Перцептивното време

6 септември, 2012 | Публикувано в: Статии | Автор: Сергей Герджиков
1 Star2 Stars3 Stars4 Stars5 Stars (2 votes, average: 5,00 out of 5)


Сергей Герджиков

Перцептивно време

 

Това е опит за нов анализ. Животът е не само качество (Erlebnis), а и форма на ейдетичната структура на интендиращото съзнание. Жива форма е онази, чието движение е синтез на самата форма (ентелехия).

Съзнанието, доколкото е живо, има динамика, която е насочена към синтез на самото съзнание с неговата форма. Това значи някакво „натрупване”, разширение, експанзия на съзнанието. Ако съзнанието е изчезващо спонтанно, експанзията е динамика на неговото възстановяване.

64

„Потокът на съзнанието”, който знаем в себе си, е поток на съзнанието на телесно същество. Съзнанието ни е определено с това, че е живо в едно цяло с тялото. Може да се постулира, че чистото съзнание (ум) е безвременно, а съзнанието на телесното същество човек, като появяващо се и изчезващо спонтанно заедно с раждането и разпадането или смъртта на тялото, е определено времево съществено чрез това срещутечение на разпадане и синтез на телесното същество. Този процес на живото тяло ни е добре познат от наблюдението. Познат ни е и процесът на отслабване и усилване, чезнене и възстановяване на съзнанието. Познат ни е и необратимият поток на събитията в интенцията, който бележим с думата „време”.

Тук се прави опит да се разбере времето чрез живота, като се разберат неговата еднопосочност, необратимост и форма от общата форма на живота – форма, която експанзира към своето запазване срещу спонтанното си изчезване.

Това време е времето на ъзприятието, на „потока на нещата” така, както са възприемани и осъзнавани, перцептивното време.

1. Вре­ме­то “те­че” от ми­на­ло през нас­то­яще към бъдеще. Ние сме ро­де­ни в миналото, жи­ве­ем се­га и ще ум­рем в бъдещето. Очакваме бъ­де­ще то и си спом­ня­ме миналото. Тази аси­мет­рия на­ри­ча­ме “ед­но­по­соч­ност и не­об­ра­ти­мост на вре­ме­то”. В календара, от­ра­зя­ващ та­зи ед­но­по­соч­ност и необратимост, да­ти­те са под­ре­де­ни и се сме­нят последователно, ка­то по-го­ле­ми­те след­ват по-малките. Феноменологичното вре­ме “те­че” от мо­мен­та на раждане. Тогава ро­де­но­то за­поч­ва жи­во­та си ка­то “въз­пи­ра­не” на хаоса, те­чащ назад, ка­то му се и поддава. Накрая то­ва вре­ме ко­лап­си­ра за­ед­но със смъртта.

2. Външ­ни­ят свят те­че от бъ­де­ще през нас­то­яще към минало. Нещата ид­ват сре­щу нас от бъ­де­ще­то (очак­ва­ме ги от бъ­де­ще­то), ми­на­ват през нас (пре­жи­вя­ва­ме нас­то­яще­то) и оти­ват зад нас (спом­ня­ме си и заб­ра­вя­ме ми­на­ло­то). Така ед­на и съ­ща пос­ле­до­ва­тел­ност се пред­с­та­вя по два начина.

Как да обяс­ним та­зи главоблъсканица?

Нито Кант, ни­то Хусерл пов­ди­гат то­зи въп­рос за вре­ме­во­то “сре­щу­те­че­ние” на те­лес­но по­мес­те­ния Аз и света. Но те­зи изяс­ня­ва­ния ве­че пре­въз­мог­ват раз­би­ра­не­то за вре­ме­то ка­то чис­та праз­на форпма, в ко­ято се усе­ща те­че­ни­ето на вът­реш­ния жи­вот (Кант). Оказва се, че Кант е в плен на ха­рак­тер­ния за фи­ло­со­фи­ята на Новото вре­ме предразсъдък, че “опи­тът” и “ра­зу­мът” са раз­лич­ни “ин­с­тан­ции”. Ако прос­т­ран­с­т­во­то и вре­ме­то са представи, не­ид­ва­щи “от” опита, то те са априорни. Но та­ка се из­пус­ка тре­та възможност: прос­т­ран­с­т­во­то и вре­ме­то да са фор­ми на опита, ко­ито не ид­ват из­вън не­го ка­то не­го­ви условия, а са не­гов телос.

