Редукционизмът и логиката на биологичното познание

30 август, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars


ГОДИШНИК НА СОФИЙСКИЯ УНИВЕРСИТЕТ „КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

ФИЛОСОФСКИ ФАКУЛТЕТ

Том 74. Книга Философия  1981, 266–291

РЕДУКЦИОНИЗМЪТ И

ЛОГИКАТА НА БИОЛОГИЧНОТО ПОЗНАНИЕ

СЕРГЕЙ ГЕРДЖИКОВ, 1981

Редактор Атанас Данаилов

 

REDUCTIONISM

AND THE LOGIC OF BIOLOGICAL KNOWLEDGE

SERGEY GERDGICOV

(Summary)

The paper interprets the logic of biological knowledge in respect to the problem of relation between causality and teleology.

It is shown in the analysis of the problem of reducibility in biology that it scientific solution does not predetermines the philosophical solution of the question “causality–teleology”"in the logic of biology. This solution is possible b an analysis of the typical biological terms, statements and explanations. This analysis aims to show whether we use in biology categories, which are not apply to the knowledge of inanimate nature. The complete solution of this problem. requires too an investigation of the basic laws and theories in biology, but this is outside the scope of this paper.

The functional statement concentrate the logical specificity of biology. Their analysis must show whether the implicated by them teleology is logically legitimate within the framework of contemporary philosophy of science many authors direct themselves towards causal interpretation of teleological meanings. This leads invincible difficulties and shows that the teleological meaning of the biological language is irreducible. It is necessary to acknowledge the logical autonomy of biology as teleological.

In this paper an analysis of causality in ontological and logical aspects is made too and it is shown that its cognitive power decreases with the complicating of the material systems. On the level of biological systems it is taken down in teleology.

The initial categorical definitions of teleology, which is present in the life sciences, are given as well.

СЪДЪРЖАНИЕ

I. Философски аспект на проблема за редуцируемостта в биологията 266

II. Логиката на функционалния анализ в науките за живота 266

III. Преходът от причинност към телеология 280

 

 

I. ФИЛОСОФСКИ АСПЕКТ НА ПРОБЛЕМА ЗА РЕДУЦИРУЕМОСТТА В БИОЛОГИЯТА

Във връзка с построяването на обща биологична теория възникна про­блемът за редуцируемостта на биологията към физиката. Той се формулира като проблематична възможност молекулната биология да се дедуцира от принципите и законите на съществуващата теоретична физика или от нов

267

физичен принцип, реализиран в живата материя. Този въпрос привлече тереса на най-видни представители на съвременната наука1. Решението е не толкова от компетенцията на философията, колкото от бъдещото р витие на физиката и биологията.

Пред философията стои въпросът за логиката на биологичното поз ние. Съдържа ли то като организиращи го такива пределно общи, но съд жателни определения, които не са сводил,и без загуба на познавателна м към онези най-общи определения, които съставляват логиката на неживс и   неговото   познание.

Втората част на така поставения философски въпрос за „логиката живото” е – при положителен отговор на въпроса за нередуцируема „ гика на живото” – какви са тези пределни определения и в какви филосс ски координати се разполагат те.

В типичните биологични понятия (термини) и съждения (изказваш трябва да се провери как работят тези категории.

При отрицателен отговор на въпроса за наличието на нередуцируема „логика на живото” трябва да се покаже как наличната систе от универсални определения за обективната действителност, ирелевант на това ниво към разликата между неживо и живо, работи в езика на биог гията. Проверката, верифицираща това решение, трябва да има за резулт демонстрираната мощ на модификацията на тези категории в организащ та на биологичното познание. При това ще се докаже, че логиката на био.1 гията е идентична с логиката на физиката2.

Цялостното решаване на този въпрос би включвало философски анах на всички важни биологични понятия, закони и теории.

Философското решение на проблема за редуцируемостта несъмне ще се повлияе от евентуалното му частнонаучно решение. Но то е същесп но автономно. Може да се покаже, че при всички варианти на частнонауч решение са възможни както редукционистката, така и антиредукционисп та философска теза.

Ако се окаже възможна и се осъществи редукция на молекулната 6р логия към съществуващата теоретична физика, философските решения V гат да придобият следния вид: Теза. Не съществува специфична „логика живото”, защото жизнените феномени са частен случай на квантово-ме? нични взаимодействия. Антитеза. Съществува специфична „логика на * вота”, защото в рамките на едни и същи физични принципи са възмож различни „нива на реалността” (неживо и живо). Качествената разлика системите от условия, при които се реализират физичните принципи, мо: да се тълкува логически като достатъчно фундаментална, за да отграни различни нива на реалността и респективно различни нива на логично! Тогава философската представа за „нива на реалността” ще се отнася К1 физичните принципи иначе: за нея ще бъде по-смислено да разглежда све не толкова като градация на принципи, ирелевантни към сложността на ма-

13. Шредингер. Что такое жизнь с точки зрения физики? М„ 1947, 107 – 1. Н. Бор. Атомная физика и человеческое познание. М., 1961, 21 – 37, 129 – 150; Ь. В < I а 1 а п Г у. Оепега1 8уз1епт ТЬеогу, N. V., 1973, ‘ 30 – 48 ; \У. Е 1 8 а 8 8 е г. ТЬе СЬшГ А тгаспопяогВююеу. N. V., 1975, 195 – 218; 1. Мопоб. Ье Ьазагд ег 1апесез811е. Рап8, 19 35 – 95;     Р.  1 а с о Ь.  ТЬе Ео8гс оГ ЦГе. N. У., 1973,     247–325.

2 Тогава някаква част от езика на биологията ще се квалифицира като безсъдържател семантически. Например твърдението „Различните функции на черния дроб изискват разли1 функционални единици” ще трябва да се преформулира в „Различните функционални едш ци на черния дроб причиняват различни ефекти” или в друго подобно твърдение.

268

териалните образувания, а по-скоро като градация на типове материални образувания, в които се реализират различни „логики”. За да се твърди това обаче, трябва да се покаже, че така разбираният онтологико-логически под­ход наистина е по-добре изясняващ логиката на съответните науки, откол­кото алтернативният, отхвърлящ логическата интерпретация на „нивата на реалността”.

Ако в живото се реализира нова физика, голяма част от горните по­ложения могат да останат. Но организацията на живото ще бъде определе­на теоретико-физически като различна от тази на неживото. Това определя друг смисъл на редукционизма. Системността и организацията ще получат интерпретация в един клас принципи, в който влиза и принципът на ентро-пията например (II закон на термодинамиката). В този случай представата за „нива на реалността” ще бъде третирана на точен физичен език. Но това отново допуска като възможни „логики” на живото както редукционистката, така и антиредукционистката. Теза. Няма специфична „логика на живото”. Жизнените явления са обясними от същия клас принципи, от който са обя­сними и неживите, макар че определен принцип в този клас е ирелевантен за последните. Антитеза. Има специфична „логика на живото”, защото различието на физиката на живото от физиката на неживото е конструиране същевременно на различни „нива на реалността”, съответно на различни „логики”. Вижда се че при тази ситуация редукционистката теза е отслабена съществено в сравнение с първата ситуация – съвпадението на физическите принципи на неживо и живо.

Ако извън рамките на физиката бъдат формулирани научни принципи, епистемологически независими от физичните, единството на картината на света ще се получи като йерархично или разнопорядково на нивото на ча­стните науки. В този случай обаче отново са възможни и двете философски решения. Теза. Няма специфична „логика на живото”, защото логическата структура на дори разнопорядкови физика и биология на най-общо ниво е идентична.Възможно е да се покаже, че в рамките на едни и същи логически съдържания са изчерпателно съвместими различни научни сфери с различни принципи. Антитеза. Има специфична „логика на живото”, защото за до­статъчно мощната логическа интерпретация на такава физика и биология са необходими различни логически съдържания. Тук редукционистката теза е силно отслабена, защото вероятността тя да работи в логическата структу­ра на такава биология и физика е твърде малка. Тук въпросът не е просто за приложимост на някакви логически определения, а за такава приложимост, която да определя и спецификата на логичното съобразно с интимната на­учна логика.

Не смятаме за нужно да разглеждаме евентуалната алтернатива на не­материалния жизнен агент (витализъм), защото тя стои вън от науката.

Горните анализи изглеждат силно неопределени и условни. Това е от­части поради включването на още нереализирани алтернативи в естестве­ните науки. От друга страна, тук се проявява известен философски релати­визъм. Този релативизъм замъглява отношенията и определеностите в трак­товката на „логиката”, „представата за нивата на реалността”, „физични­те принципи” и „нефизичните принципи”. Лесно е да се забележи, че форму­лираните варианти на редукционистка теза и антиредукционистка антитеза зависят силно от трактовката на отношението на „логическото” към „на­учното”, „на научния принцип” към „научната логика”. Работата не е само в прецизното определение на понятията, а и в невъзможността на тяхното точно и еднозначно определение без опасност от лишаване от релевантно

269

съдържание. Този релативизъм се снема едва в проверката на логическит определения в наличното и резултатно функциониращо научно познание Все пак за целите на изследването ни се струва, че трябва да се експлицира някои определения в качеството на предпоставки.

Логичното тук се третира като система от пределно общи, но съдър жателни определености в познанието. Идеята за логичното се развива, т. е тази система от определености се обогатява не само като усъвършенству ване на формалността й, но и като конкретизация. Типичен израз на таз] конкретизация (обогатяване) е преходът от формална към диалектическ; логика. Целта на това експанзиране е все по-богато понятие за всеобщот! в познанието и реалността. Например законите на формалната логика фик сират идеята за определеност, но все още са външни спрямо множествот! пределно общи, инвариантни логически структури в полето на научнот* познание. На нивото на „Трансценденталната логика” на Кант идеята з, логичното преодолява абстрактната определеност на тъждествеността ] обхваща цяла система различни всеобщи понятия (категории). На нивот! на „Диалектическата логика” на Хегел идеята за логическото експанзир към извеждане и субординация, организация на всеобщите определени* В такъв конкретизиран израз логическото може да намери себе си кат. действуващо в познавателните операции на науките, които предпоставя множество специфизирани съдържателно инвариантни. Следователно реално възможно и нужно в рамките на съдържателното логическо да се обо собят „нива” на логическата система и респективно на реалността. Онтоло гическото и научното обосноваване на тези нива и тяхната йерархия са за дължителни. Логиката не може да бъде конвенция, самоопределение на ми сленето отвътре. Като научно обосновавано логичното е експлицирано : определено отношение с емпиричното. Понятията на науката са свързани от една страна, с логиката и, от друга страна, с непосредствената емпирия Съдържателната логика открива себе си в науката и чрез нея в опита, но н тривиално, а оригинално и диференцирано.

