.
При наличието на тези факти нямаме основание да допускаме, че култовите места трябва да носят белези или атмосфера на връзка с божества и още по-малко на мистично свързване с другия свят, където вероятно мъртвите „отиват”.
Емпирични граници
Важна за научното изследване на праисторическите култури е границата, която не можем да пристъпваме: митологичните разкази и вярванията на хора преди писмените времена. Вярата дори на съвременно ниво не може да бъде обект на емпирично изследване, а изказванията за вярване: „Аз вярвам в Христос” или „Аз вярвам в безсмъртието” не могат да са научни свидетелства. Дори интроспективно, в опита на отделния човек, те са твърде несигурни. Преклонението, йерофанията, „проявата на свещеното” са недостъпни за емпирично изследване ментални състояния.
Това, което можем да установим с някаква степен на сигурност, са структурите на култа и свързаните с тях типове поведения: култови ритуали или религиозни ритуали.
Сър Колин Ренфрю обстойно излага прехода от предпоставките за сакрално-профанно и теменоса като свещено място към типовете емпирични свидетелства, идентифициращи светилището. Имам предвид както монографията му Archaeology of Cult (1985) по повод разкопките на светилището Филакопи, Гърция, така и статията му Archaeology of Religion в сборника The Ancient Mind (1994). Има развитие в изследванията на ниво теория в посока и към невронауката – сборника от 2008 The Sapient Mind: Archaeology Meets Neuroscience с увод от Ренфрю.
В Археология на култа Ренфрю изброява типовете свидетелства относно култовите места и поведения:
Класове данни, които съвременният антрополог може да има на свое разположение при благоприятни обстоятелства. Това са както следва:
1. Устни свидетелства, независимо дали устно или писмено свързани с религиозни дейности на общността, или изясняване значението, определено от нея с религиозни практики.
2. Пряко наблюдение на култовите практики, свързани с използването на изразителни действия, вокални форми и символични предмети и материали.
3. Изследване на невербални записи, главно изображения, които документират или (а) самите вярвания, например изобразявайки божества или митични събития; или (б) култовите практики, извършвани в общността.
4. Проучване на материалните остатъци от култови практики, включително структури и символични предмети и материали.
Праисториците археолози… трябва да работят с данни от категории (3) и (4). Липсата на свидетелства от класове (1) и (2) налага сериозно ограничение на нашите възможности за изясняване на системите вярвания, като противопоставени на простата реконструкция на свещените ритуали. При липса на писмени показания ние трябва да работим с материали, в които смисълът е до известна степен експлицитен: знаци, символи и иконография (Renfrew 1985, 12-13)
Ренфрю наистина отбелязва граница в типа достъпност, но не поставя изобщо под въпрос тънката разлика между свещеното и светското по принцип и в самите археологически находки.
Стъпки в анализа на култови ансамбли по Ренфрю:
Стъпка 1. Идентификация на култовия ансамбъл
Стъпка 2. Разпознаване в ансамбъла на специфични символи като носещи религиозно значение. Съдържанието на това значение няма нужда или не може да бъде експлицитно (Но тогава как ще сме сигурни, че е свръхестествено? – С. Г.)
Стъпка 3. Използване на тези символи, за да идентифицираме като ритуални или свещени други контексти, чиито култов статус не би бил иначе определен. (ibid., 24)
Колин Ренфрю отбелязва важни граници и специално недостъпността на религиозното значение на символите от култовите места. Това ограничение трябва да отстрани като свръх интерпретации описваните от изследователи като Радунчева божества, вярвания и митологични разкази, както и следващите от тях сценарии на преселване.
Ритуал
Археологически индикатори за ритуал, изброени от Ренфрю в изключителната му статия от 1994 са:
(1). Ритуал може да се осъществи на място със специални естествени асоциации (напр. пещера, горичка от дървета, извор или планински връх). (2) Алтернативно ритуал може да се проведе в специална сграда за свещени функции (например храм или църква). (3) Структурата и оборудването, използвани за ритуала могат да включват средства за фокусиране на вниманието, отразени в архитектурата, специални форми (например олтари, пейки, огнища) и движимо оборудване (например лампи, гонгове и звънци, ритуални съдове, кадилници, олтарни облекла и всички атрибути на ритуала). (4) Свещената зона вероятно е бъде богата на повтарящи се символи (т.е. „редундантност“). (Renfrew 1994, 53)
Всичко това е приемливо с важното допълнение, че структурите, образите и култовите ритуали имат смисъл и без свръхестественото. То надхвърля областта на простите и проверими хипотези.
Ритуалите на една общност имат неотменимата функция да обединяват хората и физически, и ментално, като споделени специални преживявания в подреден годишен ритъм на специални дати. На друго ниво е свръхестественото.
Разбира се, ритуали има и е имало и вън от култа и светилището. Ритуалите като строго последователни дейности, в които стъпките са задължителни за извършващите ги, има и без култ, и без божества, навсякъде, където общности отбелязват важни моменти от жизнения си цикъл като: раждане – зрелост – женитба – смърт; начало и края на годината, равноденствия и слънцестояния. Всички тези моменти се отбелязват със специфични ритуали, явно резюмиращи важните дейности за оцеляване и важните за живота процеси и ритми на природата.
На друго ниво, ритуални форми на поведение с ирационални моменти в тях се оформят и дълго се запазват във всекидневното поведение в труда и в дома на хората от всички времена и култури.