Хусерл се кон­цен­т­ри­ра вър­ху пре­циз­но­то опи­са­ние на струк­ту­ра­та на осъз­на­ва­не­то на времето, в което:

–  раз­г­ра­ни­ча­ва усе­ща­но вре­ме от въз­п­ри­ема­но вре­ме ка­то “су­бек­тив­но” от “обек­тив­но” –  пред­ме­ти съ­от­вет­но на пси­хо­ло­ги­ята и фе­но­ме­но­ло­ги­ята (Гуссерль, 1994, 9);

–  въп­ро­сът за “про­из­хо­да на вре­ме­то” се свеж­да до въп­ро­са за пър­вич­ни­те оче­вид­нос­ти-фор­мо­об­ра­зу­ва­ния на не­го­во­то осъз­на­ва­не и се раз­г­ра­ни­ча­ва от ем­пи­рич­ния въп­рос за про­из­хо­да на усе­ща­ни­ята за вре­ме (Гуссерль, 1994, 11). Това из­кус­т­ве­но раз­г­ра­ни­че­ние зат­ва­ря пъ­тя за раз­би­ра­не на фор­ма­та на вре­ме­то и фор­ма­та на съз­на­ни­ето изоб­що ка­то жи­ва чо­веш­ка форма;

–  Хусерл пред­пос­та­вя по­со­ка­та и струк­ту­ра­та на времето: ми­на­ло –  нас­то­яще –  бъ­де­ще ка­то

“от са­мо се­бе си раз­би­ра­щи се закони: че ус­тойчи­ви­ят вре­ме­ви ред е без­к­ра­ен ред на две измерения, че две раз­лич­ни вре­ме­на ни­ко­га

65

не мо­гат да бъ­дат едновременни, че тях­но­то от­но­ше­ние е не­си­мет­рич­но (ungleichseitiges), че съ­щес­т­ву­ва транзитивност, че на вся­ко вре­ме при­над­ле­жи по-ран­но и по-къс­но и т. н. “ (цит. съч.,, 12)

3. Обяснение. Аз-ът се дви­жи сре­щу све­та или све­тът се дви­жи “сре­щу” Аз-а чрез това, че Аз-ът е “не­те­ле­сен”, а све­тът за­ед­но с “при­над­ле­жа­що­то” на Аз-а тя­ло е “те­ле­сен”.

Аз и тя­ло ¡

—————————————————-à

ß—————————————————-

мин                     наст                                бъд

 

 

Аз-ът –  за­ед­но с жи­во­то тя­ло –  се дви­жи “от ми­на­ло” “през нас­то­яще” към бъ­де­ще” са­мо ако не­що дру­го –  не­жив свят –  се дви­жи от бъ­де­ще през нас­то­яще към ми­на­ло от глед­на­та точ­ка на Аз-а.

4. Про­дъл­же­ние на фе­но­ме­но­ло­гич­но­то обяснение. Времето сле­до­ва­тел­но не тече. Ако вре­ме­то “те­че”, то ве­че се мис­ли ка­то по­ло­жен чрез вре­ме обект. Тогава тряб­ва да се обяс­ня­ва вре­ме чрез ме­та-време, ко­ето е безсмислица. Тече светът. Това те­че­ние е не­об­ра­ти­мо по­доб­но на ори­ен­та­ци­ята на зри­тел­но­то поле. Зрителното по­ле е ори­ен­ти­ра­но от мес­то­по­ло­же­ни­ето на Аза с тя­ло­то към периферията, напред, към хоризонта: от тук на-там. Времевото по­ле е ори­ен­ти­ра­но от хро­но­оп­ре­де­ло­енос­т­та нас­тоя ще напред, към хоризонта, към бъдеще, ка­то на­зад об­х­ва­ща от­ри­ца­тел­на ве­ли­чи­на –  минало: от се­га към-тогава. Тази ори­ен­та­ция нап­ред е ор­га­ни­чен факт: ние ек­с­пан­зи­ра­ме “нап­ред”, сре­щу света, кой­то по то­зи на­чин из­ти­ча назад. Експанзията на жи­во­та сре­щу ха­оса (физ. ен­т­ро­пия) е “при­чи­на” за не­об­ра­ти­мос­т­та на прос­т­ран­с­т­во­то и времето. Животът те­че сре­щу хаоса. Това е въз­п­ро­из­вод­с­т­во и ек­с­пан­зия сре­щу бе­зус­лов­на­та ентропия. В то­ва сре­щу­те­че­ние се съз­да­ва усе­ща­не­то и въз­п­ри­яти­ето за време. Можем да си да­дем сметка, че ако лип­с­ва­ше ен­т­ро­пи­ята и об­рат­на­та на нея ек­с­пан­зия на живота, вре­ме­то ня­ма­ше да “те­че”.