Идеите за физично, биологично (или за социално) са интуитивно ясни Но тук възниква проблемът за тяхната дефиниция, защото се разисква реду цируемост. Ако се окаже например, че редукционистката теза в биологията е вярна, съдържанието на понятията за физично и биологично същественс се изменя. Физичното обхваща теоретически и двете, а биологичното оставг на феноменологическо ниво. Значи тези понятия се определят в самото раз витие на науката, отвътре. Въпреки това остават ясно разграничени обекти те на тези науки на емпирично ниво, а, струва ни се, и на нивото на логиката на тези науки.

С оглед на тези предпоставки може да се направят определени извод* от анализа на алтернативите на редукционизма и антиредукционизма.

Частнонаучните решения на редуцируемостта не предопределят едно значно отговора на въпроса за „логиката на живота”. Те предопределя! обаче известна сила или слабост на тези решения, принуждавайки философ ските решения да приемат някои съществени модификации. Например слаб* логическа редукционистка теза е утвърждаването, че при наличието на авто номен биологически теоретичен принцип логиката на неживото и животс е идентична. Така формалната логика е силно ирелевантна към разликата между неживо и живо. Тя обаче няма за цел дефинирането на нива на реал ността. Слаба редукционистка теза в логиката може да има тогава, когат< една логическа система цели конкретна научна индикация и при това утвър ждава идентичност въпреки различието на научните принципи и езиците ш физиката и  биологията.

270

Преди решението на проблема в рамките на науката философското ре­шение ще бъде отслабено, ще съдържа неопределеност в своето отношение към концепциите и абстракциите в биологията. Това е неизбежно. Все пак та­къв философски анализ е ценен и от научна гледна точка, тъй като цели изя­сняване на инвариантите в организацията на самото научно познание.

Обектът, който ще се интерпретира тук, за да се даде отговор на въпроса за „логиката на живота”, ще бъдат понятия и положения (обективирани в термини и изказвания), типични за биологичното мислене. Значи целта на изследването се ограничава на нивото на логиката на съжденията в биоло­гията, без да се простира до теоретическия им статус. Тук чямада се третират биологични теории и закони, което е необходимо за задоволително и отно­сително пълно изследване на въпроса за редуцируемостта.

II. ЛОГИКАТА НА ФУНКЦИОНАЛНИЯ АНАЛИЗ В НАУКИТЕ ЗА ЖИВОТА

Биологичният език оперира предимно със структурно-организационни и функционални термини, изказвания и обяснения. Биологията особено на надмолекулярно ниво обикновено не говори за енергетичното обезпечава­не на функциите, а главно за тяхното структурно обезпечаване, регулацията и взаимовръзката им в рамките на живата система.

Както структурната организация, така и функционирането в биологична (и в социална) интерпретация носи определено телеологическо основание. Езикът на биологията имплицира телеологически заряд.

Когато се говори за структури в биологията, ексшшцитно или импли­цитно се появява идеята за предназначение, за подреденост с оглед функции. При функционалните описания и обяснения се казва обикновено, че дадени структурни единици играят важна роля в реализирането на дадени функции или че просто техни функции са такива и такива жизнени процеси, или че те допринасят за определени функции, или че те са адаптивни, или че действу­ват по определен начин с оглед обезпечаване на функция, или най-после че те правят, извършват едно или друго, обезпечават, изпълняват някаква функция и т. н. Самите функции се предполагат една друга, една функция изисква някаква структура или някаква друга функция или обезпечава су-перфункция и т. н.

Функционалните понятия и съждения (термини и изказвания) са централ­ни в биологията (а и в психологията и социалните науки), защото те непо­средствено третират моментите на жизненото възпроизводство. Функции са например репликацията на ДНК, синтезът на белтъци в рибозомите, митозата на клетките в многоклетъчния организъм, физиологичните процеси в организма като дишане, кръвообращение, рефлексите във ВНД, хормо­налната регулация и т. н. Функции са всички психологически процеси и ком­плекси от процеси като инстинкт, памет, внимание, усещане, възприятие, представа, мислене и т. н. В обществото функции са материалното произ­водство, духовното производство, възпроизводството на хора, управление­то, комуникациите и т. н. Всички оръдия са определени чрез някакви функции, които те изпълняват в човешката дейност.

Анализът на функционалните единици и отношения в логиката на науки­те за живи системи поставя въпроса за тяхната логическа специфика. Тук най-важно е да се разбере дали имплицитното телеологическо съдържание, което има място в тях, е законно или почива на незрелост на познанието и респективно на семантична неяснота.

271

В рамките на неопозитивистичната ориентация, по-точно във „Фило­софията на науката”, функционалният и телеологичният анализ са намерили място в цяла редица изследвания. Целта на тези изследвания е всъщност анализ на логиката на биологичния език. Във функционалните анализи се поставя въпросът за намиране на определение на функционалното изказва­не, което да е адекватен и пълен модел по отношение на реалните съответни езикови феномени в биологията и отчасти в социологията. Този модел е нещо като „логическа формула”. На основата на тази формула се правят опити за построяване на съответно обяснение – „функционално обясне­ние”, което е някаква форма на логически извод, почиваща на зависимости­те, намерени в модела на функционално изказване. Обсъжда се обяснителна­та потенция на тези обяснения. В заключение се отговаря на въпроса за евен­туалната редуцируемост на функционалния анализ към каузален или някакъв друг.

Основният въпрос, който стои пред тези изследвания, е въпросът за законността на имплицитния телеологически заряд на функционалния език. Във функционалните и телеолог ичните изследвания се забелязва съществена връзка. Функционалният анализ се изправя пред проблема за телеологич-ното. Чисто телеологичните изследвания също се отнасят към функционал­ността. Съществува обаче телеологически анализ на логиката на изказва­нията относно съзнателни човешки действия. Той работи с термини като „съзнателна цел”, „намерение”, „мотиви” и други подобни определения, което го обособява съществено от анализа на биологичните функции и био­логичната и техническа телеология,

Ако възприемем една обща схематична форма на функционалните из­казвания, чието логическо изследване ще се разглежда „У е функция на X в система 8″, проблемите, които възникват при интерпретацията на такива изказвания, се концентрират около отношенията между X и У, между У и 8, в определението на 8 и в отношението на 8 към окръжението.

Най-простият и нагледен анализиращ модел, струва ми се, е този на Р. Грунер. Един пункт X допринасяза поддържането на дадено състояние на такава система. „X изпълнява функцията У” е логически еквивалентно на „X е причина на У” или „У е ефект на X”. В термините на условия това е ек­вивалентно на „У е достатъчно условие за X”, „У само ако X”, „Ако У, то­гава X”. Оттук функционалното обяснение на наличието на X придобива следния вид. Експлананс: Ако животът на тялото е поддържан, тогава У, и ако У, то X. Като прибавим към това общо утвърждение предпоставките: Животът на тялото е поддържан, У е реализирано. Като логическо след­ствие получаваме: X е в наличие в това тяло. Това е експланандумът. Обя­снението е типично дедуктивно каузално обяснение на причина чрез ефект3. Аналогични са анализите и обясненията на Е. Нагел, Дж. Канфийлд, К. Хемпел, X. Леман, М. Рюз. В тези анализи се реализират различни моди­фикации на отношението на функцията към системата.

Категог ично каузалните или по същество каузалните анализи са изпра­вят пред ред трудности. Нека изберем един от типичните и привеждани в ли­тературата примери за функционално изказване: „Функция на пулсиращото сърце при гръбначните е циркулирането на кръвта в тялото.” Или „Функция на X в 8 е У”.

1. Биолозите, казвайки, че функция на сърцето е кръвообращението, не твъ] дят, че то при това необходимо функционира. X не необходимо при-

3 R. Gruner. Teleological and Functional Explanations. – Mond, 1966, vol. LXXV, 516 – 526.

272

 

чинява У. Следователно не може да се утвърждава логически, че X е при­чина на У или че У е достатъчно условие на X, или ако У, то X. Това е труд­ността на функционалния неуспех.

Възможно е кръвообращение без функциониращо сърце (системите „бял дроб – сърце” в медицината). Разбира се, възможни са функционални заместители извън патологията. Една и съща функция в различни видове се изпълнява от различни органи. Една и съща функция в човешката дейност може да се реализира от различни средства. Невинаги именно X причинява У. Следователно е логически невярно, че X е причина на У или че У е доста­тъчно условие на X. Необходимо отношение между X и У не може да се утвърждава. Това е трудността на функционалния еквивалент.

Пулсирането на сърцето има и други ефекти освен кръвообращение­то. Например то причинява звуци, които при определени обстоятелства (диагностициране) могат да се окажат важни за преживяването на организма (с оглед лечение).Х причинява Уг и това У: понякога е полезно, но ние никога не казваме, че функция на сърцето е да причинява звуци. Следователно ана­лизът е неточен. Това е трудността на случайните ефекти.

Циркулирането на кръвта не необходимо допринася за преживяване­то на организма. Циркулирането на кръвта не се обезпечава без функциони­рането на ред други органи и системи (например дишане, нервна регулация на сърдечната дейност, функциониране на кръвоносните съдове и т. н.). Сле­дователно такъв вариант на каузалния анализ се изправя пред проблема за множествеността на причинността. Спецификата на тази трудност тук е, че не може да се утвърждава причиняване на ефекта-функция без предпо­ставката на неограничен практически брой необходими условия, които ло­гически по този начин остават външни на схемата. А това са не просто усло­вия, а система от функции.