Заключение
И наяве и насън светът е бил необясним като цяло и условията за човешки живот са били под човешки контрол само до определени граници. Всичко, което хората са имали, в крайна сметка е било зависимо от големи природни сили, зависимости и ритмични процеси. Така природата, несравнимо по-силна от културните ресурси на праисторическите общества (а и от съвременните), е била култово почитана. Да се приемат живи видове и фантастичните им съчетания като божества, е напълно възможно, само че съдържанието на представите за тези божества няма как да се различава от познанията за съществата, които „ги въплъщават”: Слънце, земя, орел, змия, заек, лос, човек.
Тогава следва да отпадне един огромен слой от свръхинтерпретации в термините на „вяра”, „дух”, „йерофания”, „мистична среща между отсамното и отвъдното”, „безсмъртието на душата” и „мистичния култ”.
Следва да отпаднат непроверимите хипотези – проекции от други времена на свръхестествени божества, изобразени като животни. Няма нищо по-естествено за праисторическия човек от култа към природните условия на неговия живот и към самия дар на живота. Следва да отпадат грамадните разкази за религиозно преселване вместо екологичното обяснение с климатични промени, невероятните знания на жреците и невъзможните сценарии. Следва да отпаднат конкретни религиозни вярвания и митологични разкази от напълно „нямата”, безписмена праистория.
Разбира се, остават „архетипите”, закодирани генетично и от дългата еволюция на човешкия вид и популации през хилядолетията: земя и небе, камък и огън, живот и смърт. Остават същите структури и изображения, които са намерени: достоверния археологически запис, които обаче могат да се обясняват и чисто естествено.
Цитирана литература
Leshtakov, K. (2002). Some Suggestions Regarding the Formation of the “Tracian Religion”. Material Evidence and Cultural Pattern in Prehistory. Nikolova L. (Ed.). Salt Lake Sity, Sofia-Karanovо.
Renfrew, C. (1985). The Archaeology of Cult: the Sancuary at Phylacopi. The British School at Athens. Supplementary Volumes, No. 18.
Renfrew, C. (1994). The Archaeology of Religion. Renfrew C., Zubrow E. (eds.). The Ancient Mind. Elements of cognitive archaeology. Cambridge: Cambridge University Press, 47-54.
Renfrew, C. (2008). Introduction. The Sapient Mind: Archaeology Meets Neuroscience. (Mace, G. (ed.). London: The Royal Society Publishing: 1935-1939.
Todorova, N. (2012). The Final Chalkolitic Site in the “Gradishteto” Locality Near the Village of Dolno Dryanovo, Southeast Bulgaria. AOR for 2011. София, НАИМ,
Бориславов, Б. (2002). Спасителни археологически разкопки на култов комплекс в м. „Адата” в землището на с. Паспал, община Ардино. АОР 2001 г., София: НАИМ, 44-45.
Бориславов, Б. (2005). Археологически сондажни проучвания на открито селище от късния халколит в м. Къшлата, с. Долна дрянка, община Баните, Смолянска област. АОР през 2004 г. София, НАИМ: 58–60.
Дамянов, Д. (2007). Археологически проучвания на територията на община Смолян. Rhodopica, № 1, Смолян: 99-136.
Дамянов, Д., Бояджиев, Н. (2007). Археологически проучвания на Беденската крепост – Средни Родопи. АОР 2016 г. София, НАИМ: 276-279.
Домарадски, М. (1995). Култови места край скали и върхове. Епохи. В. Търново, 4, 33-36.
Домарадски, M., (1988). Видове тракийски светилища. Интердисциплинарни изследвания 15: 93-94.
Eлиаде, М. (1998). Сакралното и профанното. София: Хемус, 1998.
Радунчева, А. (1988). Скални светилища от каменномедната епоха в Родопите. Интердисциплинарни изследвания 15: 92-93.
Радунчева, А. (1990). Скални светилища от каменномедната епоха в Източните Родопи. ИИ, 17, 141-149.
Радунчева, А. (1994). Праисторически богове и митове и връзката им с някои вярвания на древните гърци. ГНБУ-ДА, 2: 9-43.
Радунчева, А. (1996a). Храмов комплекс и пазарище от времето на ранната новокаменна епоха. Годишник на Деп. по Археология в НБУ. НБУ, II-III: 119-132.
Радунчева, А. (1996b). Храмовият център до с. Долнослав, Пловдивско и някои аспекти на ритуалността в края на каменно-медната епоха. ГНБУ-ДА, 2-3: 168-182.
Raduncheva, A. (1996c). Aeneolithic astronomical observations and mythological beliefs. Astronomical traditions in the past cultures. Sofia: 162-167.
Радунчева, А. (1998). Скалното светилище до с. Давидково, Смолянско. Rhodopica, 1: 9-19.
Радунчева, А. (1999а). Праисторически култови места в Тракийската низина. Сб. Д. Цончев: 140-146.
Радунчева, А. (1999б). Родопската и Природопска област през праисторическата епоха. Rhodopica, 2: 5-20.
Радунчева, А. Религиозната структура през късния енеолит. ГАИМ, II: 78-112.
Радунчева, А. (2002) Праисторически култови места в Природопската и Родопската област. Rodopica: 59-80.
Радунчева, А. (2003) Късноенеолитното общество в българските земи, Pазкопки и проучвания XXXII. София, БАН.
Радунчева, А. (2004) Неолитни и енеолитни постройки с необичайни планове на застрояване и обзавеждането им. Праисторическа Тракия: 321-334.
Радунчева, А. (2006) За ролята на пещерата в религията на праисторическите общества. ИАИ, XXXIX: 73-81.

Коментирайте