Така има­ме фе­но­ме­но­ло­гич­но обяс­не­ние на аси­мет­ри­ята на “вре­ме­то” така, как­то има­ме фе­но­ме­но­ло­гич­но обяс­не­ние на аси­мет­ри­ята на пространството. Паралелът на фе­но­ме­но­ло­гич­но­то обяс­не­ние с би­оло­гич­но­то мо­же да се избегне. Но би­оло­гич­но­то обяс­не­ние на жи­во­та ка­то об­ра­тен на ен­т­ро­пи­ята про­цес по­чи­ва вър­ху фун­да­мен­тал­ни за­ко­ни на съв­ре­мен­на­та на­ука и ха­рак­те­ри­зи­ра най-съ­щес­т­ве­на­та ха­рак­те­рис­ти­ка на жи­во­та от глед­на точ­ка на фи­зич­но­то по­ня­тие за не­об­ра­ти­мост –  Втория прин­цип на термодинамиката. Не е из­лиш­но за феноменология, ко­ято не при­ема тран­с­цен­ден­тал­на­та по­зи­ция ка­то из­к­лю­чи­тел­на и ня­ма­ща връз­ка с “тран­с­цен­дент­но­то зна­ние” (Хусерл), да се съ­пос­та­вя с науката.

5. На­ши­ят ум –  свидетел, чис­то­то “Аз”, съзнанието, из­г­леж­да най-ус­тойчи­во в про­це­са на развитие, ста­ре­ене и умиране. Така нап­ри­мер съз­на­ни­ето не го боли, ко­га­то тя­ло­то из­пит­ва болка. А бол­ка­та е ак­ту­ален усет на гра­ни­ца­та меж­ду нас и света, на “три­ене­то”.

В мо­ето из­с­лед­ва­не из­пол­з­вам неп­ри­вич­но­то за кла­си­чес­ка­та и съв­ре­мен­на­та фи­ло­со­фия “ум” така, как­то из­пол­з­вам “усе­ща­не” и “въз­п­ри­ятие”. Няма дру­га по-точ­на дума, след ка­то “раз­съ­дък” и “ра­зум” ве­че имат зна­че­ния на

66

сте­пе­ни на разумното. Тук ня­ма степени, до­кол­ко­то умът се пред­с­та­вя ка­то един­на инстанция. Най-близ­ка­та син­те­тич­на ан­г­лийс­ка ду­ма е “mind”.

6. Вся­ко “нап­ред” на вре­ме­то –  за не­жи­вия свят око­ло жи­ва­та фор­ма минало, а за жи­во­то те­лес­но “Аз” –  бъ­де­ще –  е оп­ре­де­ле­ност , а “на­зад” е не­оп­ре­де­ле­ност (въз­мож­ност). Това мо­же би обяс­ня­ва за­що ен­т­ро­пи­ята рас­те без­к­рай­но и за­що в жи­во­то тя­ло тя намалява. Плувайки сре­щу те­че­ни­ето на “ре­ка­та”, сре­ща­ме все по­ве­че и по­ве­че неопределеност, но вна­ся­ме все по­ве­че определеност. Това обяс­ня­ва за­що нап­ри­мер пра­вим наука. Напротив, ре­ка­та вър­ви към все по­ве­че неопределеност, ос­та­вяй­ки на нас част от оп­ре­де­ле­нос­т­та си.

Не мо­жем да не се по­зо­вем на Бергсоно во­то схва­ща­не за времето, за тра­ене­то (durŠe) ка­то оп­ре­де­ле­ние на съзнанието. В лек­ци­ята си “Съзнанието и жи­во­тът” Анри Бергс он пише:

“. . . съз­на­ни­ето оз­на­ча­ва пре­ди всич­ко памет. Паметта мо­же и да не при­те­жа­ва широта, мо­же да об­х­ва­ща са­мо мъ­нич­ка част от миналото, мо­же да за­дър­жа са­мо то­ку-що станалото, но тя е налице; в про­ти­вен слу­чай ня­ма и съзнание. Съзнание, ко­ето не би за­па­зи­ло ни­що от ми­на­ло­то си, ко­ето неп­рес­тан­но би заб­ра­вя­ло са­мо се­бе си, би уми­ра­ло и би се въз­раж­да­ло от­но­во все­ки миг: как по друг на­чин да оп­ре­де­лим несъзнанието?. . . Следователно вся­ко съз­на­ние е па­мет –  съх­ра­ня­ва­не и нат­руп­ва­не на ми­на­ло­то в настоящето. . .

Но вся­ко съз­на­ние е из­п­ре­вар­ва­не на бъдещето. Проследете нап­рав­ле­ни­ето на ва­шия дух в кой­то и да е момент: ще откриете, че той се за­ни­ма­ва с това, ко­ето е, но най-ве­че с ог­лед на това, ко­ето ще бъде. Вниманието е очак­ва­не и не съ­щес­т­ву­ва съз­на­ние без оп­ре­де­ле­но вни­ма­ние към живота. бъ­де­ще­то е там, то ни зо­ве или, по-скоро, ни прив­ли­ча към се­бе си: то­ва нес­пир­но притегляне, ко­ето ни ка­ра да нап­ред­ва­ме по пъ­тя на вре­ме­то е причината, по­ра­ди ко­ято неп­рес­тан­но сме в действие. Всяко дейс­т­вие е за­во­юва­не на част от бъ­де­ще­то”.