Допринасянето на кръвообращението за преживяването не се форму­лира логически в термините на причинността или достатъчно-необходими условия. Това е телеологически момент и наличието му опровергава утвър­ждението за каузалния характер на анализа. В обяснението се казва обаче, че ако организмът функционира правилно (животът на тялото е поддържан), кръвта циркулира. Но това е невярно логически, защото верността му зави­си от емпирически налични данни за строежа на този организъм, и по-спе­циално, че този организъм е от такъв клас,в който циркулирането на кръвта е една функция. Дори в този случай при трактовката на функционалното от­ношение като импликация („Ако организмът живее, то кръвта циркулира”) не се обезпечава логическа истина,защото това може да се утвърждава не като импликация, а като индуктивно умозаключение. Но индуктивното умо-заключение не утвърждава необходимост.

Преживяването или правилното функциониране на системата, докол­кото се предполагат във функционалния анализ, са неексплицирани в логи­ката на каузалността, необходимостта и случайността. Ако това се направи емпирически, каузалният анализ не е завършен, защото на емпирично ниво не е ясно какво логическо съдържание носят тези термини. Трудността тук се явява на нивото на определянето на системата, в която се осъществява въпросната функция. Пред изискването за каузален анализ стои задачата да се дефинира достатъчно конкретно в причинни определения системата така, че в това определение да намерят място функционалните характери­стики.

Изследователите на функционалния език, разбира се, насочват усилията си към преодоляване на тези трудности.

273

1.         Трудността на функционалния неуспех например се демонстрира от Л. Райт. Изхождайки от убеждението, че понятието за функция не е телеологическо, а каузално в един разширен смисъл, етиологическо, той забелязва, че ако нещо е планирано, предназначено да прави У, тогава правенето на У е негова функция дори ако то не може да прави У. На логичния въпрос, който възниква за случаите, когато нещо случайно, не по предназначение обезпечава У, той отговаря, че в тези сучаи не може да се говори за функция. В такива случаи нещо „функционира като”. Това е в сферата на случайността Когато се утвърждава функция, фактически се казва, че X е там, защотс прави У, и че У е консеквенция (или резултат) на съществуването на X. Това е смущаващо логиката съчетание (интерпетирано строго логически това ще означава: У имплицира X и X имплицира У, което е възможно само при тъждества) се интерпретира в смисъл, че нито У буквално е достатъчно усло­вие на X, нито пък гарантира (необходимо причинява) У. Това „X е, защото прави У” е казуално (!), в известен смисъл причината на X е У, но не буквал­но. Това е генетично, етиологическо „причиняване”. Причина и функция с «различават вътре в етиологиите. „Ако един орган е бил естествено диферен­ циално отбран чрез ценността на нещо, което той прави, ние можем да ка­жем, че причината (геакоп) органът да е в наличие е, че той прави това не­що”4 . По-нататък „У е консеквенция на X, негов разултат” отново се обо­собява от строгата каузалност, ако се абстрахираме от неуместността на „консеквенцията”.

Тази оригинална постановка наистина върви към преодоляване на не­удобствата на строгия каузален анализ. Но тя е неприемлива като резултат поради неопределеността си. Никъде не се дава строга дефиниция на функ­ционалната „етиология”. По същество това „защото” остава телеологиче-ско, но като такова то не е логически експлицирано. По същия начин „кон­секвенцията” на У остава при неопределеното „прави”. Съществена грешка на анализа е изричното игнориране на споменаването на системата, в която се реализира функцията, по мотиви, че то е неясно5. Но „е там”, „съществу­ва”, „в наличие е”, привидно избягвайки трудностите на „системите с обратна връзка”, всъщност остават при една нежелателна неопределеност. Така пла­нирането, етиологичността, доколкото избягват необходимостта като нещо строго за функционалните определения, са уместни, но трудностите, пред които се изправят самите те, са симптом, че е нужна друга логическа систе­ма за този анализ.

2.         Трудността на функционалния еквивалент. Тя се демонстрира при опи­та за обяснение на наличието на функциониращото X при предпоставени зависимости между X и У и между У и системата 8. К. Хемпел показва, че дедуктивното обяснение във функционалния анализ изисква силната предпо­ставка, че само наличието на X обезпечава функцията У. Но такова утвър­ждение е невъзможно, тъй като са възможни функционални еквиваленти на X. Емпирически е възможно да се покаже, че при дадени обстоятелства X е незаменимо, но и това е твърде проблематично. Ако се определи клас от еквиваленти, което също е проблематично, и се построи обяснението, това обяснение остава в неопределеността, че не обяснява предпочитането на X пред останалите еквиваленти в множеството I. Това прави дедуктивно­то обяснение неадекватно. Индуктивният вариант, определящ вероятности­
те за поява на X или еквивалентите, е невъзможен също поради липса на

4          Ъ. XV г 1 % Ь I. Рш1с1юп$. – 1п: Торгсз т 1Ье РЬИозорЬу оГВюю§у. ВоЛоп, 1976, р.

5          Ь.   \У г ! е Ь I. Ор. с11., р. 229.

274

обосноваваща тези вероятности информация. Следователно информацията, която дава един каузален анализ на функция, не е достатъчна както за дедук-тивно, така и за индуктивно обяснение. А при знание, че X е налице, обясне­нието не дава нова информация, то става тривиално6. М. Рюз твърди, че при определени обстоятелства може да се говори за незаменимост на X, но в обосноваването на това той не се позовава на нищо друго освен на интуи­тивната убеденост на биолозите в това7. Д. Хъл фиксира вниманието си върху факта, че дори да се утвърждава, че X е необходимо за У, това не е за-коноподобно твърдение, което би конструирало обяснение чрез модела на обхващащия закон8.

Ако не може да се утвърждава отношение на необходимост между X и У в термини като „достатъчно условие”, „необходимо условие”, „незаме­нимост” и т. н. , тогава какво става с причинността? Нали причинността е именно това, което необходимо действува? Ако това причиняване се раз­глежда пък като случайно, какво го отличава от случайния ефект? Излиза, че функцията съдържа причинност, която не е нито необходима, нито слу­чайна. Отричането на причинността е невъзможно, защото най-после функ­ционирането се подчинява например на строги физични закони и химични зависимости. Функционалният неуспех и функционалният инвариант са не­обходими на това ниво. Например едно структурно нарушение на X, което определя функционална негодност, има определими причини, значи при определени условия то е необходимо. Засегната с киселина тъкан необходи­мо се разрушава, но причинните механизми на това разрушаване са съвсем външни и ирелевантни към факта, че това е нарушаване на организация и функция, което интересува биологията. Нормалното функниониране си има строга причинна детерминация, която е обусловена от наличието на органи­зирана по определен начин структура. Но едва ли нейното предпоставяне в обяснението го прави възможно като каузално. В такъв случай обаче се пред­поставя в съществен смисъл самата функция. Ако функциониращото сърце е по-вероятно от нефункциониращото и от кръвотласкащата машина напри­мер, на каква логика почива тази диференциална вероятност?

Що се отнася до функционалните обяснения по подобие на каузалните, тук се открива една очебийна разлика. Докато във физиката дедуктивното каузално обяснение, а и индуктивното дават блестящи резулати благодаре­ние на достатъчно мощни закони и определени обстоятелства, тук нито за­коните са налице, нито обстоятествата са практически добре определими. И това не е толкова поради незрелост, колкото поради принципни различия в логиката на науката. Изглежда, че трябва номологичното обяснение от този тип да се изостави за чистобиологическите зависимости. И такива дей­ствително не се срещат в биологията, а все пак тя обяснява добре своите феномени. В теорията на еволюцията генезисът на един вид се обяснява на основата на принципа за преживяване на приспособените (на естестве­ния отбор), който включва дарвинов и репродуктивен (генетичен) отбор. Случайната за организма мутация, която е необходимо причинена от някак­ви външни или вътрешни въздействия, ако се окаже полезна за индивида и вида, т. е. ако се включи и определи в една изменена в благоприятен смисъл организация, се фаворизира от отбора и остава като устойчив момент във

6          С.   Н е т р е 1.   А8рес(:8 оГ БаепШс Ехр1апа1юп8 ап<1 ОгЪег Е$8ау8 ш Ше РШрзорЬу оГ
Заепсе. N.  V.,  1965. 310 –315.

7          М.Рьюз, Философия биологии. М., 1978, с. 271.

8          Б.  Н и 11.  РЬПозорЬу оГ Вю1оек:а1 Заепсе. N. Тезеу, 1974, 121 – 122

275

възпроизводството на жизнената организация. Това обяснение каузално л| е? Нали именно полезността на случайното само по себе си изменение де терминира неговото затвърдяване. Причиняването няма нищо общо с полез ността, която е биологическата специфика на явлението мутация. Полезност та се определя едва когато това преструктуриране в гена се от» се към функ ционалната   организация и я определи като жизнеспособна и продуктивна

В анализа си на причинността в биологията известният еволюционис Е. Майр признава, че причинността като „условие (необходимо, но недоста тъчно), без което явлението не би могло да стане”, или като „едно от много то в съвкупност достатъчни условия, без които явлението не може да стане” не е достатъчна за анализ на сложните биологични явления”9. Въпреки тов; обаче той идентифицира целенасочеността на индивида с действието на сме тачно-решаващо устройство, реагиращо на различни сигнали в съответстви със заложената в него програма. „Това е, ако може така да се каже, чистс механическа целенасоченост”10. Той заключава, че биологичните обяснени; обикновено се слагат от ред причини: *.

Това е съвършено погрешно заключение. Невъзможно е програмат; на сметачната машина да се постави в едно определение с програмата н; гена, защото програмата на машината не детерминира нейното вьзпроиз водство, докато генетичната програма детерминира както своето собствен» възпроизводство, така и възпроизводството на организмовата и видоват; организация, на която освен това тя (генетичната програма) е определение то. Когато Майр заключава, че биологичните обяснения са обяснения чре: причини, той очевидно включва в причините и структурните, и организа ционните, и информационните, и енергетичните фактори. Но това не е анали: ‘на причинността.

Трудността на случайните ефекти. Случайният ефект – външе] на функционирането резултат при самото функциониране, както видяхме в един съвсем външен смисъл може да се окаже полезен. Следователно него вото игнориране чрез допринасянето12 е неефективно. М. Рюз, защища вайки тезата, че функцията не говори за целенасоченост, а за адаптация, до пуска при ситуация на полезност на случайни ефекти да се говори за тя; като за функции13 .Това е интересна позиция, но тя е твърде слаба, защот» разлива понятието за функция отвъд устойчивата функционална организа ция, независимо от насочеността в системата. Ако функцията е адаптация тогава и репликацията на ДНК се оказва адаптация. Случайните ефекти с; отстраними логически, ако допринасянето се определи в термините на. лог и ката на възпроизвеждащата се организация. Но това е снемане на причин ността като такава.

Трудността на множеството причини. X. Леман показва, че концеп цията за „достатъчните условия” не е адекватна в анализа на функциите защото трудната определимост на тези условия би ни позволявала многс рядко да говорим за функции. Тази позиция се свързва обаче по-нататъ! с утвърждението, че „достатъчните условия” затова трябва да се заменят с

9          3. М а й р. Причина и следствие в биологии. – В: На пути к теоретической биологш
I. Пролеюменм. М., 1970, с. 51.

10        Пак   там,  с.   52.

11        Пак там, с.  58.

12        С.  Н е ю р е 1.  Ор. си.,   305,– 306;   Н.   Ь е Ь т а п. Рипс1юпа1 Ехр1апа1юп8 т Вк
1ойу. – 1п: РЬиозорпу оГ Зс1епсе, уо1. 32, 1965, 11 – 14.

13        М. Рьюз.   Цит. съч., с. 264

276

причина, което обаче води до нежелателност на функционалните изказва­ния в биологията14. По-ясно трудността се експлицира при К. Хемдаел. Не­говият анализ на функционалното изказване гласи, че „някакъв „пункт” 1, който е една относително устойчива черта или диспозиция. . . , налична в “една система 8, и. . . 8 е в състояние, или вътрешно условие с| в едно окръ-жение, представящо определени външни условия се така, че при условия “с{ и се (заедно отнесени към него като с) чертата 1 има ефекти, които удо­влетворяват някоя „нужда” или „функционално изискване” на 8, т. е. едно условие, което е необходимо за поддържането на системата в адекватен или ефективен, или правилен работен ред” . Както се вижда, с тази логика функ­ционалната организация е изчезнала в условията, които при това са обеди­нени в едно с условията на окръжението. Това обаче е съвършено логично от гледна точка на причинно-ефектното третиране на функцията. Но какво е основанието да се твърди, че именно чертата има удовлетворяващи ефекти, докато условията с се прибавят външно към това причиняване? Основание­то очевидно е в разбирането за причинността. Тук няма да анализираме про­блема за множеството причини. Ще отбележим обаче, че дори при ясен кри­терий за разграничаване на причиняващото от обуславящи елементи условия­та носят основното информационно съдържание при такава трактовка. Ако тези „условия” не са организирано внесени в анализа като някакво конкрет­но понятие, закономерна връзка между тях или нещо подобно, при всеки анализ значи трябва да се изброяват множество определения с изискването те да са при това определено множество, а не безкрайна редица и които, раз­бира се, трябва да са емпирически. Но ако главното съдържание на една та­кава логика е оставено в скобите на опита, този анализ отслабва значително. По тази причина също той не може да бъде сигурен в каузалността си, за­щото сред тези условия е възможна и некаузална детерминация. Ако всички функции се третират в порядъка на всички условия на окръжението, тогава защо да се анализира функцията, която ни занимава? Тя също би трябвало да се нарече условие. Очевидно самата система 8, в която нещо функциони­ра, свързано с ред други функциониращи структури, се нуждае от определе­ние. В анализа на трудността на функционалния еквивалент се показаха трудностите, които идват от страна на „условията” при обяснението.

5. Определение на „допринасянето”‘. В литературата то се идентифицира и като „полезност”, „удовлетворяване на нужда”, и т. н. Това е отношение­то на функция към система. Като системно отношение то би се определило в рамките на определението на самата система и обратно, неговото опреде­ление е съществено за определението на системата. Според Дж. Канфийлд функцията означава правене на нещо полезно за системата 8. По-нататък, поставил си задачата за нетелеологическо дефиниране на полезността, той достига до решението, че полезността е два вида: полезност за съхранение на живота на организмите и полезност за запазването на вида. Полезността съответно се определя като отношение, при което притежаването на функцио­ниращата особеност определя по-висока вероятност за преживяване на ин­дивида в сравнение с непритежаването й и по-висока вероятност за продук­ция на поколение на притежаващите чертата в сравнение с непритежаващи-те я16.( В заключение се твърди, че този анализ доказва при коректност въз-

14

15

16

277

можността „телеологичната дума функция”, както подобните телеологични думи, да бъде заместена от други, нетелеогични? Но определянето на по-висока вероятност за преживяване или за продукция на поколение съхранява напълно телеологичността на полезността, като я конкретизира емпириче­ски. Запазването на телеологичността се реализира в отнасянето към прежи­вяването. По-високата или по-ниската вероятност е просто външен крите­рий на полезността, който сам е определен от това, как чертата участвува във възпроизводството на живота – положително или отрицателно. Зна­чи самата диференциална вероятност се нуждае от обяснение. Всъщност познаването на функцията е именно познание на приноса, на полезността, която тази функция има в цялостната организация. Това води до заключе­нието, че по-малката жизнеспособност или продуктивност на един клас ор­ганизми в сравнение с друг се дължи например на непритежаването на опре­делена черта, която функционира. Хемпел, спирайки се на трудността на термина „нужда” във връзка с определението на функцията като „удовле­творяваща нужда” на системата или нейно „функционално изискване”, тър­си ясни емпирични критерии за определяне на тези термини. Той фиксира отнасянето към преживяване и регулиране като съществено за функционал­ния анализ и добавя, че стандартът (критерият) е определим само за конкрет­ните случаи17. Отказът от логическа експликация на тези ключови отнася­ния обаче води до признаване на релативност на самия логически анализ на функционалния език. Този анализ се оказва неефективен, тъй като замества едно неизвестно – функцията, с други неизвестни – нужда, функционално изискване, регулиране и т. н. М. Бекнер разбира допринасянето като пови­шаване на вероятността за У. Той определя самото функциониращо в тер­мините на допринасянето, така че сърцето например по дефиниция е изтла­скващо кръв. „Логическа истина е, че сърцето изтласква кръв”18. Значи до­принасянето за Бекнер е нередуцируемо. Той заключава, че телеологичният език е непреводим, но е елиминируем. Въпреки че телеологичният характер на функционалните изказвания „не е само въпрос на речник, той е въпрос на логическа структура на концептуална схема”, елиминацията на телеоло-гичния език е възможна чрез друг тип изказвания, които описват същите процеси. Въпреки че тези изказвания имат различно съдържание от функцио­налните и едва ли казват нещо повече от фиксация на функцията просто като процес, все пак М. Бекнер заключава, че елиминируемостта не носи загуба за науката19. Вижда се добре, че допринасящите отношения, дори разбирани като понижаващи вероятността за това, към което се допринася, могат и е необходимо да се легитимират логически в телеологична схема. Същевре­менно телеологията се отнася към концептуалните схеми, които целят осве­тляване на интересуващите ни каузални отношения20. Това са колебания, свързани с неразграничаването на телеологичната логика от каузалната по един ясен начин.

6. Определенията на преживяване, правилно функциониране на системата, система на функциите (телеологическа система) се дават или емпирически, или просто се оставят в тази форма. По-горе видяхме превода на „полезност­та” на Леман чрез преживяването, което според позицията е освободено от телеология. Всички познати работи върху функционалния анализ съдържат

14           Н.   Ьептап.   Ор. ек., р. 16.

15           С.  Н е т р е 1. Ор. ск,,р. 306.

16           I.  С а п П е 1 й.  Те1еок>81са1 Ехр1апа1юп$^п Вю1ос1у. – 1п: ТЬе ВгШзЬ Доигпа1 ГогЛе
.РЬПозорЬу оГ8с1епсе, уо1. 14, 1964,1290 –293.        ,

17           С.   Нетре1. Ор. ек., р. 323.

18           М.   Вескпег.   Рипсгюп аш! Теюоюву. – 1п: Торшв щ Ле РШояорпу оГ Вююдо.
Во8Юп,   1976,  206 – 211.

19           М. Вескпег. Ор. ек., р. 212.

20           ГЬкют

278

или понятие от рода на горните, което повече не се определя, или се посочват трудностите на тяхното определяне. Така К. Хемпел изтъква, че употребата по този начин на подобни (всъщност на всички функционални) термини не обезпечава ясен смисъл на изказванията. Правилното функциониране „мо­же да замени „преживяването”, което от своя страна да се замени с „адаптираност”, и изводът е, че условието п, необходимо за правилното функцио­ниране, всъщност е неизвестно за какво е необходимо: всеки конкретен слу­чай трябва да даде свое определение2 х. Разбира се, не може да се остане на това определение. Някои постановки застават на позицията на адаптацията. В това отношение видяхме решението на М. Рюз. Адаптацията се разбира като обезпеченост на преживяването, диференцирана а ислово от функция­та22 или отъждествявайки се с функцията отново се определя като нещо, което помага за преживявянето и разможението на организма23 . Така кръ­гът се затваря в предпоставянето на живот. Представителите на функционал­ния анализ, а особено на телеологическия анализ в отделни случаи опреде­лят телеологична система, в която се изпълняват функциите или се реализира целево поведение. Ще разгледаме модела на система с мрежовидна органи­зация на М. Бекнер. Мрежоподобната организация е система с йерархия на части и цели на различни нива, при което някаква част от едно ниво може да допринася към друга част на друго ниво. Същевременно всяка част има причинно влияние върху всяка друга. Частите и целите проявяват специфич­ни активности и тяхното проявяване е резултат от приноса на частите на по-ниско ниво. Мрежоподобната организация се дефинира в рамките на концептуална схема, в която „част (или активност), такава като бял дроб (или дишане), е една част, или активност, отнесена към понятието, което ние употребяваме в идентифицирането и описанието им”. Цялата система 5 се идентифицира чрез нейната активност. Функционалните приписвания следователно предполагат мрежоподобна организация на 5, чиито вектори са      концептуална   схема24.