. . . Това, ко­ето в дейс­т­ви­тел­ност възприемаме, е из­вес­т­на плът­ност на траенето, със­то­яща се от две части: не­пос­ред­с­т­ве­но­то ни ми­на­ло и близ­ко­то ни бъдеще. ” (Бергсон, 1994, 118 –  119)

В пър­ва гла­ва ве­че се при­ве­де те­ле­оло­гич­но­то обяс­не­ние на Бергсон за съзнанието, ко­ето е пре­ди всич­ко съз­на­ние за време. Съзнанието за вре­ме и са­мо­то пер­цеп­тив­но вре­ме е обяс­ни­мо чрез експанзията, пра­ве­ща въз­мож­но въз­с­та­но­вя­ва­не­то на фор­ма­та на въз­п­ри­ема­щия су­бект в ус­ло­ви­ята на проб­ле­ма­тич­ност на живота, на спон­тан­но раз­па­да­не на вся­ка форма.

7. Как­то пространството, вре­ме­то се въз­п­ри­ема от по­зи­ция на те­лес­ния възприемател, ко­ято оз­на­ча­ва­ме със “се­га”. “Сега” кон­с­т­ру­ира вре­ме­во пер­цеп­тив­но поле, ко­ето “на­зад”, об­рат­но на експанзията, в спомена, е “ми­на­ло­то”. Значението на “ми­на­ло” е, че то не се появява, че се помни. То не съ­щес­т­ву­ва ня­къ­де “обек­тив­но”. Това е си­ла на фе­но­ме­но­ло­гич­но­то обяснение: то обяс­ня­ва не са­мо ед­но­по­соч­нос­т­та и не­об­ра­ти­мос­т­та на времето, но и факта, че ми­на­ло­то и бъ­де­ще­то ня­как не­яс­но “не съ­щес­т­ву­ват”.

Тази главоблъсканица, ко­ято нак­рая ани­хи­ли­ра времето, уни­що­жа­вай­ки ка­то не­съ­щес­т­ву­ва­щи ми­на­ло­то и бъ­де­ще­то и свеж­дай­ки до непро. тяж­на точ­ка настоящето, на­ми­ра сво­ето решение. Просто ня­ма ни­ка­къв сми­съл из­каз­ва­не за “обек­тив­но­то съ­щес­т­ву­ва­не” на минало, нас­то­яще и бъдеще. Настоящето има твър­до съ­щес­т­ву­ва­не ка­то бе­зус­ло­вен вре­ме­ви център, мо­дус на те­лес­ния (или те­лес­но пос­та­ви­лия се) Аз. Бъдещето и ми­на­ло­то съ­щес­т­ву­ват ка­то зад­но и пред­но отек­ва­що по­ле­во отстояние: жи­во­тът “ос­вет­ля­ва” все по-сла­бо от цен­тъ­ра –  сега,    в две по­со­ки –  ми­на­ло­то и бъдещето, на­зад и на-

67

пред, чрез спо­ме­на и очакването. Така, раз­п­рос­ти­рай­ки се на­зад и напред, лъ­чът на съз­на­ни­ето ус­пя­ва да об­х­ва­не и ре­гис­т­ри­ра дви­же­ни­ето ни сре­щу ха­оса и да ни ори­ен­ти­ра за съ­би­ти­ята във времето, да ги ор­га­ни­зи­ра те­ле­оло­гич­но така, че да оцеляваме. (Според Мартин Хайдегер вре­ме­вос­т­та на би­ти­ето е чер­та на чо­веш­ко­то битие, ко­ето е “би­тие към смър­т­та” (“Битие и вре­ме”).

Така се обяс­ня­ва Хусерловия “хо­ри­зонт”, в кой­то се до­пъл­ват ак­ту­ал­но­то въз­п­ри­ема­не на вре­ме­то –  ин­тен­ци­ята –  с пред­с­та­ви­те за ми­на­ло­то и за бъ­де­ще­то –  ре­тен­ци­ята и потенцията. И три­те мо­ду­са са раз­би­ра­еми чрез на­со­че­нос­т­та на въз­п­ри­яти­ето към експанзията. Ние “ос­ве­тя­ва­ме” най-сил­но об­лас­т­та “се­га”, в ко­ято про­ти­ча ак­ту­ал­но­то ни дейс­т­вие или прос­то ориентация. Нашата енер­гия е ограничена. За “ос­ве­тя­ва­не­то” на бъ­де­ще­то и ми­на­ло­то тя се раз­п­ре­де­ля с на­ма­ля­ва­не към пе­ри­фе­ри­ята на “хо­ри­зон­та”. Без да­де­нос­т­та на це­лия хо­ри­зонт вре­ме­то ня­ма ни­ка­къв смисъл. То ня­ма и да съществува, ако не очак­ва­ме и не помним, а са­мо “пре­жи­вя­ва­ме”. А пом­ним и очакваме, за да под­реж­да­ме на­ши­те жиз­не­ни ак­то­ве така, че да за­паз­ва­ме тлен­на­та си те­лес­на форма.