Този анализ, действително постижение в логическото определяне на функционалната система до голяма степен преодолява неопределеността на „преживяването”, „правилното функциониране”, условие и т. н. Това се осъществява благодарение на експликация на „организацията”. Проблемът за организацията е широко третиран в съвременните системни изследвания. Ние не можем да го разглеждаме специално тук. Известни са например „ма­шинната теория на организацията”25 и организмичната теория за „отворе­ната система”, в рамките на която се реализира съществено различен въз­глед26, Моделът на Л. Берталанфи е много по-приемлив от този на У. Ъш-би, понеже се отнася експлицитно за живи системи, но и двата по същество са физически и в техните термини са маркирани онези черти на живите систе­ми, които могат да се фиксират в тези технически и физически определения. Моделът на М. Бекнер не е натоварен с конкретнонаучни единици от емпи­рично релевантно естество, той се намира на логическа плоскост и борави с типично за биологичната логика определение „допринасяне”. Но той има най-малко два сериозни недостатъка. Първо, в този модел не е експлицира-но, определено мястото на причинността и телеологията. Не е показано как

Й’С.   Нетре1.   Ор. ек.,  321 – 323.

22        К.   М и п з о п.   ВююЕрса! АДарШюп,’– 1п: Торюя . . . , 331 –332.

23        М.   Рюз.   Цит. съч.,   258 –259.     ~~

24        М.   Веспег. Ор. ек., 204 – 207.

25        У. Р.  Зшб и.   Принципи самоорганизации. – В: Принципи самоорганизации. М.,
1966, с.  322.

26        Ь.  уоп   Вег1а1апГу.  Ор.  ек

279

е възможно логически чрез причинни вериги да се конституира телеологич­на връзка – допринасяне. Второ, този модел на организацията е фактиче­ски чисто концептуален модел и следователно отношенията на допринасяне са просто логически функции. А това съдържа легитимиран конвенциона-лизъм. Не по-малко важен е и фактът, че в понятието за „мрежоподобна организация” нищо не се казва за възпроизводството на живота, което е общо определение на всички функции. Значи този модел е приложим към една машина в същата степен, в която е приложим към система на жизнени функции, дори при машината той сигурно ще бъде по-ефективен, понеже не споменава нищо за характера на активностите -и частите в системата. Те не се отнасят към нещо като възпроизводство.

Заключенията относно редуцируемостта на функционалните изказвания като телеологични имплицитно са твърде различни в изследванията на „Фи­лософията на биологията”. Повечето крайни изводи са в полза на каузалния характер на биологичния език, но, както се видя в критичния анализ, те са съществено непълни и следователно неадекватни. Що се отнася до признава­нето на телеология, непреводима на каузален език, тези заключения за съ­жаление остават абстрактни и неопределени в ефективна логическа система. Един адекватен анализ на логиката на биологичния език, който всъщ­ност засяга и важни определения също на психологическите и социологи­ческите концепти, трябва да се проведе в раките на категориална система, а не в рамките на емпирическите определения (критерии) за причинност и телеологичност, нито в термините на необходимите или достатъчни условия, нито в абстрактни концептуални схеми, характеризиращи феномените на организацията. Ориентацията на неопозитивизма не позволява това нещо. Но в самите рамки на неопозитивистичния анализ на биологичния език се легитимира например причинността, необходимостта, случайността, жи­вотът (в термини като „преживяване”, „правилно функциониране”, „съхра­нение”, „адаптация” и т. н.), както много типични частнонаучни понятия, като „диференциална смъртност”, „репродуктивен отбор”, „дарвинов от­бор”, „програма”, „обратна връзка” и т. н. Тези „остатъци” при логическа­та формализация сигнализират, че антиметафизичната (в смисъл на анти-онтологична) претенция е очевидно неоправдана. В онази философия, в коя­то се допуска дори само причинността, трябва да се допуснат и цялото мно­жество еднопорядкови с нея определения, които в действителност са неот­страними, понеже действуват в живата наука и в мисленето въобще. Що се отнася до „остатъците” емпиричност и конкретно-научните понятия при необходимост от метаанализ, логически анализ, тези остатъци дискредити­рат позитивистическата парадигма в нейната индиферентност относно ми­словните инварианти в тяхната конкретност, както те функционират в на­учното познание. Термините на формалната логика и в нейния съвременен вариант при приложение към естественонаучни понятия и съждения се оказ­ват слаби да обхванат спецификата и богатството на тези понятия. Това води до нехомогенност, която се изразява в частичната чисто логическа ин­терпретация (като достатъчност, необходимост, следствие, условие и т. н.) и неизбежно съпътствуващата я емпирическа интерпретация, но така, че те двете са поставени в едни и същи равнища на анализ. Отнасянето до емпи­ричното и частнонаучното при логически анализ е разбиращо се от само себе си, но тук то идва не просто като материал, а остава и като резултат при ясно поставена цел за метанаучен анализ, за нещо като логика.

280

III. ПРЕХОДЪТ ОТ ПРИЧИННОСТ КЪМ ТЕЛЕОЛОГИЯ

Изследването няма за цел нито пълен диалектически анализ на пробле­мите на причинността и телеологията, нито на проблемите на тяхното от­ношение към логиката на научното познание. Все пак в рамките на задачата, поставена в началото, е необходимо да се експлицират достатъчно ясно и ефективно отношението и преходът между двете форми на детерминация, за да се отговори позитивно на въпроса за наличието на „логика на живото” като категориална логика. Това ще означава, че трябва да се обоснове не­обходимостта от автономно определяне на телеологията на нивото на живи­те системи.

,           Какъв онтологически и логически статус има причинността?

Класическите диалектически резултати на Хегеловата диалектическа логика в трактовката на причинността, абстрахирани от идеалистическата постановка за причинността като поставяща дейност на субстанцията, мо­гат да се резюмират така:

1. Действието е необходимо затова, защото тъкмо то е манифестирате /на причината. Действието и причината имат едно и също съдържание. При-/чината угасва в своето действие, с това е угаснало и действието, доколкото I то е определеността на причината.

/           2. Определената причинност има дадено съдържание. Формата е спрямо

/ това съдържание една сучайна причинност. Поради тази тъждественост на

I съдържанието тази причинност е едно аналитично положение. Един и същ

е предметът, който ни се представя веднъж като причина, а друг път като

I  действие – първо, като самостоятелно съществуване, и, второ, като поста-

I   веност   в   нещо друго. При разглеждане на по-далечната причина е нривид-

I   но изчезването на това тъждество, защото едва съвкупността от моменти

/   между непосредствената и опосредствуваната причина съдържа пълното

I    действие. Причинността е неприложима към живота и духа, защото живото

I    не оставя причината да дойде до своето действие, снема я като причина.

3. Определението по форма е също и определение по съдържание, за­това причината и действието са и едно по-друго съдържание, като различно­то съдържание е външно свързано веднаж с причината и още веднаж с дей­ствието. Това е вещта, която е между другото причина или действие в ня­какво отношение. Тя е субстратът на причинността. Съединяването в суб­страта на причина и действие е външно. Но то определя един безкраен ре-,грес от причина към причина и безкраен прогрес от действие към действие. Чрез това движение причината не само угасва в действието, а и отново въз-\,никва в него, в това угасване27.

Има смущаващи неопределености в трактовката на определената при­чина. Външното прибавяне на другото съдържание в причината и действие­то не е експлицирано като логическа истина. Ако става въпрос за съдържа­телен момент, необходимо присъствуващ в определеността на крайната при­чинност, той трябва да е вътрешен, т. е. самата определеност на определе­ната причинност. То не е външното влияние на другите свойства на вещта. Вещта като съвкупност от определения наистина е нещо външно на причин­ното отношение, но именно поради това тя е чуждо на самото причинно отношение съдържание. Това съдържание е обаче едно и също за причина­та и действието, а не е прибавено едно към причината и друго към действие­то. Причинността се реализира в една определена съвкупност от вещи, кои-

281

то са с другите си определения еднакво отнесени към причината и нейнотс действие, иначе не би могло да се утвърждава и вътрешното тъждественс съдържание. Тук се демонстрира трудността, че реалната причина е недо­статъчна в себе си, че тя е реална едва във вещите и между вещите, но са. мите вещи, които носят причинността в себе си, са и нещо по-друго. Сле­дователно вътре в причинността е невъзможен безкраен регрес. Той е опре­деление, свързано външно с причинността. Не може да се казва, че една при­чина (а не вещ) е същевременно действие на друга причина и че тази друга причина е действие на още по-друга и т.н. Причината е действие на себе св като причина, а не на друга причина. Хюм ненапразно уверява, че не може да се изведе необходимо едно нещо от друго нещо като негова причина. Акс се допусне такова верижно регресиране, тогава се излиза отвъд положение­то за тъждеството на причина и действие по съдържание и се идва отновс до проблема на Хюм. Отношенията между вещите в детерминацията не са причина-действие, а причината, съдържаща се винаги в комплекс от суб­страти, е конституираща тяхното отношение наред с други конституенти (условия). Целият проблем за причинността след разбирането на нейната самотъждественост с действието е проблем за отделянето логически и емпи-рически на причината от другите детерминанти, в положеността на коитс единствено е възможна и самата реална причинност като действие. Връзката на различните причини и действия не е причинно-действена, а е опосред^ ствуването им с условията. Другата причина и другото действие са именнс други, а не причина на това действие и действие на тази причина. Фактът, че в една вещ са опосредствувани различни причинни действия, никак не озна­чава, че едно определено действие става по някакъв начин причина на друго ‘действие. Самият израз „причина на действие” е неистинен, ако се разбират причината и действието като една действуваща причина. Следователно Хе­геловата трактовка, правилно постулираща тъждество на причина и дей­ствие, по-нататък не успява да разбере причината и действието във вещта. “Става ясно още, че е невъзможно и някакво угасване на причината в своето действие и пораждането му отново в него като друга причина.

Положението за неприложимостта на причинността в живото е твърде силно, за да бъде вярно. В живото, доколкото има причинност, тя необхо­димо „идва” до своето действие, понеже по начало е в това действие. Ако се утвърждава, че причинността е снета в живото, трябва да се има пред­вид нещо друго. Причината не е изчезнала като причина, но е с друг статус в отношението си към жизнената детерминация като цяло. Съвременната нау­ка открива в живото напълно стандартна причинност. Без каузалността е невъзможна жизнената организация. Тя съдържа момента на необходимост в нея. И ако към причинността са прибавени други отношения, които са фундаментално съществени в живото, те са предмет на друг, некаузален анализ.

Едно типично определение на причинността в съвременната западна философска мисъл е логикоемпирическото интерпретиране на каузалното обяснение. Ето как К. Попър го определя: „Да се даде каузално обяснение на едно явление означава да се дедуцира едно твърдение, което го описва, •използувайки като, предпоставки на дедукцията един или повече универсални закони, заедно с определени единични твърдения, изходни условия. . . Изход­ните условия описват това, което обикновено е наричано „причината” на въпросното явление. . . А предсказанието описва това, което обикновено се •нарича „ефект”. Тези два термина аз ще избягвам. . . Аз няма да правя ня­какво общо утвърждение за универсалната приложимост на този дедукти-

282

вен метод на теоретично обяснение. . . някакъв   „принцип на причинността” (или „принцип на универсалната каузация”)28.

^      Обосновката на тази интерпретация съдържа една ярко изразена анти-”категориална („антиметафизическа”) идея, а именно, че понятието „причи­на” е, първо, без някакъв универсален статус като принцип например и, вто­ро, терминът „причина”, както и „ефект” са нежелателни в науката и във философията. Тази постановка все пак ги употребява (в кавички). Но защо не се употребяват други термини? Очевидно защото други термини липсват. Ако по същество става въпрос именно за причинност, за някаква необходи­мост на явяването на нещо при определени условия, самото конструиране и работа в науката на такъв тип обяснение като каузалното е възможно само ако действително съществува в обективността тази необходимост на явява­нето. В такъв случай термините са без значение. Както и да наречем това основание за такова обяснение и самото обяснение с неговата терминоло­гия, то си остава именно като принцип. Този принцип не е задължително да е универсален, но ако не е принцип, тогава как ще може да се конструира върху него научно обяснение, което има работа с емпирични факти. Неопо-зитивистическото бягство от „метафизичното” е заставено да се ограничи и да се приеме тази „метафизичност”, макар и с цената на такива обърква­ния, които налагат заградените с кавички нежелателни термини и уговорки­те. И само благодарение на това принудително връщане са възможни реал­ните успехи на неопозитивистическата философия на науката. Тук, в наука­та, не могат да се налагат конвенционални постановки, защото тя има ра­бота с реалността. Ако по самото признание на тези постановки действител­но науката работи с обяснения от този тип, е безсмислено да се предприе­ма акция на изчистване на езика от понятия като „причина” и „ефект”. Он-тологическата ограниченост води до ред трудности. Тук тя води до неясно­та относно логическото различие между онова от условията, което детер­минира с необходимост явлението от останалите„изходни условия”. Неясно е и как законът се свързва „заедно” с тези условия. Такъв формален модел на дедуктивното обяснение не обяснява самото обяснение. Той просто фик­сира, че такъв тип обяснение е наличен в науката. Освен това съвсем по­грешно е да се утвърждава, че причинното обяснение извлича явление от условия. Това причинно обяснение може да обоснове като необходимо не явлението, а точно определени   характеристики в това явление, които съ­ставляват с някои от условията иди с всички условия едно и също нещо, кое-го е непълно изяснено преди законът да се приложи. Това не е подробност, $ащото ако не е ясно, ние не можем да разберем защо този тип обяснение действува само при определени ситуации. Ограничеността на причинността, жо има такава в някакъв смисъл обаче, може да се разбере едва когато в :амата логика се разбере принципната разлика на „необходимите условия” )т останалите. А това не може да се направи на нивото на такава логика т „условията”, която вижда необходимост в тях, но я оставя за определяне динствено в рамките на научния закон. Тук едва ли ще бъде уместно да се върди, че „законът”, както „причинността”, е нежелателен термин. Но това >и следвало от една докрай проведена акция срещу метафизичното. На ни-ото на формалната логика фиксирането на необходимостта е постигнато в ринципа за тъждеството и именно той работи тук. Но тук работи и някакъв ринцип за единство на общо и единично (закон и условия) от същия поря-ък. Това означава, че цяла система от подобни определения се предпоставя работи в науката. Ако законът фиксира равенство (еквивалентност) между

К..   Р о р р е г.  ТЬе Ьо§ю оГ ЗслетШс О1$соуегу. ЬопЛоп, 1959, 59 – 60.

283

различни (или очевидно нееквивалентни) определения, на какво почива това „А е еквивалентно на не-А”. Абстрактното тъждество не може да отговори на този въпрос и следователно не може да обоснове важенето на законите за единични неща, а с това и дедуктивното обяснение. Този въпрос е, раз­бира се, по-сложен, но и сега, струва ни се, е очевидно, че върху антикатего-риални парадигми не може да се обосновават научните твърдения в тяхната логика.

В рамките на съвременната диалектикоматериалистическа литература проблемът за причинността е широко изследван. Ние ще разгледаме само една нова интерпретация с цел изясняване на някои важни за целта на из­следването   пунктове.

В. Я. Перминов разглежда причинността като дейностно понятие. Ана­лизирайки емпиричните, теоретичните и прагматичните критерии на причин­ната връзка, се идва до извода, че представата за причинността е дотеоре-тична и следователно трябва да се корени в практическата дейност. Причи­ната се корени в универсалната представа за активното. Ние отделяме при­чината от условието чрез фиксиране на активността на някои от тях. Самата активност по-нататък не е определима. Освен това тя е и несводима към фик­сирани емпирични и научни понятия, въпреки че функционира като предста­ва и в науката, и в практиката. Трудността относно фиксирането на критерии за самото активно е неизбежна. Тази категория, а значи и причината, необ­ходимо носи антропоморфизъм, защото е субект-обектно понятие, както всички категории на философията. Това определя неизбежна неточност в интерпретирането на причинните връзки. Ние можем да разграничим при­чинността от условията само до нивото на представата за пасивни и активни обекти. Изборът на причина значи не е определен еднозначно и тук е допу­стим и законен субективен елемент. На теоретическо ниво причинността е логическа необходимост, но тук всички условия наред с „причината” са едно-правни. Оттук многопричинността е естествена поради многовариантност-та на нашия подход в практиката. Без да бъде доказуема, многопричин­ността не противоречи на функцията на категорията причина. Едновремен-ността на причина и действие е вярна само на абстрактно ниво, защото в практиката ние отделяме само част от пълната причинност и с това полагаме причината преди действието29.

В посока към активността е естествено да се търси определението на причината. Нали причината е именно действуваща. Но това е смущаваща тавтология. Още по-смущаващо е, че оставането на това ниво не ни дава възможност да разберем кое в активното е причина. Освен това активност­та има емпирическа и теоретическа индикация. Кое е активното в обектите на физиката например, ако не силите. А те са добре разграничени във фи­зичните нуки. Но същевременно това ни навежда на съображението, че не-винаги силите обуславят именно изменение, активност. Действието на сили­те много често е стабилизиращ фактор, който определя „пасивност”, т. е. моменти на покой. Причината, че нивото на вода в съд е устойчиво, е грави­тацията. Но и извън физиката ни се струва, че действуващото винаги е свър­зано със сили, с разпределения на енергия. Прагматистката постановка в •този вариант води до нежелателни неопределености във фиксирането на причинността. Практическият произход на категориите не ги определя не­обходимо като неточни. На теоретично ниво, на логическо ниво строгите зависимости не са конвенция на субективния подход. Тук отново е разгра-

24 В.   Перминов.   Проблема причинности в философии и естествознания. М., 1979,

7 – 70.

284

ничима причинността, ако въобще искаме да я изясним. Неоределеност-та на постановката води до невъзможност за решаване на „главоблъскани-ците” за многопричинността и връзката последователност – едновремен-ност, и регулярността на настъпване на действието – емпирическа необхо­димост на причинността.

Диалектико-логическото определение на причинността трябва да от­страни неопределеността на отношението „причина – действие”, „действу­ваща причина – условия”, „процес (взаимодействие) – резултат”. В тези определения трябва да се експлицира присъствието на необходимостта и случайността. Тези определения трябва да разрешат трудностите на много­причинността, причинната регресия, времевостта по отношение на причин­ността. Тези определения трябва да са относими определено към такива все­общи научни понятия като система, структура, енергия, сила, време, про­странство, движение. Най-после тези определения трябва ясно да са емпи-рически   интерпретируеми.

–<       _. Предлагаме такъв категориален модел:

Д. Причината и действието са тъждествени логически. Това е абсолютна­та необходимост на причинното отношение. Разликите, които се правят, не могат да съхранят необходимостта на причинността. Хегеловото различава­не се получава при формалната причинност като разлика между поставящо-«то и поставеното в акцидентирането на субстанцията. Но поставящото и поставяното са именно субстанцията като действуваща причина. На нивото на определената причина видяхме, че различаването чрез външното приба­вяне на съдържание от двете страни на причинното отношение доведе до неразрешими трудности.

Това тъждество е абстрактно тъждество. Причината дори като дей­ствуваща причина не е различима в себе си. Според това определение за тъждество причината има засега единственото определение да бъде непо­средствено действие и действието има единственото определение да бъде непосредствено причина. Привличането на положителния и отрицателния електрически потенциал е действуваща причина.

Действуващата причина, или причината в себе си, действието в себе си, е чиста формална необходимост. Това е закон. Като такава тя е демонстри­рана във всяко каузално обяснение. (Статистическият закон е такъв благо­дарение на това, че включва в себе си случайността, значи това не е чисто каузален закон.) Като формална необходимост законът е безразличен към това, дали в предписаните от него рамки реално протичат процеси30. *>Х- Лесно е да се види, че причинността в себе си е чиста абстракция и значи е неистинна според диалектическата логика. Наистина всеки определен за­кон е в определен смисъл безразличен към това, дали в неговите рамки про­тичат процеси, но този закон говори именно за процеса, отнася се до реални .взаимодействия и важи само доколкото се отнася към тях. Всеки закон не е чисто формално тривиално тъждество на действие със самото действие, а посочва определено множество променливи, които се намират в отношение на еквивалентност (необходимост). (/ На другия полюс е дадено условието.

Условието е тъждествено логически с обуславянето. Различаване на абстрактно ниво на условие от обуславяне е неистинно, защото нещо, кое­то не обуславя, не е условие.

30. Ж.   Желе в.   Модалните категории. С, 1978, 284

285

Условието в себе си е диаметрално противоположно на причината в себе си чрез това, че то е нещо случайно. Откъснато от причината, то е чиста случайност – случайност без необходимост.