8. Ед­на фи­зич­на те­ория –  Специалната те­ория на от­но­си­тел­нос­т­та на Алберт Айнщайн –  прид­виж­ва за­пад­на­та пред­с­та­ва от не­вяр­но­то “аб­со­лют­но вре­ме”, ко­ето из­г­леж­да бли­зо до все­кид­нев­на­та представа, но я ли­ша­ва от център, до прин­цип­но раз­лич­на­та цен­т­ри­ра­на и ори­ен­ти­ра­на представа: вре­ме­то се ус­та­но­вя­ва и ме­ри са­мо от ед­на от­п­рав­на система, как­то и пространството.

“Нека на ко­ра­ба има часовник, кон­с­т­ру­иран точ­но така, как­то съ­от­вет­ни­те ча­сов­ни­ци на Земята. . . Тогава на ос­но­ва­та на пос­тъп­ва­щи от кос­ми­чес­кия ко­раб съ­об­ще­ния наб­лю­да­те­лят на Земята е в със­то­яние да кон­т­ро­ли­ра пра­вил­нос­т­та на ко­раб­ния часовник. Той ще дой­де до заключението, че ча­сов­ни­кът вър­ви мал­ко по-бавно, от­кол­ко­то зем­ния часовник. Космонавтът, кой­то по сиг­на­ли от Земята, съ­що мо­же да съ­пос­та­ви хо­да на своя ча­сов­ник с ча­сов­ни­ка на Земята, ще дой­де до про­ти­во­по­ло­жен извод: за не­го по-бав­но вър­ви ча­сов­ни­кът на Земята. Как то­га­ва въ­об­ще е ра­зум­но да срав­ня­ва­ме вре­ме­то на зе­мя­та и на кораба? Кога след­ва да се на­ри­чат две съ­би­тия “ед­нов­ре­мен­ни”, ако ед­но от тях ста­ва на Земята, а дру­го да­леч от Земята, на кос­ми­чес­ки кораб?. . . Поначало не мо­же да се реши, къ­де в то­зи ин­тер­вал се на­ми­ра точ­ка­та на едновременност. За на­ша­та те­ма е достатъчно, впрочем, да от­бе­ле­жим обстоятелството, че в но­ва­та сфе­ра на опи­та ду­ма­та “ед­нов­ре­мен­ност” по­на­ча­ло е за­гу­би­ла смисъл, по­доб­но на това, как­то в кос­ми­чес­кия ко­раб гу­бят сми­съл по­ня­ти­ята “го­ре” и “до­лу”. . . (Гейзенберг 1987, 213)

9. В прос­т­ран­с­т­во­то въз­п­ри­ема­те­лят про­ме­ня по­зи­ци­ята си спря­мо то­ва “тук”, и оти­ва в дру­го “тук”, ка­то мо­же от­но­во да се вър­не в то­ва “тук”. Във вре­ме­то въз­п­ри­ема­те­лят се дви­жи без учас­тие на во­ля­та неп­ре­къс­на­то от ед­но към дру­го и към по-след­ва­що “се­га”, ко­ито ся­каш след­ват ня­как­ва “обек­тив­на ска­ла” Такова е Бергсоновото “тра­ене” (durŠe). Не мо­же Аз да се вър­не от ед­но след­ва­що “се­га” към ед­но ми­на­ло “се­га”. Човек не мо­же да ста­не по-млад, а пос­то­ян­но остарява.

10. Та­ка в прос­т­ран­с­т­во­то чо­век ек­с­пан­зи­ра във всич­ки по­со­ки и про­ме­ня про­из­вол­но глед­на­та си точка, до­ка­то във вре­ме­то той ня­ма избор. Времето е “съд­ба­та” на крайно­то те­лес­но същество. Само в те­чащ (а та­къв е те­лес­ния) свят чо­век ста­ва вре­ме­во граничен. Без те­че­ни­ето не мо­же да се очер­тае чо­веш­ки­ят път от раж­да­не­то до смъртта. Когато то­ва те­че­ние –  те­лес­ни­ят жи­вот –  престане, вре­ме­то прос­то изчезва. И са­мо в три­ме­рен прос­т­ран­с­т­вен свят чо­век е ог­ра­ни­чен и органичен.

68

11. Феноменологично вре­ме­то е за­ви­си­мо из­ця­ло от те­лес­ния Аз. Няма сми­съл да се го­во­ри за вре­ме из­вън жиз­не­ния свят, струк­ту­ри­ран око­ло Аз-а. Следствие: вся­ко вре­ме­во от­но­ше­ние на ед­нов­ре­мен­ност и пос­ле­до­ва­тел­ност има сми­съл са­мо за един “Аз” или за гру­па въз­п­ри­ема­те­ли в ед­на фи­зич­на об­ласт (в ед­на от­п­рав­на сис­те­ма).

12. Жизненото вре­ме има съ­от­вет­но два мо­ду­са : тра­ене (durŠe –  Бергсон) и последователност. Траенето е из­раз на неп­ре­къс­на­та­та ис­то­рич­ност на живота. Няма пре­къс­ва­не и ня­ма спи­ра­не на та­зи линия, до­ка­то те­че животът. Линията се чер­тае неп­ред­ви­ди­мо и не е раз­ло­жи­ма на моменти. Тя не се су­ми­ра от час­ти (Анри Бергсон, Освалд Шпенглер).

Скоростта на “тра­ене­то” се оп­ре­де­ля ко­ли­чес­т­ве­но от ин­тен­зив­нос­т­та на по­то­ка на живота, от ко­ли­чес­т­во­то ек­с­пан­зия за еди­ни­ца време. Ритмите на жи­во­та в пос­ле­до­ва­тел­нос­т­та се оп­ре­де­лят от свойс­т­ва­та на организацията. Всеки акт има сво­ето ор­га­нич­но място. Животът е тол­ко­ва по-интензивен, кол­ко­то е по-ин­тен­зив­на сте­пен­та на въз­с­та­но­вя­ва­не на фор­ма­та и рес­пек­тив­но на ус­во­ява­не­то (под­реж­дан­то съ­об­раз­но нея) на но­ви пространства.

13. Умът –  сви­де­тел на бол­ки и ра­дос­ти свидетелства, ня­ма пря­ка ор­га­нич­на детерминираност. Той ся­каш е вън от ор­га­ни­за­ци­ята на прос­т­ран­с­т­во­то и времето, макар, че се­ти­ва­та са за­ви­си­ми от та­зи органицзация. Разликата меж­ду се­ти­ва­та и ума е, че се­ти­ва­та са телесни, а умът е нетелесен. Умът раз­би­ра и неща, ко­ито се­ти­ва­та не да­ват и въз­п­ри­яти­ето не възприема. Умът не из­пит­ва ра­дост и болка. Това на­соч­ва към мисълта, че умът не е под­ло­жен на вре­ме­во и прос­т­ран­с­т­ве­но организиране. Реката те­че “на­зад” през нас, за­що­то ние я “от­х­вър­ля­ме”. Но в един мо­мент –  при смър­т­та –  тя ни настига. И то­га­ва вре­ме­то спи­ра да те­че –  реката, сре­щу те­че­ни­ето на ко­ято сме плували, ни по­на­ся в сво­ето течение, а чис­ти­ят Аз, ако остава, ос­та­ва безвременен. За не­го ре­ка­та изчезва.

14. Ако умът съ­щес­т­ву­ва не­за­ви­си­мо от тя­ло­то и е ве­чен (Будизъм), то жи­во­то тя­ло е на­чин той да бъ­де пос­та­вен в то­зи свят. Чрез то­ва тя­ло умът се адап­ти­ра и “прог­леж­да” във “фи­зич­ния свят”. Умът стои ве­чен (санскр. дхар­ма-кайя, кос­м­чес­ко тя­ло на Буда) , но е въп­лъ­тен в тя­ло и го тег­ли да ус­то­ява (санскр. сам­са­ра). То оба­че е тлен­но и ус­то­ява са­мо до­ня­къ­де (Щербатской, 1988). “Съставното от еле­мен­ти (санскр. дхар­ми) се раз­па­да” (Маха-па­ри нирвана сут­ра). Времето го пов­ли­ча надолу.

(Според бу­диз­ма умът се въп­лъ­тя­ва и при­до­би­ва зе­мен живот, за­що­то би­ва пов­ле­чен ка­то ви­зи­ра вън­шен се­ти­вен свят –  свят на страсти. Той е заб­лу­ден (санскр. ави­дя) и се ув­ли­ча във во­до­вър­те­жа на се­тив­но­то жи­вот след жи­вот по си­ла­та на сво­ята де­ятел­на при­чин­ност (санскр. кар­ма). Поначало умът стои във веч­ност и ня­ма сми­съл да се въплътява, за­що­то вся­ко въп­лъ­тя­ва­не е страдание, без­на­деж­д­на бор­ба сре­щу ха­оса на света. Такава е ос­нов­на­та ми­съл на къс­ния бу­ди­зъм). Ако из­тъл­ку­ва­ме бу­дис­т­ка­та пред­с­та­ва феноменологично, то в жи­во­та си вър­вим към на­ча­ло­то на ре­ка­та на времето, към на­ча­ло­то на света, кой­то се разпада, тър­сей­ки из­во­ри­те на реда. И ко­га­то на­ше­то чо­веш­ко тя­ло ка­то счу­пен сал ни изостави, ние го ос­та­вя­ме на те­че­ни­ето на ре­ка­та и мо­же би при­до­би­ва­ме но­во тя­ло –  с ко­ето про­дъл­жа­ва­ме нап­ред сре­щу по­то­ка на времето, на света, на хаоса. В края на кра­ища­та ние изос­та­вя­ме вся­ка телесност, все­ки въп­лъ­тен живот, а с то­ва и вся­ко вре­ме­во ан­га­жи­ра­но те­че­ние напред, към но­ви хо­ри­зон­ти и напред, към бъдещето. С то­ва жиз­не­ни­ят свят, ка­къв­то го описваме, изчезва. Изчезва времето, пространството, природата, възприятието, ос­но­ва­но вър­ху те­лес­ни сетива.