(^, Условието е също така чиста абстракция в себе си и значи е така не­истинно, както причинността в себе си. Тази неистинност е ясна, когато си дадем сметка, че във всеки конкретен закон на природата фигурират про­менливи, които се намират в необходима зависимост. Кулоновите сили на привличане зависят от разстоянието (обратна пропорционалност), нб тази зависимост е необходима, поради това, че противоположно натоварените частици необходимо се привличат. Енергията им е константна, но силите на привличане варират обратно пропорционално на квадрата на разстоянието. Това ни води до убеждението, че все пак като абстракции причината и усло­вието са съвсем ясно разграничими, и нещо повече – те изчерпателно опис­ват логиката на функционални закони на физиката. Причинността в тези закони се носи от утвърждаването на еквивалентност, необходимост, която математически придава формата на уравнение на тези закони. Условност­та, обуславянето като логическа единица, в тези закони се носи от наличието на променливи в тях. Едва тяхното определяне за емпиричната ситуация „материализира” тези закони и ги превръща в обяснения. Константите във физичните закони са от същия логически вид, от който е и еквивалентното отношение, което ги конституира. Те важат за всяка емпирическа ситуация. Следователно няма, строго казано, чисто каузални закони. “$ * Външната полярност на причина и условие е нещо неистинно. Именно защото в себе си всяко поотделно е чиста абстракция, едното е неизводимо от другото. Те двете са „необходимо” свързани в едно ново логическо цяло. Това логическо цяло е единството на причинност и обусловеност и това един­ство е не просто допълнение, а е диалектическо единство, доколкото обеди­нява полярни  определения.

Това единство на причинност и обусловеност не е нищо друго освен взаимодействието. Взаимодействието не е чиста абстракция. То е вече нещо конкретно и затова е истинно в диалектически смисъл, защото се отнася за действителността. Това например е реалното привличане на електрон и протон на определена дистанция между тях. Законите описват реални вза­имодействия и тяхната формалност е в това, че не фиксират определеност­та на условията, фиксирайки обаче зависимостта между причините и условия­та.

Ц Така причинност и обусловеност са в диалектическо единство и като такива конституират реалната необходимост или единството на необхо-•димост и случайност. Според Хегел „реално необходимото по форма е на­истина нещо необходимо, но по съдържание е нещо ограничено и има своя­та случайност чрез ограничението”31.

Едва в процеса на взаимодействието имаме действително причиняване и действителна обусловеност. Това е някакъв процес или състояние, резул­тат.

От този диалектически модел на причинността следва: ~~”Причинността не е отношение между неща или процеси, а е отношение на необходимост (формална), тъждество на причина и действие. Отноше­нията между и във нещата са винаги каузално-условни. Следователно е не­истинно    изказването „Процесът А причинява процеса В”.

Не причинността угасва в действието, а процесът на взаимодействие | „угасва” в резултат.

31 Г. В. Ф.  Хегел.  Цит. съч., с. 728.

286

Няма регресия на причини в лоша безкрайност и прогресия на действия в лоша безкрайност, а регресия-прогресия на процеси и резултати. Това е израз на абсолютността на движението, което е единство от прекъснатост и непрекъснатост.

Няма „причинни вериги”, а съвкупности или системи от причини. Мно-жествеността на причинността е автоматически множественост на действие­то. Няма „много причини на едно действие”, а много неща, които се нами-|рат във взаимодействия или в едно взаимодействие.

Няма последователност на причина и действие, защото те са едно.

Възможна е струва ни се еднозначна фиксация на причини и условия за всяко взаимодействие. Като универсални критерии за причини може да се посочи всеобщото понятие за енергия, а за условия – всеобщото поня­тие за структурност (взаимоположение). Когато става въпрос за условия, много често се налагат скоби за затваряне в тях на неизвестни обстоятел­ства. Определените условия обаче фигурират като някакво зададено поло­жение на нещата.

Нека разгледаме взаимодействието на нивото на безсистемността.

Характерно за „случайното взаимодействие” е, че то протича в непо­дредени условия и причини. Издигането на определено тяло над земята на определена височина е взаимодействие главно на три материални образувания: земя, издигано тяло и издигащо тяло. Тук причината се конструира от гравитационната енергия и енергията на подемното тяло, която при издигането на другото тяло компенсира силата на привличане (теглото) на издиганото тяло. Усло­вията са взаиморазположението на трите тела, техните маси и форми. Вза­имодействието представлява едновременно преразпределение на енергии­те и взаимоположението на телата. Резултатът е ново положение на тялото, издигнато на определена височина, което съответствува на получаването : на потенциална енергия в издигнатото тяло за сметка на загубата на енергия на   подемното   тяло.

При този процес е извършена работа, защото част От загубената енер­гия на подемащото тяло се е превърнала в потенциална енергия, а не в раз­сеяна като топлинна енергия. Следователно този процес е неспонтанен (не чисто ентропиен).

Оставено свободно (без опора) въпросното тяло необходимо полита към земята и губи своята потенциална енергия в кинетична енергия на мо­лекулите на въздуха, земната повърхност и вътрешността на тялото. Ре­зултатът на този процес е превръщането на порция енергия в топлинна и въз­връщането на естественото взаиморазположение на тяло и земя, контакт. При този процес е увеличена ентропията, защото енергията, която тялото загубва при падането си, е невъзвратима. Това е ярко изразен спонтанен процес.

Какво значение има разликата между спонтанен и неспонтанен процес в логиката на детерминацията? В първия случай имахме активно структу­риране – принудително изменение на положението, работа, потенциална енергия като резултат. Във втория случай – деструктуриране – възвръ­щане на равновесието. В един .съществен смисъл повдигането на камък над земята е нещо случайно –то е малковероятно в сравнение с необходимото падане на камъка и многовероятното (естествено) положение на камъка « върху земната повърхност. Но това е вън от логиката на каузалността, за­щото и двата процеса са необходимо детерминирани от определено съотно­шение на силите и случайно детерминирани от разположението на телата. Този важен смисъл, към който причинността е безотносителна, сигнализира

287

за недостатъчност на причинните зависимости за експлициране на някои важни характеристики на взаимодействията.

Нека видим какво ново се появява при системата.

При водородния атом електрон с маса m и товар –е се върти около протон с маса М и товар +е, като масата М е около 1840 пъти по-голяма от m. Електронът на разстояние г от центъра 0 изпитва Кулонова сила на привличане, отговаряща на отрицателната Кулонова енергия Ur= e2/r.

Това взаимодействие се интерпретира точно (статистически) с решаването на уравнението на Шрьодингер. Съществуването на такова уравнение сигнализира, че системата е във вис­ша степен устойчива. Какво прави водородния атом система? Очевидно това е, първо Кулоновата сила на електростатично привличане и, второ, наличието на действително на протон и електрон на определяно разстояние. Силата на привличане е постоянна и това съответствува на „постоянно” разстояние между елементарните частици.  (Това е класическа интерпретация.) Вълновата интерпретация по уравнението на Шрьодингер дава 10 възможни форми на електронен облак.

Новият резултат, който се получи тук, е, че причина и условие се появяват като еднакво добре определени и съществени в рамките на взаимодействието. При обяснението на водородния атом еднаква информация се носи от причини и условия (Кулонова енергия и определеност на електронния облак, или в корпускулярна интерпретация постоянство на радиуса на ато­ма), докато при свободното падане на тяло – на несистемно ниво – основната информация в обяснението се носи от причинния инвариант g (земното ускорение), което е безразлично към височината на падането и масата на тялото. Следователно в тази ситуация (при атома) в известен важен смисъл условието като пасивна случайна в себе си даденост се снема. То тук „за­играва по-важна роля”. Касае се до градация на структурността. Тази градация на структурността определя някакво неясно засега отслабване на причинната логика, тъй като зависимостта на взаимодействието от подре-деността по устойчивост е безразлична за каузалната интерпретация. Сле­дователно без да престава в ни най-малка степен да важи, логиката на кау­залността още на нивото на физичната система се сблъсква с неопределеност по отношение на съществени зависимости. На нивото на атома обикновено за ентропия не се говори! (Разбира се, универсалността на ентропийността ни най-малко не е накърнена, защото атомът си има своя ограничена про­дължителност на съществуването. Атомите спонтанно се разпадат, дори елементарните частици: продължителността на „живота” на протона е око­ло 1031 години.) Но тази грамадна разлика в устойчивостта на материални­те образувания не може да не почива на някаква „логика” в рамките на струк­турите и енергиите.

Очевидно има определена зависимост между сложността на структу­рата и стабилността на системата и тя е обратна. Значи структурността – другото на причинността – е носител на фундаментални зависимости. Но според логиката на причинността необходимостта се носи именно от нея, а условието е носител на случайното. Получава се така, че случайното взема връх над необходимото в усложняващите се системи.

Но има и друга зависимост между структурността и стабилността и тя е права. На едно ниво на сложност стабилността на взаимодействието (на системата) е толкова по-голяма, колкото по-подредени са структурите. Може да се формулира законоподобно положение, че стабилността на си­стемите (на материалните образувания, на взаимодействията) е право пропорционална на структурираността и обратно пропорционална на сложност-,та (многоелементността).

288

В по-нататъшната градация на атомните системи по повишаване на броя на протоните и електроните в таблицата на Менделеев всяко услож­няване на системите с свързано с повишаване на тяхната енергия. И въпреки че все същите Кулонови сили като причини детерминират атомите, усложня­ването им при запазена структурна организация обуславя качествени разли­чия в свойствата. Така условията на причинността демонстрират експан-зираща активност, определяща роля в сравнение с ролята на самата причи­на (Кулоновото привличане). В химичните обяснения тези сили не влизат иначе освен като подразбиращ се закон. В същото време в химичното дей­ствуват закони, които не оперират с енергията. Менделеевияг закон за пе-родичността на свойствата в зависимост от атомните иггла на елементите е типичен пример за некаузален, за структурен закон. Разбира се, спрямо квантовата механика този закон е феноменологичен, но именно той носи химичната специфика и той концентрира цялото информационно съдържа­ние на химичните обяснения. Свойствата на един елемент действително се обясняват от неговото място в таблицата на Менделеев.

Така обясняващата сила на каузалната логика намалява пропорцио­нално на повишаването на сложността на системите.