69

15. Времето е ор­га­ни­зи­ра­но първо, ка­то фор­ма съг­лас­но за­да­де­на­та чо­веш­ка форма. Второ, времето, как­то и пространството, об­ра­зу­ват йе­рар­хия от арт-подребди, интерпретации. Те са кул­тур­ни факти.

Според Шопенхауер “Египет уве­ко­ве­ча­ва” . За то­ва го­во­рят пи­ра­ми­ди­те и мумиите, но не са­мо те. Известни са точ­ни­те дан­ни за управление. Увековечават се чер­ти­те на лицето. В съ­що­то вре­ме от до­рийс­ки­те ца­ре не са ос­та­на­ли до­ри име­на­та (Шопенгауер, А. , 1992, с. 293). Индия не си знае ис­то­ри­ята и не я пише. “Калпите ” са не­оп­ре­де­ле­ни пе­ри­оди от време. За тях е важ­на про­ти­во­пос­тав­ка­та на по­то­ка и вечността, на ко­ле­ло­то на сам­са­ра и по­коя на нирвана. Западът ме­ри вре­ме­то и жи­вее в раз­г­ра­фе­но време. В то­ва от­но­ше­ние “Аполоновата” (ан­тич­на­та) кул­ту­ра се раз­ли­ча­ва от “Фаустовата” (но­ворв­ре­мен­на­та) по това, че до­ка­то пър­ва­та жи­вее в ор­га­нич­но и зат­во­ре­но вре­ме-прос­т­ран­с­т­во (Космос), вто­ра­та жи­вее в амор­ф­но от­во­ре­но без­к­рай­но ма­те­ма­ти­чес­ко вре­ме-пространство. Поради то­ва имен­но све­тът на Новото вре­ме е до­ми­ни­ран от ма­те­ма­ти­чес­ка­та фи­зи­ка на Галилей.

16. Стивън Хокин г е един от физиците, ко­ито каз­ват не­що съ­щес­т­ве­но но­во от фи­ло­соф­с­ка глед­на точ­ка за времето.

“В син­гу­ляр­нос­т­та как­то об­ща­та те­ория на относителността, та­ка и всич­ки дру­ги за­ко­ни не важат: те не мо­гат да пред­с­ка­жат как­во ще из­ле­зе от сингулярността. Както ве­че обяснихме, то­ва значи, че мо­жем лес­но да из­ве­дем Големия взрив и всич­ки съ­би­тия пре­ди не­го из­вън теорията, за­що­то не оказ­ват вли­яние вър­ху това, ко­ето наблюдаваме. Пространство-вре­ме­то би тряб­ва­ло да има гра­ни­ца — на­ча­ло в Големия взрив.

Изглежда, че на­ука­та ус­пя да раз­к­рие гру­па закони, ко­ито в гра­ни­ца­та на прин­ци­па на не­оп­ре­де­ле­нос­т­та ни каз­ват как ще се раз­вие Вселената с времето, ако поз­на­ва­ме със­то­яни­ето –  в ка­къв­то и да е момент. Може би те­зи за­ко­ни са би­ли пре­доп­ре­де­ле­ни от Бог; но изглежда, че той е ос­та­вил Вселената да се раз­ви­ва спо­ред тях и ве­че не се намесва. Но как е под­б­рал на­чал­но­то със­то­яние или кон­фи­гу­ра­ци­ята на Вселената? Какви са би­ли “гра­нич­ни­те ус­ло­вия” в на­ча­ло­то на времето? [. . . ]