Критичната точка е елементарният комплекс от молекули, който фик­сира най-простия и същевременно фундаментален жизнен процес. Това е репликацията на ДНК при взаимодействието на молекулата на ДНК с фер-мента ДНК-полимераза и АТФ. Трите типа молекули, обезпечаващи инфор­мационно (структура на ДНК), динамично-регулационно (стереоспецифич-ността на активния участък на фермента ДНК-полимераза спрямо моно-нуклеотидите на ДНК молекулата) и енергетично (макроергичната ковалент-на връзка в молекулата на АТФ) възпроизводството (репликацията) на най-важната биологична макромолекула, могат да се обособят относително като изпълнители на функцията възпроизводство на гена. А тази функция е фундаментална за живота, защото стои в основата на най-съществените определения на живата материя: възпроизводство, наследственост и мута-ционна   изменчивост   (еволюция)32.

Тук самата химична структура играе ролята на субстрат на специфич­но биологическата структура – двуспиралната пространствена ориента­ция на ДНК молекулата и комплементарността на азотните бази. Тази структура и организацията на комплекса ДНК-фермент-АТФ обезпечават най-дълбоките генетични обяснения. Революционната роля в биологичното познание на молекулната биология се определя от идентифицирането на организацията на живото на най-ниско ниво. Тази организация е организа­ция на самовъзпроизводството на самата организация.

Този прецедент дава основание на съществуването на логически опре­деления, съществено различни от каузалните, но предпоставящи ги. Това е обективното изискване за логика на телеономните феномени на живота. Наистина в жизненета организация компонентите съществуват заради функ­циите, които пък в своята целесъобразна подреденост обезпечават работата по възпроизводството на тези компоненти като компенсация на спонтанно­то им разпадане по принципа на ентропията. Ентропията и компенсира­щата работа на живия организъм са два каузални компонента, които благо­дарение на телеологичната организация на живата система като процес да­ват резултат съхранението на живота и неговото разширено възпроизвод­ство. Но какво би се получило, ако се прилага каузалната логика като до-

32 С.   Николов.   Философски проблеми на молекулната биология. С, 1978.

289

статъчно обяснение на живота? Като причина на живота ще трябва да се смята ентропията, от една страна, и работата на жизнената организация по компенсацията й, от друга. А като условия трябва да фигурират свой­ствата на окръжението и онова, което е най-съществено за живота – орга­низацията, насочваща взаимодействията (жизнените процеси, функции) именно в посока към собственото си възпроизводство. Значи при обяснение в каузални термини самовъзпроизвеждащата се организация трябва да се предпостави като препоставка за единични обстоятелства и на основата на принципите и законите на квантовата механика да се обясни даден процес в живото като каузален. Тази предпоставка при това като неинтересуваща се от зависимостите в организацията трябва просто да ги изброи изчерпа­телно – да изброи практически всички жизнени структури и функции, за­щото едва при функционирането на целия организъм една функция се осъ­ществява. И като дедукция да изведе квантовите механизми на жизнената единица. Но дори да е възможно, това не е обяснение на живота, защото жи­вотът просто се предпоставя.

Например обяснението на репликацията на ДНК в каузална логика би представлявало обяснение на взаимодействие между три молекули, детер-минирано причинно от действието на освободената и работеща в синтеза енергия на АТФ и обусловено от свръхсложната пространствена структура и динамика на трите молекули. Тук в причината естествено трябва да фигу­рират и всички енергетични детерминации на всяка от трите макромоле-кули, а в условията – и една скоба, в която се предпоставя, че този комплекс се намира в нормално работеща клетка, която пък се намира в нормално работещ организъм, и т. н.

Разбира се, биолозите не правят това, но обяснителната сила на иден­тифицирането на организационните и енергетични компоненти на тази функ­ция се демонстрира от успехите на молекулната биология.

Всички жизнени процеси (функции) са неспЪнтанни, и то телеономно насочени неспонтанни процеси. Това е тяхна биологична специфика. Каузал-ното обяснение на тази биологична специфика е невъзможно, защото евен­туалното обяснение на някоя функция със средствата на квантовата меха­ника е възможно едва след разкриването на организацията до такова ниво, че да се знаят пълно условията, при които се реализират квантовите взаимо­действия в живото. Значи каузалните обяснения в биологията предпоставят като съвършено необходими телеологичните описания на структурата и ди­намиката на жизнените единици, т. е. предпоставят биологичната специфи­ка, без да се интересуват от нея като такава, а като множество от условия.

Такова обяснение дори при предпоставките, които са вече осигурени до голяма степен от молекулната биология, сега все още не е реализирано пълно за нито една функция. Все пак това е сериозна научна задача, защото без разрешаването й физичната основа на живота остава неизяснена. В тази насока се правят изследвания под наименованието квантова биология. В наченките на квантовата биология изследвания с известни успехи са напра­вени например за мускулното съкращение. При това се предпоставят всич­ки функционални и структурни знания на биологичната наука относно този процес, които започват от физиологичната организация, минават през ана­томичната структура на мускулните влакна и завършват до интимната хи­мия на процеса33. Но това евентуално решение не е необходимо, още по-малко пък съдбоносно за биологията, защото биологичните описания и обя-

33 А. С.  Давыдов.  Биология и квантовая механика. Киев, 1979.216 – 249.

290

снения на функциите и структурата на живия организъм работят ефективно, абстрахирайки се от неопределеността на тези процеси на квантово-меха-нично ниво. Логическата характеризация на тези специфично биологични описания е телеология. –” Един категориален диалектически модел на логиката на целта на ни­вото на жизнената организация може да изхожда от следните определения.

Целта в себе си е подредена съвкупност (структура) от определения. В тази подреденост тя има тъждеството и вътрешните си различия. В тази подреденост на определения са зафиксирани всички моменти на жизненото възпроизводство. Като такава тя е абстрактна жизнена организация, т. е. тя има цялата определеност на живота като жива система, но не самата дей­ствителност на тази жива система. Целта е някаква възможност, която има определенията на една действителност. Това е чиста информация. Като чи­ста информация тя е безразлична към това, дали е използувана и дали детер­минира действителни жизнени процеси. Като такава тя е неистинна, защото информацията може да съществува само в субект, а специално жизнената .информация съществува само в живия организъм под формата на генетична информация, закодирана в апериодичността на азотните бази на ДНК.

Причината на нивото на живото има същите определения на абстрак­тно ниво в себе си, каквито тя има изобщо. Новите определения на причин-ността в телеологичната логика се получават в действителното й свързване с целта. За репликацията на ДНК например тя е главно под формата на хи­мическа енергия на макроергичните връзки в молекулите на АТФ. Като вън­шна причина причината на живота е ентропирната тенденция. Като вътреш­на причина тя е асимилацията, т. е. енергетичната осигуровка на възпроиз­водството на жизнената организация, онази енергия, която се реализира като работа на живия организъм.

Единството на причина и цел в живото се осъществява като единство на цел и средство. Целта е действителна и действува за своето реализиране (възпроизводството на живота) само като опосредствувана чрез средството. Средството, първо, е нещо вътрешно за целта, защото е момент от самата нея. Живият организъм е едновременно цел и средство за самия себе си.

Чрез средството, опосредствувана от което целта се реализира, целта става цел за себе си. Това е самият жизнен процес. Това е жизнената дейност в една жива система. Значи онова, което при каузалността се получи като взаимодействие, тук се получава като дейност.

В тази дейност целта се отнася към причинността като към свое сред­ство. Но това средство само е автономно като причина и като такава целта за нея е чисто условие. По този начин средството, второ, е нещо външно на целта. Целта определя причината като средство чрез това, че телеологич-но обуславя тази причина, но целта никак не определя причината като при­чина. В този смисъл целта предпоставя причинността и е възможна само чрез нея. Това е същото, както условието предпоставяше причината и беше действително едва чрез нея. В живото причината предпоставя пък целта, Доколкото причинността в себе си е неистинна, а едва само чрез условията; Следователно в живота имаме взаимно предпоставяне на причина и цел, както изобщо имаме взаимно предпоставяне на причина и условия.

Тази дейност, отнесена към система така, както при каузалността, има­ща взаимодействия в система като устойчиви взаимодействия, е дейност в една материална система, която се самовъзпроизвежда, телеологична си­стема, субект. Това става по аналогичен начин, както при каузалността се “появи реалната необходимост. Тук тази жива система, този субект, тази

291

реална телеология се конституира от единството на абстрактната необхс димост и абстрактната цел, която е снела случайността.

От анализа на проблемите на логиката на биологичния език, третира] като „Логика на функционалните изказвания и обяснения, се получи, че чре: причинността не може да се постигне адекватна интерпретация на логика та на биологичния език. Това не беше доказано дедуктивно, а беше експли цирано като полуиндуктивен, полудедуктивен извод от факта на непрео долимостта на трудностите, които се изправят пред един каузален анали на тази логика.

Този извод фактически е отговор на първата част на философския ас пект на проблема за редуцируемостта. И този отговор е положителен. В жи вото и в неговата интерпретация в науките за живота, и по-специално в био логията, действително се оказаха такива логически определения, които н могат да се сведат до определения,характеризиращи логиката на познание то на неживите обекти.

От анализа, предприет и проведен в третата част, се получи: Първо каузалността като логика отслабва с усложняването на организацията ш материята, т. е. че въпреки вътрешната си непоклатимост, е недостатъчщ в третирането на явленията на структуриране и организация. На нивото н; •жизнения процес (функция) при факта на самовъзнроизвеждаща се органи зация се оказа, че логическите потенции на каузалността са принципно огра ничени. Следователно обоснова се онтологически необходимостта от ле гална материалистическа телеология.

Второ, посочени и разработени съвсем накратко бяха изходните и бази сните определения на една категориална рубрика на телеологията. Тук при чинността има също същественото място на нещо предпоставъчно и незаме нимо за самата телеология. Универсалността на причинността остава н) определено ниво на „йерархията” на диалектическите категории. Това пред сталява позитивен отговор на въпроса, поставен като втори в проблема з; „логиката  на  живото”.

1981

© Сергей Герджиков. «Редукционизмът и логиката на биологичното познание». Годишник на Софийския Университет «Климент Охридски», том 74, 1981, Философски факултет, Книга – Философия. София, 1985. Изателство на БАН, 266–291

 

 

 

 

 

 

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.