Научните за­ко­ни не пра­вят раз­ли­ка меж­ду по­со­ки­те нап­ред и на­зад във времето. Съществуват оба­че по­не три стре­ли на времето, ко­ито раз­г­ра­ни­ча­ват ми­на­ло от бъдеще. Това са тер­мо­ди­на­мич­на­та стре­ла — по­со­ка­та на времето, в ко­ято ха­осът нараства; пси­хо­ло­гич­на­та стре­ла — по­со­ка­та на времето, в ко­ято пом­ним миналото, а не бъдещето; и кос­мо­ло­гич­на­та стре­ла — по­со­ка­та на времето, в ко­ято Вселената се разширява, а не се свива. Аз показах, че пси­хо­ло­гич­на­та стре­ла е по съ­щес­т­во ед­на и съ­ща с термодинамичната. Така че две­те ви­на­ги имат ед­на и съ­ща посока. Условието “без ни­как­ва гра­ни­ца” за Вселената пред­с­каз­ва съ­щес­т­ву­ва­не­то на доб­ре де­фи­ни­ра­на тер­мо­ди­на­мич­на стре­ла на времето, за­що­то Вселената тряб­ва да тръг­ва от глад­ко и под­ре­де­но състояние. А при­чи­на­та да наб­лю­да­ва­ме съг­ла­сие меж­ду тер­мо­ди­на­мич­на­та и кос­мо­ло­гич­на­та стре­ла е, че ра­зум­ни съ­щес­т­ва мо­гат да съ­щес­т­ву­ват са­мо във фа­за разширение. Фазата сви­ва­не ще бъ­де неподходяща, тъй ка­то ня­ма сил­на тер­мо­ди­на­мич­на стре­ла на времето. [. . . ]

Законите на гра­ви­та­ци­ята са не­съв­мес­ти­ми с дос­ко­рош­но­то схващане, че Вселената не се из­ме­ня с времето; фактът, че гра­ви­та­ци­ята ви­на­ги е привличаща, на­ла­га Вселената да е или раз­ши­ря­ва­ща се, или сви­ва­ща се. Според Общата те­ория на от­но­си­тел­нос­т­та в ми­на­ло­то тряб­ва да е има­ло със­то­яние на без­к­рай­на плътност, Големият взрив, ко­ето със­то­яние е фак­ти­чес­ко на­ча­ло на времето. Също така, ако ця­ла­та Вселена от­но­во колапсира, ще тряб­ва да нас­тъ­пи дру­го със­то­яние на без­к­рай­на плът­ност в бъдеще, Големият срив,

70

кой­то ще бъ­де кра­ят на времето. Дори и ця­ла­та Вселена да не пре­тър­пи пов­то­рен колапс, пак ще има син­гу­ляр­нос­ти в ло­ка­ли­зи­ра­ни области, ко­ито ще ко­лап­си­рат и об­ра­зу­ват чер­ни дупки. Тези син­гу­ляр­нос­ти ще бъ­дат кра­ят на вре­ме­то за всеки, по­пад­нал в чер­на дупка. В Големия взрив и в дру­ги­те син­гу­ляр­нос­ти всич­ки за­ко­ни прес­та­ват да важат, та­ка че Бог ще има пъл­на­та сво­бо­да да из­би­ра как­во да ста­ва и как­во да е на­ча­ло­то на Вселената. ” (Хокинг, С. , 1993, с. 123, 150, 168).

Стивън Хокинг в стройни­те си раз­съж­де­ния за на­ча­ло­то и края на Вселената на­веж­да на две мно­го важ­ни по­ло­же­ния за то­ва изследване:

1. Отказът на фи­зи­ка­та да се за­ни­ма­ва с въз­ник­ва­не­то и из­чез­ва­не­то ка­то със “син­гу­ляр­нос­ти”, в ко­ито прос­то ня­ма фи­зич­ни закони, значи, че на­ука­та не мо­же да го­во­ри те­оре­тич­но за на­ча­ло­то и края ка­то гра­ни­ци на света, един­с­т­ве­но кой­то тя изследва. Не мо­же да има те­ория за не­що възникващо, как­то и за не­що изчезващо. Значи не мо­же да има те­ория за раж­да­не­то и смъртта. Не мо­же да има те­ория за граничното.

2. Именно в син­гу­ляр­нос­т­та на Големия взрив Вселената е би­ла оп­ре­де­ле­на ка­то “глад­ка”, “под­ре­де­на”, за­поч­ва­ща от нис­ко ен­т­ро­пий­но рав­ни­ще към пос­те­пен­но раз­па­да­не и хаос. Следователно про­из­хо­дът на ре­да и с то­ва про­из­хо­дът на жи­во­та във Вселената и на Земята са от­въд­ни събития, ко­ито не мо­гат да се обясняват. Самите фи­зич­ни за­ко­ни и кон­с­тан­ти не мо­гат да ста­нат обект на обяснение. Те ся­каш са плод на Творческа воля.

Или как­то Витгенщайн смята, това, ка­къв е светът, се на­ми­ра из­вън света.

Литература

Бергсон, А. Интуиция и интелект. С., 1994

Витгенщайн, Л. Логико-философски трактат. – В: Избр. Съч. С., 1998

Гуссерль, Э. Феноменология внутреннего сознания времени. СПб, 1994

Гейзенберг, В. Язык современной физики. – В: Шаги за горизонт. М., 1987

Щербатской, Ф. Концепция буддиской нирваны. М., 1988

 

 

Публикувано в сп. Философски алтернативи, V, 4/1996, 63–70

 

Вашият коментар

Вашият email адрес няма да бъде публикуван Задължителните полета са отбелязани с *

*

HTML tags are not allowed.